Наперено вървиш и… със замах „мъжки свидетели“ громиш (Фрагменти от живота на Темерутий Пенчев)

Леличките, ах, леличките!

Но не някоя специфична част от леличковата прослойка, като например намусените лелки в държавната администрация, простиращите старомодните си кюлоти на терасата лелички – домакини, или захлюпените почитателки на турските сериали, които не дават на горкия си съпруг един финал на Шампионската лига да изгледа, и го нареждат с думи тежки и страшни, защото въобще си е позволил да поиска да си пусне мача…

А изобщо, цялата лелинска каста – колко са ми ненавистни тези гадни лелки, да знаете само!

Но най-много ме отвращават несъобразителните лелки по тротоара.

Онези възпълни арогантни валкирии, намиращи се в постоянно невротично състояние (заради менопаузата ли, знам ли?), които се носят бавно-бавно по тротоара, издокарани, качени на сандали с 10см. токове, над които са разпльокани дебелите им месести и напукани пети. Все едно току що излезли от реклама на перилен препарат и напарфюмирани така обилно с REFAN No 5, че комар не смее да ги доближи на метър. 

Нахъсани със злост срещу „вся и всьо“, и крачейки така разперено, сякаш други хора на тротоара покрай тях няма да минават.

Точно онези лелища, които са толкова трудни за заобикаляне и които в дъждовно време така безцеремонно минават покрай вас с разпънат чадър, че, аха – и без малко да ви извадят окото.

Ахххх, тия лелки…

Например, забелязали ли сте, че когато вървят устремени по тротоара (към близката хлебарница, зарзаватчийница, бозаджийница, или козметичен салон), леличките, за да опазят баланса на корпулентните си туловища и да не тупнат да се търкалят на земята, си махат ръката много настрани, а дебеланите, които бързат, си я махат така, все едно гонят оса. Едната ръка махат здраво, а другата им ръка е стиснала още по-здраво дамската чанта, че да не я гепне някой наркоман. Защото, нали, „всички млади пият наркоман“.

И един път, на мен, възпитания бързокрак клетник, ми се случи, че както изпреварвах поредната дебела лелка, размахваща ръка за баланс…

Както бях притиснат между масивната ходеща брахиозавро-подобна грамадана и стената на някаква сграда…

Както подминавах самосвалестата лелка съвсем по правилата – със звуков сигнал за изпреварване „Извинете, може ли да мина“…

Тя така ме хакна  в чатала с размаханата си ръка, че паднах да се превивам от болка на улицата. Малиииии, като се сетя, още ме боли.

А онази ми ти фъртуна дори не забеляза, че е лишила света от потомството на гениий като мен.

Ах, гадни лелки…