Адски транспорт

Туй място е опасно и проклето; да се спасиш, не можеж нивга ти, затуй - търпи, тръпни, умри! Ще минем през ония глъбини, кои плач горки вечно огласява. Де гордий дух, сломен от низост там, свойто избавление неспирно призовава. Но дебне го смъртта...

      „Какъв ти Градски транспорт, ма, госпожа. Това си е адски транспорт“, си говориха вчера на „Плиска“  за услугите на софийските рейсове  две столични тетки . Прави са си лелките. Който не се е возил поне седмица, той не знае какъв ад е.

    Хора, дайде да предложим на патриарха Неофит да чете молитви всяка неделя за нещастниците, загинали мъченически в месомелачката на „Адския транспорт“. Кой –  от ръчкане с лакти по барикадите на препълнените сприки в час пик, кой – погубен от ангелите на смъртта със тъмносинисини костюмчета, кой – задушен от зловонните миризми в  „луксозното купе“. Много други клетници падат  геройски в неравната битка с конкурентите за свободно място, губят пръсти и крайници, влседствие на измръзване зиме или пък получават топлинен удар от знойната жега в нажежените ламаринени аквариуми през лятото.

      Тюх, да му се не види! Мен преди две години ме захапа едно бездомно куче в легендарния автобус 280. Бях чувал митовете за возещите се гратис мастии, но докато не видях с очите си не повярвах.  На паметната дата 22.01.2012г. – студен и ветровит ден със снежна виелица, тъкмо бях тръгнал  да гледам инагурацията на Чехльо (президентчето Плевнелиев) и не щеш ли в автобуса се качи една едра улична превъзходна. Огледа се и ми се завря в краката. Викам й – къш, ма, мастийо – а тя, хич и не помръдва. Първо я снимах за доказателство и после я сритах леко.  Мастията ме изръмжа, гризна ме по крака и се премести. Аз не посмях повече да я къшкам, а тя слезе съвсем осъзнато след 4-5 спирки и дори ме погледна злобно на излизане. Даже ми се стори, че ми тегли една майна. Баси работата, нали?

(Майтап, бе. Не ме е хапала. Но си беше там и пропътува от Студентския град до Техническия университет. Нямам ли право като разказвач  малко да поукрася, значи; като рисувам картината до луната да сложа някоя звездичка и тук-таме по някое НЛО?)

      По принцип, в смисъл, де факто и де юре, фактически защо, аджеба, се допускат всички тези отвращаващи неща в „Адския транспорт“, дали не е защото сме българи и  осираме всичко , или са виновни крадливите политици.  – Абе, политикани, я дайте безплатни превози за всички бе, гиди маскари с маскари!

      Нека сега малко по хентелегентно се вгледаме във фактите и  се опитаме да разплетем загадката, па и да спестим на дедо поп песнопенията по черковнославянски.

         История и развитие на градския транспорт в София

       На страницата на Центъра за градска мобилност четем, че в края на 19 век в София се появявил конският омнибус с постоянно действащи линии от площада пред „Света Неделя“ до Гарата, Горна баня и Княжево, който софиянци наричали трамвай. През 1898г. общината обявявила проект за електрифициране на града и построяване на трамвайни линии. Строежът бил подет от напредничавите френци и белгийци и с тържествена церемония на 1.01.1901г. било открито движението на трамваите в София (25 мотриси, движещи се по 6 маршрута с обща дължина 23 км.).

       За разлика от другите видове транспорт, автобусите навлезли по-късно за обслужване на пътническия градски транспорт в София. На 20 април 1935 г. била пусната в експлоатация първата автобусна линия в София и по прашните калдъръми забръмчали машините на „Прага“, „Ман“ и „Мерцедес“. След Втората световна война комунягите учредили Стопанско предприятие (СП) „Софийски автотранспорт“, на директно подчинение на Софийска община. От 1964 г. започнало производство на автобуси в завода „Чавдар“ в Ботевград – гордостта на Соца. Доставили се от Унгария култовите „Икаруси“ (носещи иронично името на първия пишман летец-изпитател). От времето на развития социализъм та чак до края на 90-те години на XX век соц мастодонтите пърпъркаха по улиците и тровиха въздуха. Спомням си, че като малък се возих на един Чавдар в който, ако седиш близо до мотора, трябваше да викаш с цяло гърло в ухото на събеседника си, за да те чуе.

       В края на комунизъма се обособиха няколко самостоятелни автобусни предприятия, които в зората на демокрацията се преобразуваха в общински фирми и влязоха в състава на новосъздаденото ЕООД Столична компания за градски транспорт. След още една-две трансформации през 2002г. като оператор на столичния автобусен транспорт се учреди  „Столичен автотранспорт“ ЕАД, който заедно със „Столичен електротранспорт“ ЕАД, оператор на трамвайния и тролейбусния транспорт и с „Метрополитен“ ЕАД, оператор на метрото, е 100% собственост на Столична община. Три частни фирми („Юнион Ивкони“ ООД, „Карат-С“ АД и „Еридантранс“ ООД управляват общо 30 автобусни линии от 2002г. насам  – значително по-акуратни и отворени към клиентите си; те разполагат и с по-комфортни и нови автобуси).

       Финансиране и проблеми

      Как се финансира столичният автотранспорт и защо няма условия за по-високи стандарти?          – Елементарно Уотсън –  защото се краде! Както във всяка порядъчна държавна бюрокрация и в Столична община (Дирекция „Транспорт“, отдел „Масов градски транспорт, корабоплавателен и технически надзор“ е отговорната институция) и в  „Столичен автотранспорт“ и в „Центъра за градска мобилност“ далаверите с общата собственост са „модус вивенди“ за общинарите и всички надолу по хранителната верига.

Манталитет или начин за оцеляване – оценката е Ваша!

      Що се отнася до финансирането, то е на бюджетна издръжка и става с парите на данъкоплатците. Парите от билети са една нищожна част от общото салдо (около 10% от спускания бюджет, който е 90 млн. лв./ данните са за 2010г.) Приходите  не зависят нито от броя на продадените билети, нито от това дали пътниците пътуват гратис. Изключение прави само метрото, където отчетността е 100%. Останалите компании получават сигурни пари от общината за всеки изминат километър,  без значение колко хора возят. Общината няма идея кой превозвач колко пътници е превозил и каква рентабилност има от дейността му.

     Едно е сигурно – приходите от билети са с десетки милиони левове по-малко от разходите, а общинските транспортни оператори работят на загуба. Неефективното управление, корумпираната администрация и ръководство, некомпетентните служители и българският бюрократичен „опа гангнам стайл “ в комбинация с конюнктурата на забързания начин на живот и пренаселеността в София  сублимират във взривоопасната комбинация, обозначавана с неологизма „Адски транспорт“.

       Има ли начин някога посредствеността на системата, пробойните във финансирането и кошмарът в автобусите да бъдат прекъснати? Докога ще продължава този АД?

– Като един Данте Алигиери ще възкликна патетично:

Ще трая, дорде траят вековете. "'О вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете." Видях тез думи в един полузрак над порта една горе издълбани. Тез думи са за мен покрити с мрак. 

        Но, може би има спасение, уважаеми читатели столичани! С раждането на едно ново европейско общество и приемането на истински демократични ценности може би ще се измъкнем. Надявам се това да стане. И би било прекрасно градският транспорт да последва примера на Талин, столица на Естония, и първият европейски голям град с безплатен градски транспорт. Ех, мечтиии, мечтиии. По-добре си купете някои стар таралясник за 500-1000 лв. и подминавайте с гордост нещастниците, зъзнещи по спирките на София.

      А  всички останали, като мен,  продължаващи всеки ден  да се измъчват в „Адския транспорт“ поздравявам със следващата канонада от оплаквания, които ще изрева пред Вас.

Оплакване 1: Скъпо е бе, мама му стара. Един лев е колкото един хляб. Много хора не могат да си позволят цената. Картите също не са евтини, като изключим тези с преференции. Вярно, че в София стандартът е по-висок, както и заплатите, но какво да правят социално слабите. В двумилионен град  нямат възможност да се справят с цената стотици хиляди. Това кара маса народ да пътува по тарикатски.  Бихте казали, че със загубените  постъпления ще се купят нови модерни превозни средства –  ТЦ. Новите автобуси се закупуват с пари по европейски програми, проектите се изготвят от отдел ‘’Международни проекти’’ към ЦГМ ЕООД.

Оплакване 2: Мирише бе, тяхната кожа. Кажете правичката, Вие влизали ли сте в автобус, където да не вони на запечен скункс с гарнитура от амортизирани войнишки кубинки? Не сте ли изтръпвали от зловонието на седящия около вас скитник и не сте ли вдишвали носещата се есенция от запотените мишници на дебелия чревендалест чичко от съседната седалка. Да не говорим за драконовия дъх на пътниците рано сутрин.

Оплакване 3: Мръсно е. Седалките не са чистени сигурно от пускането на возилото в експлоатация. Навсякъде е нашарено с нецензурни надписи, а прозорците са толкова прашни, сякаш  минаваш не през центъра на европейска столица, а по маршрута на Рали „Дакар“.

Оплакване 4:  Пълно е с луди, със свадливи пенсионери (слабост са ми софийските бабки-примадони) и агресията се шири повсеместно. Учтивостта е дефицит. Настъпят ли те по новите лачени обувки, или пък те прегазят в устрема си към свободната седалка, в най-добрия случай можеш да получиш само едно „ОПА“, без извинете и подобни фамилиарности; но в повечето пъти те подминават безцеремонно.

Оплакване 5: Претъпканите и гадни автобуси. Знаете ли какъв е лозунгът на линия 280? – Винаги има място за още един. Или пък – Двама слизат, осемдесет се качват. Това е нечовешко. Все едно сме в страна от третия свят. Няма автобуси ли? От ЦГМ се бият в гърдите, че разполагат с близо 500 автобуса, тяхната кожа, а ние се тъпчем като пакистанци. На ден в автобусите сигурно припадат по 20-тина човека. От спирките тръгват автобуси със стърчащи човешки крайници от вратите. А шансът да си намериш място е като да удариш петица от тотото – триста дяволи! Когато автобусът развие петдесетина километра почва да се тресе и ръмжи като МИГ 29 в момента на преминаването на звуковата бариера (1235 км./ч.), а  като набие спирачки шофьорът нали се сещате какво става – рай за перверзниците с презерватив в джоба. И като се почне едно викане: „Ейййй, шафьора, картофи ли караш бе, твойта мама!!!“

Оплакване 6: Пространствено-времевия парадокс. Никога не идват навреме. Или по-рано, или по-късно, но никога навреме. Това става предимно с трошките, като 413 например, който по данни от GPS системата трябва да пристигне след 10 минути, да речем, но изведнъж прави скок в хиперпространството и е на спирката след минута и половина, а ти си го изпуснал. Новите автобуси по наджедните линии са горе-долу стриктни в разписанията, стига да не са попаднали в задръстване и да се наредят  5 коли на спирката, след изнервящо чакане от порядъка на 30-40 минути.

Оплакване 7: Контрольорите – тези сини феи на Ада – тяхната кожа под ножа. Но има и човечни. Не всички са лумпенизирана измет с пробация.

Това е засега. Благодаря за вниманието!                                  

                                                                                                                    Президентът на Галактиката

В текста са използвани материали от:

Репортажа на БТВ „Той работи 20 часа в денонощието… градският транспорт на София“. – http://www.btv.bg/article/1263753320-Toy_raboti_20_chasa_v_denonoshtieto.html

Статията на Хер Ван Кесел в сайта „Без лого“ – „Центърът за градска мобилност бърка във вашия джоб!“ – http://bezlogo.com/2012/05/центърът-за-градска-мобилност-бърка-в.html

Страницата на ЦГМ –  http://www.sofiatraffic.bg/bg/transport/transportni-operatori/43/stolichen-avtotransport-ead