Символ-верую

Залепена

Общият брой на звездите във Вселената е по-голям от броя на всички песъчинки по  всички плажове на Земята!!!

Реклами

Странният случай с кучето Дрисо и момчето Крисо

Стандарт

Уважаеми мадами, господа и други заинтересовани полове,

С голямо удоволствие Ви съобщавам, че завърших

новелата, над която се потих през лятото на 2019 г.

Целия текст можете да прочетете на следния линк:

Странният случай с кучето Дрисо и момчето Крисо

А по-долу публикувам първа глава, за да добиете

представа дали ще Ви е интересноу!

 

Ваш оварваризатор на текстове

 Президентът на Галактиката

***********************************************************************************************

 

1. Приятно ми е, аз съм Сисо

Здравейте, аз съм Сисо. На галено от Стелиан. Аз съм съвсем нормално момче, което притежава съвсем ненормално куче.

Живея в един съвсем малък град, в който все още се случват съвсем необясними, магични и вълшебни неща. Съвсем като във филмите и приказките. Ще ви разкажа най-фантастичното нещо, което стана това лято, и което, сигурен съм, никога няма да стане в големите градове. Такава страхотно страхотийска история имам да ви споделям, че направо ще ви настръхнат космите на подмишницата като я чуете. Това е историята за странния случай с моя най-добър приятел – кучето Дрисо.

Дрисо е двугодишен Джак Ръсел териер. С кафява маска на главата, бял връх на муцунката и чисто бяло тяло. Има и едно голяяямо кафяво петно на гърба под формата на континента Южна Америка. Черният континент пък, Африката, му е като петно на диферинциала. Госпожата ми по География високо оцени петното Латинска Америка в началото на тази учебна година, когато се наложи за известно време Дрисо да идва с мен на училище. За малко щеше да лъсне и Африката, но спасих положението.

Името Дрисо е съкратено от Дриснян. Странно име, ми казва всеки, щом го чуе. Питали са ме дори: дали случайно не е кръстен на някой от мускетарите? Не, не е!  Ама пък как му приляга само. Не че се гордея много, но държа да отбележа, че сам си го кръстих Дриснян – исках да звучи различно и малко по-шеговито. Избрах му това име, защото като кутре-бебенце постоянно ми акаше върху леглото, едни такива завъртяни краваи,  усукани като баница, да му се завие на човек свят от тях. Нито бой помагаше да се отучи, нито нищо. Този му навик вече е почти забравен. Почти…

Всичко със странния случай на кучето Дрисо и момчето Крисо започна, когато с приятелите от блока решихме да проникнем в къщата на черната вещица, живееща до старите градските гробища – страшната баба Клошарка. Това трябваше да е нещо като тест за мъжество и тема за фукане пред кварталните красавички – особено пред сексабилната Ани.

Никой не знаеше името на баба Клошарка, нито пък откога живееше в съборетината си на края на града. Никой не знаеше има ли някакви роднини прегърбената и облечена в черно зловеща старица с гърбав нос. Нито пък на колко години беше дъртата беззъба злоба – може би на 200 и нагоре. Oтдалеч си личеше, че не й е чиста работата. Когато и да минеше през махалата ни, тътрузейки шумно след себе си куп железа и ламарини, кучето ми Дрисо силно я джафкаше. 

Едно единствено нещо се знаеше за нея…

Възрастните, особено кака Сийка от 3-я етаж и колежката й – разузнавачката Марийка от 4-я, шепнешком говореха, че е вещица и слуга на Сатаната… Че нощем се промъквала в гробищата, за да краде части от мъртъвците за зловещите й експерименти с черна магия. Само леля Пепа от Зоомаркета си приказваше с нея – понеже старата й е добър клиент и редовно купува храна за дебелия си котарак Писо. А Писо, о, казвам ви, от такъв бъхливец могат да ви настръхнат и космите в ушите, даже! Този котарак е огромен и опасен хищник с размерите на черна пантера. Носи му се славата на повелител на питбули и добермани. 

Но, нека да не бързаме толкова от самото начало. Има време. Тук винаги има време, както казва един шашав батко от махалата. Хайде сега да ви обясня накратко, точно в какъв град живея. Да ви кажа няколко лични работи, например, какво работят мама и тати, как ми взеха куче и как, докато Дрисо се опитваше да „прави любов с крака й“, се запознах с дамата на моето сърце  – сексабилната Ани. Може да ви разправя и куп други неща, с което да ви стана малко нещо досаден, но това го правя, за да не ме прекъсвате с глупави въпроси по средата на разказа, когато стане най-интересно.

Търсите нов дом? Пързелейшън Real Estate е насреща

Стандарт

Търсите мечтаната бяла спретната къщурка с две изсечени липи отпред? Искате да е точно до циганската махала и в локацията на незаконно сметище, пункт за изкупуване на цветни метали и бордей с мургави жрици на любовта?

Търсите самостоятелна квартирка на доста горещ 15-ти последен етаж, където на крехката възраст от 35 години най-сетне да се отделите от мама, тате, баба и кучето? Искате да влезете във форма? Ние Ви гарантираме това, защото асансьорът често се разваля и ще се налага да качвате етажите пеша!

Харесали сте си гарсониера под наем, в която хазяйката да идва рано с американска бухалка и каничка нафта, и вместо да попита тя как сте, да Ви заплаши  с подпалване заради цял куп неплатени сметки за парното, тока и водата?

Или пък сте си избрали двустайно мазе в широкия център с повечко и по-тлъсти плъхове, които да ловите и от тях да си приготвяте плъхобургери на барбекю грила, понеже сте с по-скромни финансови възможности?

Ние сме точната агенция за Вас!

Пързелейшън Real Estate

Фирмата за недвижими имоти, която сбъдва мечти, разплаква майки, синове, снахи и дъщери…

А защо да ни изберете?

Започнахме своята почтена дейност от самото възникване на пазарa на недвижими имоти у нас  и  участвувахме активно при формирането на основните шашми и далавери в брокерската дейност, а с навлизането в ерата на новите технологии станахме и спецове в раздуването на имотни балони и интернет машинациите.

Мисията ни е да влагаме качествено и коректно подмазване във всичко, за което Ви пързаляме. 

Агентите ни следват най-високите професионални стандарти за бранша:

Например, нашият агент Милен – по прякор малкия Мълдър – толкова се е амбицирал за титлата брокер на годината, че без да му трепне окото продава лед на ескимосите и апартамент без отстъпка на Цветан Цветанов. 

А агент Сашка, по прякор Скъли Прашката, така изкусно прави дисекция на клиентските желания, че от двустаен апартамент за 350 лв. наем ви убеждава само с подръчните средства на дълбокото си деколте за тристаен на 9 стотака.

Шеф Петров пък майсторски ни готви офертите във фирмения сайт с неподправени метафори, символи и много други омайни литературовизми, които биха накарали дядо Вазов да се обърне в гроба от срам, че не може да постигне поетичната образност и пълнотата на езика в нашите обяви.

Ние винаги постигаме нашите цели, а те са: да Ви лъжем-мажем и оберем до шушка с високите ни хонорари в замяна на празни обещания и лукави изпълнения.

В работата си отстояваме  три основни ценности:

Лъжем директно, докато Ви гледаме в очите!

Лъжем без свян дори майките си!

Лъжем и себе си, ако  бонусът е добър и ситуацията го налага!

Клиенти са ни редица български и международни компании, държавни институции, банки, посолства, както и цялото многобройно войнство на частните лица. И  Царя Сакскобурготски ни е клиент. Вчера даже пусна  резиденцията Враня за продан при нас. Вервайте ни!

В нашата корпоративна база данни поддържаме над 30 хиляди дигитални, виртуални и напълно нереални оферти за мизерни дупки, къщи и апартаменти, с които примамваме  новите шара…, а-ъъ- опа – клиенти, де. 

 Топлофикация, ЧЕЗ, Енерго про и фирмата за водата идват да взимат частни уроци при нас.

Пързалейшън Real Estate – разумният избор!

Моята голяма любов – колeлoто

Стандарт

Казват, че емпромптю в сол бемол мажор на Шуберт от 1827 г. е най-красивата музика на света. За класиците може и да е така, но те не са карали колело. Според мен най-прекрасната музика на света е мелодията на велосипедните гуми при съприкосновението на грайферите с гладкия асфалт. Песента на колелото е магичен звук, който гали ухото по-приятно от майчиния глас за новороденото, тоналност от небесата, която шепти на сетивата по-мило от гласа на любимата в студена вечер пред камината.

Спомням си първото ми колело  – бебешка триколка от СОЦ-а;  с педали, монтирани на предната гума и без никакви спирачки; Засилвах се бясно с „агресивното“ си превозно средство и имах чувството, че се изстрелвам от космодрума в Байконур заедно с Георги Иванов и Александър Александров. Подкарах триколката още преди да се науча да вървя нормално. Имах и детска кола с педали – сив Москвич с тапицирани седалки – далеч по-комфортно возило, спрямо което обаче аз настойчиво предпочитах триколката. И ако това не е предопределение!?

Честно да ви кажа, и досега съм така. И сега бих предпочел велосипеда пред най-лъскавата и модерна лимузина. Е, ако Господ-Бог ми звънне някой ден и предложи да се разберем нещо да свършим, аз за него, той за мен, след което ме попита с гръмовен глас: 

„Грешнико, искаш ли нещо в замяна?“, да речем: „Едно Ферари с цвят червен, и вътре гадже с бронзов тен + 1 милион със цвят зелен“, или пък само ново колело“.

То, аз бих взел Ферарито с парите, разбира се, но после ще продам колата, ще изхвърля мургавелката и ще си купя няколко велосипеда за по 2-3 хилядарки и каравана-кемпер към тях, с която да обикалям света.

За пръв път се научих да карам без помощни колелца, когато бях на пет години. Бях така горд, сякаш съм първия Хомо Сапиенс, стъпил на Луната.

– Мамооооо, Татеееее – крещях, ли крещях – вижте ме как карам без колелцатааааа – тряс, буффф…

Забелязал съм, че повечето момченца се влюбват спонтанно първо в колелото си, а към момиченцата не проявяват чак такъв интерес, освен ако и те не са с колела. Тогава ситуацията става по-особена: всяко момиченце на колело е неустоима гледка за малкия калпазанин и си заслужава да бъде „свалено“ с едно хубаво бутане от седалката, или пък с удряне посредством пръчка, последвани от падане и ожулени колене.

Естественият порядък при „малките джентълмени“ повелява първата им голямата любов,  колелото-фетиш, скоро да бъде изместена от влюбването в някое капризно и кокетно момиченце с розови дрешки, бяло личице и руса косичка, но след години страдания и унижения нещата отново придобиват циклична завършеност, чрез разлюбването на „русия звяр“ и заместването й със силната привързаност към автомобила. За някои осъзнати романтици обаче „автомобилният стадий“ на развитие никога не може да бъде достигнат. Те се потапят завинаги в преизпълващата ги любов към карането на колело и „вятъра в косите“. И според мен са напълно оправдани.

Спомням си и първото ми чисто ново колело,  карано само от мен. Син и по седесарски бляскав Бе-Ем-Хикс, последен писък на велосипедната индустрия от Прехода.

Преди това в градския парк обяздвах престижните соц-марки Зайка и Дружок – втора ръка руски таралясници, взети назаем от вече пораснали съседчета. Но с Бе-Ем-Хикс-а вече нямаше кой от приятелите да ме стигне. Голямото колело си е голямо колело. С него скачах по стълбите, избягвах ударите с бастуни на озлобените от синия цвят и още „нещо“ „червени бабки и дядковци“ от парка и със свръхзвукова скорост отлитах към звездите, изпреварвайки дори самия Капитан Планета. Ех, само да беше от българските  Бе-Ем-Хиксове и моят, тогава сигурно още щеше да бъде здрав и да го оставя в наследство.

В по-зряла възраст, вече като юноша бледен, подкарах по кварталните улици на панелния комплекс здравата рамкова конструкция на доброто старо Балканче. Проблемът беше, че отново бях „малко“ поизостанал от модата. Приятелите ми вече караха огромните и тежки колела с дебели гуми, наричани по детински – „планински бигачи“. Скачаха през бордюрите с лекота, а аз пуках гуми с лекота. Катереха баирите на един дъх, а аз кретах отзад на хиляда и сто дъха зад тях. Да, когато си хилав 12-годишен келеш, 40 кила с мокри гащи и по два големи камъка в джобовете, я пробвай да изкачиш дори и най-невинното половин километрово „нанагорнище“ с Балканче – мъка, мъка: „краката почват да не се усещат, но волята трае“.

На това унизително положение трябваше да се сложи край. Моя милост заработи за няколко месеца приличната заплатка от 230 лв.  като служител в будка за копирни услуги и един хубав пролетен ден възседна най-прекрасното колело на света: Cross Leader с 21-а скорости, комфортна седалка и преден амортисьор.

В деня, в който се появих при бандата от квартала с новото си колело, бях хлапето с най-многото завистници в целия град. Искам-не искам, колкото и да ми се свидеше, както и да се въртях насън, трябваше да докажа, че съм готин пич и да дам на гамените по едно завойче, че да не им изпопадат „чушлетата“.

И като се започна едно каране, едни екстремни спускания по стръмните планински пътеки, едни славни колопоходи, аз за отрицателно време навъртях 4-5 хиляди километра.

Абе, хубава работа, но все пак българска работа си беше този  Cross Leader. Следствието от навъртения солиден километраж се оказа безвъзвратната амортизизация. Велосипедът-мечта съвсем се разнебити.

За капак на всичките му технически неизправности някакъв гневен шофьор с Москвич Алеко ми сплеска задната гума на нерегулирано кръстовище, а преди това нацепен 130-килограмов батка под въздействието на стероиден бяс ми съсипа с ритник предната капла. Cross Leader-ът предаде Богу дух и оставих скелета му да гние на тавана на село. И досега е там – костите му се белеят като на отдавна изчезнал ultimate хищник от времето на периода Юра. С навършването на пълнолетието изоставих колоезденето и след няколко години забравих дори, че някога съм карал като истински шампион от Обиколката на Франция. А какви мигове имахме заедно с колелото ми, на какви върхове сме се качвали, откъде сме скачали, каква скорост сме развивали, колко селски кучета са ни гонили!

„Истина, истина ви казвам“, когато си самотен и потиснат колелото винаги може да влезе в ролята на твоя най-добър приятел. Карането му може да ти донесе утеха, а вятъра в косите да прогони неспокойните ти мисли. Колелото може да е твой най-верен слушател, който да те успокоява с мълчанието си и да е единственият психотерапевт, който те разбира. То може да те отнесе до края на света,  да те закара до последните граници на мирогледа ти… И там, задъхан, с корави като камък крака, на върха на възвишенията и сред тишината и усамотението на природата, доказал на себе си, че можеш да преодолееш и най-високия хълм със собствените си сили, колелото може да ти помогне да премислиш, да решиш, да приемеш предизвикателствата на живота.

В последните 10 години карането на колело стана изключително опасно занимание. Автомобилите се увеличиха, на пръв поглед, поне десетократно. Затлъстелите мързеливи задници в колите вече са се сраснали със седалките и да изминат разстояния от километър-два пеша им се струва непосилно за шкембешката им натура и достойно за подигравки. Уменията за шофиране на мнозинството автомобилни хуни са много под прага на минимално допустимото. Ръмжащият господар на пътя и изнервеният седалищен придатък зад волана му не признават никой друг за равноправен участник в пътното движение, освен ако не е в кола, или в нещо по-масивно, като   БТР-60 например.

Единственото място, където човек може да намери добре заплатена работа днес е големият град. И ето ме сега – възмъжал и напуснал провинцията – сплескан в претъпкания автобус с още 280 човекоподобни, опитващ да избягам от скотската си същност с поглед, прикован в прозореца. Ето ме днес в окото на бурята, като непосредствен участник в трафика на асфалтовия апокалипсис София. Ден след ден. Докато почти не се превърнах в епилептик.

Градската джунгла и натовареното автомобилно движение ме принудиха да търся алтернативен начин за придвижване в бетонната клоака София, и аз си спомних за моята голяма любов – колелото. Извадих изпод дюшека спестените левове и направих най-разумната си покупка за последните 10 години. Избрах си велосипед DRAG, стандартен модел с 29 инча гуми и запрепусках всеки ден по прашните улици, за да печеля време и съмнително здраве. Наистина ги спечелих, но играта на „руска рулетка“  с подивелите автомобилни хуни е „гугъл опасна“, още повече, че куршумите са с размери на коли и залогът е много по-малък от пет към едно.

Карането във враждебната среда на големия град, сред  безумния варварски трафик, може да превърне човек от възпитан и хрисим гражданин с екомислене в невъздържан и вулгарен простак с богат репертоар от обиди и цинизми, от който дори Христо Стоичков би се изчервил. В такъв  мизантроп бавно, но безвъзвратно се превръщам и аз, тяхната м*ма шофьорска. 

А в ранг-листата на най-мразените от мен неща неминуемо на едно от първите места се нареждат паркиралите хоризонтално заплеси, които си отварят вратите без да се оглеждат, както и онези идиоти, които завиват без да дават десен мигач.

Войната по пътищата е безмилостно жестока и положението няма да се подобри в обозримото ни бъдеще, защото племето ни е варварско. Въздухът ще става все по-мръсен, трафикът все по-тежък, дробовете ми – все по-отровени, а нервите ми – все по-изпилени, докато накрая не скоча от колелото по средата на пътя си и не се превърна в огромно зелено чудовище, което със страшен рев ще разхвърли автомобилите на улицата като детски тенекиени колички, и ще изяде колкото се може повече шофьори.

Просто искам да бъда с моята голяма любов. Просто искам да карам колелото си!

Бърбек втора употреба, 100 % качество от 22 г. споротист

Стандарт

Продаваме бърбек

Изклучително изгодно, 100 процент качесво. Няма друг такъв на пазаря.

Продава се бърбек. Много запазен, в много добро састояние. Много пресен.

Собственика му не близва ракия и никакъв алкохол, даже бира не пие и никак и не пуши. От ранна децка възрас консомира само минерална вода и стефчи лимон, а отскоро си купи и кана за филмитриране Брита. И сол не яде. Само малко от оранджевата.

Също така споротува активно. От както е проходил, дет се вика, заклевам се в майка и баща, да пукна ако лъжа. От 10 г. тренира фитнес в склада за дърва дето работи и всяка сутрин тича по 50-100 километра след рейса занатам.

Старо ергенче е, на 22 години чак. Няма коя да го тормози, няма коя да му трови нервата, което е много важно, защото органите така се много запазват, все едно са като в фризер.

И сичко си му е на мястото в физкултурно и здравословно отношение, като цяло, заклевам се в майка и баща батко, да пукна ако лъжа!

Резос фактор А положителна е нашия донор, нормално кръвно налягане, космически пулс от 45 удара в минута, без нито един кариес.

Ваобще не го интересува дали е законно. Интересува го само парите, че е притиснат с кредити и голяма сметки за ток, водата, кабел за няколко зими има да плати. В заложната къща даже е дал едното си барт.

– Да ми вадят бърбека, вика, и да дават парите, че да взема една гарсониера с нов сателит във блок Кармен и една кола турбо дизел инджекцион. И най-важното – да купя избелена булка на пролет, ама от онея –  момите на цар Киро, дето раждат по 15 чавета на веднъж, че да имам малко и за продан на швеците.

Очакваме сериозни запитвания. Цена по договаряне.

И не се лажете по негромотните обяви на разни там братя роми: те не са хубави като нашето бърбек. Имат бактерии и глисти. Лъжат ви.

Опитай новата вода за уста

Стандарт

Плюете кръв?

Имате зъбен камък?

Венците ви кървят, а устата ви отича и се възпалява често?

Тези симптоми се причиняват от невидимите микроби от щама Петър, Иван и Стамат, които обикновено остават след стандартното миене на зъбите!!!

Веднъж закрепили се по прекрасните склонове на някога здравите ви зъбки, бели като гъбки, микроорганизмите от щама Петър, Иван и Стамат намират идеалната среда за развитие и няма шега, няма измама, започват еднополово чифтосване, като  колонизират най-малко 25 от общо 32-та ви зъба.

А ако не направите нещо спешно по въпроса – гаранция Франция, че до месец-два ще ви падне цялото чене.

Затова, колкото се може по-бързо…

Вземете новата ОГНЕНА вода за уста

СЛИВЕНСКА ПАРЦУЦА

и решете веднъж завинаги проблема с микробните плаки, които ви причиняват сладурите Петър, Иван и Стамат.

Т’ва Листерин, Мистерин, Глистерин и други глезотии – няма да ви помогнат така, както разработената вода за уста в казана на утвърдените стоматологични експерти от сЕло Сливовица –  чичо Русен и бат Димитър Лютото.

Независими проучвания в лабораторните условия на няколко градски кръчми и стотици селски хоремази доказаха, че при еднократна употреба продуктът на марката Сливенска парцуца намалява до 95 % сдържанието на хомосексуални микроорганизми в устната кухина (за останалите кухини не гарантира).

Представете си какво ще стане, ако редовно се жабурите с новата ОГНЕНА вода за уста?

Добре премерената консумация на СЛИВЕНСКА ПАРЦУЦА  ще ускори ефективността си и до седмица вече ще имате по-ниски нива на кръвното налягане и понижен холестерол.

А при подсилване на дозата положителните ефекти дори се мултуплицират:

Консумацията на само 300 до 700 милилитра веднъж дневно ще ви накара да забравите за всякакви там болки в кръста, зачервено гърло, синузит, проблеми с вестибуларния апарат, лошо настроение и липса на концентрация.

Но, това не е всичко:

ОГНЕНАТА вода за уста СЛИВЕНСКА ПАРЦУЦА помага в битката с депресията. Освен това държи настрана всякакви пълзящи и летящи гадини, като комари, бълхи, въшки, стоножки и тъщи.

С психотерапевтичния ефект на ОГНЕНАТА вода за уста СЛИВЕНСКА ПАРЦУЦА, особено ако се дегустира в добра компания, ще сте много по-на файда, отколкото ако харчите луди пари за разговори с психолога, дето така и така ще ви изкара дърт пияница.

ОГНЕНАТА вода за уста помага и да виждаме красивото в заобикалящата ни непоносимост: Например – красотата на жинъ ви – дори да не се „гримирва“ и да мяза на кривоглед птеродактил в муцуната, след една доза Сливенска Парцуца тя ще ви се стори далеч по-хубавка..

И дашна 😉

ОГНЕНА ВОДА ЗА УСТА СЛИВЕНСКА ПАРЦУЦА 

НЕКА МИЛИОНИ ПРОБЛЕМИ БЪДАТ РЕШЕНИ С ЕДИН  ГЪЛТОК!

Ай наздрави!!!

Едно горещо лято в квартал Казински

Стандарт

Момчето крадешком се оглежда около себе си. По пустия училищен двор няма жива душа. То подкарва количката си за багаж и тръгва към физкултурния салон. Слабите му ръце за миг се изгъват, докато качва количката по десетината реда стъпала към вратата на салона по физическо. Колкото и да внимава, настръхва. Усеща, че вдига лек шум с тракащите по стъпалата колелца. Краката на момчето се разтреперват. От челото му се спуска струйка пот. Горещо е.

В ранното юлско утро и училищният двор, и училищна сграда са пусти. Тук са само чистачките, но те са далеч от полезрението на промъкващото се момче. Отдават се на заслужена почивка с кафе, цигарки и сладки приказки в стаичката за персонала от другата страна на игрищата.

Спортните игрища и физкултурният салон заемат централно място в училищния ансамбъл. Макар и леко западнали,  площадките за спорт идеално функционират за нуждите на учениците. Футболните, баскетболните и волейболните игрища рядко остават празни. В този ден те отново ще се изпълнят с деца, но по-късно, през хладната късна част на деня. За разлика от тях класните стаи са призрачно празни и ще останат необитаеми чак до есента. Дотогава обаче има много време. Време, свободно за детските игри и приключенията на лятото; време, изпълнено със следобедната протяжност под сенките на кестените и копнежите по първото влюбване; време, натежало от жегата и нехаещо за изненадите, които подготвя съдбата.

Салонът по физическо обикновено е отворен и почистен в седем сутринта. Спортната зала очаква своите любими посетители за летните им занимания и тренировки, но, разбира се в седем е още рано и няма никой. Рано е и за треньора Петров, пълничък бивш състезател по борба, който през лятото е длъжен да надзирава малките спортисти с работно време чааак след обедните новини.

Незнайно защо двама от питомниците му са подранили…

Единият от тях влиза през масивната метална врата и тегли пазарска количка. Другият го чака в „мъжката съблекалня“. Помещението сега е спокойно, но в учебно време е истинска светая светих за тормоз над зубърите. На това място подрастващите мъжкари алфа суетно се ежат един на друг и демонстрират силите на пилешките си мускулчета върху нещастните жертви-изтривалки, попаднали в лапите им.  А това от незапомнени времена са все умници с големи диоптри и пълно шест по всички предмети, освен  по физическо.

Чакащото момче в съблекалнята има напрегнат вид. То седи на една от пейките и подсвирква  познатата  мелодия от криминалния сериал за ФБР агентите, който дават късно по телевизията.  Към  изпълнението си момчето добавя и барабанене по едно от високите стоманено сиви шкафчета за спортни принадлежности, прикрепени към  за  стените. Фигурата на момчето е слаба и издължена. То все още е запазило невинното детско излъчване, с което връстниците му вече се сбогуват. Изражението на лицето му пък се  скрива доста успешно зад пластове буйна червеникава коса, като че посадена на скалпа му като каска, а нахлузените на носа му и залепени с тиксо по средата очила са първото и последното нещо, което човек забелязва в него.

Шумът от колелата на товарната количка прекъсва вдъхновената му „симфония“.

– О, мой, дойде значи – обръща се червенокосия към запотения си посетител – момчето от стълбите с количката. То е по-дребничко, също доста слабо – с ръце и крака като клечки за зъби, сякаш нарисувани от малко дете; има сламена коса и светъл тънък мъх по горната устна, наместо мустачките, които вече са наболи при навлизащите в пубертета му набори. Лицето му е слабо, жълто и луничаво, прилично на  лимон, на който са инсталирани големи като пеленгатори уши. 

– Вече си казах, че не ти стиска и си ме оставял сам да се оправям. Я, това ли е возилото на баба ти Койна? – поема превозното средство червенокосият и се качва отгоре му, за да го тества за стабилност.

– Колко кила издържа, знаеш ли?

– Шшшт, Тишо, полека, не викай! Не съм спал цяла нощ – нервничи русият лимон с количката. Чак на сутринта дремнах малко, но ме сепна кошмар. Дай да караме, ъъъ, стоката и после дим да ни няма. Давай, че  жегата е адска… И по миризмата дори могат да ни спипат.

– Споко, бе, мой! – потупва го братски по рамото очилатият с рижата коса. Така става като зяпаш гей порно до късно – ех-хе-хе – сънуваш кошмари.  Аз пък спах катоооо къпан. Не помня откога не съм бил толкова споко ..(прозява се, разтърквайки очи) ..еееен! Е, кат’ знам, че вече сме извън „турнирите по Кечмания“ ми става едно готинко…  Аре, давай да караме, ъъ, стоката, към, ъъъ, канала.

Двете момчета бавно отварят шкафче номер 13 и със суетене поемат обемното му съдържание, което трябва да напъхат в пазарската количка, взета на заем от бабата на Ивайло – отдавнашен и най-верен приятел на издължения червенокос очилатко Тихомир и също като него ученик в 7-ми „Бе“ клас на 13-то градско училище.

И двамата не забелязват, че още един чифт очи стават свидетел на тяхното тайно рандеву във физкултурната съблекалня. Две някога хубави и чисти детски очи, чийто странен жълтеникав блясък се впива в тях от прозорчето над олющената стена. Чифт очи, нереално жълти, магично кехлибарени, останали от една отдавна погубена душа. За тях от край време големите ученици разказват страховити истории на по-малките.

**************

Да си в седми клас е невероятна възраст.

Ивайло, Тихомир и съучениците им не го съзнаваха. Уморените им учители, свикнали на какви ли не издевателства над крехката си човешка природа също не го съзнаваха.  Родителите на самите ученици, улисани в ежедневните грижи за дома и хляба, замислени за бъдещото препитание на потомството си и проблемите в службата – и те не го съзнаваха, макар че често с изненада  възкликваха – „Я, само колко бързо си пораснал, бе, комсомолец!“.

Седми клас е възраст именно характеризираща се с бърз растеж, с разцвет на умствените и физическите сили, с промяна. Време, в което моментите за изява и доказване на превъзходството са ежедневие. Период, в който тялото е неуморно и пращи от енергия. Хормоните бушуват и подбуждат непреодолими сигнали към всички органи и системи на физиката. Кръвта кипи, чувствата са наситени, а доброто настроение и смеха са всекидневни другари, освен когато отстъпят внезапно мястото си на необуздания гняв и така характерната за децата животинска жестокост.

В седми клас жизнената сила струи от всяко движение на превръщащите се в самостоятелни личности деца и не оставя място за бездействие, камо ли пък време за почивка пред телевизора. Когато си на 12-13 години и живееш в малък работнически квартал, нищо не е така сиво, както го виждат възрастните.

А компаниите, компаниите за игра са най-хубавото нещо. Освен това те са големи. Те са самородно общество, носещо в себе си първичните белези на всяка друга социална единица, обитавала някога широкия бял свят. В тях има явни и скрити врагове. В тях се разменят тайни погледи между момичета и момчета, както и първите целувки. В тях завистта  разяжда отрано характери и съдби. Там се учат най-важните етични правила.  В тези компании се коват лидерите и аутсайдерите на живота.

В подобна компания  бяха Ивайло и Тихомир, героите на тази история.

Тяхната компания се бе формирала постепенно в продължение на година или две, по съседски или съученически принцип. В нея постоянно се вливаха други деца от околността. Повечето бяха като Иво и Тишо – добри ученици, скромни по характер и забавни. Някои се задържаха дълго в компанията, а други изчезваха или се присъединяваха към съседните детски протообщества. Групата на Ивайло и Тихомир обаче бе по-добра от останалите, поради това, че в нея членуваха и няколко момичета, а съотношението между Марс и Венера бе разделено по равно.  Ивайло и Тихомир смятаха своята компания за най-готината на света, защото в един прекрасен пролетен ден, когато времето навън стана подходящо да излязат за игра и да разперят нежните си крилца момичета, техните приятелки от съседния клас Мирослава, Симона и Петя доведоха Пламена. 

В този чуден ден двамата приятели окончателно се откъснаха от детското и поеха по пътя на  промяната си в млади мъже, в джентълмени, за които вече бе недопустимо да ударят момиче нито с цвете, нито дори със саксия.

В грациалните черти и изящните движения на Пламена, в смеха й, в струящата от нея женственост Ивайло и Тихомир намериха своята муза, своята вълшебна фея от приказките, своята хубава Елена, за която бяха готови да се борят цял живот и дори да загинат геройски под стените на Илион…

Копнежът по Пламена неусетно ги извади от равновесие и те започнаха да се държат коренно различно.

Слабичкият, свит и притеснителен Ивайло за нула време стана наперен пуяк и взе да се пъчи с енциклопедичните си  знания  в присъствието на ефирното девойче, с  цел да блесне като същински продължител на Наполеоновия гений. Когато се убеди, че това не работи и е скучно, той се превърна в яростен питбул при глупавите момчешки схватки с приятелите си „петлета“, само и само тя да го забележи. Ивайло зсъщо така апочна да си слага парфюм, купи си пяна за коса и възприе стила и  маниерите на модерните сред момичетата красавци от  американските бой банди.    

Какво да кажем за Тихомир – издължения червенокос кълвач със счупените очила, който също стана някак си доста по-суетен, реши да събира пари за контактни лещи, а всяка негова шега, докато Пламена бе наоколо,  се получаваше два пъти по-остроумна и смешна. Комплиментите които й правеше, пък, аха, аха и на няколко пъти дори да засенчат поезията на най-изтънчените и лирични стихоплетци.

Самата Пламена беше будно и нежно момиче, с изящна фигура, с кафеникава коса и искряща усмивка ледоразбивач; с манекенска походка и спиращи дъха спортни извивки на тялото. И при това отлична ученичка. Тя живееше малко по-далеч от обичайното място за събиране на компанията, което автоматически превръщаше двамата най-добри приятели Ивайло и Тихомир в непримирими конкуренти за това кой да я изпрати до дома й. За щастие Пламена винаги оставаше загадъчно равнодушна към усилията на обожателите си, и мъдро предлагаше заедно да я ескортират.

***************

Злодеите, убийците, изнасилвачите…, престъпниците в нашия свят, като цяло, не са се материализирали в нашето измерение като завършени злосторници през отваряща се всяка година на Хелоуин дупка във време-пространството. Някога те също са били деца. Малки, лоши деца, които под влиянието на едно или друго, на тъмна патология, лош ген, или баща-кретен, са формирали психиката и характера си в разрез с повелите от християнското неделното училище.  Повечето от тези малки дяволчета знаят забранените за добрите дечица думи и жестове още от времето, когато са минавали прави под масата, рано са започнали да пушат цигари и често мъчат животинки за удоволствие.

В квартала на Ивайло и Тихомир имаше немалко такива екземпляри, събрани от естествения закон на привличащото се подобно в банди. А една от най-лошите банди, която ужасяваше безкрайно много Ивайло и Тихомир, беше тази на техния съученик Иван Димитров – здраво и охранено добиче с триъгълни плещи и квадратна глава.

Иван Димитров беше трътлест грубиян, който в бъдеще със сигурност щеше да се превърне или в уличен бияч с алкохолни проблеми, или в успешен и добре облечен бизнемен, самодоволно търкащ с дебелия си задник тапицираните кресла в някой борд на директорите, обграден от много, ама много пари, коли и красиви жени.

Отношенията на кварталните грубияни с Ивайло и Тихомир не бяха чак толкова зле след училище. За късмет техният „Велик инквизитор“ Иван Димитров в повечето пъти се навърташе с отвратителните тлъсти, уригващи се свине от бандата му само около своя блок, който, за щастие, беше далеч от местообитанието на Ивайло-Тихомировата компания.

Лошото ставаше в учебно време. Тогава настъпваше царството на джунглата и училищния произвол. През междучасията, и понякога в часовете, особено при учителите, които нямаха умението и волята да наложат дисциплина в клас, се разиграваха сцени от Световната федерация по кеч и шампионатите  „Разбиване“ и „Първична сила“. В тези сцени на кастинга за ролята на спаринг партньори на носителя на шампионския пояс – Иван Димитров, принудително бяха избирани Ивайло и Тихомир.

Шамари, запалки, чумбери, спъвания, мечки в снега, изобилие от борчески хватки, по някой ритник и други разнообразни гаври бяха част от ежедневното меню, което къдравоглавият и як като бивол Иван и компаньоните му сервираха на двамата сбутани приятели в опит да излеят навън дяволския си прилив на енергия.

Родени жертви, Ивайло и Тихомир отдавна трябваше да направят решителна и смела крачка напред в израстването си като личности. Трябваше да се противопоставят и  да се опълчат. Голяма крачка, според тях, която постоянно отлагаха за утре или вдругиден.  И така, ден след ден, час след час, минута след минута тормозът над тях продължаваше.

Докато един ден…

Докато един ден Иван Димитров не навлезе в жизненото пространство на Ивайло-Тихомировата компания с амбицията на завоевател от ранга на Александър Македонски, и не ги удари там, където болеше най-много – започна да се навърта около Пламена.

Все по често в извънкласно време недодяланият „дон Жуан“ Иван и сбирщината му от изпускащи летални газове дебили се натрисаха изневиделица на обичайното място за срещи на Ивайло, Тихомир, техните приятели и най-вече приятелки. Гаднярите редовно манифестираха мачовските си обноски пред момичетата чрез фукане и неприлични намеци.  Увъртайки се около нежната част на компанията, целта им беше повече от ясна – да отговорят на грубите нагони и първичните си подтици по животински. Горките девойчета, те напразно очакваха  защита от своите приятелите-обитаци Тихомир, Ивайло, Мирослав и Добчо. Не помогна нито пасивната съпротива чрез тотално игнориране на нахалните разгонени мачовци, нито неколкократната смяна на мястото за срещи на компанията.

И така, адът за двамата приятели експанзира от паник стаите за мъчения в училище към между блоковото пространство на квартал Казински. Може да се каже, че терорът стана целодневен, защото, за да се представи като  истински мачо  пред Пламена, Иван Димитров изпадаше се превръщаше в „пръхтящ и издищаш вулканична пепел Минотавър“ пред недостойните женчовци около нея и ги унижаваше безчовечно.

Целта на къдравоглавият нерез  бе повече от ясна. Той искаше да уязви благословените с нежното момичешко внимание конкуренти  и така да спечели почитанието на самката.  Нападките Ивайло и Тихомир можеха да преглътнат стоически, както винаги, толкова бяха изтърпели досега. Но да ги унижават пред тяхната муза, да се опитват да осквернят тяхната богиня, да похитят тяхната хубава Пламена – това бе вече равносилно на светотатство и основателна причина за повеждането на нова Троянска война.

Мисълта за мерзостите на Иван Димитров ги караше скришом да стискат юмруци и  всяка вечер преди да заспят да мечтаят как го пребиват зверски  заедно с тайфата му неандарталци. Как ги пребиват решително и бляскаво, като в най-ожесточените схватки от турнирите по американски кеч, когато  омаломощеният и благороден рицар-кечист отвръща с изумителна сила на удара на злодеите и изненадващо удържа поредната си славна победа.

………………

Изведнъж дойде лятото. Дните навън започнаха да стават все по-дълги и по-горещи. За сметка на това пък, прохладните нощи предразполагаха момичетата да остават до все по-късно. А отшумяването на дневната какафония и глъчка,  в съчетание със задушевната романтика на миражното осветление над пейките в близката градинка привечер и песента на щурците караха девойчетата да се отпускат и омекват като пластелин в компанията на кавалерите им.

В групичката с равноделно съотношение момичета/ момчета се събра и първата влюбена двойка млади гаджета. Това бяха, колкото и смешно да звучеше, Мирослав и Мирослава. Куражът в издължения и едър колкото 400 килограмово муле математик Миро, съученик на Ивайло и Тихомир, носещ, заради скованите си движения прякора Маро Магарето, винаги беше доста повечко отколкото на другите обитаци от компанията. Толкова повечко, че да се реши на най-смелата постъпка – да предложи „гаджеосване“ на момиче.

С приближаването на лятната ваканция надеждите на Ивайло и Тихомир за скорошно спасение от уригващата се свинска чета на Иван Димитров се засилваха. Те добре знаеха, че повечето прасета в човешки облик редовно заминаваха на село през летните ваканции. По селата примитивите намираха изява на неградската си природа и закаляваха грубите си обноски с разнообразен селски труд, пасене на семейните стада от едър и дребен рогат добитък и вечерни частни уроци по етикция „на маса“ от дъртите пияници в Хоремага.

Лека-полека настъпи краят на учебния срок. Годишните оценки бяха оформени, а на задните страници в бележниците на Ивайло и Тихомир се занизаха завъртулки от шестици и още шестици. Единствено петиците по физическо разваляха строя равнис-мирно на отличните оценки, но Ивайло и Тихомир имаха план как да ги поправят. През лятната ваканция си обещаха да ходят редовно на извънкласните занимания при треньора по борба Петров, където да усъвършенстват спортните си умения, евентуално да заякнат за бъдещата си схватка с Иван чрез уроци по кеч при хер Петров, и в крайна сметка да увеличат годишните си оценки по спорт.

………………..

Дългоочакваният последен учебен ден най-накрая се сбъдна. Финалният звънец би с тържествено величие, за да извести опразващите училищната сграда деца, че на есен, когато се завърнат, те ще бъдат доста по-различни, невероятно пораснали за двата месеца извън кошера-майка и дори помъдрели от преживените патила.  Някои нямаше да се върнат повече в училището, което 8 години бе за тях втори дом, пристъпвайки в следващия етап на образованието си – гимназията.  Други щяха да излязат като деца, и да се завърнат като юноши.

Една нощ, незнайно коя от целия космически безкрай на започващите летни и щастливи дни за Ивайло-Тихомировата компания, приятелите се  бяха събрали в прохладата на близката до квартал Казински градинка и разпускаха с лафчета след изморителните игри привечер:

– Абе, Мирослава – подвикна Тихомир към изгората на Миро Магарето, –  баща ти има ли мустаци?

– Не, що, зачуди се тя, а гаджето й изведнъж се накокошини и тръгна заплашително към Тихомир. 

 – Ааа, значи съм видял майка ти – хи хи хи, захили се като пача Тишо на успешно станалата шега и ловко избяга от засилилия се към него тромав Мирослав.

– Хайде, предложи Пламена, да си разказваме страшни истории. Знаете ли онази за Дама Пика и Валето Спатия?

– Ааа, тъпо, викна някой от групичката.

– Чакай, чакай, прекъсна я Тихомир, чакайте да ви кажа каква страхотия сънувах миналата седмица:

Така, нали брат’чеда Тошко живее в Севера – онова гето там на баира – и като му ходя на гости често излизаме да играем мач. Значи, сънувам, че сме на поляната, където се събираме за мача, но аз нещо съм закъснял и тъкмо пристигам. Гледам как другите ритат вече, но не виждам брат’чеда. И като се позагледах по-добре – какво да видя?! Гадовете ритат вместо топка… вместо топката, ритат на брат’чеда Тошко главата. Един от тях й вкара здрав шут, тя мина покрай мен, но не успях да я спра, и продължи да се търкаля, завалийката, по някакво нанадолнище. Търкаля се тиквата му, но в същото време ме зяпа и подвиква: Тихоооомиррррееееееее, Тихомиреееееееееее…

– Яко, а?

– Тихомирееееее, ти си болен мозък, беееее – избъзика го Пламена –  и всички прихнаха силно да се смеят, за ужас на живеещите около градинката хора, оставили отворени прозорците си в горещата лятна вечер.

– А, знаете ли историята за „Очите“? – попита дребничката и бъбрива Симона, момиченце-кокиченце с ръст не повече от 1.40 м.

– Я, я, кажи-кажи, подкрепи я Петя, най-свитата от малките афродитки. Аз съм чувала нещо, ма не помня добре. Май беше гадничко, а?

– Това се случило много отдавна. Може да е било преди 15, 20, дори 30 години – кой знае? –  започна сладкодумната Симона. Нашето 13-то градско училище тогава било още ново. Едно от децата, момче в 6-ти или 7-ми клас, може би, било постоянно тероризирано от гаднярите в даскало. Тормозът продължавал така вече няколко класа. Накрая на момчето му кипнало и събрало кураж. След училище пак било обградено от двама-трима побойници, за да получи редовната си доза шамарин, но то стиснало зъби и им се озъбило за пръв път. Успяло да цапне единия здравата, обаче другите го повалили и набързо излели цялата си проклетия върху него. Горкото момче, скоро умряло от побоя. Хулиганите били пратени в ТВУ и никога повече не се върнали в града, но…

– Сега тихо, защото тук идва важната част – призова за внимание разказвачката, след което всички притаиха дъх, а Мирослав се сгуши в Мирослава.

… но след известно време в Даскалото започнали да стават странни неща. Много от децата се заклевали, че виждат отражението на убития им съученик в огледалата на тоалетните, във витрините със спортни трофей по коридорите, по прозорците на стаите. Доста от тях се психирали и даскалите ги пращали при психолога.

Казват, че през няколко години духът на загиналото момче се вселявал в случайни деца и ги карал да изперкалясват и убиват кой където сварят. Така си отмъщавал за това, че никой не му помогнал срещу тормозилите го. Казват още, че духът му бил сключил договор с дявола да убие поне още 10 деца и чак тогава щял да намери покой.

Една съученичка на кака ми Цвети била видяла „Очите“ няколко пъти преди 5 години! Точно като била на нашата възраст! Видяла ги веднъж в прозореца на кабинета по Химия, след това в тоалетните и още някъде другаде ги била видяла..

…………….

Оставен от селската си банда грухтящи отпускари, якият и недодялан бивол Иван Димитров все по-често започна да минава покрай компанията на Ивайло и Тихомир и да се застоява при тях.  Най-учудващото бе, че за кратко време той  стана хрисим и любезен към неотдавнашните си боксови круши.  Дори се натискаше да игрят заедно  мач и тенис на маса  с довчерашните „изтривалки“. Щат-не щат, двете добри момчета склониха и с Иван, смъртният им враг, след седмица бяха станали спортни другари. През един горещ следобед под сенките на около блоковото пространство Иван Димитров дори направи опит за нещо като извинение към тях с думите: „Нали, ако има нещо – няма нищо, бе братоци. То т’ва бяха само бъзици. Вие сте стабилни пичаги, нъл тъй?“

Новият напорист подход на Иван Димитров към компанията на Ивайло и Тихомир даде резултат. Той бе приет лека-полека от всички в компанията. Откъсна се от маниерите на общуване на старите си приятели и придоби нов, почти задръстеняшки облик. Сближи се и с момичетата, главно чрез подмазване с ходене до магазина и купуване на всевъзможни сладоледчета и сокчета. Пускаше шеги, на които почти всички, без Ивайло и Тихомир, се забавляваха. Даже даде няколко добри предложения за игри и заведе компанията да краде сливи в една от градините наблизо.

Зад всичко това за бистрите умове на Ивайло и Тихомир лесно прозираха истинските намерения на Иван – той искаше Пламена и беше сменил тактиката. Недодяланите му комплименти към нея не оставаха скрити, както и новите му дрехи, мазната усмивка и зализаната с гел прическа на пачата му глава.

А останалите от момчетата? Не се мина и седмица и те вече го боготворяха. Усещаха се едва ли не като част от новосформираща се гангстерска банда. При тях също подейства подмазването чрез почерпки, но и чрез  уроци по малко юмручен бой и финтове във футбола. Личеше си, че още малко им остава да обявят Иван Димитров за свой неоспорим лидер.

Чашата на търпението преля за двамата, застрашени от чуждото инфилтриране приятели, когато Иван реши да изкавалерства Пламена и една вечер й предложи  да я изпрати. Ивайло и Тихомир веднага настояха и те да дойдат, но „вълкът в овча кожа“ им изсъска агресивно да стоят мирно и те не посмяха тръгнат.

Това, което направиха впоследствие не бе никак мъжествено. На следващия ден започнаха да обработват психологически Пламена и да я предупреждават да стои далеч от Иван.

– Тази хиена, тази ехидна си е все същия простак. Не му вярвай, Плами! – предупреждаваше я Тихомир. Много добре трябва да ти е ясно защо ни прави мили очички! Знаем ги ние такива влечуги. Утре – в други ден ще те извика у тях си да „гледате филм“, ако ма разбираш накъде та бия.

– Да, да – допълваше го Ивайло – Не виждаш ли как невероятно бързо стана „добро момче“, за да се задържи по-дълго около теб. Когато онези прасита се върнат от селата и паланките си, Ванчо-Калпазанчо пак ще обърне палачинката!!!

Но Пламена оставаше соломоновски равнодушна към предупрежденията им, което  те си обясняваха с природната глупост на жените – и ги увещаваше с мили и благородни, по християнски, думи да му дадат шанс да се поправи. И той душа носил.

Носенето на душа е едно, но съвсем друга работа си бяха все по-честите изпращания на Пламена от Иван, редовните почерпки със слънчоглед, все по-усъвършенстваните му комплименти и нейните все по-чести изчервявания.

Развръзката на любовния четириъгълник скоро щеше да се реши. Ивайло и Тихомир го знаеха и насаме споделяха един пред друг, че предпочитат хиляди пъти жестокостите на Иван от училище, отколкото доброто му отношение сега, когато е на път да им открадне пиратското съкровище, тяхната хубава Пламена.

………………

Посещенията във физкултурния салон на Ивайло и Тихомир следобед и привечер станаха ежедневие. Треньорът Петров  ги беше понаучил на някоя и друга хватка, с която да обезвредят превъзхождащ ги противник, дори с размерите на възрастен, и самочувствието им нарасна. На шега, или на истина те често си подвикваха:

– Кога ще го ступаме онзи дон Жуанчо ли беше, Иванчо-Калпазанчо ли беше?

Омразата им се натрупваше и ставаше по-силна и по-силна. Те буквално се събуждаха и лягаха с мисълта за Иван Димитров и за това какво може да направи на Пламена. Бяха извънредно стресирани.

И наистина, негодникът Иван беше напорист и смел, а и му липсваше джентълменското достойнство, с което Ивайло и Тихомир се разбраха никой от тях да не предлага „интимност“ на Пламена, докато тя самата не подскаже това на някой от двама им. Такива хора като него успяваха във всичко в живота, стига само да пожелаят да го вземат.

Във физкултурния салон на 13-то градско училище беше учудващо прохладно.Ето защо винаги след тренировките по борба при Петров, към Ивайло и Тихомир се присъединяваха  момичетата и момчетата от компанията им, за да поиграят заедно на сянка. На единия ден приятелите играеха волейбол, на другия баскетбол, тенис на маса, федербал, или просто се мятаха по омекотителните дюшеци и се люлееха на висилката. Навън също бе пълно с деца, които играеха футбол, гоненка и всичко друго, което е способен да измисли изобретателният детски ум в стремежа да се наслади на лятната си ваканция.

Една вечер, след поредната изморителна игра в салона, когато всички останали се бяха разотишли, Тихомир и Ивайло останаха да си подават волейболната топка и да отрепетират някой пас. След това трябваше да минат през стаята на нощния пазач бай Кольо, за да му върнат ключовете за салона. Пламена днес не беше дошла с компанията, както и предните няколко дни. Тя бе заминала на море със семейството си. Но мисълта за нейното похищение и оскверняване не преставаше да им причинява световъртеж.

Между подаванията Тихомир каза развеселен:

– Намислим съм тези дни да сритам Иван Димитров по къдравата чутура. Вкарвам му едно маваши и е труп. Ако реша, мога с един удар да го утрепя! – и нанесе карате ритник във въздуха срещу въображаем противник.

– Чудесно, мой, брой ме и мене – каза Ивайло, само дето не вярвам, че ти стиска.

– Добре, щом не ми вярваш, дай да се хванем на бас за 5 кинта, че ще му избия зъбите. Ако искаш мога да пробвам първо на тебе, а, к’во ша кай’ш?

– Много си отворен, нещо, бе, Тишо! Ами ако сега Калпазанчо Иванчо се върне? Сам! И дойде при теб? И те предизвика? Ти ще имаш ли куража да му кажеш това, което казваш на мен?

Навън вече започваше да се стъмва. Ивайло спря топката и отиде да включи осветлението. Луминисцентните лампи на обширния физкултурен салон започнаха да святкат една след друга и пространството се изпълни със синкаво-бялата им светлина.

Двамата продължиха да си подават. Опитвайки се да посрещне един по-силен пас, Тихомир изтърва топката и хукна да я гони към прозорците на салона. Отвън вече почти се беше стъмнило и не се виждаше нищо, но той реши да погледне дали има още някой на игрищата в училищния двор. Вторачи се през стъклото и изведнъж  подскочи назад:

 – Уууу, ааааа – в гласа  му се четеше силна уплаха. 

В отражението на прозореца за миг бе зърнал лицето на момче, горе-долу на неговата възраст, което с тънка, злокобна усмивка го наблюдаваше. Стори му се за миг, че келешът имаше очите на котка.

Плю в пазвата си три пъти.

– Ей, Иво, я ела да видиш един олигофрен как ни зяпа през джама! – викна приятеля си на помощ. Как ме стресна тоя тъпак, само! Ей сега ще изляза да му скоча на веждите! – запеняви се Тихомир под въздействието на адреналина.

Ивайло се приближи и двамата се заоглеждаха, но зад стъклото на прозореца вече нямаше никой. „Очите“ се бяха преместили от другата страна на салона. Върху един от най-високите прозорци, където можеха да продължат наблюдението си необезпокоявани от никого.

 – Айде да си ходим, че стана късно. Бай Кольо може вече и да е задрямал, а трябва да му оставим ключовете – подкани Ивайло.

Ненадейно в салона влезе запъхтяният Иван Димитров.

– Абе, негри, добре че ви хванах още тука. Абе, забравил съм си часовника, бе, дай ва мама му, дай ва. Да не го гепахте? У вас ли е?

– Ти на кой ша викаш негър, бе, шопар! – изведнъж му се изрепчи Тихомир, чувствайки как кръвта му кипва и сякаш някаква невидима сила го изпълва с най-големия гняв, който някога е изпитвал.

 Иван Димитров го погледна изненадано и се опита да отговори с нещо като половинчата усмивка. След момент за асимилация на чутото му отвърна:

– На тебе викам, що, проблем ли имаш нещо, бе негърррр… РРР? Май забрави кой стои пред теб? Я мирно-равнис и козирувай тука пред мен веднага – свъси вежди Иван и посочи с показалец земята пред себе си.

– Споко, бе Ванка, той само се бъзика, нали сме приятелчета, нали сме стабиляги – опита се да влезе в ролята на парламентьор Ивайло.

Тихомир беше стиснал юмруците си и усещаше неописуем прилив на енергия. За миг не се поколеба да откъсне поглед от Иван. Усещането беше опияняващо. Беше като под хипноза, беше убеден, че има силата на най-смелия боец от кеча.

Гледаше врага си „на кръв“, очите му сякаш изскачаха от орбитите си. Гласът му се промени, устата му пресъхна и от нея наизскачаха куп ругатни, за които никой не би повярвал, че възпитаното момче с добро чувство за хумор някога може да изрече.

В заключение към бясната си тирада  „разяреният бик“ Тихомир допълни:

– Освен това си долен и миризлив селяндур! Пламена никога няма да е с теб.

Невярващ на очите си, Иван се окопити, скочи пред Тихомир и го бутна силно в гърдите. Противникът падна на земята, но моментално скочи на крака и с ужасяващ вик се хвърли върху здравия бивол насреща му. Очилата на Тишо изхвърчаха и се плъзнаха по оранжевия балатум. За секунди претендентът за шампионския пояс Тихомир се уви около тялото на носителя на пояса в международната федерация по кеч Иван Димитров. Усука се като гигантска змия около торса му и приложи най-опасната хватка за предаване от борбата, на която хер Петров го беше учил. Бе го хванал през гърлото с дясната си ръка, а с лявата натискаше главата му отзад. Имаше реална опасност да го удуши.

Отстрани Ивайло стоеше вцепенен и трепереше от преклонение към епохалния момент. Давид най-сетне се изправи срещу Голиат – бе мисълта, която се загнезди в главата му. Скоро обаче момчето осъзна, че ако Тишо не отпусне хватката, Иван наистина щеше да пукне.

– Тишо, пусни го, бе, ще го удушиш, бе. Стига му толкова! Разбра кой е шефът. Виж го как се гърчи…

– Тишо, стига, бе. Пусни го, бе, мой, чуваш ли ме?

 – За секунда Тишо вдигна глава и със странно променен глас изкрещя: – Предател! Нали беше с мене, бе?  Или те е шубе…

 – Моля те, бе Тишо… Заради Пламена го пусни, какво ще си каже тя, ако разбере, че сме го убили заради нея! – през сълзи на очите крещеше Ивайло.

Тутакси Тишо се опомни и отпусна хватката. Сякаш гнева му стихна, сякаш злата сатанинска сила, която го бе обладала, изгуби своята настървеност.

Тихомир се изправи, пое дъх и се обърна към лежащия на пода Иван.

– Т’ва да ти е за урок, Ванчо – пое отново дълбоко въздух, изпука си врата и добави – Калпазанчо.

Иван обаче не отговори. Той лежеше на земята и се разтрисаше от конвулсии. Якият бивол държеше с две ръце гърлото си и приритваше с крака.

 – Какво му има, бе Иво? – притесни се на свой ред дошлия на себе си Тихомир.

– Трябва да му бръкнем в устата, мой, май си е глътнал езика!

Двете момчета опитаха да помогнат на Иван, но в паниката си той започна да буйства и да рита като побеснял. Цялата му глава беше зачервена, ушите му пламтяха, устата му бълваше  лиги, не можеше да поеме въздух и издаваше гърлени и цвилещи звуци в ужасяващия си агоничен пристъп.

След минута лежащият на земята застина в поза мирно, но не и в равнис. От крачола му се процеди малка жълтеникава струйка.

 В средата на изпълнения допреди малко с пръхтене и ръмжене салон стоят три фигури. Две от тях са се изправили над третата, неподвижно просната на оранжевия балатумен под. Над тях, в стъклото на най-високия прозорец на физкултурния салон, едвам се забелязва как проблясват две кехлибарени очи.

*******************

„Инцидентът“ с Иван Димитров накара двамата неразделни дотогава приятели Ивайло и Тихомир да преустановят контакт. Те се отърваха от тялото, хвърляйки го в близкия канал, където се надяваха, че намерилите го ще помислят, че е удавник. След това, по предварителен план, те се покриха. Тихомир помоли родителите си да го изпратят на село за няколко седмици, а Ивайло поиска да отиде на гости на братовчедите си в един морски град, под предлог да изкара там безплатна почивка.

Самообвиненията и кошмарите съпътстваха целия престой на Ивайло в курортния град и той не можа да се порадва на ваканционните усещания, на които се наслаждаваха всички останали летовници. Когато мина достатъчно дълго време, за да се убеди, че никакво подозрение не би паднало върху него, Ивайло се качи на автобуса и се върна в града. Вкъщи той продължи да премисля станалото и последствията му. С нетърпение зачака следващия ден, за да потърси на вечерта приятелите от компанията и да чуе новините.  През целия следобед преди да излезе навън сърцето му биеше учестено от вълнение, а когато започна да се свечерява  то вече галопирше.

Постепенно градската жега се оттегли, за да отстъпи мястото си на вечерния хлад. Дневната мараня на квартал Казински се смени с далеч по-привлекателната, дори празнична атмосфера, пресъздадена в тъмната част на денонощието от почивката по квартирите, музиката на щурците и песните на пияниците в кварталните заведения. Ивайло намери повечето от компанията на обичайното място  – на беседката зад блок 31. Симона, Петя, Мирослава, Мирослав, Добчо и лелеяната Пламена – всички бяха там. С учудване Ивайло откри, че и Тихомир се бе върнал.

Двамата се спогледаха многозначително в началото на срещата, като в погледите им се четеше недоизказаното след „убийството“. Но докато Ивайло, от онази вечер насам, нямаше нито един спокойно прекаран ден, през който да не мисли за направеното и да не изпитва вина, то Тихомир бе в необикновено приповдигнато настроение. Сякаш бе господар на света, сякаш притежаваше най-голямото богатство на земята.

 – Иво, ти сигурно не си разбрал, но Иван от вашия клас се удавил в канала. – ни в клин, ни в ръкав, изцепи лошата новина устатата Симона.

– Уж се чудихме как да се отървем от него, а тя каква стана! На всички ни беше много тъпо като разбрахме. Горкото момче, може и да е бил гадничък, но тъкмо беше взел да се поправя и се сближихме. Тъкмо щяхме да… станем приятели с него.

– Ейй – плесна се по челото Мирослав! Като му каза за Иван и се сетих за още едно лошо нещо.  Знаете ли какво ми каза един Петър от другия клас? Онзи от неговата банда, на Иван бандата, де, се казваше Илиян Малкия, нали? Тоя, дето му беше като дясна ръка. Та, той, той също се бил удавил. Само че в един язовир на селото му – Колена. Петър от „В“ клас, дето живее от другата страна на казармите до блока на Илиян, видял капака на ковчега му, който бил подпрян на вратата на кооперацията.

– Тихомире, ти нали си беше на Колена за две седмици? – с тъжна нотка в гласа се обади Пламена. Защо нищо не си казал?

– Изобщо не съм разбрал, Плами. Нито съм го виждал, нито съм го чувал Илиян – нищо, че сме от едно село. Сигурно е станало като съм си тръгнал.

– Направо ми идва на ума, че сякаш самият дявол е излязъл от ада и ги е погнал всички от онази банда. Бррлллл – възкликна леко суеверното момиченце-кокиченце Симона. И това ако не е свързано с черното проклятие за „Очите“ от 13-то училище, пък на. Нали убитото момче било тормозено от такива същите като Иван и Илиян.

 – Стига Симона, стига, че няма да мога да спя довечера. Това са бабини деветини. – умолително я прекъсна Пламена, а по кожата на нежните и ръце излязоха иглички.

 – А като са бабини деветини, защо те хвана бъзето, а? Аз нали ви казвах, нали ви казвах, че на кака приятелката ги е видяла. Всичко си пасва. „Очите“ са излезли на лов.

– Няма да се плашункаш, Пламенче, аз ш’та пазя, каза шеговито Тихомир, като гордо се изправи,  намести на носа си залепените очила, застана в позата на Супермен и затананика героична мелодийка от филма.

– Довечера задължително ще те изпратя до вас – бъди спокойна, добави той и тръгна да я прегръща нахално. Ивайло ревниво ги изгледа.

Докато понаплашените приятели продължиха да обсъждат темата за смъртта на Иван и Илиян, не защото не уважаваха паметта им, а защото тръпката от разказа и близостта им с тях ги задължаваше да го направят, Ивайло трепереше. Спокойният и равен тон на Тихомир, пък, който отхвърляше като невъзможна всяка връзка с училищните митове и легенди, както и разсеяният маниер, с който се оглеждаше насам-натам, когато някой изкажеше предположението, че ако не е случайно, то убиеца може и досега да се разхожда някъде необезпокояван в квартала, накараха през главата на Ивайло да мине една вледеняваща мисъл. Мисъл, която цяла нощ продължи да го измъчва наред с нарасналата близост между Пламена и Тишо.

– Ами ако е той? Ако е бил той и в Колена. Ако е направил същото на Илиян, което направихме с Иван?

На тънката граница между съня и будността умората на Ивайло едвам бе успяла да го спаси от безпокойството, когато нервите му го тласнаха към друга господстваща мисъл:

Ами ако направи нещо на Пламена?!

****************

Когато парещите лъчи на слънцето над квартал Казински достигнаха своята най-голяма сила и когато дори дебелите сенки на кестените не можеха да спасят децата навън от жегата, настана психологическото време на предела –  лятната ваканция бе вече преполовена.  Ужасната мисъл на всички ученици за наближаващото ставане по тъмно, недоспиването, студените сутрини, мрачните северни кабинети на 13-то училище и трудните изпити нарастваше с приближаването на 15-ти септември, първият учебен ден. Но все още потопени в безгрижието на празните следобеди и безкрайните незапочнати списъци с книги за четене, децата търсиха спасение  в няколкото плувни басейна, пръснати из различни точки на града, където водата, както обичаха да казват възрастните, беше станала на „чай“.

Може би преполовената лятна ваканция, а може би развилнелите се от високата температура хормони и чувства на подрастващите, бяха дали сигнал на още един „Казанова“ от вярната компания на Тихомир и Ивайло да се сдобие със своя „дама на сърцето“. Сбутаният Добромир, или Добчо, на галено, събра кураж и в една прохладна нощ на беседката зад блок 31 наметна с якето си настръхналата от внезапно появилия се вятър Симона. Но Добчо-Дробчо, както често шеговито го наричаше изгората му,  не спря дотам. Добчо пое дълбоко въздух в дробовете си и покани нахаканото и бъбриво момиченце-кокиченце на среща в сладкарница Приказка.

– Вярно е, че противоположностите се привличат! – подхилкваха се приятелите от компанията, смигайки един на друг с  едно на ум –  че послушният и кротък Добчо-Дробчо идва като по поръчка на командажийката Симона-Лимона. Шеговитите  подвиквания „Дробчо и Лимона, гаджета-гаджета“ по адрес на „младоженците“ омръзнаха за няколко дни на гавраджийте. Така необвързаните в компанията станаха малцинство, а срещите на тайфата по пейките, беседките, парковете и басейните се превърнаха в нещо като семейни събирания.

„Ергени“ и „моми“ останаха единствено Ивайло, Тихомир, Пламена и Петя, но по всичко личеше, че Тихомир няма да остави нещата така за дълго. Джентълменското споразумение между него и най-добрия му приятел явно бе пренебрегнато едностранно. След случилото се с Иван Димитров двамата с Ивайло охладняха взаимно и не се викаха един друг, както преди време. Срещите, или по-точно сблъсъците по между им, се случваха само в рамките на компанията. Косвените заяждания и спречквания на двамата не оставаха незабелязани от очите на останалите им приятели. Макар и всички да бяха сигурни, че знаят коя е ябълката на раздора, те не знаеха за подробностите.

Тихомир прекарваше доста време насаме с Пламена, докато я изпращаше сам до блока й, или се появяваше изневиделица под терасата й следобед, викайки я да обсъдят любимия й латиноамерикански сериал. Той буквално бе влязъл под кожата на оглупялото девойче, което, под въздействието на чуждия пример, някак си не искаше да остане последна от приятелките си без гадже за лятото.

– Ще размажа мазната физиономия на този рижав цайс. Само да я пипне още веднъж с пръст и ще му счупя главата. Убиец. „Тихомир е убиец“!

Общо взето в тази философия се изразяваше цялото същество на заслепения от ревност Ивайло, а когато наблюдаваше някоя от по-недискретните забежки на Тишо към Пламена, той полудяваше. Ако ли пък се случеше на шегата да бъде отговорено не с обичайното „Тихомирееее, престани“, а със стеснителен кикот, то тогава Иво се изправяше на нокти и едвам се сдържаше да не скочи върхи превърналия се за него във „враг номер 1“ Тихомир.

*****************

В началото на септември месец ужасът за всеки средностатистически ученик, че началото на училището идва със шеметната бързина на влак-стрела, отравяше пълното удоволствие  от игрите и забавите. Всяка почивка и благинка бе покварявана от тревогата, че  заедно с училището ще свършат лятото, безгрижните и щастливите дни, и ще настъпи краят на извоюваната за поредна година свобода от света на големите. Да, идваше и този кошмарен ден и час, когато родителите трябваше да приберат насила децата си от игра, викайки ги настоятелно от прозореца, и да ги изпратят в прилежно облекло и с букет цветя по омразния им път към Даскалото. И сякаш  в тези последни дни на носталгия по отминаващото лято и очакване на предстоящите училищни мъки, бързайки да довършат всичко, децата се вкопчваха силно във всяка една свободна минута и прекарваха повече от когато и да е било времето си навън – в игри и събирания.

В един от последните уикенди на лятната ваканция, когато времето започваше да се разхлажда, и благодарение на ниските цени и добрата реколта по трапезите на хората от работническия квартал Казински започнаха да се появяват дарове на природата, като гроздето и подобните на него сезонни амброзии, Ивайло срещна на улицата „почти случайно“ Пламена и й предложи да отидат на разходка до центъра на града. Молбата му бе под предлог тя да помогне като моден консултант в избора на нови маратонки. Срещата с пламена  бе „почти случайна“, защото всъщност бе планирана до най-малката подробност от страна на Ивайло, който през този ден буквално дебнеше момичето да излезе. Той беше взел решение да й каже нещо, с което да попари завинаги надеждите на Тихомир за близост с нея.

Дълго замисляната маневра срещу Тихомир бе само началото на атаката към предателя, който се бе отвърнал от уговорката  никой от двамата да не ухажва феята на феите, без тя да го предразположи. Ивайло  успокояваше съвестта си и оправдаваше планираните действия и с това, че не търси само възмездие, а провежда вид спасителна мисия – откъсва своята хубава Пламена от паяжината на един формиращ се психопат и вероятно убиец.

Времето на удара също беше точно изчислено. Ивайло избра за своето „откровение“ уикенда, в който Тихомир замина отново на село, за да помага на родителите си в започналия гроздобер. Идеален момент, в който лукавата му особа нямаше да може да се защити веднага и ефектът от акцията по предпазването на Пламена щеше да я тласне директно в прегръдките на нейния спасител в бляскави доспехи.

Уговорката с нищо неподозиращата за спасителя си Пламена стана лесно. Наивното момиче на драго сърце прие предложението да помогне на своя добър приятел в покупките. По пътя на отиване обаче тя забеляза, че от челото на Ивайло се стича струйка пот, издайническа струйка пот, която явно се дължеше на стаявано напрежение отвътре. Тя веднага се сети защо добрият й приятел се държи така сковано откакто се срещнаха по-рано.

 – Само не и той – мислеше си момичето и прехвърляше на ум начините, по които да му отговори. Накрая реши да бъде директна и твърда.

– Плами – обади се Ивайло, докато пресичаха голямото кръстовище надолу към града, от което вече се навлизаше в централната част с магазините. Дай да спрем малко в онази градинка да пийна вода, че ми пресъхна устата нещо. Ако искаш и да поседнем на пейката за малко, а?

Седнали на пейката, те се умълчаха. Всеки от тях предчувстваше, че идва моментът на истината.

– Виж, Плами, аз… – изпъшка Иво, преглътна насъбралата се слюнка в устата и си взе дълбоко въздух. Аз трябва да ти кажа нещо много важно. Става дума за това, че…

– Охххх, и ти ли, бе, Иво – прекъсна го драматично Пламена, решавайки да изиграе ролята си на отегчена от ухажори красавица като на театър и така по-лесно да се отърве от неудобния разговор, завършващ с „предпочитам да си останем само приятели“.

– И ти ли реши да ми се обясняваш? Не ви ли омръзна на вас, а?

– Но, ъъ, защо „и аз ли“? – объркано каза Ивайло. Аз друго щях да ти кажа, но кой е този с мен, който също ти се е обяснявал? – преглътна отново и се почеса нервно по крака, след което се наведе, взе една малка сламка трева и започна да я усуква около пръста си. Последваха 10-тина дълги секунди мъчително мълчание.

 – Ами, първо Тихомир ми се обяснява в любов три дни под ред, а сега ти? Мислих, че с него сте се разбрали и знаеш. Не знаеше ли?

– Да, да Плами, точно за Тихомир исках да си поговорим! – внезапно се оживи Ивайло, погледна Пламена за миг и извърна погледа си надолу.

– Но, я кажи, Тишо какво ти е казал по-точно? И ти съгласи ли се?

– Какво, какво… – отегчена повтори тя. Какво друго може да ми каже, освен… последва отново пауза.

– Предложи ми да сме гаджета, бе глупчо. Каза, че сте се разбрали и ти си нямал нищо против. Нали знаеш, че аз не исках да заставам между вас, но след като сте се били разбрали и си постъпил така, ъъъ… благородно да се откажеш от мен (Пламена нервно пририта с краче и леко сви ръката си в юмруче), то аз му казах, че ще му дам отговор като се върне от гроздобера.

– И най-вероятно отговорът ми ще бъде „да“.

– Не –  извика Ивайло. В никакъв случай не го прави. Не знаеш с какъв човек се забъркваш. Тишо много се промени от известно време. А това, че съм се отказал от теб е поредната от долните му лъжи! – лицето на ухажора пламна в пристъп на яд.

– Ти просто не знаеш, Плами, ти не знаеш, че… трудно ми е да ти го кажа, но ти не знаеш… че Тишо е много опасен. Всъщност Тишо удуши Иван Димитров в салона по физкултура и двамата с него хвърлихме тялото в канала. – избълва греховете си наведнъж Ивайло.

– Ивайло, бе, подскочи от пейката Пламена, и го плесна силно по коляното.

– Как може да говориш такива неща за най-добрия си приятел? Не те ли е срам? Толкова ли го мразиш, задето се сближихме? Тихомир бил лъжец и опасен – виж кой го казва, господин почтеност. – просъска тя.

– Само да довърша, чакай малко – отговори с пресипнал глас Ивайло. Всичко, което ти казвам, е истина. Аз съм свидетел. Тишо уби Иван, защото те ревнуваше. След това е убил и Илиян от селото му, онзи Илиян – приятелят на Иван. Тишо знае една хватка от борбата и я прилага убийствено добре. Заклевам ти се в майка и баща. Да пукна, ако лъжа!

– Ивайло, аз ще си ходя. Наслушах се на глупости. Омръзна ми от теб. Купувай маратонките сам – сопна се Пламена и стана да си ходи.

– Добре Плами, щом не ми вярваш – подвикна след нея Ивайло – тогава как ще обясниш, че Тихомир започна да слуша музиката на Вагнер и всичките му сънища, които е споделял с мен, са изпълнени с подсъзнателното желание да убие Иван. А фактът, че и двамата с Тихомир изчезнахме след като Иван се удави не ти ли подсказва нещо?

 – Това да не е някоя от шегите на Тишо, а? Тишо те накара да кажеш това, нали? Ивайлооо, ако пак сте намислили с Тихомир да ми правите номера, няма да стане. АЗ СИ ТРЪГ-ВАМ! Ще се видим някой ден с другите. Чао!

– Но, Плами, чакай…

-КЕЛЕШИ! – чу я да казва, отдалечавайки се от него с наперено фръцкане в походката.

От този ден нататък Ивайло изпадна в тежка депресия и не излезе нито веднъж с компанията зад блок 31. Мисълта, че Пламена ще приеме предложението на Тихомир, го потискаше и го превръщаше в зомби на депресията.

А подозрението, че по този начин тя се вкарваше в голяма беля, невероятно много го плашеше. Ивайло се затвори в тесния и задушен апартамент, почти спря да говори със семейството си, и под влиянието на обсесията си придоби съвсем различен вид от обичайния  – момчето заприлича на душевноболен, обладан от зъл дух или всесилна мания, на сянка,  чиито очи единствено оставаха будни и живи. В тях определено се усещаше нещо. В тях се зараждаше злото.

Изолацията на Ивайло от външния свят продължи няколко дни, прекарани на тъмно пред телевизора, или до късно през нощта с книга в ръка.  От нея го извади  една умопобъркваща мисъл, която заседна безутешно в главата му. Той случайно видя през терасата си Тихомир да минава отдолу и изпита необясним вътрешен порив да метне върху главата на приятеля си 5 килограмовите гири, с които тренираше понякога. Гирите вече бяха в ръцете му, но за щастие от транса го извади майка му, която излезе с леген дрехи на балкона и му викна да се отмести, след което го нахока:

– Тук не е място за тренировка с тежести, ще вземеш да залитнеш и да изхвърчиш надолу, сине майчин. И после какво ще обяснявам на комшиите!

Ивайло се прибра целия облят в студена пот и се опомни чак като наплиска лицето си няколко пъти с вода. В огледалото обаче му се стори, че видя нечие друго лице вместо своето. Толкова ли се беше замаял от депресията – помисли си и легна да спи. Спа непробудно цял ден и цяла нощ.

***********

– Тише, ела, търсят те по домашния. Май че е Ивко от твоя клас! – викна към сина си майката на Тихомир на следващия ден.

– О, мой, реши да се обадиш най-накрая, а? К’во става, питаш кога ще излизаме довечера ли? – развеселен, както винаги, се обади дразнещият глас на очилатия рижавикав дълганак Тихомир.

 – Тихомире, да, питам кога ще излизате – дежурно отговори Ивайло. Тези дни не бях добре и няма да е лошо да подишам малко въздух. Вие за колко часа сте се разбрали с другите?

– Ами, мой, то, довечера сме на кино по двойки. Ако искаш звънни на Петя да я питаш дали й се ходи с теб, щото с другите сме се уговорили по семейно, ако ма разбираш накъде та бия?

Ивайло много добре разбра какво означава това. Всъщност той вече го знаеше, предчувстваше го, но чувайки думите на Тихомир, му причерня.  Неконтролируемите емоции от миналия ден с гирите отново се пробудиха и започнаха да взимат превес над свободната му воля.

– Ами, ти имаш ли работа днеска? Да речем, можеш ли да излезеш след час, да ти кажа нещо. Важно е.

 – Какво ще ми казваш, бе, градски? Хич не ми се излиза сега. Дават един филм с Джекито Чан по кабелната и съм си опукал пуканки.

– Трябва да поговорим за Калпазанчо, ако ма разбираш накъде та бия – вяло каза Ивайло, а в гласа му се четеше ирония. Чакам те на канала. На същото място след час. Ако искаш ела, ако ли не – тогава – сори, последствията са за теб и само за теб – каза той и затвори.

****************

На тръгване към срещата с Тихомир Ивайло взе скришом ловния нож на баща си. Ножът беше с голямо и блестящо острие, с назъбена обратна страна, с масивна дръжка, имитираща слонова кост. По-скоро трофеен сувенир за секцията, отколкото за масова употреба по време на смъртоносна битка с тигри и крокодили.  Мачетето беше зле наточено, но достатъчно остро, за да вдъхне респект на всеки, пред когото изненадващо бъде извадено.

По пътя за канала, към мястото, което по подразбиране и двамата знаеха, точно там, където хвърлиха безжизненото тяло на задушилия се Иван Димитров, Ивайло се опитваше да  измисли план за действие: Трябва да го предупредя, че знам всичко! Трябва да го накарам да се откаже от Пламена. Ако не иска доброволно, трябва да събера смелост и да го заплаша с ножа. Трябва, ако се наложи, и да го използвам. Трябва! Другото е лесно – каналът ще поеме всяка мръсна тайна и ще я отнесе далеч.

Каналът се намираше на юг от блоковете на квартала. Около него беше обрасло целогодишно с треви, храсти и други труднопроходими гъсталаци Съоръжението бе построено преди 40 или 50 години. С негова помощ плодните градини и посевните площи извън града биваха напоявани през горещите лета. Но в него имаше и много печал.  Там бяха намерили смъртта си десетки деца от квартал Казински. Десетки смели експериментатори на слабите си физически възможности, които, подлъгвани от привидно спокойното течение, потъваха завинаги и оставяха във водата своята младост и невинност, оставяха своя живот. Сякаш над канала тегнеше черно проклятие, сякаш той ежегодно, като кръвожаден речен бог от Амазонка, поглъщаше полагащото му се  лятнo  жертвоприношение. Дали това беше проклятие, или всичко бе резултат от глупост, никой в квартал Казински не можеше да знае истината.

Ивайло навлезе в гъсталака, опасващ канала от двете му страни, и веднага забеляза, че тревата, водеща към мястото за срещата, е прясно отъпкана.

– Тихомир е дошъл вече – каза си на ум.

По чорапите, които бе обул под олющените си сандали, полепнаха досадни трънчета и осили. Момчето се наведе да премахне един особено дразнещ го бодил и от задната част на панталоните му го сръчка масивната дръжка на ловния нож. Ивайло се замисли:

–  Какво съм тръгнал да правя? Изобщо, как ми хрумна да взема този нож? А ако всичко е било случайно съвпадение? Иван наистина сам се задуши. Тишо не го е убивал. Иван започна боя. А онзи Илиян – сигурно просто не е можел да плува добре и затова се е удавил в язовира на селото си. Тихомир, пък, бързо забравя всичко лошо. Той си е такъв. Това обяснява и хладнокръвното му понасяне на инцидента.

– Та Тихомир ми е най-добрият приятел! Аз трябва да се радвам, че е с Пламена. Ако съм наполовина смел и доблестен колкото Тишо, трябва да му я отстъпя. Отстрани погледнато, той си я спечели честно. По-забавен е от мен, по-висок е, ако не бяха очилата му и рижата коса, щях да кажа, и че е по-красив. Това, което си въобразявах досега, трябва да е от ревността. Тишо не е убиец. Аз щях да се превърна в убиец. Веднага ще му кажа, че се отказвам от Пламена. Всъщност, Петето също е доста хубавка, а и остана сама…

Ивайло извади грамадния ловен нож и с все сила го метна към канала. Чу се цопване. Момчето продължи към мястото, където се отърваха от тялото на злия тиранин Иван Димитров и със свит корем се замисли отново за срещата със своя най-добър приятел Тихомир. Какви думи трябваше да подбере. Как щеше да започне извинението си?

Неусетно той се видя след няколко седмици. Училището вече беше започнало. Той и Тихомир седят заедно на един чин, както винаги, звънецът бие и те излизат в голямо междучасие. В коридора срещат Пламена и Петя. Тихомир хваща Пламена за ръката, а Ивайло поема ръката на Петя. Пламена му е вече безразлична, сива. Сега Петя е любовта на живота му. Сега тя е неговата хубава Елена. Всички заедно слизат надолу по стълбите и сядат да закусват в лафката. Тихомир е във вихъра си и ръси шега след шега. Те двамата отново са най-добри приятели.

Изведнъж зад едно дърво с дебел ствол изсвири метален лост и цапна Ивайло в тила. Момчето изстена и се строполи на земята в безсъзнание. Минаха няколко минути на затъмнение, след което Ивайло започна да се свестява. Със все още разфокусиран  поглед той извърна врат нагоре и видя двете слаби и издължени ръце с дълги пръсти, които държаха лоста. Над ръцете имаше глава. Глава на очилат човек с червеникава коса.  Ивайло осъзна, че това бе не някой друг, а Тихомир. Зад стъклата на очилата обаче очите му бяха различни. Това не бяха неговите очи. Това бяха злобни, нечовешки, търсещи мъст очи. Очи с нереален жълт ирис. Очи, като на котка в тъмното. Очи, в които гореше сатанински огън.

Човекът, който се прероди в гълъб

Стандарт

О-оо, здравейти, уе, компанията! Как сти? Кога шъ черпити една ракийка?

Кой съм аз, чи да ма черпити ли? Чи кък кой, уе?

Аз съм Който е и Който е бил, и Който иде, Всемогъщият. Аз съм Алфата и Омегата, Първият и Последният, Началото и Краят.

Аз съм Господ, уе. Властелинът на Космоса и Земята. Господар и командир на Вселената и нейните паралелности. Генералът на небесното войнство и хазяинът на всички твари, що населяват земната тръд!

Ма ни мъ познахти, щот съм са дегизирал и говоря на меко, нали? Е-ее, туй е, щот съм на гости при едни роднини от Бургас, и за да не бия на очи са сливам с обстановката като преправям  произношението ми да звучи по-мекичко, нося  само анцузи Адидас, гледам лошо, ходя на фитнес и от време на време побийвам по някой друг циганин или бежанец.

Ето, сега, заради вас, ще изляза за малко от роля, за да съм по-автентичен. Хъккхх-ъмммм…

Да, аз съм българин. Господ е българин. Реших да се чупя от Йерусалим, че много напечено е там – араби, евреи, взривове – всеки ден дандания.

От 1993 г. съм в България,  но не се показвах много, защото, нали знаете – молитви, литургии, прошения – такива ми ти досадни работи са ми омръзнали за 6-те хиляди години, откакто създадох планетата. Предпочитам да съм си инкогнито, така, да ми е по-спокойничко от разни ми ти религиозни фанатици и баби със свещи.

Ай, въй – а помните ли онзи футболен коментатор как ме издаде по време на мача с Франция за квалификациите на световното по футбол 1994 г., ъ? Тц-тц-тц, голям резил щеше да стане, ама се размина работата. 

Че как няма да ми вярвате, че съм българин, бе? Аз даже гражданство си изкарах, с паспорт, заверен от МРВ-то. Даде ми го една намусена лелка от министерството. Вика – ай, от мен да мини, пускам те за паспорт, ама да ми върнеш услугата. Да, сега е министър на правосъдието – с моя помощ стана такава тази тетка Цецка.

Разбрахме са по въпроса, че Господ, тоест аз, съм българин. Така, сега по същество. 

Абе, това гълъбите са ужасни създания, бе! Как съм ги изпуснал така да се разпространят извън кафезите тези изроди, тц-тц-тц. По първоначален план не биваше да са такива гадове. А те – гнусни, нахални, ровят по кофите, цвъкат ти по главата, по колата, по прането. Навират ти се в краката и те притесняват, както си ядеш дюнер на алеята в морската градина. И постоянно се съвкупляват. Навсякъде, без никакъв срам, по всяко време, нон-стоп. Аз вярно, че едно време бях казал – ПЛОДЕТЕ СЕ И СЕ МНОЖЕТЕ – но тяхното си е направо разврат. НЯМАТ МЯРКА!!!

Ето, онзи ден един гълъб погна даже няколко гларуса да онождва. Големи еротомани са тези хвъркати постдинозаври, значи. То в Содом и Гомор беше по-умерено, бе, мама му стара.

И са изверги, бе, тяхната перушина гълъбска. Върхът на сладоледа беше, когато един слънчев юнски ден най-величествено и божествено си похапвах баничка с боза по улицата и ненадейно се натъкнах на смразяваща кръвта гледка: Два току-що излезли от контейнера чорлави и развълнувани гълъба с настървение си кълвяха от трети техен пернат събрат – смазан на улицата и направен на пихтия от преминаващите автомобили. Настрани от кървавата вакханалия хвърчаха мръвки, черва и перушина. Гадост, бляксссс. Такава сцена и целия Стар завет да преровите, пак няма да откриете.  Развалиха ми закуската тези пусти антихристи и хвърлих лев и петдесет стотинки на улицата, тяхната перушина недна.

А на следващия ден, когато по погрешка пак минах оттам, един чорлав и проскубан нехигиеничен гълъб-нихилист, пак от същата пасмина, ме уцели с коричка хляб, докато я кълвеше стремглаво с нефелната си човка. Пфууууууу. А-НА-ТЕ-МА!

И сега… най-важното.

Нали знаете, че според моята доктрина, след като човекът предаде богу дух, демек умре, после добрите човеци отиват в рая, а лошите в ада.

Обаче не знаете, че и бащинията ми, в смисъл – планета, съвсем малко се попренасели напоследък (не само гълъбите се съвкупляват постоянно, ами и негрите, арабите и най-вече индийците и китайците). Толкова малко се попренасели Земята, че светията Петър оня ден ми докладва, че Луцифер му връщал грешниците в Чистилището, защото нямало място в ада.

– Да ги настанявате в рая, протестирал рогатия, там има още незаети места, и напливът  не е така голям, защото почти никой не минава теста за святост.

– Колегата Луцифер е пропищял, дудне ми Петър по божефона. – И заплашва, вика ми: „Кажи на Йехова, че няма къде да ги слагам вече тез мерзавци. В казан са вече по петима и капацитетът е изчерпан. Наблъскал съм ги като студенти в маршрутка. Скоро ще се вдигнат на революция. Дай да измислим нещо, инак хвърлям оставка!“

И се оказва, ей Богу, че доктрината ми за наказанието и възнаграждението в живота след смъртта е пред фалит, мама му стара.

С целия си божествен капацитет мислих задълбочено по тези проблеми, претеглях и отхвърлях варианти. Накрая събрах мозъчния ми тръст от научни съветници, измежду които: Архимед, Питагор, Аристотел, Леонардо да Винчи, Алберт Айнщайн, другартя Карл Маркс, д-р Фройд, д-р Менгеле и още две-три еврейчета там някакви. (Да, Менгеле. Какво!? И аз като американците реших да не похабявам потенциала на учените мъже – нацисти; както те вербуваха Вернер фон Браун и Райнхард Гелен, и аз взех на работа при мен доктора, мъчил народа ми в Аушвиц).

И с тия ми ти хубостници мислихме, обмисляхме, претегляхме и отхвърляхме варианти и накрая се сетихме за онази прастара идея за прераждането и кармата.

И реших. Оттук нататък отменям пращането в ада (раят си остава засега) и за циркулацията на душите на грешниците влизат в сила постановленията ми за прераждането, а те гласят: 

Който покойник има неизкупени грехове, тежко и черно сърце, изхабена съвест  и е гласувал за партия ГЕРБ, или Тръмп на последните избори, директно светията Петър ще му удря черния печат в документите и го връщаме обратно на ЗЕМЯТА в някаква ужасна форма, която да го измъчва и гнети, да му тежи и да му е гадно.

Избрах вие, грешни синове адамови и дъщери евини, да се прераждате в облика на улични гълъби в България и цял живот да ровите по кофите.

Ще попитате – ЗАЩО?

Ами, в тази биологична форма всеки човек ще ви презира, всеки ще се гнуси от вас, всеки ще ви пустосва и пъди. Ще се храните от отпадъците, ще спите по дупките и чумавите места. А най-големите ви мъчители ще бъдат уличните котки и децата. Пък и шафьорите на коли честичко ще ви мачкат по пътя. Какво по-голямо наказание от адовото, освен това да се преродиш в гнусен гълъб, а? Добре го измислихме, да ви кажа.

И за да ви наплаша да не бъдете такива грешници през животите си, защото откакто тръгна модата на солариумите пърженето в казан май не работи никак, ще ви оставя да чуете историята за първия нещастник, който експериментално бе прероден в гълъб. Казва се Стамен и също като мен е българин. 

****************************************

Стамен, или Стамбата, както го знаеха повечето хора приживе, беше луд.

Сега ще кажете: Е-е-е, доста нехуманно, да експериментираш с луди! С какво е заслужил горкият дебил такава тежка участ.

Да, но съгласете се, че в научните експерименти с хора се ползват предимно душевноболни, затворници или евреи. По обективни причини подминах евреите, със затворници никой не ще да си има вземане-даване, значи, логично остават лудите. А пък и Стамбата ми беше под ръка. 

Той не беше кой знае какъв грешник, но греховете му бяха достатъчни за ада, и най-важното – той ги осъзнаваше. Докато беше жив, той бе тормозил кучета, гонейки ги с пръчки, бе крал кроасани от сладкарницата и други подобни. А за да реализира мечтата си да стане стриптизьорин знаете ли какво бе направил?  Бе участвал в езическия ритуал на Сирни Заговезни по прескачането на голям огън и то бе прескочил огъня гол, развращавайки по този начин, като един съвременен Сократ, насъбралите се да гледат ритуала дечурлига и майки-милфове.

Да – нищо особено, обаче ужасяващото, смъртният грях на Стамбата беше, че той бе нарушил най-важната ми заповед  – петата. А тя гласи: „Почитай баба си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята“ (Във вашия непълен вариант от Библията е „Почитай майка си и баща си“, но това е погрешното тълкуване на онзи немарлив мой ученик Мойсей. В оригинала е: „Почитай баба си!“. Казах!)

А да обидиш баба си е най-страшното поругаване на моите заповеди, най-скверното богохулство, защото аз самия съм отгледан от баба ми (Великата богиня майка) и не толерирам, повтарям, не толерирам никакви подигравки с която и да е било баба. А Стамбата, Стамбата, този мръсник, този богохулник, този поругател на светостта ми, точно два дни преди да се спомине, в яростния пристъп на душевната си болест бе ритнал  баба си в пищяла при отказа да си доизяде попарата. Горката жена – на погребението му куцаше.

Стамбата умря от токов удар. Бръкнал в контакта с голи ръце (нали ви споменах, че е луд), за да провери дали там не е случайно невидимият космически кораб-майка на извънземните мравки невидимки-колонизатори от планетата Кошер-Мошер-Барабошер. 

И – алей-хоп – ето го в Чистилището и оттам направо свети Петър го препрати не към Луцифер, а обратно на Земята, за да се излюпи от едно гълъбско яйчице.

**************************************

Гълъбът Стамен се излюпи в един много горещ понеделник в ниша на тавана на студентско общежитие в центъра на ж.к. Студенцки град/ София. Гнездото на майка му и баща му, върли чалгари, които не пропускаха никога участие на поп-фолк звезда в дискотека Плаза, беше близо да прословутата улица с дюнери, пици и хамбургери, наименована от поколенията гладни студенти „Манджа стрийт“.

За има-няма 30-тина дена Стамбата се видоизмени до размерите на възрастен индивид, благодарение на обилните порции с картофи и мазната мръвка от дюнер, с които майка му и баща му подхранваха потомството си. Наказаният душевноболен  този път се роди без ментални недъзи и израсна напет, с лъскава перушина и  червена пигментация на очите, което го превръщаше автоматически в класически красавец, според  естетическите предпочитания на гълъбите в наше време.

Родителите му – гълъба Моро и гълъбицата Валя – буквално бяха обиколили света с едно реалити предаване за гълъби, и след като продуцентите ги пуснаха на свобода, те решиха да се установят, както обичаше да казва Моро, в „Студенцията, при интелигенцията“. 

Валя и Моро знаеха  „две и двеста“, и затова обучиха добре децата си как да се справят в арела на Студенцкия град.

Когато поотраснаха гълъбетата им, гълъбът Моро и гълъбицата Валя ги изритаха от гнездото навън, да се оправят сами в живота, като за последно им преговориха най-ценните съвети за оцеляване. 

Разбира се, че тези съвети са на гълъбски език и за всеки нормален човек биха представлявали несвързано гугукане, но аз съм Господ Бог – демиургът на мирозданието и на всяка живинка, все пак, а и провеждах научен експеримент, затова съм  си записал всичко и съм превел думите им: 

– Начи, синко, гу-гу-гу – обясняваше бащата Моро – ся, като тръгнеш за храна по Манджа стрийт, хич да не ти пука от студентите. Навираш се в краката им без да му мислиш и кълвеш всяко паднало късче дюнер без колебание. Минута невнимание и някой друг мръсник ще ти измъкне вечерята изпод клюна, КАПИШ?

– А в контейнера трябва да си най-напред. И хич не се шашкай, като падне нещо вътре. То в нашия квартал котки няма. Изхвърли ли си някой торбичката с боклук – на часа я разпарчедосвай. Минута ошашавеност и някой друг тарикат ще ти отмъкне вечерята изпод човката, КАПИШ?

– И да са пазиш от циганята – гу-гу-гу, Стаменчо, мама – съветваше го майка му Валя. Само те са опасни тука. Ако не си предпазлив, като нищо ще те хванат и ще те опекат на шиш преди да си навършил два месеца, мама. И гледай да пресичаш само на зелено, мама, че батко ти Янко още стои хербариран на улицата до студенцкия стол номер 4.

– А ако случайно доживееш до лютата зима, до Новата година, когато няма храна в контейнера,  когато студентите са си по провинцията и всичко на „Манджата“ е затворено – заръча му за последно Моро – то кацай на терасата на частните кооперации. Все ще се намери някой кретен да ти хвърли един крайшник ляп.

След всички тези напътствия гълъбът Стамен и братята и сестрите му, които се излюпиха в неговото котило, се присъединиха към ятото младоци в близкия парк. Храната от контейнерите в Студенцки град бе като рог на изобилието за тях, а  водица си посръбваха от калните локви наоколо.

Остатъците от дюнери и бургери по „Манджа стрийт“ бяха за Стамен и компанията му като меню от скъп ресторант. Всеки имаше своя собствена маса, предварително запазена с маркировката на изцвъканите му курешки по-рано. Компанията  гълъби пристигаше точно 1 час преди мръкване за вечеря, а после обикновено се напиваше с ферментирали компоти от джанки, захвърлени на близките кошове, и кацаше до близката чалготека Плаза денс център, за да хвърли по някой гюбек и да послуша новите хитове на Фики, Галин, Преслава, Ани Хоанг, Джена, dj Живко Микс и другите звезди от небосклона на Пайнер мюзик.

Гълъбът Стамен и себеподобните му живееха извън закона, като истински чалга тарикати. За тях нямаше непозволени неща. Взимаха всичко, когато и където си поискат. Правеха всичко, когато и където си поискат. Кацаха навсякъде, когато и където си поискат… и цвъкаха навсякъде, когато и където си поискат. Те грабеха и не зачитаха никакви морални кодекси –  същински пирати.

А как обичаха да тормозят и издевателствуват почтените минувачи, само. Прелитаха несръчно над главите на хората като пикиращи изтребители и щедро ги обръсваха с паразити и боклучен сос.

Единствената конкуренция за блага и терен на Стамен и ятото му беше съседното ято от гарги, с което си устройваха сбивания веднъж в седмицата. То си е направо грехота да не бастисаш някоя гарга, когато си фиркан до козирката с ферментирал компот от джанки, нали?

После дойде и световното по футбол. Стамбата и пичуларите от тайфата засядаха по цяла вечер пред голямото прожекционно платно на кафе клуб 35 и възторжено се превръщаха в невъздържани ултраси. Ех, живот си живееха…

Минаха се няколко месеца и Стамбата съзря полово. Към всичките му удоволствия се прибави и пристрастяването в плътско-перушинестите страсти. Стамен се превърна в истински бонвиван-сваляч, напери се доста след първата си дузина свалени гълъбици със големи „очи“, и за нула време не остави неопетнена гургуличка в ятото. При уличните гълъби съвсем не действа принципът за моногамията, както при повечето птици в дивата природа, съм длъжен да добавя. 

Накрая гълъбът Стамен се преориентира в живота, кротна се, взе се в ръце, събра се с най-сгодната момичка от ятото – работлива гълъбичка на име Кичка, и се установиха на тавана на една от новопостроените нови кооперации за тузари в Студенцкия град, пак близо до „Манджа стрийт“, където Стамбата се разплу като турски бей и напълня с 250 грама.

За негов късмет женичката му намери на пътя чисто нов смартофон Samsung Galaxy S8 с годишен абонамент за мобилна телевизия. Прибраха го на тавана и заживяха щастливо в идилията на модерното консумативистко презадоволено семейство, гледащо реалити формати и турски сериали по цял ден. В семейната слама скоро заблещукаха и няколко яйчица. 

Тогава осъзнах, че това не беше ад за Стамбата, това си беше рай, гълъбски рай. Експериментът се провали.

****************************************

И това ми било наказание, и това ми били адски мъки. Кой идиот предложи да заместим Ада с прераждане в уличен гълъб. А, да, май бях аз, дядо Бог. 

Така няма да стане. Проблемът с пренаселването на ада ще го решим по традиционния начин – с експанзиране на пространството и отварянето на нов Адов комплекс. 

Нека всеки грешник с фобии към семейство гълъбови бъде спокоен. Реинкарнацията в гълъби отпада.

Минавам на план „Б“. Онази наскоро открита екзопланета в съседната звездна система Проксима Кентавър има сравнително нисък наем, а условията се доближават до царството на Луцифер: температура от около +300 градуса по целзий, силна вулканична активност, добър процент земетресения и високо съдържание на въглероден диоксид и сяра в атмосферата. Е, малко ще натоваря небесния бюджет с по-високите разходи за транспорт, ама айде.

Само се питам кой е достатъчно голям садист, за да го назнача за управител на Ад 2.0 – май ще да е онзи психопат д-р Менгеле?

 

Йеховата на Галактиката