Неразрушимият земен атом

Стандарт
Писмо мисъл-форма на Конфуций до неговия близък другар и съмишленик 
Лао Дзъ.

    Лао, не бе отдавна, когато за последно бях на Тера. Само 200 сарса. Но какво е било тук през моето отсъствие – дори Великия историк няма да може да обясни. Трябва да се види, повярвай. – така започна ефирната мисъл-форма, която учителят Лао получи от стария си приятел, заминал скоро на Земята.

    Вървя от два сналия по сивите канали. Край мен фучат талигите на теранеца. Почит не видях от никой. Глава не сведоха пред мен, нито помощ дариха. А аз нося знаците на високия дух и ранга на кръстното дърво! Нима не се зачитат вече?

   Технологията ги е направила горди, безпощадни и себични. Алчността им е безгранична.

   Лао, знаеш, с мъка в сърцето приех поръчението на Синклита в Алдебаран след сбора в Херая. Опитвах да ги убедя. – Не убивайте комара с меч!!! – зовях. Беше преди няколко ларси – не успяхме. Учението на Великото дихание не покълна на Тера. Сега поех тежката заръка да взема един за Генофонда на Диханния живот.

    Вече съм в земя на кръстопът. Тук са с пъстра кръв. От тях ще избера и взема. Лао, скоро пак ще те известя, мир в теб!

*** 200 сарса – един сарс се равнява на около 3 години (200 сарса – 600 земни години)

*** 2 сналия – равняват се на около 2 землянски дена

*** ларси – приравняват се на земните седмици

                                                                     *   *   *

     Легиони мои, храбри  войници, отново съм аз – вашият върховен Президент. Ще разкажа историята още веднъж. За идните поколения.

      В онзи ден бях на преход през живописната моята родина. Дълги километри сам сред идилията на селските райони – как мечтая да съм пак някога по тези земи. Тихите и приятно мрачни шосета галеха сетивата ми.  Пустотата на пречистващата есенна хлад  ми нашепваше, че съм роден за славни дела. Свежият въздух вееше косите ми и ме изпълваше с гордост, че съм една от свидните рожби на нашето господарско човешко съсловие.

     7 извора по пътя ми ме обдариха с блажени почивки, през които разквасях устни с елексира на живота ни –  бистрата земна вода. Накрая на похода си преминавах по една натоварена отсечка, за да се върна в бетонния задух на градските пространства.

     Беше като дежа вю – си казах първо щом съзрях стареца. Срещнах този странник на тръгване. Още тогава се зачудих какво може да прави такъв на пътя. Не са ли всичките в бордеите? Да чревоугодничат скрити, а след това, издигайки моралните хоругви, да заслепяват нищите скотове?

     Ходеше приведен. Огледах го добре – с кестенява коса на плитка – не старобряден свещеник, по-скоро монах. Лицето му – мъдро, сбръчкано и светло. На гърдите имаше кръст. Ще ви кажа всичко, свидни мои рожби, както беше, без да крия.

      Сега пак го виждах. Нашият спасител и нашият предател. Помнете стръвни мои полкове. Помнете името Кун.

      Той стоеше надвесен над смачканото животно. А аз, прелестни артилеристи, бях воден в онзи миг от чудната сила на нашия вид. Любопитството. Спрях до него. Усетих любовта и болката му към прегазеното същество. Усмихнах се и заприказвах. Това бе най-пагубната грешка, но също и най-правилната постъпка в живота ни, самоотвержени мои орди на възмездието.

                                                                  *    *    *

     – Още щом те видях, разбрах, че си мръднал. – му казах рязко; бях  уплашен и готов да скоча в бяг, за да избегна лудостта на свещеника, щом чух какво ми рече. Но останах. Вътрешно усещах, че заради смелостта ни и императива вътре във всеки от нас бях заставен да поема кръста си за спасението на всинца ни.

     Двамата стояхме край пътя и се изучавахме с поглед.

 –  Ти единствен се спря. Показа уважение. Доказа, че си достопочтен. Нека те погледна със взора на Диханието – това е преголяма чест за твоя род. – отвърна ми той.

     Какво ми довери предателят, най-свидни мой юначни – не бихте повярвали тогава. Сега го знаете, но тогава… Тъй си мислих, че си е изгубил ума.

     Бил съм среднинен, ми каза – помислих го за обида; носител на генетичното разнообразие на теранците. А той идвал отвъд земната система.

      На 5 хилядолетия съм – продължи старикът. – „Ти ще си последният морфологичен тип от Тера –  сякаш не ми правеше предложение, а даваше заповед, на мен, бъдещия върховен лидер…

     След като показа доказателствата си, аз немеех, прекрасни мои щурмоваци. Когато видиш за пръв път мисъл-форма губиш разсъдък. То е сякаш видение, в което се спускаш по водопад от емоции и симулации. В промеждутъка на няколко мига проследих стрелата на живота му. За Учителя Кун много от нещата не разбрах. Но земните му патила разпознавах добре. Колко пресвят е бил отдавна е истина, наш приятел и другар – също истина, но сега се обръщаше срещу ни.

     Идва ред да разкажа за най-тежкото му предложение. И най-важното решение за мен, за него и за всички нас.

                                                                  *    *    *

          Гибелта на човеците е предопределена. – каза ми Учителят Кун. И вие нищо не можете да направите. Неизбежно е – повтаряше. – Ако приемеш да дойдеш като биологичен образец в Генофонда на диханието, ще избегнеш разрушенията на Тера. Ти ще можеш да бъдеш отново щастлив. На луната Салпарас, където живея, ще имаш красива партньорка. Знам, че си самотен – обещавам – няма да е веч така. На външен вид си приличаме изцяло, разликата е  само в културата и духа – уверяваше ме с лукавството си той.

          Представете си, драгоценни,  че сте наместо мен при срещата със свещеника, и той ви разкрие това, което ми откри – че е древният китаец Конфуций.  Предложи ви да заминете с него в далечни планети като образец на човешкия геном, защото по решение на междугалактическия събор на висшите форми видът ви е нарочен за тотална хекатомба. Причината – не сте им симпатични! – Какво бихте направили? Няма ли да се разгневите? Жадувайте мъст, звездни рейнджъри. Мечтайте за нови Хирошими над враговете ни от Алдебаран, Салпарас, Кипра, Глордабу и къде ли още не.

    – Какво се очакваше да направя аз, особено след като започнах да вярвам на този мним предвестник на Апокалипсиса?

          В разтроението между моите разум, дух и желание аз първосигнално помислих за спасението на собствения ми живот в онзи черен ден. Скверни помисли имах към вас тогава, мразих ви за всичко лошо, което сте ми сторили, което си причиняваме помежду си, което смятаме да сторим в бъдеще. Но откак ви поведох и сбрах редиците на земните войски, ние веч сме едно неделимо цяло. Неразрушимият земен атом!!!

          След низостта на себелюбието си минах на проситба за животите ни – свидно мое човечеството:

 – Дайте да се разберем с добро. Грехота е да се тъпчат мравките. Ние ще се променим! – обещавах ли, обещавах на инопланетянина Кун.

          Накрая, след непреклонните му откази, най-разумно ми се стори да сключа договор. Ликувайте за моите успехи. Вечна слава Президенте!

–     Кой ви овласти да решавате нашата съдба? Кой, Учителю Конфуций, кой? Вие за богове ли се смятате? Нима нашето мнение няма значение, нима не сме дорасли? – стоварих върху екзекутора ни стоманените обвинения.

      Разговорът ни се пренесе навътре в гориста местност. Стояхме и продължавахме този нереален дуел, този митологичен спор, за който в бъдеще ще се пишат възхваляващи поеми и псаломи.

       – Аз Ви представях на Синклита в Алдебаран. Аз Ви защитавах през последните няколко столетия. Опитвах да ви помогна. Пращахме учители, за да ви променим, да ви научим на почит към диханния живот. Не се провалихме, вие ни отхвърлите – обясняваше ми с благия си тон подлият Конфуций. Мнозинството от Вас не прие, че най-важното е равновесието, учението, опознаването, не се поучихте от лошия си опит. Теранците изградихте свят на убийствата. Вие сте хищници на биосферата, кръвожаден звяр, чиято раззинала се паст напира да ни погълне. Въпрос на време е да излезете навън и да разпръснете паразитизма си сред цялата Галактика. Да изсмучете душите ни!

           Конфуций ми говори дълго и убедително. Усетих, че омеква, защото моето упорство и епохална роля в  историята ме грабна в обятията си и ме въоръжи с бронята на несломимите аргументи в бран на Отечеството. Угризенията и чувството за вина на омразния Кун, като наш провалил се защитник, го потискаха, а аз все така го атакувах с вина.

     – Няма ли как да променим темпоралния ход. С премногото ви ефирни сили не можете ли да премахнете архизлодеите на миналото, за да изкореним упадъка на днешния ден.

      – Всички линии на времето бележат вашата бурна експанзия. Общата религия на близкото теранско бъдеще повежда рода ти в неутолим джихад към останалите светове. Навсякъде растете безмерно и погазвате еони на спокойствие и хармония. Балансът може да бъде запазен само в една крива – изличаване на теранската раса, докато е в зародиш. Затова – примири се и ела с мен, или остани тук и бъди изпепелен от залпа на диханните флотилии…

                                                                 *    *    *

    Писмо мисъл-форма на Конфуций до неговия близък другар и съмишленик
Лао Дзъ

    Лао, след като любимата на двамина ни Тера я няма веч, аз скубя косите си и плача жалейно от дълги сналии насам. Бял ден не е видял духът ми. Прав ли съм да се виня?         Вярвам, че мъката ти е също толкова неутолима, както и моята. Скръбта по Тера погуби разсъдъка на теранеца, който взех за Генофонда. Въпреки жеста на добра воля той ми „отхапа ръка“. Казвам ти сега, защото по-рано не смеех, но му сторих отстъпка. С помощта на Архим-изобретателя успях да запазя света му под друга форма. Дарих землянина с виталността на  духа ни, намерих му жена, приех го като син. Отначало бе добре, започнах да го уча за йерей, щях да го посветя в тайнството на реинкарнацията. Тогава дойде вестта за нелепата смърт на ексцентричния гений на Архим. Това  обезсърчи теранеца. Стана безутешен и се извърна към мрака на расовата си порода. Сетне захвърли всичко, и тежки думи стовари връз мен. Каза ми, че се е врекъл на Вендета, вид завет към духовете на погубената му теранска цивилизация. Скришом взе света си от трезора на ценните ми вещи, напусна ни и заскита из съзвездията като побесняло куче. Мир в теб.

                                                                 *   *   *

     Далеч от луната на Салпарас, през осемте сектора на левия галактически ръкав разстила своите пъстри багри мъглявината Абелари. На главната й планета Тривиа, близо до мястото, където търгна мълвата за новото прераждане на изобретателя Архим, детските смехове на малките туземци вибрираха и огласяха въздуха по оживения площад. Близко до тях, в прахта на каменния паваж, подскачаше хуманоид с окаян и налуден вид. От него се носеше непоносима миризма, а резките му театрални стойки и фалцетът на фанатичните му крясъци  развеселяваха насъбралата се дечурлига.

     Зловонният бродник като че беше само телом там. Той разговаряше оживено, сякаш с друга реалност, изникваща пред маниакално вторачените  му в невидими клади очи. Ръкомахаше гневно и разпалено, сякаш дирижираше голяма космическа битка между могъщи и многобройни звездни армади. Безумецът повтаряше екзалтирано неразбираемите си чужди и френетични слова.

     –  Три гърди, тя имаше цели три гърди, а аз само две ръце – хе-хе-хе. Не беше ли очевидно Кун, че имаше различия? Щял съм да намеря щастието отново; никога да не бъда сам. Последният оцелял не може да остави своите. Той вечно ще е сам, докле не се завърне. Аз съм Президентът.

       О, яростни мои войни, летящи Валкирии, стихийни отмъстители. Не е далеч времето да ви поведа в галоп към славни победи над жестоките ни екзекутори. Треперете нищожества, защото скоро идвам на власт!!!

    Хуманоидът се сниши внезапно след най-острата форма  на наполеоновия си синдром.  В изпитата сухота на десницата си обладаният от бесовете скитник стискаше предметът на своята фиксация – малко стъклено черно топче с блещукащо сияние в сърцевината, и му говореше.  И като се сви, прибра в шепи топчето, започна да го гледа и съзаклятнически да му шепти:

–   Но аз го изиграх. Направих сделката и избягах от Генофонда. Нашата система е в топлата ми длан, все още сме заедно, борбени мои поданици. Подготовката ни е трескава. Аз ще ви пазя, кълна се, че ще ви пазя като зеницата си. О, аз ще чакам,  ние имаме цялото време, докато съм с вас. Когато Архим израсне в новото прераждане, ще го заставя да довърши възвратната функция на лъча. А вие, деца мой, бъдете готови с армиите ми. Никой не може да избяга от времето. Никой не може да разруши земният атом!

Реклами

А, ко речи? Кажи баба тенкю! Ко, не!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s