Умиращият видя пред себе си искрица светлина в тъмния, дълъг и протяжен тунел, който прекосяваше небесната ефир по посока на небитието. С течение на времето сетивата му се разстроиха, а светлината ставаше все по-ярка и ослепителна. Пред себе си долавяше екота на неземни и непознати звуци. Светлината го обля напълно. Със сетни усилия различи очертанието на небесното същество – ангелът, който протягаше длани към него. Тогава усети парализата и нечовешката болка. Извика силно и неудържимо, докато студените ръце на доктора го вадиха на белия свят . – Честито, имате момиченце.
Георгики Вергилов беше еталон за успелия мъж на средна възраст приживе. С доктората си по квантова механика още от рано се издигна до един от най-уважаваните млади специалисти в тази сложна област. Последва бърз научен възход, увенчан с професура по квантова електроника, куп научни титли и международно признание. Всички се прекланяха пред неговия гений – ас в точните науки с рядък абстрактен ум, философски просветен, хуманитарно възвисен и религиозно неизкушен. Но това се сриваше в пропастта на моралната му развала и цинизъм.
През годините на израстването си като мастития професор Вергилов нарцисизмът и мегаломанията неуловимо и постепенно абсорбираха в бившия скромен и затворен провинциалист Жорко. С квантов скок той се превърна в себичен, саркастичен, садистичен,егоистичен и егоцентричен седалищен придатък. Подмолен, мерзък и по хамелеонски лош, като антагонист от викториански роман, Вергилов тъпчеше нисшите и се превиваше в S-образна стойка към висшите. Оставаше му малко, за да порасне дотам, че да свали завинаги театралната си маска и пред тях.
Самочувствието от превъзходството и солидното възнаграждение в съчетание с един небрежено привлекателен външен вид го превърнаха в неустоим плейбой сред девойките в Политехниката. Най-красивата и напориста от тях бе удостоена с годежен пръстен. А подгласничките й, независимо една от друга, но понякога и заедно, изкусно плетяха интриги как да превземат мястото й, докато в един хубав и дъхав на цъфтящи плодни дръвчета майски ден дойде неочакваният финал на конкурса.
– Животът е проблясък между две еднакви празноти – тази преди раждането и тази след смъртта. А ти, изживей мига!!!
Вергилов обичаше често да си повтаря перифразата на Ницше, успокоявайки притъпената си съвест, докато за пореден път вървеше по пътя към квартирата на някоя от подгласничките на годеницата си.
Туп… Неочаквано върху него се стовари пикиращ във въздуха зеленикав, мазен, тежък половин тон, достолепен струг „Перун“. Някой каза – опаааа.
– Дали Бог е мъртъв, мърмореше заклетият материалист в момента на безтегловното си просмукване към непознатото. Той толкова сериозно се смути от неетичните моменти в житейския си път, че пропусна да направи дежурния обзор на свидните картини от детството, първата целувка, дипломирането и т. нат.
Размазаните образи в родилното не внасяха успокоение в сърчицето на малкото момиченце, в което се прероди професор Вергилов. Сетивата му биваха залети с целия поток на шоуто „Звук и светлина“ от Живота. Той остро и гръмко протестираше срещу положението си, макар още да не съзнаваше напълно какво става. Никой обаче не взе предвид роптанията му. Не го успокоиха нито майчините милувки, нито животворната течност, което жадно засука от гръдта й.
Георгики продължи да възнегодува бурно при опитите да го измерят и претеглят, след което се кротна върху топлата маса, симулираща вътреутробната среда за пеленачетата-новобранци. И заспа.
Щом отвори очи прероденият в малко момиченце професор остана в ступор за известно време. – Къде се намирам, какво се е случило с мен?
Съждението за прераждането се оформи бързо. – Триста физици!!!
С недотам добре фокусирания си поглед успя да разгледа стаята – дефинира я като болнично отделение. Изведнъж се сепна и понечи да повика за помощ.
– Га-га-уаааааа-бу-ба-буааа-ааа. Беше изгубил способността си да говори. Не чувстваше речевите способности на ларинкса си, но пък усещаше интуитивно всичко около себе си.
Ето, тук имаме две легла, там няколко монитора, радиаторът е до прозореца. Подът – застлан е със зеленикав балатум. – можеше да обиколи цялото помещение с невидимия взор на съзнанието и макар да не виждаше обектите, той ги възприемаше умозрително.
– И таз добра!!! Тц-тц-тц – а къде е Чистилището, къде е светията Петър, Лукавия поне или някаква що-годе професионална администрация на Елисейските поля. Никак няма да откажа да гаврътна и чаша медовина в пустата му Валхала?
– Къде са всички онези допотопни деветини за живот след смъртта, с които духовните шарлатани плашат първобитните примати? Изглежда че Буда е бил прав през цялото време. Това е безотказна машина. В един миг умираш, смачкан от хаотичната констелация на атомите в етера, а в другия се задушаваш около пъпната си връв, омазан в плацента, и то в момичешкото си телце! Но защо никой не ми даде правото да избирам, искат се заслуги ли? Мога да бутна рушвет!!!
Някой отвори вратата, привлечен от бебешкия рев на професора Вергилов – беше време за баня.
Като премина почистването физическият свят отново се стовари с цялата си робска изтощителност върху Георгики и той неволно пак се пренесе в страната на Морфей.
При следващото включване към света на живия живот Вергилов почувства успокояващият тътен на майчиния пулс. Тя тихо му нашепваше – Вики, Виктория, слънчице мое, красавице… Ще станеш най-добрата балерина във Европа.
Чисти като роса вадички потекоха по слъзните канали на гордия професор и бъдеща прима на Болшой театър.
Над себе си, освен майчината топлина, усети натрапчивото присъствие на втори човек. Таткото най-сетне се престраши и избоботи неуверено нещо.
– Какъв идиот! Но, не, не може да бъде! – Антикваров!?
Малката Виктория, бившият професор Георгики Вергилов всъщност, горчиво заоплаква тежката си участ – Уаааа-уаааа, уааааа-уиииии; и-хуууууууу…
Д-р Антикваров беше неговият пръв помощник-асистент в Политехниката. От няколко години му лазеше по нервите. Напредничав и добър учен, който с малко бащини насоки би станал нещо повече. Но в катедрата място за втори професор нямаше, съответно и за менторско отношение. Животът там бе сурова битка, като двубой за място в трамвая между две баби.
Макар и често груб с асистента си, въпреки че го унижаваше катадневно и не зачиташе мнението му по никакви въпроси, професор Вергилов го държеше още на служба, защото знаеше, че има млада жена, която чака бебе. А и приживе изпитваше садистичното удоволствие да налага сатрапски директивите си над някой с потенциала на обещаващ конкурент като смазва психиката и потиска волята му за развитие.
– Каква ирония на съдбата! Очевидно там горе се гъбаркат с мен. – разсъждаваше в агонията си прероденият. Явно има умисъл в това. Прозира сатанинска подреденост в модела. Да, не е на самотек. Зад машината все пак е, да го наречем ли Бог?
След месец величественият цикъл на Самсара приключи. Реинкарнационната амнезия форматира напълно прогресивно избледняващите следи на Вергилов, а сладката Вики вече плахо се усмихваше на майка си, на татко Антикваров и най-вече на висулката еднорог в кошарката, като весело поздравяваше враждебния свят с поритванията на малките си розови крачета.
Президентът на Галактиката
The President of the Galaxy 