Ще се срещнем ли пак?

Стандарт

– Този го подмина!
– Не съм!
– Подмина го, бе, казвам ти. Подмина го!
 – Абе, не съм, бе. Казвам ти! Не съм!
– Добре, ти си знаеш.
– Еййй, цял следобед са заяждаш с мен, значи!
– Хубаво, ма ако стане нещо, сам са оправяй пред началството. Окей?

– Аре, бе. Ша стане. Откадя – накъдя! Шефа само до нас е опрял  да са занимава! Има си други кахъри, завалията.

Такъв кратък диалог протече между двама ангели-работници от най-нисък клас. Те се бъхтеха в извънредна смяна на поточната линия за заличаване на спомените на душите. Съществата от светлина бяха високи по около 5 метра. Те стояха до направената от снопи чиста енергия непрестанно движеща се лента с души, чийто край се губеше някъде зад хоризонта. С бързи движения  на ръцете те обработваха  вързаните с невидимо ласо души, довличани на поточната линия право от тунела с бялата светлина. Ангелите наплюмчваха пръст и чукваха леко по челото всяка душа. Това беше достатъчно за да се изтрият всичките й земни спомени, всички страсти, копнежи, грехове и неволи, всички любови… Душата видимо изпитваше недоволство в първия момент и почваше да се дърпа като диво животно, но след миг се успокояваше и продължаваше послушно по маршрута на поточната линия.

А ето и как става целият процес по обработването на душите в отвъдното:

Преди да се амортизират съвсем и  след десетки прераждания да отидат на бунището за преработка на отпадъчна енергия, човешките души  се обработват в небитието по една и съща процедура от хилядолетия насам.

Всичко се командва от Канцеларията на Великия Админстратор. Сградата представлява ослепителен бял палат с колонада като на древногръцки храм. Наблюдателният външен посетител на това внушително здание ще забележи залепен на една от колоните лист хартия с образа на Сидхарта-Гаутама Буда и надпис – ИЗДИРВА СЕ ЗА ОПАСНО ПОСЕГАТЕЛСТВО ВЪРХУ УСТАНОВЕНИЯ РЕД ПО ЗАКОНА ЗА ПРЕРАЖДАНИЯТА!

В Канцеларията на Великия Адинистратор работят само най-грамотните ангели от висш разряд. Там за всяка новопристигнала душица-мушица отделно се прави проучване и се съставя логистика: Изследва се откъде идва клетницата; какво е правила и струвала през живота си долу; дали заслужава награда или наказание; 

Решава се и  кардиналният въпрос: къде да я пратят?… в семейство Рокфелер, сем. Абрамович, а може би клана Кенеди, или пък в некой кенеф къмто п-в Индостан.

Нужната разпределителна информация се печати на етикет и по-късно се перфорира за ухото на горката душа при първоначалното й пристигане, когато се поема от от чевръстите ангели-черноработници нисък клас на поточната линия за прочистване на спомените. Те  плюмчат душата с течността на забравата и я предават  към разпределителния център, където ангели-работници от среден-клас разчитат прикрепените към всяка душа етикети с инструкции за това  къде точно да я пратят в следващото й прераждане на Земята: у Рокфелерови, или в бунгалото на индиеца Рудра.

След това някой петметров лустоганин хваща по двама-трима душковци под мишница, както се хваща колет от пощата и алей хоп – запокитва ги в един от 7-те огромни, изгубващи се нагоре и надолу в пространството рафтове с надписи с имената на земните континенти. На всеки рафт-континент има безброй отделения с по-малки  и по-малки надписчета, бележещи имената на населените места. Големите мегаполиси Ню Йорк, Мексико сити, Лондон, Рим, Париж, Рио, Токио, Москва, и т.нат., като по-чести адресати, са с повече място и с по-едри надписи. А за малките, като колибата на плодовития бушмен Кико, нейде в пустинята Калахари, пада голям зор и безбожно пусуване, докато  работниците ги открият.

От рафтовете на разпределителния център душите биват засмуквани в пневматични тръби-асансьори, изплетени от лъчи божествена светлина. Тези тръби-асансьори водят точно до фалопиевите тръби на бременните земни майки, носителки на нов човешки живот. 

Това, общо взето, е безотказният механизъм на самсара-чакра, действащ от еони насам. Но от време на време се получава по някое разминаване в рамките на стохастичната грешка. Особено когато някой ангел-черноработник нисък клас не си е доспал, заради шумните си съседи младоженци, и се бори със следобедната сънливост. Тогава се получава така, че душата на преродения помни частично някои епизоди от миналия си живот. А понякога помни и много повече…

**************************

Тонин – главният герой в нашата история –  е нежно и чувствително момче  на 12 години. Той учи в последния клас на прогимназията.  Той е забавен и умен. Винаги със свежи идеи за някоя шега или лудория. Не се срамува много-много от думите и делата си. И често си навлича неприятности от разнороден характер, за да се хареса на  девойчетата.  Mомичетата никога не са оставали безучастни към него. Че как няма да го харесват, с неговото свежо чувство за хумор, с тази сламено руса коса и  средиземноморската му усмивка. 

Той обаче още не бе събрал смелостта да се влюби. Още не бе узрял за любовта.

В училище грубияните му завиждаха за качествата и женските въздишки по коридорите. И често го унизяваха. Но той още не бе събрал смелостта да им отвърне. Не бе узрял да се пребори с превъзхождащата го груба сила.

Тонин умееше да пише стихотворения. Римите извираха от най-дълбоките места на чувствителната му душа. Дори понякога сам се чудеше откъде му идват красивите строфи. Едно обаче знаеше. Знаеше, че трябва да ги излее навън. И да ги сподели. Всичко написано, уви, оставаше скрито. Той не бе събрал смелост. Не бе готов да покаже мислите си така раними и незащитени от хулите и чуждото мнение.

В един хубав пролетен ден всичко това се преобърна.

Навън природата се пробуждаше с пълна сила. Птиците омагьосваха сетивата със симфониите си. Дръвчетата подлудяваха с уханието си. Дъгата се усмихваше отгоре след внезапен и освежаващ пролетен дъжд. А прекрасните малки бамбини цъфтяха и разкриваха прелестните си усмивки  изпод румените бузки. Хормоните на живота бушуваха. 

След края на последния час в училище Тонин остана с още неколцина приятели в двора на школото. Изоблилният с майтапи и подмятания разговор бе прекъснат от новодошлия в класа им – оставач от миналата година и пълен пройдоха  – Дългия Пабло. Каза им, че следобед е канен на рождения ден на някаква дебеланка в Трастевере – богаташкия квартал на Рим. 

– Никой ли няма да дойде с мен, амигос? Хайде де, ще става купон! Ще има  пиячка и бамбини! По монокини – смигна им доверително.

Приятелите на Тонин от „клуба на задръстеняците“ не бяха от най-големите свалячи. По ги влечаха компютрите и игрите със стратегии.

– Това са бамбини по монокини, бе, зубърчета! Изпускате много. Повечето от тях вече са в гимназията и ще ви запотят очилцата с целувки, ако им паднете.

Тонин, приятелю, поне ти ела. Обещавам, че няма да те уреждам с дебелата бамбина-рожденичка. Честна дума, амиго. Хайде, ела с мен, че да не съм сам. Ще има не само пиячка, но и кльопачка…

Дълъг, знаеш, че съм най-добрият покорител на женски сърца в училище. Ако искам, мога да имам всяка. Само не съм решил още. Не можеш да ме залъжеш единствено с бамбини. А и не пия, имам лошо пиянство (пълна лъжа – не понасяше горчивия вкус на алкохола). Но пък, мама миа, доста съм гладен. И така, кажи, в колко тръгваме?

Дългия Пабло и Тонин се уговориха и следобеда заковаха пергели на пиаца дел Пополо. Оттам щяха да се качат на специалното бусче, наето от богатите родители на рожденичката, за да откара гостите  в скъпата им вила извън града.

За подарък двамата бонвивановци бяха скъсали по някоя друга китка хризантеми от цветната алея на площада. Докато чакаха да се съберат всички, Тонин фиксира една неземна красавица сред гостите – изящни крака, кестенява коса до раменете и най-класическото лице на римска патриция, извайвано някога от майка Италия. Белиссима. Беше поне с глава над него, но каква грация само! Каква харизма! Като предопределена само за божествените очи весталка от древността! За миг погледите им се срещнаха. Тонин се изчерви досущ дон Домат от приказката на Родари и се прикри зад Дългия Пабло.

Изведнъж превозът дойде и всички се втурнаха един през друг за места – викове, бутане, лакти. Натъпкаха се в бусчето за нула време. Мецаната-домакиня седна отпред с букетите и другите подаръци (зае и двете места до шофьорското), а отзад, като заклет кавалер, само Тонин остана прав. Чичото-шофер му направи забележка да седне някъде, защото по завоите щяло да стане опасно безтегловно. Никой не се смести заради Тонин. А Дългия Пабло се бе намърдал до една палава хубавелка и съвсем забрави за добрия си приятел.

– Ей, момченце, ето, ела при мен – викна един нежен глас на Тонин. Той се обърна и видя най-прекрасното създание на света да му се усмихва. 

Ето, сядай в мен. Ти си лекичък, ще те издържа – каза момичето от модните ревюта, което бе харесал преди малко.

– Но, как така! А-а-а, аз съм мачо. Не, не мога.

– А можеш ли да си сцепиш тиквата, а? – каза тя и без да пита повече го дръпна в себе си, защото буса вече бе ускорил. Той се озова в скута й като малко плюшено мече, но веднага се задърпа.

– Мирувай – скастри го момичето. Ти си моят мечо. В този миг Тонин усети сладникавия й парфюм и срещна отблизо красивия й подчиняващ поглед. Потръпна. Вече беше роб на тези две хубави очи. Завинаги.

– Аз съм кака ти Джанина. Но може да ми викаш Джани. А ти имаш ли си име, бе, сладур?

 – А-ъъ-ъ-ъ. Викай ми Тонин, малката. В училище ме знаят и като Тигъра (още една пълна лъжа – викаха му Зайо). Сама се сещай защо.

– Пхихихи – закикоти се девойката. Какъв ти тигър, повече приличаш на пухкаво котенце. И с тази сламена косичка… – Рош-разрошш – разроши го тя като непослушно малко момченце.

Пътят мина бързо. От приказките помежду им Тонин разбра, че Джанина учи в медицинския колеж, където всичко е много строго и трудно. Глътка свобода не й оставала от залягането над уроците. А този рожден ден бил едно от малките удоволствия в напрегнатото й ежедневие.

Тонин леко се срамуваше. Сякаш цветната палитра от лафове, които бе пускал пред съученичките си, се изпари. През целия път той успя да каже само нещо като комплимент на прекрасната Джанина. Нещо като: – Имаш мушица на ръкава. Изтупай я. Ха-така, сега вече този ръкав е отново прекрасно изтупан като стопанката си.

Щом пристигнаха в голямата богаташка вила на рожденичката-мецана приготовленията още не бяха приключили. Гостите в пубертетна възраст се разпръснаха по къщата и Тонин изгуби Джанина. Някои се втурнаха да разглеждат луксозните стаи, други се шляеха в добре поддържаната градина с пейки и ренесансово фонтанче на двора. Трети изчакваха във фоайето да ги настанят, налягали по удобните кожени кресла и дивани. А четвърти се дивяха на картинната галерия с голи рубенсови жени в огромната тоалетна. Икономът и останалите домашни помощници не смогваха да опазят ценната покъщнина от развилнелите се пъпчивковци. Дългия Пабло се появи отнякъде и подшушна на Тонин, че научил от достоверен източник, че  рожденичката му е хвърлила  око и разправяла на приятелките си, че по-късно вечерта ще отвлече русия зайко в стаята си. Тонин се ужаси от чутото.

Първата част на рождения ден протече нормално. Родителите на Мецаната се бяха погрижили добре за храната и напитките и след като всички се почерпиха добре, богаташите и прислугата им благоразумно се оттеглиха в лятната къща в другия край на имението и оставиха децата да се оправят сами и да се почувстват като възрастни.

Дойде време за танци и свалки под съпровода на модерните парчета. През цялото време на почерпката Тонин бе гледал към Джанина и с радост видя, че и тя погледна няколко пъти към него. С голяма трудност най-накрая събра кураж да се приближи отново към нея и да я покани на танц.

– Бягай от тука, бе дребен.  Някакъв едър и хормонално дисбалансиран тип с широки като фототапет рамене и гръден кош на кашалот, видимо по-стар с 2-3 години, го избута и я отмъкна пред него.

– Ей, ти, тъпак с тъпака… – запротестира Тонин.

Вените му запулсираха. Главата му се напълни с кръв. Дим започна да излиза от ноздрите му. Прилив на енергия изпълни цялото му тяло, а юмруците му инсинктивно се свиха. Усещаше ги като чукове.  С лекота можеше да разбие и бетонна стена, камо ли някакъв си грубиян с размерите на Кинг-Конг.

– Уау, какво опиянение – каза си Тонин, докато сърцето му препускаше бясно.

Беше прехапал език и  всеки момент бе готов да скочи срещу крадеца на жени, чудейки се с каква реплика да завърши побоя над него. Непозната дотогава изумителна сила му даваше кураж и го подтикваше да прегази похитителя на Джанина.

В този миг, като изневиделица,  чифт силни ръце сграбчиха Тонин отзад, за кръста. Някакъв грамаден гад с дебел глас изрече думите: мой си зайко. 

– Аааааа-яяяя – Тонин приклекна, пое тежестта на противника с гръб и с мощен отскок изтласка възтежкия си нападател нагоре, като  го просна на скъпите мраморни плочки. Тътенът разтресе всичко. Могъщият Кинг-Конг бе повален.

Тонин беше гледал по телевизията тази карате техника отдавна, но  си я упражняваше винаги, преди гимнастическите си упражнения с розовите гирички и йога килимчето на мамма си.

Какво видя обаче пред себе си?

Рожденичката тупна на дансинга като чувал с картофи и погледите на гостите се впериха обвинително в извършителя на атаката. Музиката спря. Чуха се възклицания и пренебрежителен кикот.

– Извинявай, кукло – изцепи той и подаде ръка на рожденичката да стане. Помислих, че някой сумист ме напада – изцепи се отново Тонин, за да влоши още повече положението си. 

След като ситуация се поуспокои, и слугите превързаха жертвата на „разярения бик“, Тонин се чудеше къде да се тикне от срам. До края на партито имаше още доста време, а ако тръгнеше сам и пеша, в тъмницата, щеше да стигне вкъщи след около 1-2 дни и то само в случай, че не го разкъса някой побеснял пес по пътя. Той се сви на масата с храната и заби глава в една купа с пуканки. 

Купонът не се провали заради този дребен инцидент и развеселената мецана-рожденичка си намери друга жертва – Дългия Пабло.

– Хей, добре ли си, мечо? – най-нежният глас откъсна Тонин от  мрака и тъпотата. Видя пред себе си прекрасната Джанина. Някак беше успяла да се откопчи от лапите на ухажора си. Тя стоеше пред него и се усмихваше с белите си перли.

– Искаш ли да се поразтъпчем малко в градината? – предложи тя.

– Да, тук нещо ми дотъпя.

– И на мен. Онзи пъпчив трол не се спря да ме кани на танци, само за да ми опипва дупето. А ти изчезна някъде.

Двамата излязоха навън. Междувременно, вече  се беше стъмнило. 

– Преди малко се получи доста неловко, мечо, нали? ХАХА – голям смях падна.

– Ами, какво да ти кажа. Помислих рожденичката за твоя сваляч и реших да му приложа карате хватка номер 5. А то какво се получи! Голям провал, като всичко в живота ми – въздъхна Тонин и усети как Джанина го хвана за ръката. Слепоочията му щяха да се пръснат.

– Ти си моят рицар-спасител, дечко. Мислих си, че вече не са останали мъже като теб! Сега и стихове ако  ми посветиш и ми паднеш на колене, веднага ще се омъжя за теб.

– А-ъъъ! А става ли да го отложим за утре, защото нещо съм си забравил партитурата? Или пък да беше антологията… Хех!

Те останаха навън през цялата вечер и говориха без да спират до края на празника. Разказваха си спомените от детсвото, споделяха всичко за училище и приятелите си. Споделиха и мечтите си.

Той впрегна цялото си очарование и чувство за хумор. Този път му се получи. Вицове, разговори за литература и филми, за свободата и красотата на живота в Рим. Прескачаха от тема на тема и се удивяваха на всички свои общи интереси и на неизброимите съвпадения, които ги свързваха.

Джанина бе толкова по-зряла от него. Знаеше какво иска да направи с живота си. Знаеше, дори какво ще завърши и работи след 10-15 години.

На тръгване, когато се разделиха на пиаца дел Пополо, тя му даде телефонния си номер… И му взе сърцето. 

Вкъщи Тонин не можа да заспи от вълнение. Дълго се въртя в леглото и премисля вечерта. Не можеше да откъсне мислите си от Джанина – приказната фея от Медицинския лицей.

Щеше ли да има смелостта за още една такава среща? Или щеше позорно да избяга, както бе правил винаги досега?

Вместо овце, Тонин започна да изрежда цифрите на телефонния й номер. На сутринта се събуди с огромно вдъхновение и написа малък куплет, който бе сънувал.

В очите ти видях неща чудесни, тъй силно твоята усмивка ме плени. Аз влюбих се във теб безумно силно. За пръв път омагьосан  както никога преди!

В новия хубав и топъл почивен ден само една мисъл с размерите на планетата Юпитер гравитираше около главата на Тонин. Да покани Джанина на среща. Хвана телефонната слушалка и усети как ръцете му се потят като водопади. Набра номера и зачака. – Бонжорно принципесоо… – започна разговора той.

Срещата бе уговорена. Мястото – пиаца дел Пополо. Сега оставаха само подробностите – да лъсне лачените обувки, да помоли мамма да изглади синята риза и черния панталон, да отмъкне малко от скъпия одеколон на батко си и да се сдобие някак с ключовете от паркинга, където го чакаше чисто новият червен скутер на патер фамилияс.

Брммм, брррмммм – изфорсира моторчето Тонин и се понесе на крилете на любовта към пиаца дел Пополо. Около него нямаше нито сгради, нито градинки, нито автомобили и стълпотворения от хора – всичко от пренаселените улици на Рим се беше сляло в един шарен тунел от цветове и лица, водещ го право към площада и любимата.

Само миг го делеше от мястото на срещата, когато съдбата се намеси и безпощадно го повали на земята. Черен джип с черен тип вътре го помете от пътното платно. Момчето лежеше проснато на червения асфалт с разбита глава. До него червения скутер, обърнат на една страна, още въртеше гумите си. В далечината се чуха сирени.

С последния си ясен поглед преди затъмнението Тонин се обърна към стърчащия обелиск на пиаца дел Пополо.

– Ще се срещнем ли пак? – прошепна и потъна в мъгла. В ръката си стискаше току-що написания стих.

*********************************

Няколко дни след това, в живописния квартал на Рим –  Трастевере, в заможното  и порядъчно младо семейство Джованиоли, се роди малкият Джовани. Всичко около неговото раждане протече нормално и цялостното му здравословно състояние беше отлично. Но въпреки това и макар да беше отрупано с цялата любов на света и куп лъскави дрънкулки, бебето Джовани не бе щастливо като останалите новородени.

То никак не искаше да плаче. Обръщаше се на една страна, когато го дундуркаха и някак си отегчено въздишаше. Сякаш беше недоволно от това, че се е родило. Изобщо не се  усмихваше на идиотските физиономии на мамма и папа. Напротив. Постоянно бе намръщено. Като че ли някаква голяма тъга го разкъсваше отвътре. Като че ли имаше в себе си мъдростта на вековете и всичко в живия живот му носеше печал и досада.

Какво ли си беше наумил малкият Джовани Джованиоли? Ако изобщо в този крехък стадий от човешкия живот са възможни някакви умствени процеси, освен инстинктивните?

Да, той наистина имаше мисли. Не просто мисли, а цялостен план! Но тябваше да изчака 20 години, за да го реализира. Тогава щеше да се представи в пълния си блясък пред Джанина и да й разкрие истинското си име. Тя щеше да е на 32, а той на 20.

А дотогава!? Дотогава ще се наложи да пази тайната си. Да влезе в роля и да повтори детството си отново. Но нима това не е късмет? Животът, не, по-скоро добрият случай, му даваше втори шанс да преживее блаженото детство. А след това?

След това щеше да може да спечели отново момичето на мечтите си.

Край

 

Ангелът-черноработник на Галактиката

 

 

Приказка за чадърите

Стандарт

Семейството изглеждаше порядъчно българско.

Още със стъпването на Южния плаж в Несебър, двете им момчета се отскубнаха от ръцете на майката-дебелана и с див рев запердашиха  надолу по склоновете от пясъчни дюни. Бащата – слабичък тип с очила – изоставаше някъде назад – огънал кръст под всевъзможни багажерии.

Целта на юнаците бе онзи вечен властелин – морето – в което след няколко секунди  за пръв път в живота си щяха да цамбурнат.

– Ей, маймуни с маймуни – пъхтеше след тях мама-цоцолана, а масивните й крака потъваха като котви в пясъка. – Да не сте посмели да влезете без оня сопол – баща ви, че ще ви откъна ушаците!

Но на децата не им пукаше. Изглежда ушите им бяха пострадали при друг подобен случай и никак не чуваха заканите. Те се надбягваха между барикадите от платени шезлонги, масички и чадъри, а джапанките им ръсеха пясък в очите на плажуващите баровци и чужденци, платили по 30 лв. за ВИП място. 

Радостта от първото морско къпане бе огромна. Маминка и татьо от няколко години ги лъжеха, че ще ги водят на море, но пари все не оставаха. И ето – днес голямата работа се случи – ОООПААЛЯ – ПЛЯССС –  ЦАМБУРРР.

На излизане от водата маминка ги посрещна с по два шамаря зад врата и изръмжа командата: НАПРЕД, БРЕ, МАСКАРИ.

И в индианска нишка, пробивайки си път сред множеството летовници, те тръгнаха по бреговата линия да си търсят местенце за бивак. Но наоколо цялото пространство бе окупирано от платените чадъри и шезлонги, дето не са по джоба на никой честен българин.

Накрая на върволицата плетеше крака робът носач Татьо – будала по природа с диплом шест и половина от Университета и заплата добър четиристотин и петдесет лева по минималните стандарти на държавата.

Те вървяха, и вървяха, и вървяха, и най-накрая стигнаха свободната зона, която като мираж привличаше погледа с пъстроцветните си чадъри и хавлии. 

Ма там – сантиметър на сантиметър местенце не беше останало свободно. Всичкият целокупен български народ точно там се беше изтапанчил да хваща тен и да плющи сантасе. 

– Татьо, ми като няма място к‘во ше пра‘им?

– Не знам, моето момче. Аз само нося. Питайте маминка.

Маминка нареди отново – ХОДОМ МАРШ –  и те продължиха към скалите и края на плажната ивица. Там, където обикновено се настаняват само прокажените, нудистите и онези бедни семейства, които са закъснели да заемат място на оскъдната свободна зона.

До скалите никой не иска да плажува. А водата е фрашкана с водорасли, раци и по някоя друга черноморска акула. Дори легендарното нахалство на плажните продавачи на царевица и гевреци не стига дотам.

След има-няма половин час плажният лагер вече бе готов.  Чадърите са разпънати, мини басейнчето е напълнено с вода, поясите са надути и децата са намазани с кисело мляко… Рибарското столче на бащата е затънало в пясъка под тежестта на маминка, която приканва с не чак толкова мили думи благоверния да я намаже по гърбината със скъп лосион и масажни движения като в петзвезден хотел.

Децата са строго предупредени от маминка да не зяпат много-много наоколо, защото е пълно с разврат:  разсъблечени лели поклащат увиснали мекици в компанията на голи дъртаци, които люшкат провисналите си мустаци.

– Ууу, татьо, тука не ми харесва – реве единият малчуган.

– Блякс, пълно е с голи бабки  –  мрънка другият.

– И тез ръбати скали ми убиват на нежното седалище – допълва маминка.

– Ами, няма как, семейство. Така ще е като закъсняхме за свободната зона, а всичко друго е заграбено от мафията. 

– Ми, как е станало така, бе, татьо. И едно време ли е било така в Несебър?

– Ааа, не. Не беше така, татьовото. Но добре помня как стана.  Точно тогава  бяхме на същия този плаж с баба ви, дядо ви и батко. Помня, че бяхме с бате на вашите години. Абе, вие искате ли да ви разкажа приказката за чадърите? Ама трябва да ми обещаете, че ще слушате мама, нали?

– Да, да…

– Добре тогава, значи…

Татьо им поседна на хавлията и задълба с ръце в пясъка. Сякаш под безбройните песъчинки и натрошени мидички откриваше отдавна изчезналите си детски спомени. Пласт по пласт.

Имало едно време в Несебър една прекрасна почивна станция с бунгала – започна приказката за чадърте бащата.

Времената не били толкова скъпи, както днес. Всяко едно обикновено семейство можело да си позволи да остане на бунгалата на Несебър най-малко десет дена. Лагерът бил пълен с малки и големи деца. И те по цял ден играли на най-различни игри по площадките. Възрастните пък почивали под дебелите сенки на беседките и пейките, които били пръснати навсякъде из градините на лагера. Абе, казвам ви, същински рай било там. Вярно, че баните и тоалетните били общи, но пък си имало хубав стол с кухня на народни цени, където сервирали първо, второ и трето. Столовата си имала  и заведение, в което до късно вечерта ставала веселба.

– Еха!

– Иха!

– Къде е този лагер, татьо. И ние искаме там – възхитиха се малчуганите.

– Чакайте да стигна до края и ще разберете.

Тогава Южният плаж на Несебър не бил така пренаселен, както сега. От началото на дюните до самия бряг нямало никаква платена зона. Нямало ги баровете и дискотеките. Нямало ги джетовете и другите атракциони. А ей там, точно там, където сега е онзи тузарски хотел, била най-голямата водна пързалка, която е съществувала някога някъде. Тя била синя като морето и висока колкото хотел Кубан.  5 пускания стрували само левче-кефче. Пък ей тук, на дюните, ставал най-зрелищният плажен футбол. Със задни ножици, салта-малта и съвсем без правила.

– Иха!

– Еха!

И за всички плажуващи имало място тогава. Целият плаж бил общ, на хората, а не на мафията, както сега. На семейство се падало горе-долу площ, колкото е тристайният апартамент на баба ви. Пък не е като да е нямало хора. Охо, имало хора, че и питаш. Имало народ колкото да напълни стадиона Макарена.

Обаче по това време из цялото Черноморие почнали да се появяват злодеи злосторни. Те искали да заграбят плажовете за себе си и за своите шефове от мафията. Искали да таксуват всички обикновени хора, които идват да се къпят през лятото и по този начин да забогатеят набързо. Те нямали право, но с измами и заплахи  накарали държавата да им подари плажовете.

В Несебър, на Южния плаж, се паднало на един борец с врат като на кит да прибира парите за мафията. Радо Ланеца му викали. Той дошъл в разгара на сезона с бандата си от горили. С него били Киро Гърба, Диньо Чука, Владо Въргала и Тоньо Гардероба.

Радо Ланеца и борците му се разходили по плажа и почнали да мерят нещо с детска розова линийка. Били големи и страшни. Стъпвали тежко като Кинг-Конг, почесвали се тук-таме по тиквите, цъкали нещо с език и преценяли бъдещото си владение.

Когато слънцето залязло и всички хора вече си били по бунгалата и квартирите, Радо Ланеца докарал 10 камиона с чадъри и още 10 камиона с  циганета, които да ги копат в пясъка. За една нощ целият плаж бил набоден с частните платени чадъри на мафията.

На сутринта, като дошли хората, почнали  да се чудят какво става. Забождали си чадърчето на обичайното място, но там вече се извисявали големите метални чадъри с палмови клонки отгоре им. И макар, че гледали да ползват сянката само на своите си малки шарени чадърчета, веднага щом се настанявал някой човечец, около него сякаш ставало земетресение, последвано от слънчево затъмнение. И Киро Гърба, или  Диньо Чука, или Владо Въргала, или Тоньо Гардероба идвал при тях и им казвал: Треб‘а да плАтиш на шефа 10 кинта на ден. Молим!

След някоя друга препирня горките хора ставали и се премествали на едно възмалко парче пясък, останало ненабучено от ччадърите на борците.  Това сега е свободната зона за плажуване. И тя бързо се препълнила.

Появили се няколко народни герои, които успели да накарат всички избутани от борците хора да се обединят и да въстанат срещу тази явна несправедливост.

Как така ще ни искат пари и ще ни пъдят! – казвали героите. Плажът е на всички и е безплатен. Освен това сме дали курортна такса на Общината.

Героите били обикновени малки мъжлета като мен и някоя друга ядосана маминка, като мама, но скоро се съединили в мощна армия от смели рицари и дружно настъпили към платените чадъри. Всички вкупом започнали да дълбаят с каквото намерят в пясъка и заедно да изкореняват чадърите.

Горилите Киро Гърба, Диньо Чука, Владо Въргала и Тоньо Гардероба нищо не можели да направят пред такава армия от смели опълченци. Само седели отстрани, чесали се по плешивите тикви и гледали лошо. И аз и батко бяхме там, и ние чупихме чадъри. И ние бяхме чст от рицарите пазители на свещения плаж.

След като изтръгнахме всички чадъри, ги нахвърляхме на един голям куп. Разпънахме нашите си чадърчета на старите места. Постелихме си хавлиите и уморени налягахме да си починем.

Не след дълго обаче небето се смрачи и задуха силен вятър. Към нас от водата започна да приближава страшна буря. Вкупом затичахме към бунгалата. Надпреварвахме се с дъжда. Плажът опустя за миг. В последния момент погледнах назад и какво да видя: Борците също бягаха през глава, сякаш Дявола ги гони.

И наистина, самият цар Нептун беше излязъл на плиткото. Висок поне два метра. Стоеше гол до кръста във водата, а на главата му имаше златна корона. Горд и ядосан, с напращели от сила мускули, той въртеше тризъбеца си  и завихиряше торнадо. После насочи вихъра към купчината изкоренени чадъри. Вихрушката мигом ги грабна и с оглушителен трясък ги отнесе навътре в морето.

– Еха!

– Иха!

През това време Радо Ланеца седял отдалече в луксозното си заведение с гледка към плажа, мигал на парцали и нервно си гризял златния ланец. После почнал мисловна дейност, което си личало от това че си бърникал в ухото с антената на мобифона. Накрая се обадил да обясни на шефа какво е положението.

 – Ало, шефе.

– Да, бе, да, бе, да бе! Ситуацията е под контрол. ПратИ ми само Митьо Чеченеца, че требва да гръмне едно спасителче от плажа, дето тука ми праи проблеми и мятка нек’ва пръчка.

– А, и кАжи утре на кмета да прати насам десетина куки, че да озаптят тая паплач. Щот ако пусна момчетата не отговарям. Тука че стане мазало.

На другата сутрин отидохме да се къпем в морето.  И какво да видим: целият плаж отново беше набоден като таралеж със скъпарските чадъри на мафията. За една нощ работниците бяха набучили навсякъде нови чадъри. Отгоре на всичко, този път имаше още повече отколкото преди.

Опълченците от бунгалата вече  бяха излезли най-отпред и тъкмо да понечат пак да отскубнат и потрошат някое друго чадърче и хоп – от шезлонгите изпод чадърите наизскачаха глутница цивилни полицаи и закопчаха най-борбените татьовци и маминки.

Настана голямо суетене в нашия лагер. Арести, глоби. И както винаги става когато работата опре до страхуване – всички се изпокрихме като мишки и се наблъскахме гъз до гъз на свободна зона. На никой друг не му се ходеше в полицията да плаща глоби. Времената бяха бедни. А държавата, нея не я беше грижа за хората, тя защитаваше мафията. Както е и досега.

И затова, татьовите хубостници, ще търпите дето ви ръби на дупето. А като мине някой гол пенсионер – мижайте. Утре ще дойдем по-ранинко и ще си намерим местенце на свободната зона. Търпило, татьо, търпило му е майката.

– А, татьо, татьо…

– Какво стана с лагера с бунгалата? Къде е сега?

– Ааа, лагерът ли! Ами, хе, че той беше точно там, където сега е модерният затворен комплекс с онзи огромен хотел, дето прилича на Румънския парламент. Преди десетина години кмета на града, г-н Радо Ланеца, мина през бунгалата с булдозери и построи на тяхно място перлата на Черноморието  – комплекс Гранд хотел ризорт „На гроба на Нептун“.

 

 

Татьото на Галактиката

Онези светлини в небето

Стандарт

Както винаги, вечерта над Пивот се спуска плавно и красиво. В онзи горещ летен ден на 1994 г.  всичко в града е спокойно, докато и последните лъчи на слънцето не се скриват зад хоризонта. Без да издава нищо, съвсем в реда на нещата, небето отново потъмнява до черно синьо, заприличвайки  на своя близнак – дълбокото  море в близост до града.

Хладен въздух застила нагорещените през деня двуетажни къщички на Пивот. Те са правени като че ли на конвейр и са редени като на шахматна дъска. Гордите стопани на тези бижута на средната класа могат да се похвалят със озеленен преден двор, ниски бели огради, гараж и окачен над вратата му баскетболен кош. Улиците в Пивот са добре поддържани. Чисти и гладко асфалтирани. На покривите на повечето домове триумфално се вее националният флаг, който пази спокойния сън на своите подопечни с мощната енергийна защита на извезаните си звезди.

Закъснелите морски птици по крайбрежието бързат да се приберат по местата си за нощуване и хвърлят тревожни сенки по стените на морския фар и индустриалните здания в покрайнините. Чайките обаче нямат национален флаг и свръхзвукова ескадрила от изтребители F 35, които да ги пазят. Те се осланят на инстинктите и усещат, че в това привидно блаженство над тях се спуска опасност. Полъхът на вятъра пръв я подсказва. Той носи вибрациите на заплахата.

От съседната на морския фар гора, разприказвани от вечерния бриз, се чуват за сетен път странните разговори на стогодишни исполини. Това са широколистни дървета, които протягат разкривените си ръце нагоре, сякаш да предупредят скитниците в небесната шир да не доближават. Клоните им са силни и с тях удрят безпощадно.

Преди да легне в грижовно оправеното от майка му легло, на прозореца на детската си стая в една от къщите на Пивот се показва Ник и вперва поглед в звездното небе. Ник е 13-годишно хлапе с чуплива светла коса, оформена в прическа тип паничка. Облечен е с тениска на Чикаго булс, има вредния навик да носи кецовете си вкъщи и обича да играе баскетбол на двора с баща си. Като изключим това стандартно описание, той е с доста причудливи интереси. Поне така казват всички, които го познават.

Една от странностите му, може би най-странната, е че вярва в извънземни. По стените на стаята му са залепени плакати от научно-фантастични филми, показващи летящи дискове и посетители от други измерения, лигави чудовища и стърчащи разполовени трупове от устите им. А над леглото му е окачена  изключително подробна таблица, изобразяваща всички видове пришълци, идвали на Земята още от времето на егиептските фараоните та чак до ден днешен  – все люспести гадове с големи глави и дълбоки черни очи.

Скоро в стаята на Ник с войнствената крачка на майор от военноморските сили ще влезе майка му и ще изкомандва решително: „Всички по леглата“ – но преди нея там се промъква малкото братче на Ник – Боби.

Дребничкият Боби боязливо и без да поглежда минава през страховитите плакати с извънземни и чудовища и се шмугва под рамото на батко си.

– Пак ли гледаш за марцианци, Ники? – обръща нагоре блесналите си очички Боби.

Ник отлепя поглед от простора, усмихва се и поставя длан върху главата на брат си като му разрошва бухналата черна коса с бащински жест.

– Не са марцианци, дребен, а сивите. Високи са точно колкото теб, но имат огромни глави, дълги до земята ръце и черни очи на бухал.

– А за какво са им такива големи главите, Ники? – задава за пореден път любимия си въпрос Боби, макар да е чувал историята десетки пъти.

– За да могат да пилотират корабите си със силата на мисълта, дребен. Те владеят така добре психическата енергия, че могат да задвижат летящия си диск само с една мисъл и да пътуват така стотици хиляди мили. 

– Ама, наистина ли е така, Ники?

– О, да – отвърща повече от убеден Ник и подхваща това, в което е по-добър дори и от баскетбола. Да говори за извънземните. 

– Но и те се изморяват, Бобсън, защото Вселената е огромно място. И затова им трябва много, много мозъчна енергия. Затова идват на Земята… И когато срещнат някой беззащитен, като теб, поглеждат го с огромните си черни очи и за две секунди  го хипнотизират.

– И какво става после, братле? Като те хипетезират, какво става? – търси си белята Боби.

– Е, как какво! Нали знаеш?

– Не, не! Не знам. Нещо не помня – подхилква се Боби, очакващ с нетърпение завършека на страшната история за лека нощ.

Ник хваща братчето си с две ръце за главата и я стиска здраво с думите:

– Изпиват ти мозъкааааа, дребен. Изсмукват го през ушите. И после си облизват пръстите от кеф. 

В този момент малкият Боби  се разпищява силно и хуква да се крие на единственото сигурно място в къщата – под завивките на леглото в стаята си, намираща се срещу тази на Ник.

Ник вече се е съгласил да играе любимата игра на малкото си братче и се превъплащава в ролята на хищен извънземен мозъкоядец. С бавни тежки стъпки той влиза в стаята на Боби. Драска с нокти по вратата. Съска на змийски език. Издава гърлени звуци. А малкият Бобсън пищи ли пищи.

– Децаааа – чува се гласът на майка им.  Тя се качва по стълбите към тях.

– Всички земляни и извънземни по леглата, моля. И Ник, спри да пълниш главата на брат си с глупости.

Вечерната емисия новини с дежурните вести за кризата в Близкия изток,  финансовите пазари по света и стрелбата на уличните банди по Западнато крайбрежие отдавна е минала. Светлинките в Пивот, гледан от птичи поглед, една по една гаснат, докато не се възцарява пълен мрак.

И от утробата на мрака се ражда чудовище.

Три летящи диска, досущ като онези от плакатите в стаята на Ник, захождат за спускане над градчето. Пилотите им явно нямат добър опит със земната гравитация. Един от неидентифицираните летящи обекти се заплита в армията вятърни турбини, размахващи витла на голото поле в северната част на града. Чува се страховит скърцащ звук. Кучетата в Пивот се разлайват бясно. По крайбрежието спящите морски птици изпадат в паника. Клоните на дърветата в гората пращят заканително.

Перките на две турбини са разкривени до неузнаваемост, но летящият диск е невредим. Извънземната армада не се отказва заради катастрофата и продължава захода към града. Трите диска застиват хоризонтално на 10-тина метра от земята над района от Пивот, където живеят Ник и Боби. Подреждат се в триъгълна формация.

След кратко затишие, от небето над белите мирни къщурки се процежда дразнещ звук, като от скърцане с нокти върху черна тебеширена дъска. Звукът постепенно се усилва.

Хората излизат от къщите си по пижами. Децата и жените се държат за ушите. Някои от мъжете са грабнали бухалки, други имат в ръцете си огнестрелни оръжия. Всеки се пита какво става.

Съседът на семейството на Ник  изкарва на улицата кръвожадния си питбул Хълк. Кучето е с размерите на малък санбернар и е толкова злобно, че нито едно дете от квартала не смее да доближи двора на стопанина му. Хълк лае ожесточено към дисковете и от устата му излиза пяна. Собственикът му – мускулест татуиран мъжага –  едва го удържа на веригата му. 

Вечно пияният Джим от края на улицата също е излязъл да разбере каква е тази врява. Очите му се разширяват от почуда, когато вижда извънземните кораби. Той вади бутилка уиски от задния джоб на гащеризона си. Вдига я по посока на дисковете и крещи силно: Пия за вас, приятели от Сириус. И Бог да благослови страната ни.

Изведнъж цялото небе над града се озарява от три  ослепително ярки светлини с цвета на северното сияние. Трите НЛО диска са източникът й. Красиво е и хората не могат да откъснат поглед от тях. Светлините скоро се обединяват в една хипнотична зелена пелена, която се спуска надолу и надолу, докато не обгръща целия град.  Дразнещият звук започва да притихва. Всички на улицата стоят като препарирани и не помръдват. В домовете на Пивот също всичко е спряло на пауза. Сякаш времето е изключено с копче. 

Чува се само настървеният лай на кучето Хълк и нищо друго. 

НЛО корабите се снишават все повече и повече…

Както винаги, сутринта над Пивот се издига плавно и красиво. В тази прохладна дъхава утрин на лятото на 1994 г.  всичко в града е спокойно. Така спокойно, както и през всички онези прекрасни и блажени години за градчето, започнали с ерата на просперитета  след Втората световна война и  40-годишния договор за защита на цивилните, подписан между президента Айк и сивите от Зета Ретикули. Договор, който изтича през 1994 г.

Първите парещи лъчи на слънцето надничат от хоризонта и неканени влизат през прозорците на малките двуетажни къщички, правени по конвейр и редени като на шахматна дъска. Без да издава нищо от случилото се предната нощ, съвсем в реда на нещата, небето отново става  светло синьо, заприличвайки  на своя близнак – чистото море в близост до града.

Преди да седне да закусва на масата, грижовна оправена от майка му в трапезарията на долния етаж, на прозореца на детската си стая се показва Ник и вперва поглед в синьото небе. Той се прозява дълбоко и протяга ръце нагоре. Спането не мустигна. Все още си мисли за съня си от снощи – летящи дискове, зелената светлина, сивите навсякъде по улицата,  медицинските процедури със съседите (както при фермери, които наглеждат добитъка си)  – това напълно прилича на обичайните му сънища, но все пак бе толкова реално – като далечен спомен. Внезапно Ник се втренчва в ръката си.  Забелязва малка дупчица на китката. Правена като че ли от игла.

В този момент в стаята влиза братчето му –  дребничкият Боби. Целият пребледнял, Боби  се пъхва под рамото на батко си. Поглежда го с унилите си очи и казва:

 – Хей, Ники, какви бяха онези светлини в небето?

– К-к-какво каза, дребен?

Долу на улицата мускулестият съсед с татуировките вика и проклина безспир. Ник се вглежда в него и не може да повярва на очите си. Проснат на земята лежи питбулът Хълк. Огромната му глава се търкаля наблизо.

В края на улицата вечно пияният Джим  е излязъл необичайно рано. Без да отпива, той държи пълна бутилка с уиски  по посока на небето и не престава да си мънка нещо под носа. Разбират се само последните му думи: “ И Бог да благослови страната ни.“

Рептилът на Галактиката

Странният случай с кучето Дрисо и момчето Крисо

Стандарт

Уважаеми мадами, господа и други заинтересовани полове,

С голямо удоволствие Ви съобщавам, че завърших

новелата, над която се потих през лятото на 2019 г.

Целия текст можете да прочетете на следния линк:

Странният случай с кучето Дрисо и момчето Крисо

А по-долу публикувам първа глава, за да добиете

представа дали ще Ви е интересноу!

 

Ваш оварваризатор на текстове

 Президентът на Галактиката

***********************************************************************************************

 

1. Приятно ми е, аз съм Сисо

Здравейте, аз съм Сисо. На галено от Стелиан. Аз съм съвсем нормално момче, което притежава съвсем ненормално куче.

Живея в един съвсем малък град, в който все още се случват съвсем необясними, магични и вълшебни неща. Съвсем като във филмите и приказките. Ще ви разкажа най-фантастичното нещо, което стана това лято, и което, сигурен съм, никога няма да стане в големите градове. Такава страхотно страхотийска история имам да ви споделям, че направо ще ви настръхнат космите на подмишницата като я чуете. Това е историята за странния случай с моя най-добър приятел – кучето Дрисо.

Дрисо е двугодишен Джак Ръсел териер. С кафява маска на главата, бял връх на муцунката и чисто бяло тяло. Има и едно голяяямо кафяво петно на гърба под формата на континента Южна Америка. Черният континент пък, Африката, му е като петно на диферинциала. Госпожата ми по География високо оцени петното Латинска Америка в началото на тази учебна година, когато се наложи за известно време Дрисо да идва с мен на училище. За малко щеше да лъсне и Африката, но спасих положението.

Името Дрисо е съкратено от Дриснян. Странно име, ми казва всеки, щом го чуе. Питали са ме дори: дали случайно не е кръстен на някой от мускетарите? Не, не е!  Ама пък как му приляга само. Не че се гордея много, но държа да отбележа, че сам си го кръстих Дриснян – исках да звучи различно и малко по-шеговито. Избрах му това име, защото като кутре-бебенце постоянно ми акаше върху леглото, едни такива завъртяни краваи,  усукани като баница, да му се завие на човек свят от тях. Нито бой помагаше да се отучи, нито нищо. Този му навик вече е почти забравен. Почти…

Всичко със странния случай на кучето Дрисо и момчето Крисо започна, когато с приятелите от блока решихме да проникнем в къщата на черната вещица, живееща до старите градските гробища – страшната баба Клошарка. Това трябваше да е нещо като тест за мъжество и тема за фукане пред кварталните красавички – особено пред сексабилната Ани.

Никой не знаеше името на баба Клошарка, нито пък откога живееше в съборетината си на края на града. Никой не знаеше има ли някакви роднини прегърбената и облечена в черно зловеща старица с гърбав нос. Нито пък на колко години беше дъртата беззъба злоба – може би на 200 и нагоре. Oтдалеч си личеше, че не й е чиста работата. Когато и да минеше през махалата ни, тътрузейки шумно след себе си куп железа и ламарини, кучето ми Дрисо силно я джафкаше. 

Едно единствено нещо се знаеше за нея…

Възрастните, особено кака Сийка от 3-я етаж и колежката й – разузнавачката Марийка от 4-я, шепнешком говореха, че е вещица и слуга на Сатаната… Че нощем се промъквала в гробищата, за да краде части от мъртъвците за зловещите й експерименти с черна магия. Само леля Пепа от Зоомаркета си приказваше с нея – понеже старата й е добър клиент и редовно купува храна за дебелия си котарак Писо. А Писо, о, казвам ви, от такъв бъхливец могат да ви настръхнат и космите в ушите, даже! Този котарак е огромен и опасен хищник с размерите на черна пантера. Носи му се славата на повелител на питбули и добермани. 

Но, нека да не бързаме толкова от самото начало. Има време. Тук винаги има време, както казва един шашав батко от махалата. Хайде сега да ви обясня накратко, точно в какъв град живея. Да ви кажа няколко лични работи, например, какво работят мама и тати, как ми взеха куче и как, докато Дрисо се опитваше да „прави любов с крака й“, се запознах с дамата на моето сърце  – сексабилната Ани. Може да ви разправя и куп други неща, с което да ви стана малко нещо досаден, но това го правя, за да не ме прекъсвате с глупави въпроси по средата на разказа, когато стане най-интересно.

Търсите нов дом? Пързелейшън Real Estate е насреща

Стандарт

Търсите мечтаната бяла спретната къщурка с две изсечени липи отпред? Искате да е точно до циганската махала и в локацията на незаконно сметище, пункт за изкупуване на цветни метали и бордей с мургави жрици на любовта?

Търсите самостоятелна квартирка на доста горещ 15-ти последен етаж, където на крехката възраст от 35 години най-сетне да се отделите от мама, тате, баба и кучето? Искате да влезете във форма? Ние Ви гарантираме това, защото асансьорът често се разваля и ще се налага да качвате етажите пеша!

Харесали сте си гарсониера под наем, в която хазяйката да идва рано с американска бухалка и каничка нафта, и вместо да попита тя как сте, да Ви заплаши  с подпалване заради цял куп неплатени сметки за парното, тока и водата?

Или пък сте си избрали двустайно мазе в широкия център с повечко и по-тлъсти плъхове, които да ловите и от тях да си приготвяте плъхобургери на барбекю грила, понеже сте с по-скромни финансови възможности?

Ние сме точната агенция за Вас!

Пързелейшън Real Estate

Фирмата за недвижими имоти, която сбъдва мечти, разплаква майки, синове, снахи и дъщери…

А защо да ни изберете?

Започнахме своята почтена дейност от самото възникване на пазарa на недвижими имоти у нас  и  участвувахме активно при формирането на основните шашми и далавери в брокерската дейност, а с навлизането в ерата на новите технологии станахме и спецове в раздуването на имотни балони и интернет машинациите.

Мисията ни е да влагаме качествено и коректно подмазване във всичко, за което Ви пързаляме. 

Агентите ни следват най-високите професионални стандарти за бранша:

Например, нашият агент Милен – по прякор малкия Мълдър – толкова се е амбицирал за титлата брокер на годината, че без да му трепне окото продава лед на ескимосите и апартамент без отстъпка на Цветан Цветанов. 

А агент Сашка, по прякор Скъли Прашката, така изкусно прави дисекция на клиентските желания, че от двустаен апартамент за 350 лв. наем ви убеждава само с подръчните средства на дълбокото си деколте за тристаен на 9 стотака.

Шеф Петров пък майсторски ни готви офертите във фирмения сайт с неподправени метафори, символи и много други омайни литературовизми, които биха накарали дядо Вазов да се обърне в гроба от срам, че не може да постигне поетичната образност и пълнотата на езика в нашите обяви.

Ние винаги постигаме нашите цели, а те са: да Ви лъжем-мажем и оберем до шушка с високите ни хонорари в замяна на празни обещания и лукави изпълнения.

В работата си отстояваме  три основни ценности:

Лъжем директно, докато Ви гледаме в очите!

Лъжем без свян дори майките си!

Лъжем и себе си, ако  бонусът е добър и ситуацията го налага!

Клиенти са ни редица български и международни компании, държавни институции, банки, посолства, както и цялото многобройно войнство на частните лица. И  Царя Сакскобурготски ни е клиент. Вчера даже пусна  резиденцията Враня за продан при нас. Вервайте ни!

В нашата корпоративна база данни поддържаме над 30 хиляди дигитални, виртуални и напълно нереални оферти за мизерни дупки, къщи и апартаменти, с които примамваме  новите шара…, а-ъъ- опа – клиенти, де. 

 Топлофикация, ЧЕЗ, Енерго про и фирмата за водата идват да взимат частни уроци при нас.

Пързалейшън Real Estate – разумният избор!

Моята голяма любов – колeлoто

Стандарт

Казват, че емпромптю в сол бемол мажор на Шуберт от 1827 г. е най-красивата музика на света. За класиците може и да е така, но те не са карали колело. Според мен най-прекрасната музика на света е мелодията на велосипедните гуми при съприкосновението на грайферите с гладкия асфалт. Песента на колелото е магичен звук, който гали ухото по-приятно от майчиния глас за новороденото, тоналност от небесата, която шепти на сетивата по-мило от гласа на любимата в студена вечер пред камината.

Спомням си първото ми колело  – бебешка триколка от СОЦ-а;  с педали, монтирани на предната гума и без никакви спирачки; Засилвах се бясно с „агресивното“ си превозно средство и имах чувството, че се изстрелвам от космодрума в Байконур заедно с Георги Иванов и Александър Александров. Подкарах триколката още преди да се науча да вървя нормално. Имах и детска кола с педали – сив Москвич с тапицирани седалки – далеч по-комфортно возило, спрямо което обаче аз настойчиво предпочитах триколката. И ако това не е предопределение!?

Честно да ви кажа, и досега съм така. И сега бих предпочел велосипеда пред най-лъскавата и модерна лимузина. Е, ако Господ-Бог ми звънне някой ден и предложи да се разберем нещо да свършим, аз за него, той за мен, след което ме попита с гръмовен глас: 

„Грешнико, искаш ли нещо в замяна?“, да речем: „Едно Ферари с цвят червен, и вътре гадже с бронзов тен + 1 милион със цвят зелен“, или пък само ново колело“.

То, аз бих взел Ферарито с парите, разбира се, но после ще продам колата, ще изхвърля мургавелката и ще си купя няколко велосипеда за по 2-3 хилядарки и каравана-кемпер към тях, с която да обикалям света.

За пръв път се научих да карам без помощни колелца, когато бях на пет години. Бях така горд, сякаш съм първия Хомо Сапиенс, стъпил на Луната.

– Мамооооо, Татеееее – крещях, ли крещях – вижте ме как карам без колелцатааааа – тряс, буффф…

Забелязал съм, че повечето момченца се влюбват спонтанно първо в колелото си, а към момиченцата не проявяват чак такъв интерес, освен ако и те не са с колела. Тогава ситуацията става по-особена: всяко момиченце на колело е неустоима гледка за малкия калпазанин и си заслужава да бъде „свалено“ с едно хубаво бутане от седалката, или пък с удряне посредством пръчка, последвани от падане и ожулени колене.

Естественият порядък при „малките джентълмени“ повелява първата им голямата любов,  колелото-фетиш, скоро да бъде изместена от влюбването в някое капризно и кокетно момиченце с розови дрешки, бяло личице и руса косичка, но след години страдания и унижения нещата отново придобиват циклична завършеност, чрез разлюбването на „русия звяр“ и заместването й със силната привързаност към автомобила. За някои осъзнати романтици обаче „автомобилният стадий“ на развитие никога не може да бъде достигнат. Те се потапят завинаги в преизпълващата ги любов към карането на колело и „вятъра в косите“. И според мен са напълно оправдани.

Спомням си и първото ми чисто ново колело,  карано само от мен. Син и по седесарски бляскав китайски Бе-Ем-Хикс, последен писък на велосипедната индустрия от Прехода.

Преди това в градския парк обяздвах престижните соц-марки Зайка и Дружок – втора ръка руски таралясници, взети назаем от вече пораснали съседчета. Но с Бе-Ем-Хикс-а вече нямаше кой от приятелите да ме стигне. Голямото колело си е голямо колело. С него скачах по стълбите, избягвах ударите с бастуни на озлобените от синия цвят и още „нещо“ „червени бабки и дядковци“ от парка и със свръхзвукова скорост отлитах към звездите, изпреварвайки дори самия Капитан Планета. Ех, само да беше от българските  Бе-Ем-Хиксове и моят, тогава сигурно още щеше да бъде здрав и да го оставя в наследство.

В по-зряла възраст, вече като юноша бледен, подкарах по кварталните улици на панелния комплекс здравата рамкова конструкция на доброто старо Балканче. Проблемът беше, че отново бях „малко“ поизостанал от модата. Приятелите ми вече караха огромните и тежки колела с дебели гуми, наричани по детински – „планински бигачи“. Скачаха през бордюрите с лекота, а аз пуках гуми с лекота. Катереха баирите на един дъх, а аз кретах отзад на хиляда и сто дъха зад тях. Да, когато си хилав 12-годишен келеш, 40 кила с мокри гащи и по два големи камъка в джобовете, я пробвай да изкачиш дори и най-невинното половин километрово „нанагорнище“ с Балканче – мъка, мъка: „краката почват да не се усещат, но волята трае“.

На това унизително положение трябваше да се сложи край. Моя милост заработи за няколко месеца приличната заплатка от 230 лв.  като служител в будка за копирни услуги и един хубав пролетен ден възседна най-прекрасното колело на света: Cross Leader с 21-а скорости, комфортна седалка и преден амортисьор.

В деня, в който се появих при бандата от квартала с новото си колело, бях хлапето с най-многото завистници в целия град. Искам-не искам, колкото и да ми се свидеше, както и да се въртях насън, трябваше да докажа, че съм готин пич и да дам на гамените по едно завойче, че да не им изпопадат „чушлетата“.

И като се започна едно каране, едни екстремни спускания по стръмните планински пътеки, едни славни колопоходи, аз за отрицателно време навъртях 4-5 хиляди километра.

Абе, хубава работа, но все пак българска работа си беше този  Cross Leader. Следствието от навъртения солиден километраж се оказа безвъзвратната амортизизация. Велосипедът-мечта съвсем се разнебити.

За капак на всичките му технически неизправности някакъв гневен шофьор с Москвич Алеко ми сплеска задната гума на нерегулирано кръстовище, а преди това нацепен 130-килограмов батка под въздействието на стероиден бяс ми съсипа с ритник предната капла. Cross Leader-ът предаде Богу дух и оставих скелета му да гние на тавана на село. И досега е там – костите му се белеят като на отдавна изчезнал ultimate хищник от времето на периода Юра. С навършването на пълнолетието изоставих колоезденето и след няколко години забравих дори, че някога съм карал като истински шампион от Обиколката на Франция. А какви мигове имахме заедно с колелото ми, на какви върхове сме се качвали, откъде сме скачали, каква скорост сме развивали, колко селски кучета са ни гонили!

„Истина, истина ви казвам“, когато си самотен и потиснат колелото винаги може да влезе в ролята на твоя най-добър приятел. Карането му може да ти донесе утеха, а вятъра в косите да прогони неспокойните ти мисли. Колелото може да е твой най-верен слушател, който да те успокоява с мълчанието си и да е единственият психотерапевт, който те разбира. То може да те отнесе до края на света,  да те закара до последните граници на мирогледа ти… И там, задъхан, с корави като камък крака, на върха на възвишенията и сред тишината и усамотението на природата, доказал на себе си, че можеш да преодолееш и най-високия хълм със собствените си сили, колелото може да ти помогне да премислиш, да решиш, да приемеш предизвикателствата на живота.

В последните 10 години карането на колело стана изключително опасно занимание. Автомобилите се увеличиха, на пръв поглед, поне десетократно. Затлъстелите мързеливи задници в колите вече са се сраснали със седалките и да изминат разстояния от километър-два пеша им се струва непосилно за шкембешката им натура и достойно за подигравки. Уменията за шофиране на мнозинството автомобилни хуни са много под прага на минимално допустимото. Ръмжащият господар на пътя и изнервеният седалищен придатък зад волана му не признават никой друг за равноправен участник в пътното движение, освен ако не е в кола, или в нещо по-масивно, като   БТР-60 например.

Единственото място, където човек може да намери добре заплатена работа днес е големият град. И ето ме сега – възмъжал и напуснал провинцията – сплескан в претъпкания автобус с още 280 човекоподобни, опитващ да избягам от скотската си същност с поглед, прикован в прозореца. Ето ме днес в окото на бурята, като непосредствен участник в трафика на асфалтовия апокалипсис София. Ден след ден. Докато почти не се превърнах в епилептик.

Градската джунгла и натовареното автомобилно движение ме принудиха да търся алтернативен начин за придвижване в бетонната клоака София, и аз си спомних за моята голяма любов – колелото. Извадих изпод дюшека спестените левове и направих най-разумната си покупка за последните 10 години. Избрах си велосипед DRAG, стандартен модел с 29 инча гуми и запрепусках всеки ден по прашните улици, за да печеля време и съмнително здраве. Наистина ги спечелих, но играта на „руска рулетка“  с подивелите автомобилни хуни е „гугъл опасна“, още повече, че куршумите са с размери на коли и шансът да ме гръмнат е много повече от едно към пет.

Карането във враждебната среда на големия град, сред  безумния варварски трафик, може да превърне човек от възпитан и хрисим гражданин с екомислене в невъздържан и вулгарен простак с богат репертоар от обиди и цинизми, от който дори Христо Стоичков би се изчервил. В такъв  мизантроп бавно, но безвъзвратно се превръщам и аз, тяхната м*ма шофьорска. 

А в ранг-листата на най-мразените от мен неща неминуемо на едно от първите места се нареждат паркиралите хоризонтално заплеси, които си отварят вратите без да се оглеждат, както и онези идиоти, които завиват без да дават десен мигач.

Войната по пътищата е безмилостно жестока и положението няма да се подобри в обозримото ни бъдеще, защото племето ни е варварско. Въздухът ще става все по-мръсен, трафикът все по-тежък, дробовете ми – все по-отровени, а нервите ми – все по-изпилени, докато накрая не скоча от колелото по средата на пътя си и не се превърна в огромно зелено чудовище, което със страшен рев ще разхвърли автомобилите на улицата като детски тенекиени колички, и ще изяде колкото се може повече шофьори.

Просто искам да бъда с моята голяма любов. Просто искам да карам колелото си!

Бърбек втора употреба, 100 % качество от 22 г. споротист

Стандарт

Продаваме бърбек

Изклучително изгодно, 100 процент качесво. Няма друг такъв на пазаря.

Продава се бърбек. Много запазен, в много добро састояние. Много пресен.

Собственика му не близва ракия и никакъв алкохол, даже бира не пие и никак и не пуши. От ранна децка възрас консомира само минерална вода и стефчи лимон, а отскоро си купи и кана за филмитриране Брита. И сол не яде. Само малко от оранджевата.

Също така споротува активно. От както е проходил, дет се вика, заклевам се в майка и баща, да пукна ако лъжа. От 10 г. тренира фитнес в склада за дърва дето работи и всяка сутрин тича по 50-100 километра след рейса занатам.

Старо ергенче е, на 22 години чак. Няма коя да го тормози, няма коя да му трови нервата, което е много важно, защото органите така се много запазват, все едно са като в фризер.

И сичко си му е на мястото в физкултурно и здравословно отношение, като цяло, заклевам се в майка и баща батко, да пукна ако лъжа!

Резос фактор А положителна е нашия донор, нормално кръвно налягане, космически пулс от 45 удара в минута, без нито един кариес.

Ваобще не го интересува дали е законно. Интересува го само парите, че е притиснат с кредити и голяма сметки за ток, водата, кабел за няколко зими има да плати. В заложната къща даже е дал едното си барт.

– Да ми вадят бърбека, вика, и да дават парите, че да взема една гарсониера с нов сателит във блок Кармен и една кола турбо дизел инджекцион. И най-важното – да купя избелена булка на пролет, ама от онея –  момите на цар Киро, дето раждат по 15 чавета на веднъж, че да имам малко и за продан на швеците.

Очакваме сериозни запитвания. Цена по договаряне.

И не се лажете по негромотните обяви на разни там братя роми: те не са хубави като нашето бърбек. Имат бактерии и глисти. Лъжат ви.