Бай Иван – Герой или мъченик на прехода?

„Ето ни отново на малкия екран – добър вечер Христо, Мария и Иван; всичко забравете, било какво било, с нас сега бъдете във клуб НЛО.“

     Така започваше любимото развлекателно предаване на милиони българи по време на трудните години на преход към пазарна демокрация. Влизайки в домовете и сърцата на изстрадалите ни сънародници по време на най-тежките години, то ги разсейваше поне за миг от кошмарната действителност и с голяма доза самоирония им вдъхваше сили да продължат да се борят със себе си и с трудностите в живота. В дългоочакваното време по Ефир 2 бяха пресъздавани проблемите на малкия човек, неговите мечти, копнежи, неговите антиподи и подтисници. Зад карикатурния образ на българското злободневие от 90-те години на 20 век, обаче има толкова много истина и болка. Връщайки се назад във времето ние се питаме какви са били причините за сполетелите ни нещастия, има ли виновни за тях, кое ни е давало кураж и сила да продължим напред в неравната борба с безпаричието и мизерията? Пред нас застава образът на обикновения българин: на онзи титаничен мъж (който с умението на професионален техник поправя всичко сам в къщи, който бистри политиката, кулинарното изкуство и спорта с една и съща задълбочена острота на оценките и разбира от всичко, защото условията са го принудили на това) или доблестна жена (която се лишава от елементарните козметични нужди за да изхрани и спести за учебници и помагала на децата си; която пазарува от магазините „втора ръка“ и готви, ли готви всяка вечер след дълъг и изнурителен работен ден) от средната класа, изтърпели своята монашеска аскеза в името на предизвикателството да оцелеят физически и духовно, да осигурят бъдеще за децата си.

                                                                                  *    *    *

     Задачата, която си поставяме в това занятие е да определим стандартите за героичното в отминалата ни епоха на преход към Демокрация и пазарна икономика, и да отговорим на въпроса: герой или мъченик на прехода е обикновения българин, минал през тези перипетии? Способите, с които ще се опитаме да достигнем нашата цел са приблизително спекулативни, поради липсата на завършен емпирио-критицизъм в оценъчния апарат на автора за

интересуващия ни времево-пространствен отрязък. В хода на текстуалното изложение ще бъдат разгледани отблизо теоретичните построения на историци и социолози, на фона на гладиаторските борби от арената на  средностатистическия екземпляр „хомо булгарикус“.

                                                                                   *    *    *

Какво е българският преход за всички нас?

     Под български преход в медийното пространство на родните ни географски ширини  обикновено се разбира промяната, настъпила в следствие на преминаването към обществено-политическата система наречена пазарна демокрация. С определението пазарна демокрация се прави разграничение от народната демокрация (зародила се в страните от Източния лагер след ВСВ и просъществувала до 1989г.), при която доминиращата обществена система е Социализмът. Обратно на народната демокрация, при пазарната господстващата държавно-икономическа идеология се нарича Капитализъм. Основна  разлика между двете системи е отношението им към пазара. При Социализма потребностите, производството, размяната и потреблението на стоките се контролират от държавата по строго определен план – ето откъде идва и второто наименование на този тип система – планова икономика.                     В противовес на дирижираното стопанство, при пазарната икономика контрольор на пазара няма; той се управлява от невидими сили и неясни икономически закони, и затова се нарича свободен.

    Българският преход е именно преход от планова към пазарна икономика, от народна към пазарна демокрация, от Социализъм към Капитализъм.

     В историческите анали са записани безброй преходи и при всички тях се откроява една убийствена тенденция – преходите са жестоки. По време на тяхното протичане хората деградират, рушат се нравствените, обществените, културните устои, „всичко тече, всичко се променя“. В изследването си „Българските преходи…“ историците И. Баева и Е. Калинова разглеждат българските преходи през втората половина на 20 век. Прави впечатление, че и при двата бурни периода се преобръща ценностната система, наблюдава се оскотяване на хората, въздигат се нови управленски сили, създават се нови елити, които моделират общественото съзнание в своя полза с помощта на съответните инструменти –  с преимущество на насилието и грубата пропаганда през  първият преход и с преимуществото на електронните медии и финото прелъстяване, във вторият (За демократичната държава манипулацията е това, което е насилието за тоталитарната държава.).

     Ето това повърхностно погледнато представлява българският преход към пазарна демокрация. По своето същество той притежава чертите на див капитализъм, при който, ако използваме метафората на Томас Хобс, чудовището държава Левиатан е полу – живо и се води война на всеки силен срещу всеки слаб. Границите на българския преход са само приблизително установени. Началото е поставено през 1990 – 1991г., а краят според едни настъпва през 2004 (приемането на България в НАТО), според други през 2007г. (влизането ни в ЕС), според трети още не е дошъл.

     За целокупния български народ –  онази фамозна средна класа, която лежи в основата на постмодерното общество, прехода е време на изпитание, при което бяха загубени старите социални привилегии, специалния статус, уравновиловката в доходите и сигурността (за живота, за материалната обезпеченост в настоящето и бъдещето, и пр.) Но със загубата дойдоха големите свободи на Демокрацията – свободата на мисълта, свободата на вероизповеданията, свободата на духа, тялото и словото.

     Какво загуби и какво спечели българинът през изминалите 20 години на преход към Демокрация?

     На първо място, пишат Калинова и Баева[1], прехода е мирен, „но човешката цена на социално-икономическите промени не е малка. (…) Смяната на собствеността, характеризираща всеки революционен преход, се изразява в реституция на градската и селската собственост, която оставя без жилище или препитание много хора. Преструктурирането на икономиката води между другото и до ликвидиране на цели клонове от промишлеността, както и на почти цялата местна промишленост, създадена в предишните десетилетия главно по регионални и социални причини. Тези преобразования лишават милиони хора от социална сигурност, от работни места, от ясни перспективи за бъдещето, а това на свой ред предизвиква емиграцията на стотици хиляди млади българи, рязкото снижаване на раждаемостта, демографския срив, увеличаването на самоубийствата, на престъпността, на убийствата, на наркоманиите.

     Според авторитетните авторки обикновеният българин свежда битовите си стандарти до нивото от времето на Т. Живков, а процеса на деградация продължава толкова дълго, че започва да се съизмерва с активния живот на едно поколение.  Икономическата номенклатура на Социализма бързо се ориентира в промените и успява да се превърне в нова капиталистическа класа. Бедността се разраства и застрашава българските домакинства дотолкова, че за да се догонят стандартите на Западна Европа ще са нужни дълги години настъпателен икономически подем.

     Печалбите: разбива се монополът на партията държава (за да се замести с монопола на едрия капитал), насилието отгоре изчезва (но идва насилието отдолу), създават се условия за политически плурализъм (считан от припряните пенсионери с уклон към мърморенето, за замяна на симфонията с какафония), свободата на словото процъфтява, средната класа укрепва и дългоочакваният икономически напредък идва… (за да си отиде набързо през 2008г.)

     За социолога Андрей Райчев и неговия съдружник Кънчо Стойчев[2], негативните енергии на българското общество по време на прехода произтичат от неговото обедняване, но то е следствие, а „дълбоката същност на процеса е декласацията на милиони хора, загубата на статуси и достъпи, предефинирането на мястото на огромна маса от хора в обществото“. Те твърдят, че българите са били ръководени от стройна и добре изградена, цъкаща като швейцарски часовник, система от митологеми, и че от стария елит се създава нов, който легитимира позициите си за да отстъпи място на още по-нов елит.

     И двата екипа от нашия академичен квартет извеждат обективно и хладнокръвно споменатия по-горе исторически закон, характерен за преходните времена: „Всяка голяма трансформация започва с деградация, предизвикана от унищожаването на една система, за да се създаде място за друга.“[3]; „Не съществува излизане от всекидневието без счупване на всекидневието на милиони, всяко ускоряване на историята се плаща с милиони съдби“[4].

     Кои са геройте на прехода? Какво се счита за героично?

     Прилагателното герой води своя произход от древногръцкото херос. Херосът е изключителна личност, нерядко притежаващ и свръхестествени способности. Той е проявил публично своята храброст и сила в името на доброто и общото благо, и затова е заслужил вниманието, преклонението и възхищението на околните. Това значение се транслира през вековете до нас и запазва своята актуалност. Героят е също така  основен действащ персонаж към който е привлечено вниманието в една херметична среда. Героичните постъпки служат за пример, те са доблестни и отговарят на редица критерии за героизъм, възприети или наложени от отговорните за това фигури.

      Героите на българския преход  са странни. Заедно със сложните социално-икономически, държавно-политически и културно-идеологически промени, идва и промяна в персонажите заемащи главна роля в обществения спектакъл на българската театрална сцена. Поборникът за каузата на червената идея отдавна е погребан, преизпълнилият петилетния план работник също е разложил се труп. От малкия екран ни застига образа на мускулестите екшън герои, които раздават справедливост със сила и трошене на кости. Терминаторите се появяват и по улиците, но в своят балкански и не така позитивен облик. Редом с борците, за чиито най-изтънчени черти научаваме от техните прякори, популярни герои стават и поп – фолк изпълнителките.                     С предизвикателния си външен вид и разкрепостено поведение на екрана, те стават образец за подражание на много млади момичета. Превръщат се и в привлекателен обект за жадните погледи на голяма част от мъжката аудитория. Доказателство за популярността на народните героини е участието им в концертите, съпътстващи  предизборните кампании на всяка от основните политически партии. Мутрите и техните подземни босове са любима сюжетна линия в страниците на българските бестселъри. Героичното е, че са силни и действат извън рамките на закона. Те са опасност за всеки от нас – наказват и се чувстват като богове. Това привлича медийното внимание към тях. Странното при тях е, че те се възприемат като положителни герои, въпреки тяхната лоша роля в сериала. Парадоксално, но общоустановено е, че повечето хора оценяват по-високо лица с ярка индивидуалност, макар и с негативни деяния, отколкото положителни лица със сива индивидуалност.

     Изброявайки медийните герои на прехода не бива да пропускаме любимите ни политици, които са замесени във все същите скандали и ни натрапват неприятното си присъствие от всеки по-важен канал. По принцип, обществения дебат е нещо важно, но излишното политизиране  не отговаря на класическата представа за герой и един вид тези наши медийни герои на прехода са изкуствено създадени от индустрията на ПР и празнотата в ефира. Тяхното преекспониране се дължи на дебелия им портфейл, финансиран от сенчести и корупционни схеми. Задължението им да се защитят от нападките на конкуренцията неизменно ги превръща в герои на следсоциалистическата медийна среда.

     Любимите естрадни изпълнители са изместени от главните роли и се заменят с нови шоумен герои. Националната телевизия БНТ с програмата Ефир 2 предоставя трибуна на малцина избранници, които ни забавляват със скечове, кръстословици и мини сериали. Със своите постъпки и простъпки те заместват чувството за реваншизъм на малкия човек, и чрез сподлелянето на общите за народа мъки се превръщат в герои и водители. В едно с тях са и успелите спортисти, които издигат по различни начини престижа на българската нация зад граница със завидните си спортни постижения, а някои от тях и със удивителния си балкански манталитет.

     Екстатичното отношение към българските исторически герои се възражда по време на прехода към Демокрация. Остарелите и ненужни на националната държава постулати за интернационализъм са изоставени. Бюстовете на борците за Комунизъм – низвергнати. Пантеонът на българските герои се запълва с фигурите от Възраждането, които излъчват милиони лумени[5] патриотизъм със ореола си на светли и неопетнени  герои. Ключовите категории добро-зло, поробители-освободители възвръщат своята сила за сметка на братската дружба между народите. Отричането на социализма и социалистическия човек напредва с шеметна скорост.

Функции на българските герои. Защо са се наложили като герои?

      Типологизацията на видовете медийните герои на прехода ни изправя пред   въпроса за дейностите, които те са изпълнявали по време на прехода и продължават да изпълняват в българското постпреходно общество.

     Функциите на националните герои са пределно ясни. Те служат за скрепяването на обществото, за формирането на националното самосъзнание, за поведенчески и възпитателен образец на подрастващите. Извеждането им на преден план в хероона[6] се извършва под давлението на официалните власти.

     Значението на тъмните личности пък запълва вакуума на психческата необходимост от силни и решими лидери, които да бъдат възпявани и почитани заради свръхестествените си способности и необикновения си начин на живот.

     Шоу звездите също са пример на мечтаното високо материално и социално ниво, за което копнее нашенецът. При тях героизиращият фактор е подкрепен значително от трибуната за показ, която им предоставят електронните медии.

     Истинският политик би трябвало да е ревностен защитник на правдата и интересите на народа и това би го издигнало на висок пиедестал. Героизмът на преходния политик е изкуствено напомпан и не се припокрива с мнението на цялата общност. Участието му в политическия живот го излага на публично достояние и в крайна сметка той обира негативизма от недоволството, върху него се концентрира всенародния ропот. Най-често образа на политическия първи е приеман за еманация на абсолютното зло, демон, който освен че не се е справил със задачите, си позволява и да се защитава от нападките. Интерес предизвиква и образа на политическия палячо – от Жорж Ганчев до лудото Яне този типаж копнее за медийна изява и с несериозния си образ сам провокира медиите да го отразяват, привлечени от куриозното и комичното в него.

Пренебрегнатата категория

    Един призрак броди из България. Призракът на бай Иван.

      Бай Иван Иванов е роден през 1958г. в малкото село до големия град. Баща му е бил военен, а майка му продавачка в нармаг. Семейството му се е местило постоянно от град в град заради военната служба на бащата. Бай Иван има сестра. В края на 60-те години семейството му се установява в София (текат процесите на рустификация и депейзанизация) и заживява в един от строящите се панелни комплекси. Той завършва висшето си образование, обикаля Източна Европа и натрупва незабравими спомени от ескурзията си в СССР; става инженер и постъпва на работа по специалността в голям завод. Скоро се жени и му се раждат две деца (момчета). Живота му е подсигурен за дълго – работа, семейство, кола и къща на село с родители, които изпращат хранителни продукти.

     Но ето че идва преломната 1989г. Отначало всичко изглежда добре – репресивният режим пада, злобният комунистически диктатор, с иначе умалителното прозвище Тато, отива на съд. Настъпва ерата на Демокрацията. Пише се нова Конституция. Поставят се темелите на справедливото общество.

     Не след дълго бай Иван е съкратен, а заводът е закрит. Той започва да си търси работа. И тъси, и търи, и търси… Някои от неговите съученици и колеги от университета са започнали да се издигат. Един е отворил заложна къща, друг баничарница, трети малко хотелче. Бай Иван остава честен. Съвестта му не дава да мами и да избутва хората за да преуспее. Тарикатлъкът, характерен за първоначалното време на натрупване на капитал ,му е чужд.

     Със семейството си разчитат на социалните помощи и на храната от родителите. Междувременно  жена му започва работа в една печатница. След време те предприемат рискован ход. Опитват се да започнат малък бизнес, опирайки се на свободата дадена от указ 56. Взетата на консигнация стока не се пласира на сергията в кварталния битак и разходите са покрити със заем от сестрата на бай Иван (омъжена за сержант от полицията).

     Децата тръгват на училище. Дрехите им са втора употреба, но тетрадките са нови, а учебниците, за щастие, са безплатни. Парите за храна недостигат. Бай Иван работи частно като ремонтира битови електроуреди на бабите от района. Дори е  залепил и рекламни стикери по входовете в квартала и центъра на града. Свадите между Иван и жена му зачестяват в следствие на безпаричието. Бай Иван пропушва цигари, изоставяйки спортния си дух, кален в младежките години. Студените месеци се отразяват тежко на семейния бюджет. Сметките за телефон, ток, вода и парно помрачават детския смях в дома на семейство Иванови. Скандалите се преръщат в ежедневие и бай Иван започва да прекарва все повече време в мазето, гасейки гнева си с поредната запалена цигара.

     Дълото ходатайстване на зетя на бай Иван пред дребен мениджър във фирма за офис техника най-накрая дава резултат. Бай Иван е назначен и започва да поправя копирни машини. Заплатата е ниска, нищо съществено, но все пак придава самочувствие на главата на семейството.

     Настъпва трагичната 1996г. Хиперинфлацията създадена от финансовата дестабилизация в страната и неизплащането на държавния дълг, нанасят нов удар върху бай Иван и неговите братя по участ. Фирмата в която работи съкращава персонала си в опит да се спаси и бай Иван изхвърча отново на улицата. Започват масови протести срещу червеното правителство. Демонът трябва да бъде свален – „кой не скача е червен“. Бай Иван се присъединява към скачащите. За пръв път в живота му гнева надделява над разума  и на поредния протест срещу правителството той се сбива с един жандарм.

     Положението е утихнало две години по-късно. Виждаме нашият герой бай Иван да работи отново във фирма за ремонт на копирни машини. Деноминацията е заличила нулите от спестовните книжки, извадени при раждането на децата му, но той притежава бонова книжка и си мисли, че е направил добра инвестиция.  През 2001г. намираме бай Иван и жена му  пред избирателните урни. Достопочтеният вид на Симеон Сакскобурготски и уверенията  за решимост в рамките на 800 дни вдъхват доверие на бай Иван.

     В търсене на по-доходоносна работа, под напора на жена си и нарасналите нужди на синовете гимназисти, бай Иван напуска фирмата и започва работа като техник в голяма фабрика за бира. Всеки месец от ръководството отпускат по каса бира на работниците и скоро бай Иван оформя бирено коремче. Бъдещето е пред него. Вече разполага с постоянна работа, притежава собствено жилище и потенциала на децата му да се развиват. Лошите спомени от последните десет години понякога го застигат нощем като кошмари, извикани от зловещото подсъзнание и чувството на несигурност, но сутрин всичко е наред, всичко е светло.

     Нашият герой очевидно е успял най-накрая да се закачи и стабилизира върху ледената пързалка на която се хлъзга средната класа. За жалост са останали стотици хиляди други бай Ивановци, които продължават да тренират безуспешно фигурно пързаляне и целите са в синини от подхлъзване и падания.

     Съдбата на бай Иван е типична за средния, обикновен, народен човечец. Социалната сигурност от последните години на Социализма, (т. нар. развит Социализъм) е залегнала твърдо в спомените му и сравнението с лошите жизнени условия, рушащите и разграбвани  индустриални постижения на НРБ, високата безработица и крещятата несправедливост, го карат да се чувства сякаш живее в последните времена на битието – в Апокалипсиса.

                                                                               *    *    *

     Преминаването на обикновения човек със зрял ум и на средна възраст през битката с необуздания капитализъм е геройство на фона на носталгичното и приятно минало от младостта. Това оцеляване може да бъде възприето едновременно и като геройство и като мъченичество. Мъченичество, защото човекът от средната класа е оцелявал с екзистенц минимума, загубил е спестяванията си, понякога жилището, минал е изпитанието на своето време и е съхранил житейските си ценности. Героизъм, защото е издържал семейство или е бил партньор в това издържане, поемал е отговорността за децата си и не е останал бездушен към проблемите на близките си – помагал е на роднини и приятели в беда. Не се е поддал на стихийните сили в човешката психика, и не е стигнал до крайности в действията си срещу виновните.

     В нашата народопсихология трайно се е загнездил един стереотип, една митологема. Превратностите в историческата ни съдба се обясняват с комбинацията от триада мотиви – героизъм, предателство и мъченичество. Единствено въз основа на тях може да бъде направен съществен анализ на причините и виновниците за нещастията на бай Иван. От тях за героизма и мъченичеството вече се разбрахме. Остава да отгатнем кой е виновен за предателството и пълната истина за българския преход ще падне! Ред е на медиите да поемат щафетата в това разобличаване.

 Край.

 

 

 

Използвана литература:

Калинова,Е., Баева, И. Българските преходи., София 2006г.

Райчев, А. Стойчев, К. Какво се случи., София, 2008г.

Интернет

[1] Калинова,Е., Баева, И. Българските преходи., София 2006г., с.359

[2] Райчев, А. Стойчев, К. Какво се случи., София, 2008г. с. 81

[3] Калинова,Е., Баева, И. Българските преходи., София 2006г., с. 359

[4] Райчев, А. Стойчев, К. Какво се случи., София, 2008г. с.81

[5] Лумен – единица мярка за светлинен поток излъчван от ел. източник

[6] Древногръцка гробница на героя цар или водач