Богове и смъртни

    В една древна и далечна епоха…

    Войните на великата богиня Хатор храбро маршируват напред през пустоща. Царицата, майката, пълновластната господарка на техните тела, души и умове Хатор им бе казала на тръгване в цитаделата на свещения град Ебсамбул следното:

 – Деца мой, ние сме господарите на света, ние владеем Земята!

– Бъдете моите крака и ръце. Бъдете желязната ми воля!

– Въздигайте славата на вашата майка Хатор из външния свят. Възвисете колонията с прославата на победите си. Направете името ми да се чува навсякъде! Вземете богатствата на Външния свят и ми ги проводете!

Хатор управляваше отскоро, но с желязна ръка. Тя произхождаше от древната династия на Маат. Династията Маат, която въведе реда, която изведе колонията от старите земи, и чиято благодат бе само и единствено в господарката Хатор.

Гордите войни на Хатор от династията Маат слушаха покорно заповедите. Те изпълняваха сляпо и механично всичко – като безволеви сенки от света на мрака. Войните извършиха десетки безстрашни походи и напоиха изобилно земната твърд с кръвта на изпречилите им се чужди племена.

    Жестокостите, кланетата, свирепо варварство увековечи господарката им Хатор от Маат като невиждан тиран. За да утвърди идеологията си тя бе обявена не само за господар на познатите земи, но и за върховно божество на целия свят.

      Сега, в година първа от Големия мир, зад войните се движи дългата скръбна колона на поробените.

    Хилядите нещастници влачат немощни тела през безбрежната пустош на Наиб (усойно и каменисто място между вътрешните земи на Хатор и богатите на природни залежи рудници от север). Посоката на редицата от роби и надзиратели е кариерата.

    Някога така горди и независими, днес поробените народи са сломени под ярема на рода Маат. Днес са роби, откъснати от плодородните си селища, опитомени и подчинени от богинята Хатор от Маат.

    Керванът на каторжниците е дълъг и протяжен. Те вървят бавно и измъчено, огънати под тонажа на изливащите се в колонията суровини. Най-много от всичко обаче им тежи  кръста на игото и скръбта по изгубения дом и семейство.

   Мнозина няма да оцелеят при обратния ход към колонията.

   Смъртта е пратила при тях своя вестител – Изтощението, а самата тя ги очаква с мрачно нетърпение при кариерата.

        Най-свободолюбивите и онези, които са  закрепили нозе в канарата на спомените за близките, или в пристана на култа към старите божества, таят още зрънце угасваща надежда за спасение, шептейки горещи молитви.

      Уви – само удължават своята агония. Нийде няма милост в света на Хатор от Маат!

       Изобилните залежи на кариерата се появиха чудодейно преди месеци като „манна небесна“. Пръв ги откри смелият войн-разузнавач Мандулис. Наградата му бе невъобразимото блаженство. Хатор го избра за жених и използва семето му за посаждането на новата си елитна гвардия.

    Оттогава пред неговата статуя се състоят редовни поклонения, възвеличаващи подвизите на безпримерния храбрец и обожествен херос, помогнал с храбростта си за разрастването на колонията.

      Неизчерпаемите запаси от кариерата неспирно се изливат в недрата на свещения град Ебсамбул  – резиденцията на Хатор от Маат.

     Заедно с богатствата от рудниците си и заграбеното от завладените селища, наследниците на рода Маат тънат в излишък и издигат града си над другите подобни поселения. Метрополията им се превръща в изящен и баснословен пиедестал на цивилизацията. Пример за най-разкошната урбанизация за времето си.

     Под вещото ръководство на опитния строител Антхитап робите ден и нощ се трудят в градежа на титаничния храмов комплекс Абу Симбел – бъдещата  резиденция на Богинята Хатор от Маат.

   В архитектурата на храма са отразени цялото охолство и пищност, всичката непоклатимост и несломимост на династията Маат, а циклопският вид, който великият инженер Антхитап придава на комплекса Абу Симбел, разкрива политическите амбиции на Хатор.

    Тронната зала, пък, казват, можела да смачка самочувствието на всеки конкурентен Бог с исполинската статуя на Царицата Хатор и колонадата от порфир.

    Зад всичко това мислещите в колонията прозряха скъпата цена – обезценяването на живота: „Керваните на каторгата поглъщат неизмерим брой роби в мора на веригите си. Пътят е много тежък. Пленниците от външния свят се взимат вече и на невръстна възраст. Земята се обезкръви и залиня. Нямаме мярка!“ – казваха те, мислейки за бъдещето.

    Но Хатор от Маат живееше тук и сега. За бъдещето тя оставяше след себе си монументалните строежи в столицата и силната армия.

На дръзналите да възроптаят срещу алчността й Хатор от Маат бързо запуши устата. А по-невъздържаните пресели в света на мрака.

       И тогава, на върха на славата и в апогея на величието на Богинята-майка Хатор от Маат, силата на нейната мощ бе предизвикана от стихиите.

***********************************************************************

    Влачещите се през пустинята кервани с натоварени роби спряха да пристигат. Изплашените вестоносци донасяха само объркани и безмислени брътвежи:

            – Всички са мъртви, покоси ни невидима сила.

            Явиха се смут и колебание сред подчинените. Роптаещите се умножиха.

        – Работата няма да спира заради малодушието на колцина!  – заповяда Хатор от Маат на своите генерали.

         И те чинно продължиха да пращат керваните. Известно време ритъмът с доставките от рудниците бе в норма.

     Изведнъж, над поредната колона с каторжници, небето притъмня. Всички, сковани от страх и ужас, се питаха какво ли скри светилото. След миг вкупом роби и войни бяха погълнати от мрачната сянка на незнайната сила. Оцелелите донесоха вестта за злощастната и гибелна съдба на погубените.

       – Апофис, та това бе Апофис! Раззиналата се паст на Хаоса ги погълна! – крещяха като обезумели те на аудиенцията при Хатор.

        – Апофис е разгневен, царице! Жаден е за кръв и няма да спре, докато не ни погуби всинца.

       – Хвърлете тези безумци на червейте! – заповяда Богинята. Вестта за Апофис не бива да излиза оттук!

        Мълвата обаче се разчу. Плъзнаха слухове за отслабналата сила на Хатор от Маат. Открито се изказваха съмнения в нейната божественост и неприкосновеност, в способността й да осигури защита като докосната от светлината богиня-закрилница.

    Научила за сплетните и смута из колонията, Хатор извърши масови гонения. Идеологията й бе скрепена чрез публичен церемониал и жертвоприношение на хиляда младенци. Това трябваше и да умилостиви митичния червей, властелина на мрака, нощта, празнотата и разрухата, извечния враг на живота – змея и бога Апофис.

         Нищо не помогна за успокоението на колонията. Градът на градовете Ебсамбул се вълнуваше и кипеше в предреволюционна треска. Всепроникващ страх и суеверие сновяха по коридорите и чукаха на портите на двореца.

     Богинята-майка Хатор от Маат се принуди на отчайващ ход, за да запази разклатената си власт. Застана начело на отбран отряд и тръгна към пустинята Наиб (разделяща земите и от кариерата) с обещанието да сломи Апофис.

         – Никой не може да ми противостои – било то смъртен или бог! – отсече на тръгване Хатор, а верните й поданици я величаеха в последен фанатичен пристъп, с надеждата за избавление от настъпващия вечен враг на расата им.

        Дългият преход на отряда на Хатор от Маат приключи сред уединението на мъртвия извънземен пейзаж в пустинята Наиб.

     Апофис бе там, както  разказваха оцелелите, и ги нападна със страшна ярост. Без оглед на богове или смъртни.

        Тътенът от сблъсъка на раззиналата се черна паст бе оглушителен. А грохотът на земята при атаката му? Той бе толкова всесилен, че сякаш костенурката, която държи върху корубата си прастария свят, без малко щеше да изпусне кълбото в небитието на безкрайната космическа пропаст.

      Непобедимата досега богиня, кралицата на света, перлата на цивилизацията, ненадминатата по земна и звездна слава потомка на рода Маат – Хатор, претърпя първото си поражение при сблъсъка със силите на мрака.

        Единствена остана цяла и побърза да се отдалечи от пепелищата на кладата. Никога повече нямаше да се върне в столицата си Ебсамбул.

************************************************************************

         Времето минаваше безметежно, а полуслепият старец с библейска брада продължаваше да шета под сайванта на къщурката си всеки ден през сухото и горещо лято. Такова лято той не помнеше в нито една от годините на дългия си живот.

     Когато изнасяше храната на масата отвън, той бавно тътрузеше уморените си старчески нозе, обути в кални, изпокъсани галоши. И въпреки, че се движеше трудно, никога не пропускаше да сложи втората порция на празното място върху масата – там, където някога седеше неговата вярна другарка и стопанка на къщата.

         По циментовия под се чернееха стотици малки точици, които нахалните врабчета енергично кълвяха.