„МЕДИИТЕ ПОД КОНТРОЛ“ от Ноам Чомски (преразказ от малкия Гошко за часа по литература в 4-б клас)

Стандарт

„МЕДИИТЕ ПОД КОНТРОЛ“ от Ноам Чомски

     Лекцията „Медиите под контрол“ е проведена през 1991г. в Калифорния по време на операцията „Пустинна буря“ в Ирак. Тя представя възгледите за справедливост на един интелектуалец, признат за дисидент в целия свят, превеждан на стотици езици и често търсен за мнение по един или друг обществено-политически проблем.

     Нейната същина се корени в опита на професор Чомски да разкрие манипулативния характер на американските масмедии и да докаже, че те се намират под контрола на правителството и големите корпорации. Според Чомски, по редица неудобни външнополитически проблеми големите радио – телевизионни канали и печатни издания филтрират и представят в удобен вид постъпващата информация, въздействащи по този начин на общественото мнение на американците. От тази констатация Ноам Чомски отвежда убедително публиката си и до грубата истина за демокрацията в податливото ни на влияние обществено устройство на най-новото време. Той прави разкрития за продажната душа на интелектуалците, за възгледите на т.нар. елит, за качеството на образователната система и ролята на институциите в решенията на гражданите.

    Лекцията е преведена на български език и се радва на широка популярност в родните ни географски ширини, заедно с още няколко политически книги от същия автор.

    Двете концепции за Демокрация, които политическия мислител ни  представя са, че: 1) демократично е онова общество, в което хората имат възможността да участват по някакъв смислен начин в управлението на собствените си дела и където средствата за информация са достъпни и свободни; и, че 2)  хората трябва да бъдат държани настрана от управлението на собствените им дела, а средствата за информация трябва да са с ограничен достъп и под строг контрол.

   В изложението си световноизвестният учен противопоставя двете концепции, като ползва за образец първата и показва какво не е правилно във втората. На аудиторията са представени редица исторически примери, като се започне от началото на века, където политическата пропаганда на У. Уилсън изковава духа на уилсънианската справедлива идея, а реално обръща пацифистко настроеното общество към войната и се приключва с „Войната в Залива“, за която обществената подкрепа чупи всички рекорди, благодарение на значителната медийна обработка на хората в САЩ.

   Като поддръжници на този вид обработване на общественото мнение сред интелектуалците, Ноам Чомски посочва небезизвестните медийни експерти и водещи интелектуалци в САЩ Джон Дюи, Харолд Ласуел, Уолтър Липман и Райнхолд Нибур. Най-голям акцент е поставен върху най-скандалният от тях, автора на научния труд „Общественото мнение“ У. Липман. Преразказана е основната теза в неговите схващания за комуникацията между власт и общество, формулирана в доктрината за „фабрикуване на съгласие“: „(…) чрез новите техники на пропагандата да се накара обществото да приеме неща, с които не е съгласно; общите интереси напълно убягват от общественото внимание“ и могат да бъдат разбрани и управлявани единствено от „специална класа“ на отговорни хора, които са достатъчно умни, за да схванат нещата;“.

   Основните възгледи на Липман продължават, пресъздадени чрез обобщения примесени с малка доза цитати: „в една правилно функционираща демокрация има класи от граждани. Съществува класата на гражданите, които трябва да вземат активна роля в управлението на общите дела. Това е „специалната класа“. Те са хората, които анализират, изпълняват, вземат решения и управляват в политическата, икономическата и идеологическата сфера; А „онези другите“, които са извън групата, т.е. огромната част от населението, Липман нарича „объркано стадо“. Ние трябва да се защитаваме от яростта му и да се пазим то да не ни стъпче; „Обърканото стадо“ също има функция в демокрацията. И тя, според Липман, е да бъде зрител, а не действащ участник.

   За Чомски изводът е ясен: „елитът се нуждае от нещо, което да опитоми „обърканото стадо“, и това нещо е революцията в изкуството на демокрацията: „фабрикуването на съгласие“. Медиите, училищата и масовата култура трябва да бъдат разделени. От една страна, чрез тях политическата класа и онези, които вземат решенията, трябва да създават някакво приемливо чувство за реалност, от друга страна, те самите трябва да насаждат и „правилните“ вярвания и ценности.; Хората с „истинска“ власт са онези, които притежават обществото и те са една доста тясна група. Ако „специалната класа“ докаже, че може да служи на интересите им, то тогава тя става член на изпълнителната група, една част от образователната система е насочена към бъдещите отговорни мъже, към „специалната класа“ (Харвард, Йейл), останалата част от „обърканото стадо“ просто трябва да бъде заблудена. Да се насочи вниманието й към нещо друго.

   Следващото бойно поле, към което американския лингвист насочва взора си е индустрията на ПиАр – Връзките с обществеността: „Предназначението на ПиАр е да „контролира мисленето на обществото“, казва Чомски. „Същината на добрата пропаганда е в това да се измисли лозунг, срещу който никой не би възразил и всички ще са „за“, защото никой не знае какво точно означава, тъй като той не означава нищо.“

         От редовете  личи, че за успеха на безпроблемното контролиране и фабрикуване на съгласие допринася идеологията на консумативисткото, материално обезпечено общество: „Хората трябва да седят сами пред телевизорите си и в главите им да бъде набивано посланието, че единствената ценност в живота е да имаш повече предмети за потребление или да живееш като това богато семейство от средната класа, което ти показват, и да имаш прекрасни морални ценности като хармонията и „американската мечта“.“

         Най-фрапиращото все още предстои. Чомски продължава с думите: След Втората световна война САЩ преминаваха към забележителна форма на общество, управлявано от бизнеса, в което социалната защита, социалния договор са отдавна забравени призраци: „Медиите са под контрола на корпорациите. Всички те имат еднакви гледни точки. Двете партии са всъщност две фракции на голямата бизнес партия“.

      Но в праволинейността на тази тежка влакова композиция – симбиозата между интелектуален, политически и бизнес елит за сметка на паразитирането срещу народа, има пробойна – това е осъзнатостта на хората за реалното положение на нещата.

     За пример професор Чомски посочва т.нар. „Криза на демокрацията“ от кр. на 60-те и нач. на 70-те г. в САЩ и като лингвист се опитва да обясни какво всъщност се крие под това объркващо понятие: „През 60-те се надигна нова вълна на дисидентство. „Специалната класа“ нарече тази вълна „криза на демокрацията“. „Кризата“, според тях, се състоеше в това, че големи части от населението започнаха да се организират, да се активизират и да се опитват да вземат участие в политическия живот.“ Така едната представа за Демокрация се сблъсква забележимо с другата представа, докато обстановката накрая не се уталожва.

    В тезисите си по този проблем Чомски обръща внимание и на една също толкова добре наложила се фраза, като „виетнамския синдром“. За външнополитическите плановици, казва Чомски, въпроса с нежеланието за проливане на кръв и пацифистичните настроения на младите мъже е болест, определена от водещия интелектуалец Нормън Подхорец като “болезнени задръжки срещу използването на военна сила“.

         Поредицата изобличения и опозиции на официалната американска политика са продължени от дисидент номер едно с темата за изопачаването на историята.

     „Друг начин за преодоляването на болезнните задръжки за използване на военна сила“ т.е. за преодоляването на пацифизма, пише Чомски, е „пълното фалшифициране на историята“; „когато ние нападаме и унищожаваме някого, трябва да изглежда като че ли всъщност се защитаваме от страшни агресори, чудовища“. Тактиката тук е описана с примерите от Виетнамската война (създаването на образ на голямa заплаха  за която е нужно бърза защита) и подкрепена с описание на случаите от военните интервенции на САЩ в редица латиноамерикански държави.

     Новата външна опасност след приключването на Студената война и отпадането на руснаците като демоните на света се появява с изнамирането на новите врагове, с които вниманието трябва да се отвлече от вътрешните социално-икономически и политически проблеми. Това са „международните терористи, наркотрафикантите, пощурелите араби и новият Хитлер  – Саддам Хюсеин, които заедно са тръгнали да завладяват света.“ Алгоритъма тук е следният, по описанието на Чомски: „Идеологическата офанзива първо създава някое химерично чудовище, а след това и общественото мнение, което е призовано да го разгроми. Разбира се, „чудовището“ не трябва да е в състояние реално да се бие. Това би било прекалено опасно. Ако обаче сте убедени, че то ще бъде лесно разгромено, тогава го катурвате и отново всички въздъхват с облекчение.“

     Позитивна глътка свеж въздух се прокрадва най-накрая в меморандума  на Чомски с темата за дисидентската култура. Той признава, че въпреки закостенялостта на разбиранията има общи истини, чрез които можеш да достигнеш до хората, защото скептицизмът по отношение на властта нараства, наблюдава се един цивилизоващ ефект като опонент на пропагандата. Хората разбират, че не само те мислят по различен от проповядвания от медиите начин и се сдружат в критични колективи.

     Емоционалната реч завършва с парещите думи на професора, че „Нашето общество се руши и ние ще свършим като наемна въоръжена държава, надяваща се другите да ни платят за разгромяването на света.“.

     Въпреки че думите и схващанията на Чомски се отнасят конкретно за САЩ, те могат да бъдат приложени на практика в Република България, която след 1989г. напълно свободно се отвори за идеите на западната мисъл. Свободния пазар, демократичната култура, масмедиите и всички други модели на САЩ навлязоха у нас  и техни паралели могат да бъдат намерени лесно. Въобще в напредналия процес на глобализация проявленията на тези порочни техники и интерпретации на демокрацията проникват или са напълно проникнали във всяко развито общество от първия свят. Манипулативните медии, пошлата представителна демокрация, властта на българските олигарси са само малка част от това, което ни описва Чомски. Наистина с оглед на мрачната социално-политическа действителност те звучат напълно отчайващо, а взимайки предвид особения български дух за промяна, надеждите ни за справедливост могат лесно да се сринат и точно за това на българина му остава да чака и когато дойде време, да последва примера на напредналите велики народи от запад, да не изтърва своя шанс за пробуждане.

Реклами

А, ко речи? Кажи баба тенкю! Ко, не!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s