Символ-верую

Общият брой на звездите във Вселената е по-голям от броя на всички песъчинки по  всички плажове на Земята!!!

Момчето с голямата глава

Някога в античния град Августа Траяна на римската провинция Тракия  живееше грозният Евстатий. Той бе роден с много лош късмет и с огромна деформация на главата. Не се знаеше всъщност дали едното не произлиза от другото, или обратно. Черепът му беше издължен назад горе-долу половин път колкото на една нормална глава – сякаш мозъкът му беше троен. Още при самото му раждане майка му беше починала от родилните мъки, а баща му си беше взел нова жена и го беше захвърлил на милостинята на хората веднага щом бебето Евстатий проходило.

Животът в „Преблестящият Град на Траянците“ към края на третото столетие от новата ера беше чудесен. По-ранните императори Антонин Пий и Марк Аврелий се бяха погрижили градът да краси подобаващо провинция Тракия със строежа на прави улици, градски стени с кули, водоснабдяване, канализация,  и множество  внушителни обществени сгради – амфитеатър, бани, красиви храмове, оживени пазари и голям форум.

Градът се ползваше със специален статут в сърцето на императорите, които му бяха дали всички условия за търговски и културен възход. Гражданите имаха самостоятелно общинско управление с Градски съвет и Народно Събрание. И наистина просперираха като богоизбрани, а всички варвари, настръхнали от злоба по границите, им завиждаха и чакаха удобен момент за атака. Затова и тук бе разквартирован силен военен гарнизон, тачен високо от всички. Пенсионираните ветерани се устройваха тук след службата си, защото кой не би харесал този златоносен град, отдаващ такава почит на военната сила.

Стокообменът с целия познат свят кипеше на градското тържище. Златните солиди се изсипваха в кесиите на предприемчивите траянци. Най-успелите от тях си вдигаха кой от кой по-големи и пищни домове с изящни мозайки и водоскоци, както и разкошни  крайградски вили с басейни и луксозно обзавеждане. Именията им можеха да си съперничат с най-богатите дворци на патрициите от Палатинския хълм във вечния град Рим.

На градския театър се провеждаха зрелищни гладиаторски битки, религиозни шествия, тържества, или важни събрания, а спортните събития се състояха на големия стадион.

Но всичко това беше нищо за родения с деформация на главата Евстатий. В града на щастливците той беше вечната черна овца, най-нещастният от нещастните, приносителят на лош късмет, прокаженият, когото всеки отбягваше.

От както се помнеше деца и възрастни, мъже и жени, бедни и богати го подиграваха и ругаеха само заради външния му вид и за това, че е отритнат от всемогъщата сляпа сила на Фортуна. А когато той порастна, за неговото препитание оставаше само презряната работа, нежелана от никой  – да чисти оборите и да събира тор.

Евстатий не можеше да живее спокойно от задявки и подвиквания, от призивите да напусне града на Щастливците, защото  е отлъчен от Фортуна. Наистина опита да се впише със своя принос, но задръжките на това ранно време не му го позволиха. Дори си намери невеста и за да не я отблъсква с външния си вид на песоглавец, я взе сляпа, но още в началото тя беше опипала уродливата му глава и ужасена го напуснала. Не можеше да е с такъв изрод, прокълнат от съдбата.

Огорчен и неприет от никой, Евстатий беше решил да потърси утеха при най-мирните и толерантни хора за времето си. Той поиска да стане послушник и да приеме новата  юдейска секта на християните, станала страшно модерна напоследък сред аристокрацията на Запад. Беше чул, че братята и сестрите на Христа уж приютявали всеки преследван, всеки хулен, приел техния прочит на истината. А Евстатий само това искаше – утеха и покой, да е част от някоя общност, независимо коя.

Но и при тях той не беше намерил разбиране. „Бог обича красивите форми, затова и природата, която е сътворил, е така божествено красива“ –  казваха му братята от местния клон на Христа с укор:   „А ти си от Сатаната, чадо Измаилово, защото си по-грозен и от черния дявол.“.

След всичко преживяно самоубийството му се беше видяло като най-доброто решение за избавяне от мъките – щеше да си отиде веднъж завинаги от този несправедлив свят и да загърби грубостта на хората.

Една вечер Евстатий беше опитал да се обеси, но главата му натежала прекомерно и клонът на дървото – млад и чепат Чинар в покрайнините на града –  се прекършил. Пробва да се хвърли и в близката река с каменни тежести, вързани за кръста. Пак напразно – възголямата му глава беше подействала като нещо, което в бъдещето се наричаше шамандура.

И така, отритнат и неприет, презрян и хулен, той се свлече безпомощен на централния градски площад пред храма на залязващите стари божества и зачака избавление от Юпитер, бога-баща на всички богове, който в тази част на империята се наричаше Зевс.

И, о – чудо на чудесата! Изглежда, че Зевс Олимпийски, вероятно отегчен от поредната оргия, за кратко беше насочил погледа си от висините на Олимп към низините на смъртните. И в своя величествен проблясък на милост, въпреки залитането по юдейската секта, помогнал на бедния Евстатий, като го ударил  с мълния и го отървал от земните му мъки. Поне така гласеше официалната версия за смъртта на Евстатий в доклада на  градския надзорник. 

А истинската причина за смъртта му беше генерала от запаса и нов командир на градския гарнизон –  Гай Корнелиус Нерва, пратен на служба  в  спокойна тракийска провинция. Генерал Нерва обаче не умееше още да управлява добре новата си колесница с буйни арабски жребци и без да иска прегази с гръм и мълнии зевсови тътрещия се по форума Евстатий с голямата глава. Трагично завърши неговият житейски път. Без късмет, както и беше започнал.

*******************************************************************************************

Случи се така, че скоро след гибелта на Евстатий голямо зло се беше изсипало  над Августа Траяна. Варварите, зовящи се готи, се спуснаха от свирепия север и започнаха да грабят богатата римска провинция Тракия.  Дислоциираните по Дунавския лимес легиони успяха да ги отблъснат, но в битките намери смъртта си предводителят на траянския гарнизон Гай Корнелиус Нерва. В покрайнините на града видни граждани на полиса съградиха за него куполна гробница за чудо и приказ. Събраха погребални дарове от цялата общност и положиха покойника в последния му дом с мисълта мястото да се превърне в обект на вечна почит. Тялото на генерал Нерва обаче, разказваха на форума запознати и преки свидетели, останало нервно и след смъртта. Немалко от суеверните жители на Августа Траяна се кълняха, че той беше се преобразил във вампир и обикаляше след полунощ правите улици на града, търсейки още варвари за убиване.

Градската управа взе крути мерки. На спасителя от готските войни, на който дължаха такава голяма чест, нямаше как да му се отреже главата, както при обикновените бродници от плът. Трябваше по друг начин да се попречи на доблестния вампирясал римски пълководец да излиза нощем от гроба и да коли със своя остър гладиус  ужасяващите и нечистоплътни варвари готи, припознати в мирните жители на полиса. 

Затова и Градския съвет взе решение над тялото му да изсипят камара с други тела, които да го задържат в света на мъртвите, а мавзолея му да запечатат завинаги и да го покрият с много камъни и пръст. Така и стана. От близкия некропол бяха изровени труповете на стотина от починалите наскоро бедни жители на града, сред които и този на Евстатий с голямата глава. Всички те бяха запечатани с генерал Нерва дълбоко под земята, за да пазят града от някогашния му спасител.

О, Фортуна, точно си като луната, ту изгряваш, ту залязваш; постоянно се изменяш – отвратителен живот. Днес е трудно, утре лесно, мамиш с подлостта си! Бедност, слава – топят се като лед, съдба чудовищна и празна, наречена късмет! 

******************************************************************************************

Лошият късмет на Евстатий обаче не свърши дотук. След 2000 години на забрава и успокоение, след цяла вечност на утеха и покой съдбата му на неудачник отново го застигна.    

В днешно време върху руините на отдавна разрушената от варварските набези антична Августа Траяна стои гордо изправен бетонният социалистически град Стара Загора, чиято емблема  е фениксът – символ на възстановяването след пелищата на многото му унищожения през вековете.

Градът се слави със своята богата история, изчислявана смело от родолюбците на повече от 8 хилядолетия. Ето защо археолозите от регионалния исторически музей по закон са длъжни преди всеки изкоп за строеж и ремонт в рамките на античния град да правят рутинно обследване. И така внезапно в един хубав есенен ден, изпод шосето в покрайнините на града, при изкопни дейности за подмяна на водни тръби Фортуна им се усмихна. И те откриха куполната гробница на генерал Гай Корнелиус Нерва.

Изумителна находка, която моментално привлече медийното внимание, а специалисти и любители на старините дойдоха от близо и далеч, за да видят с очите си напълно запазения мавзолей от римската епоха без паралел на Балканите.

Откритието бързо надхвърли степента на събитие само в гилдията на професионалните среди, когато опитното око на местните антрополози се натъкна на скелета на бедния Евстатий с издължения череп. 

Национални и регионални медии разгласиха моментално новината и тя бързо се превърна в сензация: „Скелет с издължен череп откриха при разкопки на некропол в Стара Загора.“

Според обяснението на учените, Евстатий бил не нещо друго, а именно раннохристиянски мъченик, убит от жестоките езичници римляни. Mоже би разкъсан от диви зверове на голямата арена. За такъв го смятали, поради множеството контузии по скелета му, вследствие на опитите за самоубийство и прегазването от колесницата на генерал Нерва.

За други обаче той беше нещо повече! Конспиролозите го приеха напълно сериозно за потомък на извънземните божества с издължените черепи – Анунаките, дошли на земята преди хилядолетия и помогнали на първите цивилизации в Месопотамия с технически иновации и генетичен материал.

В отчаян опит да покачат интереса и комерсиалността на музея, от ръководството изложиха черепа на Евстатий на специален пиедестал и започнаха да го рекламират като невероятна находка, надявайки се, че във времената на масово прехласване със зрелища от типа на възголемия гъз на Ким Кардашиян, или пък млекоцентралите на Памела Андерсон, то и извънземно голямата глава на тяхния експонат Евстатий щеше да привлече интерес и държавни субсидии към скучното археологическо дело и камарите римщини, извиращи изпод земята. Не след дълго черепът на Евстатий беше станал национална новина, докато… не се превърна в световна!

Една нощ в музея беше извършен взлом. Мародери бяха похитили черепа на Евстатий. 

На сутринта, преди да започне работното време, първите подранили музейни служители започнаха дежурния си обход по залите, за да се уверят, че всичко е добре подредено. Това бяха двама млади и всеотдайни учени – Северина и Никостас – пресни, пресни и зелени, току-що излезли от университета. Сред всички останали служители те бяха  най-енергични и изпълнени с ентусиазъм от работата си по старините. 

Докато Северина и Никостас обикаляха по залите на музея, Северина се сети за странния си сън от предната нощ. Някакъв античен младеж с огромна глава й говореше на древногръцки и повтаряше думата за „помогнете“. 

Северина: Никостас, хайде да проверим находките от куполната гробница. Снощи ми се присъни мъченикът с издължения череп. Молеше ме за помощ

Никостас: Хм, добре, да я проверим.

Когато се приближиха до етажа, Северина забеляза малките начупени стъкълца, които хрускаха под обувките й. Погледна Никостас и двамата се втурнаха към изложбената зала.

Северина: Черепът липсва! Това е невероятно! Как са могли!

Никостас: Какво? Не мога да повярвам? – намести по-добре очилата си, за да се увери повторно. 

Северина: Да, ужасно е. Виж как грубо са го изтръгнали от скелета му през счупената витрина. Трябва веднага да се обадим на полицията. – взе телефона си в ръка и започна да набира номера.

Никостас: Да, но преди това, по-добре да се уверим, че всички врати на музея са още заключени и да разберем дали е било взлом, или е бил вътрешен човек. 

Северина: Добре, тръгвам да проверя от задния вход, а ти виж мазето и аварийните изходи.

Никостас (след 10-тина минути): Виждя ли нещо подозрително?

Северина: Не, всичко изглежда наред. Вратите навсякъде  са заключени, няма никакви признаци за взлом.

Никостас: Тогава може би е бил наш колега?

Северина: Не може да бъде, всички служители на музея са добре обучени и проверени. Целият персонал  много добре знае, че е забранено да се изнасят експонати.

Никостас: Ще трябва да разгледаме записите на видеокамерите и да видим дали можем да засечем някакво подозрително поведение. На служител или на посетител.

Северина: Добре, да го направим. Но нека първо викнем всички.

В този ден музеят беше останал затворен, а полицията и управата на музея дълго преглеждаха записите от охранителните камери, но на тях всичко изглеждаше нормално. Северина и Никостас си предложиха помощта на органите на реда, но предвид тяхната младост никой не ги взе на сериозно и след като им свалиха нужите показания, любезно ги помолиха да не се пречкат на професионалистите.

Междувременно директорът на музея свика пресконференция, на която обяви за грабежа. Медиите буквално пощуряха и за пръв път от дълго време насам обективите на всички мейнстрийм телевизии ден и нощ бяха насочени към Стара Загора, която няколко дни подред беше център на Вселената.

След поредица от безрезултатни седмици, когато от следите на крадеца все още нямаше и помен, а полицаите по случая вече не се губеха във всевъзможни догадки за паралелни измерения и антиматериен двойник, а по-скоро в следобедната си дрямка, Северина и Никостас бяха решили да вземат нещата в свои ръце.

Те отправиха публичен апел към всички, които имат информация за местонахождението на черепа на Евстатий. И обявиха награда, равняваща се на сбора от месечните им заплати, която не беше чак толкова изкусителна, но върна за кратко позаглъхналия медиен интерес в местните новинарски агенции.

Северина и Никостас нямаше да се откажат така лесно като професионалистите с партиен билет от „старата школа“. Не за някакви си малки заплати, или пък заради удобното работно време на държавни служители те бяха станали музейни уредници. Те вършеха работата си със страст. Възпитаници на едно ново поколение млади учени, които вярваха, че могат да постигнат всичко със собствените си сили и упоритост, а не благодарение на слепия случай на Фортуна, или връзките на някой роднина.

В обедните си почивки те засядаха зад компютрите с кутия храна в скута и зорко преглеждаха отново и отново записите на камерите, търсейки нещо, което е убягнало на полицаите и колегите им.

Двамата млади успяха да засекат един подозрителен посетител. Той беше мъж с дребна фигура, който носеше широка шапка и се движеше целенасочено между всички останали, докато най-накрая не се закова пред витрината с черепа и не направи скришом няколко снимки с телефона си. 

– Спри го на пауза! Да направим копие върху диск за полицията – крещи нервно Никостас, докато дъвче сандвич.

– Да, да, пипнахме крадеца – приглася му Северина. Това ще да е ключът към обира.

– Тюх, ама гууг джоб на вас, бе, инспектори! – каза им с насмешлив тон в полицията следователят Тюхчев, когато му представиха диска. Той беше от старата школа на големите шамари. От онзи вид застаряващ чичо полицай в пенсионна възраст, който упорито отказваше да излезе от редиците на органите, съблазняван от възможността да си прибира в джеба хем заплатката, хем тлъстата пенсийка. Освен това боядисваше косата си и се мъчеше да учи английски език. Сякаш искаше да докаже, че по нищо не отстъпва на младите и е напълно в крак с модерността.

– Елате утре и ми го донесете на хартия, щото тука немаме кампютри – намигна им –  че и умения да боравим с тях, иф ю ноу уат ай мийн.

Но и няма как само заради няколко снимки да го опандизим. Това не доказва нищо. В града ни постоянно стават криминълс. Ето сега ни засипват с кражби на коли.

Вашият случай оставихме в графата неразкрити мистерии, демек колд кейсес, а сега екскюз ми, но имам да се занимавам с по-важни дела за живи хора, със съразмерни глави, а не с отдавна изгнили скелети.

Северина и Никостас се спогледаха неловко. И двамата си помислиха, че някой по-млад инспектор вероятно щеше да им обърне повече внимание.

Напуснаха стаята. 

– Ще видим тази работа – си казаха един на друг, след като затвориха вратата. Най-добре да потърсим помощ от съседните научни клонове, за да напреднем в разследването. А после пак в полицията. 

**********************************************************************************************

Кой ли беше отмъкнал черепа на Евстатий и къде ли беше в момента ценната за музея и историята на града находка?

За да се справят с криминалния ребус, двамата млади изследователи решиха да помолят за помощ далечния братовчед на Северина от столицата. Той се занимаваше с компютри, или нещо подобно, и според леличките роднини бил страшен спец в намирането на загубени данни по Интернета и справянето със всякаква компютърна техника. Можел, като някакъв чудодеен факир, да изважда изтрити снимки от телефоните, или да отключва заключени фейсбук профили, когато някоя зълва, или стринка от далечната рода имала такъв подобен зор.

Северина: Братвчедът Нанков със сигурност ще предложи някаква свежа идея по нашия казус. Веднага ще му звънна.

Никостас: А, така. Вкарваме в борбата с криминогените млад спец по киберпрестъпления, няма да се дадем толкова лесно, я.

Само 10-тина минути след обаждането им, отзивчивият братовчед – специалист по науката за данните, върна обратно обаждане на младите учени. 

Братовчеда Нанков: Ами, какво да ви кажа, приятели. Това видео много помогна. Всичко ми е ясно вече. Не се учудвам, че милиционерите са пропуснали нещо толкова очевадно. Трябвало е само да използват сакралната функция на бутона ZOOM, и после да цъкнат върху бутона ROTATE, ама кой ти знае пустия английски език в МеВеРе-то. Те кампютри нямали, казвате…

Така, де, само след тези прости действия, забелязах, че по дисплея на смартфона на субекта е излязло съобщение от социална мрежа, чийто текст гласи: „Мартин Щъркелов, имате ново съобщение. Взе ли черепа?“. 

Северина и Никостас заедно: Ето това се казва разследващ детектив, браво, братовчеде!

Братовчеда Нанков: Името на заподозрения е доста рядко, пуснах го в търсачката на Фейсбук и воала – пращам линк към профила му със снимки, за да видите как изглежда. Междувременно извадих списък с фамилиите на всички ваши колеги и целия обслужващ персонал на музея. Има съвпадение между въпросния Мартин Щръклеров и служителя по чистотата Цура Щръклерова. Проверих в градските регистри – син и майка са.  Ето това обяснява как е влязъл през вратите. Що се отнася до това, че по видеото няма запис на грабежа – Щръклеров младши е пипал записите с програма за видео манипулации, най-вероятно. Успех от мен и поздрави на МеВеРе-то.

На следващия ден Северина, Никостас и инспектор Тюхчев посетиха дома на чистачката Цура, където крадецът Щръклеров – дребен тарикат с едър компютър и шапка идиотка на главата –  всичко щеше да си признае, когато инспекторът го хвана за яката и му удари няколко леки шамарчета и една тежка глава.

Щръклеров: Хе-хе, не мислих, че сте толкова умни, за да стигнете до мен, хе-хе. Аз доста се постарах да скрия тракшъна – хе-хе – каза той, с лигав глас, и си дръпна дълбоко от електронната цигара в ръката си. 

Никостас: Защо ти трябваше да крадеш черепа, не знаеш ли колко е ценен за историята на града ни?

Северина: Първо ни кажи къде е, а после обяснявай. У теб ли е, господинчо?

Инспектор Тюхчев: Тюх, само изчакайте да му щракна белезниците, защото тук вече имаме признание за углавно престъпление – ЩРАК  – и сега питайте каквото ви интересува. Заслужихте си го с добрата работа. А ти, пей всичко, сополанко, че виждаш ли как ми треперят ръцете? Ондорстенд ми?

Щръклеров: Хе-хе, аз знам много повече от вас, защото се интересувам от всички скрити теории. Знам всичко за илюминатите и банкерите Ротшилд, за Орион и Сириус и рептилите със синя кръв, за сивите и белите, за посявката на хората от Анунаките, а не като вас – да лапам лъжите от дебелите книги. Всичко е вече в нета, драги нърдчета. Има си клипчета за всяка тайна, ама вие криете истината, щот не ви отърва…

След тази своеобразна пледоария, инспектор Тюхчев се приближи до крадеца и изпука заканително пръстите на двете си ръце.

А, да, ами за черепа, аз такова… Значи, първо мислих, че е от истински потомък на извънземните. Че е наистина вълшебен. Че е способен да ми покаже тайните на Вселената. И как няма с формата му на Анунак, само идиот не би го сметнал за такъв.

А аз съм чел доста по темата. Значи, чаках го няколко дни да ми разкрие тайната на вековете, но не щеше. Тогава ми спряха и нета… и ми потрябваха спешно кинти.

– Иии…

– Ми,  пуснах го за продажба в дарк интернет. И се намери един къстъмър. Не знам кой е, но в чата само ми обясни, че е за богат колекционет, която щял да го показва на разни евенти и подобни. Пратих стоката по куриер и от тогвава няма инфо к’во е станало. Нищо повече не знам. Честно, хе-хе, отново дръпна от вейпа си крадеца Щъркелов. 

Въоръжени с новата информация, органите на  МеВеРе-то пуснаха червен бюлетин на Интерпол за световно издирване на Тайнствения Колекционер.

Въоръжени с новата информация, Северина и Никостас решиха да пробват интердисциплинарния подход на братовчеда Нанков, и здраво заседнаха над компютрите си, търсейки с ключови думи и преглеждайки хиляди клипове от конференции на уфолози, конспиролози и други пощръклели лапни-шаранови блюстители на знанието.

И го откриха.

НЛО изследовател и колекционер от страната на промитите мозъци – САЩ, се хвалеше на семинар в Невада, че скоро се е сдобил с автентичен череп от потомък на Анунаките. „Най-мъдрият и словоохотлив издължен череп с екстрасензорни способности, откриван някога.“ – както го рекламираше колекционерът.

Но все още не бил готов да го разкрие пред света, защото в момента двамата с него провеждали задълбочени телепатични разговори за живота, вселената и всичко останало. Обаче по-късно дословно щял да ги опише в най-новата си езотерична книга с дебели лъскави корици, на цена само от 50 долара. Обмислял и да я представи на световно турне.

– О свещена простота – плясна се по челото Никостас и веднага телефонира на инспектор Тюхчев да задейства английския си и бюрократичната машина на МеРеВе-то за връщането на черепа на Евстатий у дома.

Отне доста време, но черепът бе върнат в музея по история на Стара Загора с полагащите се фанфари от медиите и властите.

Инспектор Тюхчев получи почетен плакет от директора на музея и се замисли за оттегляне от служба, докато е на върха на славата си.

Младите и самоотвержени музейни служители Северина и Никостас получиха специални благодарности и повишение в ранг, но не и на заплатата.

Това, което ги направи наистина щастливи беше вътрешното им морално удоволствие от добре свършената работа.

Удовлетворението, че успяха да запазят ценната находка и да спасят честта на музея си.

Надеждата, че след полученото признание ще могат да работят наравно с утвърдените учени  и гласът им ще се чува, когато предлагат  нови интерактивни и технологични методи за развитието на модерната наука. Защото голямата им цел беше да работят за това следващите поколения да си служат повече с разума и критичния си поглед, да бъдат образовани повече с мислене и научна методика, а не със зубрене  и вяра в недоказани твърдения. И никога да не се отказват пред пречките на закостенялата традиция.

Повторното откриването на черепа на Евстатий  запали интереса на хората в града към живота и културата на античната Августа Траяна, а много световни телевизии изявиха желание да направят филми за загадките на необикновения череп.

По този начин, дори и смъртта му да беше така тъжна и предшествана от болезнено неприемане; макар и Авгуса Траяна и античните й жители да бяха причина за толкова много от нещастията му, Евстатий най-сетне бе приет като много важна част от общността и винаги щеше да бъде помнен и почитан като важна част от богатото минало на града, в който е живял. 

 

Колекционерът на Галактиката

 

Градът на мечтите

Може би е заради симетрията. Винаги съм обичал реда и геометричните пропорции. Възхищавам се на добрия порядък навсякъде, където го срещна.

Затова ми харесват толкова много правите улици на моя роден град. Устройственият му план е разчертан като шахматна дъска по подобие на най-модерните за времето си архитектурни шедьоври от цивилизована Европа и САЩ.

Още от ранна възраст научих всичките имена на важните му улици. А след първите ми уроци по география аз измерих  улиците от картата с детската линийка и ги мащабирах, както ни показа в клас госпожата. После педантично ги включих в каталог по дължина в километри, който закачих над леглото си и наизустих напълно. И досега, даже на сън да ме пита някой, мога гордо да му издекламирам подред 10-те най-големи улици с точната им дължина и разположение.

Още по-интересно стана, когато, вече като юноша бледен, се задълбочих в историята на града ми. А тя е от древна по-древна. Особено в центъралната градска част – където и да копне някой багер, изотдолу бликват пластове забравени старини от османско, старобългарско, римско и тракийско време. Вдъхновен от всичко това аз назубрих всички регионални сборници и краеведски изследвания от колекцията на местната библиотека. Четях в несвяст всичко за миналото – от времето на каменната епоха през античността, средните векове и възрожденския период,  та до големите строежи в развития социализъм и заличаването на колоритния еснафски облик на града. Така станах не по-малък познавач на старините от всеки уредник в градския музей.

И досега, даже на сън да ме пита някой, да речем: „При кой римски имератор градът получава правото да сече собствени монети?“, или пък примерно: „При кой хан градът преминава към българската държава?, или пък може би: „По времето на кой ромейски василевс градът е преименуван от Берое на Иринополис?“. Аз гордо ще се стъпя на стола и с патос ще издекламирам: Марк Аврелий, Тервел, Константин IV Погонат…

Ти си маниак, ще ми кажете вие!!!

Да, маниак, но никога в живота си не съм бил по щастлив от онова златно време на възход и интелектуален подем в лоното на светлия град на мечтите ми.

На родна почва цялото ми същество преливаше от позитивна енергия. Качен на верния си велосипед, след училище аз редовно обикалях инсулите на градското пространство. А когато позачкнах, започнах да си правя  колопоходи по приятните възвишения на близките местности. Наградата след всяко от тези спортни постижения ме чакаше в низината, където  се потапях под дебелите сенки на градските паркове и си купувах нещо сладко за хапване. И така, благоговеещ, съзерцавах със смирение как красивите и пъстри симетрични форми на урбанизирания пейзаж преливат в едно с природата на уличните дървета и градинки. Тогава можех да усетя напълно хармонията, за която дерзаят в ашрамите – сливането на личния ми душевен аз – Атман с единната универсална, абсолютна реалност на Вселената Брахман. Пръц!!!.

„Градът на мечтите“ ми все още не е наречен така официално, освен в няколко стихотворения на заклети романтици и носталгици, както и в солиптичния свят на моя засекретен дневник.

Засега официално той носи три съперничещи си прозвища:

„Градът на правите улици“ – заради това, че след пълното му опожаряване през 1877 г. градската управа е поканила европейски архитект да начертае плановете за възстановяването;

„Градът на поетите“ – заради първоначалната адресна регистрация на дузина отдавна творили лирични души, постигнали върховете на творчеството си в чужди и далечни краища на Татковината;

И – „Градът на липите“, защото и тези благоуханни дървета, наред с правите улици и литераторите от скучните учебни христоматии, са една от емблематичните му черти. Те не само ухаят на неподправен липов парфюм през ранното лято и красят с изящните си зелено-жълти корони сивия паваж, но и обдаряват жителите с прекрасния си цвят. Неслучайно липовия чай е любим на всички там.

Като че ли „Град на липите“ се налага повече от останалите, особено  дойде ли юни месец –  времето за цъфтежа на тези благодатни дървета. Тогава всеки се улисва по опияняващия им аромат и забравя за всичките си лоши мисли и преживелици. Всеки отпуска нерви и се оттласкава от своите неврози и психози  в унеса на приятната ароматерапия (с изключение само на малцина прокълнати алергични типове/ апчих).

След дълго отсъствие от родния град, в един слънчев юнски ден, пропит с хипнотизираща сетивата миризма на дъхав липов цвят, пристигнах изненадващо и за мен самия в обетованата земя – моят град на мечтите.

Как се случи така, че изобщо напуснах града?

Защо ми е притрябвало да ходя някъде другаде, щом единствено и само там се чувствам на мястото си?

Какво съм правил на друго място, след като вече съм намерил онова земно кътче, за което съм приспособен и предназначен, на което съм се себереализирал?

Отговорите са точно три: образование, работа, и една женичка…

Нормално е за всеки добър ученик да напусне родното си градче след завършването на гимназия, за да следва в някои престижен университет в Столицата.

Повече от нормално е за всеки буден младеж с пъргав ум, завършил висшето си образование с пълно отличие и с перспектива за добро бъдеще, да остане в Столицата, за да преследва кариерни успехи и да се изкачва нагоре по стъпалата в определена област, докато не стигне върха за възможностите си и големите пари и слава.

И най-вече, след големите пари и слава, най-тривиалното продължение на това развитие за всеки отговорен и успял млад мъж е да си намери класна женичка, с която да  свият гнездо и да се обединят в основната градивна единица на всяко здраво капиталистическо общество – семейството.

И така, животът ме засили по своите обичайни коловози и аз се унесох в рутината на нормалния семеен човек. А, както знаете, монотонния ритъм увлича и приспива разума в  спиралата на обикновените разбирания и ограничения мироглед.

И при мен се получи така, че започна да ми харесва илюзията, че съм повече от другите, защото някак си съм  станал вече столичанин, имам голяма заплата, дават ме по телевизията и се возя на метрото.

Залисан в гореизброените тривиалности почти забравих родния си град и своята привързаност към неговите прави улици, паркове с липови дървета, вдъхновени поети и богата история. Задържах се дълго в Столицата, обаче дълбоко в мен, омоломощено, но не и напълно изчезнало, бе останало да мъждука пламъчето на носталгията по родния град.

Накрая, от столичния хомеостазис ме извади постепенното нарастващото чувство за безмислие и убеждението, че  изграждам своята крепост на погрешното място, докато времето на младостта ми намалява, а животът само преминава вяло край мен.

Зачестилите семейни неразбирателства, усещането, че слугувам на чужди и алчни корпоративни господари без да съм създал нещо наистина свое, динамиката и агресията на многомилионния град; всичко което търпях, но вече беше станало нетърпимо, ме накара тайно, всяка вечер преди лягане, да си представям, че се завръщам в „Града на мечтите“. Тогава, закрепен за тази спасителна идея, наистина можех да видя как един ден, ако пожелая,  мога да оставя целия натрупан стрес, угрозите от провала, недоволството от битието на средностатистическия капиталистически червей и да се върна в Града на мечтите.

Отрезвяващото преживяване дойде в пророчески сън, сякаш спуснато от някакъв Висш Аз.      Вчера сънувах как малко преди градския празник, в хубавия летен юни, когато шатрите си разпъват ежегодния цирк  с панаир, аз се намирам в Града на липите, имам си квартира до един от зелените парковете и си харча спокойно спестяванията за колела и спорт.

Това съновидение узря в мен и се превърна от кристална мечта във идея фикс.

И ето, днес станах рано сутринта. Събрах си най-необходимото. Залепих прощална бележка на хладилника за жена ми, в която й казах последно сбогом и я пратих ласкаво на майната й. (пратих поздрави и на тъщата – намиг, намиг).

Не забравих и работата ми в телевизията, за където пуснах един мейл на шефа, наричайки го плешив полуограмотен орангутан и други подобни. Пуснах и едно писъмце в общия чат за колегите интриганти – да вървят и те под дяволите, резервирал съм им най-горещия казан.

Както бях под пара, за последно сбогом ритнах два нахални гълъба пред блока, които редовно ми цвъкат по колата. После се качих на моя спортен автомобил Мазда 6, надух рок енд ролла и с висока скорост потеглих към Обетованата земя. Оставям всичко друго зад гърба си. Махнете се от живота ми, нещастници, аз отивам да си гледам кефа и да карам колело в един прекрасен град без гълъби.

Нямам търпение да стигна…

Два часа скоростна надпревара по магистралата и вече съм тук. След дългото ми отсъствие, в този прекрасен юнски ден, аз отново ще мога да вдъхвам до насита от миризмата на липов цвят и пак ще дишам с пълни гърди, свободно.

**************************************************************************

Странно!!!

Любимият ми час за разходки по градските улици винаги е бил рано сутринта – някъде преди седем. Тогава навсякъде още е пусто и мога пълноценно да се насладя на чистите пропорции на архитектурата без пред очите ми да се пречкат разни двукраки и четириколесни замърсители. Правите улици се разкриват в цялото си геометрично великолепие. А ако плъзнеш поглед  по някоя от тях, с лекота можеш да видиш линията й чак до другия край на града. Симетрията те изпълва отвсякъде. ДА!

А сега, сега сякаш отново съм пристигнал много рано сутринта, въпреки че наближава обяд. По това време на деня би трябвало навсякъде да е пълно с щастливи и млади хора, по улиците да гъмжи от цвят и глъчка. Ученически кикот да изпълва тротоарите при пешеходната зона, а в парковете разсърдени старци да критикуват шумните и невъзпитани младежи, шушукайки, че по тяхно време такива сополанковци ги пращали директно в трудовия лагер, или на разстрел.

Странно -повторих. Къде са всички?

Ще паркирам до гарата и ще се отправя пеша към центъра и общината, за да разнищя аз тази работа.

Колко странно?

– Наистина, наоколо няма никой – да не би да съм пропуснал някаква обща евакуация; във война ли сме? Какво за бога се е случило с това място? Тъкмо пристигнах, а руският диктатор междувременно е натиснал копчето на неутронната бомба. Само да спипам това сърдито гномче,  лошо му се пише.

И миризмата на липа… Защо не се усеща?

Не вървях и десетина минути, но наоколо всичко продължаваше да пустее. Самият център блестеше след наскоро направеният му ремонт, за който четох в новините. Брей – изглежда, че това е най-добрата му версия досега.

Накрая започнах да наближавам общината и централния градски парк до нея. Това е мястото, в което прекарах най-щастливите си детски години. Там неуморно карах малкия си велосипед по алеите с кестените и с приятелите ми извършвахме всеки ден приключения след приключения.

В Градската градина и кафенетата около нея преминаха и най-хубавите ми години от гимназията. Там се събирахме с моята компания през горещите лета и оставахме до късно през нощта. Първото влюбване, първата целувка. Всичко първо хубаво ми се беше случило там.

– Но, какво е това? – Не, не мога да повярвам на очите си!!!

На любимата ми пейка с изглед към розовата часовникова кула на пощата, на мястото, където се събирахме преди толкова много години с компанията ми, там стои… най-добрият ми прител.

– О, барт ми, много си подранил – позрави ме той, както някога.

– Очаквах да дойдеш чак след като чукнеш 90-те. Виж се само, още си здрав и корав мъжага. Дай гепи, бе, менннн.

– А, ама – к-к-к-кой си ти?

– Аз съм Даниел, не ме ли позна? Най-добрият ти приятел отпреди 20 години.

– Чакай, чакай малко! Не се шегувай така. Човекът, за който ми говориш, го няма отдавна на белия свят. Той загина.

– Е, как, не се ли досещаш защо се срещаме сега? Аз ако не те чакам на нашето място,  в нашата райска градина, кой друг ще те чака.

– Аз съм, наистина. Не помниш ли как като малки момчета се запознахме точно тук и как  геройски бяха игрите ни, пак точно тук. Тук,  където озлобените дядовци комунисти ни гониха и биха с шамари, задето си карахме детските колички по паметника на техните партии-мартии. Където преследвахме  крадлите на чанти и им разкривахме схемите. Където хвърчхме по алеите с колелата ни. Да изброявам ли още?

Но, какво правиш тук, бе барт. Ти си мъртъв от доста време. 

Да, а сега съм тук – хаха. Колко странна среща, нали. Но, не се притеснявай. Слушай сега…

Така, както стоят нещата пред теб има две опции.

Първо – да преминеш отвъд и да чакаш ново разпределение, за да дойдеш отново от плът и кръв тук и да живееш пълноценно в нашия любим град.

Или второ – да останеш затворен в тази подредена до съвършенство микровселена, която ще съществува само и единствено за теб, без никой друг да ти се върти наоколо и да разваля хубавата гледка.

Кое си избираш?

Гражданинът на Галактиката

Бай Ганьо Шумахер

Бай ви Ганя Шумахер е роден с умението на шоферлъка. Той кара кола горе-доле още от преди да е проходил, дет са вика. Това му дава и огромно самочувствие за управлението на автомобила. За него то е детска игра и затова често си позволява всякакви волности.

Той редовно кара пил, без книжка, без зимни гуми и без необходимата техническа изправност на превозното средство.

Кара дрогиран, или под въздействието на опиати. Кара под напора на силен гняв, висок адреналин, ниска култура и турбо чалга. Но това никак не го смущава.

Кара и говори по телефона без хендсфри, докато прави ляв завой.

Кара и си чати, лайква, шерва нещо във фейса, докато лети по магистралата с 200.

Тези неща са фасулска работа за него. Отрепетирал ги е стотици пъти. Готов е и за Формулата и даже чака повиквателна за Гран при на Монако.

Все нещо се бавят обаче онези ми ти франчуля и това много ядосва бай ви Ганя.

Може би затова е постоянно гневен на пътя. Псува на поразия. Мрази останалите участници в движението. Състезава се с тях на всяка цена. Засича с колата всеки, изпречил се пред него. Спира да се разправя! Ако попадне на някой от малкото шофьори, спазващи добрия тон, Бай ви Ганя се наежва още повече. Говори му на „ти“.  Прави стойки  като „Capo di tutti capi„. Вдига скандали и обижда. Скача на бой. Вади бухалка, нож пистолет…

В други, по различни случаи, когато наблизо има патрул на КАТ, той като мишок бавно и предпазливо се промъква покрай всяка камера за скорост, а след като опасността отмине дава пълна газ, надува чалга волумето на макс и крещи: „Тъпациии“!

А когато стане напечено и не дай си Боже от МВР-то го спрат за истинска проверка, Ганьо звъни на шурето си полицай, а на куките се обяснява: „имам човек в ГДБОП и ми дреме на гъза. Ето, на, ей ся ше ти звънне.“

Всеки, който кара по-бързо от Бай ви Ганя е идиот, а който кара по-бавно от него – малоумник.

Бай Ганьо Шумахер смята от край време, че е едноличен господар на пътя. Той изпреварва рисково. Изпреварва на забранените за това места. Изпреварва без видимост и без контрол. Изпреварва за самия спорт. Изпреварва, защото, как ще остави някакъв льольо да кара отпред само с 90: „Тоя не е ник’ъв мъж, той е женичка!“.

Нищо, че льольото е натоварил децата си в семейния ван и е залепил на задния прозорец стикер с надпис „бебе в колата“.

„Какво ти бебе, тоя е пълна баба зад волана!!!“ – ще каже бай ви Ганя.

Бай Ганьо Шумахер лети със 120-130 по двулентов междуградски път с дупки и ограничение до 90 км/ч. Но на него хич му пука. Без значение от това дали е защитен в брониран като танк луксозен джип, или е в оголен и ламаринен голф-барутник, напълно раним и открит за скорошна среща с дядо Боже.

Когато изпреварва, Бай Ганьо го мързи да подаде сигнал с мигача, а на магистралата святка като обезумял с фаровете и свири на всеки, който по някаква неясна причина му е запречил мястото в лентата за изпреварване и му намаля скоростта от 200 на 120.

В градското движение подвизите на тъмния рицар Бай Ганьо Шумахер са не по-малко славни!

Десният мигач за него не съществува. А аварийните светлини му позволяват да спира по всяко време и където си иска. Че как иначе – важна повреда е – човекът е аварирал от глад до баничарницата/ дюнера  и е влязъл вътре да се подкрепи. Нищо, че навън е запушил цяла лента на булеварда, по която минават автобусите на градския транспорт. „Ше чакат тия мухъли“!

Бай Ганьо не знае правилата за предимството на пешеходците, нито пък как се минава през  кръгово движение. Колоездачите са пендели. А по кварталните тесни улички обича да засилва до 50-60 км/ч. Какво от това, че може да изскочи някое дете? Да си седят на тротоара пред блока. Това тук е улица. А аз съм Царя на пътя.

За Царя на пътя Бай ви Ганя Шумахер не важат никакви пътни правилници. Може би защото на пътя той не е обикновен човек. Той е богоравен. 

Това е положението в клета майка България! Бай Ганьо, тоест типичният българин, кара като Шумахер по цялата републиканска пътна мрежа.

Но защо? Защо „тук е така“, а на запад не?

Защото Бай-Ганьо не умее да носи отговорност. Причината е, че българинът винаги бяга от отговорностите си. И там е големият проблем.

Когато се качи в колата, Бай Ганьо трябва да осъзнае, че се заема с едно от най-опасните действия на планетата, отнело животите на повече хора, отколкото много войни и нещастия.

Липсата на всякаква отговорност и контрол върху шофирането  от модерния Ганьо – е най-голямата беда при нас. 

Как могат ганьовците да проумеят и да осъзнаят голямата отговорност, която носят като шофьори?

Ако по някакво чудо на чудесата те се сдобият със способността да видят предварително какво би струвала всяка една малка грешка зад волана, всяко престъпване на правилата,  всяко разсейване и натискане на газта, дали нещо ще се промени? 

Не, освен ако първо ганьовската култура, проявата на търпимост и отговорност не станат  по-високи. Само високата култура може да попречи на Ганьо Балкански да се държи като обезумял звяр. 

Друга причина, заровена дълбоко в манталитета ни още от вековната прабългарската традиция на старите времена, е да не се спазват правилата, наложени отгоре. 

У нас се иска се огромно усилие от самоконтрол и уважение към общността и законите й, за да се промени като цяло психическата нагласа на Ганьовците и те да започнат да възприемат правилата на пътя като жизненоважни!

Води се война. Войната е на пътя. За да я прекратим, трябва да поведем друга война. Война срещу бай ганьовщината вътре в нас. Война с пренебрежението ни към важните правила за движение на пътя! Война с психическата болест на нашата ниска търпимост и култура!

Бай Ганьо Шумахерът на Галактиката

„Сериозно за НЛО“, един репортаж на сър Стенли Ройс Трети

– Много и разнообразни са историите за похитените от извънземни, уважаеми слушатели, но, моля ви, обърнете специално внимание на тази! Натъкнахме се на нея по сигнал на наш слушател. Тя заслужава важно място в архивите на рубриката „Сериозно за НЛО“. Така започна последното радиопредаване на известния водещ на Би Би Си сър Стенли Ройс Трети.

Всеки четвъртък в 21:00 почитателите на мистериите в Британия потъваха в дълбоките си кресла  и наостряха слух. Те чакаха  поредната загадка. Поредният странен случай, подложен на дисекция от добре наточения научен скалпел и тънкото чувство за хумор на любимия им водещ.  На онзи заклет враг на  суеверията и болните фантазии, на когото имаха безгранично доверие. На добрия стар сър Стенли Ройс Трети.  

Успехът на рубриката „Сериозно за НЛО“ се дължеше само и единствено на водещия и неговия маниер. Той притежаваше такава проникновеност и нюх за фантазмите, че с лекота можеше да  разпъне на кръст и най-изкусните в историите си похитени чудаци; Той имаше  превъзходното оксфордско образование и ефектен начин на изложение, с които отлично резонираше на голямата възбуда на публиката към темата за космически кораби в небето. Тази тематика шестваше от близо десетилетие насам, първоначално зародила се като мода от Съединените щати. Но с навлизането в атомната ера, изстрелването на Спутник от руснаците през 1957 г.  и  старта на космическата надпревара, тя набра инерция и в един момент се оказа, че всички са пощурели по малките зелени човечета.

Към края на всяка рубрика не оставаше неизяснена загадка. Тогава идваше най-сладкия момент на шоуто. Тогава просто ставаше ясно, че сър Стенли е спипал по бели гащи още един луд. А рацоналният британски слушател  си отдъхваше. И оставаше повече от доволен, че е запазил типичния си скепсис до финала, а  не се е подхлъзнал по бръщолевиците на героите в епизода, както лековерната му благоверна дарлинг съпруга, например.

Големият успех на рубриката „Сериозно за НЛО“ беше точно в това. Тя напълно отговаряше на здравите научни разбирания и типичната студена и прагматична преценка на средностатистическия поданик на кралицата-рептил,  нейно величество  Елизабета Втора.

Това, което обаче остана тайна за слушателите през онази последна радио четвъртък вечер с любимия им водещ беше, че в оригинал историята на сър Стенли не звучеше така, както прозвуча в ефира.

Редакторите на радиопрограмата надделяха над своя гуру, който изглежда бе преживял някакъв нерен срив покрай подготовката на материала за рубриката си. Наистина се поизпотиха, докато сценарият, който сър Стенли им бе написал, успя да придобие що годе приличен за представяне вид.

Те доста се потрудиха, за да замажат всички свръхестествени изблици и паранормални откровения на своята „радиозвезда“ с научна титла, изречени на живо в ефира на БИ Би СИ. Прекъсваха на няколко пъти за реклами, през които тъпчеха водещия с успокоителни и му даваха да си пийне против стреса чай от мента, лайка и маточина.  В крайна сметка радиопредаването запази своя достопочтен научен наратив и както винаги на финала всички се смяха доволно и щастливо на историята за поредния отвлечен луд. Който в конкретния случай се оказа и дърта пияница.

Каква обаче беше тази загадка, която бе накарала дори опитното емпирично чене на сър Стенли Ройс Трети да затрака неравноделно и да бръщолеви врели-некипели в национален ефир? Защо бе свален от ефир скоро след това?

Нека разберем в следващите редове…

**************************

В петък на обяд, денят след излъчването на предпоследният епизод на поредицата „Сериозно за НЛО“,  сър Стенли Ройс Трети хвана експресния влак за Суонзи, графство Уелс. Целта му бе да се срещне с един изключително любопитен екземпляр, който от дълго време бе звънял в редакцията на Би Би Си с настояването да разкаже своята нло история. Именно неговият разказ щеше да послужи за главна тема в новия епизод на рубриката „Сериозно за НЛО“, който предстоеше да се излъчи. И който, както се оказа, беше последният в кариерата на опитната НЛО хрътка сър Стенли Ройс.

Нищо в предварителното проучване на случая не подсказваше изненади. Нещата си бяха същите както при толкова много други подобни разкази и бълнувания на мними отвлечени.

В резюме: Някакъв обикновен човечец, без критическо или каквото и да е там по-висше образование от началното, твърдеше че извънземни нашественици го похищават от дома му често и го подлагат на най-гнусни и жестоки медицински опити в лабораторията им на космическия кораб с дисковидна форма. По телефона повтарял постоянно за някакво си „дълбоко сондиране“.

По-скоро със случая би трябвало да се заемат от Кралския институт за психически заболявания, отколкото от Би Би Си. Но дългът към десетките хиляди почиататели на сър Стенли Ройс Трети го зовеше на поредния кръстоносен поход срещу човешката лудост, или може би суета.

Експресният влак пристигна в крайбрежното градче Суонзи с прецизната британска точност в ранния следобед. Сър Стенли се настани в близкия до гарата старомоден хотел. Той отдели 1 час за почивка. След това се отправи на 30 минутна разходка из китната централна част на градчето, където разпита няколко лентяй за местната флора и фауна и между другото, дали в последно време не са виждали космически дисковидни кораби.

Последващите 15 минути сър Стенли прекара на чаша чай в едно очукано заведение, наостряйки уши към разговорите на клиентите за нещо необичайно (като разрязан с лазерна технология добитък, например).

Безплодното изучаване на терена завърши с  5-минутен  пазарлък с таксиметровия шофьор Фил. Таксиметърът бързо-бързо се ориентира не само в адреса  и платежоспособността на сър Стенли, но и в неговата неопитност с провинциалните таксиметрови шофьори и всевъзможните им начини да си изкарат бакшиши.

От дума на дума таксиметъра Фил и Стенли се разприказваха по темата на деня. Оказа се, че Фил е бивш иконом от Бъкингамския дворец. Но решил да се пенсионира и да прекара старостта си в провинцията, далеч от прищевките на всеки роднина-рептил под прикритие от рода на кралицата-майка. Фил обясни, че дисковидни кораби в околността не бил виждал никогаш, но те търде често паркирали на зелената морава с размер на стадион по крикет зад любимата лондонска резиденция на Елизабета (Бъкингам). Именно там трябало да се търсят инопланетяните.

Шофьорът Фил заработи добър бакшиш от този си курс.

                                                                        ***************

След като слезе от таксито на приказките от 1001 нощ, сър Стенли повдигна вежда и записа прилежно в репортерското си тефтерче показанията за Бъкингамското летище на извънземните.  Огледа наоколо.

Неговият човек живееше извън градчето Суонзи, както и можеше да се очаква. Всъщност, местенцето не беше никак лошо. Намираше се във вилната зона и имаше очарователен полуселски вид, който, в комбинация с чистия въздух, приятния бриз  и морските пейзажи на залива Суонзи бей, беше извадено като от картина на някой велик художник-романтик.

Какво по-хубаво място от това, за да прекараш на спокойствие старините си, каза сър Стенли с нескрита завист за Фил-шофьора-иконом, замисляйки се за дълго отлаганото си, но все пак неизбежно пенсиониране някой ден.

Сега оставаше да намери коя точно беше къщата на лудия-похищаван тип. Може би имаше няколкостотин ярда черен и прашен път до нея.  Трябваше  да поразпита някой случаен жител на квартала къде  е жилището на лудия? За щастие бързо го ориентираха.

Случайният информатор се зададе по прашния път на велосипед, спря се  и охотно заразказва за съседа си – луд с такава емоция и жар, сякаш председателят на Кралското географско дружество говореше за експедициите на капитан Джеймс Кук в Австралия и Океания. Разбра се, че човекът с извънземните е нещо като местна знаменитост, но от лошите герой. Бил всеобщ антилюбимец, архизлодей и антихрист. 

– От години тормози цялата околия, господине – обясняваше бедния човечец с колелото и жестикулираше, сякаш гонеше муха от себе си. През две-три вечери, особено когато е по-топло навън, мистър Ърмантроут излиза на верандата на къщата си нощем и сипе ругатни и заплахи накъдето му видят очите. А тук всичко се чува, местността е тиха и открита.

– Високоговорител да имаше, проклетникът, нямаше  как да гърми по-силно. Майката природа не го е дарила с много ум, но виж, гласът му, ужасният му глас, по-громък е от рев на разгонен мъжки слон в саваната на Африка. 

– Интересноу – сър Стенли кимаше и записваше в тефтерчето си на репортер любопитните подробности за субекта на радиопредаването.

– Пиянството му ли го кара да се дере така по цяла нощ, или пък времето, прекарано в лудницата, като е бил млад? Не се знае! Но и баща му беше същият! – обясняваше разстроен информаторът.

– Дълги години и баща му тероризираше всички съседи с ужасни викове, докато не се спомина. След това сина се върна да живее в родната къща със семейството си, но скоро се превърна в копие на дядото. Жена му и децата му го напуснаха, изхвърлиха го от работата. Но получи прилична пенсия като освидетелстван. Сега харчи обществени пари за свое здраве, докато попилява здравето на  всички други.

Междувременно, към разговора с човека на колелото се събраха още неколцина минувачи, които  като  в хор от старогръцка трагедия започнаха да се оплакват от лудия си съсед Ърмантроут.

Вокалистът на хора- жена с изопнати нерви, се наложи над всички и с извисяващо се сопрано продължи оперетата.

– Дори и кучето му го напусна. Беше благороден, почтен и верен до гроб ретрийвър на име Честър. Да, горкият Честър. Колкото и да му беше вярно животното и то не издържа на виковете на лудия си стопанин.

– Съседите през три къщи също се изнесоха. Няма оправия с този. Нито полицията, нито психиатрите могат да направят нещо. Прибират го и след някой друг ден пак го пускат.  И се почва всичко отначало. Да имаше кой да му свети маслото, но уви. Всички тук сме мирни хора и не искаме да си слагаме такъв грях на главата.

– А вие, мистър Ройс, казхте, че не те местен, нали? Бихте ли приели малка сума срещу това така само лекинко да подпалите къщата на Ърмантроут преди да си тръгнете. Ще направите голямо добро на хората. И никой нищо няма да ви каже от полицията, честно…

След разговора си с добре осведомените съседи сър Стенли спря да обобщи основните неща в  репортерски тефтер с герба на кралското научно дружество. Тази реликва му беше подарък от времето на студентските му години на блестящ млад учен. Самият легендарен председател на клуба сър Ърнест Ръдърфорд му го бе връчил.

Аха, ето я и къщата, – каза си Стенли, вървейки нататък по провинциалния прашен селски път.

– Нека да видим какъв дявол се крие тук! – измънка си под орловия, големичък нос Стенли Ройс и инстинктивно бръкна в дълбокия джоб на удобния си шлифер. Там кротко си подремваше един от добрите му приятели, който го подсигуряваше срещу откачалките, срещани в работата на терен. Това бе револвер  Смит и Уесън, зареден с 6 куршума в барабана.

След разговора с местните сър Стенли остана малко разколебан за това дали новият субект за изследване в рубриката ще се окаже подходящ. Та той беше прекалено луд за радиопредаването.

– Ясно е, че е напълно изкукуригал. Очевидно от това няма да стане добра история за рубриката – отдаде се на колебания и размисли в последните метри  преди къщата сър Ройс.

– Изглежда, че жалкото умопомрачено човешко същество, което така настойчиво звъня от седмици наред в редакцията, е крайно агресивно и трудно за диалог. Даже най-смелите хлапета от района не припарвали до дома му, твърдят съседите. Но пък, защо тогава изобщо му е трябвало на този откачен тип да настоява за срещата. Дали не е някакъв вид раздвоение на личноста или тежка форма на шизофрения? Сега ще разберем.

Къщичката изглеждаше почти неразличимо от съседните. Добре измазана, на два етажа, с поддържан райграс и спретнат двор с прясно боядисана бяла ограда, не по-висока от метър.

Сър Стенли почука на входната врата и веднага пъхна ръка в джоба със заредения Смит и Уесън. След малко се отвори. 

**************************

Посрещна го  възпитан и любезен човечец по халат и щом чу кой е гостенинът, веднага го покани да влезе и му предложи чай. Нервите на Стенли Ройс се отпуснаха. Стопанинът имаше най-приветливото и честно лице, което някога можеше да бъде срещнато в подобен провинциален край. Ръката на сър Стенли спря да стиска револвера, и докато се усети, вече стискаше в любезен жест на приятелство ръката на домакина.

– Всъщност, всичко започна от баща ми – поде историята си лудият мистър.

– Хм, така ли. Баща ви е починал преди известно време, нали?

-Не, той никога не е умирал. В действителност бе отвлечен за постоянно. Той беше първият похитен.

Събеседниците се настаниха удобно в две срещуположно поставени кресла с мека тапицерия. Между тях имаше малка старовремска масичка с дърворезба. А върху нея – две красиво изписани порцеланови чаши, пълни с билков чай. При все, че разговорът пое в неподозирана и много интересна посока, сър Стенли съжаляваше, че не бе взел някой от служебните магнетофони, за да запише думите на домакина си. Но устройството беше доста обемно и едвам се побираше в голям куфар. 

– Добре, нека да започнем от самото начало, господин, как всъщност да ви наричам? 

– Предпочитам Ърни, но ако не е достатъчно сериозно за  радиото, може и с фамилията ми –  Ърмантроут.

– Интересът ми към НЛО започна принудително. Нито съм ги търсил, нито съм ги чакал, мръсниците. Просто станах случаен очевидец на нещо, което нямаше друго разумно обяснение, освен очевидното. Една нощ видях космическия кораб, който отвлече баща ми.

– Космическия кораб, казвате. А как познахте, че е такъв, а не руски сателит или метеорологичен балон? – Имаше ли дисковидна форма и притеглящ лъч? 

– Да, да. Много точно описание правите, но… изчакайте да довърша и ще ви покажа скиците.

– Тогава бях все още хлапе. Около 16-17 годишен.

Всъщност, по това време, в последните класове на гимназията,  с приятелите ми се придържахме към строгите изисквания на научния непукизъм по всички въпроси, опиращи до паранормалните явления. Срещите с моя така наречен „научен клуб“ минаваха предимно по баровете на Суонзи в пресушаване на халби бира и задяване на гърлите  от девическата гимназия. Точно в онази нощ се прибирах обилно почерпен и затова тогава  не можех да кажа със сигурност дали не съм халюцинирал. Но години по-късно установих, че всичко е било истина.

Баща ми скоро се побърка и го оставихме да живее сам. Да вика и проклина извънземните копелета по цяла нощ. Преместихме се в Суонзи и само от време на време ходихме да го наглеждаме. 

Всичко се промени, след като пришълците го отвлякоха окончателно. Тогава къщата се освободи. Аз вече бях обвързан и с децата и жена ми заехме стария семеен дом.

Оттогава вниманието ми се наостри към определени явления, които нямаха разумно обяснение. Късно през нощта усещах нечие присъствие около имота и дори виждах светлините на кораба им. Явно тогава са започнали да ме проучват.

Мога да ви уверя, че първоначално изобщо не се страхувах. Знаех, че баща ми бе психично болен – специална комисия го бе освидетелствала – и започнах да търся разумни обяснения на това страно присъствие.

Така проходих в науката. А подходът ми на здрав емпирио-критицизъм  оттогава насам не е мръднал и на милиметър. Аз съм емпирично праволинеен във всички положения. 

След сблъсъка с жестоката действителност обаче всичко за мен се промени.

Ето, вижте тези белези. Приличат ли ви на нещо познато от съвременната медицина? 

Домакинът, г-н Ърмантроут, нави ръкавите на халата си и разкри пред изумения поглед на сър Стенли тънки ивици сплетени златисти нишки по протежение на венозните ракзлонения на ръцете си. 

– Не помня добре първите похищения, защото мръсниците са адски добри в заличаването на краткосрочната памет. Те успяват лесно да изтрият всичко в спомените на единичните си жертви.   Но когато количествените натрупвания  са толкова многобройни, те вече се запечатват в дългосрочната памет и, казвам ви, няма друго спасение, приятелю, освен сладката смърт.

– Безсилни сме пред тях. Така, както  добитъкът във фермата е безсилен пред волята на стопаните си. Те ни притежават. Те разполагат с живота ни и могат да правят каквото си поискат.

– А обидите и ругатните. Никога не съм искал да плаша съседите. Но мръкне ли се, падне ли нощта, само това държи далеч моите мъчители. Виковете ми ги разобличават и така се спасявам за кратко. Те не смеят да припарят, когато знаят, че кварталът е буден. Когато викам те стоят далеч и чакат. Чакат да се изморя.

– Приятелю, Ърни, г-н Ърмантроут. Историята ви звучи убедително, но всеки мой слушател може просто да каже, че вие сте един много добър фантаст. Този жанр в момента е във разцвета си. Белезите ви могат да бъдат причинени и от човешка ръка. За да приема вашата версия ще ми е нужно по-убедително доказателство, което да представя пред аудиторията.

– Да, да, разбира се. С кого си мисля, че говоря! Та вие сте рационалният ум на БИ-БИ-СИ. Почакайте да се свечери. Те отново ще дойдат. Тогава ще можете да се убедите сам в моята правота.

************************************

Свечерява се. Залезът над провинциалния Суонзи е божествен. Вечерният бриз те завива като нежна бавачка с одеалото на Морфей. А отлитащите към своите нощни убежища морски птици пеят приспивни песни в сумрака.

Сър Стенли Ройс и любезният му домакин мистър Ърмантроут са се настанили в удобните кресла до прозореца с изглед към верандата. Погледната отвън, двуетажната къщичка с бяла ограда и зелен двор, напомня на  кокетна газена лампа от Викторианската епоха. Тя е оставена сама на зелена поляна сред свежата крайморска природа. А над нея са фееричният лунен диск и цялата прелест на звездния небесен свод.  На декоративната масичка между креслата  са поставени две нови и също така красиво изработени порцеланови чаши. Билковият чай е подменен с  ментов чай. Но от чашата на домакина Ърни се усеща и есенцията  на чист скоч. Наоколо има разпръснати скици на дисковидни нло кораби и 2-3 пресушени бутилки шотланско уикси. 

Изглежда времето за доскоро увлечените в приятна раздумка господа е прелетяло бързо от следобедните часове до вечерта. Гостната стая е облята от топлата жужяща светлина на абажура, а от радиоприемника звучи вечерната програмата на БИ БИ СИ. Върху голямата библиотека в стаята са подредени в прилични корици стотици томове световна литературна класика, които те приканват ласкаво на приятен прочит от леглото преди заспиване.

– Какъв идиличен живот! И какво красиво хоби – помисли си сър Стенли преди да се унесе по средата на беседата с лудия мистър Ърмънтроут. Още в началото на разговора  клепачите  му упорито отказваха да стоят широко отворени.  Умората на дългия път от Лондон си бе казала думата. В този приятен унес на ненавременната дрямка беше изминала по-голямата част от вечерта за Стенли Ройс. През това време домакинът му подгряваше за тежката нощ. И колкото повече стрелките на часовника наближавха 12, толкова по-неспокоен ставаше мистър Ърни. В очакване на вече добре известното…

     ********************

Няма и четвърт час преди полунощ, когато един силен и страшен  зверски вик от ада разтресе спокойствието на сър Стенли и го накара да подскочи в съня си почти на половин метър. 

– КУРРРРРрррррррррВииииииииии. – кряскаше с пълно гърло домакинът Ърмантраут отпред на верандата. – Майййка ви, шай….Бааааа, Ш’ва прибияяяяяя!

– Но, какво става тук? Пресвети Нютоне!!! –  опитваше се да асимилира в присъница ситуейшъна сър Стенли. Това същия човек от преди малко ли беше? Къде изчезна онзи възпитан и изискан джентълмен с богат речник и добре фризирани маниери!? Триста физици…

Ърмантроут подскачаше като обезумял отпред на верандата. Той беше чисто гол.  И заплашително вдигаше юмруци нагоре към някакъв съществуващ само в болното му съзнание обект. Атрибутите му се люшкаха при всеки скок. Често и сам ги размахваше и излагаше на показ към небесния простор в последователност с цял куп закани.

– Бедният, та той наистина се оказа луд. Това е типичен случай на шизофрения.

– КуррррррррррррВоооо, махай са от-ту-ка. Ей, напуснииииииии имота. Ша стреляммммм. Виждаш ли пищова, ай! – дереше се обезумелият домакин и замеряше празното пространство над себе си с бели речни камъни от декоративните саксии с цветя на верандата.

Тренираният десетилетия наред журналистически рефлекс на сър  Стенли Ройс веднага се задейства и още преди мозъкът му да подаде сигнал за действие, в ръцете си известния водещ на Би Би Си държеше репортерското тефтерче и драскаше с разкривен и възбуден шрифт следното:

„Субектът проявява симптоматика на шизофрения. Тя се причинява от нарушен баланс на химическите вещества, спомагащи за комуникацията между невроните в мозъка. Това, в нашия случай, води до възприемане на несъществуващи явления. В резултат при субектът  настъпва нарушение на поведението и етиката, рефлектиращо се като фантазна  прецепция на действителността и аморални речеви изявления. Освен това е гол.„

Лудият Ърмантроут продължаваше канонадада от ругатни по посока на въображаемият космически кораб. През това време сър Стенли още стискаше в унес тефтера и записваше цитати на репликите за шоуто си в четвъртък вечер. Тъпанчетата му щяха скоро да се пръснат от силните викове, но музата го бе хванала на тясно и ако смогнеше на темпото, основата на материалът за радиопредаването може би щеше да бъде готова до няколко минути. През ум и не му мина, че в подобна ситуация револверът  Смит и Уесън може да е от по-голяма полза. Оръжието бе останало да си почива в джоба на шлифера, закачен чак в другия край на голямата гостна.

– Сър Стенли, сър Стенли – влетя в стаята лудият мистър Ърмантроут и задърпа радиоводещия скептик навън. 

 – Ето ги, идват. Там са. Ела да видиш. Това е доказателството. Това е…

Ърмантроут лъхаше от метри на пиячка, а как залиташе само. Зениците му се бяха разширили. Той не бе просто един луд. Това не бе шизофрения. Това бе чист случай на тежък халюциногенен алкохолизъм.

– Пусни ме, пиян глупако. Там няма никой. А ти си се натряскал като мотика. 

– Но те са тук. Ето ги, там горе… Сега те изучават.

– Къде ви е далекоговорителят? Искам да телефонирам на Фил, таксиметровият шофьор, за да ме откара до хотела. Видях достатъчно от вашия спектакъл! –  каза сър Стенли с достойнството на оксофрдски декан, който е хванал най-добрия си студент да преписва на изпита по класическа филология.

В разгара на сблъсъка между джентълменът Стенли и пияната кирка Ърни лъч синя светлина се спусна от нищото върху къщата и мина през стените. Двете човешки фигури се оказаха мигновено обездвижени, като хванати в капан, докато притеглящия светлинен харпун от син лъч ги издигаше нагоре и нагоре в празното пространство над къщичката. 

Последното нещо, което сър Стенли Ройс видя преди почти да нацапа гащите от страх и да изгуби съзнание, бе вцепенената и разкривена от гняв физиономия на г-н Ърмантроут. Той процеди през зъби: Стиснете здраво благородните си бузки, сър, предстои ни дълбок сондаж.

Вместо да стисне здраво седалищните си мускули обаче, друг, по-първичен рефлекс се беше активирал при Стенли Ройс. В ръцете си благородният сър стискаше репортерския тефтер.

                                                                  ********************

Епизодът на „Сериозно за НЛО“, посветен на историята на лудия мистър Ърмантроут от Суонзи сложи изненадващ печат на кариерата на многоуважавания радиоводещ сър Стенли Ройс Трети. По-късно през седмицата дикторът на вечерните новини на БИ БИ СИ прочете с дълбокия си басов глас следното съобщение към края на емисията:

„След дълго отлагане любимият ни радиоводещ сър Стенли Ройс Трети обяви, че излиза в заслужена пенсия. Той ще се оттегли  в малкото си имение край бреговете на Атлантика, в спокойната провинция на графство Уесл. От следващия четвъртък рубриката „Сериозно за НЛО“ ще се води от младия и обещаващ изследовател Фредерик Пол. Цяла Британия Ви е признателна за вярната служба в овладяването на космическите мистерии и за ценния Ви научен принос,  сър Ройс. Хип-хип, олеееЙ, да живей!!!“

В други новини от страната: „Кралицата-майка Елизабета Втора съобщи, че планира да преустрои зелената поляна зад Бъкингамския дворец на самолетна писта с хеликоптерна площадка. Запитана какво е породило тази промяна, тя посочи аргумента, че така се създава удобство за почетните гости на двореца от далечната чужбина.“

*************************

А какво стана с мистър Ърмантроут?

Дивашките викове, огласящи предградието на Суонзи, графство Уелс, продължиха да се чуват почти всяка вечер и да тормозят съседите. Нямаше спасение от този безобразен и луд дърт пияница. Крясъците му звучаха някак си дори по-силно, превъзбудено и откачено, отколкото преди. Имаха нов заряд и по-разнообразен репертоар от цветисти ругатни. Дори на някои от изстрадалите съседи им се струваше, че това вече като че ли не беше същият мистър Ърмантроут. 

Да. Те бяха прави. Защото той завинаги бе напуснал своя имот в онази злощастна вечер на беседата си с госта от Би Би СИ и може би се намираше далече далече, някъде в съзвездието Орион зад невидимите решетки на космически зоопарк, или музей. Сега в нотариалния акт на китната крайбрежна провинциална къщичка с удобна за наблюдение на звездите веранда, зелен двор и бяла оградка седеше вписано друго име. Името сър Стенли Ройс Трети.

 

Президентът на Галактиката Ройс Четвърти

Стих за Сливен (с дълбока почит)

Ти знаеш ли като Сливен такъв друг

шибан, мръсен, грозен, гаден, черен и мангалски град?

************************************************

О, брат, едно лято там ме би

   страхотен, силен, едър, гаден, леден и ужасен град.

Главата ми напука като червен домат.

А мене брат, във този град, ме би не град,

а някакъв Баба Али, герой от Листопад.

На пазара, обидил съм го нещо май на мама,

задето го помолих благо да не ми краде колелото само.

Той свирна познатия сигнал и братовчедите му,

към четирийййдесет и двама джентълмени гладни

ме пребиха със тесли, тояги, сопи, геги, брадви и шамари сополиво гадни.

Пък аз, бе брат, разминах се изглежда леко от бедите

в този прашен, неумит и много много скучно гаден,

провинциален, ветровит и цинганарски град.

Не се сърдете брат, но само си разбих колата

в един дълбок, дълбок по улицата трап.

А още много време има до заплата…

Сливен, Сливен…

шибан, мръсен, грозен, гаден, черен и мангалски град!

Не бих те пожелал и на най-големия си враг.

Тъп виц за мечка, голямо ай-кю и много страх

Трима туристи тръгнали на поход в планината и по пътя видели едно голяяяямо лайно.

Единият казал:

– Еййй, виж какво голямо ако има на пътечката! Кой ли го е изсрал?

– Ами, сигурно е  някоя мечка, казал вторият!

– Или пък някой, който е видял мечка, допълнил третият.

 

 

Мурафетите на Хитро Цаков (виц)

Това е истинска история. Болезнено истинска.

Случила се в младостта на един от най-хитрите граждани от селски тип в републиката. Понастоящем той е министър от управляващата дупепартия. Казва се Хитро Цаков и е кръстен на прословутия си пра-пра-пра дядо Хитър Петър. Хитро Цаков бил родом от Габровското село Цеково, където навремето, още по Турско, похожденията на дядо му Хитър приключили с фиаско, или по-точно с  брак. Оженили знаменития умник за по-рано прелъстената от него щерка на най-свидливия Цековец – чорбаджи Цеко Цаков. Така кръвта на големия Хитър Петър се сляла със стиснатата като мъжки задник в затвора фамилия Цакови и дала на село Цеково цяла плеяда хитреци и скръндзи, чийто генетичен наследник се оказал и героят на нашата ведра история.  Последната издънка на рода Цакови обаче бил беден като църковна мишка понеже национализациите и другите золуми на комунистите след 9 септември 1944 г. обрекли на краен аскетизъм цялата фамилия Цакови.   С възмъжаването си и идването на Демокрацията младият Хитро Цаков тръгнал по Софията да търси връщане на старото богатство и слава за рода си. Бил готов попарката на пеленаче да изпапа, монетка от просяк-слепец да отскубне, с комунист да се побратими кръвно, само и само да получи аванта и сгодна службичка. 

Между другото, Хитро Цаков добил здрава закалка по тарикатлъци и свидливост през будното си детство, докато се учил в домашни условия, а след това и в Цековската школа по приложна скръндзавост, чийто девиз бил: „шамар да е, на аванта да е“.

Но да оставим детските и ученическите му дела в хрониките на селското краезнание, за да не излезе историята прекалено дълга и после да има сърдити. Само ще споменем, че в детската градина създал черно тото с бели моливчета, в основното училище въртял чейндж-бюро за обмен на картинки от дъвки Турбо срещу десетолевчета-кефчета, а в гимназията организирал борса за цигари Слънце  без филтър и домашна ракия с етикет на винпром Цеково.

Животът в Софията бил доста скъп и сложен – квартири, наеми, транспорт. И все пак трябвало отнякъде да се тръгне. Хитро се хванал временно да работи на една сергия за зарзават близо до булеварда Витоша. Той бил оптимист, че скоро вродената му изобретателност и пъргав ум ще го изстрелят на небосклона на голямата политика и бизнес. И после – кеф ти пари, кеф ти коли, кеф ти хубави жени. Но нещата били по-сложни. Когато искал услуги и уреждане на работа – всички му се дърпали като ощипана булка на хоро. Хитро разбрал, че цаката на хитростта била друга – услуга за услуга, да познаваш правилните хора и ако се наложи – да платиш с дупе.

Като младо момче на Хитро веднага му потекли лигите по софийските бамбини и матрони, каквито нямало на село и изобщо по неговия роден край. Той бил изкусен бонвиван-сваляч на селска територия, но само лафове на диалект не стигали за високомерните и надути столичанки по центъра. Трябвали си други мурафети, но най-вече бизнес етикет, костюм-тоалет, мезонет и солиден финансов капацитет, по възможност в офшорки.

Въпреки тези пречки Хитро успял да свали не едно и две удивително късокраки, дебеловрати и едрогъзи женски създания по пазарищата на мегаполиса. И точно тук си проличал най-добре талантът му да минава метър и да си издейства почерпки и услуги.

На първата му среща с едно 90 килограмово моме, чийто баща имал барче в центъра, станало следното. Влезли в по-централно заведение, което добичето, а-ъ, момичето харесвало. Сервитьорчето довтасвало, тъкмо когато Хитро и мадамата гледали високите като небостъргачи цени в менюто, и казало: – Нещо за пиене, докато си изберете, като за начало.

– Да, мерси, – казал Хитро. Аз ще пия  чаша вода от чешмата, моля. Друго не ща.

– А за вас, госпожице… – обърнал се към момата келнерът.

А Хитро го репликирал: Да, мила, какво ще иска да похапне моята дебеланка?

И засрамената мома с наднормено тегло също си поръчала вода. И на цената на една вода и малко ласки за пухкавелата, Хитро се издигнал с работа като барманче на булеварда Витошка.

Тактиката на Хитро сработвала доста добре и той започнал бързо да се катери от хубаво на по-хубаво работно място. Схемата била следната – поразпитвал насам-натам за някое по-имотно, но грозничко булче, завъртал му главата с приказките на Шехерезада и приемал скромно препоръките му за назначение в семейния бизнес при таткото фирмаджия. После, когато се появяла по-голяма и по-изгодна сделка, я зарязвал да подсмърча сополи и дебелее, борейки любовната мъка с понички.

Също така Хитро никога не покривал сметките за почерпките си – все си намирал някакво оправдание. Или дежурните  – „ей, тц-тц, забравил съм си портофейла“, или пък – „дай 50 лв. на заем да те черпя, утре ти ги връщам, скъпа!“. А понякога, когато в процеса на опознаване и черпене в скъпо заведение преценявал, че таткото на девойчето не може да му предложи достатъчно добра оферта, ставал уж до тоалетната и офейквал. За дамата му оставали разбитото сърце и цялата сметка. 

Веднъж обаче отмъщението на фризьора го застигнало, или по-точно затиснало.

Хитро Цаков вече бил с доста голямо самочувствие и нараснал имидж на перфектното жиголо. Той решил да се пробва с една от най-засуканите и богати софийски госпожици,  щерка на баща с хазартен бизнес, с която го запознали на дискотека в Студенцкия град. Обаче било тъмно и той не можал да я огледа много добре, когато й предложил да се видят на кафе следващия ден.

Всъщност, на следващия ден, в прожекторите на дневното слънце, Хитро забелязал, че то не било точно госпожица, а най-ми било нещо като госпожица отвън и господин отвътре. Таквоз нящо у тяхно село нямало. Той не бил виждал подобен дзвер – жинъ в мъжко тяло, и следователно се дезориентирал как да процедира. А пък и тя много го обърквала –  постоянно говорила как щяла да го води да ядат „мешана салата“ с нейните приятели швестери. 

– К’во пък ще да е туй нящо/ сигур ще да са депутати и важни хора от казиното.

Нооооо, залогът си го бивал. Ако Хитро успеел да предразположи момето за ходатайство, го чакала чудна работа като крупие в голямото и лъскаво казино на бащата. Какво пък! – казал си. Ще опитам да си издействам нещичко, а ако ме притисне за цуни-гуни – ше си бия шута.

Седнали в  сепарето на от-скъп, по-скъп и изискан ресторант и онази ми ти госпожица с тестостерон и XY хромозоми почнала да поръчва сушита, гъши пастети, прошута-мрошута, мартинита и всякакви други гастрономически глезотии. Стомахът й хич не бил женски, а повече като на някой таран от отбор по американски футбол.

Хитро само сръбвал изнервено биричката си и инстинктивно стискал бузките. Все пак умението му за предразполагане с магията на думите дало резултат и той успял да убеди „девойката“ за интервю за работа в казиното на бубайко й. Тя обаче му смигнала дяволито, приближила се до него и му казала, че в замяна го кани в мезонета си в Студенцията  да правят заедно „мешана салата“. Хитро отпил гълток бира, преглътнал трудно и се отдръпнал. Ха, сега де,  нали трябваше да ме води казиното… при богатите!?

Докато преценял, той с ужас видял издутината в панталона на девойката и разбрал, че плановете й за ангажиране са сериозни. Тогава решил да се евакуира.

– Ша извиняваш, ма нещо ми се напълни мехура от бирата. Само да отида до туулетната и ей ся идвам да продължим със салатите.

Хитро станал припряно и се запътил към луксозните клозети. Влязъл вътре и видял спасителното малко прозорче, което го било измъквало от дузина неловки моменти. 

Тъкмо предната част на тялото му вече се прекатурила през алуминиевата рамка на прозореца, когато усетил чифт силни ръце да го хващат за краката и с едно движение да му изуват дънките барабар с боксерките.

Мъжествената му мадама стояла отзаде му. И ревнала като през мегафон: – „Мешана салата“ може и тука да си хапнем, – дръпнала го надолу и той се пльоснал на плочките по гол задник. 

Хитро погледнал някак си унило към жената-мъж, която вече разкопчавала панталона си. Попремижал с пълнещи се със сълзи очи, отпуснал седалище и примирено казал: – Извинявай, а да те питам, в казиното на баща ти ходят ли много депутати?

 

 

 

Ще се срещнем ли пак?

– Този го подмина!

– Не съм!

– Подмина го, бе, казвам ти. Подмина го!

 – Абе, не съм, бе. Казвам ти! Не съм!

– Добре, ти си знаеш.

– Еййй, цял следобед са заяждаш с мен, значи!

– Хубаво, ма ако стане нещо, сам са оправяй пред началството. Окей?

– Аре, бе. Ша стане. Откадя – накъдя! Шефа само до нас е опрял  да са занимава! Има си други кахъри, завалията.

Такъв кратък диалог протече между двама ангели-работници от най-нисък клас. Те се бъхтеха в извънредна смяна на поточната линия за заличаване на спомените на душите. Съществата от светлина бяха високи по около 5 метра. Те стояха до направената от снопи чиста енергия непрестанно движеща се лента с души, чийто край се губеше някъде зад хоризонта. С бързи движения  на ръцете те обработваха  вързаните с невидимо ласо души, довличани на поточната линия право от тунела с бялата светлина. Ангелите наплюмчваха пръст и чукваха леко по челото всяка душа. Това беше достатъчно за да се изтрият всичките й земни спомени, всички страсти, копнежи, грехове и неволи, всички любови… Душата видимо изпитваше недоволство в първия момент и почваше да се дърпа като диво животно, но след миг се успокояваше и продължаваше послушно по маршрута на поточната линия.

А ето и как става целият процес по обработването на душите в отвъдното:

Преди да се амортизират съвсем и  след десетки прераждания да отидат на бунището за преработка на отпадъчна енергия, човешките души  се обработват в небитието по една и съща процедура от хилядолетия насам.

Всичко се командва от Канцеларията на Великия Админстратор. Сградата представлява ослепителен бял палат с колонада като на древногръцки храм. Наблюдателният външен посетител на това внушително здание ще забележи залепен на една от колоните лист хартия с образа на Сидхарта-Гаутама Буда и надпис – ИЗДИРВА СЕ ЗА ОПАСНО ПОСЕГАТЕЛСТВО ВЪРХУ УСТАНОВЕНИЯ РЕД ПО ЗАКОНА ЗА ПРЕРАЖДАНИЯТА!

В Канцеларията на Великия Адинистратор работят само най-грамотните ангели от висш разряд. Там за всяка новопристигнала душица-мушица отделно се прави проучване и се съставя логистика: Изследва се откъде идва клетницата; какво е правила и струвала през живота си долу; дали заслужава награда или наказание; 

Решава се и  кардиналният въпрос: къде да я пратят?… в семейство Рокфелер, сем. Абрамович, а може би клана Кенеди, или пък в некой кенеф къмто п-в Индостан.

Нужната разпределителна информация се печати на етикет и по-късно се перфорира за ухото на горката душа при първоначалното й пристигане, когато се поема от от чевръстите ангели-черноработници нисък клас на поточната линия за прочистване на спомените. Те  плюмчат душата с течността на забравата и я предават  към разпределителния център, където ангели-работници от среден-клас разчитат прикрепените към всяка душа етикети с инструкции за това  къде точно да я пратят в следващото й прераждане на Земята: у Рокфелерови, или в бунгалото на индиеца Рудра.

След това някой петметров лустоганин хваща по двама-трима душковци под мишница, както се хваща колет от пощата и алей хоп – запокитва ги в един от 7-те огромни, изгубващи се нагоре и надолу в пространството рафтове с надписи с имената на земните континенти. На всеки рафт-континент има безброй отделения с по-малки  и по-малки надписчета, бележещи имената на населените места. Големите мегаполиси Ню Йорк, Мексико сити, Лондон, Рим, Париж, Рио, Токио, Москва, и т.нат., като по-чести адресати, са с повече място и с по-едри надписи. А за малките, като колибата на плодовития бушмен Кико, нейде в пустинята Калахари, пада голям зор и безбожно пусуване, докато  работниците ги открият.

От рафтовете на разпределителния център душите биват засмуквани в пневматични тръби-асансьори, изплетени от лъчи божествена светлина. Тези тръби-асансьори водят точно до фалопиевите тръби на бременните земни майки, носителки на нов човешки живот. 

Това, общо взето, е безотказният механизъм на самсара-чакра, действащ от еони насам. Но от време на време се получава по някое разминаване в рамките на стохастичната грешка. Особено когато някой ангел-черноработник нисък клас не си е доспал, заради шумните си съседи младоженци, и се бори със следобедната сънливост. Тогава се получава така, че душата на преродения помни частично някои епизоди от миналия си живот. А понякога помни и много повече…

**************************

Тонин – главният герой в нашата история –  е нежно и чувствително момче  на 12 години. Той учи в последния клас на прогимназията.  Той е забавен и умен. Винаги със свежи идеи за някоя шега или лудория. Не се срамува много-много от думите и делата си. И често си навлича неприятности от разнороден характер, за да се хареса на  девойчетата.  Mомичетата никога не са оставали безучастни към него. Че как няма да го харесват, с неговото свежо чувство за хумор, с тази сламено руса коса и  средиземноморската му усмивка. 

Той обаче още не бе събрал смелостта да се влюби. Още не бе узрял за любовта.

В училище грубияните му завиждаха за качествата и женските въздишки по коридорите. И често го унизяваха. Но той още не бе събрал смелостта да им отвърне. Не бе узрял да се пребори с превъзхождащата го груба сила.

Тонин умееше да пише стихотворения. Римите извираха от най-дълбоките места на чувствителната му душа. Дори понякога сам се чудеше откъде му идват красивите строфи. Едно обаче знаеше. Знаеше, че трябва да ги излее навън. И да ги сподели. Всичко написано, уви, оставаше скрито. Той не бе събрал смелост. Не бе готов да покаже мислите си така раними и незащитени от хулите и чуждото мнение.

В един хубав пролетен ден всичко това се преобърна.

Навън природата се пробуждаше с пълна сила. Птиците омагьосваха сетивата със симфониите си. Дръвчетата подлудяваха с уханието си. Дъгата се усмихваше отгоре след внезапен и освежаващ пролетен дъжд. А прекрасните малки бамбини цъфтяха и разкриваха прелестните си усмивки  изпод румените бузки. Хормоните на живота бушуваха. 

След края на последния час в училище Тонин остана с още неколцина приятели в двора на школото. Изоблилният с майтапи и подмятания разговор бе прекъснат от новодошлия в класа им – оставач от миналата година и пълен пройдоха  – Дългия Пабло. Каза им, че следобед е канен на рождения ден на някаква дебеланка в Трастевере – богаташкия квартал на Рим. 

– Никой ли няма да дойде с мен, амигос? Хайде де, ще става купон! Ще има  пиячка и бамбини! По монокини – смигна им доверително.

Приятелите на Тонин от „клуба на задръстеняците“ не бяха от най-големите свалячи. По ги влечаха компютрите и игрите със стратегии.

– Това са бамбини по монокини, бе, зубърчета! Изпускате много. Повечето от тях вече са в гимназията и ще ви запотят очилцата с целувки, ако им паднете.

– Тонин, приятелю, поне ти ела. Обещавам, че няма да те уреждам с дебелата бамбина-рожденичка. Честна дума, амиго. Хайде, ела с мен, че да не съм сам. Ще има не само пиячка, но и кльопачка…

– Дълъг, знаеш, че съм най-добрият покорител на женски сърца в училище. Ако искам, мога да имам всяка. Само не съм решил още. Не можеш да ме залъжеш единствено с бамбини. А и не пия, имам лошо пиянство (пълна лъжа – не понасяше горчивия вкус на алкохола). Но пък, мама миа, доста съм гладен. И така, кажи, в колко тръгваме?

Дългия Пабло и Тонин се уговориха и следобеда заковаха пергели на пиаца дел Пополо. Оттам щяха да се качат на специалното бусче, наето от богатите родители на рожденичката, за да откара гостите  в скъпата им вила извън града.

За подарък двамата бонвивановци бяха скъсали по някоя друга китка хризантеми от цветната алея на площада. Докато чакаха да се съберат всички, Тонин фиксира една неземна красавица сред гостите – изящни крака, кестенява коса до раменете и най-класическото лице на римска патриция, извайвано някога от майка Италия. Белиссима. Беше поне с глава над него, но каква грация само! Каква харизма! Като предопределена само за божествените очи весталка от древността! За миг погледите им се срещнаха. Тонин се изчерви досущ дон Домат от приказката на Родари и се прикри зад Дългия Пабло.

Изведнъж превозът дойде и всички се втурнаха един през друг за места – викове, бутане, лакти. Натъпкаха се в бусчето за нула време. Мецаната-домакиня седна отпред с букетите и другите подаръци (зае и двете места до шофьорското), а отзад, като заклет кавалер, само Тонин остана прав. Чичото-шофер му направи забележка да седне някъде, защото по завоите щяло да стане опасно безтегловно. Никой не се смести заради Тонин. А Дългия Пабло се бе намърдал до една палава хубавелка и съвсем забрави за добрия си приятел.

– Ей, момченце, ето, ела при мен – викна един нежен глас на Тонин. Той се обърна и видя най-прекрасното създание на света да му се усмихва. 

– Ето, сядай в мен. Ти си лекичък, ще те издържа – каза момичето от модните ревюта, което бе харесал преди малко.

– Но, как така! А-а-а, аз съм мачо. Не, не мога.

– А можеш ли да си сцепиш тиквата, а? – каза тя и без да пита повече го дръпна в себе си, защото буса вече бе ускорил. Той се озова в скута й като малко плюшено мече, но веднага се задърпа.

– Мирувай – скастри го момичето. Ти си моят мечо. В този миг Тонин усети сладникавия й парфюм и срещна отблизо красивия й подчиняващ поглед. Потръпна. Вече беше роб на тези две хубави очи. Завинаги.

– Аз съм кака ти Джанина. Но може да ми викаш Джани. А ти имаш ли си име, бе, сладур?

 – А-ъъ-ъ-ъ. Викай ми Тонин, малката. В училище ме знаят и като Тигъра (още една пълна лъжа – викаха му Зайо). Сама се сещай защо.

– Пхихихи – закикоти се девойката. Какъв ти тигър, повече приличаш на пухкаво котенце. И с тази сламена косичка… – Рош-разрошш – разроши го тя като непослушно малко момченце.

Пътят мина бързо. От приказките помежду им Тонин разбра, че Джанина учи в медицинския колеж, където всичко е много строго и трудно. Глътка свобода не й оставала от залягането над уроците. А този рожден ден бил едно от малките удоволствия в напрегнатото й ежедневие.

Тонин леко се срамуваше. Сякаш цветната палитра от лафове, които бе пускал пред съученичките си, се изпари. През целия път той успя да каже само нещо като комплимент на прекрасната Джанина. Нещо като: – Имаш мушица на ръкава. Изтупай я. Ха-така, сега вече този ръкав е отново прекрасно изтупан като стопанката си.

Щом пристигнаха в голямата богаташка вила на рожденичката-мецана приготовленията още не бяха приключили. Гостите в пубертетна възраст се разпръснаха по къщата и Тонин изгуби Джанина. Някои се втурнаха да разглеждат луксозните стаи, други се шляеха в добре поддържаната градина с пейки и ренесансово фонтанче на двора. Трети изчакваха във фоайето да ги настанят, налягали по удобните кожени кресла и дивани. А четвърти се дивяха на картинната галерия с голи рубенсови жени в огромната тоалетна. Икономът и останалите домашни помощници не смогваха да опазят ценната покъщнина от развилнелите се пъпчивковци. Дългия Пабло се появи отнякъде и подшушна на Тонин, че научил от достоверен източник, че  рожденичката му е хвърлила  око и разправяла на приятелките си, че по-късно вечерта ще отвлече русия зайко в стаята си. Тонин се ужаси от чутото.

Първата част на рождения ден протече нормално. Родителите на Мецаната се бяха погрижили добре за храната и напитките и след като всички се почерпиха добре, богаташите и прислугата им благоразумно се оттеглиха в лятната къща в другия край на имението и оставиха децата да се оправят сами и да се почувстват като възрастни.

Дойде време за танци и свалки под съпровода на модерните парчета. През цялото време на почерпката Тонин бе гледал към Джанина и с радост видя, че и тя погледна няколко пъти към него. С голяма трудност най-накрая събра кураж да се приближи отново към нея и да я покани на танц.

– Бягай от тука, бе дребен.  Някакъв едър и хормонално дисбалансиран тип с широки като фототапет рамене и гръден кош на кашалот, видимо по-стар с 2-3 години, го избута и я отмъкна пред него.

– Ей, ти, тъпак с тъпака… – запротестира Тонин.

Вените му запулсираха. Главата му се напълни с кръв. Дим започна да излиза от ноздрите му. Прилив на енергия изпълни цялото му тяло, а юмруците му инсинктивно се свиха. Усещаше ги като чукове.  С лекота можеше да разбие и бетонна стена, камо ли някакъв си грубиян с размерите на Кинг-Конг.

– Уау, какво опиянение – каза си Тонин, докато сърцето му препускаше бясно.

Беше прехапал език и  всеки момент бе готов да скочи срещу крадеца на жени, чудейки се с каква реплика да завърши побоя над него. Непозната дотогава изумителна сила му даваше кураж и го подтикваше да прегази похитителя на Джанина.

В този миг, като изневиделица,  чифт силни ръце сграбчиха Тонин отзад, за кръста. Някакъв грамаден гад с дебел глас изрече думите: мой си зайко. 

– Аааааа-яяяя – Тонин приклекна, пое тежестта на противника с гръб и с мощен отскок изтласка възтежкия си нападател нагоре, като  го просна на скъпите мраморни плочки. Тътенът разтресе всичко. Могъщият Кинг-Конг бе повален.

Тонин беше гледал по телевизията тази карате техника отдавна, но  си я упражняваше винаги, преди гимнастическите си упражнения с розовите гирички и йога килимчето на мамма си.

Какво видя обаче пред себе си?

Рожденичката тупна на дансинга като чувал с картофи и погледите на гостите се впериха обвинително в извършителя на атаката. Музиката спря. Чуха се възклицания и пренебрежителен кикот.

– Извинявай, кукло – изцепи той и подаде ръка на рожденичката да стане. Помислих, че някой сумист ме напада – изцепи се отново Тонин, за да влоши още повече положението си. 

След като ситуация се поуспокои, и слугите превързаха жертвата на „разярения бик“, Тонин се чудеше къде да се тикне от срам. До края на партито имаше още доста време, а ако тръгнеше сам и пеша, в тъмницата, щеше да стигне вкъщи след около 1-2 дни и то само в случай, че не го разкъса някой побеснял пес по пътя. Той се сви на масата с храната и заби глава в една купа с пуканки. 

Купонът не се провали заради този дребен инцидент и развеселената мецана-рожденичка си намери друга жертва – Дългия Пабло.

– Хей, добре ли си, мечо? – най-нежният глас откъсна Тонин от  мрака и тъпотата. Видя пред себе си прекрасната Джанина. Някак беше успяла да се откопчи от лапите на ухажора си. Тя стоеше пред него и се усмихваше с белите си перли.

– Искаш ли да се поразтъпчем малко в градината? – предложи тя.

– Да, тук нещо ми дотъпя.

– И на мен. Онзи пъпчив трол не се спря да ме кани на танци, само за да ми опипва дупето. А ти изчезна някъде.

Двамата излязоха навън. Междувременно, вече  се беше стъмнило. 

– Преди малко се получи доста неловко, мечо, нали? ХАХА – голям смях падна.

– Ами, какво да ти кажа. Помислих рожденичката за твоя сваляч и реших да му приложа карате хватка номер 5. А то какво се получи! Голям провал, като всичко в живота ми – въздъхна Тонин и усети как Джанина го хвана за ръката. Слепоочията му щяха да се пръснат.

– Ти си моят рицар-спасител, дечко. Мислих си, че вече не са останали мъже като теб! Сега и стихове ако  ми посветиш и ми паднеш на колене, веднага ще се омъжя за теб.

– А-ъъъ! А става ли да го отложим за утре, защото нещо съм си забравил партитурата? Или пък да беше антологията… Хех!

Те останаха навън през цялата вечер и говориха без да спират до края на празника. Разказваха си спомените от детсвото, споделяха всичко за училище и приятелите си. Споделиха и мечтите си.

Той впрегна цялото си очарование и чувство за хумор. Този път му се получи. Вицове, разговори за литература и филми, за свободата и красотата на живота в Рим. Прескачаха от тема на тема и се удивяваха на всички свои общи интереси и на неизброимите съвпадения, които ги свързваха.

Джанина бе толкова по-зряла от него. Знаеше какво иска да направи с живота си. Знаеше, дори какво ще завърши и работи след 10-15 години.

На тръгване, когато се разделиха на пиаца дел Пополо, тя му даде телефонния си номер… И му взе сърцето. 

Вкъщи Тонин не можа да заспи от вълнение. Дълго се въртя в леглото и премисля вечерта. Не можеше да откъсне мислите си от Джанина – приказната фея от Медицинския лицей.

Щеше ли да има смелостта за още една такава среща? Или щеше позорно да избяга, както бе правил винаги досега?

Вместо овце, Тонин започна да изрежда цифрите на телефонния й номер. На сутринта се събуди с огромно вдъхновение и написа малък куплет, който бе сънувал.

В очите ти видях неща чудесни, тъй силно твоята усмивка ме плени. Аз влюбих се във теб безумно силно. За пръв път омагьосан  както никога преди!

В новия хубав и топъл почивен ден само една мисъл с размерите на планетата Юпитер гравитираше около главата на Тонин. Да покани Джанина на среща. Хвана телефонната слушалка и усети как ръцете му се потят като водопади. Набра номера и зачака. – Бонжорно принципесоо… – започна разговора той.

Срещата бе уговорена. Мястото – пиаца дел Пополо. Сега оставаха само подробностите – да лъсне лачените обувки, да помоли мамма да изглади синята риза и черния панталон, да отмъкне малко от скъпия одеколон на батко си и да се сдобие някак с ключовете от паркинга, където го чакаше чисто новият червен скутер на патер фамилияс.

Брммм, брррмммм – изфорсира моторчето Тонин и се понесе на крилете на любовта към пиаца дел Пополо. Около него нямаше нито сгради, нито градинки, нито автомобили и стълпотворения от хора – всичко от пренаселените улици на Рим се беше сляло в един шарен тунел от цветове и лица, водещ го право към площада и любимата.

Само миг го делеше от мястото на срещата, когато съдбата се намеси и безпощадно го повали на земята. Черен джип с черен тип вътре го помете от пътното платно. Момчето лежеше проснато на червения асфалт с разбита глава. До него червения скутер, обърнат на една страна, още въртеше гумите си. В далечината се чуха сирени.

С последния си ясен поглед преди затъмнението Тонин се обърна към стърчащия обелиск на пиаца дел Пополо.

– Ще се срещнем ли пак? – прошепна и потъна в мъгла. В ръката си стискаше току-що написания стих.

*********************************

Няколко дни след това, в живописния квартал на Рим –  Трастевере, в заможното  и порядъчно младо семейство Джованиоли, се роди малкият Джовани. Всичко около неговото раждане протече нормално и цялостното му здравословно състояние беше отлично. Но въпреки това и макар да беше отрупано с цялата любов на света и куп лъскави дрънкулки, бебето Джовани не бе щастливо като останалите новородени.

То никак не искаше да плаче. Обръщаше се на една страна, когато го дундуркаха и някак си отегчено въздишаше. Сякаш беше недоволно от това, че се е родило. Изобщо не се  усмихваше на идиотските физиономии на мамма и папа. Напротив. Постоянно бе намръщено. Като че ли някаква голяма тъга го разкъсваше отвътре. Като че ли имаше в себе си мъдростта на вековете и всичко в живия живот му носеше печал и досада.

Какво ли си беше наумил малкият Джовани Джованиоли? Ако изобщо в този крехък стадий от човешкия живот са възможни някакви умствени процеси, освен инстинктивните?

Да, той наистина имаше мисли. Не просто мисли, а цялостен план! Но тябваше да изчака 20 години, за да го реализира. Тогава щеше да се представи в пълния си блясък пред Джанина и да й разкрие истинското си име. Тя щеше да е на 32, а той на 20.

А дотогава!? Дотогава ще се наложи да пази тайната си. Да влезе в роля и да повтори детството си отново. Но нима това не е късмет? Животът, не, по-скоро добрият случай, му даваше втори шанс да преживее блаженото детство. А след това?

След това щеше да може да спечели отново момичето на мечтите си.

Край

 

Ангелът-черноработник на Галактиката

 

 

Приказка за чадърите

Семейството изглеждаше порядъчно българско.

Още със стъпването на Южния плаж в Несебър, двете им момчета се отскубнаха от ръцете на майката-дебелана и с див рев запердашиха  надолу по склоновете от пясъчни дюни. Бащата – слабичък тип с очила – изоставаше някъде назад – огънал кръст под всевъзможни багажерии.

Целта на юнаците бе онзи вечен властелин – морето – в което след няколко секунди  за пръв път в живота си щяха да цамбурнат.

– Ей, маймуни с маймуни – пъхтеше след тях мама-цоцолана, а масивните й крака потъваха като котви в пясъка. – Да не сте посмели да влезете без оня сопол – баща ви, че ще ви откъна ушаците!

Но на децата не им пукаше. Изглежда ушите им бяха пострадали при друг подобен случай и никак не чуваха заканите. Те се надбягваха между барикадите от платени шезлонги, масички и чадъри, а джапанките им ръсеха пясък в очите на плажуващите баровци и чужденци, платили по 30 лв. за ВИП място. 

Радостта от първото морско къпане бе огромна. Маминка и татьо от няколко години ги лъжеха, че ще ги водят на море, но пари все не оставаха. И ето – днес голямата работа се случи – ОООПААЛЯ – ПЛЯССС –  ЦАМБУРРР.

На излизане от водата маминка ги посрещна с по два шамаря зад врата и изръмжа командата: НАПРЕД, БРЕ, МАСКАРИ.

И в индианска нишка, пробивайки си път сред множеството летовници, те тръгнаха по бреговата линия да си търсят местенце за бивак. Но наоколо цялото пространство бе окупирано от платените чадъри и шезлонги, дето не са по джоба на никой честен българин.

Накрая на върволицата плетеше крака робът носач Татьо – будала по природа с диплом шест и половина от Университета и заплата добър четиристотин и петдесет лева по минималните стандарти на държавата.

Те вървяха, и вървяха, и вървяха, и най-накрая стигнаха свободната зона, която като мираж привличаше погледа с пъстроцветните си чадъри и хавлии. 

Ма там – сантиметър на сантиметър местенце не беше останало свободно. Всичкият целокупен български народ точно там се беше изтапанчил да хваща тен и да плющи сантасе. 

– Татьо, ми като няма място к‘во ше пра‘им?

– Не знам, моето момче. Аз само нося. Питайте маминка.

Маминка нареди отново – ХОДОМ МАРШ –  и те продължиха към скалите и края на плажната ивица. Там, където обикновено се настаняват само прокажените, нудистите и онези бедни семейства, които са закъснели да заемат място на оскъдната свободна зона.

До скалите никой не иска да плажува. А водата е фрашкана с водорасли, раци и по някоя друга черноморска акула. Дори легендарното нахалство на плажните продавачи на царевица и гевреци не стига дотам.

След има-няма половин час плажният лагер вече бе готов.  Чадърите са разпънати, мини басейнчето е напълнено с вода, поясите са надути и децата са намазани с кисело мляко… Рибарското столче на бащата е затънало в пясъка под тежестта на маминка, която приканва с не чак толкова мили думи благоверния да я намаже по гърбината със скъп лосион и масажни движения като в петзвезден хотел.

Децата са строго предупредени от маминка да не зяпат много-много наоколо, защото е пълно с разврат:  разсъблечени лели поклащат увиснали мекици в компанията на голи дъртаци, които люшкат провисналите си мустаци.

– Ууу, татьо, тука не ми харесва – реве единият малчуган.

– Блякс, пълно е с голи бабки  –  мрънка другият.

– И тез ръбати скали ми убиват на нежното седалище – допълва маминка.

– Ами, няма как, семейство. Така ще е като закъсняхме за свободната зона, а всичко друго е заграбено от мафията. 

– Ми, как е станало така, бе, татьо. И едно време ли е било така в Несебър?

– Ааа, не. Не беше така, татьовото. Но добре помня как стана.  Точно тогава  бяхме на същия този плаж с баба ви, дядо ви и батко. Помня, че бяхме с бате на вашите години. Абе, вие искате ли да ви разкажа приказката за чадърите? Ама трябва да ми обещаете, че ще слушате мама, нали?

– Да, да…

– Добре тогава, значи…

Татьо им поседна на хавлията и задълба с ръце в пясъка. Сякаш под безбройните песъчинки и натрошени мидички откриваше отдавна изчезналите си детски спомени. Пласт по пласт.

Имало едно време в Несебър една прекрасна почивна станция с бунгала – започна приказката за чадърте бащата.

Времената не били толкова скъпи, както днес. Всяко едно обикновено семейство можело да си позволи да остане на бунгалата на Несебър най-малко десет дена. Лагерът бил пълен с малки и големи деца. И те по цял ден играли на най-различни игри по площадките. Възрастните пък почивали под дебелите сенки на беседките и пейките, които били пръснати навсякъде из градините на лагера. Абе, казвам ви, същински рай било там. Вярно, че баните и тоалетните били общи, но пък си имало хубав стол с кухня на народни цени, където сервирали първо, второ и трето. Столовата си имала  и заведение, в което до късно вечерта ставала веселба.

– Еха!

– Иха!

– Къде е този лагер, татьо. И ние искаме там – възхитиха се малчуганите.

– Чакайте да стигна до края и ще разберете.

Тогава Южният плаж на Несебър не бил така пренаселен, както сега. От началото на дюните до самия бряг нямало никаква платена зона. Нямало ги баровете и дискотеките. Нямало ги джетовете и другите атракциони. А ей там, точно там, където сега е онзи тузарски хотел, била най-голямата водна пързалка, която е съществувала някога някъде. Тя била синя като морето и висока колкото хотел Кубан.  5 пускания стрували само левче-кефче. Пък ей тук, на дюните, ставал най-зрелищният плажен футбол. Със задни ножици, салта-малта и съвсем без правила.

– Иха!

– Еха!

И за всички плажуващи имало място тогава. Целият плаж бил общ, на хората, а не на мафията, както сега. На семейство се падало горе-долу площ, колкото е тристайният апартамент на баба ви. Пък не е като да е нямало хора. Охо, имало хора, че и питаш. Имало народ колкото да напълни стадиона Макарена.

Обаче по това време из цялото Черноморие почнали да се появяват злодеи злосторни. Те искали да заграбят плажовете за себе си и за своите шефове от мафията. Искали да таксуват всички обикновени хора, които идват да се къпят през лятото и по този начин да забогатеят набързо. Те нямали право, но с измами и заплахи  накарали държавата да им подари плажовете.

В Несебър, на Южния плаж, се паднало на един борец с врат като на кит да прибира парите за мафията. Радо Ланеца му викали. Той дошъл в разгара на сезона с бандата си от горили. С него били Киро Гърба, Диньо Чука, Владо Въргала и Тоньо Гардероба.

Радо Ланеца и борците му се разходили по плажа и почнали да мерят нещо с детска розова линийка. Били големи и страшни. Стъпвали тежко като Годзила, почесвали се тук-таме по тиквите, цъкали нещо с език и преценяли бъдещото си владение.

Когато слънцето залязло и всички хора вече си били по бунгалата и квартирите, Радо Ланеца докарал 10 камиона с чадъри и още 10 камиона с  циганета, които да ги копат в пясъка. За една нощ целият плаж бил набоден с частните платени чадъри на мафията.

На сутринта, като дошли хората, почнали  да се чудят какво става. Забождали си чадърчето на обичайното място, но там вече се извисявали големите метални чадъри с палмови клонки отгоре им. И макар, че гледали да ползват сянката само на своите си малки шарени чадърчета, веднага щом се настанявал някой човечец, около него сякаш ставало земетресение, последвано от слънчево затъмнение. И Киро Гърба, или  Диньо Чука, или Владо Въргала, или Тоньо Гардероба идвал при тях и им казвал: Треб‘а да плАтиш на шефа 10 кинта на ден. Молим!

След някоя друга препирня горките хора ставали и се премествали на едно възмалко парче пясък, останало ненабучено от ччадърите на борците.  Това сега е свободната зона за плажуване. И тя бързо се препълнила.

Появили се няколко народни герои, които успели да накарат всички избутани от борците хора да се обединят и да въстанат срещу тази явна несправедливост.

Как така ще ни искат пари и ще ни пъдят! – казвали героите. Плажът е на всички и е безплатен. Освен това сме дали курортна такса на Общината.

Героите били обикновени малки мъжлета като мен и някоя друга ядосана маминка, като мама, но скоро се съединили в мощна армия от смели рицари и дружно настъпили към платените чадъри. Всички вкупом започнали да дълбаят с каквото намерят в пясъка и заедно да изкореняват чадърите.

Горилите Киро Гърба, Диньо Чука, Владо Въргала и Тоньо Гардероба нищо не можели да направят пред такава армия от смели опълченци. Само седели отстрани, чесали се по плешивите тикви и гледали лошо с дрозните си физиомутри. И аз и батко бяхме там, и ние чупихме чадъри. И ние бяхме чст от рицарите пазители на свещения плаж.

След като изтръгнахме всички чадъри, ги нахвърляхме на един голям куп. Разпънахме нашите си чадърчета на старите места. Постелихме си хавлиите и уморени налягахме да си починем.

Не след дълго обаче небето се смрачи и задуха силен вятър. Към нас от водата започна да приближава страшна буря. Вкупом затичахме към бунгалата. Надпреварвахме се с дъжда. Плажът опустя за миг. В последния момент погледнах назад и какво да видя: Борците също бягаха през глава, сякаш Дявола ги гони.

И наистина, самият цар Нептун беше излязъл на плиткото. Висок поне два метра. Стоеше гол до кръста във водата, а на главата му имаше златна корона. Горд и ядосан, с напращели от сила мускули, той въртеше тризъбеца си  и завихиряше торнадо. После насочи вихъра към купчината изкоренени чадъри. Вихрушката мигом ги грабна и с оглушителен трясък ги отнесе навътре в морето.

– Еха!

– Иха!

През това време Радо Ланеца седял отдалече в луксозното си заведение с гледка към плажа, мигал на парцали и нервно си гризял златния ланец. После почнал мисловна дейност, което си личало от това че си бърникал в ухото с антената на мобифона. Накрая се обадил да обясни на шефа какво е положението.

 – Ало, шефе.

– Да, бе, да, бе, да бе! Ситуацията е под контрол. ПратИ ми само Митьо Чеченеца, че требва да гръмне едно спасителче от плажа, дето тука ми праи проблеми и мятка нек’ва пръчка.

– А, и кАжи утре на кмета да прати насам десетина куки, че да озаптят тая паплач. Щот ако пусна момчетата не отговарям. Тука че стане мазало.

На другата сутрин отидохме да се къпем в морето.  И какво да видим: целият плаж отново беше набоден като таралеж със скъпарските чадъри на мафията. За една нощ работниците бяха набучили навсякъде нови чадъри. Отгоре на всичко, този път имаше още повече отколкото преди.

Опълченците от бунгалата вече  бяха излезли най-отпред и тъкмо да понечат пак да отскубнат и потрошат някое друго чадърче и хоп – от шезлонгите изпод чадърите наизскачаха глутница цивилни полицаи и закопчаха най-борбените татьовци и маминки.

Настана голямо суетене в нашия лагер. Арести, глоби. И както винаги става когато работата опре до страхуване – всички се изпокрихме като мишки и се наблъскахме гъз до гъз на свободна зона. На никой друг не му се ходеше в полицията да плаща глоби. Времената бяха бедни. А държавата, нея не я беше грижа за хората, тя защитаваше мафията. Както е и досега.

И затова, татьовите хубостници, ще търпите дето ви ръби на дупето. А като мине някой гол пенсионер – мижайте. Утре ще дойдем по-ранинко и ще си намерим местенце на свободната зона. Търпило, татьо, търпило му е майката.

– А, татьо, татьо…

– Какво стана с лагера с бунгалата? Къде е сега?

– Ааа, лагерът ли! Ами, хе, че той беше точно там, където сега е модерният затворен комплекс с онзи огромен хотел, дето прилича на Румънския парламент. Преди десетина години кмета на града, г-н Радо Ланеца, мина през бунгалата с булдозери и построи на тяхно място перлата на Черноморието  – комплекс Гранд хотел ризорт „На гроба на Нептун“.

 

 

Татьото на Галактиката

Онези светлини в небето

Както винаги, вечерта над Пивот се спуска плавно и красиво. В онзи горещ летен ден на 1994 г.  всичко в града е спокойно, докато и последните лъчи на слънцето не се скриват зад хоризонта. Без да издава нищо, съвсем в реда на нещата, небето отново потъмнява до черно синьо, заприличвайки  на своя близнак – дълбокото  море в близост до града.

Хладен въздух застила нагорещените през деня двуетажни къщички на Пивот. Те са правени като че ли на конвейр и са редени като на шахматна дъска. Гордите стопани на тези бижута на средната класа могат да се похвалят със озеленен преден двор, ниски бели огради, гараж и окачен над вратата му баскетболен кош. Улиците в Пивот са добре поддържани. Чисти и гладко асфалтирани. На покривите на повечето домове триумфално се вее националният флаг, който пази спокойния сън на своите подопечни с мощната енергийна защита на извезаните си звезди.

Закъснелите морски птици по крайбрежието бързат да се приберат по местата си за нощуване и хвърлят тревожни сенки по стените на морския фар и индустриалните здания в покрайнините. Чайките обаче нямат национален флаг и свръхзвукова ескадрила от изтребители F 35, които да ги пазят. Те се осланят на инстинктите и усещат, че в това привидно блаженство над тях се спуска опасност. Полъхът на вятъра пръв я подсказва. Той носи вибрациите на заплахата.

От съседната на морския фар гора, разприказвани от вечерния бриз, се чуват за сетен път странните разговори на стогодишни исполини. Това са широколистни дървета, които протягат разкривените си ръце нагоре, сякаш да предупредят скитниците в небесната шир да не доближават. Клоните им са силни и с тях удрят безпощадно.

Преди да легне в грижовно оправеното от майка му легло, на прозореца на детската си стая в една от къщите на Пивот се показва Ник и вперва поглед в звездното небе. Ник е 13-годишно хлапе с чуплива светла коса, оформена в прическа тип паничка. Облечен е с тениска на Чикаго булс, има вредния навик да носи кецовете си вкъщи и обича да играе баскетбол на двора с баща си. Като изключим това стандартно описание, той е с доста причудливи интереси. Поне така казват всички, които го познават.

Една от странностите му, може би най-странната, е че вярва в извънземни. По стените на стаята му са залепени плакати от научно-фантастични филми, показващи летящи дискове и посетители от други измерения, лигави чудовища и стърчащи разполовени трупове от устите им. А над леглото му е окачена  изключително подробна таблица, изобразяваща всички видове пришълци, идвали на Земята още от времето на егиептските фараоните та чак до ден днешен  – все люспести гадове с големи глави и дълбоки черни очи.

Скоро в стаята на Ник с войнствената крачка на майор от военноморските сили ще влезе майка му и ще изкомандва решително: „Всички по леглата“ – но преди нея там се промъква малкото братче на Ник – Боби.

Дребничкият Боби боязливо и без да поглежда минава през страховитите плакати с извънземни и чудовища и се шмугва под рамото на батко си.

– Пак ли гледаш за марцианци, Ники? – обръща нагоре блесналите си очички Боби.

Ник отлепя поглед от простора, усмихва се и поставя длан върху главата на брат си като му разрошва бухналата черна коса с бащински жест.

– Не са марцианци, дребен, а сивите. Високи са точно колкото теб, но имат огромни глави, дълги до земята ръце и черни очи на бухал.

– А за какво са им такива големи главите, Ники? – задава за пореден път любимия си въпрос Боби, макар да е чувал историята десетки пъти.

– За да могат да пилотират корабите си със силата на мисълта, дребен. Те владеят така добре психическата енергия, че могат да задвижат летящия си диск само с една мисъл и да пътуват така стотици хиляди мили. 

– Ама, наистина ли е така, Ники?

– О, да – отвърща повече от убеден Ник и подхваща това, в което е по-добър дори и от баскетбола. Да говори за извънземните. 

– Но и те се изморяват, Бобсън, защото Вселената е огромно място. И затова им трябва много, много мозъчна енергия. Затова идват на Земята… И когато срещнат някой беззащитен, като теб, поглеждат го с огромните си черни очи и за две секунди  го хипнотизират.

– И какво става после, братле? Като те хипетезират, какво става? – търси си белята Боби.

– Е, как какво! Нали знаеш?

– Не, не! Не знам. Нещо не помня – подхилква се Боби, очакващ с нетърпение завършека на страшната история за лека нощ.

Ник хваща братчето си с две ръце за главата и я стиска здраво с думите:

– Изпиват ти мозъкааааа, дребен. Изсмукват го през ушите. И после си облизват пръстите от кеф. 

В този момент малкият Боби  се разпищява силно и хуква да се крие на единственото сигурно място в къщата – под завивките на леглото в стаята си, намираща се срещу тази на Ник.

Ник вече се е съгласил да играе любимата игра на малкото си братче и се превъплащава в ролята на хищен извънземен мозъкоядец. С бавни тежки стъпки той влиза в стаята на Боби. Драска с нокти по вратата. Съска на змийски език. Издава гърлени звуци. А малкият Бобсън пищи ли пищи.

– Децаааа – чува се гласът на майка им.  Тя се качва по стълбите към тях.

– Всички земляни и извънземни по леглата, моля. И Ник, спри да пълниш главата на брат си с глупости.

Вечерната емисия новини с дежурните вести за кризата в Близкия изток,  финансовите пазари по света и стрелбата на уличните банди по Западнато крайбрежие отдавна е минала. Светлинките в Пивот, гледан от птичи поглед, една по една гаснат, докато не се възцарява пълен мрак.

И от утробата на мрака се ражда чудовище.

Три летящи диска, досущ като онези от плакатите в стаята на Ник, захождат за спускане над градчето. Пилотите им явно нямат добър опит със земната гравитация. Един от неидентифицираните летящи обекти се заплита в армията вятърни турбини, размахващи витла на голото поле в северната част на града. Чува се страховит скърцащ звук. Кучетата в Пивот се разлайват бясно. По крайбрежието спящите морски птици изпадат в паника. Клоните на дърветата в гората пращят заканително.

Перките на две турбини са разкривени до неузнаваемост, но летящият диск е невредим. Извънземната армада не се отказва заради катастрофата и продължава захода към града. Трите диска застиват хоризонтално на 10-тина метра от земята над района от Пивот, където живеят Ник и Боби. Подреждат се в триъгълна формация.

След кратко затишие, от небето над белите мирни къщурки се процежда дразнещ звук, като от скърцане с нокти върху черна тебеширена дъска. Звукът постепенно се усилва.

Хората излизат от къщите си по пижами. Децата и жените се държат за ушите. Някои от мъжете са грабнали бухалки, други имат в ръцете си огнестрелни оръжия. Всеки се пита какво става.

Съседът на семейството на Ник  изкарва на улицата кръвожадния си питбул Хълк. Кучето е с размерите на малък санбернар и е толкова злобно, че нито едно дете от квартала не смее да доближи двора на стопанина му. Хълк лае ожесточено към дисковете и от устата му излиза пяна. Собственикът му – мускулест татуиран мъжага –  едва го удържа на веригата му. 

Вечно пияният Джим от края на улицата също е излязъл да разбере каква е тази врява. Очите му се разширяват от почуда, когато вижда извънземните кораби. Той вади бутилка уиски от задния джоб на гащеризона си. Вдига я по посока на дисковете и крещи силно: Пия за вас, приятели от Сириус. И Бог да благослови страната ни.

Изведнъж цялото небе над града се озарява от три  ослепително ярки светлини с цвета на северното сияние. Трите НЛО диска са източникът й. Красиво е и хората не могат да откъснат поглед от тях. Светлините скоро се обединяват в една хипнотична зелена пелена, която се спуска надолу и надолу, докато не обгръща целия град.  Дразнещият звук започва да притихва. Всички на улицата стоят като препарирани и не помръдват. В домовете на Пивот също всичко е спряло на пауза. Сякаш времето е изключено с копче. 

Чува се само настървеният лай на кучето Хълк и нищо друго. 

НЛО корабите се снишават все повече и повече…

Както винаги, сутринта над Пивот се издига плавно и красиво. В тази прохладна дъхава утрин на лятото на 1994 г.  всичко в града е спокойно. Така спокойно, както и през всички онези прекрасни и блажени години за градчето, започнали с ерата на просперитета  след Втората световна война. Тогава бе сключен и  40-годишният договор за защита на цивилните, подписан между президента Айк и сивите от Зета Ретикули. Договор, който изтича през 1994 г.

Първите парещи лъчи на слънцето надничат от хоризонта и неканени влизат през прозорците на малките двуетажни къщички, правени по конвейр и редени като на шахматна дъска. Без да издава нищо от случилото се предната нощ, съвсем в реда на нещата, небето отново става  светло синьо, заприличвайки  на своя близнак – чистото море в близост до града.

Преди да седне да закусва на масата, грижовна оправена от майка му в трапезарията на долния етаж, на прозореца на детската си стая се показва Ник. Той вперва поглед в синьото небе.  Прозява се дълбоко и протяга ръце нагоре. Спането очеводно не му стигна. Все още си мисли за съня си от снощи – летящи дискове, зелената светлина, сивите навсякъде по улицата,  медицинските процедури със съседите (както при фермери, които наглеждат добитъка си)  – това напълно прилича на обичайните му сънища, но все пак бе толкова реално – като далечен спомен. Внезапно Ник се втренчва в ръката си.  Забелязва малка дупчица на китката. Правена като че ли от игла.

В този момент в стаята влиза братчето му –  дребничкият Боби. Целият пребледнял, Боби  се пъхва под рамото на батко си. Поглежда го с унилите си очи и казва:

 – Хей, Ники, какви бяха онези светлини в небето?

– К-к-какво каза, дребен?

Долу на улицата мускулестият съсед с татуировките вика и проклина безспир. Ник се вглежда в него и не може да повярва на очите си. Проснат на земята лежи питбулът Хълк. Огромната му глава се търкаля наблизо.

В края на улицата вечно пияният Джим  е излязъл необичайно рано. Без да отпива, той държи пълна бутилка с уиски  по посока на небето и не престава да си мънка нещо под носа. Разбират се само последните му думи: “ И Бог да благослови страната ни.“

Рептилът на Галактиката