Старият пътник

     От край време старите автобуси 413 на градския транспорт скрибуцат застрашително по бетонените меандри на софийските булеварди и сърдито чакат да излязат в заслужена пенсия. Линията, по която се движат, прекроява столицата от ж.к. „Младост“ до Централна жп гара.

Ако все още не сте си купили кола, поради паричен недоимък или любов към природата, и пътувате често с возилата на 413, то Вие непременно ще го видите – дядо Михаил. Редовен талисман на градски транспорт София, който рядко пропуска ежедневното пътешествие през урбанизираната джунгла. Ще го засечете и зиме, и лете; в дъжд, и в сняг, – в жега, и в студ.

От преизпълнената с пъстър човекопоток спирка, както обикновено, в разнебитения автобус се качва с бавни стъпки достолепният дядо Михаил. Той има обичая, по подобие на много други възрастни самотници в многолюдния град, да пътува с безплатната си пенсионерска карта по прашните улици и да съзерцава живота – носталгично, лирично, цинично…

В сивата пустота на третата възраст съдбата го бе лишила от най-голямото богатство на човека – топлотата на семейството. Той бе вдовец от близо десетилетие и трудно се приспособяваше към живота без своята благоверна съпруга. Времето разми съкрушителната мъка, но дните на скромния старик се обезцветиха, лишени от ласкавите грижи на жена му и приятните разговори с нея. Децата му отдавна напуснаха родния край в зората на Прехода и живееха далече, далече на Запад. Внуците си познаваше, но почти беше забравил, а правнуците си бе виждал само на снимки.

За разтуха му останаха единствено книгите и пътуването с рейса. Самообразовал се в почти всяка сфера на научното познание, той обичаше често да повтаря, че човек се учи, докато е жив, но и че „колкото повече научаваме, толкова повече се открояват мащабите на нашето незнание“. От разходките си по прашните друмища всеки път той научаваше по нещо ново.

По старческото му набръчкано лице си личеше, че е живял дълго, че е на онази преклонна възраст, за която всеки говори с почитание при срещата с нейните чудни представители и се заслушва с неистово любопитство в мъдрите им слова.

Дядо Михаил бе свидетел на три държавни режима. Бе устоял в младостта си на глад и бедност, мъка, преврати и поврати, възходи и падения. От ранното си детство сам изкарваше насъщния и бе привикнал на аскетична самостоятелност. Участието във Втората световна война и пролятата кръв в „Нишката операция“ го направиха твърд и способен да оцелява в невъзможни условия.

Самоувереността от житейските уроци по автономия и упорство, а и добрата физическа форма, противно на преклонната възраст, го накараха любезно да отклони молбите на децата и внуците си да замине при тях – в Чужбината. Не без значение за отказа от билет до „обетованата земя“ бе и вроденото родолюбие на дядо Михаил. Онова страстно чувство на любов към Отечеството, което в днешно време тлее като гаснещ въглен от една отминала романтична епоха на наивитет, идеализъм и патриотично възпитание, и ще си отиде с последните си носители.

Какво ли виждаше този близо вековен мъдрец през уморените си очи и зацапаното стъкло на автобуса?

*     *     *

Гигантският мравуняк се е задвижил от няколко часа. Минава пладне, пътните артерии са натоварени от трафика и замърсени от моторния шум. Оглушителният звук от клаксоните на шофьорите, изнервени в задръстването, дразни ухото. Прахоляк… Наоколо – чистото синьо небе на ранния юни сгорещява въздуха и затопля асфалта. Внушителни здания и олющени панелни блокове се редуват от двете страни на панорамата, разкрасени от разлистените корони на уличните дървета – тези спасителни бели дробове на токсичния градски организъм. Тук-таме блесва с ярките си цветове някоя нова кооперация, а в полите й се кипри спретната градинка с чемшири, дело на прилежни озеленители. От рекламните пана, обкичили време-пространството, се надпреварват за вниманието на минувачите разностранни лустросани продукти и лица. Множество човешки мравки щъкат по оживените тротоари на агломерацията. Какво по-интересно за обиграното око на опитния наблюдател от тях – хората от улицата?

*     *     *

Майка и синът й – момче в зрелостна възраст, – вървят към близката спирка. Момчето се дърпа на една страна и се свени от компанията на майка си. Грубо е. Срам го е от досадната й грижовност. Къде отиват? – вероятно се прибират вкъщи. А откъде ли идват?

Въпросите на дядо Михаил би останал догадка, затънала в хипотези, но благосклонността на автора към симпатичния герой ще го обдари поне за днес с екстрасензорните способности на феноменално дете-индиго от далечния изток, за да е по-пълноценно интровертното му преживяване. Да, в този изключителен ден от дългогодишните си пътешествия старият Михаил ще получи от абстрактните, неназовани метафизически сили на автора и неговите читатели безплатен абонамент за записите на всеобщото информационно поле и способността да чете мислите, и да се взира в съдбите на хората.

Старт. Свенливият неуважителен наследник е бил на интервю за американска виза – научава с удивление от новите си сили старецът. Приет е да учи нещо измислено от сферата на мениджмънта в един от провинциалните щатски колежи и скоро ще тръгне по пътя на лелеяната американска мечта.

„Раздялата с родното е близо, не му ли е тъжно? Защо се дърпа така? Бъди мил с родителите си, момче, може би ги виждаш за последно“ – казва си на ум дядо Михаил. „Мигар няма по-ценно от семейството и любовта на тоя свят?“ – цъка с език той. Хубостникът обаче има да изяде още много хляб, докато се научи да разговаря с родителите си като нормално човешко същество, и засега само им ръмжи сърдито. Стоп.

*     *     *

На уличната мизансцена излизат момче и момиче – нова двойка, – влюбена при това. Току-що са се видели след уговорка в чата. Дядо Михаил се усмихва леко и си казва, че надеждата за по-добрия утрешен ден е още жива щом има любов между младите, щом магичното електричество се носи все така по проводника на обичта между новите поколения в това невиждано разгулно време на похот и поквара.

Но за момент усмивката му потъва в учудената гримаса на изненадата. Момчето сваля прегръдката над възлюбената си с няколко педи надолу и безсрамно започва да я стиска за задните части, докато я мляска звучно. И всичко това на публично място. Вместо шамар или забележка, тя го поощрява с дяволит поглед и въртеливо движение на таза. После му казва: „Хайде да се натискаме в парка“.

В крайна сметка нравствените разбирания на възрастния човек отстъпват. „Имат още зелено около устата, ще узреят някога – промърморва си той, – но къде изчезна уважението към дамите и магията на ухажването, трепетът преди срещата с нея, взаимното удовлетворение от разговора и окриляващото щастие от разходката с държане на ръка при младите влюбени?“.

                                                                           *     *     *

В полезрението на стария пътник попадат, не след дълго, други пешеходци. Това са няколко атлетични момчета, които водят на повод две кучета от агресивната порода питбул. Походките им са нахакани. Дрехите минават за маркови. По епилираните им и жилави ръце си личат татуировки на черепи и неясни китайски йероглифи. Лицата им са, меко казано, противни, а веждите изтънени.

Гъзарите оглеждат нахално младите момичета на улицата и се ежат на всеки, засякъл ги с поглед: „Гле‘й, гле‘й, брат, само к‘ва е яка тая“! – казва един от тях, отмествайки леко тъмните си очила. „Ти луд ли си, бе, – отвръща друг, – ами виж оная там к‘ви биберони има! „Адската, брат, адската дупара е отпрала ей тая насреща ми.“ – допълва ги трети.

Дядо Михаил знае, че хулиганите от този нелицеприятен разред на градските гамени са опасни. Любопитството му обаче го тласна към опит да прочете мислите и съдбите им. Той насочи менталния си взор към групичката и зачака. Но не долови нищо от мислите на разюзданите комсомолци – може би те изобщо не мислиха, а действията им се ръководеха от импулси и инстинкти? Или мислиха, но много рядко.

Михаил се загледа в животите им. Те бяха досущ идентични – лошо семейство, разведени родители, вредно влияние, неподходяща компания, податливост на пагубни ксенофобски внушения, цигари, наркотици, бедност, нищожно образование… Все обществени язви, рушащи крайъгълните камъни на социалната клетка, за които битуващите в днешно време възпитание, морал и мироглед, инжектирани вяло като ваксина от училище и медии, са неефикасни лекарства.

„Тц – тц – тц, изгубеното поколение на декласираните“, помисли си дядо Михаил с горест, защото разбираше какви са причините за общественото отритване на тези младежи.

*     *     *

След няколко преки старият „социолог“ забеляза свито момче с обикновена раница на гърба, на видима възраст около 12-13г. Пълен антипод на войнствените гето-рицари от горното изложение и донякъде алтер его на самия „автобусен антрополог“. Скромната походка и хрисимото излъчване на това дете напомни на дядо Михаил за самия него на млади години със своята затворена, но със сигурност богата на емоции душевност.

Това момченце си имаше и име – Константин, но в случая, както разбра Михаил от прегледа на живота му, императорското име изобщо не подхождаше на отстъпчивия му характер. С интереси твърде отличаващи се от тези на връстниците му, Константин беше истински аутсайдер – в училище, на улицата, пред блока. Михаил проумя, че детето се прибира в панелния комплекс на близкия работнически квартал след поредния унизителен ден в „Меката“ на тормоза – Даскалото.

Да, вродената жестокост при децата и склонността им да тъпчат по-слабите и беззащитни от тях е доказателство за животинския ни произход. Дядо Михаил беше минал по близък път до този на уязвимата константинова душица. Като ученик той бе защитавал няколко свои другарчета от побойниците и сега му се прииска да слезе и да даде съвети на момчето. Автобусът обаче все така уверено напредваше по маршрута си, а силуетът на малкия Константин избледня и се изгуби. Той трябваше сам да се изправи пред предизвикателствата на грубия социален строй още от училище, и да намери куража да стисне и размаха юмруци срещу връхлитащите го несгоди и насилници. А засега, както научи Михаил от рентгеновия си за всяко съзнание усет, на Коцето му оставаше да потърси временно утеха в класьора си с филателни марки. Подсмърчайки.

*     *     *

На следната пряка, в близост до голям хипермаркет, две лелки (около и над петдесетте години) стоически носеха покупките си от промоционално намалените храни в магазина. Те привлякоха вниманието на дядо Михаил с изопнатите си от тежките торби ръце.

  „М-да,очевидно старателното преглеждане на каталозите с офертите е дало плодотворен резултат!“ – подхили се пътникът, и се вгледа замислено в тях.

Леличките бяха облечени нормално, като за лелки, но скромно за жени. Личеше си, че някои от дрехите им са втора употреба. Какви ли компромиси със своята женственост им се е налагало да правят за благото на децата си? Как ли им се иска да си купят най-скъпото, да се почувстват отново млади?

Но немотията на Прехода, видя Михаил, последвана от текущата социална несигурност, им позволяваше само да се радват охолно на евтината храна и да не бъдат нищо повече от прилежни домакини с нископлатена работа и увяхващи надежди за бъдещето. Те живееха за децата си. Жертваха се за тях всеки божи ден и пестяха неистово. Деляха от залъка си с радост, за да изучат своите питомци, да ги направят големи хора.

„Белким децата им да се оправят, те самите вече са се прежалили!“ – тюхна дядото и тегли една псувня на премиера, президента и всички негодници от Народното събрание, Министерски съвет и Общината.

                                                                          *     *     *

Нататък по пътя Михаил фиксира случайно в една глуха уличка двама млади влюбени, здраво притиснати, но не един към друг. Не в силна и страстна прегръдка, а в социалното дъно на мизерията, заключени със желязната хватка на обществената декласация.

Това са млад циганин и циганка (неговата невеста), които току-що са преровили някакъв контейнер и предоволни, сякаш са открили заровено имане, се отдалечаваха, бутайки пълната си с вехтории детска количка. Какво всъщност бяха открили е без значение, може би желязо, играчка, дреха, или дузина кашони. Но дядо Михаил долови, че находката подобри настроението им, върна за кратко усмивката на лицата им и ги накара да потърсят и покажат взаимната близост и любов, като се хванаха за ръка.

„Хубава работа, ама циганска работа!“ – каза си с типичното предубеждение относно братята роми Михаил. Но лека-полека новите му пси-способности му помогнаха да прозре, че това бяха съвсем обикновени младежи, владяни от същите емоции и тревоги, както нашите родни деца; че те не са лоши, напротив – но средата им, хората около тях, и традициите на техния етнос ги притискаха да следват стереотипа да изглеждат лоши, да крадат, да бъдат бездушно отхвърлени и представени като незаслужаващи милост и състрадание.

Конкретната двойка беше се примирила с клетата си съдба, осъзнаваше положението си и преживяваше бедно, но честно, чрез събиране на отпадъци. „Това ще да е изключение!“ – промърмори старецът, засрамен от предразсъдъците си.

Какво красиво изключение и каква злощастна, по шекспиров маниер, любов? Животът ги бие с тежките си лапи през устата, но те се обичат. На едно друго място, може би, щяхме да видим същата двойка в спретнати и чисти дрехи, а в количката им вместо боклуци можеха да поритват с крачета две мургави близначета с бели дрешки. На едно друго място… или в друго време?

                                                                          *     *     *

В следващите няколко минути вниманието на дядо Михаил не бе примамено от нито един от засечените образи – в профил или в анфас. Няколкото минувачи остават за нас без имена, просто тръгнали някъде, после назад, всеки по пътя си в спираловидното движение по кръговрата на мравешката битност.

За миг Михаил спря погледа си на една по-особена и екстравагантна персона. Това бе класически индивид от елитарния вид на софийските бабички-примадони, издокарана както си му е реда за техния фасон: с широка и дълга рокля, капела, големи слънчеви очила; начервисана и гримирана, като застаряваща естрадна легенда от 60-те. Абсолютен клонинг на вечната Лили Иванова. Дядото пренебрежително отмести очите си и се усмихна саркастично. Стана му смешно. „Ноу комент“, както казват по телевизията“, си промънка под носа той.

Точно зад бабата-примадона се яви нов потенциален обект за психопортрет – наперено девойче с оголен кръст, на който се стелеше голяма татуировка на паяк. Косата и беше изкуствено руса, устните й – изкуствено надути, тенът – изкуствено мургав, бюстът – изкуствено напомпан, държанието й – изкуствено. Огромни очила скриваха лицето й. Черешката на тортата бе едно малко, проскубано кученце в ръцете й от модерната за всяка себеуважаваща се кифла порода – мини йоркширски териер. Михаил отново се отказа от по-нататъшно психологично вглеждане, помисляйки си само, че „вървежната“ девойка е достоен продължител на бабешкия фасон.

*     *     *

Улисан в дезориентиращия микс от жужащия трафик и ломотенето на тълпите по пътя, дядо Михаил въобще не усети как зад него зловещо се промъкна страшната и тъмна сянка не на смъртта с косачката, а на нещо още-по ужасяващо – контрольор от градския транспорт.

Измамно любезният служител на столична община ехидно поиска от нашия пътник пенсионерската му карта. За обикновения гратисчия всяко погрешно движение или случайна грешка в такъв наелектризиращ момент би бил фатален. За щастие, Михаил се ползваше с безплатна карта, като ветеран от голямата световна война, и рутинно размаха картончето си пред кривогледите очи на контрольора. С едвам прикрито недоволство, че няма да може да глоби беззащитния старец, Велзевула отмина.

Докато се отдалечаваше от Михаил, телефонът му звънна – чу се ориенталски рингтон с комичен текст: „Баща ми е кондуктор, кондуктор съм и аз (…) дупчи – дупчи сине, докато си млад“. А Михаил иронично си цитира наум заглавието на един от безсмъртните Алекови фейлетони, който често повтаряше като рефрен при срещите на подобни причудливи субекти – „Разни хора, разни идеали“.

*     *     *

Възвръщането към бдението през прозореца предложи на съзерцателя-пътник нов интригуващ обект – скейтбордист-хипар. Еклектичният му образ, съдържащ в себе си външните белези на няколко модерни субкултури, привлече като магнит Михаил.

Момчето е на възраст от около 20 години. Носи почти изсулени три-четвърти панталони и износена тениска с неясен надпис. На гърба си има раница с дузина закачени значки. Косата му е вплетена в дебели, спластени кичури, стигащи до раменете. Ушите му са продупчени с нещо като огромни обеци, които са образували дупки с големината на череша в месестата им част. Коленете му са обелени, а погледът – неясен и блуждаещ.

Старецът впрегна отново пси-способностите, които му подарихме, и се вторачи за няколко секунди в разпасания скейър. Времето беше достатъчно, за да разбере, че момчето трудно се идентифицира и е в постоянно търсене на себе си. На това се дължаха метаморфозите му през годините – той бе минавал през много компании и опитвал всякакви адаптивни скрепяващи средства, за да се присъедини към ядрото им – байкове, ролери, скейтове, стил на обличане, цигари, алкохол, опиати.

Голямата мъка в живота му бе липсата на колектив, стадо, поради комплекса за изоставяне, който бе развил вследствие от липсата на баща. Неговата стадна психика го тласкаше към имитацията, дори да не му харесваше. В момента се намираше в тайфа, която му допадаше – неагресивни лентяй, успокояващи нервите си и затъпяващи умовете си с „джойнт“ и бира по градинките. Подрастващи без планове за семейство, дом и кариера, наслаждаващи се на свободата. Преживяващи като бездомни кучета от крайния квартал.

*     *     *

На една гола и камениста поляна, в близост до варели за боклук, дядо Михаил се натъкна на петнайсетина гълъба, които водиха ожесточена и луда надпревара за два комата мухлясал хляб. Той се сети изведнъж, че битката му прилича на сутрешните дебати в парламента по вота на недоверие, които бе гледал, и че това е идеална метафора за свадите между любимите ни политици.

Всеки от тях се кара и бие за прогнил къшей хляб, с който да си напълни гушката до следващия келепир от кофата. По презумпция, и едните (гълъбите) и другите (депутатите) би трябвало да са породисти, хрисими и благородни; създадени и отгледани за общественото благо; развъдени в люпилнята на нравствеността и почтеността, за да направляват и служат на избралите ги, чрез високите си управленски, посреднически и естетически качества.

Разликата между теорията и практиката е в това, че и политиците и гълъбите са се изродили в нищо повече от развилняла се пасмина, само привидно задружна, която се бори с нокти и зъби, за да добие на аванта. Те дори не се опитват вече да се преструват на невинни създания, символи на мира, диалога и компромиса. Те са се родили на улицата или в палати, но винаги са гладни за още, невъзможно е да бъде заситен неутолимият им глад за повече. Те са се превърнали в хищници, най-приспособените за живот без правила, в който по-хитрият оцелява, по-силният надделява и предава отвратителните си гени на своето потомство.

Лешояди и гълъби на своето време, отразяващи в същината си грабителския дух и профанния, низък манталитет на епохата.

    „Пфууу – възклина старият пътник, – в такива моменти ми идва отвътре да ритна някой гълъб или политик.“

*     *     *

В това пътуване, сред многото големи и малки магазини, лъскави офиси, безцветни павилиони и шарени щандове, осторожната зоркост на бдителния за интересни обекти дядо е прикована за обстоен оглед само от съмнително изглеждащия и тесен дюкян на една заложна къща. Тя се намира в неголямо тържище, близко до централните части на града, и примамва своите закъсали и клети клиенти с едро рекламно пано, със следния текст: „ДИСКРЕТНОСТ и КОРЕКТНОСТ. ЗАЕМИ СРЕЩУ ЗЛАТО“.

Пред този своеобразен храм на взаимопомощта и социалните дейности, пред това здание на християнското милосърдие, състрадателност и филантропия са се изтапанчили трима тежкоатлетични младежи с дебели ръчички, вратленца и ланци. Главите им, по правилото на мутро канона, са бръснати, а косата и брадата на всеки от тях се сливат в единно и неделимо мутро-окосмяване. Те обсъждат видимо някаква далавера. Отдалече си личи по излъчването им, но и по самите им думи и обноски, че са приятни и одухотворени хора, изпълнени с топлота и добронамереност.

Дядо Михаил веднага проумя, че явно това са съдружниците – съдържатели на коректното финансово-социално дружество, но не посмя да се задълбочи в усърдието на своя морален надзор, защото бандюгите гледаха свирепо и лошо във всички посоки, сякаш крояха нещо. Времето стигна на инспектор „Стрезов“ само да научи, че те са бивши състезатели по борба и бокс, които тръгнали по тъмната страна на силата, като част от бригадата на някакъв столичен бос, но решили да се заемат и със свой „честен“ бизнес, за да просперират в тоя живот.

*     *     *

Задушливата атмосфера и спареният въздух на автобус 413 задължават настойчиво всички седящи пътници да бягат мислено с поглед през прозорците, откъсвайки се от неприветливия задух. Това води до факта, че обикновено пътуващите не се оглеждат опознавателно, а странят един от друг, поне в повечето случай. Но ако в рейса нахлуе луд маниак, скитник, залитаща пияница, шумна компания от тийнейджъри, или пък атрактивна мадама – с други думи всеки, изглеждащ и държащ се различно, той бива забелязван рано или късно.

Така и дядо Михаил се натъкна на занимателен и жив образ във возилото си, когато от спирката на Централна гара се качи млада чужденка, нарамила голяма туристическа раница. Косата й е светло руса, очите – небесно сини, а формите заоблени. Това наведе наблюдателят до предположението, че е туристка от Германия. Може би от онези свободолюбиви натури, които тръгват само с раница, термус и спален чувал да обикалят широкия свят без да се тревожат от закостенялостта на нравите и религиите, от изкуствено начертаните и разделящи ни граници, освен небесните и военните, разбира се. За такива авантюристи и космополити глобусът не е разделен с илюзорни линийки и накъсан на парченца с различен цвят, а е цял, свързан и неделим земен рай.

При вглъбяването в биографията й, нашият новоизлюпен парапсихолог научава, че тя е повече от оригинален картинен образ, отколкото изглежда. Михаил с недоумение се слиса от възпитанието, което си бе наложило младото момиче; от начина й на мислене, от осъзнатите й разбирания за хармонията между природа и общество.

Името й е Грета Тауберт. От Лайпциг. На 27 години с професия журналист. Преди две години тя се отказала за няколко месеца от потребителското общество, провеждайки странен експеримент – пиене, хранене, облекло, козметика – всякакво разхищаване на средства, което затормозява природата и товари икономическата система, било зарязано от нея. С личния си пример искала да покаже как може да живее модерният човек, ако си самоналожи дисциплината на рацио-виталност и загриженост за хронично боледуващата биосфера. Сега просто си обикаляла и изучавала света.

Максимално използване на ресурсите, рециклиране на продуктите, собствено производство на зеленчуци, плодове, сапун и шампоан; износване на дрехите до край и пазаруване от магазини за втора ръка, пътуване на автостоп. Тя бе преминала през всичко това, а в главата на Михаил отекваше част от нейна войнствена антикапиталистическа статия, публикувана в „зелено“ печатно издание със скромен тираж:

„Апокалипсисът е сега! Докара го обществото на свръхпотреблението и икономиката на разточителството. Нашата икономическа система е основана на перспективата за безкраен растеж, но екологичният ни свят е ограничен, ресурсите се изчерпват. Мантрата за „все повече и повече” няма да ни доведе до нищо добро. Безкрайното преследване на все по-голям просперитет е лудост.“.

„Непонятно мислене за днешния човек! Момичето е за чудо и приказ!“, си каза дядо Михаил и започна да цъка с език. Мигом си спомни как в неговата младост трудолюбивите българи са произвеждали почти всичко сами. Как хората са живеели предимно по селата и са произвеждали домашна продукция за нуждите на къщата. Как от овцете се е взимало мляко, вълна и месо, а закланите прасета са се оползотворявали на максимум във всевъзможни деликатеси. Сега самият той често хвърляше остатъци от храната си, за да не се развали и оставяше лампата в празната си стая светната. „Тц – тц – тц“, продължаваше да цъка с език.

Уви, ще добавя аз, великите идеи, по подобие на тази на германката Грета, не прехласват аудиторията и не добиват популярност. Но чашата вече прелива!!!

                                                                        *     *     *

Госпожица Тауберт от Лайпциг изчезва някъде по централните софийски улици, за да си потърси хостел, защото е леко понастинала от последното спане на палатка. Кой знае пък, може бързо да си намери приятели от кръговете на природозащитниците и да поостане в скромните им тавански стаички.

След слизането на германската „муза на екологията“ дядо Васил отново потъва в проспекта на оживените тротоари. От унеса го изважда продължителното и натрапчиво звънене на телефона на една сбабичосана леличка от съседната седалка. Няколко минутното й ровичкане в дамската чанта най-сетне се увенчава с успех и психотронната мелодия замлъква, но гордата й притежателка замества достойно рингтона с гръмогласния си разговор: „Альооо, кой е? Миме, ти ли си, ма? А, ами кой тогава? Ама, лельо Кинче, не можах да те позная, ма! Я кажи, как е Петьо? Ами Минка още ли е в Гърция? А, добре – добре. Да, искам да ми донесеш яйца от Годеч, като идваш за насам. Може, може и малко тиквички, че моя Иван откога ми е замрънкал за пълнени тиквички с ориз и кайма. А-а, айде, ще се чуем, отиди да ги нахраниш кокошките.“

В това време, изваден от хипнотичното състояние на екстрасенстване благодарение на леля Кинче, старият ни пътник се сепва и се сеща, че на следващата спирка трябва да слиза, за да се поразходи малко и да отдъхне в приближавания парк, до който между впрочем живее. Пътуването му за днес е към края си в късните следобедни часове.

През прозореца вече се виждат крайпътните алеи и насядалите по тях хора. Ето я циганката от „Чистотата“, която замита улицата с дългата си метла. Същинска баба Яга. До нея е неговият познат – дядо Климент, който върти алъш-вериша на малка масичка пред парка. На импровизираната му сергийка са наредени билки, буркани с мед, череши, цветя, краставици и домати – всичките лична и биологично чиста продукция. Парадоксално, но в едно със зарзавата Климент продава и книгите си – до една по електротехника, свързани със специалността му на инженер, и издадени преди 1980г. – „Кауза пердута“.

Скоро Михаил и Климент ще се поздравят, отново ще разменят по някоя дума, и пак дядо Михаил ще попита шеговито по-младия колега по колко върви жълтия кантарион, и ако може да му го покаже?

– „Абе, аз само заради книгите седя, не го знам този кантарион кое е! Само бабата ме кара да се излагам, тука, с тия зеленчуци, да се правя на селянин и да си подбивам цената на книгите.“ – ще му отговори той оправдателно.

Ето, по-нататък четири хлапета се шляят безгрижно по поляните, навярно след училище, и забравили за домашните си ритат раниците като професионални футболисти от английската висша лига.

Виждат се и 5-6 малки циганчета, който се връщат към къщи след изнурителен работен ден в ровене по кофите. Подир тях притичва някаква одомашнена от чергарчетата мастия. Напук на циганския си живот в мизерията те са весели, подсвиркват си силно и закачат какичките по пътя.

Ето го и автора на настоящия текст. Седи си целомъдрено на една пейка в дядо михаиловия парк и ръфа баничка с вкус на подметка. Преглъща трудно отгризнатите с мъка хапки и тропа застрашително с крак, за да изплаши наобиколилите го и прегладнели хищни гълъби. Изглежда се опитва да се концентрира, за да измисли идеята си за разказ.

Президентът на Галактиката