Во веки веков Иванов

Стандарт

Всичко започна със сигнала на недоволния от покупката си гражданин Милко Механджийски в отдела за контрол на нелоялните търговски практики към Комисията за защита на потребителите .

Този сигнал трябваше да поема аз – държавен експерт 1-ви ранг г-н Розалин Иванов. Чиновник, съвестно изпълняващ задълженията си от близо 5 години, като свръхкомпетентен, висококвалифициран, енергичен и ненадминато мотивиран служител на Комисията за потребителите, но учудващо назоваван от своите колеги в отдела за нелоялни търговски практики с прякора „Во веки веков Иванов“.

Ще попитате защо! – Ами, защото отделям сериозно внимание на всеки един от сигналите за злоупотреби, вглъбяван се като хилендарски монах над славянска история направо, и се бавя маааалко повечко с решението на случаите. Толкова повечко, че даже понякога отлагам разглеждането им със срок „Во веки веков“. 

Та, в деня и часа на сигнала на гражданина Милко Механджийски в отдела за контрол на нелоялните търговски практики към Комисията за защита на потребителите ненавременното позвъняване на телефонистката от централата, където постъпваха сигналите на гражданите, ме разбуди по средата на най-сладката ми следобедна дрямка за деня. А дрямката осъществявах, разбира се, в полевите условия на неуютния ми кабинет. Но, не върху диванче, както при началството, не и в канапе, както при средния ешелон ръководни кадри, а направо върху бюрото – положил глава отгоре на купчина от случай за проверки на един билюк фирми, фирмички и пазарски сергийчици. 

– Иванов – изграчи тютюнджийският глас на 55-годишната ни телефонистка леля Пепа Секса от слушалката на далекоговорителя, – Тука един балък иска да се оплаче от нещо. Прехвърлям го на 2-ра линия.

Вдигнах слушалката на 2-ра линия с огромното усилие на препичащ се върху керемиден покрив тлъст котарак, подбъзикван от конска муха, прекалила с енергийните напитки, и изломотих със сънено отегчение: – Тук Иванов (Прозяяяяяяв) от отдела за нелоялни търговски практики на Комисията за защита на потребителите, слушам Ви (очаквайки върху ми да се изсипе поредната „Кутия на Пандора“).

– И-и-и-и-извинете, к-к-к-к-купих си един уред от-от-от-от една ф-ф-ф-фирма и с-с-с-с-е о-о-о-оказа менте. Н-е-не-не-не-не искат да ми въ-въ-върнат пари-ри-те, а р-р-р-р-аботата е на-на-навътре.

– Господине, как се казвате и какъв е артикулът, който сте закупили? Опишете ми дефекта и проблема… – опитах се да бъда любезен с пелтека, който ми съсипваше работната сиеста.

– М-м-м-малко ми е не-не-неудобно, но-но-но-но е помпичка за у-у-у-уголемяване на п-п-п-пениса (отне му към 3 минути да го каже, а аз почти задрямвах отново).

– Не постигнахте ли желаният ефект от продукта? – продължих в рамките на добрия тон, колкото и да ми се искаше да тегля една майна на перверзника и да му тръшна слушалката. Такива балами наистина заслужават да ги лъжат – тръгнал да си уголемява достойнството с помпа за 50 лв., ааааааа-ма-Ха!

– А-а-а-а-а, никак-к-к даже. Дори ми спадна с 5 санта и тръгна навътре. С-с-с-сега трябва като хо-хо-хо-дя по га-га-гаджета да си нося лупата.

– Господине, Вие сте ебаси и тъпака, не ме занимавайте повече с малките ви извратени историйки. Имам куп по-важни случаи от Вашия, а в момента проверяваме сигнал за картел в горивата. Звъннете след година, година и нещо. Тогава ще намеря време и за ваш’та мъка.

– А-а-а-а-ма, аз-аз-аз съм п-п-п-п-п….ле-ле-ле…

– Да, пелтек си – трясссссссссс – затворих на пелтека и полегнах блажено върху купчината бумаги със случаите, чакащи проверката и ненадминатото ми по своята квалификация експертно мнение на неуморен и самоотвержен страж на държавната администрация в неравната борба на гражданите със спекулативните търговци.

Слънцето скоро пак ме погали с топлите си длани, а богът на сънищата Морфей ме зави с одеялото на прекрасно съновидение.

Отново бях младия и обещаващ студент по Икономика, зареден с идеализъм и мечти за бляскава кариера на икономически анализатор в телевизия Bloomberg. На мястото на сега оголения ми и обрулен от тревогите на средностатистическия българин скалп се разстилаше буйната сламеноруса грива ала Джон Бон Джоуви от младежките ми години, а в устата ми се белееха два реда изящни резци –  без метални пломби, без пожълтяване и без нито един кариес.

Ах, тъй ослепителен бях за студентките, а как подкосяваше крака едрогърдата и тъмноока третокурсничка Кремена при вида ми. Ех-Ах! А-а –  ето я и нея  – ооо, Кременче, как сме днес… Имаш ли да ми услужиш с лекциите по….

Дззззъъъъъъъъннннн!

-Да, моля. (да го вземат мътните, тъкмо съня се завъртя като розов)

– Иванов, – заграчи пак телефонистката леля Пепа-Секса. Директорът на комисията Милен Механджийски те вика в кабинета си. Казва, че било спешно.

-О.К. Пепи, да-да, пътувам натам (прозяв), направо летя! Летя като кондор над висините.

Мама му стара, тоя дъртофелник сега пък к’во е намислил! Сигурно пак ще ме юрка с нов случай? Да вземе да си размърда задника и той, не мога всичко сам да върша!

Директор Механджийски беше стар номенклатурен кадър в пенсионна възраст. Пръста си не мърдаше за нищо. Точно като мен. И как обичаше да се перчи само, да командори. Дърт пуяк, кога ли ще му изстине мястото, че да се настаня аз в него? Все пак – за какво станах партиен член, я. Аз съм човек за големи дела, мъж за милиони, лице за екрана или голямата сцена на Бродуей, а тези от партията ме набутаха с триста зора само тук, в тази жалка агенцийка, да духам супата на баламурниците.

При Механдижйски от известно време бях забелязал, че тайно си скубе веждите и си боядисва мустака. Веднага се сетих, че задява някое младо гадже и си помислих да го шантажирам за повече надбавки към заплатата ми. Нали жена му я имам във Фейсбука. Едно писъмце да й пратя и изгаря, Казановата, му с Казанова. В коридорите на службата шушукаха, че се е стегнал така заради кака Пепа телефонистката, май. Харесал я нещо, но още събирал смелост да й се обясни. Получа ли потвърждение на аферата, веднага ще си издействам не само надбавки, ами и по-висок пост в отдела. Така, така се пробива !

Влязох след 15-тина  минути необходимо ми технологично време за разсънване в кабинета на шефа Механджийски и чинно застанах пред масивното му бюро. Директорът на Комисията седеше облакътен пред компютъра си и се втренчваше в отворения Фейсбук. За миг ми се стори, че зяпа профила на кака Пепа.

Покашлях се лекичко, за да му привлека вниманието.

– А, Иванов, сепна се  дъртият прелюбодеец. – Абе, имам тука една работа за тебе, ама по-дискретна,  дет’ се вика!

– Обади се племенникът ми Милко, едно такова свито момче – заекващо, но много обещаващ млад кадър на партията. Каза, че първо ти звънял на теб да подаде сигнал, ама не сте се разбрали нещо.

– Ма, шефе, това твоят племенник ли беше? Аз пък си помислих, че някой си прави закачки с мене по телефона. То и връзката беше една никаква. Не се разбрахме с него, вярно. – направих се на ни лук ял, ни лук мирисал.

– Та, – продължи директора на Комисията Милен Механджийски – много го излъгали от една фирма. Купил си уред за интимен фитнес, но се оказал  дефектен, и сега не можел да си вземе парите обратно. Искам да се заемеш със случая! – рече шефа и тропна заповеднически с юмрук по бюрото, като същински Йосиф Висарионович.

 – Даже, знаеш ли какво? Аз сега се сетих, че и друг път сме получавали сигнали срещу тази фирма – поне така твърди секретарката. Пощата ни била задръстена с оплаквания от, я, само, как беше името – тук съм си записал някъде…

Механджийски измъкна опърпан халваджийски тефтер и запрелиства –  А, да – фирма „Милион и един импулса“. Чувал ли си я?

 – Май че да! Звъняха ми оня ден по личния телефон да ми продават амулети срещу еректилна дисфункция и ми предложиха промоционална цена за хипнотично връщане в минал живот с 3D прожекция във full HD и запис в mpeg4 на флашка 8 gb, направена във формата на задника на Азис. Ебаси!!! 

Значи, хващаш се, отиваш там, правиш-струваш, но да върнат на Милко парите и ако може – обезщетение, нещо, за него да издействаш, че се е травмирало детето. А за Комисията да спечелиш ЧЕСТ, СЛАВА и някой друг подкуп, нали! От теб искам дискретност и такт, моето момче. 

Механджийски стана, изпрати ме дружески до вратата, като се здрависа с мен и (ШЛЯП-ШЛЯП) ме шляпна бащински по бузите.

– (Абе, тоя луд ли е? С какви глупости ме занимава за 600 лв. заплата) – Да, г-н Механджийски, да – веднага се залавям за работа! – казах му каквото искаше да чуе на излизане и се върнах в стаята си да редя пасианси на компа.

Мина се ден, седмица, изтърколи се цял месец, проведоха се избори, заговори се, че щели да пенсионират началството. И наистина го пенсионираха – на негово място дойде някакъв келеш от партийната аристокрация – зет на девера на зълвиния син на третия братовчед на снахата на зам.-председателя на партията. И келеша му с келеш почна да важничи нещо, да се разпорежда, а още със зелено около устицата недна. Почна да стяга редиците, сигурно за да се покаже в началото пред големците, че здрава работа се върши при нас, и после да му отпусне края, както всички останали. 

Напълно бях забравил за неморалната молба на шефа Механджийски към мен за проверка на онази фирма, докато не чух случайно, че на всичките си връзки отгоре новият келешов директор се оказал и близък до стария шеф Механджийски – по-точно, бил пръв партиен другар на многострадалния му перверзен ненадарен племенник Милко. (Ей, тия двамцата ся ще ми вгорчат животеца! – си казах, след като научих за тази работа)

Тревожната мисъл бързо изветря под напора на напрежението в оспорваната играта на пасианси, докато една сутрин не намерих на бюрото си оставена заповед от новия директор на Комисията за защита на потребителите:

„Днес, тъка-тъка-тъка, еди коя си дата, еди кое си число на месеца, аз, тъка-тъка-тъка, еди кой си господинчо, в качеството си на еди каква си длъжност, тъка-тъка-тъка.

Нареждам, 

Господин Иванов, държавен експерт в отдела за контрол на нелоялните търговски практики, да се заеме незабавно с проверката на фирма „Милион и един импулса“. Същият да намери начин да се внедри като поставено лице сред служителите на въпросната фирма и да събере данни за подвеждане под съдебна отговорност на собствениците на фирмата.

П.П.

Като командировъчни Иванов ще получава допълнително към месечното си възнаграждение по 2 лева и 55 стотинки на ден.

Директор на Комисията за защита на потребителите

Морко Келешов

Този път нямаше къде да ходя. Мръсният перверзник Милко и садистът Морко ме спипаха натясно. Трябваше наистина да се поразмърдам и да тръгна на спец-акция под прикритие за изриването на „Авгиевите обори“ на въпросната фирма. Нещо, което никога не си бях помислял, че ще ми се наложи. Да откажа и да се скатая беше все едно да си подритна трудовата книжка към вакуума на космическата празнота на пазара на труда в България. Службицата ми е по-скъпа от това за кратко да си разваля рахата. Така де, не е ли така…

Подготвих си прилежна автобиография с подходящ трудов стаж на работни места като – WS Teleshop, 1-2 частни лотарии и Сканди-хороскопи, турнах й една снимка от младите ми години, на която похотливия ми и лукав облик на  оборотен бонвиван-сваляч си личеше най-добре, и я пратих по електронната поща на фирма „Милион и един импулса“. И така, зачаках хлъзгавите шарани да клъвнат кукичката на инспектор Розалин „Холмс“ Иванов!

Поканата за интервю дойде по-бързо от очакваното. Което ме наведе до заключението, че от фирмата експанзират пазара си и изпитват глад за изпечени мошенически кадри. Потърси ме служител на „Милион и един импулса“, който се представи като Деян Намерански – ръководител човешки ресурси, изпълнителен директор, маркетинг анализатор по разработването на търговски практики и „дясна ръка“ на собственика президент Менто Ментешев.

В един късен следобед, натежал от септемврийска жега и мързела, се появих пред  офиса на фирмата, изтупан в костюма от абитуриентския ми бал и пристъпих уверено прага на олющената сграда на фирма „Милион и един импулса“. 

Кимнах на дедешкия портиер-охранител с джеймс-бондовски маниер и му казах:      – Аз съм Иванов, Розалин Иванов, имам среща в 5 часа с Намерански.

– А, ко викаш, ко викаш, ааааааа? – чу ме от 3-я път „склерозата“ и то чак след като извади една тенекиена фуния за мляко и си я завря в ухото.

– Начи, заобяснява ветеранът от 9-ти септември 1944 г., ка’т тръгнеш от тука по коридора и цепиш само направо, после наляво и там е на наш Деянчо офиса. Сполай ти!

Да ви кажа честно, първите ми впечатления бяха, че от фирмата не са отделили много средства, за да направят работното си място приветливо. Обстановката  напомняше на бункера на Хитлер от документалния филм, дето го въртят по кабеларките, обаче на бункера в сегашното му състояние – тъмно, мрачно, влажно и усойно свърталище на огромни праисторически стоножки и на бездомни разгонени котки с милиони бълхи, което аха-аха и да падне при първата по-сериозна градушка.

ТРАК-ТРАК-ТРАК – почуках по металната врата на Намерански.

Отвори ми грубоват мъж над средната възраст, седнал зад масивно бюро.  По главата му имаше рехави остатъци от побеляла коса, контрастиращи си с въз черни вежди-говежди. Изражението на лицето му бе простовато, но в очите блестяха сатанински пламъчета. (По-късно разбрах, че 20 години е бил старшинка в соц казармата в Пазарджик, но се уволнил, за да продава арпаджик на пазаря в първите години на Плутокрацията и т.нат )

Пряко на недодялания си външен вид ръководителят човешки ресурси и т.нат. се ухили мазно и закаканижи кои са всъщност фирма „Милион и един импулса“ и какви са бъдещите им планове за разрастване на бизнеса.

Явно „асът по човешки подбор“ много ме хареса, за което навярно бе помогнала и обаятелната ми харизма на енергичен служител от държавната администрация с богат опит в чупенето на пръсти и циркаджийските номера.

При продължителното четене на авробиографията ми, съпроводено от посочване на пръст и помръдване на устни, Намерански експоненциално цъкаше с език, учуден от всяка по-голяма и опашата лъжа, която бях скалъпил в CV-то.

Накрая се втренчи в мен и със задоволство замуча: – Брейййй, ти си бил голяма работа, бе, момче. Хъъъ, наистина ли си успял да продадеш за 1100 лева комплект тенджери от алпака на Иван Костов, представяйки му ги за изковани от титаниевата сплав от планетата Криптон, която пък била извлечена при претопяването на спасителната капсула на бебето Супермен и всичко това си му доказал със сертификат на клингонски език, който си му превел на живо на родния му език – циганския?

– Тц-тц-тц, щом си излъгал и дявола Костов, царя на приватизационните схеми, то ти си, ти си… – чичака така се бе развълнувал, че даже не намери думи да се изкаже.  

– Ей, Богу, големи планове имам за теб, момче. Чакай аз да звънна на шефа, да се запознаете. Много хубав човек е той – Ментешев се казва.

 – Да знаеш, неслучайно ме викат Намерански. Дарба имам, дарба да откривам големите таланти на тарикатлъка, като тебе.

Не след дълго довтаса и стопанинът на „бункера на Хитлер“, самият падишах на измамата и далаверите Менто Ментешев. Той бе енергичен мъж със среден ръст – някъде около петдесет годишен, но подмладен от очебийното непресъхващото либидо на вечния чичко-сваляч с повечко пари и млади развратни любовници. Тази негова битност се издаваше от любовчийския мустак ала „Иван Гарелов“, силната миризма на одеколона Икар, с който се бе изкъпал, и сносното бежаво  костюмче на райета с разгърдена пъстра риза-хавайка, в които бе напъхал трътлестото си тяло. В лицето шефа на фирмата беше със загар от солариум, а изпънатите му бръчки подсказваха, че ходи на женчовски процедури за подмладяване. (Изглежда си има пари за поддръжка, бонвиванът му свлячески.)

Ментешев изслуша трогнатия от CV-то ми до сълзи Деян Намерански, като през цялото време на пледоарията на „дясната си ръка“ ме претегляше с поглед. Собственикът на „Милион и един импулса“ побарабани към минута-две с пръсти по масичката пред дивана, на който седеше, а по напрегнатата му стойка и пумпловидното движение на очните му ябълки си личеше че в изпечения му негоднически ум се върти дилема. Дилемата пред всеки тарикат преди да сключи сделка с друго хитро влечуго.

ДАЛИ ТОЗИ НЯМА ДА МЕ ПРЕМЕТНЕ, ДОКАТО АЗ СЕ ОПИТВАМ ДА ПРЕМЕТНА НЕГО? 

 – Дадено, нает сте! – каза ми Менто Ментешев, след като премери риска и скришом подхвърли юбилейна монетка ези-тура на пода. И допълни – Само идиот би пропуснал ценен кадър като Вас, г-н Иванов. Колегата Намерански този път е направил голям ресурсен удар с човек като Вас. Човек със главно „Т“ (от тарикат).

 – Добре дошъл в нашето голямо семейство. А ето и за какво става въпрос в нашата работа…

С Менто Ментешев и Деян Намерански някак си си паснахме веднага. Краставите кучета се надушват отдалеч! На първо време ми предложиха двмумесечнен стаж и обучение, за да ме запознаят по-добре с работата и спецификите на далаверата, а след това щели да измислят нещо по-така за печен тип като мен. 

Да ви кажа честно, да бъдеш под прикритие като разследващ полицаи в престъпна банда сигурно е изпитание за нервите на почтените хора, но при мен всичко тръгна съвършено гладко. Че аз си бях в свои води. Отпуснах се и заживях в естествения си ритъм. Дори забравих, че съм на тайна мисия. Какъв късметлия съм само да попадна сред сродни души.

Във фирма „Милион и един импулса“ можех да бъда себе си без да се крия от Началството и без да измислям постоянни оправдания за дребните хитринки, с които си спестявах работа. Тук ме поощряваха да бъда тарикат, да крадвам и лъжа, да разкрия оригиналния си балкански модел на АЗА. Единственото правило беше да не се мами шефа Ментешев – менторът, който ни учеше как се живее на гърба на другите, коварната мисъл зад всяка развалена стока на рафта в супермаркета, Царят на крадците, чиито девиз беше „Светът е свят за тарикати“! 

През двата месеца по усъвършенстването ми в изкуството на лъже-индустрията минах през всички звена и подкастове на марката „Милион и един импулса“.

Като цяло фирмата предлагаше кросмедиен модел на обслужване за клиентите си. Имаше отдел за фалшиви новини във Фейсбук и няколко новинарски интернет сайта. Имаше печатни издания с обяви търси-предлага. Имаше си и вестничета със здравословни съвети, еротични списания, поредица за извънземните на земята, списвана от небезизвестният уфолог Кейчо Сторев. Шефа продуцираше и 3 гадателски предавания по кабелната телевизия, както и популярната  игра-викторина „Ланга-Лунга“.

На горещата телефонна линия на  „Милион и един импулса“ клиентът можеше да получи също гадателски услуги и здравна консултация + розов телефон, поддържан от кадифените гласове на три пенсионирани говорителки на прогнозата за нивото на река Дунав от радиото.

В отдела за продажби по телефона, от които и на мен са ми звънели често, се предлагха продукти, изключително съобразени с нуждите на клиента, който пък бе предварително проучван в социалните мрежи. Офертирането ставаше и чрез смс-и и лични съобщения по де що има профили на хората из необятните информационни предели на Интернета. Дори се ползваше и специален софтуер, разработен от руските хакери на Путин за отбягване на спам-функциите на електронните пощи.

Плешив си – предлагат ти новият шампоан „ХЕДШОТ with ДРЕНКИ КОМПОТ“!

Дебел си – пускат ти оферта за ОТСЛАБИН – по рецептата на д-р Тошков!

Пишльо си – зарибяват те с последния виетнамски модел помпичка за мъжко достойнство!

Обичаш да готвиш – вземете рендето Бьорнер; обичаш да пътуваш – „запиши се на екскурзия в Анадола с водачи – двама пехливани голи“ в партньорската ни агенция „Голям Тур“ и така нататък, и така нататък.

За всеки един продукт конвейрната армия от копирайтъри тъкмеше сензационни реклами. И всеки един артикул или услуга носеше неподправения отпечатък на шефа Менто Ментешев, тоест беше по един или друг начин пълно менте, лустросана измама за наивни лапнишаранковци, лъскав фалшификат, по-китайски и от китайските.

Когато станахме по-гъсти с Ментешев, той ми довери  че имал и секретен ударен отряд от ало-измамници роми, които карали бабите да хвърлят пари от балкона. Държал също и 15 % от акциите на народната ала-бала лотария с талончетата.

Към бизнес отделите на „Милион и един импулса“ имаше още десетокласник хакер, който всяка година намираше отговорите за матурите; секция за намиране на работа в чужбина (която пращаше бели роби в Украйна-Майна и Беларус), бюро за недвижими имоти и студентски квартири (които пробутваха мазета и тавани на цената на мезонети и тризонети), както и колекторски клон от жени квартални-кавгаджийки, подкрепен от ударна бригада яки събирачи на заеми (все побойници от Перник в пробационен режим).

Всичко това се побираше в скритите лабиринти под олющената и очукана сграда,  която бе избрана умишлено да наподобява подлеза на Централна ЖП гара в София от ранните години на демокрацията. Тъмният коридор с кабинета на Намерански и глухият портиер-партизанин били само за камуфлаж пред случайно попаднали по следите на „Милион и един импулса“ държавни инспектори, данъчни и съгледвачи на конкуренцията. 

Телевизионните студия, аудио-студията, редакциите за новини, кабинетите на копирайтърите, фитнес залата за перничаните-биячи, помещенията с огромните сървъри за откраднатите лични данни от хакера десетокласник Ивелин Цайса, служебната кухня и столовата, служебните кътове за отдих с билярдни маси и конзоли за електронни игри, служебния спа център – всичко това бе под земята. Менто Ментешев бе изградил цял подземен град – паралелен свят дори, „Светът на тарикатите“.

Постепенно се превърнах в любимеца на шефа. Той започна да ми споделя повече от колкото на който и да е друг. Мисля, че ме готвеше даже и за свой зет, ама как да си легнеш със щерка му Николета  – толкоз грозна, че даже и мухите не щат да я кацат. Пък и надута – не ме харесвала, защото съм плешив и беден. Отбягвах тактично въпроса и се правех на приятно разсеян всеки път, щом президента Менто ми заговореше за нея.

Но ако станеше дума за някоя по-солена работа, веднага наострях уши и гледах да изкопча информация. Нали бях на тайна мисия, все пак! Онзи сопол от Комисията за потребителите Морко Келешов ме търсеше понякога и трябваше да му пускам трохички. Да предам Менто и Намерански се бях отказал. Моите духовни учители бих предал само за адски много пари, а не за някакви си 600 лева + командировъчни от по 2 лв. на ден. 

Така постепенно съвсем забравих за Комисията и спрях да поддържам контакти с бившия ми работодател – директор Морко Келешов. Пратих му един есемес, че напускам и заминавам за Занзибар на гурбет. Да ме търси, ако ще, в този бункер не може да ме открие никога.

Ментешев ми бе разкрил и визионерския си план за бъдещето. 

– Един ден, моето момче, – казваше ми той с мечтателен тон  – Един ден аз ще оглавя държавата. Малко остава до времето, в което, като толкова други честни и почтени бизнесмени, преминали от бизнеса в Парламента, виж варненеца Магарешки например, ще вляза и аз в голямата политика и ще създам своя партия.

– Тогава ще им покажа на всички как се лъ.., а-аъъ управлява народа със замах и визия. Това обществени поръчки, това магистрали, а митницата –  Ех, да ти пипна аз митница… Ще сменям премиер след премиер, а парите ми в чужбина ще се множат ли множат. Ще стана по-богат от Крез.

Ментешев, да ви кажа, е олицетворение на успелия мъж в „българската мечта“. Навремето тръгнал като дребен „тука има-тука нема“ мошеник по пазарите и гарите, след това решил да се разраства, но му липсвал капитал. Взел назаем пари от едни борци – всичките с прякори на животни – провалил се, те му счупили два пръста, той се амбицирал още повече и стартирал първия си успешен бизнес – с продажба на ножове по домовете. И оттам като му потръгнало. Помнете ми думата – един ден този човек, или негово подобие, ще управлява света.

Служителите на „Милион и един импулса“ бяха разнообразна пасмина. Ало измамници, командировани от Горна Оряховица, бивши проститутки и настоящи наркомани, пияници, закъсали студенти, пенсионери-майстори на кръстословиците, амортизирани математици и физици, неколцина учители, вживяващи се като автори на фалшиви новини, и разбира се – Ивелин Цайса – първата голяма находка на таланта в намирането на ценни кадри Деян Намерански. С Цайса трябваше да се боря за наградния приз на фирмата „Луцифер на годината“, който се даваше в края на декември.

Пък какви заплати получаваха. Тези мои 600 лв. от Комисията за защита на потребителите са жалки в сравнение с 1200-та лева на колегите в „Милион и един импулса“. А работата – 6-часов работен ден и след това – пей сърце, маай гащи из града цял ден.

Двата ми месеца стаж прелетяха. Менто и Деян ме повикаха неочаквано един ден за разговор в кабинета, в който се запознахме, и ми отправиха предложение, на което да не мога да устоя:

– Слушай, Розко, решихме да те правим медийна звезда. Имаш харизмата, имаш нюха за тия работи – започна делово Ментешев. А сега съм намислил да обединя екипите на трите гадателски шоута и да ги пусна с нов облик в националния ефир. Затова ми трябва и ново лице – ама да е бръснач, като теб, а не като тия моите мискини, дето уж гадатели се пишат, а не могат да познаят по телефона мъж ли се обажда, жена ли звъни!

 – Чичо ти Деян ще стои неотлъчно до теб на първо време, да те обучава на тв-маниери. Какво ще кажеш, ъъъъ?

Капчици искрен плач занапираха в слъзните ми канали при това предложение, чудейки се хах да благодаря на хората, сбъднали мечтата ми да съм ТВ водещ.

И аз приех веднага с едно смутено – Мммда!!!

– А някакво артистично име искаш ли да ти измислим, така, да звучи по-МИСТИЧНО, за новия образ? – попита ме Деян Намерански.

 – Да, да – радостно възкликнах аз.

– Ще се наричам ВО ВЕКИ ВЕКОВ, маг ВО ВЕКИ ВЕКОВ ИВАНОВ!

*****************

Всичко приключи със сигнала на колегата Ивелин Цайса срещу моята всепроникваща във всеки дом медийна харизма на велик маг и изцерител на човешката психика и физика. Като казвам сигнал, имам предвид висшето проявление на това действие в една затворена колегиална общност – доносът.

Измина почти година от възшествието ми на телевизионния небосклон, през която се прочух дори в Китай и Индия, помогнах на много лековерни зрители да разберат кой съсед в блока им краде изтривалката, какво им вещае съдбата, или къде са си забравили ключовете, но нито една направена добрина не остава ненаказана, както е казал народа.

Нещастното десетокласниче с матурите се почувствало застрашено от набиращата ми популярност царствена осанка на медиен оракул и повелител на правоверните будали, и уплашено, че ще му измъкна приза „Луцифер на годината“,  взело, че ме наклеветило пред Ментешев. Лъжата му била, че си заделям по някоя дойче марка от парите на рекламодателите в гадателското ми шоу за ремонт на новата ми гарсониера. Е, аз не че не съм си чопвал по нещо, де, щото, нали Ментешев отказа да ми вдигне заплатата на два бона, но пък и мислих, че никой не знае. Гадният келеш ми беше хакнал онлайн банкирането в смартофона. Пфу, уж съм медиум, а как не можах да го предскажа.

И така, разделихме се с Ментешев там, където се срещнахме за пръв път – в кабинета на Деян Намерански. През сълзи на очите чичо Деян ме погледна с угасваща надежда за последен път, клатейки глава, и  каза сподавено само нещо като: Хлип-хлап-хлоп, тъкмо щяхме с теб да разработим китайския пазар и Индия.

А Ментешев, влечугото му с влечуго, целият зачервен от яд, че съм се опитал да го изиграя и съм нарушил свещения му закон да не цакам шефа, ме заплаши да си държа езика зад зъбите и да върна парите, в противен случай лошо ми се пишело. Всички перничани в колекторския отдел ми били взели вече адреса.

 – Аз щях да те правя мой зет, а ти какъв се оказа – Юда, Ефиалис, Бруте, чадо Измаилево – да крадеш от ръката, която те храни!!! – викаше по мен президента Менто, а дясната му вежда подскачаше тикозно, като че ли в наркозата на дивашки индиански танц край огнището преди жертвоприношение на бледолик пленник.

А аз, какво направих ли?

За пръв път в живота си събрах доблестта и куража, които трябва да има всеки чиновник, и се държах като истински инквизитор от Комисията за защита на потребителите:

 – Слушай Ментешев, тропнах с крак и го стрелнах церебрално в десятката. Не ме плаши, знам ти аз номерцата. Цялата Комисия за потребителите  ти е вдигнала мерника и скоро ще се пържиш в адски мъки… Защото, ти мене не ме познаваш. Ти знайш ли кой ме праща, а? Аз съм не просто Розко, послушното екстрасенсче, аз съм Во веки веков Иванов, инспектор 1-ви ранг от отдела за нелоялните търговски практики, а ти до седмица ще търкаш наровете в затвора, мамоне на дребната търговия, трепери капиталисте, родното правосъдие скоро ще ти свие сърмите!!!

И какво мислите че стана след този безпрецедентен подвиг в кариерата ми на инспектор? След това майсторско изиграване на картите и хвърлянето на флаш роял + плюмка в лицата на обиграните покерджии Менто и Деян. След колосалното събиране на цялото ми едногодишно разследване за измамите на „Милион и един импулса“ в епохалните 600 страници на обемист доклад и представянето му в Power point презентация с ливал темплейт на оперативка в конферентната зала на Комисията за потребителите пред ръководните кадри и колегите инспектори?

Не, не лежа нарязан на парчета от люти пернишки айдуци в някоя столична канавка.

Не, не съм и новият директор на Комисията за защита на потребителите. 

Не ме повишиха и в Омбудсман!

Неееее, не се крия и в мазето на последната къща от горната махала на село Нанагорно надолнище, Врачанска околия.

Чисто и просто, аз отново съм в Комисията за защита на потребителите, но не като безкористен и дързък инспектор, а само като прост архивар. Точно така – подреждам по цял ден папките със случаите в архива, а от праха и мръсотията развих сополива алергия и похарчих вече половината си заплата за кърпички.

Как стана така, че не само не ме повишиха и възнаградиха с Орден Стара Планина 1-ва степен  за храбрата и доблестна работа под прикритие в „бункера на „Хитлер & Ментшев and co“?

Ами, както стават нещата навсякъде в нашата мила Татковинка. Съгласно принципа „Гарван гарвану око не вади“ Ментешев и Намерански звъннали на директора Морко Келешов, платили си солиден подкуп + такса спокойствие + бонус (нова пенис помпичка за приятеля му Милко) и обещали финансиране на бъдещата му кандидатура за депутат в Парламента в замяна на това да потули случая и да ми държи устата затворена със заплаха от уволнение.

А аз, клетникът, летял доскоро във висините на медийния ефир, сега съм отново книжен червей от най-нисш разряд и пълзя в прахта. Ще седя мирно и кротко тук и ще си трая, понеже къде, да ме вземат мътните, ще ме вземат на работа такъв разхайтен хрантутник на държавна хранилка, като мен, загубил отдавна трудовите си навици и поведение, ако Морко ме уво’лни, а?

Да, светът е свят за тарикати, но с главно „Т“, и ако не си напълно убеден, че можеш да измамиш големите риби, или да подкрепиш позицията си с малко агресия, като отрежеш един-два пръста, или счупиш няколко капачки на колене, то – стой си в твоята малка локва и вегетирай, дребен балкански хитрецо.

Президентът на Галактиката

 

 

Реклами

А, ко речи? Кажи баба тенкю! Ко, не!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s