Приказка за чадърите

Стандарт

Семейството изглеждаше порядъчно българско.

Още със стъпването на Южния плаж в Несебър, двете им момчета се отскубнаха от ръцете на майката-дебелана и с див рев запердашиха  надолу по склоновете от пясъчни дюни. Бащата – слабичък тип с очила – изоставаше някъде назад – огънал кръст под всевъзможни багажерии.

Целта на юнаците бе онзи вечен властелин – морето – в което след няколко секунди  за пръв път в живота си щяха да цамбурнат.

– Ей, маймуни с маймуни – пъхтеше след тях мама-цоцолана, а масивните й крака потъваха като котви в пясъка. – Да не сте посмели да влезете без оня сопол – баща ви, че ще ви откъна ушаците!

Но на децата не им пукаше. Изглежда ушите им бяха пострадали при друг подобен случай и никак не чуваха заканите. Те се надбягваха между барикадите от платени шезлонги, масички и чадъри, а джапанките им ръсеха пясък в очите на плажуващите баровци и чужденци, платили по 30 лв. за ВИП място. 

Радостта от първото морско къпане бе огромна. Маминка и татьо от няколко години ги лъжеха, че ще ги водят на море, но пари все не оставаха. И ето – днес голямата работа се случи – ОООПААЛЯ – ПЛЯССС –  ЦАМБУРРР.

На излизане от водата маминка ги посрещна с по два шамаря зад врата и изръмжа командата: НАПРЕД, БРЕ, МАСКАРИ.

И в индианска нишка, пробивайки си път сред множеството летовници, те тръгнаха по бреговата линия да си търсят местенце за бивак. Но наоколо цялото пространство бе окупирано от платените чадъри и шезлонги, дето не са по джоба на никой честен българин.

Накрая на върволицата плетеше крака робът носач Татьо – будала по природа с диплом шест и половина от Университета и заплата добър четиристотин и петдесет лева по минималните стандарти на държавата.

Те вървяха, и вървяха, и вървяха, и най-накрая стигнаха свободната зона, която като мираж привличаше погледа с пъстроцветните си чадъри и хавлии. 

Ма там – сантиметър на сантиметър местенце не беше останало свободно. Всичкият целокупен български народ точно там се беше изтапанчил да хваща тен и да плющи сантасе. 

– Татьо, ми като няма място к‘во ше пра‘им?

– Не знам, моето момче. Аз само нося. Питайте маминка.

Маминка нареди отново – ХОДОМ МАРШ –  и те продължиха към скалите и края на плажната ивица. Там, където обикновено се настаняват само прокажените, нудистите и онези бедни семейства, които са закъснели да заемат място на оскъдната свободна зона.

До скалите никой не иска да плажува. А водата е фрашкана с водорасли, раци и по някоя друга черноморска акула. Дори легендарното нахалство на плажните продавачи на царевица и гевреци не стига дотам.

След има-няма половин час плажният лагер вече бе готов.  Чадърите са разпънати, мини басейнчето е напълнено с вода, поясите са надути и децата са намазани с кисело мляко… Рибарското столче на бащата е затънало в пясъка под тежестта на маминка, която приканва с не чак толкова мили думи благоверния да я намаже по гърбината със скъп лосион и масажни движения като в петзвезден хотел.

Децата са строго предупредени от маминка да не зяпат много-много наоколо, защото е пълно с разврат:  разсъблечени лели поклащат увиснали мекици в компанията на голи дъртаци, които люшкат провисналите си мустаци.

– Ууу, татьо, тука не ми харесва – реве единият малчуган.

– Блякс, пълно е с голи бабки  –  мрънка другият.

– И тез ръбати скали ми убиват на нежното седалище – допълва маминка.

– Ами, няма как, семейство. Така ще е като закъсняхме за свободната зона, а всичко друго е заграбено от мафията. 

– Ми, как е станало така, бе, татьо. И едно време ли е било така в Несебър?

– Ааа, не. Не беше така, татьовото. Но добре помня как стана.  Точно тогава  бяхме на същия този плаж с баба ви, дядо ви и батко. Помня, че бяхме с бате на вашите години. Абе, вие искате ли да ви разкажа приказката за чадърите? Ама трябва да ми обещаете, че ще слушате мама, нали?

– Да, да…

– Добре тогава, значи…

Татьо им поседна на хавлията и задълба с ръце в пясъка. Сякаш под безбройните песъчинки и натрошени мидички откриваше отдавна изчезналите си детски спомени. Пласт по пласт.

Имало едно време в Несебър една прекрасна почивна станция с бунгала – започна приказката за чадърте бащата.

Времената не били толкова скъпи, както днес. Всяко едно обикновено семейство можело да си позволи да остане на бунгалата на Несебър най-малко десет дена. Лагерът бил пълен с малки и големи деца. И те по цял ден играли на най-различни игри по площадките. Възрастните пък почивали под дебелите сенки на беседките и пейките, които били пръснати навсякъде из градините на лагера. Абе, казвам ви, същински рай било там. Вярно, че баните и тоалетните били общи, но пък си имало хубав стол с кухня на народни цени, където сервирали първо, второ и трето. Столовата си имала  и заведение, в което до късно вечерта ставала веселба.

– Еха!

– Иха!

– Къде е този лагер, татьо. И ние искаме там – възхитиха се малчуганите.

– Чакайте да стигна до края и ще разберете.

Тогава Южният плаж на Несебър не бил така пренаселен, както сега. От началото на дюните до самия бряг нямало никаква платена зона. Нямало ги баровете и дискотеките. Нямало ги джетовете и другите атракциони. А ей там, точно там, където сега е онзи тузарски хотел, била най-голямата водна пързалка, която е съществувала някога някъде. Тя била синя като морето и висока колкото хотел Кубан.  5 пускания стрували само левче-кефче. Пък ей тук, на дюните, ставал най-зрелищният плажен футбол. Със задни ножици, салта-малта и съвсем без правила.

– Иха!

– Еха!

И за всички плажуващи имало място тогава. Целият плаж бил общ, на хората, а не на мафията, както сега. На семейство се падало горе-долу площ, колкото е тристайният апартамент на баба ви. Пък не е като да е нямало хора. Охо, имало хора, че и питаш. Имало народ колкото да напълни стадиона Макарена.

Обаче по това време из цялото Черноморие почнали да се появяват злодеи злосторни. Те искали да заграбят плажовете за себе си и за своите шефове от мафията. Искали да таксуват всички обикновени хора, които идват да се къпят през лятото и по този начин да забогатеят набързо. Те нямали право, но с измами и заплахи  накарали държавата да им подари плажовете.

В Несебър, на Южния плаж, се паднало на един борец с врат като на кит да прибира парите за мафията. Радо Ланеца му викали. Той дошъл в разгара на сезона с бандата си от горили. С него били Киро Гърба, Диньо Чука, Владо Въргала и Тоньо Гардероба.

Радо Ланеца и борците му се разходили по плажа и почнали да мерят нещо с детска розова линийка. Били големи и страшни. Стъпвали тежко като Годзила, почесвали се тук-таме по тиквите, цъкали нещо с език и преценяли бъдещото си владение.

Когато слънцето залязло и всички хора вече си били по бунгалата и квартирите, Радо Ланеца докарал 10 камиона с чадъри и още 10 камиона с  циганета, които да ги копат в пясъка. За една нощ целият плаж бил набоден с частните платени чадъри на мафията.

На сутринта, като дошли хората, почнали  да се чудят какво става. Забождали си чадърчето на обичайното място, но там вече се извисявали големите метални чадъри с палмови клонки отгоре им. И макар, че гледали да ползват сянката само на своите си малки шарени чадърчета, веднага щом се настанявал някой човечец, около него сякаш ставало земетресение, последвано от слънчево затъмнение. И Киро Гърба, или  Диньо Чука, или Владо Въргала, или Тоньо Гардероба идвал при тях и им казвал: Треб‘а да плАтиш на шефа 10 кинта на ден. Молим!

След някоя друга препирня горките хора ставали и се премествали на едно възмалко парче пясък, останало ненабучено от ччадърите на борците.  Това сега е свободната зона за плажуване. И тя бързо се препълнила.

Появили се няколко народни герои, които успели да накарат всички избутани от борците хора да се обединят и да въстанат срещу тази явна несправедливост.

Как така ще ни искат пари и ще ни пъдят! – казвали героите. Плажът е на всички и е безплатен. Освен това сме дали курортна такса на Общината.

Героите били обикновени малки мъжлета като мен и някоя друга ядосана маминка, като мама, но скоро се съединили в мощна армия от смели рицари и дружно настъпили към платените чадъри. Всички вкупом започнали да дълбаят с каквото намерят в пясъка и заедно да изкореняват чадърите.

Горилите Киро Гърба, Диньо Чука, Владо Въргала и Тоньо Гардероба нищо не можели да направят пред такава армия от смели опълченци. Само седели отстрани, чесали се по плешивите тикви и гледали лошо с дрозните си физиомутри. И аз и батко бяхме там, и ние чупихме чадъри. И ние бяхме чст от рицарите пазители на свещения плаж.

След като изтръгнахме всички чадъри, ги нахвърляхме на един голям куп. Разпънахме нашите си чадърчета на старите места. Постелихме си хавлиите и уморени налягахме да си починем.

Не след дълго обаче небето се смрачи и задуха силен вятър. Към нас от водата започна да приближава страшна буря. Вкупом затичахме към бунгалата. Надпреварвахме се с дъжда. Плажът опустя за миг. В последния момент погледнах назад и какво да видя: Борците също бягаха през глава, сякаш Дявола ги гони.

И наистина, самият цар Нептун беше излязъл на плиткото. Висок поне два метра. Стоеше гол до кръста във водата, а на главата му имаше златна корона. Горд и ядосан, с напращели от сила мускули, той въртеше тризъбеца си  и завихиряше торнадо. После насочи вихъра към купчината изкоренени чадъри. Вихрушката мигом ги грабна и с оглушителен трясък ги отнесе навътре в морето.

– Еха!

– Иха!

През това време Радо Ланеца седял отдалече в луксозното си заведение с гледка към плажа, мигал на парцали и нервно си гризял златния ланец. После почнал мисловна дейност, което си личало от това че си бърникал в ухото с антената на мобифона. Накрая се обадил да обясни на шефа какво е положението.

 – Ало, шефе.

– Да, бе, да, бе, да бе! Ситуацията е под контрол. ПратИ ми само Митьо Чеченеца, че требва да гръмне едно спасителче от плажа, дето тука ми праи проблеми и мятка нек’ва пръчка.

– А, и кАжи утре на кмета да прати насам десетина куки, че да озаптят тая паплач. Щот ако пусна момчетата не отговарям. Тука че стане мазало.

На другата сутрин отидохме да се къпем в морето.  И какво да видим: целият плаж отново беше набоден като таралеж със скъпарските чадъри на мафията. За една нощ работниците бяха набучили навсякъде нови чадъри. Отгоре на всичко, този път имаше още повече отколкото преди.

Опълченците от бунгалата вече  бяха излезли най-отпред и тъкмо да понечат пак да отскубнат и потрошат някое друго чадърче и хоп – от шезлонгите изпод чадърите наизскачаха глутница цивилни полицаи и закопчаха най-борбените татьовци и маминки.

Настана голямо суетене в нашия лагер. Арести, глоби. И както винаги става когато работата опре до страхуване – всички се изпокрихме като мишки и се наблъскахме гъз до гъз на свободна зона. На никой друг не му се ходеше в полицията да плаща глоби. Времената бяха бедни. А държавата, нея не я беше грижа за хората, тя защитаваше мафията. Както е и досега.

И затова, татьовите хубостници, ще търпите дето ви ръби на дупето. А като мине някой гол пенсионер – мижайте. Утре ще дойдем по-ранинко и ще си намерим местенце на свободната зона. Търпило, татьо, търпило му е майката.

– А, татьо, татьо…

– Какво стана с лагера с бунгалата? Къде е сега?

– Ааа, лагерът ли! Ами, хе, че той беше точно там, където сега е модерният затворен комплекс с онзи огромен хотел, дето прилича на Румънския парламент. Преди десетина години кмета на града, г-н Радо Ланеца, мина през бунгалата с булдозери и построи на тяхно място перлата на Черноморието  – комплекс Гранд хотел ризорт „На гроба на Нептун“.

 

 

Татьото на Галактиката

А, ко речи? Кажи баба тенкю! Ко, не!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s