Посвещава се на всички приятели, които не ми четат разказите!

Стандарт

Имало едно време един скромен младеж, който случайно открил, че притежава известни заложби в художественото излагане на мислите си под формата на текст, демек в писането на белетристика, и решил да се пробва да напише няколко разказа и новели.

И така, пробвал се, написал ги, и почнал лека-полека да ги праща на приятелите си за оценка и мнение с риск да се превърне в нещо малко като досадник.

В разказите му не бил вложен особено голям смисъл, в тях не били разкрити загадките на космоса, или потайностите на човешката душа, нито пък скритата история на извънземните цивилизации. Те не били обемни, като „Война и мир“ или епични, като „Одисея“ и „Илиада“, но не били и съвсем скучни и сухи, като някои от задължително изучаваните литературни произведения в училище. Напротив, били забавни, цветни и остроумни.

Дотук – хубаво! Написал разказите скромният младеж, направил си и собствен блог, където ги публикувал, тези ми ти пусти разкази и новели, обаче повечето от приятелите му нещо се дърпали да ги четат.

Някой от приятелите му имали много работа, други били твърде изморени, трети просто не обичали да четат, четвърти не харесвали стила, пети го мислили за некадърен драскач, но не искали да го обидят и си траели, а на шести изобщо не им се и занимавало с такива глупости в малкото им останало свободно време – предпочитали да гледат как родните световно неизвестни знаменитости се местят от кълка на кълка и попръцкват по диваните в къщата на „Вип баш бай брадър“. 

В разрез с това варварско поведение, обаче, някои от приятелите на новоизлюпения млад писател го уважили и попрочели нещичко. Даже му написали и куртоазни коментари в блога.

И тъй, осиферил се младежа и се амбицирал да изпише бясно няколко химикала, създавайки първия си роман.

Романът бил приет добре от критиците в един тв конкурс за млади писарушки и амбицията на младока станала неудържима, така неудържима, както на майка на мързелив третокласник, записан едновременно на пиано, рисуване, програмиране, бадминтон, плуване, карате, винг-чун, английски, немски, мандарин, есперанто и шахмат.

Като разбрали за романа, някои от приятелите му си казали: „Брей, браво, бе!“, и взели, че го попрочели романа, а той никак не бил дълъг и за разнообразие имал много картинки и лафове.

Но други, други самути изобщо не се трогнали и си казали само: „Тоя па!“ 

И така, окъпан в славата на телевизионните прожектори, скромният младеж се наперил като софийски гълъб в танц за ухажване пред току що излязла от контейнера и окъпана в боклучен сос млада гълъбичка, купил си лаптоп и с подобрените си умения в писателското тайнство нащракал на клавиатурата още доста разкази, публицистични статии, хумористични текстове и даже още един роман.

Ама тез неговите приятели хич и не откликвали на молбите и поканите му да видят тук-таме някои от новите творби. Нямало уважение, нямало муважение – всеки си имал по-важна работа, например да чопли нюзфийда на Фейсбука и да разчатва каки и батковци в Месинджъра.

Комплексирал се младият писател, че не става за нищо и страшно се натъжил, че не може да предаде натрупаното знание, въплътено в разказите му, защото, както казва Платон, допълнен от един друг и после от още двама: „Познанието носи печал, особено когато не е споделено!“.

Мъката на младия писател станала така отчайваща, тъй мъчителна и тежка, когато се оказало, че той си бил сам и единствен читател… 

Толкова се бил сдухал някогашният скромен младеж, комплексът за малоценност така го стиснал в хватката си, че той съвсем превъртял и малко тръгнал да се беси на абажура в хола.

И точно когато нахлузвал на врата си примката, звъннали от едно издателство с предложение за публикуване на романа му.

Естествено, романът бил публикуван на английски език и в чужбина, защото на родния скитски пазар просто нямало място за нещо толкова авангардно и креативно.

И по-нататък, абе, с две думи – голям успех пожънал и много забогатял младият писател. Прочул се до немай къде, мискининът му с мискинин. Ама страшно се прочул. Банковата му сметка в Швейцария набъбнала до 8 цифрена сума.

Получил най-накрая огромно признание по цял свят и милиони читатели, той не забравил никога своите приятели, които навремето така го пренебрегвали …

Поканил ги всички на гости в имението си – късносредновековен замък на брега на река Рейн в Германия. Пътят – със свръхзвуков самолет Конкорд, 1-ва класа и засукани стюардеси по минижупи, които щедро сервирали алкохол и мезета –  бил изцяло за негова сметка.

Пристигнали приятелите в замъка и зацъкали с език при сблъсъка с лукса. Даже две по-скромни приятелчета от село, като видели банята, оборудвана със златна тоалетна чиния в стил Луи XVI и украсена с картината на Франсиско Гоя „Голата Маха“, която  помахвала свенливо срещу кукото, получили културологичен шок, или по нашему казано – имали ЗАПЕК.

На тържествената галавечеря в просторната трапезария с окачени по стените реликви на ювелирното изкуство от цял свят, ловни трофей и ценни картини, вече известният и утвърден младеж-писател нагостил приятелите си с превъзходни ястия, еталон на френската, немската, италианската и испанската кухня. А от избите си ги напоил с чудесни вина, уискита, шампанско, ракия, водка и ром, а за въздържателите – български компоти и немски степчета TANG.

След това ги помолил да му дадат банковите си сметки и паспорти и им обещал, че до 12 часа личният му банкер в Цюрих ще преведе на всеки от тях по 500 хил. евра като благодарност, че винаги са го подкрепяли в безплодните му писателски опити и са го окуражавали с ценните си съвети навремето.

Гостите наистина се смутили от тази великодушна постъпка, а някои проявили излишна скромност и почти изчервени от срам, сещайки се за предишното си поведение, когато все обещавали да четат разкази, но някак си забравяли, смело си позволили да откажат подаръка. Щедрият писател обаче и дума не искал да чуе. Обещанието за него си било обещание.

Но после, после станало още по-интересно. 

По средата на вечерята писателят нахлузил един противогаз и се провикнал: – Нека купонът започне СЕГА!

От ноздрите на няколко еленски глави-трофей наизлизали кълбета райски газ, който упоили негодниците с приспана съвест. След това младият писател и гърбавият му иконом Максимилиян, повлекли безжизнените тела на приятелите към затворническите килии на замъка, като ги влачели за краката, докато ги спускали по дългото стълбище на замъка, и никак не внимавали, така че главите на упоените отскачали като баскетболни топки по мраморните стълби.

В тъмницата до всеки от гостите бил оставен по един сборник с всички издадени разкази на приятеля им писател-злодей, отдавна завършен психопат всъщност, който дълго чакал и планирал своето сладко отмъщение

Когато се събудили тези клетници, изперкалият и фрустриран писател, им съобщил по говорителите на монтираната аудио уредба със зловещ смях (Му-Ха-Ха), че ще ги държи в килиите, докато и последният от тях не научи наизуст творчеството му и не напише по една рецензия за всеки негов разказ и роман. 

Освен това им казал, че всеки ден ще им чете собственоръчно чрез инсталираната аудио-уредба минимум по 3 часа дневно всичко, написано от него – от преразказите за часа по Български език и литература във 2-ри клас, през темите за кандидатстудентския изпит по БЕЛ до десеттомната му колекция с непубликувани вицове ала Къци Вапцаров, които бил измислил за в-к „Трета възраст“ в зрелите си графомански години.

За по-добре справящите се с изучаването на писанията  писателят-злодей гарантирал облекчен режим и самостоятелна килия без плъхове, тарантули, гигантски стоножки и мухъл, както и разнообразно меню, различно от сиреновата попара с чай, която гърбавият иконом Максимилян сервирал на арестантите по три пъти на ден. 

Най-голямото поощрение за затворниците отличници била отпуск-ваканция в една от стаите на замъка с облекчен режим и без четене на живо от аудио уредбата. Имало само едно ей-тонинко малко неудобство. В стаята често се разхождал гол и си тананикал  Кармина Бурана призракът на миналия стопанин на замъка – червенобрадият Рудолф, който полудял след изневярата на жена си с коняря през 1459 година,  и я заклал с брадвата, окачена сега над леглото. Понякога, късно през нощта, Рудолф се раздвижвал и размахвал гневно брадвата из стаята, но само понякога; иначе не правил пакости другаде из къщата.

Не така добре справящите се приятели с анализите на разказите младият луд писател заплашил със стимулираща терапия – едночасов музикален сеанс, който представлявал песен на ушенце плюс още нещо 😉 от един от двамата инквизитори на тъмницата – Джорджано и Деян Неделчев – Икебаната.

А на края на изпитанието, съобщил злият писателски гений, щяло да има дискусия, модерирана от него, на която приятелите му трябвало да разкажат как са се обогатили духовно от разказите и да издържат тест с 1001 въпроса, с който да покажат, че познават отлично творчеството му.

Всеки издържал теста щял да бъде свободен да си ходи на село и богато възнаграден с по няколко шута в гъза, а за провалилите се неграмотници се предвиждало да останат в килиите, докато не издъхнат от изтощение при измъчването им с ток и не се превърнат в добре препечени скелети. (Му-Ха-Ха-Ха)

Историята мълчи как е приключило всичко и не казва кой точно е този млад писател, но аз ви съветвам да започнете да четете и моите разкази, за да не стане както при него. Auf wiedersehen, tschüs…

Президентът на Галактиката

Реклами

А, ко речи? Кажи баба тенкю! Ко, не!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s