Адолфчо и тоталитаризмът, Германия на Хитлер, (Националсоциализъм = десен тоталитаризъм)

Стандарт

Двадесети век ще остане в паметта на бъдещите поколения като век на крайности. В хронологическите рамки само на тези сто години от човешката история светът преживява две световни войни, десетки регионални конфликти, стотици етнически прочиствания, хиляди терористични актове и атака с атомно оръжие. И въпреки всичко, този век на крайно отрицание и омраза, този век  на  хуманистичната мисъл, но не и на хуманизма, бележи връх в научно-техническите, социално-икономическите, държавно-политическите и духовните достижения на човечеството. Морските дълбини са преодолени, земните ширини са пребродени, тайните на атома са разкрити, дори и космоса е покорен, но човешкото общество продължава да се вълнува. Политическата мисъл на двадесетото столетие не успява да намери най-добрата обществена система. В търсене на оптималното политическо устройство преминава живота на няколко поколения, за да се стигне до общоприетото схващане за универсалния характер на демократическия строй. Именно той излиза като победител в смъртоносната схватка между двете големи системи на века – Демокрацията и Тоталитаризма.

                                                                                      *     *     *

 I. Фашизъм – Националсоциализъм – Тоталитаризъм

Понятието Тоталитаризъм се появява през 1925 г., а тоталитарната концепция  започва да се развива и утвърждава най-вече в годините на Студената война. Съгласно нея комунизма и фашизма представляват два аспекта на един и същ феномен. Германският националсоциализъм, известен повече с по-общото название фашизъм започва да се схваща като една от разновидностите – дясната на Тоталитаризма, докато съветския строй  се явява  лявата негова част. В най-новата научна литература се  налага ясно разграничение между германския националсоциализъм, наричан също нацизъм и италианския фашизъм, считан за типичен представител на авторитаризма. В класическия си вид десният тоталитаризъм се появява само на едно място – Германия и само в един времеви диапазон – годините между Първата и Втората световна война. Една от най-кратките дефиниции за десния Тоталитаризъм принадлежи на професор Милен Семков и гласи, че това е „движение, което чрез национализъм и социална демагогия прониква във всички слоеве на обществото и с легални и илегални средства се стреми към тоталитарна диктатура – съюз на новата политическа класа с ръководещите  икономиката кръгове”. Би било коректно, като се има предвид, че националсоциализма е част от Тоталитаризма, да се потърси поне бегла дефиниция и за него – Тоталитаризмът е форма на държавно управление, основана на пълен контрол от страна на управляващия елит върху всички сфери на обществения живот. Тоталитарната държава се характеризира с открита диктатура, репресивни методи на управление и погазване на човешките права и свободи. Основните същностни характеристики  придаващи облика на Тоталитарната система са посочени от Карл Фридрих и Збигнев Бжежински и са шест на брой:                       1. Официална идеология;  2. Единствена и тотално идеологизирана масова партия; 3. Пълен идеологически контрол върху средствата за масово осведомяване; 4. Пълен политически контрол върху

 въоръжените сили; 5. Полицейско-терористичен контрол върху цялото общество, а не само върху ’’враговете’’; 6. Централизиран контрол върху икономиката; [1]

II. С. Пейн за типовете подходи и изследователски школи

Поради спецификата на темата в научната литература посветена на фашизма се наблюдава изобилие от концепции и исторически школи. В опита си да класифицира изследователите на фашизма професор Стенли Пейн ги групира в дванадесет школи и ги подрежда по следния начин[2]:

1.Авторите, които интерпретират фашизма като оръдие на буржоазията в борбата й срещу пролетариите;[3]

2. Тези, които го схващат като Бонапартизъм на двадесетия век;

3. Поддържащите становището, че той е израз на уникалния радикализъм на средните класи след ПСВ; [4] 4. Четвъртата група го тълкува като последица от уникално национално историческо развитие; [5]

5. Разбиращите го като продукт на морален и културен упадък; [6]

6. Считащите го за изключителен феномен на политическото развитие;

7. Схващащите го като резултат от остри невротични, или патологични импулси; [7]

8. Приемащите фашизма за продукт на възхода на аморфните обществени маси; [8]

9. Школата, за която фашизма е типична проява на тоталитаризма;

10. Авторите възприемащи фашизма като бунт срещу модернизацията;

11. Гледащите на фашизма като на фаза в социалнополитическото развитие;

12. И групата на отричащите съществуването на фашисткия феномен;

III. Хитлер – зараждането на злото

Историята на Хитлер е история на едно подценяване. Появата на неговата личност в  гостоприемната среда на следвоенното германско общество изпълнено с огорчение и жажда за мъст, разкъсвано от противоречия и остро противопоставяне между леви и десни, води до консолидирането на една партия от нов тип, поставила си за цел тоталното преустройство на обществото и обединяването на всички германци във велика Германия. Създаването на НСГРП  е предшествано от няколко погълнати от нея по-ранни десни формации, в които се откриват части от  идеологическата платформа на нацистите като: расизъм, пангерманизъм, антисемитизъм, арийство, свастиката като символ [9], антиболшевизъм и други. Началото на Германската работническа партия ( наречена НСГРП през 1920 г. ) е поставено на 5 януари 1919 г. от механика в мюнхенското жп депо Антон Дрекслер. През септември 1919 г. Адолф Хитлер попада на събрание на Германската работническа партия и остава впечатлен от идеите `и за синтез между националистическата мисъл и социалистическите тези. Талантливият оратор бързо се налага като един от лидерите в партията и се превръща в нейно официално лице. През 1920 г. е изготвена и партийната програма съдържаща 25 точки ( копие на тази на Мусолини ) и нямаща равна по демагогския си характер. В нея е обещано всичко на всички социални групи, а сам Хитлер признава пред Грегор Щрасер:  „Програмата няма значение, тя е средство към главното – властта.”

През 1921 г. демоничният водач на партията е избран за нейн президент и получава повече власт. Момента в който НСГРП излиза на политическата сцена е особено критичен за вътрешнополитическото състояние на Ваймарската република. Териториите й са разграбени, властта й е нестабилна и постоянно заплашвана от узурпация. Двете въстания на агресивната комунистическа партия и опита за преврат на генерал Лудендорф се допълват от икономическа криза, непосилно репарационно бреме и взиряваща инфлация. В началото на 1923г. ( януари ) правителството обявява фалит и съгласно Версайският договор Франция и Белгия окупират Рурската област. Решени да се възползват от удобната ситуация, комунистите подготвят ново въстание, избухнало през октомври в Саксония и Тюрингия. Нацистите решават да отвърнат на удара и правят свой опит за завземането на властта. Пучът избухва на 8 ноември 1923г. в Мюнхен и остава с името „биреният бунт”. В последвалата схватка с полицията падат 16 нацисти, а Фюрера се покрива изплашено, след което обяснява, че всъщност автоматично се е задействал рефлекса му за прикритие, останал от службата  на ефрейтор в окопите през ПСВ.  НСГРП и Комунистическата партия са забранени, Фюрера е арестуван и попада в затвора с присъда от 5 г., която в последствие е намалена на 13 месеца. Престоят в затвора се оказва ползотворен за бъдещия диктатор и  на бял свят се появява „библията на германския националсоциализъм” – книгата Моята борба. В двете `и части са разяснени идеите на Хитлер за бъдещето на вътрешното и съответно на външнополитическото развитие на Германия и германската нация, както  и вижданията му за основните елементи, които определят движението в световната история – расите и пространството. Посоката по която германците трябва да поемат става ясна: вътре в страната – към унищожението на еврейската антираса и премахването на Ваймарската република; навън – към ликвидирането на вековния исторически враг Франция, извоюването на жизнено пространство от непълноценните славяни и изковаването чрез победоносния арийски меч на новия и хилядолетен Трети райх. Най-силното оръжие в тази борба е унизителния Версайски договор. Посланието на Хитлер е посрещнато с възторг от хиляди германци уверени до мозъка на костите си, че виновници за поражението в Голямата война са евреите и комунистите. Същевременно положението на Германия се стабилизира под вещото управление на канцлера Щреземан и неговите наследници Маркс и Лутер. Хитлер не губи време и заздравява възстановената НСГРП като я изгражда на фюрер принципа и спечелва нови членове от различни социални прослойки. Взето е решението властта да бъде спечелена по легален път, тоест чрез избори. Голяма роля за въздигането на Хитлер и неговата НСГРП като влиятелна сила оказва Световната икономическа криза и въздействащата пропаганда на партията ( силни социални лозунги комбинирани с бесен национализъм и обвинения срещу удобен враг ). След тежка правителствена и парламентарна криза ( 1932 г. ) и не без натиск от страна на едрия германски капитал, президентът Хинденбург е склонен да приеме Хитлер и на 30 януари 1933 г. назначава лидера на НСГРП за канцлер. Оттук пътя към едноличната власт, еднопартийната система и диктатурата на малцинството над мнозинството е открит. Два месеца по-късно вътрешния враг е елиминиран чрез подпалването на Райхстага ( 27 февруари 1933г. ) и цялата власт е подсигурена по законен път с изборната победа от 5 март 1933г. В края на март е гласуван закона за отстраняване на бедствията на народа и райха. С него изпълнителната власт на канцлера получава извънредни пълномощия и правото да променя конституцията; месец по-късно е ликвидирана автономията на отделните области и започва чистка на евреи и комунисти от държавните служби. Комунистическата и Социалдемократическата партии са забранени ( май и юни ), а през юли е приет закон срещу реконструкцията на партиите. Разчистването на пътя от външния враг позволява на Фюрера да обърне внимание и на пречките вътре в НСГРП. На 30 юни 1934 г. е организирана чистка, наречена по-късно „нощта на дългите ножове”; Елиминирани са Ернст Рьом – шеф на СА отрядите и Грегор Щрасер, оглавяващ лявото крило в партията. Смъртта на престарелия президент Хинденбург през лятото на 1934 г. още повече улеснява Хитлер и канцлерския пост е слят с президентския.

IV. Десният Тоталитаризъм

В изследването си „Фашизмът” професор Милен Семков предлага свой модел на фашистката идеология и изброява като нейни принципи следните шест основни характеристики: 1. Антикапитализъм  ( антидемократизъм, антиплутократизъм ); 2. Култ към партията, водача и държавата; 3. Антисоциализъм ( антикомунизъм ); 4. Социална демагогия; 5. Антиинтернационализъм   ( шовинизъм, антихуманизъм ); 6. Култ към силата и милитаризма;

От изброените принципи става ясно, че германският националсоциализъм е система на управление, основaна изключително много на отрицанието на буржоазнодемократичните държавен строй и неговия антипод – социалистическото интернационално общество на СССР. В научните дискурси е изказана тезата, че нацизмът се появява като отрицание на комунизма. ( твърди се, че без Ленин не би имало Хитлер )[10]

Според професор Стенли Пейн типологичното описание на фашизма се съдържа в следните три групи особености: 1. Отрицания ( антилиберализъм, антикомунизъм, антиконсерватизъм );

2. Идеология и цели: създаване на нова имперска държава и нова икономическа структура, създаване на нова култура поддържана от специфична идеология;

3. Стил и организация: зрелищни процесии с ефектна хорeография, военизиране на обществото, одобрение на насилието, изтъкване на мъжкия принцип, авторитарен стил на ръководство, вяра в харизматичния лидер;[11]

От по-горе посочените отличителни белези може също така да се  констатира стремежа на нацистките архитекти, по подобие на съветските ’’демиурзи’’,  да създадат един нов и ’’по-добър’’ свят като се започне от загиващата и тлееща според тях западна цивилизация. Това съвпадение в усилията към търсенето на новото и отрицанието на старото  навежда на мисълта за приликите между двата варианта на тоталитарното обществено-политическо устройство и революциите, които  те извършват.

Придържайки се към тезите на професор Семков, но и съобразявайки се с критериите на Х. Арендт[12], професор Д. Драганов в труда си  „Политически системи на XX век” съпоставя принципите на германската националсоциалистическа система със основните черти на тоталитаризма и доказва тяхното сходство. Според професор Драганов хитлеристката система на управление е основана на монистка и неоспорима идеология ( расизъм, антисемитизъм, арийска идея, антиболшевизъм ), при нея държавата превзема и подчинява целия държавен апарат, от друга страна пък, тя е подчинена на партията, която се ръководи от фюрер принципа, т.е. има един господар и това е Водача. Партията е единствена в държавата, което я прави масова, тотално идеологизирана и издигната в култ. Безспорното `и лидерско място отстъпва единствено пред висшия авторитет на Фюрера. Фашистката триада: партия – водач – държава се превръща в своеобразна света троица. Масовият терор и ежедневната пропаганда поставят под контрол и непрекъснат страх всички членове на обществото. Партията-държава е господар на средствата за масово осведомяване и така пропагандата `и се превръща в несломима, тя притежава специална хореография и символика за да може както всяка религия да поглъща енергията на обожателите си чрез многобройни обреди и ритуали. Репресивният апарат и въоръжените сили са безпрекословно подчинени на партията. Ръководството на икономиката е централизирано ( известна е службата за четири годишния стопански план ) и предприятията са поставени под държавен контрол.[13]

По-нататък  професор Драганов сравнява единадесетте интерпретации[14] на Стенли Пейн за фашизма с болшевизма и  убедително показва, че те са двете лица на една физиономия – тази на тоталитаризма.

Запознавайки се с основните характеристики и отличителни черти на десният тоталитаризъм, накрая стигаме до извода, че тоталитарната система на управление е закономерната, но и твърде негативна алтернатива на демократичното обществено-политическо устройство. Нейните ръководители са еднолични господари, тоталитарни фараони на своята държава и докато автокрацията на първия – Генералния секретар е неоправдана и превзела функциите на колективното ръководство, то цезаризмa на втория – Фюрера е признат и утвърден по-начало. Десният тоталитаризъм, който се появява в идеалния си вид само в третия Райх на Адолф Хитлер може да се разгледа и от страната на демокрацията. В този случай той би могъл да бъде определен като недемокрация, но консолидирана,т.е. устойчива недемокрация. В нея партийния елит е тесен и силен, властта му се освобождава от всички потенциални конкуренти, пази се възможно най-дълго и не се споделя с никого.

                                                                           *     *     *

        Германският тоталитаризъм е едно чудовищно постижение на танатоса в човешката природа, резултат от сложни взаимопреплетени и дълго наслоявани фактори не само в германското, но и в цялото западноевропейско икономическо, политическо, географско, социално и духовно пространство. Родил се в напрегнатите години на подготовка за голямата разплата и за второто империалистическо преразпределение на света, той става изразител на декаденса в психиката последвал ПСВ. Нацизмът се явява достоен конкурент по жестокост на съветския си съперник и само благодарение на неминуемия им сблъсък не го задминава  по унищожителност. Сатанисткият план на Хитлер за пречистването на планетата от неарийските раси чрез Втората световна война и превръщането на германците в народ от робовладелски господари не успява. Непълноценните „човекоподобни” неарийци за щастие преодоляват различията си и доказват максимата, че пред общ и страховит враг и най-големите неприятели се съюзяват. Светът е спасен, или поне така изглежда, защото старата болшевишка заплаха набира нови сили след войната. Остава само да се замислим за човешката жестокост и преклонението към грубата сила, които заслепяват и изпепеляват милиони и  някак си ни напомнят за тъмната страна на човека.

Бонус – ВИЦ – за всички, удостоили с вниманието си скучната ми курсова работа !!!

Едно малко момче тъкмо се върнало от училище и майка му решила да го изпита по география.

– Я кажи сега, коя е столицата на Германия?

– Бъррррлин – отговорило детето.

– А коя е столицата на Чехия?

– Бъррррлин – пак казало момчето.

– А коя е столицата на Франция?

– Бъррррлин – пак отвърнало то, а майката казала – Ох, колко си ми умен, мой малки Адолфчо!

Използувана литература:

[1] Драганов, Д. Политически системи на XX век. С., 1998, с. 52-53.

[2] Семков, М. Фашизмът. София., 1989, с. 22.

[3] Школата на Социалистите

[4] Към авторите, които С.Пейн е посочил в тази група принадлежи С. Липсет

[5] Според тази школа структурните политически промени характерни за фашизма се наложили благодарение на икономическото развитие и индустриализацията довели до вътрешни конфликти в обществата

[6] Представител е видният Б.Кроче; според С. Пейн тази група само обяснявала условията за Фашизма

[7] Психопатологическо-социалната школа

[8] Създател на школата е Х. Ортега-и-Гасет с труда „Бунтът на масите”, в групата е причислена и Х.Арендт

[9] „Германски орден” и неговия филиал „Германска секта Туле”

[10] Семков, М. Фашизмът. София., 1989, с.216

[11] Драганов, Д. Политически системи на XX век. С., 1998, Приложения

[12] Автор на световноизвестната книга „Тоталитаризмът”

[13] Драганов, Д. Политически системи на XX век. С., 1998 с.61-63

[14] Те са изброени на стр. 3

Реклами

А, ко речи? Кажи баба тенкю! Ко, не!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s