Ние, приматите

Стандарт

    На днешния ден –  20.02.2619 г. –  бившият деловодител в съда Тони Пиперков беше, както обичайно, на работно си място в отделението за еволюция на Метрополитън мюзиъм в града на градовете – Ню Алекзандрия.  

   Както винаги правеше следобед по това време, той крещеше на група любопитни ученици, които издевателствуваха над крехката му нервна система по време на неговата музейна беседа. Беседата, всъщност, представляваше разказа за историята на живота му.

  Повечето от учениците си водиха прилежно визуални записки и попиваха със захлас всяка дума от завладяващото слово на музейния си гид.

    Каква беше причината за този небивал интерес на учениците в далечното бъдеще? – ще попитате.

    Музеят Метрополитън бе разположен на внушителната площ от няколко квадратни километра, почти изцяло намиращи се под земята. В него бяха събрани всички генетични репликати на флората и фауната отпреди големите ядрени конфликти на близкото минало, които унищожиха растенията и животните на Земята.

  След разрушенията на ядрения апокалипсис и опустошението над биосферата на власт се бе установило новосъздаденото общество на наддържавния алианс Мекедони емпайър. То бе върнало изчезналите видове чрез генетичните магии, които овладяха поколенията мекедонски научни работници.

   Всичко от колекцията на властващият елит  на Мекедони емпайър – гордите мекедонци, се пазеше ревниво, като същинска религиозна светиня.

   Окончателно под водачеството на мекедонците и съпътстващата управлението им 9-та технологична революция човечеството бе навлязло в новата ера на историята си – ерата на дълбокото вникване и изучаване на изчезналите човешки видове. Време на преклонение, но и на превъзходство над старите човешки видове.

  Музеят Метрополитън бе построен в импозантния стил на древногръцките светилища. Входът на храма на паметта беше с бяла фасада и класическа колонада, с множество от римски и гръцки статуи, разположени между тях. В него можеха да се видят редките екземпляри от някогашните господари на саваните и джунглите – големите котки, както и оцелелите наследници на естествените повелители на небесата – птиците. Делфини, щрауси, носорози и панди също намираха  своето сигурно земно убежище там.  Само и единствено в музея бяха останали и последните представители на прадедите на хората – големите човекоподобни маймуни.

   От известно време най-голямото зрелище в Метрополитън бе несъмнено Тони Пиперков. Толкова прочут и магнетичен бе станал той с изумителните си истории за миналото! Така грабваща бе невероятната му съдба, че посетителите се тълпяха всеки ден на големи опашки пред входа, за да чуят живописните му разкази. И то без ни най-малко да се притесняват от това, че Пиперков дойде в техния свят напълно побъркан.

   Но, модата си е мода –  говореше се, че дори известният режисьор Метронас Маке планирал да посвети интерактивен филм за живота на смахнатия Тони Пиперков. Защото –  така невероятен бе той, така вълшебен, и тъй истинен.

     Нека дадем думата на самия г-н Невероятност!

****************************************

– Какво пък разбирате вие! Но, пак ви казвам – никога не носете шушляковото си яке във ветровит ден. НИ-КО-ГА!!!

– Защо ли? Защото носенето на шушляк може да доведе до НЕ-ПРЕД-ВИ-ДИ-МИ  последици, времево-пространствени произшествия и парадокси. До аномалии, които ще ви запратят на гъза на географията и на майната на измеренията.

– НЕ НОСЕТЕ ШУШЛЯК – натърти хапливо Тони Пиперков пред насъбралите се ученици (повечето от които в ранна детска възраст) – особено ако сте го облекли в силно ветровит ден, както стана и с мен. Сега ще ви кажа какво се случи … Нали това ми е работата – промърмори с непресторена досада той.

         Вървях си аз след работа по главната улица, силният вятър ме шибаше в лицето, а погледът ми блуждаеше по отрупаните със стока витрини. Спрях се пред магазина за техника и зяпнах ослепителното бижу, изложено отпред – новият мултифункционален смартфон с всички полагаеми се за високата му цена екстри – детектор за пръстов отпечатък, холо камера, Ви Ар очила и най-важното –  операционна система с гласа на неотразимата перхидролена патица Скарлет Йохансон.

            Ех – как искам да е моя… Какво ли не бих дал! Ох Скарлет, ах Скарлет.  Въздишах няколко минути пред витрината, когато неприятната прокоба на целия ми съзнателен живот ме прати обратно на земята – че аз съм беден и гладен като сомалийски плъх, бе, да му се не види!

            Дааааа, младите деловодители в районния съд, като мен, обикновено едва изкарват колкото за наем, битови сметки и икономична диета.

            Какво да ви кажа!? Родих се в бедност. Израснах в лишения. Но това не бе най-лошото. Най-лошото бе, че ме възпитаха в честност. Честност до фанатизъм!

             Мнозина около мен забогатяха по краткия път, но не и аз. Аз дълго следвах честта си. Винаги потисках стремежа да имам повече, а когато не удържах, то родната плът и кръв ме задължаваше с речите и възпитателния бой да воювам гръмко срещу ламтежа. И аз, мазохиста, бях научен да съм благодарен за това, което имам; да плюя на лукса и да презирам фалша на вещните ценности. Това се запечата в характера ми и за нещастие се превърна в моя съдба.

             С времето започнах да се осъзнавам, обаче, тайно и полека да си мечтая, обаче, за лъскавите витрини, за играчките, за лакомствата, а по-късно и за благата и удоволствията, които доброто финансово състояние може да предостави на всеки млад мъж.

            Дълго крих копнежа да имам нещо свое без да деля. Този копнеж трупа сили дълбоко в душата ми и накрая влечението по скъпоценното право  за повече притежания бавно ме победи.

            – Но, вий какво разбирате?! Родени сте в излишък и в доволство. Тънете в царския разкош, в презадоволеността на вашата „благоденстваща“ Мекедони. Богоизбрани гадини малки – ъррххглрлрлр!

            Ааа – да – подсети се в злобата си Тони Пиперков и продължи.

            Стоях пред витрината с недостижимия смартфон, гледах, беден като плъх, слюноотделях, и си казвах, че честни са само глупаците. От това ми състояние на спазъм ме извади ново, по-силно усещане – революцията в корема.

            Усетих страшния глад, който може да усети само един беден и честен млад деловодител. Велосирапторите в червата ми чакаха да схрускат полагаемата им се дажба от полуфабрикати и не търпяха възражения.

        Казах си – аз съм близо до жилището на любимата ми леля, я да намина, може да ме черпи една вечеря. И вярно, още от градинката пред лелини усетих миризмата на вкусна манджа: сто процента ухаеше на яхниите й. Лельо, идааааа!!!

            – А што е тетка? – попита момче от струпалата се група ученици, засмуквайки венозно обилна доза смути от азиатски насекоми и мадагаскарски бадеми.

            – Я не ме прекъсвай, жалък консумативистки гном, стой мирно и слушай. Не ти ли превежда правилно ушната мида в ухото? Казах го ясно и отчетливо – ЛЕЛЯ. Зареди си базата данни за семейство и семейно-роднински отношения и не се изказвай повече неподготвен.

 – Абе, аз история ли разказвам, или! Я, млък всички…- скара се лютивият разказвач и на още едно детенце, което плахо повдигаше алуминиевата си ръчичка за въпрос, докато се дивеше мислено  над непонятното за хранителните режими на бъдещето понятия, като манджа и яхния.

       Мила ми лельо, ти баща, ти майка, само да не живееше на 7-мия етаж и асансьора да не беше разскрибуцан както коленете на наборите ти от кооперацията.

Хъкккккк-ъъъммммммм: слушайте ме внимателно сега. Ще говоря по сценария на музея за малко, – рече Тони.

            Еволюцията, както знаете, уважаеми киборгчета, има своите удивителни начини да ни накара да пестим енергията си.  Милионите години приспособяване към променящата се среда, в съчетание с повелите на генните мутации,  формират нашето развитие по-най-пригоден начин за окръжаващото ни битие.

            При ленивците от витрината в съседство, например, е станало така,  че за да пестят силите си, те постоянно спят. А при мен, като беден деловодител, страдащ от хроничен гладомор и непрестанни портфейлни колики, моята адаптативна сила ме заставяше винаги да пестя енергия, понеже, трудно си набавях калориите, бидейки бедняк.

            Затова…. и аз, а и ние рода Хомо Сапиенс, като цяло, сме еволюирали по-такъв изящен начин. Винаги сме се опитвали да пестим енергията си като развиваме технологичните си умения и ползваме инструменти, които да ни помагат при преодоляването на препятствията. Е, и защото ни мързи, де.

            Ето защо само за някакви си 5-6 стотин хиляди години сме се преобразили от прегърбени косматковци, рисуващи с въглища по пещерите, до технологичните титани на мисълта, рожби на технократичното общество, способни да изобретят телефоните с гласа на Скарлет Йохансон и, разбира се, асансьорите.

            Ето защо и аз отхвърлих идеята да се катеря до апартамента на леля 7 етажа по стълбището, престраших се и кацнах бодро в разбрицания асансьор.

            А той – чудовищна машина, казвам ви. И архитектите на новия ви реалити формат „Апокалипсис Луната пада“ не могат да го проектират.

          Асансьорът вероятно бе от първата генерация на технологичната революция. От малък ме беше шубе да се возя в него. Помня, че навремето един човек го удари тока, и така си и остана – „на място“.  Оттогава краката ми се сковаваха  пред прага му на влизане.

            На адската машина отвсякъде й стърчаха жици, липсваха копчетата.  Бе изпъстрена с цветисти изрази и неприлични рисунки. Поне си имаше предпазна решетка от дърво, пущината, но това никак не бе успокоително.

            А свидливите съседи на леля бяха решили всеки да плаща за асансьорната услуга на апокалиптичния елеватор на мига. И сложили, пусти да останат, такса. Трябваше да пуснеш монетка в металната кутия за таксуване, за да тръгне дяволията.

            – Ама, што е монетка? – обади се още един любопитко от групата, засмуквайки палец, докато по огромните му очи-дисплеи се прожектираха миниатюрни символи и диаграми, съдържащи често номера „666“ в словореда си.

            – Зареди си каталозите с индекс парична система на 20-я век и не досаждай, родено в епруветка депилирано бухалче – смъмри го Пиперков и призова отново за внимание.

            Затворих аз вратата на асансьора, поставих монетата в металната кутия за таксуване, натиснах копчето за старт и дръпнах дървената решетката. А-де, проклетията заяде.

        Почнах да я дърпам по-силно, като продължих да натискам копчето. То потъна надолу и блокира на пускова позиция. Хванах се здраво с едната ръка за металната кутия, а с другата заблъсках решетката. Без да искам докоснах със същата ръка металната врата, докато държах и металната кутия. И познайте?

            Превърнах се в звено от електрическата верига –  Гжъжъжъжъжъжъ-БУМ.

   Такъв ток ме изпраска, че видях звездички, буквички, цифрички, паралелепипедчета, числото на звяра и ред други геометрични финтифлюшки. Строполих се на пода. Асансьорът се разклати леко, след което спря в покой. Навън осветлението изгасна.

        Лежах замаян незнайно колко време и малко по–малко почнах да се  съвземам, осъзнавайки, че статичното електричество от шушляковото ми яке е дало тяга на токовия удар. 

    И таз добра. Георг Ом, Андре Ампер, Блез Паскал, Алесандро Волта и даскалицата ми по Физика сигурно се обърнаха в гроба от срам, защото бившият отличен възпитаник на кръжока по електротехника „Никола Тесла“, демек – аз, го треснаха 220 волта по напълно аматьорски начин. Заради едно наелектризирано от вятъра шушляково яке. Проклетия му шушляк. Тюх, да му се…

            – Ха дано и вие по-честичко да усещате приятното погалване на 220-те волта върху полуорганичните ви телца, нелицеприятни, асиметрични купчини сплави от месо и метал!!! – излезе отново от добрия тон лектора Пиперков, обръщайки се към невръстната си аудитория.

              Щом станах, реших да се омитам набързо. До никаква храна не ми беше вече. Хвана ме страх, онези габровци – съседите –  да не ме обвинят, че съм счупил асансьора и да ми искат пари за ремонта. Пари от мен – бедния, гладен лумпен.

            Отворих вратата, прескочих няколко стъпала, излязох навън и хукнах през глава.

            Но не стигнах далеч. Слънцето грееше силно над мен, всичко беше светло, около ми минаваха хора, а дърветата –  те бяха зелени и отрупани с цвят. И въздуха, някак си, го усещах по-чист.

            Аха, я чакай, казах си, преди малко като влязох в асансьора беше нощно време, а навън сега е ден. Май, доста съм си полежал в несвяст. Но, нали е февруари месец, а наоколо  пролетта е пукнала, птичките пеят, децата тичат, народа щъка, та се не трае. Еее..гати и матрицата!

            Точно се опитвах да смеля изливащите се като Ниагарски водопад в главата ми въпроси, когато покрай мен мина леля ми с едно момченце. Изглеждаше поне с 20 години по-млада.

 – Ей, лелче, тъкмо щях да ти идвам на гости да хапна – викнах към леля и се приближих свойски.

       Леля ми ме погледна недоверчиво, сякаш виждаше кварталния ексхибиционист с педофилски модификации, хвана момченцето за ръка и кривна в обратна на мен посока.  – Имаш грешка, господине, припознал сте се!

            Ама, как… Чакай, аз бутнах… и после тока… и, ъ – какво става тука, бе?

– Ей перверзник, виждам те какъв си с тоя шушляков балтон, я бягай на страна, че да не викна милицията – леля ми ускори темпото и реших да не тръгвам след нея. Само колко жизнена и бойна беше. И колко млада.  

            ПО-МЛАДА, а онова момченце с нея – как приличаше на мен като малък.

            Математическото уравнение на пътуването във времето взе да се подрежда в ума ми сред шума от водопадни въпроси.

            Намирах се още в градинката до леля ми. Погледнах часовника си Касио – датата на дисплея бе 20.02.2017. Не повярвах на видяното. Ударих си 2-3 шамара, но това анти кошмарно действие изобщо не помогна, освен че доста зачервих бузите и около мен се събраха няколко хлапетии-зяпачи. Едното даже ме попита дали не съм от ония лудите, дето си показват – сещате се. – Я маршшшш, бе, келеШШШ!

            Тръгнах по улицата. Сякаш не стъпвах, а летях, като че подметките ми имаха крила. Оглеждах хората, сградите, витрините – всичко бе както преди 20 години – през ужасната за човека на прехода 1997г. – годината на политическата криза, гладната червена зима, хиперинфлацията, протестите и борците.

Всичко от 1997г., което помнех като дете, всичко, по което се заплесвах, си беше на мястото – павилионът за банички, старата пързалка на детската площадка с въртележката до нея. Бръснарницата, фото-студиото с формата на голям фотоапарат, излющените фасади на къщите. Там бяха и модата на дрехите втора ръка, съветските автомобили по пътя, големите соц-реализъм букви на рекламите по главната улица. И големите грозни глави с муцуните на старите политици, гледащи тъпо от многобройните предизборни плакати.

             А на мястото на магазина за техника, който често гледах в моето си време, имаше „Плод и зеленчук“. На картонена табела до щайгата с картофи бе сложен и надпис с цената – 1000лв./кг. Ха-ха, и старите цени с многото нули са тук, бях ги забравил, ха-ха и старите пари също. А, пари ли?

            – Овие автомобили за што служат? – изхриптя с металически оттенък в гласа, трети любознателен член от задните редове на ученическата група, като проточи шия озадачено. Вратът му се удължи поне  с  50 см. чрез помощта на разтегливия оребрен имплант, омотан около него като шал, а ушите му, в очакване да чуят отговора, се разшириха като на малко слонче-сукалче.

            – За какво служат, за какво служат? – много пък искаш да знаеш, тенекиен пелингатор. Няма да ти кажа – отново яхна метлата Пиперков. Остани си щастливо невеж и плешив хибрид между човек, слон и жираф. Ползвай си вашите там телепорти и не ме занимавай; Само ще ти кажа, че е по-добре да пътъваш с колата, отколкото да рискуваш да излезеш от гейта на телепорта с ухо на задника, и десен крак, на мястото на ухото. .

            – Мога ли да продължа, или още някой от вас, кибернетични издевателства на природата с атрофирали мозъци, ще ме прекъсне, за да ме пита на какво мирише пръста му!!! Очевидно е на какво, като виждам колко от вас не спряха да си чешат рудиментарните задници. Така…

            Представете си, че един еволюционно недоразвит човешки екземпляр от палеолитното общество по чудо бъде запратен от пространствено-времева аномалия в края на 20-я век по средата на оживен булевард. Горкият дивак, макар и без пороци на сърцето, би получил сърдечен удар.

Клаксоните на преминаващите автомобили, шума на моторите им, крясъците на шофьорите и преследващата го като диво животно полиция, от чиито копия излизат гръм и мълнии: за него всичко това ще бъде културологичен шок.

            Но, представете си сега, че пространствено-времевата аномалия запокити в края на 20-я век не бедния неандарталец, това почти толкова неуспешно отклонение от еволюционната история, колкото вас, а един човек, прекарал младостта си в края на 20 век. Един нереализиран финансов гений, затворен в черупката на скромността от дете.

     Човек, който смята, че е ограбен от грубата действителност. Човек, който тайничко си мечтае за възмездие и често преди лягане се потапя с носталгия в спомените, за да променя на ум с могъщото си въображение ключови моменти от досегашния си живот, въздишайки по пропилените възможности.

            Дали този човек няма да е изпълнен с еуфория, дали няма да лети в небесата, знаейки че може да моделира бъдещето си? Е, какво ще кажете… Прав ли съм, че се опитах да направя от този жалък, от този прегърбен от бремето на несгодите, от този ошмулен от посредствеността и битовизма на времето си човекоподобен червей -, че се опитах да направя от себе си… СВРЪХЧОВЕК?

            А свръхчовек  можех да стана само по един начин в края на 20 век – с пари. Ама с много пари. Много, много, много пари.

            На първо време реших, че трябва да се дегизирам по модните тенденции на миналото, в което попаднах. Влязох в най-близкия магазин за дрехи и се огледах в огледалото. Че ти си се ситуирал точно в модната стилистика на 90-те – казах си. С изтъркания шушляков шлифер, избелелия пуловер и джинсите с кръпки си съвсем като манекен на прехода. И вярно, за мен, бедният деловодител, пазаруването в магазините за дрехи втора ръка продължи много след кризисните години на спекула и инфлация.

            След като реших въпроса с темпоралния камуфлаж, аз се уединих в една запустяла беседка и заплетох злия си план за обогатяване. Нямаше какво да му мисля. Само трябваше да си набавя тетрадка, химикал и сгоден момент насаме с едно много специално и скромно десетгодишно момченце. 

            После смятах да се върна в асансьора и да пробвам късмета си наново. Дали токовият удар щеше да се повтори – не знаех. Ако не станеше – бях решил да се дяна в някой екзотичен курорт с два сезона и да си гледам кефа с парите, които ще спечеля благодарение на знанията си за бъдещето.

******************

            Лесно убедих петокласниците от бившето ми училище на братска размяна – прякорите на даскалицата по математика срещу една тетрадка и два химикала.

            Не сте виждали човек да изписва с по-голямо старание ученическа тетрадка от онази, която аз изписах с най-скъпоценната информация на света.

      Реших, че заслужавам да започна новия си живот след навършването на пълнолетие и вписах това свое желание с удебелени букви на първата страница – ПРОЧЕТИ, КОГАТО СТАНЕШ НА 18!!!

   Защо точно на 18 ли? Тогава трудностите на възрастните ме връхлетяха с цялата си сила за пръв път, а и навършвах нужните години, за да играя комар и да ходя да гледам голи какички по стрийптиз клубовете.

      Запълних първите няколко страници на ръководството с безценните напътствия към бъдещото си аз от миналото. Едно от най-важните указания бе да се запиша да уча икономика и финанси, за да мога да управлявам парите си по-умело. След това оставих няколко съкровени бащински съвета и описах резултатите на повечето от големите футболни мачове от световните първенства, за които  си спомних.

    Преписах ги по няколко пъти на по-задните страници и за капак оставих новината, че бъдещият престолонаследник на Великобритания ще се казва принц Джордж и ще се роди през 2013г (доколкото помня, тогава коефициентите на залозите скочиха доста). Изредих и няколко успешни международни стартъп компании, в които със сигурност щеше да е много рентабилно да се инвестира, когато стъпят за пръв път на фондовата борса.

            За природните бедствия, войните и катаклизмите избрах да не споменавам. Щастието може да се постигне само с егоизъм, а и откъде-накъде да съм сигурен, че ако предотвратиш едно масово черно събитие не е писано то да се случи по друг начин. Вселената не оставя незапълнени ниши. Всемирният детерминизъм не беше оборен тогава, като ви гледам какви сте уроди, явно не е оборен и досега.

            Всичко, подредено така, както го виждах, щеше да ми гарантира първия милиард, докато станех на 23 години. Потрих доволно ръце. Ех, има справедливост! Има…

      – Мистер Пиперков? – обади се едно новопристигнало върху антигравитационен джет зубърче от групата на децата-ученици. Може ли да прекинете разказот за да дадете еден татоо-автограм на шлемот ми на хоплит од армијата на Александар Македонски. Еве тука, токму до логото со ѕвездата од Верегина. Сите дома сме ваши големи обожаватели.

      – Не, не може, бе, задник македонистки, много добре знаеш, че ми е невъзможно, беззъбо левитиращо копие на Стивън Хокинг с промит от историчарите мозък. А сега трайте още малко – идва най-интересното.

       – И, не, не знам на колко метрополит мекедон кредита се равнява милиард долара – обърна се Пиперков към друг нарушител на реда. Ако благоволиш да си завреш стоманеното пипалце на чурчето ей в онзи порт – посочи му близкия пулт за информация –  може и да изтеглиш фиксинга от края на 20- век за универсалния ти конвертор на валути.

            Тони Пиперков продължи.

      Съгласно изкусния си план застанах на изчаквателна позиция около жилището на леля ми. Чаках самия себе си на една пейка на детската площадка – точно до пързалката-ракета. Нямаше начин да не се пусна поне веднъж на ден по нея. Само колко пъти съм си обелвал колената там. Но пък какъв адреналин беше – почти същия, който изпитвах и в мига преди срещата със себе си. Лудешкото биене на сърцето ми нарастваше все повече и повече – ами ако се взривим при допир?

            Докато чаках, видях двама от детските ми приятели – Ники Цайса и Данчо Бобъра. Ха-ха – какви класически образци на келешлъка, само. Истински деца, а не като вас, кибернетични извращения, адски изчадия, пъклени създания, отклонили се напълно от грациалните черти на рода Хомо Сапиенс.

            Ето ме и мен. Приближавах с  енергичната си подскачаща походка, с детския плам в очите, и с вярата в безгрижието на утрешния ден. Поклащах глава, тананиках си нещо и може би си представях, че отиваме с останалите приятели-рейнджъри от Волтрон да надвием силите на мрака и вещицата Хагар.  

Наистина настъпваше моментът да надвия мрака – мракът на нищетата.

**********************************

  – Хей, приятел! – Ти да не си случайно Тони Пиперков, сина на Пепи Пиперливия Пипер?

– Ааа, наистина ли! Е, мойто момче, аз съм стар приятел на баща ти. Абе, много поздрави да му предадеш на Пецата. От Благо, бе! Благо кой ли… Ами Благо, а.., ъъъ… Благо Джийзъса.

         Гледах много да не се вра в себе си. На пръв поглед нямаше опасност, но онази теория за анихилирането, дематериализацията и забравих още какво не ми даваше мира.

         Макар и облечен с подозрителния си шушляков шлифер, аз и детското ми аз не събудихме никак съмненията на бабичките-разузнавачки от пъстроцветната детска площадка, (сигурно леля Ценка и кака Кинчи развълнувано обсъждаха Освалдо Риос от някой наблюдателен пост и бяха оставили за момент задълженията си).

     Дадох на малкия Тони тетрадката и му заръчах да я скрие добре при класьорите си с марки.

– Ако искаш да станеш много богат, моето момче, я прочети чаааак като пораснеш. Може и по-рано, де, но спазвай инструкциите и не казвай на никого. Иначе ще изчезнеш в миналото – при динозаврите и какъвто си симпатяга, ще те схрускат за нула време. Нали!?

– Аз ли, ами, да речем, че съм от бъдещето. Дааа, не се шегувам. Хей, знаеш ли… просто имам да връщам услуга на баща ти. Хайде, тръгвам, че корабът ми излита. Ей там е – намигнах на себе си и посочих покрива на въртележката, върху който като дете си представях, че кацат невидимите извънземни.

Чао и не казвай на никоййй…

            Голямото вълнение не ме остави нито за миг. Все пак, в рамките на няколко часа аз постигнах неосъществимото, постигнах това, за което всеки нещастник с непоносим живот си фантазира преди да заспи. Върнах се в миналото, срещнах се с моя по-млад Аз, начертах план за успеха си и го подкрепих с безупречна информация – едно от малкото нематериални неща, които могат да се процедят непокътнати през спиралата на времето.

            Със замаяните движения на раздиран от съмнения убиец, почти като на сън, се върнах в асансьора. Опитах да си спомня какво точно се беше случило при токовия удар, който ме запрати в 1997г. и след като наелектризирах добре шушляковия си балтон, направих няколко усърдни опита да предизвикам отново удара.  

            Не се получи нищо. А последващите ми, все по-отчайващи опити, помогнаха единствено с това, че паниката нарасна.

       Изведнъж ме осени свежа идея – я да звънна на моя приятел Антонио Румънеца. Той беше асансьорен техник с любителски познания по физика. Твърдеше, че е виждал НЛО, даже го били похитили като юноша бледен, и знаеше доста за теориите на конспирацията, пътуването във времето и малките зелени човечета. А и като по-възрастен от мен (през 2017 г. косите му отдавна бяха побелели, носеше изкуствени зъби и дори  си беше поръчал карта за членство в пенсионерския клуб) сигурно вече ремонтираше асансьори от сума ти време и можеше да измисли нещо по моя случай.

   Набрах познатия номер на моя стар приятел от кръжока по бързо четене и зачаках сигналът свободно да се смени с плътния и дрезгав мъжки глас на опитния асансьорен техник и ас във физичните науки Антонио.

– Ало, търся Антонио Румънеца.

От другата страна се чу трептящото мяучене на очевидно мутиращ тийнейджър.

– На телефона. Кой си ти? – казаха гласните струни в метаморфоза.

– Абе, Румънец, ти ли си, бе? Да не си синът му?

– Няма грешка, бате, аз съм Антонио. А ти кой си? – пак измяучи хрипливо гласчето.

– Синко, от организацията за психическа помощ на нестабилни младежи съм. Правим преброяване на юношите, похищавани от извънземните. Би ли ми казал на колко години си и кога за пръв път ти правиха анално сондиране – проявих изобретателност, за да потвърдя подозренията си за неговата незрялост.

– След месец правя 16-ет, чиче. И досега никой не ме е отвличал. Нещо друго има ли?

– Не, това е само. А, и един приятелски съвет. През 2013 г. на английското кралско семейство ще му се роди син. Залозите за пола на бебето ще скочат до небето. Не е зле да заложиш и ти. Запиши си го и помни. После ще ми благодариш. Чао, и да се пазиш от зелените, или пък бяха сивите – няма значение!

       Тъ-тъ-тъ. Сигналът за прекъсване ме остави в будна кома над тежкото положение, в което се оказах. Антонио бе последната ми надежда. Как може да е на 16-ет години през 1997г. Брей, какво правят тревогите с човека. В моето време трябваше да е на 36, а изглеждаше като на 60. Тц-тц-тц. Тези извънземни са му разказали играта с опитите си в летящата чиния.

      Дойде време да задействам резервния си план. Свалих от ръката си единствената ценна вещ, която притежавах от дълго време насам – моят златист часовник Casio от абитурентския бал – и се запътих към една от многото заложни къщи. В онези кризисни 90-е години на кучешки глад и обезценяващи се пари сумата от часовника щеше да ми стигне само колкото да изкарам някой друг ден в евтина квартира. Добре че се сетих, да поискам парите в долари.

    Каква работа, само – толкова близо бях до богатството си, и същевременно така далеч.

            Вървейки по улиците, онова опиянение ме беше обзело наново – да крачиш сред миналото си, докато то е настояще, това е преживяване, което струва, струва – направо няма цена.

           Мислех си, дали да не се пробвам като гадател, на първо време, и да печеля пари от наивниците. Или пък да опиша преживяването си в книга и да го предложа на издателите, а със спечеленото да замина за Франция и да изчакам световното по футбол през 1998г. (първия голям мач, за чиито резултат съм сигурен – там Франция би Бразилия на финала). Ще се хвана да мия чинии, после ще заложа спестените си надници и като ударя голямата печалба, ще си гледам кефа цял живот.

Смущаваше ме само парадоксът, че в една времева линия ще бъдем двама Тони Пиперковци и рано или късно единия от нас можеше да се изпари. Хъммм, помислих си –  Ще си кротувам и ще гледам да избягвам срещи с всякакви мои познайници. Така е най-добре – да запазя всичко в тайна. А като му дойде времето – може и да си тегля куршума, че да ускоря процеса по обогатяването ми, но Аз-ът ми от 1997 г., като порасне, Аз-ът ми от 2017 г. ли ще бъде? Ще осъзнава ли така нещата, както аз ги разбирам. Ще се слеят ли съзнанията ни.

Тц – тц – тц – сложна работа е  това пътуването във времето. Да бях гледал повечко Стар Трек, ама дълго време нямахме телевизор – пуста беднотия. Пуста…

        Все пак страхът надделя и изборът ми се спря над това да остана жив. Реших да напиша книжле с политически прогнози – нали не изтървах от око новостите от Парламента, Конгреса, Думата, Кнесата и Китайската партия – дойде му редът тези ми  безполезни знания да влязат в употреба.

       Наех си малка стаичка, купих си тетрадки, моливи и писалки, и започнах да творя. Работата по ръкописа вървеше продуктивно, дори сам се учудвах на таланта си – явно идваше с вдъхновението от преживяното, докато една нощ…

            Бях се привел на писалищната маса в оскъдно обзаведената ми стая и бясно изписвах 2-я химикал за деня. В пустотата на творческото си вглъбяване жуженето на луминисцентната лампа ясно се примеси с неравномерните звуци на друг вид жужене. Извърнах глава и видях как няколко силни проблясъка с червеникав оттенък се извиха по белия таван и олющените стени. Искрите се събраха в центъра на помещението и отвориха черна дупка метър на метър към пространството на небитието.

      Усетих, че цялата работа намирисва на лошо, на извънземно лошо, грабнах си листите и беж към вратата. В последния миг преди да напусна стаята се извърнах и видях така добре познатите на всички ни робополицаи на Ню Алекзандрия.

  Двата отвратително изпълнителни металическо сиви хуманоида тъкмо се подаваха от дупката. Единия  от тези гадини издължи ръката си до мен и успя здраво да ме хване за крака. От желязната му хватка нямаше отърване. Придърпа ме към себе си, а другия ми постави полимерни белезници.

– Гражданино, задържуван сте, заради нерегламентирано пътувание във времето – почна да ми чете правата на странния си мекедонски рободиалект. – Вашето присъствувие в това време бе регистрирувано от системата за контрол на континуума като аномалия. Пътувуването във времето е забранувано съгласно директива 1.092345 Д на сената на Метрополитън сити от 2522 година. Случаят ви ще бъде разгледуван незабавно от оторизиран съдебен състав в лицето на мен – офицер Санде Р3456 и колегата ми сержант Ристе Ф3256.

      А сега, кажувайте ни, променувахте ли по някакъв начин темпоралния ход, разговарювахте ли с някого за станалото.

– Пуснете ме, сбъркали сте човека. Или, да, по-добре ме върнете в 2017 г., от която дойдох по погрешка. Нищо лошо не съм направил. Просто хванах асансьора и токовият удар ме прати тук. Не съм казал на никой и думичка. Да пукна, ако лъжа. И защо, по дяволите, говорите на македонски. В Македония ли сте произведени? Македония ли е най-технологично развитата държава от бъдещето?

       Робополицаите, макар и сглобявани в заводите на „Тирана дженерал електрик“, не бяха толкова тъпи, както си мислих тогава. Залепиха на слепоочията ми електроди от лейкопласт и проследиха на забързан каданс преживяванията ми от последните няколко часа на холо диска си.

– Давували сте информация на два човешки субекта за развитието на спортни събития в миналото с цел облагодетелствувание! – заключи едната ходеща тенекия.

     Постои престап против темпоралния ред. Според временските закони ќе бидете интерниран во 2618г. лето за понатамошно разгледување на случајот – обърна на чист македонски проклетията, наречена робополицай.

     За сужаление вашето тело нема како да биде пренесено живо во точка од контимиуума во која не сте постоел физички никогаш. Подгответе се за постапката за вадење на съвеста.

– Другар мой – каза на другия робот моят македонски съдия-инквизитор. Задействувай дискот на Руперт. Я ќе ги презеде тетратката со информациите за иднината од малиот татарин Тони и ќе избришам од меморијата на субјектот Антонио Романецот информациите за британскиот прстолонаследник кој ќе се роди во 2013 лето.

       Поставиха на главата ми някакво подобие на метален венец със щифтове, а един от накрайниците му се впи в гръбначния ми стълб. Със сатанинското изобретение на Рупърт извлякоха съзнанието, личността и душата ми и ме затвориха във въпросния харддиск на Рупърт Ингилизина. Тялото ми пренесоха с телепорта в блока на леля и го подхвърлиха в асансьора, симулирайки нов токов удар и моята смърт, а тетрадката с данните за залозите на малкия Тони – иззеха тайно заедно с няколко класьора филателни марки и ги унищожиха.

      И, ето ме тук. В 27-мия век. В Ерата на световната македонска доминация. От почти година съм роб на мекедонската ви империя и вегетирам като прелюбопитен експонат в този зоопарк-музей. За вас не съм нищо повече от говорещо животно, което няма равни права с новите свръхора – кибернетична раса на македонските господари.

     Аз съм просто дивак, заел полагаемото се място на рода Хомо Сапиенс до горилите, шимпанзетата и ленивците.  Като човек, за вас – свръхчовеците, аз съм просто поредният примат.

      Официално се водя за безследно изчезнал от 2017 г., когато робополицаите, пратени в 1997 г. ме отделиха от тялото ми и провалиха бъдещето ми на милиардер. Знаете, че съзнанието ми е запазено в диска на Рупърт, а присъдата, дадена ми от Върховния съд на Ню Алекзандрия за неправомерна намеса в темпоралния ход е да бъда холо-експонат  в този музей на биоразнообразието, откъдето ме рекламират шумно по цялата Мекедони емпайър.

ТАТАРИНА ПИПЕРКОВ ЌЕ ВИ СКАЖУВА КАКОВ Е БИЛ ВАРВАРСКИОТ СВЕТ НА 20 ВЕК! Тази реклама ви привлече, нали?

       Само още някакви си 2 века да изтърпя и ще получа свободата от всичко това – от нелепата холограма на някогашния ми образ, от тъпите ви въпроси за миналото, от смешния ви македонски език и от цензурираща програма, която сте ми заредили, и заради която не мога да ви напсувам като хората, ами трябва да си кълча езика с разни заобиколки.

      Питам се обаче, какъв свят е този, в който македонци са на върха на еволюционното стъпало?! 

      И, най-чудно ми е, как стана така, че вие, македонците, излязохте най-отпред в алианса на расите, та дори го превърнахте в империя. Да не би някой Трайче, Ристе или Блаже да е пътувал незаконно във времето и успешно да е променил всичко в полза на обречения си на изчезване народ?

  

 

Реклами

А, ко речи? Кажи баба тенкю! Ко, не!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s