„Сериозно за НЛО“, един репортаж на сър Стенли Ройс Трети

Стандарт

– Много и разнообразни са историите за похитените от извънземни, уважаеми слушатели, но, моля ви, обърнете специално внимание на тази! Натъкнахме се на нея по сигнал на наш слушател. Тя заслужава важно място в архивите на рубриката „Сериозно за НЛО“. Така започна последното радиопредаване на известния водещ на Би Би Си сър Стенли Ройс Трети.

Всеки четвъртък в 21:00 почитателите на мистериите в Британия потъваха в дълбоките си кресла  и наостряха слух. Те чакаха  поредната загадка. Поредният странен случай, подложен на дисекция от добре наточения научен скалпел и тънкото чувство за хумор на любимия им водещ.  На онзи заклет враг на  суеверията и болните фантазии, на когото имаха безгранично доверие. На добрия стар сър Стенли Ройс Трети.  

Успехът на рубриката „Сериозно за НЛО“ се дължеше само и единствено на водещия и неговия маниер. Той притежаваше такава проникновеност и нюх за фантазмите, че с лекота можеше да  разпъне на кръст и най-изкусните в историите си похитени чудаци; Той имаше  превъзходното оксфордско образование и ефектен начин на изложение, с които отлично резонираше на голямата възбуда на публиката към темата за космически кораби в небето. Тази тематика шестваше от близо десетилетие насам, първоначално зародила се като мода от Съединените щати. Но с навлизането в атомната ера, изстрелването на Спутник от руснаците през 1957 г.  и  старта на космическата надпревара, тя набра инерция и в един момент се оказа, че всички са пощурели по малките зелени човечета.

Към края на всяка рубрика не оставаше неизяснена загадка. Тогава идваше най-сладкия момент на шоуто. Тогава просто ставаше ясно, че сър Стенли е спипал по бели гащи още един луд. А рацоналният британски слушател  си отдъхваше. И оставаше повече от доволен, че е запазил типичния си скепсис до финала, а  не се е подхлъзнал по бръщолевиците на героите в епизода, както лековерната му благоверна дарлинг съпруга, например.

Големият успех на рубриката „Сериозно за НЛО“ беше точно в това. Тя напълно отговаряше на здравите научни разбирания и типичната студена и прагматична преценка на средностатистическия поданик на кралицата-рептил,  нейно величество  Елизабета Втора.

Това, което обаче остана тайна за слушателите през онази последна радио четвъртък вечер с любимия им водещ беше, че в оригинал историята на сър Стенли не звучеше така, както прозвуча в ефира.

Редакторите на радиопрограмата надделяха над своя гуру, който изглежда бе преживял някакъв нерен срив покрай подготовката на материала за рубриката си. Наистина се поизпотиха, докато сценарият, който сър Стенли им бе написал, успя да придобие що годе приличен за представяне вид.

Те доста се потрудиха, за да замажат и всякакви свръхестествени изблици и паранормални откровения на своята „радиозвезда“ с научна титла, изречени на живо в ефира на БИ Би СИ. Прекъсваха на няколко пъти за реклами, през които тъпчеха водещия с успокоителни и му даваха да си пийне против стреса чай от мента, лайка и маточина.  В крайна сметка радиопредаването запази своя достопочтен научен наратив и както винаги на финала всички се смяха доволно и щастливо на историята за поредния отвлечен луд. Който в конкретния случай се оказа и дърта пияница.

Каква обаче беше тази загадка, която бе накарала дори опитното емпирично чене на сър Стенли Ройс Трети да затрака неравноделно и да бръщолеви врели-некипели в национален ефир? Защо бе свален от ефир скоро след това?

Нека разберем в следващите редове…

**************************

В петък на обяд, денят след излъчването на предпоследният епизод на поредицата „Сериозно за НЛО“,  сър Стенли Ройс Трети хвана експресния влак за Суонзи, графство Уелс. Целта му бе да се срещне с един изключително любопитен екземпляр, който от дълго време бе звънял в редакцията на Би Би Си с настояването да разкаже своята нло история. Именно неговият разказ щеше да послужи за главна тема в новия епизод на рубриката „Сериозно за НЛО“, който предстоеше да се излъчи. И който, както се оказа, беше последният в кариерата на опитната НЛО хрътка сър Стенли Ройс.

Нищо в предварителното проучване на случая не подсказваше изненади. Нещата си бяха същите както при толкова много други подобни разкази и бълнувания на мними отвлечени.

В резюме: Някакъв обикновен човечец, без критическо или каквото и да е там по-висше образование от началното, твърдеше че извънземни нашественици го похищават от дома му често и го подлагат на най-гнусни и жестоки медицински опити в лабораторията им на космическия кораб с дисковидна форма. По телефона повтарял постоянно за някакво си „дълбоко сондиране“.

По-скоро със случая би трябвало да се заемат от Кралския институт за психически заболявания, отколкото от Би Би Си. Но дългът към десетките хиляди почиататели на сър Стенли Ройс Трети го зовеше на поредния кръстоносен поход срещу човешката лудост, или може би суета.

Експресният влак пристигна в крайбрежното градче Суонзи с прецизната британска точност в ранния следобед. Сър Стенли се настани в близкия до гарата старомоден хотел. Той отдели 1 час за почивка. След това се отправи на 30 минутна разходка из китната централна част на градчето, където разпита няколко лентяй за местната флора и фауна и между другото, дали в последно време не са виждали космически дисковидни кораби.

Последващите 15 минути сър Хенри прекара на чаша чай в едно очукано заведение, наостряйки уши към разговорите на клиентите за нещо необичайно (като разрязан с лазерна технология добитък, например).

Безплодното изучаване на терена завърши с  5-минутен  пазарлък с таксиметровия шофьор Фил. Таксиметърът бързо-бързо се ориентира не само в адреса  и платежоспособността на сър Стенли, но и в неговата неопитност с провинциалните таксиметрови шофьори и всевъзможните им начини да си изкарат бакшиши.

От дума на дума таксиметъра Фил и Стенли се разприказваха по темата на деня. Оказа се, че Фил е бивш иконом от Бъкингамския дворец. Но решил да се пенсионира и да прекара старостта си в провинцията, далеч от прищевките на всеки роднина-рептил под прикритие от рода на кралицата-майка. Фил обясни, че дисковидни кораби в околността не бил виждал никогаш, но те търде често паркирали на зелената морава с размер на стадион по крикет зад любимата лондонска резиденция на Елизабета (Бъкингам). Именно там трябало да се търсят инопланетяните.

Шофьорът Фил заработи добър бакшиш от този си курс.

                                                                        ***************

След като слезе от таксито на приказките от 1001 нощ, сър Стенли повдигна вежда и записа прилежно в репортерското си тефтерче показанията за Бъкингамското летище на извънземните.  Огледа наоколо.

Неговият човек живееше извън градчето Суонзи, както и можеше да се очаква. Всъщност, местенцето не беше никак лошо. Намираше се във вилната зона и имаше очарователен полуселски вид, който, в комбинация с чистия въздух, приятния бриз  и морските пейзажи на залива Суонзи бей, беше извадено като от картина на някой велик художник-романтик.

Какво по-хубаво място от това, за да прекараш на спокойствие старините си, каза сър Стенли с нескрита завист за Фил-шофьора-иконом, замисляйки се за дълго отлаганото си, но все пак неизбежно пенсиониране някой ден.

Сега оставаше да намери коя точно беше къщата на лудия-похищаван тип. Може би имаше няколкостотин ярда черен и прашен път до нея.  Трябваше  да поразпита някой случаен жител на квартала къде  е жилището на лудия? За щастие бързо го ориентираха.

Информаторът се зададе по прашния път на велосипед, спря се  и охотно заразказва за съседа си – луд с такава емоция и жар, сякаш председателят на Кралското географско дружество говореше за експедициите на капитан Джеймс Кук в Австралия и Океания. Разбра се, че неговият човек с извънземните е нещо като местна знаменитост, но от лошите герой. Бил всеобщ антилюбимец, архизлодей и антихрист. 

– От години тормози цялата околия, господине – обясняваше бедния човечец с колелото и жестикулираше, сякаш гонеше муха от себе си. През две-три вечери, особено когато е по-топло навън, мистър Ърмантроут излиза на верандата на къщата си нощем и сипе ругатни и заплахи накъдето му видят очите. А тук всичко се чува, местността е тиха и открита.

– Високоговорител да имаше, проклетникът, нямаше  как да гърми по-силно. Майката природа не го е дарила с много ум, но виж, гласът му, ужасният му глас, по-громък е от рев на разгонен мъжки слон в саваната на Африка. 

Интересноу – сър Хенри кимаше и записваше в тефтерчето си на репортер любопитните подробности за субекта на радиопредаването.

– Пиянството му ли го кара да се дере така по цяла нощ, или пък времето, прекарано в лудницата, когато е бил млад? Не се знае! Но и баща му беше същият! – обясняваше разстроен информаторът.

– Дълги години и баща му тероризираше всички съседи с ужасни викове, докато не се спомина. След това сина се върна да живее в родната къща със семейството си, но скоро се превърна в копие на дядото. Жена му и децата му го напуснаха, изхвърлиха го от работата. Но получи прилична пенсия като освидетелстван. Сега харчи обществени пари за свое здраве, докато попилява здравето на  всички други.

Междувременно, към разговора с човека на колелото се събраха още неколцина минувачи, които  като  в хор от старогръцка трагедия започнаха да се оплакват от лудия си съсед Ърмантроут.

Вокалистът на хора- жена с изопнати нерви, се наложи над всички и с извисяващо се сопрано продължи оперетата.

– Дори и кучето му го напусна. Беше благороден, почтен и верен до гроб ретрийвър на име Честър. Да, горкият Честър. Колкото и да беше почтено животното и то не издържа на виковете на лудия си стопанин.

– Съседите през три къщи също се изнесоха. Няма оправия с този. Нито полицията, нито психиатрите могат да направят нещо. Прибират го и след някой друг ден пак го пускат.  И се почва всичко отначало. Да имаше кой да му свети маслото, но уви. Всички тук сме мирни хора и не искаме да си слагаме такъв грях на главата.

– А вие, мистър Ройс, казхте, че не те местен, нали? Бихте ли приели малка сума срещу това така само лекинко да подпалите къщата на Ърмантроут преди да си тръгнете. Ще направите голямо добро на хората. И никой нищо няма да ви каже от полицията, честно…

След разговора си с добре осведомените съседи сър Стенли спря да обобщи основните неща в  репортерски тефтер с герба на кралското научно дружество. Тази реликва му беше подарък от времето на студентските му години на блестящ млад учен. Самият легендарен председател сър Ърнест Ръдърфорд му го бе връчил.

Аха, ето я и къщата, – каза си Стенли, вървейки нататък по провинциалния прашен селски път.

– Нека да видим какъв дявол се крие тук! – измънка си под орловия, големичък нос Стенли Ройс и инстинктивно бръкна в дълбокия джоб на удобния си шлифер. Там кротко си подремваше един от добрите му приятели, който го подсигуряваше срещу откачалките, срещани в работата на терен. Това бе револвер  Смит и Уесън, зареден с 6 куршума в барабана.

След разговора с местните сър Стенли остана малко разколебан за това дали новият субект за изследване в рубриката ще се окаже подходящ. Та той беше прекалено луд за радиопредаването.

– Ясно е, че е напълно изкукуригал. Очевидно от това няма да стане добра история за рубриката – отдаде се на колебания и размисли в последните метри  преди къщата сър Ройс.

– Изглежда, че жалкото умопомрачено човешко същество, което така настойчиво звъня от седмици наред в редакцията, е крайно агресивно и трудно за диалог. Даже най-смелите хлапета от района не припарвали до дома му, твърдят съседите. Но пък, защо тогава изобщо му е трябвало на този откачен тип да настоява за срещата. Дали не е някакъв вид раздвоение на личноста или тежка форма на шизофрения? Сега ще разберем.
Къщичката изглеждаше почти неразличимо от съседните. Добре измазана, на два етажа, с поддържан райграс и спретнат двор с прясно боядисана бяла ограда, не по-висока от метър.
Сър Стенли почука на входната врата и веднага пъхна ръка в джоба със заредения Смит и Уесън. След малко се отвори. 
**************************
Посрещна го  възпитан и любезен човечец по халат и щом чу кой е гостенинът, веднага го покани да влезе и му предложи чай. Нервите на Стенли Ройс се отпуснаха. Стопанинът имаше най-приветливото и честно лице, което някога можеше да бъде срещнато в подобен провинциален край. Ръката на сър Стенли спря да стиска револвера, и докато се усети, вече стискаше в любезен жест на приятелство ръката на домакина.

– Всъщност, всичко започна от баща ми – поде историята си лудият мистър.

– Хм, така ли. Баща ви е починал преди известно време, нали?

-Не, той никога не е умирал. В действителност бе отвлечен за постоянно. Той беше първият похитен.

Събеседниците се настаниха удобно в две срещуположно поставени кресла с мека тапицерия. Между тях имаше малка старовремска масичка с дърворезба. А върху нея – две красиво изписани порцеланови чаши, пълни с билков чай. При все, че разговорът пое в неподозирана и много интересна посока, сър Стенли съжаляваше, че не бе взел някой от служебните магнетофони, за да запише думите на домакина си. Но устройството беше доста обемно и едвам се побираше в голям куфар. 

– Добре, нека да започнем от самото начало, господин, как всъщност да ви наричам? 

– Предпочитам Ърни, но ако не е достатъчно сериозно за  радиото, може и с фамилията ми –  Ърмантроут.

– Интересът ми към НЛО започна принудително. Нито съм ги търсил, нито съм ги чакал, мръсниците. Просто станах случаен очевидец на нещо, което нямаше друго разумно обяснение, освен очевидното. Една нощ видях космическия кораб, който отвлече баща ми.

– Космическия кораб, казвате. А как познахте, че е такъв, а не руски сателит или метеорологичен балон? – Имаше ли дисковидна форма и притеглящ лъч? 

– Да, да. Много точно описание правите, но… изчакайте да довърша и ще ви покажа скиците.

– Тогава бях все още хлапе. Около 16-17 годишен.

Всъщност, по това време, в последните класове на гимназията,  с приятелите ми се придържахме към строгите изисквания на научния непукизъм по всички въпроси, опиращи до паранормалните явления. Срещите с моя така наречен „научен клуб“ минаваха предимно по баровете на Суонзи в пресушаване на халби бира и задяване на гърлите  от девическата гимназия. Точно в онази нощ се прибирах обилно почерпен и затова тогава  не можех да кажа със сигурност дали не съм халюцинирал. Но години по-късно установих, че всичко е било истина.

Баща ми скоро се побърка и го оставихме да живее сам. Да вика и проклина извънземните копелета по цяла нощ. Преместихме се в Суонзи и само от време на време ходихме да го наглеждаме. 

Всичко се промени, след като пришълците го отвлякоха окончателно. Тогава къщата се освободи. Аз вече бях обвързан и с децата и жена ми заехме стария семеен дом.

Оттогава вниманието ми се наостри към определени явления, които нямаха разумно обяснение. Късно през нощта усещах нечие присъствие около имота и дори виждах светлините на кораба им. Явно тогава са започнали да ме проучват.

Мога да ви уверя, че първоначално изобщо не се страхувах. Знаех, че баща ми бе психично болен – специална комисия го бе освидетелствала – и започнах да търся разумни обяснения на това страно присъствие.

Така проходих в науката. А подходът ми на здрав емпирио-критицизъм  оттогава насам не е мръднал и на милиметър. Аз съм емпирично праволинеен във всички положения. 

След сблъсъка с жестоката действителност обаче всичко за мен се промени.

Ето, вижте тези белези. Приличат ли ви на нещо познато от съвременната медицина? 

Домакинът, г-н Ърмантроут, нави ръкавите на халата си и разкри пред изумения поглед на сър Стенли тънки ивици сплетени златисти нишки по протежение на венозните ракзлонения на ръцете си. 

– Не помня добре първите похищения, защото мръсниците са адски добри в заличаването на краткосрочната памет. Те успяват лесно да изтрият всичко в спомените на единичните си жертви.   Но когато количествените натрупвания на отвличанията са толкова многобройни, те вече се запечатват в дългосрочната памет и, казвам ви, няма друго спасение, приятелю, освен сладката смърт.

– Безсилни сме пред тях. Така, както  добитъкът във фермата е безсилен пред волята на стопаните си. Те ни притежават. Те разполагат с живота ни и могат да правят каквото си поискат.

– А обидите и ругатните. Никога не съм искал да плаша съседите. Но мръкне ли се, падне ли нощта, само това държи далеч моите мъчители. Виковете ми ги разобличават и така се спасявам за кратко. Те не смеят да припарят, когато знаят, че кварталът е буден. Когато викам те стоят далеч и чакат. Чакат да се изморя.

– Приятелю, Ърни, г-н Ърмантроут. Историята ви звучи убедително, но всеки мой слушател може просто да каже, че вие сте един много добър фантаст. Този жанр в момента е във разцвета си. Белезите ви могат да бъдат причинени и от човешка ръка. За да приема вашата версия ще ми е нужно по-убедително доказателство, което да представя пред аудиторията.

– Да, да, разбира се. С кого си мисля, че говоря! Та вие сте рационалният ум на БИ-БИ-СИ. Почакайте да се свечери. Те отново ще дойдат. Тогава ще можете да се убедите сам, че не съм луд.

************************************

Свечерява се. Залезът над провинциалния Суонзи е божествен. Вечерният бриз те завива като нежна бавачка с одеалото на Морфей. А отлитащите към своите нощни убежища морски птици пеят приспивни песни в сумрака.

Сър Стенли Ройс и любезният му домакин мистър Ърмантроут са се настанили в удобните кресла до прозореца с изглед към верандата. Погледната отвън, двуетажната къщичка с бяла ограда и зелен двор, напомня на малка и кокетна газена лампа от Викторианската епоха. Тя е оставена сама на зелена поляна сред свежата крайморска природа. А над нея са фееричният лунен диск и цялата прелест на звездния небесен свод.  На декоративната масичка между креслата  са поставени две нови и също така красиво изработени порцеланови чаши. Билковият чай е подменен с  ментов чай. Но от чашата на домакина Ърни се усеща и есенцията  на чист скоч. Наоколо има разпръснати скици на дисковидни нло кораби и 2-3 пресушени бутилки шотланско уикси. 

Изглежда времето за двамата господа, увлечени в приятна раздумка, е прелетяло бързо от следобедните часове до вечерта. Гостната стая е облята от топлата жужяща светлина на абажура, а от радиоприемника звучи програмата на БИ БИ СИ. Върху голямата библиотека в стаята са подредени в прилични корици стотици томове световна литературна класика, които те приканват ласкаво на приятен прочит от леглото преди заспиване.

– Какъв идиличен живот! И какво красиво хоби – помисли си сър Стенли преди да се унесе. Още в началото на разговора  Ърмантроут клепачите му бавно се бяха затворили.  Умората на дългия път от Лондон си бе казала думата. В този приятен унес беше изминала по-голямата част от вечерта за Стенли Ройс. През това време домакинът му подгряваше за тежката нощ. И колкото повече стрелките на часовника наближавха 12, толкова по-неспокоен ставаше домакинът. В очакване на вече добре известното…

     ********************

Няма и четвърт час преди полунощ, когато някакъв силен и страшен  зверски вик от ада разтресе спокойствието на сър Стенли и го накара да подскочи в съня си почти на половин метър. 

– КУРРРРРрррррррррВииииииииии. – кряскаше с пълно гърло домакинът Ърмантраут отпред на верандата. – Майййка ви, шай….Бааааа, Ш’ва прибияяяяяя!

– Но, какво става тук? Пресвети Нютоне… триста физици!!!-  опитваше се да асимилира в присъница ситуейшъна сър Стенли. Това същия човек от преди малко ли беше? Къде изчезна онзи възпитан и изискан джентълмен с богат речник и добре фризирани маниери!?

Ърмантроут подскачаше като обезумял отпред на верандата. Той беше чисто гол.  И заплашително вдигаше юмруци нагоре към някакъв съществуващ само в болното му съзнание обект. Атрибутите му се люшкаха при всеки скок. Често и сам ги размахваше и излагаше на показ към небесния простор в последователност с цял куп закани.

– Бедният, та той наистина се оказа луд. Това е типичен случай на шизофрения.

КуррррррррррррВоооо, махай са от-ту-ка. Ей, напуснииииииии имота. Ша стреляммммм. – дереше се обезумелият домакин и замеряше празното пространство над себе си с бели речни камъни от декоративните саксии с цветя на верандата.

Тренираният десетилетия наред журналистически рефлекс на сър  Стенли Ройс веднага се задейства и още преди мозъкът му да подаде сигнал за действие, в ръцете си известния водещ на Би Би Си вече държеше репортерското тефтерче и драскаше с разкривен и възбуден шрифт следното:

„Субектът проявява симптоматика на шизофрения. Тя се причинява от нарушен баланс на химическите вещества, спомагащи за комуникацията между невроните в мозъка. Това, в нашия случай, води до възприемане на несъществуващи явления. В резултат при субектът  настъпва нарушение на поведението и етиката, рефлектиращо се като фантазна  прецепция на действителността и аморални речеви изявления. Освен това е гол.

Лудият Ърмантроут продължаваше канонадада от ругатни по посока на въображаемият космически кораб. През това време сър Стенли още стискаше в унес тефтера и драскаше реплики за шоуто си в четвъртък вечер. Тъпанчетата му щяха скоро да се пръснат, но музата го бе хванала на тясно и ако смогнеше на темппото, основата на материалът за радиопредаването може би щеше да бъде готова до няколко минути. През ум и не му мина, че в подобна ситуация револверът  Смит и Уесън може да е от по-голяма полза. Оръжието бе останало да си почива в джоба на шлифера, закачен чак в другия край на голямата гостна.

Сър Стенли, сър Стенли – влетя в стаяталудият Ърмантроут и задърпа професора навън. 

 – Ето ги, идват. Там са. Ела да видиш. Това е доказателството. Това е… Ърмантроут лъхаше от метри на пиячка, а как залиташе само. Зениците му се бяха разширили. Той не бе просто един луд. Това не бе шизофрения. Това бе чист алкохолизъм.

– Пусни ме, пиян глупако. Там няма никой. А ти си се натряскал като мотика. 

– Но те са тук. Ето ги, там горе… Сега те изучават.

– Къде е телефонът? Искам да телефонирам на Фил, таксиметровият шофьор, за да ме откара до хотела. Видях достатъчно от вашия спектакъл! –  каза сър Стенли с достойнството на оксофрдски декан, който е хванал най-добрия си студент да преписва на изпита по класическа филология.

В разгара на сблъсъка между двамата джентълмени лъч синя светлина се спусна от нищото върху къщата и мина през стените. Двете човешки фигури се оказаха мигновено обездвижени, като хванати в капан, докато притеглящия светлинен харпун от син лъч ги издигаше нагоре и нагоре в празното пространство над къщичката. 

Последното нещо, което сър Стенли Ройс видя преди почти да нацапа гащите от страх и да изгуби съзнание бе вцепенената и разкривена от гняв физиономия на г-н Ърмантроут. Той процеди през зъби: Стиснете здраво благородните си бузки, сър, предстои ви дълбок сондаж.

Вместо да стисне здраво седалищните си мускули обаче, друг, по-първичен рефлекс се беше активирал. В ръцете си благородният сър стискаше репортерския тефтер.

                                                                  ********************

Епизодът на „Сериозно за НЛО“, посветен на историята на лудия мистър Ърмантроут от Суонзи сложи изненадващ печат на кариерата на многоуважавания радиоводещ сър Стенли Ройс Трети. По-късно през седмицата дикторът на вечерните новини на БИ БИ СИ прочете с дълбокия си басов глас следното съобщение към края на емисията:

„След дълго отлагане любимият ни радиоводещ сър Стенли Ройс Трети обяви, че излиза в заслужена пенсия. Той ще се оттегли  в малкото си имение край бреговете на Атлантика, в спокойната провинция на графство Уесл. От следващия четвъртък рубриката „Сериозно за НЛО“ ще се води от младия и обещаващ изследовател Фредерик Пол. Цяла Британия Ви е признателна за вярната служба в овладяването на космическите мистерии и ценният Ви научен принос,  професор Ройс. Хип-хип, олеееЙ, да живей!!! И бог да пази кралицата.“

В други новини от страната: „Кралицата-майка Елизабета Втора съобщи, че планира да преустрои зелената поляна зад Бъкингамския дворец на самолетна писта с хеликоптернат площадка. Запитана какво е породило тази промяна, тя посочи аргумента, че така се създава удобство за почетните гости на двореца от далечната чужбина.“

*************************

А какво стана с мистър Ърмантроут?

Дивашките викове огласящи предградието на Суонзи, графство Уелс, продължиха да се чуват почти всяка вечер и да тормозят съседите. Нямаше спасение от този безобразен и луд дърт пияница. Крясъците му звучаха някак си дори по-силно, превъзбудено и откачено, отколкото преди. Имаха нов заряд и по-разнообразен репертоар от цветисти ругатни. Дори на някои от изстрадалите съседи им се струваше, че това вече като че ли не беше същият мистър Ърмантроут.

Да. Те бяха прави. Защото той завинаги бе напуснал своя имот в онази злощастна вечер на беседата си с госта от Лондон  и може би се намираше някъде в съзвездието Орион зад невидимите решетки на космическия зоопарк. Сега в нотариалния акт на китната крайбрежна провинциална къщичка с удобна за наблюдение на звездите веранда, зелен двор и бяла оградка седеше вписано друго име. Името сър Стенли Ройс Трети.

 

Президентът на Галактиката Ройс Четвърти

Ще се срещнем ли пак?

Стандарт

– Този го подмина!
– Не съм!
– Подмина го, бе, казвам ти. Подмина го!
 – Абе, не съм, бе. Казвам ти! Не съм!
– Добре, ти си знаеш.
– Еййй, цял следобед са заяждаш с мен, значи!
– Хубаво, ма ако стане нещо, сам са оправяй пред началството. Окей?

– Аре, бе. Ша стане. Откадя – накъдя! Шефа само до нас е опрял  да са занимава! Има си други кахъри, завалията.

Такъв кратък диалог протече между двама ангели-работници от най-нисък клас. Те се бъхтеха в извънредна смяна на поточната линия за заличаване на спомените на душите. Съществата от светлина бяха високи по около 5 метра. Те стояха до направената от снопи чиста енергия непрестанно движеща се лента с души, чийто край се губеше някъде зад хоризонта. С бързи движения  на ръцете те обработваха  вързаните с невидимо ласо души, довличани на поточната линия право от тунела с бялата светлина. Ангелите наплюмчваха пръст и чукваха леко по челото всяка душа. Това беше достатъчно за да се изтрият всичките й земни спомени, всички страсти, копнежи, грехове и неволи, всички любови… Душата видимо изпитваше недоволство в първия момент и почваше да се дърпа като диво животно, но след миг се успокояваше и продължаваше послушно по маршрута на поточната линия.

А ето и как става целият процес по обработването на душите в отвъдното:

Преди да се амортизират съвсем и  след десетки прераждания да отидат на бунището за преработка на отпадъчна енергия, човешките души  се обработват в небитието по една и съща процедура от хилядолетия насам.

Всичко се командва от Канцеларията на Великия Админстратор. Сградата представлява ослепителен бял палат с колонада като на древногръцки храм. Наблюдателният външен посетител на това внушително здание ще забележи залепен на една от колоните лист хартия с образа на Сидхарта-Гаутама Буда и надпис – ИЗДИРВА СЕ ЗА ОПАСНО ПОСЕГАТЕЛСТВО ВЪРХУ УСТАНОВЕНИЯ РЕД ПО ЗАКОНА ЗА ПРЕРАЖДАНИЯТА!

В Канцеларията на Великия Адинистратор работят само най-грамотните ангели от висш разряд. Там за всяка новопристигнала душица-мушица отделно се прави проучване и се съставя логистика: Изследва се откъде идва клетницата; какво е правила и струвала през живота си долу; дали заслужава награда или наказание; 

Решава се и  кардиналният въпрос: къде да я пратят?… в семейство Рокфелер, сем. Абрамович, а може би клана Кенеди, или пък в некой кенеф къмто п-в Индостан.

Нужната разпределителна информация се печати на етикет и по-късно се перфорира за ухото на горката душа при първоначалното й пристигане, когато се поема от от чевръстите ангели-черноработници нисък клас на поточната линия за прочистване на спомените. Те  плюмчат душата с течността на забравата и я предават  към разпределителния център, където ангели-работници от среден-клас разчитат прикрепените към всяка душа етикети с инструкции за това  къде точно да я пратят в следващото й прераждане на Земята: у Рокфелерови, или в бунгалото на индиеца Рудра.

След това някой петметров лустоганин хваща по двама-трима душковци под мишница, както се хваща колет от пощата и алей хоп – запокитва ги в един от 7-те огромни, изгубващи се нагоре и надолу в пространството рафтове с надписи с имената на земните континенти. На всеки рафт-континент има безброй отделения с по-малки  и по-малки надписчета, бележещи имената на населените места. Големите мегаполиси Ню Йорк, Мексико сити, Лондон, Рим, Париж, Рио, Токио, Москва, и т.нат., като по-чести адресати, са с повече място и с по-едри надписи. А за малките, като колибата на плодовития бушмен Кико, нейде в пустинята Калахари, пада голям зор и безбожно пусуване, докато  работниците ги открият.

От рафтовете на разпределителния център душите биват засмуквани в пневматични тръби-асансьори, изплетени от лъчи божествена светлина. Тези тръби-асансьори водят точно до фалопиевите тръби на бременните земни майки, носителки на нов човешки живот. 

Това, общо взето, е безотказният механизъм на самсара-чакра, действащ от еони насам. Но от време на време се получава по някое разминаване в рамките на стохастичната грешка. Особено когато някой ангел-черноработник нисък клас не си е доспал, заради шумните си съседи младоженци, и се бори със следобедната сънливост. Тогава се получава така, че душата на преродения помни частично някои епизоди от миналия си живот. А понякога помни и много повече…

**************************

Тонин – главният герой в нашата история –  е нежно и чувствително момче  на 12 години. Той учи в последния клас на прогимназията.  Той е забавен и умен. Винаги със свежи идеи за някоя шега или лудория. Не се срамува много-много от думите и делата си. И често си навлича неприятности от разнороден характер, за да се хареса на  девойчетата.  Mомичетата никога не са оставали безучастни към него. Че как няма да го харесват, с неговото свежо чувство за хумор, с тази сламено руса коса и  средиземноморската му усмивка. 

Той обаче още не бе събрал смелостта да се влюби. Още не бе узрял за любовта.

В училище грубияните му завиждаха за качествата и женските въздишки по коридорите. И често го унизяваха. Но той още не бе събрал смелостта да им отвърне. Не бе узрял да се пребори с превъзхождащата го груба сила.

Тонин умееше да пише стихотворения. Римите извираха от най-дълбоките места на чувствителната му душа. Дори понякога сам се чудеше откъде му идват красивите строфи. Едно обаче знаеше. Знаеше, че трябва да ги излее навън. И да ги сподели. Всичко написано, уви, оставаше скрито. Той не бе събрал смелост. Не бе готов да покаже мислите си така раними и незащитени от хулите и чуждото мнение.

В един хубав пролетен ден всичко това се преобърна.

Навън природата се пробуждаше с пълна сила. Птиците омагьосваха сетивата със симфониите си. Дръвчетата подлудяваха с уханието си. Дъгата се усмихваше отгоре след внезапен и освежаващ пролетен дъжд. А прекрасните малки бамбини цъфтяха и разкриваха прелестните си усмивки  изпод румените бузки. Хормоните на живота бушуваха. 

След края на последния час в училище Тонин остана с още неколцина приятели в двора на школото. Изоблилният с майтапи и подмятания разговор бе прекъснат от новодошлия в класа им – оставач от миналата година и пълен пройдоха  – Дългия Пабло. Каза им, че следобед е канен на рождения ден на някаква дебеланка в Трастевере – богаташкия квартал на Рим. 

– Никой ли няма да дойде с мен, амигос? Хайде де, ще става купон! Ще има  пиячка и бамбини! По монокини – смигна им доверително.

Приятелите на Тонин от „клуба на задръстеняците“ не бяха от най-големите свалячи. По ги влечаха компютрите и игрите със стратегии.

– Това са бамбини по монокини, бе, зубърчета! Изпускате много. Повечето от тях вече са в гимназията и ще ви запотят очилцата с целувки, ако им паднете.

Тонин, приятелю, поне ти ела. Обещавам, че няма да те уреждам с дебелата бамбина-рожденичка. Честна дума, амиго. Хайде, ела с мен, че да не съм сам. Ще има не само пиячка, но и кльопачка…

Дълъг, знаеш, че съм най-добрият покорител на женски сърца в училище. Ако искам, мога да имам всяка. Само не съм решил още. Не можеш да ме залъжеш единствено с бамбини. А и не пия, имам лошо пиянство (пълна лъжа – не понасяше горчивия вкус на алкохола). Но пък, мама миа, доста съм гладен. И така, кажи, в колко тръгваме?

Дългия Пабло и Тонин се уговориха и следобеда заковаха пергели на пиаца дел Пополо. Оттам щяха да се качат на специалното бусче, наето от богатите родители на рожденичката, за да откара гостите  в скъпата им вила извън града.

За подарък двамата бонвивановци бяха скъсали по някоя друга китка хризантеми от цветната алея на площада. Докато чакаха да се съберат всички, Тонин фиксира една неземна красавица сред гостите – изящни крака, кестенява коса до раменете и най-класическото лице на римска патриция, извайвано някога от майка Италия. Белиссима. Беше поне с глава над него, но каква грация само! Каква харизма! Като предопределена само за божествените очи весталка от древността! За миг погледите им се срещнаха. Тонин се изчерви досущ дон Домат от приказката на Родари и се прикри зад Дългия Пабло.

Изведнъж превозът дойде и всички се втурнаха един през друг за места – викове, бутане, лакти. Натъпкаха се в бусчето за нула време. Мецаната-домакиня седна отпред с букетите и другите подаръци (зае и двете места до шофьорското), а отзад, като заклет кавалер, само Тонин остана прав. Чичото-шофер му направи забележка да седне някъде, защото по завоите щяло да стане опасно безтегловно. Никой не се смести заради Тонин. А Дългия Пабло се бе намърдал до една палава хубавелка и съвсем забрави за добрия си приятел.

– Ей, момченце, ето, ела при мен – викна един нежен глас на Тонин. Той се обърна и видя най-прекрасното създание на света да му се усмихва. 

Ето, сядай в мен. Ти си лекичък, ще те издържа – каза момичето от модните ревюта, което бе харесал преди малко.

– Но, как така! А-а-а, аз съм мачо. Не, не мога.

– А можеш ли да си сцепиш тиквата, а? – каза тя и без да пита повече го дръпна в себе си, защото буса вече бе ускорил. Той се озова в скута й като малко плюшено мече, но веднага се задърпа.

– Мирувай – скастри го момичето. Ти си моят мечо. В този миг Тонин усети сладникавия й парфюм и срещна отблизо красивия й подчиняващ поглед. Потръпна. Вече беше роб на тези две хубави очи. Завинаги.

– Аз съм кака ти Джанина. Но може да ми викаш Джани. А ти имаш ли си име, бе, сладур?

 – А-ъъ-ъ-ъ. Викай ми Тонин, малката. В училище ме знаят и като Тигъра (още една пълна лъжа – викаха му Зайо). Сама се сещай защо.

– Пхихихи – закикоти се девойката. Какъв ти тигър, повече приличаш на пухкаво котенце. И с тази сламена косичка… – Рош-разрошш – разроши го тя като непослушно малко момченце.

Пътят мина бързо. От приказките помежду им Тонин разбра, че Джанина учи в медицинския колеж, където всичко е много строго и трудно. Глътка свобода не й оставала от залягането над уроците. А този рожден ден бил едно от малките удоволствия в напрегнатото й ежедневие.

Тонин леко се срамуваше. Сякаш цветната палитра от лафове, които бе пускал пред съученичките си, се изпари. През целия път той успя да каже само нещо като комплимент на прекрасната Джанина. Нещо като: – Имаш мушица на ръкава. Изтупай я. Ха-така, сега вече този ръкав е отново прекрасно изтупан като стопанката си.

Щом пристигнаха в голямата богаташка вила на рожденичката-мецана приготовленията още не бяха приключили. Гостите в пубертетна възраст се разпръснаха по къщата и Тонин изгуби Джанина. Някои се втурнаха да разглеждат луксозните стаи, други се шляеха в добре поддържаната градина с пейки и ренесансово фонтанче на двора. Трети изчакваха във фоайето да ги настанят, налягали по удобните кожени кресла и дивани. А четвърти се дивяха на картинната галерия с голи рубенсови жени в огромната тоалетна. Икономът и останалите домашни помощници не смогваха да опазят ценната покъщнина от развилнелите се пъпчивковци. Дългия Пабло се появи отнякъде и подшушна на Тонин, че научил от достоверен източник, че  рожденичката му е хвърлила  око и разправяла на приятелките си, че по-късно вечерта ще отвлече русия зайко в стаята си. Тонин се ужаси от чутото.

Първата част на рождения ден протече нормално. Родителите на Мецаната се бяха погрижили добре за храната и напитките и след като всички се почерпиха добре, богаташите и прислугата им благоразумно се оттеглиха в лятната къща в другия край на имението и оставиха децата да се оправят сами и да се почувстват като възрастни.

Дойде време за танци и свалки под съпровода на модерните парчета. През цялото време на почерпката Тонин бе гледал към Джанина и с радост видя, че и тя погледна няколко пъти към него. С голяма трудност най-накрая събра кураж да се приближи отново към нея и да я покани на танц.

– Бягай от тука, бе дребен.  Някакъв едър и хормонално дисбалансиран тип с широки като фототапет рамене и гръден кош на кашалот, видимо по-стар с 2-3 години, го избута и я отмъкна пред него.

– Ей, ти, тъпак с тъпака… – запротестира Тонин.

Вените му запулсираха. Главата му се напълни с кръв. Дим започна да излиза от ноздрите му. Прилив на енергия изпълни цялото му тяло, а юмруците му инсинктивно се свиха. Усещаше ги като чукове.  С лекота можеше да разбие и бетонна стена, камо ли някакъв си грубиян с размерите на Кинг-Конг.

– Уау, какво опиянение – каза си Тонин, докато сърцето му препускаше бясно.

Беше прехапал език и  всеки момент бе готов да скочи срещу крадеца на жени, чудейки се с каква реплика да завърши побоя над него. Непозната дотогава изумителна сила му даваше кураж и го подтикваше да прегази похитителя на Джанина.

В този миг, като изневиделица,  чифт силни ръце сграбчиха Тонин отзад, за кръста. Някакъв грамаден гад с дебел глас изрече думите: мой си зайко. 

– Аааааа-яяяя – Тонин приклекна, пое тежестта на противника с гръб и с мощен отскок изтласка възтежкия си нападател нагоре, като  го просна на скъпите мраморни плочки. Тътенът разтресе всичко. Могъщият Кинг-Конг бе повален.

Тонин беше гледал по телевизията тази карате техника отдавна, но  си я упражняваше винаги, преди гимнастическите си упражнения с розовите гирички и йога килимчето на мамма си.

Какво видя обаче пред себе си?

Рожденичката тупна на дансинга като чувал с картофи и погледите на гостите се впериха обвинително в извършителя на атаката. Музиката спря. Чуха се възклицания и пренебрежителен кикот.

– Извинявай, кукло – изцепи той и подаде ръка на рожденичката да стане. Помислих, че някой сумист ме напада – изцепи се отново Тонин, за да влоши още повече положението си. 

След като ситуация се поуспокои, и слугите превързаха жертвата на „разярения бик“, Тонин се чудеше къде да се тикне от срам. До края на партито имаше още доста време, а ако тръгнеше сам и пеша, в тъмницата, щеше да стигне вкъщи след около 1-2 дни и то само в случай, че не го разкъса някой побеснял пес по пътя. Той се сви на масата с храната и заби глава в една купа с пуканки. 

Купонът не се провали заради този дребен инцидент и развеселената мецана-рожденичка си намери друга жертва – Дългия Пабло.

– Хей, добре ли си, мечо? – най-нежният глас откъсна Тонин от  мрака и тъпотата. Видя пред себе си прекрасната Джанина. Някак беше успяла да се откопчи от лапите на ухажора си. Тя стоеше пред него и се усмихваше с белите си перли.

– Искаш ли да се поразтъпчем малко в градината? – предложи тя.

– Да, тук нещо ми дотъпя.

– И на мен. Онзи пъпчив трол не се спря да ме кани на танци, само за да ми опипва дупето. А ти изчезна някъде.

Двамата излязоха навън. Междувременно, вече  се беше стъмнило. 

– Преди малко се получи доста неловко, мечо, нали? ХАХА – голям смях падна.

– Ами, какво да ти кажа. Помислих рожденичката за твоя сваляч и реших да му приложа карате хватка номер 5. А то какво се получи! Голям провал, като всичко в живота ми – въздъхна Тонин и усети как Джанина го хвана за ръката. Слепоочията му щяха да се пръснат.

– Ти си моят рицар-спасител, дечко. Мислих си, че вече не са останали мъже като теб! Сега и стихове ако  ми посветиш и ми паднеш на колене, веднага ще се омъжя за теб.

– А-ъъъ! А става ли да го отложим за утре, защото нещо съм си забравил партитурата? Или пък да беше антологията… Хех!

Те останаха навън през цялата вечер и говориха без да спират до края на празника. Разказваха си спомените от детсвото, споделяха всичко за училище и приятелите си. Споделиха и мечтите си.

Той впрегна цялото си очарование и чувство за хумор. Този път му се получи. Вицове, разговори за литература и филми, за свободата и красотата на живота в Рим. Прескачаха от тема на тема и се удивяваха на всички свои общи интереси и на неизброимите съвпадения, които ги свързваха.

Джанина бе толкова по-зряла от него. Знаеше какво иска да направи с живота си. Знаеше, дори какво ще завърши и работи след 10-15 години.

На тръгване, когато се разделиха на пиаца дел Пополо, тя му даде телефонния си номер… И му взе сърцето. 

Вкъщи Тонин не можа да заспи от вълнение. Дълго се въртя в леглото и премисля вечерта. Не можеше да откъсне мислите си от Джанина – приказната фея от Медицинския лицей.

Щеше ли да има смелостта за още една такава среща? Или щеше позорно да избяга, както бе правил винаги досега?

Вместо овце, Тонин започна да изрежда цифрите на телефонния й номер. На сутринта се събуди с огромно вдъхновение и написа малък куплет, който бе сънувал.

В очите ти видях неща чудесни, тъй силно твоята усмивка ме плени. Аз влюбих се във теб безумно силно. За пръв път омагьосан  както никога преди!

В новия хубав и топъл почивен ден само една мисъл с размерите на планетата Юпитер гравитираше около главата на Тонин. Да покани Джанина на среща. Хвана телефонната слушалка и усети как ръцете му се потят като водопади. Набра номера и зачака. – Бонжорно принципесоо… – започна разговора той.

Срещата бе уговорена. Мястото – пиаца дел Пополо. Сега оставаха само подробностите – да лъсне лачените обувки, да помоли мамма да изглади синята риза и черния панталон, да отмъкне малко от скъпия одеколон на батко си и да се сдобие някак с ключовете от паркинга, където го чакаше чисто новият червен скутер на патер фамилияс.

Брммм, брррмммм – изфорсира моторчето Тонин и се понесе на крилете на любовта към пиаца дел Пополо. Около него нямаше нито сгради, нито градинки, нито автомобили и стълпотворения от хора – всичко от пренаселените улици на Рим се беше сляло в един шарен тунел от цветове и лица, водещ го право към площада и любимата.

Само миг го делеше от мястото на срещата, когато съдбата се намеси и безпощадно го повали на земята. Черен джип с черен тип вътре го помете от пътното платно. Момчето лежеше проснато на червения асфалт с разбита глава. До него червения скутер, обърнат на една страна, още въртеше гумите си. В далечината се чуха сирени.

С последния си ясен поглед преди затъмнението Тонин се обърна към стърчащия обелиск на пиаца дел Пополо.

– Ще се срещнем ли пак? – прошепна и потъна в мъгла. В ръката си стискаше току-що написания стих.

*********************************

Няколко дни след това, в живописния квартал на Рим –  Трастевере, в заможното  и порядъчно младо семейство Джованиоли, се роди малкият Джовани. Всичко около неговото раждане протече нормално и цялостното му здравословно състояние беше отлично. Но въпреки това и макар да беше отрупано с цялата любов на света и куп лъскави дрънкулки, бебето Джовани не бе щастливо като останалите новородени.

То никак не искаше да плаче. Обръщаше се на една страна, когато го дундуркаха и някак си отегчено въздишаше. Сякаш беше недоволно от това, че се е родило. Изобщо не се  усмихваше на идиотските физиономии на мамма и папа. Напротив. Постоянно бе намръщено. Като че ли някаква голяма тъга го разкъсваше отвътре. Като че ли имаше в себе си мъдростта на вековете и всичко в живия живот му носеше печал и досада.

Какво ли си беше наумил малкият Джовани Джованиоли? Ако изобщо в този крехък стадий от човешкия живот са възможни някакви умствени процеси, освен инстинктивните?

Да, той наистина имаше мисли. Не просто мисли, а цялостен план! Но тябваше да изчака 20 години, за да го реализира. Тогава щеше да се представи в пълния си блясък пред Джанина и да й разкрие истинското си име. Тя щеше да е на 32, а той на 20.

А дотогава!? Дотогава ще се наложи да пази тайната си. Да влезе в роля и да повтори детството си отново. Но нима това не е късмет? Животът, не, по-скоро добрият случай, му даваше втори шанс да преживее блаженото детство. А след това?

След това щеше да може да спечели отново момичето на мечтите си.

Край

 

Ангелът-черноработник на Галактиката

 

 

Приказка за чадърите

Стандарт

Семейството изглеждаше порядъчно българско.

Още със стъпването на Южния плаж в Несебър, двете им момчета се отскубнаха от ръцете на майката-дебелана и с див рев запердашиха  надолу по склоновете от пясъчни дюни. Бащата – слабичък тип с очила – изоставаше някъде назад – огънал кръст под всевъзможни багажерии.

Целта на юнаците бе онзи вечен властелин – морето – в което след няколко секунди  за пръв път в живота си щяха да цамбурнат.

– Ей, маймуни с маймуни – пъхтеше след тях мама-цоцолана, а масивните й крака потъваха като котви в пясъка. – Да не сте посмели да влезете без оня сопол – баща ви, че ще ви откъна ушаците!

Но на децата не им пукаше. Изглежда ушите им бяха пострадали при друг подобен случай и никак не чуваха заканите. Те се надбягваха между барикадите от платени шезлонги, масички и чадъри, а джапанките им ръсеха пясък в очите на плажуващите баровци и чужденци, платили по 30 лв. за ВИП място. 

Радостта от първото морско къпане бе огромна. Маминка и татьо от няколко години ги лъжеха, че ще ги водят на море, но пари все не оставаха. И ето – днес голямата работа се случи – ОООПААЛЯ – ПЛЯССС –  ЦАМБУРРР.

На излизане от водата маминка ги посрещна с по два шамаря зад врата и изръмжа командата: НАПРЕД, БРЕ, МАСКАРИ.

И в индианска нишка, пробивайки си път сред множеството летовници, те тръгнаха по бреговата линия да си търсят местенце за бивак. Но наоколо цялото пространство бе окупирано от платените чадъри и шезлонги, дето не са по джоба на никой честен българин.

Накрая на върволицата плетеше крака робът носач Татьо – будала по природа с диплом шест и половина от Университета и заплата добър четиристотин и петдесет лева по минималните стандарти на държавата.

Те вървяха, и вървяха, и вървяха, и най-накрая стигнаха свободната зона, която като мираж привличаше погледа с пъстроцветните си чадъри и хавлии. 

Ма там – сантиметър на сантиметър местенце не беше останало свободно. Всичкият целокупен български народ точно там се беше изтапанчил да хваща тен и да плющи сантасе. 

– Татьо, ми като няма място к‘во ше пра‘им?

– Не знам, моето момче. Аз само нося. Питайте маминка.

Маминка нареди отново – ХОДОМ МАРШ –  и те продължиха към скалите и края на плажната ивица. Там, където обикновено се настаняват само прокажените, нудистите и онези бедни семейства, които са закъснели да заемат място на оскъдната свободна зона.

До скалите никой не иска да плажува. А водата е фрашкана с водорасли, раци и по някоя друга черноморска акула. Дори легендарното нахалство на плажните продавачи на царевица и гевреци не стига дотам.

След има-няма половин час плажният лагер вече бе готов.  Чадърите са разпънати, мини басейнчето е напълнено с вода, поясите са надути и децата са намазани с кисело мляко… Рибарското столче на бащата е затънало в пясъка под тежестта на маминка, която приканва с не чак толкова мили думи благоверния да я намаже по гърбината със скъп лосион и масажни движения като в петзвезден хотел.

Децата са строго предупредени от маминка да не зяпат много-много наоколо, защото е пълно с разврат:  разсъблечени лели поклащат увиснали мекици в компанията на голи дъртаци, които люшкат провисналите си мустаци.

– Ууу, татьо, тука не ми харесва – реве единият малчуган.

– Блякс, пълно е с голи бабки  –  мрънка другият.

– И тез ръбати скали ми убиват на нежното седалище – допълва маминка.

– Ами, няма как, семейство. Така ще е като закъсняхме за свободната зона, а всичко друго е заграбено от мафията. 

– Ми, как е станало така, бе, татьо. И едно време ли е било така в Несебър?

– Ааа, не. Не беше така, татьовото. Но добре помня как стана.  Точно тогава  бяхме на същия този плаж с баба ви, дядо ви и батко. Помня, че бяхме с бате на вашите години. Абе, вие искате ли да ви разкажа приказката за чадърите? Ама трябва да ми обещаете, че ще слушате мама, нали?

– Да, да…

– Добре тогава, значи…

Татьо им поседна на хавлията и задълба с ръце в пясъка. Сякаш под безбройните песъчинки и натрошени мидички откриваше отдавна изчезналите си детски спомени. Пласт по пласт.

Имало едно време в Несебър една прекрасна почивна станция с бунгала – започна приказката за чадърте бащата.

Времената не били толкова скъпи, както днес. Всяко едно обикновено семейство можело да си позволи да остане на бунгалата на Несебър най-малко десет дена. Лагерът бил пълен с малки и големи деца. И те по цял ден играли на най-различни игри по площадките. Възрастните пък почивали под дебелите сенки на беседките и пейките, които били пръснати навсякъде из градините на лагера. Абе, казвам ви, същински рай било там. Вярно, че баните и тоалетните били общи, но пък си имало хубав стол с кухня на народни цени, където сервирали първо, второ и трето. Столовата си имала  и заведение, в което до късно вечерта ставала веселба.

– Еха!

– Иха!

– Къде е този лагер, татьо. И ние искаме там – възхитиха се малчуганите.

– Чакайте да стигна до края и ще разберете.

Тогава Южният плаж на Несебър не бил така пренаселен, както сега. От началото на дюните до самия бряг нямало никаква платена зона. Нямало ги баровете и дискотеките. Нямало ги джетовете и другите атракциони. А ей там, точно там, където сега е онзи тузарски хотел, била най-голямата водна пързалка, която е съществувала някога някъде. Тя била синя като морето и висока колкото хотел Кубан.  5 пускания стрували само левче-кефче. Пък ей тук, на дюните, ставал най-зрелищният плажен футбол. Със задни ножици, салта-малта и съвсем без правила.

– Иха!

– Еха!

И за всички плажуващи имало място тогава. Целият плаж бил общ, на хората, а не на мафията, както сега. На семейство се падало горе-долу площ, колкото е тристайният апартамент на баба ви. Пък не е като да е нямало хора. Охо, имало хора, че и питаш. Имало народ колкото да напълни стадиона Макарена.

Обаче по това време из цялото Черноморие почнали да се появяват злодеи злосторни. Те искали да заграбят плажовете за себе си и за своите шефове от мафията. Искали да таксуват всички обикновени хора, които идват да се къпят през лятото и по този начин да забогатеят набързо. Те нямали право, но с измами и заплахи  накарали държавата да им подари плажовете.

В Несебър, на Южния плаж, се паднало на един борец с врат като на кит да прибира парите за мафията. Радо Ланеца му викали. Той дошъл в разгара на сезона с бандата си от горили. С него били Киро Гърба, Диньо Чука, Владо Въргала и Тоньо Гардероба.

Радо Ланеца и борците му се разходили по плажа и почнали да мерят нещо с детска розова линийка. Били големи и страшни. Стъпвали тежко като Годзила, почесвали се тук-таме по тиквите, цъкали нещо с език и преценяли бъдещото си владение.

Когато слънцето залязло и всички хора вече си били по бунгалата и квартирите, Радо Ланеца докарал 10 камиона с чадъри и още 10 камиона с  циганета, които да ги копат в пясъка. За една нощ целият плаж бил набоден с частните платени чадъри на мафията.

На сутринта, като дошли хората, почнали  да се чудят какво става. Забождали си чадърчето на обичайното място, но там вече се извисявали големите метални чадъри с палмови клонки отгоре им. И макар, че гледали да ползват сянката само на своите си малки шарени чадърчета, веднага щом се настанявал някой човечец, около него сякаш ставало земетресение, последвано от слънчево затъмнение. И Киро Гърба, или  Диньо Чука, или Владо Въргала, или Тоньо Гардероба идвал при тях и им казвал: Треб‘а да плАтиш на шефа 10 кинта на ден. Молим!

След някоя друга препирня горките хора ставали и се премествали на едно възмалко парче пясък, останало ненабучено от ччадърите на борците.  Това сега е свободната зона за плажуване. И тя бързо се препълнила.

Появили се няколко народни герои, които успели да накарат всички избутани от борците хора да се обединят и да въстанат срещу тази явна несправедливост.

Как така ще ни искат пари и ще ни пъдят! – казвали героите. Плажът е на всички и е безплатен. Освен това сме дали курортна такса на Общината.

Героите били обикновени малки мъжлета като мен и някоя друга ядосана маминка, като мама, но скоро се съединили в мощна армия от смели рицари и дружно настъпили към платените чадъри. Всички вкупом започнали да дълбаят с каквото намерят в пясъка и заедно да изкореняват чадърите.

Горилите Киро Гърба, Диньо Чука, Владо Въргала и Тоньо Гардероба нищо не можели да направят пред такава армия от смели опълченци. Само седели отстрани, чесали се по плешивите тикви и гледали лошо с дрозните си физиомутри. И аз и батко бяхме там, и ние чупихме чадъри. И ние бяхме чст от рицарите пазители на свещения плаж.

След като изтръгнахме всички чадъри, ги нахвърляхме на един голям куп. Разпънахме нашите си чадърчета на старите места. Постелихме си хавлиите и уморени налягахме да си починем.

Не след дълго обаче небето се смрачи и задуха силен вятър. Към нас от водата започна да приближава страшна буря. Вкупом затичахме към бунгалата. Надпреварвахме се с дъжда. Плажът опустя за миг. В последния момент погледнах назад и какво да видя: Борците също бягаха през глава, сякаш Дявола ги гони.

И наистина, самият цар Нептун беше излязъл на плиткото. Висок поне два метра. Стоеше гол до кръста във водата, а на главата му имаше златна корона. Горд и ядосан, с напращели от сила мускули, той въртеше тризъбеца си  и завихиряше торнадо. После насочи вихъра към купчината изкоренени чадъри. Вихрушката мигом ги грабна и с оглушителен трясък ги отнесе навътре в морето.

– Еха!

– Иха!

През това време Радо Ланеца седял отдалече в луксозното си заведение с гледка към плажа, мигал на парцали и нервно си гризял златния ланец. После почнал мисловна дейност, което си личало от това че си бърникал в ухото с антената на мобифона. Накрая се обадил да обясни на шефа какво е положението.

 – Ало, шефе.

– Да, бе, да, бе, да бе! Ситуацията е под контрол. ПратИ ми само Митьо Чеченеца, че требва да гръмне едно спасителче от плажа, дето тука ми праи проблеми и мятка нек’ва пръчка.

– А, и кАжи утре на кмета да прати насам десетина куки, че да озаптят тая паплач. Щот ако пусна момчетата не отговарям. Тука че стане мазало.

На другата сутрин отидохме да се къпем в морето.  И какво да видим: целият плаж отново беше набоден като таралеж със скъпарските чадъри на мафията. За една нощ работниците бяха набучили навсякъде нови чадъри. Отгоре на всичко, този път имаше още повече отколкото преди.

Опълченците от бунгалата вече  бяха излезли най-отпред и тъкмо да понечат пак да отскубнат и потрошат някое друго чадърче и хоп – от шезлонгите изпод чадърите наизскачаха глутница цивилни полицаи и закопчаха най-борбените татьовци и маминки.

Настана голямо суетене в нашия лагер. Арести, глоби. И както винаги става когато работата опре до страхуване – всички се изпокрихме като мишки и се наблъскахме гъз до гъз на свободна зона. На никой друг не му се ходеше в полицията да плаща глоби. Времената бяха бедни. А държавата, нея не я беше грижа за хората, тя защитаваше мафията. Както е и досега.

И затова, татьовите хубостници, ще търпите дето ви ръби на дупето. А като мине някой гол пенсионер – мижайте. Утре ще дойдем по-ранинко и ще си намерим местенце на свободната зона. Търпило, татьо, търпило му е майката.

– А, татьо, татьо…

– Какво стана с лагера с бунгалата? Къде е сега?

– Ааа, лагерът ли! Ами, хе, че той беше точно там, където сега е модерният затворен комплекс с онзи огромен хотел, дето прилича на Румънския парламент. Преди десетина години кмета на града, г-н Радо Ланеца, мина през бунгалата с булдозери и построи на тяхно място перлата на Черноморието  – комплекс Гранд хотел ризорт „На гроба на Нептун“.

 

 

Татьото на Галактиката

Онези светлини в небето

Стандарт

Както винаги, вечерта над Пивот се спуска плавно и красиво. В онзи горещ летен ден на 1994 г.  всичко в града е спокойно, докато и последните лъчи на слънцето не се скриват зад хоризонта. Без да издава нищо, съвсем в реда на нещата, небето отново потъмнява до черно синьо, заприличвайки  на своя близнак – дълбокото  море в близост до града.

Хладен въздух застила нагорещените през деня двуетажни къщички на Пивот. Те са правени като че ли на конвейр и са редени като на шахматна дъска. Гордите стопани на тези бижута на средната класа могат да се похвалят със озеленен преден двор, ниски бели огради, гараж и окачен над вратата му баскетболен кош. Улиците в Пивот са добре поддържани. Чисти и гладко асфалтирани. На покривите на повечето домове триумфално се вее националният флаг, който пази спокойния сън на своите подопечни с мощната енергийна защита на извезаните си звезди.

Закъснелите морски птици по крайбрежието бързат да се приберат по местата си за нощуване и хвърлят тревожни сенки по стените на морския фар и индустриалните здания в покрайнините. Чайките обаче нямат национален флаг и свръхзвукова ескадрила от изтребители F 35, които да ги пазят. Те се осланят на инстинктите и усещат, че в това привидно блаженство над тях се спуска опасност. Полъхът на вятъра пръв я подсказва. Той носи вибрациите на заплахата.

От съседната на морския фар гора, разприказвани от вечерния бриз, се чуват за сетен път странните разговори на стогодишни исполини. Това са широколистни дървета, които протягат разкривените си ръце нагоре, сякаш да предупредят скитниците в небесната шир да не доближават. Клоните им са силни и с тях удрят безпощадно.

Преди да легне в грижовно оправеното от майка му легло, на прозореца на детската си стая в една от къщите на Пивот се показва Ник и вперва поглед в звездното небе. Ник е 13-годишно хлапе с чуплива светла коса, оформена в прическа тип паничка. Облечен е с тениска на Чикаго булс, има вредния навик да носи кецовете си вкъщи и обича да играе баскетбол на двора с баща си. Като изключим това стандартно описание, той е с доста причудливи интереси. Поне така казват всички, които го познават.

Една от странностите му, може би най-странната, е че вярва в извънземни. По стените на стаята му са залепени плакати от научно-фантастични филми, показващи летящи дискове и посетители от други измерения, лигави чудовища и стърчащи разполовени трупове от устите им. А над леглото му е окачена  изключително подробна таблица, изобразяваща всички видове пришълци, идвали на Земята още от времето на егиептските фараоните та чак до ден днешен  – все люспести гадове с големи глави и дълбоки черни очи.

Скоро в стаята на Ник с войнствената крачка на майор от военноморските сили ще влезе майка му и ще изкомандва решително: „Всички по леглата“ – но преди нея там се промъква малкото братче на Ник – Боби.

Дребничкият Боби боязливо и без да поглежда минава през страховитите плакати с извънземни и чудовища и се шмугва под рамото на батко си.

– Пак ли гледаш за марцианци, Ники? – обръща нагоре блесналите си очички Боби.

Ник отлепя поглед от простора, усмихва се и поставя длан върху главата на брат си като му разрошва бухналата черна коса с бащински жест.

– Не са марцианци, дребен, а сивите. Високи са точно колкото теб, но имат огромни глави, дълги до земята ръце и черни очи на бухал.

– А за какво са им такива големи главите, Ники? – задава за пореден път любимия си въпрос Боби, макар да е чувал историята десетки пъти.

– За да могат да пилотират корабите си със силата на мисълта, дребен. Те владеят така добре психическата енергия, че могат да задвижат летящия си диск само с една мисъл и да пътуват така стотици хиляди мили. 

– Ама, наистина ли е така, Ники?

– О, да – отвърща повече от убеден Ник и подхваща това, в което е по-добър дори и от баскетбола. Да говори за извънземните. 

– Но и те се изморяват, Бобсън, защото Вселената е огромно място. И затова им трябва много, много мозъчна енергия. Затова идват на Земята… И когато срещнат някой беззащитен, като теб, поглеждат го с огромните си черни очи и за две секунди  го хипнотизират.

– И какво става после, братле? Като те хипетезират, какво става? – търси си белята Боби.

– Е, как какво! Нали знаеш?

– Не, не! Не знам. Нещо не помня – подхилква се Боби, очакващ с нетърпение завършека на страшната история за лека нощ.

Ник хваща братчето си с две ръце за главата и я стиска здраво с думите:

– Изпиват ти мозъкааааа, дребен. Изсмукват го през ушите. И после си облизват пръстите от кеф. 

В този момент малкият Боби  се разпищява силно и хуква да се крие на единственото сигурно място в къщата – под завивките на леглото в стаята си, намираща се срещу тази на Ник.

Ник вече се е съгласил да играе любимата игра на малкото си братче и се превъплащава в ролята на хищен извънземен мозъкоядец. С бавни тежки стъпки той влиза в стаята на Боби. Драска с нокти по вратата. Съска на змийски език. Издава гърлени звуци. А малкият Бобсън пищи ли пищи.

– Децаааа – чува се гласът на майка им.  Тя се качва по стълбите към тях.

– Всички земляни и извънземни по леглата, моля. И Ник, спри да пълниш главата на брат си с глупости.

Вечерната емисия новини с дежурните вести за кризата в Близкия изток,  финансовите пазари по света и стрелбата на уличните банди по Западнато крайбрежие отдавна е минала. Светлинките в Пивот, гледан от птичи поглед, една по една гаснат, докато не се възцарява пълен мрак.

И от утробата на мрака се ражда чудовище.

Три летящи диска, досущ като онези от плакатите в стаята на Ник, захождат за спускане над градчето. Пилотите им явно нямат добър опит със земната гравитация. Един от неидентифицираните летящи обекти се заплита в армията вятърни турбини, размахващи витла на голото поле в северната част на града. Чува се страховит скърцащ звук. Кучетата в Пивот се разлайват бясно. По крайбрежието спящите морски птици изпадат в паника. Клоните на дърветата в гората пращят заканително.

Перките на две турбини са разкривени до неузнаваемост, но летящият диск е невредим. Извънземната армада не се отказва заради катастрофата и продължава захода към града. Трите диска застиват хоризонтално на 10-тина метра от земята над района от Пивот, където живеят Ник и Боби. Подреждат се в триъгълна формация.

След кратко затишие, от небето над белите мирни къщурки се процежда дразнещ звук, като от скърцане с нокти върху черна тебеширена дъска. Звукът постепенно се усилва.

Хората излизат от къщите си по пижами. Децата и жените се държат за ушите. Някои от мъжете са грабнали бухалки, други имат в ръцете си огнестрелни оръжия. Всеки се пита какво става.

Съседът на семейството на Ник  изкарва на улицата кръвожадния си питбул Хълк. Кучето е с размерите на малък санбернар и е толкова злобно, че нито едно дете от квартала не смее да доближи двора на стопанина му. Хълк лае ожесточено към дисковете и от устата му излиза пяна. Собственикът му – мускулест татуиран мъжага –  едва го удържа на веригата му. 

Вечно пияният Джим от края на улицата също е излязъл да разбере каква е тази врява. Очите му се разширяват от почуда, когато вижда извънземните кораби. Той вади бутилка уиски от задния джоб на гащеризона си. Вдига я по посока на дисковете и крещи силно: Пия за вас, приятели от Сириус. И Бог да благослови страната ни.

Изведнъж цялото небе над града се озарява от три  ослепително ярки светлини с цвета на северното сияние. Трите НЛО диска са източникът й. Красиво е и хората не могат да откъснат поглед от тях. Светлините скоро се обединяват в една хипнотична зелена пелена, която се спуска надолу и надолу, докато не обгръща целия град.  Дразнещият звук започва да притихва. Всички на улицата стоят като препарирани и не помръдват. В домовете на Пивот също всичко е спряло на пауза. Сякаш времето е изключено с копче. 

Чува се само настървеният лай на кучето Хълк и нищо друго. 

НЛО корабите се снишават все повече и повече…

Както винаги, сутринта над Пивот се издига плавно и красиво. В тази прохладна дъхава утрин на лятото на 1994 г.  всичко в града е спокойно. Така спокойно, както и през всички онези прекрасни и блажени години за градчето, започнали с ерата на просперитета  след Втората световна война. Тогава бе сключен и  40-годишният договор за защита на цивилните, подписан между президента Айк и сивите от Зета Ретикули. Договор, който изтича през 1994 г.

Първите парещи лъчи на слънцето надничат от хоризонта и неканени влизат през прозорците на малките двуетажни къщички, правени по конвейр и редени като на шахматна дъска. Без да издава нищо от случилото се предната нощ, съвсем в реда на нещата, небето отново става  светло синьо, заприличвайки  на своя близнак – чистото море в близост до града.

Преди да седне да закусва на масата, грижовна оправена от майка му в трапезарията на долния етаж, на прозореца на детската си стая се показва Ник. Той вперва поглед в синьото небе.  Прозява се дълбоко и протяга ръце нагоре. Спането очеводно не му стигна. Все още си мисли за съня си от снощи – летящи дискове, зелената светлина, сивите навсякъде по улицата,  медицинските процедури със съседите (както при фермери, които наглеждат добитъка си)  – това напълно прилича на обичайните му сънища, но все пак бе толкова реално – като далечен спомен. Внезапно Ник се втренчва в ръката си.  Забелязва малка дупчица на китката. Правена като че ли от игла.

В този момент в стаята влиза братчето му –  дребничкият Боби. Целият пребледнял, Боби  се пъхва под рамото на батко си. Поглежда го с унилите си очи и казва:

 – Хей, Ники, какви бяха онези светлини в небето?

– К-к-какво каза, дребен?

Долу на улицата мускулестият съсед с татуировките вика и проклина безспир. Ник се вглежда в него и не може да повярва на очите си. Проснат на земята лежи питбулът Хълк. Огромната му глава се търкаля наблизо.

В края на улицата вечно пияният Джим  е излязъл необичайно рано. Без да отпива, той държи пълна бутилка с уиски  по посока на небето и не престава да си мънка нещо под носа. Разбират се само последните му думи: “ И Бог да благослови страната ни.“

Рептилът на Галактиката

Странният случай с кучето Дрисо и момчето Крисо

Стандарт

Уважаеми мадами, господа и други заинтересовани полове,

С голямо удоволствие Ви съобщавам, че завърших

новелата, над която се потих през лятото на 2019 г.

Целия текст можете да прочетете на следния линк:

Странният случай с кучето Дрисо и момчето Крисо

А по-долу публикувам първа глава, за да добиете

представа дали ще Ви е интересноу!

 

Ваш оварваризатор на текстове

 Президентът на Галактиката

***********************************************************************************************

 

1. Приятно ми е, аз съм Сисо

Здравейте, аз съм Сисо. На галено от Стелиан. Аз съм съвсем нормално момче, което притежава съвсем ненормално куче.

Живея в един съвсем малък град, в който все още се случват съвсем необясними, магични и вълшебни неща. Съвсем като във филмите и приказките. Ще ви разкажа най-фантастичното нещо, което стана това лято, и което, сигурен съм, никога няма да стане в големите градове. Такава страхотно страхотийска история имам да ви споделям, че направо ще ви настръхнат космите на подмишницата като я чуете. Това е историята за странния случай с моя най-добър приятел – кучето Дрисо.

Дрисо е двугодишен Джак Ръсел териер. С кафява маска на главата, бял връх на муцунката и чисто бяло тяло. Има и едно голяяямо кафяво петно на гърба под формата на континента Южна Америка. Черният континент пък, Африката, му е като петно на диферинциала. Госпожата ми по География високо оцени петното Латинска Америка в началото на тази учебна година, когато се наложи за известно време Дрисо да идва с мен на училище. За малко щеше да лъсне и Африката, но спасих положението.

Името Дрисо е съкратено от Дриснян. Странно име, ми казва всеки, щом го чуе. Питали са ме дори: дали случайно не е кръстен на някой от мускетарите? Не, не е!  Ама пък как му приляга само. Не че се гордея много, но държа да отбележа, че сам си го кръстих Дриснян – исках да звучи различно и малко по-шеговито. Избрах му това име, защото като кутре-бебенце постоянно ми акаше върху леглото, едни такива завъртяни краваи,  усукани като баница, да му се завие на човек свят от тях. Нито бой помагаше да се отучи, нито нищо. Този му навик вече е почти забравен. Почти…

Всичко със странния случай на кучето Дрисо и момчето Крисо започна, когато с приятелите от блока решихме да проникнем в къщата на черната вещица, живееща до старите градските гробища – страшната баба Клошарка. Това трябваше да е нещо като тест за мъжество и тема за фукане пред кварталните красавички – особено пред сексабилната Ани.

Никой не знаеше името на баба Клошарка, нито пък откога живееше в съборетината си на края на града. Никой не знаеше има ли някакви роднини прегърбената и облечена в черно зловеща старица с гърбав нос. Нито пък на колко години беше дъртата беззъба злоба – може би на 200 и нагоре. Oтдалеч си личеше, че не й е чиста работата. Когато и да минеше през махалата ни, тътрузейки шумно след себе си куп железа и ламарини, кучето ми Дрисо силно я джафкаше. 

Едно единствено нещо се знаеше за нея…

Възрастните, особено кака Сийка от 3-я етаж и колежката й – разузнавачката Марийка от 4-я, шепнешком говореха, че е вещица и слуга на Сатаната… Че нощем се промъквала в гробищата, за да краде части от мъртъвците за зловещите й експерименти с черна магия. Само леля Пепа от Зоомаркета си приказваше с нея – понеже старата й е добър клиент и редовно купува храна за дебелия си котарак Писо. А Писо, о, казвам ви, от такъв бъхливец могат да ви настръхнат и космите в ушите, даже! Този котарак е огромен и опасен хищник с размерите на черна пантера. Носи му се славата на повелител на питбули и добермани. 

Но, нека да не бързаме толкова от самото начало. Има време. Тук винаги има време, както казва един шашав батко от махалата. Хайде сега да ви обясня накратко, точно в какъв град живея. Да ви кажа няколко лични работи, например, какво работят мама и тати, как ми взеха куче и как, докато Дрисо се опитваше да „прави любов с крака й“, се запознах с дамата на моето сърце  – сексабилната Ани. Може да ви разправя и куп други неща, с което да ви стана малко нещо досаден, но това го правя, за да не ме прекъсвате с глупави въпроси по средата на разказа, когато стане най-интересно.

Едно горещо лято в квартал Казински

Стандарт

Момчето крадешком се огледа около себе си. По пустия училищен двор няма жива душа. То подкара багажната количка към физкултурния салон. Слабите му ръце за миг се изгъват, докато качва количката по десетината реда стъпала към вратата на салона. Настръхва. Колкото и да внимава, усеща, че вдига лек шум с тракащите колелца. Краката му треперят. От челото му се спуска струйка пот. Горещо е.

В ранното юлско утро и училищният двор, и училищна сграда са пусти. Тук са само чистачките, но те са далеч от полезрението момче, което се промъква. Отдават се на заслужена почивка с кафе, цигарки и сладки приказки в стаичката за персонала от другата страна на игрищата.

Спортните игрища и физкултурният салон заемат централно място в училищния ансамбъл. Макар и леко западнали,  площадките за спорт идеално функционират за нуждите на учениците. Футболните, баскетболните и волейболните игрища рядко остават празни. В този ден те отново ще се изпълнят с деца, но по-късно, през хладната късна част на деня. За разлика от тях класните стаи са призрачно празни и ще останат необитаеми чак до есента. Дотогава обаче има много време. Времето на лятната ваканция, което е свободно за детските игри и приключенията; време, изпълнено със следобедната протяжност под сенките на кестените и копнежите по първото влюбване; време, натежало от жегата и нехаещо за изненадите, които подготвя съдбата.

Салонът по физическо обикновено е отворен и почистен в седем сутринта. Спортната зала очаква своите любими посетители за летните им занимания и тренировки, но, разбира се в седем е още рано и няма никой. Рано е и за треньора хер Петров, пълничък бивш състезател по борба, който през лятото е длъжен да надзирава малките спортисти с работно време чааак след обедните новини.

Незнайно защо двама от питомниците му са подранили…

Единият от тях влиза през масивната метална врата и тегли пазарска количка. Другият го чака в „мъжката съблекалня“. Помещението сега е спокойно, но в учебно време е истинска светая светих за тормоз над зубърите. На това място подрастващите мъжкари алфа суетно се ежат един на друг и демонстрират силите на пилешките си мускулчета върху нещастните жертви-изтривалки, попаднали в лапите им.  А това от незапомнени времена са все умници с големи диоптри и пълно шест по всички предмети, освен  по физическо.

Чакащото момче в съблекалнята също има напрегнат вид. То седи на една от пейките и подсвирква  познатата  мелодия от сериала за ФБР агентите, който дават късно по телевизията.  Към  изпълнението си момчето добавя и барабанене по едно от високите стоманено сиви шкафчета за спортни принадлежности, прикрепени към стените. Фигурата на момчето е слаба и издължена. То все още е запазило невинното детско излъчване, с което връстниците му вече се сбогуват. Челото му се  скрива  зад пластове буйна червеникава коса, като че посадена на скалпа му като каска, а нахлузените на носа и залепени с тиксо по средата очила са първото нещо структуро определящо нещо, което човек забелязва в него.

Шумът от колелата на товарната количка прекъсва нервната „симфония“.

– О, дойде значи – обърна се червенокосия към запотения си посетител – момчето от стълбите с количката.

То е по-дребничко, също доста слабо – с ръце и крака като клечки за зъби, сякаш нарисувани от малко дете; има сламена коса и светъл тънък мъх по горната устна, наместо мустачките, които вече са наболи при навлизащите в пубертета му набори. Лицето му е слабо, жълто и луничаво, прилично на  лимон, на който са инсталирани големи като пеленгатори уши. 

– Вече си казах, че не ти стиска и си ме оставял сам да се оправям. Я, това ли е возилото на баба ти? –  червенокосият пое превозното средство и се качиотгоре му, за да го тества за стабилност.

– Колко кила издържа, знаеш ли?

– Шшшт, полека, не викай! Не съм спал цяла нощ – нервничи русият с количката. Чак на сутринта успях да дремнах малко, но ме сепна кошмар. Дай да караме, ъъъ, стоката и после дим да ни няма. Давай, че  жегата е адска… И по миризмата дори могат да ни спипат.

– Споко, бе, мой! – потупа го братски по рамото очилатият. Така става като не гледаш хоррор филмчета – ех-хе-хе – слаби са ти нервичките и после сънуваш кошмари.  Аз пък спах катоооо къпан. Не помня откога не съм бил толкова споко ..(прозява се, разтърквайки очи) ..еееен! Аре, давай да караме, ъъ, стоката, към, ъъъ, пазара.

Двете момчета бавно отварят шкафче номер 13 и със суетня поемат обемното му съдържание, което трябва да напъхат в пазарската количка, взета на заем от бабата на Ивайло – отдавнашен и най-верен приятел на издължения червенокос очилатко Тихомир. И двамата ученици в 7-ми „Бе“ клас на 13-то градско училище.

Те не забелязват, че още един чифт очи стават свидетел на тайното рандеву във физкултурната съблекалня. Две някога хубави и чисти очи, чийто странен жълтеникав блясък се впива в тях от прозорчето на олющената стена. Чифт очи, нереално жълти, магично кехлибарени, останали от една отдавна погубена душа. За тях от край време големите ученици разказват страховити истории на по-малките.

**************

Да си в седми клас е невероятна възраст.

Ивайло, Тихомир и съучениците им не го разбираха. Уморените им учители, свикнали на какви ли не издевателства над крехката си човешка природа също не го съзнаваха.  Родителите на самите ученици, улисани в ежедневните грижи за дома и хляба, замислени за бъдещото препитание на потомството и проблемите в службата – и те не го усещаха, макар че често с изненада  възкликваха – „А, абе, я колко бързо си пораснал, бе, комсомолец!“.

Седми клас е възраст характеризираща се с бърз растеж, с разцвет на умствените и физическите сили, с промяна. Време, в което моментите за изява и доказване на превъзходството са ежедневие. Период, в който тялото е неуморно и пращи от енергия. Хормоните бушуват и подбуждат непреодолими сигнали към всички органи и системи на физиката. Кръвта кипи, чувствата са наситени, а доброто настроение и смеха са всекидневни другари, освен когато отстъпят внезапно мястото си на необуздания гняв и така характерната за децата крайна жестокост.

В седми клас жизнената сила струи от всяко движение на превръщащите се в личности деца и не оставя място за бездействие, камо ли пък време за почивка пред телевизора. Когато си на 12-13 години и живееш в малък работнически квартал, нищо не е така сиво, както го виждат възрастните.

А компаниите, компаниите са най-хубавото нещо. Освен това те са големи. Те са самородно общество, носещо в себе си първичните белези на всяка друга социална единица, обитавала някога широкия бял свят. В тях има явни и скрити врагове. В тях се разменят тайни погледи между момичета и момчета, както и първите целувки. В тях завистта  разяжда отрано характери и съдби. Там се учат най-важните етични правила.  В тези компании се коват лидерите и аутсайдерите на живота.

В подобна компания  бяха Ивайло и Тихомир, героите на тази история.

Тяхната компания се бе формирала постепенно в продължение на година или две, по съседски или съученически принцип. В нея постоянно се вливаха други деца от околността. Повечето бяха като Иво и Тишо – добри ученици, скромни по характер и забавни. Някои се задържаха дълго в компанията, а други изчезваха или се присъединяваха към съседните детски протообщества. Групата на Ивайло и Тихомир обаче бе по-добра от останалите, поради това, че в нея членуваха и няколко момичета, а съотношението между Марс и Венера бе разделено по равно.  Ивайло и Тихомир смятаха своята компания за най-готината на света, защото в един прекрасен пролетен ден, когато времето навън стана подходящо да излязат за игра и момичета, техните приятелки от съседния клас Мирослава, Симона и Петя доведоха Пламена. Онази Пламена от училището на богаташите в центъра, за която толкова пъти бяха питали: „Хубава ли е, хубава ли е?“. За нея и за нейната хубост само бяха чували, но сега за пръв път се запознаха с нея.

В този чуден ден двамата приятели окончателно се откъснаха от детското и поеха по пътя на  промяната си в млади мъже, в джентълмени, за които вече бе недопустимо да ударят момиче нито с цвете, нито дори със саксия.

В грациалните черти и изящните движения на Пламена, в смеха й, в струящата от нея женственост Ивайло и Тихомир намериха своята муза, своята вълшебна фея от приказките, своята хубава Елена, за която бяха готови да се борят цял живот и дори да загинат геройски под стените на Илион…

Копнежът по Пламена неусетно ги извади от равновесие и те започнаха да се държат коренно различно.

Слабичкият, свит и притеснителен Ивайло за нула време стана наперен пуяк и взе да се пъчи с енциклопедичните си  знания  в присъствието на ефирното девойче, с  цел да блесне като същински продължител на Наполеоновия гений. Когато се убеди, че това не работи и е скучно, той се превърна в яростен питбул при глупавите момчешки схватки с приятелите си „петлета“, само и само тя да го забележи. Ивайло  започна да си слага парфюм, купи си пяна за коса и възприе стила и  маниерите на модерните сред момичетата красавци от  американските бой банди.    

Какво да кажем за Тихомир – издължения червенокос кълвач със счупените очила, който също стана някак си доста по-суетен, реши да събира пари за контактни лещи, а всяка негова шега, докато Пламена бе наоколо,  се получаваше два пъти по-остроумна и смешна. Комплиментите които й правеше, пък, аха, аха и на няколко пъти дори да засенчат поезията на най-изтънчените и лирични стихоплетци.

Самата Пламена беше будно и нежно момиче с изящна фигура. Имаше кафеникава коса и искряща усмивка ледоразбивач, манекенска походка и спиращи дъха спортни извивки на тялото. И при това пълна отличничка. Тя живееше малко по-далеч от обичайното място за събиране на компанията, което автоматически превръщаше двамата най-добри приятели Ивайло и Тихомир в непримирими конкуренти за това кой да я изпрати до дома й. За щастие Пламена винаги оставаше загадъчно равнодушна към усилията на обожателите си, и мъдро предлагаше заедно да я ескортират.

***************

Злодеите, убийците, изнасилвачите…, престъпниците в нашия свят, като цяло, не са се материализирали в нашето измерение като завършени злосторници през отваряща се всяка година на Хелоуин дупка във време-пространството. Някога те също са били деца. Малки, лоши деца, които под влиянието на едно или друго, на тъмна патология, лош ген, или баща-кретен, са формирали психиката и характера си в разрез с повелите от християнското неделното училище.  Повечето от тези малки гадове знаят забранените за добрите дечица думи и жестове още от времето, когато са минавали прави под масата, рано са започнали да пушат цигари и често мъчат животинки за удоволствие.

В квартала на Ивайло и Тихомир имаше немалко такива екземпляри, събрани от естествения закон на привличащото се подобно в банди. А една от най-лошите банди, която ужасяваше безкрайно много Ивайло и Тихомир, беше тази на техния съученик Иван Димитров – здраво и охранено добиче с триъгълни плещи и квадратна глава.

Иван Димитров беше трътлест грубиян, който в бъдеще със сигурност щеше да се превърне или в уличен бияч с алкохолни проблеми, или в успешен и добре облечен бизнемен, самодоволно търкащ с дебелия си задник тапицираните кресла в някой борд на директорите, обграден от много, ама много пари, коли и красиви жени.

Отношенията на кварталните грубияни с Ивайло и Тихомир не бяха чак толкова зле след училище. За късмет техният „Велик инквизитор“ Иван Димитров в повечето пъти се навърташе с отвратителните тлъсти, уригващи се свине от бандата му само около своя блок, който, за щастие, беше далеч от местообитанието на Ивайло-Тихомировата компания.

Лошото ставаше в учебно време. Тогава настъпваше царството на джунглата и училищния произвол. През междучасията, и понякога в часовете, особено при учителите, които нямаха умението и волята да наложат дисциплина в клас, се разиграваха сцени от Световната федерация по кеч и шампионатите  „Разбиване“ и „Първична сила“. В тези сцени на кастинга за ролята на спаринг партньори на носителя на шампионския пояс – Иван Димитров, принудително бяха избирани Ивайло и Тихомир.

Шамари, запалки, чумбери, спъвания, мечки в снега, изобилие от борчески хватки, по някой ритник и други разнообразни гаври бяха част от ежедневното меню, което къдравоглавият и як като бивол Иван и кортежът му сервираха на двамата сбутани приятели в опит да излеят навън дяволския си прилив на енергия.

Родени жертви, Ивайло и Тихомир отдавна трябваше да направят решителна и смела крачка напред в израстването си като личности. Трябваше да се противопоставят и  да се опълчат. Голяма крачка, според тях, която постоянно отлагаха за утре или вдругиден.  И така, ден след ден, час след час, минута след минута тормозът над тях продължаваше.

Докато един ден…

Един ден Иван Димитров навлезе по-навътре в жизненото пространство на Ивайло-Тихомировата компания с амбицията на завоевател от ранга на Александър Македонски, и ги удари там, където болеше най-много. Започна да се навърта около Пламена.

Все по често в извънкласно време недодяланият „дон Жуан“ Иван и сбирщината му от изпускащи летални газове дебили се натрисаха изневиделица на обичайното място за срещи на Ивайло, Тихомир, техните приятели и най-вече приятелки. Гаднярите редовно манифестираха мачовските си обноски пред момичетата чрез фукане и неприлични намеци.  Увъртайки се около нежната част на компанията, целта им беше повече от ясна – да отговорят на грубите нагони и първичните си подтици по животински. Горките девойчета, те напразно очакваха  защита от своите приятелите-обитаци Тихомир, Ивайло, Мирослав и Добчо. Не помогна нито пасивната съпротива чрез тотално игнориране на нахалните разгонени глигани, нито неколкократната смяна на мястото за срещи на компанията.

И така, адът за двамата приятели експанзира от паник стаите за мъчения в училище към между блоковото пространство на квартал Казински. Може да се каже, че терорът стана целодневен, защото, за да се представи като  истински мачо  пред Пламена, Иван Димитров се превръщаше в „пръхтящ и издищаш вулканична пепел Минотавър“ пред недостойните женчовци около нея и ги унижаваше безчовечно.

Целта на къдравоглавият нерез  бе повече от ясна. Той искаше да уязви благословените с нежното момичешко внимание конкуренти  и така да спечели почитанието на самката.  Нападките Ивайло и Тихомир можеха да преглътнат стоически, както винаги, толкова бяха изтърпели досега. Но да ги унижават пред тяхната муза, да се опитват да осквернят тяхната богиня, да похитят тяхната хубава Пламена – това бе вече равносилно на светотатство и основателна причина за повеждането на нова Троянска война.

Мисълта за мерзостите на Иван Димитров ги караше скришом да стискат юмруци и  всяка вечер преди да заспят да мечтаят как го наказват зверски  заедно с тайфата му неандарталци. Как ги надвиват решително и бляскаво, като в най-ожесточените схватки от турнирите по американски кеч, когато  омаломощеният и благороден рицар-кечист отвръща с изумителна сила на удара на злодеите и изненадващо удържа поредната си славна победа.

………………

Лятото дойде изведнъж. Дните навън започнаха да стават все по-дълги и по-горещи. За сметка на това пък прохладните нощи предразполагаха момичетата да остават до все по-късно. А отшумяването на дневната какафония и глъчка,  в съчетание със задушевната романтика на осветление над пейките в близката градинка и песента на щурците караха девойчетата да се отпускат и омекват като пластелин в компанията на кавалерите им.

В групичката с равноделно съотношение момичета/ момчета се събра и първата влюбена двойка млади гаджета. Това бяха, колкото и смешно да звучеше, Мирослав и Мирослава. Куражът в издължения, едър и скован колкото 400 килограмово муле математик Мирослав Магарето, съученик на Ивайло и Тихомир, винаги беше доста повечко отколкото на другите обитаци от компанията. Толкова повечко, че да се реши на най-смелата постъпка – да предложи „гаджеосване“ на момиче. 

С приближаването на лятната ваканция надеждите на Ивайло и Тихомир за скорошно спасение от уригващата се свинска чета на Иван Димитров се засилваха. Те добре знаеха, че повечето прасета в човешки облик редовно си заминават на село през летните ваканции. По селата примитивите намираха изява на неградската си природа и закаляваха грубите си обноски с разнообразен селски труд, пасене на семейните стада от едър и дребен рогат добитък и вечерни частни уроци по етикция „на маса“ от дъртите пияници в Хоремага.

Лека-полека настъпи краят на учебния срок. Годишните оценки бяха оформени, а на задните страници в бележниците на Ивайло и Тихомир се занизаха завъртулки от шестици и още шестици. Единствено петиците по физическо разваляха строя равнис-мирно на отличните оценки, но Ивайло и Тихомир имаха план как да ги поправят. През лятната ваканция си обещаха да ходят редовно на извънкласните занимания при треньора по борба Петров, където да усъвършенстват спортните си умения, евентуално да заякнат за бъдещата си схватка с Иван чрез уроци по кеч при хер Петров, и в крайна сметка да увеличат годишните си оценки по спорт.

………………..

Дългоочакваният последен учебен ден най-накрая се сбъдна. Финалният звънец би с тържествено величие, за да извести опразващите училищната сграда деца, че на есен, когато се завърнат, те ще бъдат доста по-различни, невероятно пораснали за двата месеца извън кошера-майка и дори помъдрели от преживените патила.  Някои нямаше да се върнат повече в училището, което 8 години бе за тях втори дом, пристъпвайки в следващия етап на образованието си – гимназията.  Други щяха да излязат като деца, и да се завърнат като юноши.

Една нощ, незнайно коя от целия космически безкрай на започващите летни и щастливи дни за Ивайло-Тихомировата компания, приятелите се  бяха събрали в прохладата на близката до квартал Казински градинка и разпускаха с лафчета след изморителните игри привечер:

– Абе, Мирослава – подвикна Тихомир към изгората на Миро Магарето, –  баща ти има ли мустаци?

– Не, що, зачуди се тя, а гаджето й изведнъж се накокошини и тръгна заплашително към Тихомир. 

 – Ааа, значи съм видял майка ти – хи хи хи, захили се като пача Тишо на успешно станалата шега и ловко избяга от засилилия се към него тромав Мирослав.

– Хайде, предложи Пламена, да си разказваме страшни истории. Знаете ли онази за Дама Пика и Валето Спатия?

– Ааа, тъпо, викна някой от групичката.

– Чакай, чакай, прекъсна я Тихомир, чакайте да ви кажа каква страхотия сънувах миналата седмица:

Така, нали брат’чеда Тошко живее в Севера – онова гето там на баира – и като му ходя на гости често излизаме да играем мач. Значи, сънувам, че сме на поляната, където се събираме за мача, но аз нещо съм закъснял и тъкмо пристигам. Гледам как другите ритат вече, но не виждам брат’чеда. И като се позагледах по-добре – какво да видя?! Гадовете ритат вместо топка… вместо топката, ритат на брат’чеда Тошко главата. Един от тях й вкара здрав шут, тя мина покрай мен, но не успях да я спра, и продължи да се търкаля, завалийката, по някакво нанадолнище. Търкаля се тиквата му, но в същото време ме зяпа и подвиква: Тихоооомиррррееееееее, Тихомиреееееееееее…

– Яко, а?

– Тихомирееееее, ти си болен мозък, беееее – избъзика го Пламена –  и всички прихнаха силно да се смеят, за ужас на живеещите около градинката хора, оставили отворени прозорците си в горещата лятна вечер.

– А, знаете ли историята за „Очите“? – попита дребничката, напориста и бъбрива Симона, момиченце-кокиченце с ръст не повече от 1.40 м.

– Я, я, кажи-кажи, подкрепи я Петя, най-свитата от малките афродитки. Аз съм чувала нещо, ма не помня добре. Май беше гадничко, а?

– Това се случило много отдавна. Може да е било преди 15, 20, дори 30 години – кой знае? –  започна сладкодумната Симона. Нашето 13-то градско училище тогава било още ново. Едно от децата, момче в 6-ти или 7-ми клас, може би, било постоянно тероризирано от гаднярите в даскало. Тормозът продължавал така вече няколко класа. Накрая на момчето му кипнало и събрало кураж. След училище пак било обградено от двама-трима побойници, за да получи редовната си доза шамарин. Но то стиснало зъби и им се опълчило за пръв път. Успяло да цапне някак си единия, обаче другите го повалили и набързо излели цялата си проклетия върху него. Горкото момче, умряло от побоя в интензивното. Хулиганите били пратени в ТВУ и никога повече не се върнали в града, но…

– Сега тихо, защото тук идва важната част – призова за внимание разказвачката, след което всички притаиха дъх, а Мирослав се сгуши в Мирослава.

… но след известно време в Даскалото започнали да стават странни неща. Много от децата се заклевали, че виждат отражението на убития им съученик в огледалата на тоалетните, във витрините със спортни трофей по коридорите, по прозорците на стаите. Доста от тях се психирали и даскалите ги пращали на психолог.

Казват, че през няколко години духът на загиналото момче се вселявал в случайни деца и ги карал да изперкалясват и убиват кой където сварят. Така си отмъщавал за това, че никой не му помогнал срещу онези, които дълго го тормозили и накрая го затрили. Казват още, че духът му бил сключил договор с дявола да убие поне още 10 деца и чак тогава щял да намери покой.

Една съученичка на кака ми Цвети била видяла „Очите“ няколко пъти преди 5 години! Точно като била на нашата възраст! Видяла ги веднъж в прозореца на кабинета по Химия, след това в тоалетните и още някъде другаде ги била видяла…

…………….

Оставен сам от селската си банда грухтящи отпускари, якият и недодялан бивол Иван Димитров все по-често започна да минава самотен покрай компанията на Ивайло и Тихомир и да се застоява при тях.  Най-учудващото бе, че за кратко време той  стана хрисим и любезен към неотдавнашните си боксови круши.  Дори се натискаше да играят заедно  мач и тенис на маса  с довчерашните „изтривалки“. Щат-не щат, двете добри момчета склониха и с Иван, смъртния им враг, след седмица бяха станали спортни другари. През един горещ следобед под сенките на около блоковото пространство Иван Димитров дори направи опит за нещо като извинение към тях с думите: „Нали, ако има нещо – няма нищо, бе братоци. То т’ва бяха само бъзици. Вие сте стабилни пичаги, нъл тъй?“

Новият мек подход на Иван Димитров към компанията на Ивайло и Тихомир даде резултат. Той бе приет лека-полека от компанията. Откъсна се от маниерите на общуване на старите си свински приятели и придоби нов, почти задръстеняшки облик. Сближи се и с момичетата, главно чрез подмазване с ходене до магазина и купуване на всевъзможни сладоледчета и сокчета. Пускаше шеги, на които почти всички, без Ивайло и Тихомир, се забавляваха. Даже даде няколко добри предложения за игри и заведе компанията да краде сливи в една от градините наблизо.

Зад всичко това за бързите умове на Ивайло и Тихомир лесно прозираха истинските намерения на Иван – той искаше Пламена и беше сменил тактиката. Недодяланите му комплименти към нея не оставаха скрити, както и новите му дрехи, мазната усмивка и зализаната с гел прическа на пачата глава.

А останалите от момчетата? Не се мина и седмица и те вече го боготворяха. Усещаха се едва ли не като част от новосформираща се гангстерска банда. При тях също подейства подмазването чрез почерпки, но и чрез  уроци по малко юмручен бой и финтове във футбола. Личеше си, че още малко им остава да обявят Иван Димитров за свой неоспорим лидер и месия.

Чашата на търпението преля за двамата, застрашени от чуждото инфилтриране, приятели, когато Иван реши да изкавалерства Пламена и една вечер й предложи  да я изпрати. Ивайло и Тихомир веднага настояха и те да дойдат, но „вълкът в овча кожа“ им изсъска агресивно да стоят мирно и те не посмяха да тръгнат.

Това, което направиха впоследствие не бе никак мъжествено, но оправдаха като добър дипломатически пройом, взимстван от византийците. На следващия ден започнаха да обработват психологически Пламена и да я предупреждават да стои далеч от Иван.

– Тази хиена, тази ехидна си е все същият простак. Не му вярвай, Плами! – предупреждаваше я Тихомир. Много добре трябва да ти е ясно защо ти прави мили очички! Знаем ги ние такива влечуги. Утре – в други ден ще те извика у тях си да „гледате филм“, ако ма разбираш накъде та бия!!!

– Да, да – допълваше Ивайло

– Не виждаш ли как невероятно бързо стана „добро момче“, за да се задържи по-дълго около теб. Когато онези прасита се върнат от селата и паланките, Ванчо-Калпазанчо пак ще обърне палачинката!!!

Но Пламена оставаше соломоновски равнодушна към предупрежденията, което  те си обясняваха с природната глупост на жените – и ги увещаваше с мили и благородни по християнски думи да му дадат шанс да се поправи. И той душа носил, грубиянчото.

Носенето на душа е едно, но съвсем друга работа си бяха все по-честите изпращания на Пламена от Иван, редовните почерпки със слънчоглед, все по-усъвършенстваните му комплименти и нейните все по-чести изчервявания.

Развръзката на любовния четириъгълник скоро щеше да се реши. Ивайло и Тихомир знаеха това и насаме споделяха един пред друг, че предпочитат хиляди пъти жестокостите на Иван от училище, отколкото доброто му отношение сега, когато е на път да им открадне пиратското съкровище, тяхната хубава Пламена.

………………

Посещенията във физкултурния салон на Ивайло и Тихомир следобед и привечер станаха ежедневие. Треньорът хер Петров  ги беше понаучил на някоя и друга хватка, с която да обезвредят превъзхождащ ги противник, дори с размерите на възрастен.  Самочувствието им нарасна. На шега, или на истина те често си подвикваха:

– Кога ще го ступаме онзи шопар? Дон Жуанчо ли беше, Иванчо ли беше?

Омразата им се натрупваше и ставаше по-силна и по-силна. Те буквално се събуждаха и лягаха с мисълта за Иван Димитров и за това какво може да направи на Пламена. Бяха стресирани до краен предел.

И наистина, негодникът Иван беше напорист и смел, а и му липсваше джентълменското достойнство, с което Ивайло и Тихомир се разбраха никой от тях да не предлага „интимност“ на Пламена, докато тя самата не подскаже това на някой от двама им. Такива като него получаваха всичко в живота, стига само да пожелаят да го вземат.

Във физкултурния салон на 13-то градско училище оставаше прохладно през целия ден. Ето защо винаги след тренировките по борба при хер Петров, към Ивайло и Тихомир се присъединяваха  момичетата и момчетата от компанията им, за да поиграят заедно на сянка. На единия ден приятелите играеха волейбол, на другия баскетбол, тенис на маса, федербал, или просто се мятаха по омекотителните дюшеци и се люлееха на висилката. Навън също бе пълно с деца, които играеха футбол, гоненка и всичко друго, което е способен да измисли изобретателният детски ум в стремежа да се наслади на лятната си ваканция.

Една вечер, след поредната изморителна игра в салона, когато всички останали се бяха разотишли, Тихомир и Ивайло останаха да си подават волейболната топка и да отрепетират някой пас. След това трябваше да минат през стаята на нощния пазач, за да му върнат ключовете за салона. Пламена днес не беше дошла с компанията, както и предните няколко дни. Тя бе заминала на море със семейството си. Но мисълта за нейното похищение и оскверняване от Иван не преставаше да им причинява световъртеж.

Между подаванията Тихомир каза развеселен:

– Намислим съм тези дни да сритам Иванчо по къдравата чутура. Вкарвам му едно маваши и е труп. Ако реша, мога с един удар да го претрепя! – и нанесе карате ритник във въздуха срещу въображаем противник.

– Чудесно, мой, брой ме и мене – каза Ивайло, само дето не вярвам, че ти стиска.

– Добре, щом не ми вярваш, дай да се хванем на бас за 5 кинта, че ще му избия зъбите. Ако искаш мога да пробвам първо на тебе, а, к’во ша кай’ш?

– Много си отворен, нещо, бе, Тишо! Ами ако сега Калпазанчо се върне? Сам! И дойде при теб? И те предизвика? Ти ще имаш ли куража да му кажеш това, което казваш на мен?

Навън вече започваше да се стъмва. Ивайло спря топката и отиде да включи осветлението. Луминисцентните лампи на обширния физкултурен салон започнаха да святкат една след друга и пространството се изпълни със синкаво-бялата им светлина.

Двамата продължиха да си подават. Опитвайки се да посрещне един по-силен пас, Тихомир изтърва топката и хукна да я гони към прозорците на салона. Отвън вече почти се беше стъмнило и не се виждаше нищо, но той реши да погледне дали има още някой на игрищата в училищния двор. Вторачи се през стъклото и изведнъж  подскочи назад:

 – Уууу, ааааа, ууу – в гласа  му се четеше силна уплаха. 

В отражението на прозореца за миг бе зърнал лицето на момче, горе-долу на неговата възраст, което с тънка, злокобна усмивка го наблюдаваше. Стори му се за миг, че келешът имаше очите на котка.

Плю в пазвата си три пъти.

– Ей, Иво, я ела да видиш един олигофрен как ни зяпа през джама! – викна приятеля си на помощ. Как ме стресна тоя тъпак, само! Ей сега ще изляза да му скоча на веждите! – запеняви се Тихомир под въздействието на адреналина.

Ивайло се приближи и двамата се огледаха, но зад стъклото на прозореца вече нямаше никой. „Очите“ се бяха преместили от другата страна на залата. Върху един от най-високите прозорци, където можеха да продължат наблюдението си необезпокоявани от никого.

 – Айде да си ходим, че стана късно. Бай Кольо може вече и да е задрямал, а трябва да му оставим ключовете – подкани Ивайло.

Ненадейно в салона запъхтян влезе Иван Димитров.

– Брей, негри, добре че ви хванах още тука. Абе, забравил съм си часовника, бе, дай ва мама му, дай ва. Да не го гепахте? У вас ли е? Аъ…

– Ти на кой ша викаш негър, бе, шопар! – изведнъж му се изрепчи Тихомир, чувствайки как кръвта му кипва и сякаш някаква невидима сила го изпълва с най-големия гняв, който някога е изпитвал.

 Иван Димитров го погледна изненадано и се опита да отговори с нещо като половинчата усмивка. След момент за асимилация на чутото му отвърна:

– На тебе викам, що, проблем ли имаш нещо, бе негърррр… РРР? Май забрави кой стои пред теб? Я мирно-равнис и козирувай тука пред мен веднага – свъси вежди Иван и посочи с показалец земята пред себе си.

– Споко, бе Ванка, той само се бъзика, нали сме приятелчета, нали сме стабиляги – опита се да влезе в ролята на парламентьор Ивайло.

Тихомир беше стиснал юмруците си и усещаше неописуем прилив на енергия. За миг не се поколеба да откъсне поглед от Иван. Усещането беше опияняващо. Беше като под хипноза. Беше убеден, че има силата на най-смелия боец от кеча.

Гледаше врага си „на кръв“. Очите му сякаш изскачаха от орбитите си. Гласът му се промени, устата му пресъхна и от нея наизскачаха куп ругатни, за които никой не би повярвал, че възпитаното момче с добро чувство за хумор някога може да изрече.

В заключение към бясната си тирада  „разяреният бик“ Тихомир допълни:

– Освен това си долен и миризлив селяндур! Пламена никога няма да е с теб.

Невярващ на очите си, Иван се окопити, скочи пред Тихомир и го бутна силно в гърдите. Противникът падна на земята, но моментално скочи на крака и с ужасяващ вик се хвърли върху здравия бивол насреща му.

Очилата на Тишо изхвърчаха и се плъзнаха по оранжевия балатум. За секунди претендентът за шампионския пояс Тихомир се уви около тялото на носителя на пояса в международната федерация по кеч Иван Димитров. Усука се като гигантска змия около торса му и приложи най-опасната хватка за предаване от борбата, на която хер Петров го беше учил. Бе го хванал през гърлото с дясната си ръка, а с лявата натискаше главата му отзад. Имаше реална опасност да го удуши.

Отстрани Ивайло стоеше вцепенен и трепереше от преклонение към епохалния момент. Давид най-сетне се изправи срещу Голиат – бе мисълта, която се загнезди в главата му. Скоро обаче момчето осъзна, че ако Тишо не отпусне хватката, Иван наистина щеше да пукне.

– Тишо, пусни го, бе, ще го удушиш, бе. Стига му толкова! Разбра кой е шефът. Виж го как се гърчи…

– Тишо, стига, бе. Пусни го, бе, мой, чуваш ли ме?

За секунда Тишо вдигна глава и със странно променен глас изкрещя: – Предател! Нали беше с мене, бе?  Или те е шубе…

 – Моля те, бе Тишо… Заради Пламена го пусни, какво ще си каже тя, ако разбере, че сме го осакатили заради нея! – през сълзи на очите крещеше Ивайло.

Тутакси Тишо се опомни и отпусна хватката. Сякаш гнева му стихна, сякаш злата сатанинска сила, която го бе обладала, изгуби своята настървеност.

Тихомир се изправи, пое дъх и се обърна към лежащия на пода Иван.

– Т’ва да ти е за урок, Ванчо – пое отново дълбоко въздух, изпука си врата и добави – Калпазанчо.

Иван обаче не отговори. Той лежеше на земята и се разтрисаше от конвулсии. Якият бивол държеше с две ръце гърлото си и приритваше с крака.

 – Какво му има, бе Иво? – притесни се на свой ред дошлия на себе си Тихомир.

– Трябва да му бръкнем в устата, мой, май си е глътнал езика!

Двете момчета опитаха да помогнат на Иван, но в паниката си той започна да буйства и да рита като побеснял. Цялата му глава беше зачервена, ушите му пламтяха, устата му бълваше  лиги. Не можеше да поеме въздух и издаваше гърлени и цвилещи звуци в ужасяващия си агоничен пристъп.

След минута лежащият на земята застина в поза мирно, но не и в равнис. От крачола му се процеди малка жълтеникава струйка.

 В средата на изпълнения допреди малко с пръхтене и ръмжене салон стоят три фигури. Две от тях са се изправили над третата, неподвижно просната на оранжевия балатумен под. Над тях, в стъклото на най-високия прозорец на физкултурния салон, едвам се забелязва как проблясват две кехлибарени очи.

*******************

„Инцидентът“ с Иван Димитров накара двамата неразделни дотогава приятели Ивайло и Тихомир да преустановят контакт. Те се отърваха от тялото, хвърляйки го в близкия канал, където се надяваха, че намерилите го ще помислят, че е удавник. След това, по предварителен план, те се покриха. Тихомир помоли родителите си да го изпратят на село за няколко седмици, а Ивайло поиска да отиде на гости на братовчедите си в един морски град, под предлог да изкара там безплатна почивка.

Самообвиненията и кошмарите съпътстваха целия престой на Ивайло в курортния град и той не можа да се порадва на ваканционните усещания, на които се наслаждаваха всички останали летовници. Когато мина достатъчно дълго време, за да се убеди, че никакво подозрение не би паднало върху него, Ивайло се качи на автобуса и се върна в града. Вкъщи той продължи да премисля станалото и последствията му. С нетърпение зачака следващия ден, за да потърси на вечерта приятелите от компанията и да чуе новините.  През целия следобед преди да излезе навън сърцето му биеше учестено от вълнение, а когато започна да се свечерява  то вече галопирше.

Постепенно градската жега се оттегли, за да отстъпи мястото си на вечерния хлад. Дневната мараня на квартал Казински се смени с далеч по-привлекателната, дори празнична атмосфера, пресъздадена в тъмната част на денонощието от почивката по квартирите, музиката на щурците и песните на пияниците в кварталните заведения. Ивайло намери повечето от компанията на обичайното място  – на беседката зад блок 31. Симона, Петя, Мирослава, Мирослав, Добчо и лелеяната Пламена – всички бяха там. С учудване Ивайло откри, че и Тихомир се бе върнал.

Двамата се спогледаха многозначително в началото на срещата, като в погледите им се четеше недоизказаното след „убийството“. Но докато Ивайло, от онази вечер насам, нямаше нито един спокойно прекаран ден, през който да не мисли за направеното и да не изпитва вина, то Тихомир бе в необикновено приповдигнато настроение. Сякаш бе господар на света, сякаш притежаваше най-голямото богатство на земята.

 – Иво, ти сигурно не си разбрал, но Иван от вашия клас се удавил в канала. – ни в клин, ни в ръкав, изцепи лошата новина бъбривката Симона.

– Уж се чудихме как да се отървем от него, а тя каква стана! На всички ни беше много тъпо като разбрахме. Горкото момче, може и да е бил гадничък, но тъкмо беше взел да се поправя и се сближихме. Тъкмо щяхме да… станем приятели с него.

– Ейй – плесна се по челото Мирослав! Като му каза за Иван и се сетих за още едно лошо нещо.  Знаете ли какво ми каза един Петър от другия клас? Онзи от неговата банда, на Иван бандата, де, се казваше Илиян Малкия, нали? Тоя, дето му беше като дясна ръка. Та, той, той също се бил удавил. Само че в един язовир на селото му – Колена. Петър от „В“ клас, дето живее от другата страна на казармите до блока на Илиян, видял капака на ковчега му, който бил подпрян на вратата на кооперацията.

– Тихомире, ти нали си беше на село Колена за две седмици? – с тъжна нотка в гласа се обади Пламена. Защо нищо не си казал?

– Изобщо не съм разбрал, Плами. Нито съм го виждал, нито съм го чувал Илиян – нищо, че сме от едно село. Сигурно е станало като съм си тръгнал.

– Направо ми идва на ума, че сякаш самият дявол е излязъл от ада и ги е погнал всички от онази банда. Бррлллл – възкликна леко суеверното момиченце-кокиченце Симона. И това ако не е свързано с черното проклятие за „Очите“ от 13-то училище, пък на. Нали убитото момче било тормозено от такива същите като Иван и Илиян.

 – Стига Симона, стига, че няма да мога да спя довечера. Това са бабини деветини. – умолително я прекъсна Пламена, а по кожата на нежните и ръце излязоха иглички.

 – А като са бабини деветини, защо те хвана бъзето, а? Аз нали ви казвах, нали ви казвах, че на кака приятелката ги е видяла. Всичко си пасва. „Очите“ са излезли на лов.

– Няма да се плашункаш, Пламенче, аз ш’та пазя, каза шеговито Тихомир, като гордо се изправи,  намести на носа си залепените очила, застана в позата на Супермен и затананика героична мелодийка от филма.

– Довечера задължително ще те изпратя до вас – бъди спокойна, добави той и тръгна да я прегръща нахално. Ивайло ревниво ги изгледа.

Докато понаплашените приятели продължиха да обсъждат темата за смъртта на Иван и Илиян, не защото не уважаваха паметта им, а защото тръпката от разказа и близостта им с тях ги задължаваше да го направят, Ивайло трепереше. Спокойният и равен тон на Тихомир, пък, който отхвърляше като невъзможна всяка връзка с училищните митове и легенди, както и разсеяният маниер, с който се оглеждаше насам-натам, когато някой изкажеше предположението, че ако не е случайно, то убиеца може и досега да се разхожда някъде необезпокояван в квартала, накараха през главата на Ивайло да мине една вледеняваща мисъл. Мисъл, която цяла нощ продължи да го измъчва наред с нарасналата близост между Пламена и Тишо.

– Ами ако е той? Ако е бил той и в Колена. Ако е направил същото на Илиян, което направихме с Иван?

На тънката граница между съня и будността умората на Ивайло едвам бе успяла да го спаси от безпокойството, когато нервите му го тласнаха към друга господстваща мисъл:

Ами ако направи нещо на Пламена?!

****************

Когато парещите лъчи на слънцето над квартал Казински достигнаха своята най-голяма сила и когато дори дебелите сенки на кестените не можеха да спасят децата навън от жегата, настана психологическото време на предела –  лятната ваканция бе вече преполовена.  Ужасната мисъл на всички ученици за наближаващото ставане по тъмно, недоспиването, студените сутрини, мрачните северни кабинети на 13-то училище и трудните изпити нарастваше с приближаването на 15-ти септември, първият учебен ден. Но все още потопени в безгрижието на празните следобеди и безкрайните незапочнати списъци с книги за четене, децата търсиха спасение  в няколкото плувни басейна, пръснати из различни точки на града, където водата, както обичаха да казват възрастните, беше станала на „чай“.

Може би преполовената лятна ваканция, а може би развилнелите се от високата температура хормони и чувства на подрастващите, бяха дали сигнал на още един „Казанова“ от вярната компания на Тихомир и Ивайло да се сдобие със своя „дама на сърцето“. Сбутаният Добромир с кривите си краченца, астмата и другите си безбройни болежки, също се оказа по-голям куражлия от другите. Добчо, както му викаха на галено, събра смелост, пое си дълбоко въздух с риск да се задави и в една прохладна нощ на беседката зад блок 31 наметна с якето си настръхналата от внезапно появилия се вятър Симона. Но Добчо-Дробчо, както често шеговито го наричаше изгората му,  не спря дотам. Добчо пое още по-дълбоко въздух в дробовете си и покани нахаканото и бъбриво момиченце-кокиченце на среща в сладкарница Приказка.

– Вярно е, че противоположностите се привличат! – подхилкваха се приятелите от компанията, смигайки един на друг с  едно на ум –  че послушният и кротък Добчо-Дробчо идва като по поръчка на командажийката Симона-Лимона. Шеговитите  подвиквания „Дробчо и Лимона, гаджета-гаджета“ по адрес на „младоженците“ омръзнаха за няколко дни на гавраджийте. Така необвързаните в компанията станаха малцинство, а срещите на тайфата по пейките, беседките, парковете и басейните се превърнаха в нещо като семейни събирания.

„Ергени“ и „моми“ останаха единствено Ивайло, Тихомир, Пламена и Петя, но по всичко личеше, че Тихомир няма да остави нещата така за дълго. Джентълменското споразумение между него и най-добрия му приятел явно бе пренебрегнато едностранно. След случилото се с Иван Димитров двамата с Ивайло охладняха взаимно и не се викаха един друг, както преди време. Срещите, или по-точно сблъсъците по между им, се случваха само в рамките на компанията. Косвените заяждания и спречквания на двамата не оставаха незабелязани от очите на останалите им приятели. Макар и всички да бяха сигурни, че знаят коя е ябълката на раздора, те не знаеха за подробностите.

Тихомир прекарваше доста време насаме с Пламена, докато я изпращаше сам до блока й, или се появяваше изневиделица под терасата й следобед, викайки я да обсъдят любимия й латиноамерикански сериал. Той буквално бе влязъл под кожата на оглупялото девойче, което, под въздействието на чуждия пример, някак си не искаше да остане последна от приятелките си без гадже за лятото.

– Ще размажа мазната физиономия на този рижав цайс. Само да я пипне още веднъж с пръст и ще му счупя главата. Убиец. „Тихомир е убиец“!

Общо взето в тази философия се изразяваше цялото същество на заслепения от ревност Ивайло, а когато наблюдаваше някоя от по-недискретните забежки на Тишо към Пламена, той полудяваше. Ако ли пък се случеше на шегата да бъде отговорено не с обичайното „Тихомирееее, престани“, а със стеснителен кикот, то тогава Иво се изправяше на нокти и едвам се сдържаше да не скочи върхи превърналия се за него във „враг номер 1“ Тихомир.

*****************

В началото на септември месец ужасът за всеки средностатистически ученик, че началото на училището идва със шеметната бързина на влак-стрела, отравяше пълното удоволствие  от игрите и забавите. Всяка почивка и благинка бе покварявана от тревогата, че  заедно с училището ще свършат лятото, безгрижните и щастливите дни, и ще настъпи краят на извоюваната за поредна година свобода от света на големите.

Да, идваше и този кошмарен ден и час, когато родителите трябваше да приберат насила децата си от игра, викайки ги настоятелно от прозореца, и да ги изпратят в прилежно облекло и с букет цветя по омразния им път към Даскалото. И сякаш  в тези последни дни на носталгия по отминаващото лято и очакване на предстоящите училищни мъки, бързайки да довършат всичко, децата се вкопчваха силно във всяка една свободна минута и прекарваха повече от когато и да е било времето си навън – в игри и събирания.

В един от последните уикенди на лятната ваканция, когато времето започваше да се разхлажда, и благодарение на ниските цени и добрата реколта по трапезите на хората от работническия квартал Казински започнаха да се появяват дарове на природата, като гроздето и подобните на него сезонни амброзии, Ивайло срещна на улицата „почти случайно“ Пламена. Той й предложи да отидат на разходка до центъра на града. Молбата му бе под предлог тя да помогне като моден консултант в избора на нови маратонки. Срещата с Пламена  бе „почти случайна“, защото всъщност бе планирана до най-малката подробност от страна на Ивайло, който през този ден буквално дебнеше момичето да излезе. Той беше взел решение да й каже нещо, с което да попари завинаги надеждите на Тихомир за близост с нея.

Дълго замисляната маневра срещу Тихомир бе само началото на атаката към предателя, който се бе отвърнал от уговорката  никой от двамата да не ухажва феята на феите, без тя да го предразположи. Ивайло  успокояваше съвестта си и оправдаваше планираните действия и с това, че не търси само възмездие, а провежда вид спасителна мисия – откъсва своята хубава Пламена от паяжината на един формиращ се психопат и вероятно убиец.

Времето на удара също беше точно изчислено. Ивайло избра за своето „откровение“ уикенда, в който Тихомир замина отново на село, за да помага на родителите си в започналия гроздобер. Идеален момент, в който лукавата му особа нямаше да може да се защити веднага и ефектът от акцията по предпазването на Пламена щеше да я тласне директно в прегръдките на нейния спасител в бляскави доспехи.

Уговорката с нищо неподозиращата за спасителя си Пламена стана лесно. Наивното момиче на драго сърце прие предложението да помогне на своя добър приятел в покупките. По пътя на отиване обаче тя забеляза, че от челото на Ивайло се стича струйка пот, издайническа струйка пот, която явно се дължеше на стаявано напрежение отвътре. Тя веднага се сети защо добрият й приятел се държи така сковано откакто се срещнаха по-рано.

 – Само не и той – мислеше си момичето и прехвърляше на ум начините, по които да му отговори. Накрая реши да бъде директна и твърда.

– Плами – обади се Ивайло, докато пресичаха голямото кръстовище надолу към града, от което вече се навлизаше в централната част с магазините. Дай да спрем малко в онази градинка да пийна вода, че ми пресъхна устата нещо. Ако искаш и да поседнем на пейката за малко, а?

Седнали на пейката, те се умълчаха. Всеки от тях предчувстваше, че идва моментът на истината.

– Виж, Плами, аз… – изпъшка Иво, преглътна насъбралата се слюнка в устата и си взе дълбоко въздух. Аз трябва да ти кажа нещо много важно. Става дума за това, че…

– Охххх, и ти ли, бе, Иво – прекъсна го драматично Пламена, решавайки да изиграе ролята си на отегчена от ухажори красавица като на театър и така по-лесно да се отърве от неудобния разговор, завършващ с „предпочитам да си останем само приятели“.

– И ти ли реши да ми се обясняваш? Не ви ли омръзна на вас, а?

– Но, ъъ, защо „и аз ли“? – объркано каза Ивайло. Аз друго щях да ти кажа, но кой е този с мен, който също ти се е обяснявал? – преглътна отново и се почеса нервно по крака, след което се наведе, взе една малка сламка трева и започна да я усуква около пръста си. Последваха 10-тина дълги секунди мъчително мълчание.

 – Ами, първо Тихомир ми се обяснява в любов три дни под ред, а сега ти? Мислих, че с него сте се разбрали и знаеш. Не знаеше ли?

– Да, да Плами, точно за Тихомир исках да си поговорим! – внезапно се оживи Ивайло, погледна Пламена за миг и извърна погледа си надолу.

– Но, я кажи, Тишо какво ти е казал по-точно? И ти съгласи ли се?

– Какво, какво… – отегчена повтори тя. Какво друго може да ми каже, освен… последва отново пауза.

– Предложи ми да сме гаджета, бе глупчо. Каза, че сте се разбрали и ти си нямал нищо против. Нали знаеш, че аз не исках да заставам между вас, но след като сте се били разбрали и си постъпил така, ъъъ… благородно да се откажеш от мен (Пламена нервно пририта с краче и леко сви ръката си в юмруче), то аз му казах, че ще му дам отговор като се върне от гроздобера.

– И най-вероятно отговорът ми ще бъде „да“.

– Не –  извика Ивайло. В никакъв случай не го прави. Не знаеш с какъв човек се забъркваш. Тишо много се промени от известно време. А това, че съм се отказал от теб е поредната от долните му лъжи! – лицето на ухажора пламна в пристъп на яд.

– Ти просто не знаеш, Плами, ти не знаеш, че… трудно ми е да ти го кажа, но ти не знаеш… че Тишо е много опасен. Всъщност Тишо удуши Иван Димитров в салона по физкултура и двамата с него хвърлихме тялото в канала. – избълва греховете си наведнъж Ивайло.

– Ивайло, бе, подскочи от пейката Пламена, и го плесна силно по коляното.

– Как може да говориш такива неща за най-добрия си приятел? Не те ли е срам? Толкова ли го мразиш, задето се сближихме? Тихомир бил лъжец и опасен – виж кой го казва, господин почтеност. – просъска тя.

– Само да довърша, чакай малко – отговори с пресипнал глас Ивайло. Всичко, което ти казвам, е истина. Аз съм свидетел. Тишо удуши Иван, защото те ревнуваше. Може и да е било без да иска, но… Преглътна тежко.  След това е убил и Илиян от селото му, онзи Илиян от Колена – приятелят на Иван. Тишо знае една хватка от борбата и я прилага убийствено добре. Заклевам ти се в майка и баща. Да пукна, ако лъжа!

– Ивайло, аз ще си ходя. Наслушах се на глупости. Омръзна ми от теб. Купувай маратонките сам – сопна се Пламена и стана да си ходи.

– Добре Плами, щом не ми вярваш – подвикна след нея Ивайло – тогава как ще обясниш, че Тихомир започна да слуша музиката на Вагнер и всичките му сънища, които е споделял с мен, са изпълнени с подсъзнателното желание да убие Иван. А фактът, че и двамата с Тихомир изчезнахме след като Иван се удави не ти ли подсказва нещо?

 – Това да не е някоя от шегите на Тишо, а? Тишо те накара да кажеш това, нали? Ивайлооо, ако пак сте намислили с Тихомир да ми правите номера, няма да стане. АЗ СИ ТРЪГ-ВАМ! Ще се видим някой ден с другите. Чао!

– Но, Плами, чакай…

-КЕЛЕШИ! – чу я да казва, отдалечавайки се от него с наперено фръцкане в походката.

От този ден нататък Ивайло изпадна в тежка депресия и не излезе нито веднъж с компанията зад блок 31. Мисълта, че Пламена ще приеме предложението на Тихомир, го потискаше и го превръщаше в зомби на депресията.

А подозрението, че по този начин тя се вкарваше в голяма беля, невероятно много го плашеше. Ивайло се затвори в тесния и задушен апартамент, почти спря да говори със семейството си, и под влиянието на обсесията си придоби съвсем различен вид от обичайния  – момчето заприлича на душевноболен, обладан от зъл дух или всесилна мания, на сянка,  чиито жадни за мъст очи единствено оставаха будни и живи. В тях определено се усещаше нещо. В тях се зараждаше злото.

Изолацията на Ивайло от външния свят продължи няколко дни, прекарани на тъмно пред телевизора, или до късно през нощта с книга в ръка.  От нея го извади  една умопобъркваща мисъл, която заседна безутешно в главата му. Той случайно видя през терасата си Тихомир да минава отдолу и изпита необясним вътрешен порив да метне върху главата на приятеля си 5 килограмовите гири, с които тренираше понякога. Гирите вече бяха в ръцете му, но за щастие от транса го извади майка му, която излезе с леген дрехи на балкона и му викна да се отмести, след което го нахока:

– Тук не е място за тренировка с тежести, ще вземеш да залитнеш и да изхвърчиш надолу, сине майчин. И после какво ще обяснявам на комшиите!

Ивайло се прибра целия облят в студена пот и се опомни чак като наплиска лицето си няколко пъти с вода. В огледалото обаче му се стори, че видя нечие друго лице вместо своето. Толкова ли се беше замаял от депресията – помисли си и легна да спи. Спа непробудно цял ден и цяла нощ.

***********

– Тише, ела, търсят те по домашния. Май че е Ивчо от твоя клас! – викна към сина си майката на Тихомир на следващия ден.

– О, мой, реши да се обадиш най-накрая, а? К’во става, питаш кога ще излизаме довечера ли? – развеселен, както винаги, се обади дразнещият глас на очилатия рижавикав дълганак Тихомир.

 – Тихомире, да, питам кога ще излизате – дежурно отговори Ивайло. Тези дни не бях добре и няма да е лошо да подишам малко въздух. Вие за колко часа сте се разбрали с другите?

– Ами, мой, то, довечера сме на кино по двойки. Ако искаш звънни на Петя да я питаш дали й се ходи с теб, щото с другите сме се уговорили по семейно, ако ма разбираш накъде та бия?

Ивайло много добре разбра какво означава това. Всъщност той вече го знаеше, предчувстваше го, но чувайки думите на Тихомир, му причерня.  Неконтролируемите емоции от миналия ден с гирите отново се пробудиха и започнаха да взимат превес над свободната му воля.

– Ами, ти имаш ли работа днеска? Да речем, можеш ли да излезеш след час, да ти кажа нещо. Важно е.

 – Какво ще ми казваш, бе, градски? Хич не ми се излиза сега. Дават един филм с Джекито Чан по кабелната и съм си опукал пуканки.

– Трябва да поговорим за Калпазанчо, ако ма разбираш накъде та бия – вяло каза Ивайло, а в гласа му се четеше ирония. Чакам те на канала. На същото място след час. Ако искаш ела, ако ли не – тогава – сори, последствията са за теб и само за теб – каза той и затвори.

****************

На тръгване към срещата с Тихомир Ивайло взе скришом ловния нож на баща си. Ножът беше с голямо и блестящо острие, с назъбена обратна страна, с масивна дръжка, имитираща слонова кост. По-скоро трофеен сувенир за секцията, отколкото за уред за употреба по време на смъртоносна битка с тигри и крокодили.  Мачетето беше зле наточено, но достатъчно остро, за да вдъхне респект на всеки, пред когото изненадващо бъде извадено.

По пътя за канала, към мястото, което по подразбиране и двамата знаеха, точно там, където хвърлиха безжизненото тяло на задушилия се Иван Димитров, Ивайло се опитваше да  измисли план за действие: Трябва да го предупредя, че знам всичко! Трябва да го накарам да се откаже от Пламена. Ако не иска доброволно, трябва да събера смелост и да го заплаша с ножа. Трябва, ако се наложи, и да го използвам. Трябва! Другото е лесно – каналът ще поеме всяка мръсна тайна и ще я отнесе далеч.

Каналът се намираше на юг от блоковете на квартала. Около него беше обрасло целогодишно с треви, храсти и други труднопроходими гъсталаци Съоръжението бе построено преди 40 или 50 години. С негова помощ плодните градини и посевните площи извън града биваха напоявани през горещите лета. Но в него имаше и много печал.  Там бяха намерили смъртта си десетки деца от квартал Казински. Десетки смели експериментатори на слабите си физически възможности, които, подлъгвани от привидно спокойното течение, потъваха завинаги и оставяха във водата своята младост и невинност, оставяха своя живот. Сякаш над канала тегнеше черно проклятие, сякаш той ежегодно, като кръвожаден речен бог от Амазонка, поглъщаше поредното лятнo  жертвоприношение. Дали това беше проклятие, или всичко бе резултат от лош късмет, никой в квартал Казински не можеше да знае истината.

Ивайло навлезе в гъсталака, опасващ канала от двете му страни, и веднага забеляза, че тревата, водеща към мястото за срещата, е прясно отъпкана.

– Тихомир е дошъл вече – каза си на ум.

По чорапите, които бе обул под олющените си сандали, полепнаха досадни трънчета и осили. Момчето се наведе да премахне един особено дразнещ го бодил и от задната част на панталоните му го сръчка масивната дръжка на ловния нож. Ивайло се замисли:

–  Какво съм тръгнал да правя? Изобщо, как ми хрумна да взема този нож? А ако всичко е било случайно съвпадение? Иван наистина сам се задуши. Тишо не го е убивал. Иван започна боя. А онзи Илиян – сигурно просто не е можел да плува добре и затова се е удавил в язовира на селото си. Тихомир, пък, бързо забравя всичко лошо. Той си е такъв. Това обяснява и хладнокръвното му понасяне на инцидента.

– Та Тихомир ми е най-добрият приятел! Аз трябва да се радвам, че е с Пламена. Ако съм наполовина смел и доблестен колкото Тишо, трябва да му я отстъпя. Отстрани погледнато, той си я спечели честно. По-забавен е от мен, по-висок е, ако не бяха очилата му и рижата коса, щях да кажа, и че е по-красив. Това, което си въобразявах досега, трябва да е от ревността. Тишо не е убиец. Аз щях да се превърна в убиец. Веднага ще му кажа, че се отказвам от Пламена. Всъщност, Петето също е доста хубавка, а и остана сама…

Ивайло извади грамадния ловен нож и с все сила го метна към канала. Чу се цопване. Момчето продължи към мястото, където се отърваха от тялото на злия тиранин Иван Димитров и със свит корем се замисли отново за срещата със своя най-добър приятел Тихомир. Какви думи трябваше да подбере. Как щеше да започне извинението си?

Неусетно той се видя след няколко седмици. Училището вече беше започнало. Той и Тихомир седят заедно на един чин, както винаги, звънецът бие и те излизат в голямо междучасие. В коридора срещат Пламена и Петя. Тихомир хваща Пламена за ръката, а Ивайло поема ръката на Петя. Пламена му е вече безразлична, сива. Сега Петя е любовта на живота му. Сега тя е неговата хубава Елена. Всички заедно слизат надолу по стълбите и сядат да закусват в лафката. Тихомир е във вихъра си и ръси шега след шега. Те двамата отново са най-добри приятели.

Изведнъж зад едно дърво с дебел ствол изсвири метален лост и цапна Ивайло в тила. Момчето изстена и се строполи на земята в безсъзнание. Минаха няколко минути на затъмнение, след което Ивайло започна да се свестява. Със все още разфокусиран  поглед той извърна врат нагоре и видя двете слаби и издължени ръце с дълги пръсти, които държаха лоста. Над ръцете имаше глава. Глава на очилат човек с червеникава коса.  Ивайло осъзна, че това бе не някой друг, а Тихомир. Зад стъклата на очилата обаче очите му бяха различни. Това не бяха неговите очи. Това бяха злобни, нечовешки, търсещи мъст очи. Очи с нереален жълт ирис. Очи, като на котка в тъмното. Очи, в които гореше сатанински огън.

Човекът, който се прероди в гълъб

Стандарт

О-оо, здравейти, уе, компанията! Как сти? Кога шъ черпити една ракийка?

Кой съм аз, чи да ма черпити ли? Чи кък кой, уе?

Аз съм Който е и Който е бил, и Който иде, Всемогъщият. Аз съм Алфата и Омегата, Първият и Последният, Началото и Краят.

Аз съм Господ, уе. Властелинът на Космоса и Земята. Господар и командир на Вселената и нейните паралелности. Генералът на небесното войнство и хазяинът на всички твари, що населяват земната тръд!

Ма ни мъ познахти, щот съм са дегизирал и говоря на меко, нали? Е-ее, туй е, щот съм на гости при едни роднини от Бургас, и за да не бия на очи са сливам с обстановката като преправям  произношението ми да звучи по-мекичко, нося  само анцузи Адидас, гледам лошо, ходя на фитнес и от време на време побийвам по някой друг циганин или бежанец.

Ето, сега, заради вас, ще изляза за малко от роля, за да съм по-автентичен. Хъккхх-ъмммм…

Да, аз съм българин. Господ е българин. Реших да се чупя от Йерусалим, че много напечено е там – араби, евреи, взривове – всеки ден дандания.

От 1993 г. съм в България,  но не се показвах много, защото, нали знаете – молитви, литургии, прошения – такива ми ти досадни работи са ми омръзнали за 6-те хиляди години, откакто създадох планетата. Предпочитам да съм си инкогнито, така, да ми е по-спокойничко от разни ми ти религиозни фанатици и баби със свещи.

Ай, въй – а помните ли онзи футболен коментатор как ме издаде по време на мача с Франция за квалификациите на световното по футбол 1994 г., ъ? Тц-тц-тц, голям резил щеше да стане, ама се размина работата. 

Че как няма да ми вярвате, че съм българин, бе? Аз даже гражданство си изкарах, с паспорт, заверен от МРВ-то. Даде ми го една намусена лелка от министерството. Вика – ай, от мен да мини, пускам те за паспорт, ама да ми върнеш услугата. Да, сега е министър на правосъдието – с моя помощ стана такава тази тетка Цецка.

Разбрахме са по въпроса, че Господ, тоест аз, съм българин. Така, сега по същество. 

Абе, това гълъбите са ужасни създания, бе! Как съм ги изпуснал така да се разпространят извън кафезите тези изроди, тц-тц-тц. По първоначален план не биваше да са такива гадове. А те – гнусни, нахални, ровят по кофите, цвъкат ти по главата, по колата, по прането. Навират ти се в краката и те притесняват, както си ядеш дюнер на алеята в морската градина. И постоянно се съвкупляват. Навсякъде, без никакъв срам, по всяко време, нон-стоп. Аз вярно, че едно време бях казал – ПЛОДЕТЕ СЕ И СЕ МНОЖЕТЕ – но тяхното си е направо разврат. НЯМАТ МЯРКА!!!

Ето, онзи ден един гълъб погна даже няколко гларуса да онождва. Големи еротомани са тези хвъркати постдинозаври, значи. То в Содом и Гомор беше по-умерено, бе, мама му стара.

И са изверги, бе, тяхната перушина гълъбска. Върхът на сладоледа беше, когато един слънчев юнски ден най-величествено и божествено си похапвах баничка с боза по улицата и ненадейно се натъкнах на смразяваща кръвта гледка: Два току-що излезли от контейнера чорлави и развълнувани гълъба с настървение си кълвяха от трети техен пернат събрат – смазан на улицата и направен на пихтия от преминаващите автомобили. Настрани от кървавата вакханалия хвърчаха мръвки, черва и перушина. Гадост, бляксссс. Такава сцена и целия Стар завет да преровите, пак няма да откриете.  Развалиха ми закуската тези пусти антихристи и хвърлих лев и петдесет стотинки на улицата, тяхната перушина недна.

А на следващия ден, когато по погрешка пак минах оттам, един чорлав и проскубан нехигиеничен гълъб-нихилист, пак от същата пасмина, ме уцели с коричка хляб, докато я кълвеше стремглаво с нефелната си човка. Пфууууууу. А-НА-ТЕ-МА!

И сега… най-важното.

Нали знаете, че според моята доктрина, след като човекът предаде богу дух, демек умре, после добрите човеци отиват в рая, а лошите в ада.

Обаче не знаете, че и бащинията ми, в смисъл – планета, съвсем малко се попренасели напоследък (не само гълъбите се съвкупляват постоянно, ами и негрите, арабите и най-вече индийците и китайците). Толкова малко се попренасели Земята, че светията Петър оня ден ми докладва, че Луцифер му връщал грешниците в Чистилището, защото нямало място в ада.

– Да ги настанявате в рая, протестирал рогатия, там има още незаети места, и напливът  не е така голям, защото почти никой не минава теста за святост.

– Колегата Луцифер е пропищял, дудне ми Петър по божефона. – И заплашва, вика ми: „Кажи на Йехова, че няма къде да ги слагам вече тез мерзавци. В казан са вече по петима и капацитетът е изчерпан. Наблъскал съм ги като студенти в маршрутка. Скоро ще се вдигнат на революция. Дай да измислим нещо, инак хвърлям оставка!“

И се оказва, ей Богу, че доктрината ми за наказанието и възнаграждението в живота след смъртта е пред фалит, мама му стара.

С целия си божествен капацитет мислих задълбочено по тези проблеми, претеглях и отхвърлях варианти. Накрая събрах мозъчния ми тръст от научни съветници, измежду които: Архимед, Питагор, Аристотел, Леонардо да Винчи, Алберт Айнщайн, другартя Карл Маркс, д-р Фройд, д-р Менгеле и още две-три еврейчета там някакви. (Да, Менгеле. Какво!? И аз като американците реших да не похабявам потенциала на учените мъже – нацисти; както те вербуваха Вернер фон Браун и Райнхард Гелен, и аз взех на работа при мен доктора, мъчил народа ми в Аушвиц).

И с тия ми ти хубостници мислихме, обмисляхме, претегляхме и отхвърляхме варианти и накрая се сетихме за онази прастара идея за прераждането и кармата.

И реших. Оттук нататък отменям пращането в ада (раят си остава засега) и за циркулацията на душите на грешниците влизат в сила постановленията ми за прераждането, а те гласят: 

Който покойник има неизкупени грехове, тежко и черно сърце, изхабена съвест  и е гласувал за партия ГЕРБ, или Тръмп на последните избори, директно светията Петър ще му удря черния печат в документите и го връщаме обратно на ЗЕМЯТА в някаква ужасна форма, която да го измъчва и гнети, да му тежи и да му е гадно.

Избрах вие, грешни синове адамови и дъщери евини, да се прераждате в облика на улични гълъби в България и цял живот да ровите по кофите.

Ще попитате – ЗАЩО?

Ами, в тази биологична форма всеки човек ще ви презира, всеки ще се гнуси от вас, всеки ще ви пустосва и пъди. Ще се храните от отпадъците, ще спите по дупките и чумавите места. А най-големите ви мъчители ще бъдат уличните котки и децата. Пък и шафьорите на коли честичко ще ви мачкат по пътя. Какво по-голямо наказание от адовото, освен това да се преродиш в гнусен гълъб, а? Добре го измислихме, да ви кажа.

И за да ви наплаша да не бъдете такива грешници през животите си, защото откакто тръгна модата на солариумите пърженето в казан май не работи никак, ще ви оставя да чуете историята за първия нещастник, който експериментално бе прероден в гълъб. Казва се Стамен и също като мен е българин. 

****************************************

Стамен, или Стамбата, както го знаеха повечето хора приживе, беше луд.

Сега ще кажете: Е-е-е, доста нехуманно, да експериментираш с луди! С какво е заслужил горкият дебил такава тежка участ.

Да, но съгласете се, че в научните експерименти с хора се ползват предимно душевноболни, затворници или евреи. По обективни причини подминах евреите, със затворници никой не ще да си има вземане-даване, значи, логично остават лудите. А пък и Стамбата ми беше под ръка. 

Той не беше кой знае какъв грешник, но греховете му бяха достатъчни за ада, и най-важното – той ги осъзнаваше. Докато беше жив, той бе тормозил кучета, гонейки ги с пръчки, бе крал кроасани от сладкарницата и други подобни. А за да реализира мечтата си да стане стриптизьорин знаете ли какво бе направил?  Бе участвал в езическия ритуал на Сирни Заговезни по прескачането на голям огън и то бе прескочил огъня гол, развращавайки по този начин, като един съвременен Сократ, насъбралите се да гледат ритуала дечурлига и майки-милфове.

Да – нищо особено, обаче ужасяващото, смъртният грях на Стамбата беше, че той бе нарушил най-важната ми заповед  – петата. А тя гласи: „Почитай баба си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята“ (Във вашия непълен вариант от Библията е „Почитай майка си и баща си“, но това е погрешното тълкуване на онзи немарлив мой ученик Мойсей. В оригинала е: „Почитай баба си!“. Казах!)

А да обидиш баба си е най-страшното поругаване на моите заповеди, най-скверното богохулство, защото аз самия съм отгледан от баба ми (Великата богиня майка) и не толерирам, повтарям, не толерирам никакви подигравки с която и да е било баба. А Стамбата, Стамбата, този мръсник, този богохулник, този поругател на светостта ми, точно два дни преди да се спомине, в яростния пристъп на душевната си болест бе ритнал  баба си в пищяла при отказа да си доизяде попарата. Горката жена – на погребението му куцаше.

Стамбата умря от токов удар. Бръкнал в контакта с голи ръце (нали ви споменах, че е луд), за да провери дали там не е случайно невидимият космически кораб-майка на извънземните мравки невидимки-колонизатори от планетата Кошер-Мошер-Барабошер. 

И – алей-хоп – ето го в Чистилището и оттам направо свети Петър го препрати не към Луцифер, а обратно на Земята, за да се излюпи от едно гълъбско яйчице.

**************************************

Гълъбът Стамен се излюпи в един много горещ понеделник в ниша на тавана на студентско общежитие в центъра на ж.к. Студенцки град/ София. Гнездото на майка му и баща му, върли чалгари, които не пропускаха никога участие на поп-фолк звезда в дискотека Плаза, беше близо да прословутата улица с дюнери, пици и хамбургери, наименована от поколенията гладни студенти „Манджа стрийт“.

За има-няма 30-тина дена Стамбата се видоизмени до размерите на възрастен индивид, благодарение на обилните порции с картофи и мазната мръвка от дюнер, с които майка му и баща му подхранваха потомството си. Наказаният душевноболен  този път се роди без ментални недъзи и израсна напет, с лъскава перушина и  червена пигментация на очите, което го превръщаше автоматически в класически красавец, според  естетическите предпочитания на гълъбите в наше време.

Родителите му – гълъба Моро и гълъбицата Валя – буквално бяха обиколили света с едно реалити предаване за гълъби, и след като продуцентите ги пуснаха на свобода, те решиха да се установят, както обичаше да казва Моро, в „Студенцията, при интелигенцията“. 

Валя и Моро знаеха  „две и двеста“, и затова обучиха добре децата си как да се справят в арела на Студенцкия град.

Когато поотраснаха гълъбетата им, гълъбът Моро и гълъбицата Валя ги изритаха от гнездото навън, да се оправят сами в живота, като за последно им преговориха най-ценните съвети за оцеляване. 

Разбира се, че тези съвети са на гълъбски език и за всеки нормален човек биха представлявали несвързано гугукане, но аз съм Господ Бог – демиургът на мирозданието и на всяка живинка, все пак, а и провеждах научен експеримент, затова съм  си записал всичко и съм превел думите им: 

– Начи, синко, гу-гу-гу – обясняваше бащата Моро – ся, като тръгнеш за храна по Манджа стрийт, хич да не ти пука от студентите. Навираш се в краката им без да му мислиш и кълвеш всяко паднало късче дюнер без колебание. Минута невнимание и някой друг мръсник ще ти измъкне вечерята изпод клюна, КАПИШ?

– А в контейнера трябва да си най-напред. И хич не се шашкай, като падне нещо вътре. То в нашия квартал котки няма. Изхвърли ли си някой торбичката с боклук – на часа я разпарчедосвай. Минута ошашавеност и някой друг тарикат ще ти отмъкне вечерята изпод човката, КАПИШ?

– И да са пазиш от циганята – гу-гу-гу, Стаменчо, мама – съветваше го майка му Валя. Само те са опасни тука. Ако не си предпазлив, като нищо ще те хванат и ще те опекат на шиш преди да си навършил два месеца, мама. И гледай да пресичаш само на зелено, мама, че батко ти Янко още стои хербариран на улицата до студенцкия стол номер 4.

– А ако случайно доживееш до лютата зима, до Новата година, когато няма храна в контейнера,  когато студентите са си по провинцията и всичко на „Манджата“ е затворено – заръча му за последно Моро – то кацай на терасата на частните кооперации. Все ще се намери някой кретен да ти хвърли един крайшник ляп.

След всички тези напътствия гълъбът Стамен и братята и сестрите му, които се излюпиха в неговото котило, се присъединиха към ятото младоци в близкия парк. Храната от контейнерите в Студенцки град бе като рог на изобилието за тях, а  водица си посръбваха от калните локви наоколо.

Остатъците от дюнери и бургери по „Манджа стрийт“ бяха за Стамен и компанията му като меню от скъп ресторант. Всеки имаше своя собствена маса, предварително запазена с маркировката на изцвъканите му курешки по-рано. Компанията  гълъби пристигаше точно 1 час преди мръкване за вечеря, а после обикновено се напиваше с ферментирали компоти от джанки, захвърлени на близките кошове, и кацаше до близката чалготека Плаза денс център, за да хвърли по някой гюбек и да послуша новите хитове на Фики, Галин, Преслава, Ани Хоанг, Джена, dj Живко Микс и другите звезди от небосклона на Пайнер мюзик.

Гълъбът Стамен и себеподобните му живееха извън закона, като истински чалга тарикати. За тях нямаше непозволени неща. Взимаха всичко, когато и където си поискат. Правеха всичко, когато и където си поискат. Кацаха навсякъде, когато и където си поискат… и цвъкаха навсякъде, когато и където си поискат. Те грабеха и не зачитаха никакви морални кодекси –  същински пирати.

А как обичаха да тормозят и издевателствуват почтените минувачи, само. Прелитаха несръчно над главите на хората като пикиращи изтребители и щедро ги обръсваха с паразити и боклучен сос.

Единствената конкуренция за блага и терен на Стамен и ятото му беше съседното ято от гарги, с което си устройваха сбивания веднъж в седмицата. То си е направо грехота да не бастисаш някоя гарга, когато си фиркан до козирката с ферментирал компот от джанки, нали?

После дойде и световното по футбол. Стамбата и пичуларите от тайфата засядаха по цяла вечер пред голямото прожекционно платно на кафе клуб 35 и възторжено се превръщаха в невъздържани ултраси. Ех, живот си живееха…

Минаха се няколко месеца и Стамбата съзря полово. Към всичките му удоволствия се прибави и пристрастяването в плътско-перушинестите страсти. Стамен се превърна в истински бонвиван-сваляч, напери се доста след първата си дузина свалени гълъбици със големи „очи“, и за нула време не остави неопетнена гургуличка в ятото. При уличните гълъби съвсем не действа принципът за моногамията, както при повечето птици в дивата природа, съм длъжен да добавя. 

Накрая гълъбът Стамен се преориентира в живота, кротна се, взе се в ръце, събра се с най-сгодната момичка от ятото – работлива гълъбичка на име Кичка, и се установиха на тавана на една от новопостроените нови кооперации за тузари в Студенцкия град, пак близо до „Манджа стрийт“, където Стамбата се разплу като турски бей и напълня с 250 грама.

За негов късмет женичката му намери на пътя чисто нов смартофон Samsung Galaxy S8 с годишен абонамент за мобилна телевизия. Прибраха го на тавана и заживяха щастливо в идилията на модерното консумативистко презадоволено семейство, гледащо реалити формати и турски сериали по цял ден. В семейната слама скоро заблещукаха и няколко яйчица. 

Тогава осъзнах, че това не беше ад за Стамбата, това си беше рай, гълъбски рай. Експериментът се провали.

****************************************

И това ми било наказание, и това ми били адски мъки. Кой идиот предложи да заместим Ада с прераждане в уличен гълъб. А, да, май бях аз, дядо Бог. 

Така няма да стане. Проблемът с пренаселването на ада ще го решим по традиционния начин – с експанзиране на пространството и отварянето на нов Адов комплекс. 

Нека всеки грешник с фобии към семейство гълъбови бъде спокоен. Реинкарнацията в гълъби отпада.

Минавам на план „Б“. Онази наскоро открита екзопланета в съседната звездна система Проксима Кентавър има сравнително нисък наем, а условията се доближават до царството на Луцифер: температура от около +300 градуса по целзий, силна вулканична активност, добър процент земетресения и високо съдържание на въглероден диоксид и сяра в атмосферата. Е, малко ще натоваря небесния бюджет с по-високите разходи за транспорт, ама айде.

Само се питам кой е достатъчно голям садист, за да го назнача за управител на Ад 2.0 – май ще да е онзи психопат д-р Менгеле?

 

Йеховата на Галактиката

Посвещава се на всички приятели, които не ми четат разказите!

Стандарт

Имало едно време един скромен младеж, който случайно открил, че притежава известни заложби в художественото излагане на мислите си под формата на текст, демек в писането на белетристика, и решил да се пробва да напише няколко разказа и новели.

И така, пробвал се, написал ги, и почнал лека-полека да ги праща на приятелите си за оценка и мнение с риск да се превърне в нещо малко като досадник.

В разказите му не бил вложен особено голям смисъл, в тях не били разкрити загадките на космоса, или потайностите на човешката душа, нито пък скритата история на извънземните цивилизации. Те не били обемни, като „Война и мир“ или епични, като „Одисея“ и „Илиада“, но не били и съвсем скучни и сухи, като някои от задължително изучаваните литературни произведения в училище. Напротив, били забавни, цветни и остроумни.

Дотук – хубаво! Написал разказите скромният младеж, направил си и собствен блог, където ги публикувал, тези ми ти пусти разкази и новели, обаче повечето от приятелите му нещо се дърпали да ги четат.

Някой от приятелите му имали много работа, други били твърде изморени, трети просто не обичали да четат, четвърти не харесвали стила, пети го мислили за некадърен драскач, но не искали да го обидят и си траели, а на шести изобщо не им се и занимавало с такива глупости в малкото им останало свободно време – предпочитали да гледат как родните световно неизвестни знаменитости се местят от кълка на кълка и попръцкват по диваните в къщата на „Вип баш бай брадър“. 

В разрез с това варварско поведение, обаче, някои от приятелите на новоизлюпения млад писател го уважили и попрочели нещичко. Даже му написали и куртоазни коментари в блога.

И тъй, осиферил се младежа и се амбицирал да изпише бясно няколко химикала, създавайки първия си роман.

Романът бил приет добре от критиците в един тв конкурс за млади писарушки и амбицията на младока станала неудържима, така неудържима, както на майка на мързелив третокласник, записан едновременно на пиано, рисуване, програмиране, бадминтон, плуване, карате, винг-чун, английски, немски, мандарин, есперанто и шахмат.

Като разбрали за романа, някои от приятелите му си казали: „Брей, браво, бе!“, и взели, че го попрочели романа, а той никак не бил дълъг и за разнообразие имал много картинки и лафове.

Но други, други самути изобщо не се трогнали и си казали само: „Тоя па!“ 

И така, окъпан в славата на телевизионните прожектори, скромният младеж се наперил като софийски гълъб в танц за ухажване пред току що излязла от контейнера и окъпана в боклучен сос млада гълъбичка, купил си лаптоп и с подобрените си умения в писателското тайнство нащракал на клавиатурата още доста разкази, публицистични статии, хумористични текстове и даже още един роман.

Ама тез неговите приятели хич и не откликвали на молбите и поканите му да видят тук-таме някои от новите творби. Нямало уважение, нямало муважение – всеки си имал по-важна работа, например да чопли нюзфийда на Фейсбука и да разчатва каки и батковци в Месинджъра.

Комплексирал се младият писател, че не става за нищо и страшно се натъжил, че не може да предаде натрупаното знание, въплътено в разказите му, защото, както казва Платон, допълнен от един друг и после от още двама: „Познанието носи печал, особено когато не е споделено!“.

Мъката на младия писател станала така отчайваща, тъй мъчителна и тежка, когато се оказало, че той си бил сам и единствен читател… 

Толкова се бил сдухал някогашният скромен младеж, комплексът за малоценност така го стиснал в хватката си, че той съвсем превъртял и малко тръгнал да се беси на абажура в хола.

И точно когато нахлузвал на врата си примката, звъннали от едно издателство с предложение за публикуване на романа му.

Естествено, романът бил публикуван на английски език и в чужбина, защото на родния скитски пазар просто нямало място за нещо толкова авангардно и креативно.

И по-нататък, абе, с две думи – голям успех пожънал и много забогатял младият писател. Прочул се до немай къде, мискининът му с мискинин. Ама страшно се прочул. Банковата му сметка в Швейцария набъбнала до 8 цифрена сума.

Получил най-накрая огромно признание по цял свят и милиони читатели, той не забравил никога своите приятели, които навремето така го пренебрегвали …

Поканил ги всички на гости в имението си – късносредновековен замък на брега на река Рейн в Германия. Пътят – със свръхзвуков самолет Конкорд, 1-ва класа и засукани стюардеси по минижупи, които щедро сервирали алкохол и мезета –  бил изцяло за негова сметка.

Пристигнали приятелите в замъка и зацъкали с език при сблъсъка с лукса. Даже две по-скромни приятелчета от село, като видели банята, оборудвана със златна тоалетна чиния в стил Луи XVI и украсена с картината на Франсиско Гоя „Голата Маха“, която  помахвала свенливо срещу кукото, получили културологичен шок, или по нашему казано – имали ЗАПЕК.

На тържествената галавечеря в просторната трапезария с окачени по стените реликви на ювелирното изкуство от цял свят, ловни трофей и ценни картини, вече известният и утвърден младеж-писател нагостил приятелите си с превъзходни ястия, еталон на френската, немската, италианската и испанската кухня. А от избите си ги напоил с чудесни вина, уискита, шампанско, ракия, водка и ром, а за въздържателите – български компоти и немски степчета TANG.

След това ги помолил да му дадат банковите си сметки и паспорти и им обещал, че до 12 часа личният му банкер в Цюрих ще преведе на всеки от тях по 500 хил. евра като благодарност, че винаги са го подкрепяли в безплодните му писателски опити и са го окуражавали с ценните си съвети навремето.

Гостите наистина се смутили от тази великодушна постъпка, а някои проявили излишна скромност и почти изчервени от срам, сещайки се за предишното си поведение, когато все обещавали да четат разкази, но някак си забравяли, смело си позволили да откажат подаръка. Щедрият писател обаче и дума не искал да чуе. Обещанието за него си било обещание.

Но после, после станало още по-интересно. 

По средата на вечерята писателят нахлузил един противогаз и се провикнал: – Нека купонът започне СЕГА!

От ноздрите на няколко еленски глави-трофей наизлизали кълбета райски газ, който упоили негодниците с приспана съвест. След това младият писател и гърбавият му иконом Максимилиян, повлекли безжизнените тела на приятелите към затворническите килии на замъка, като ги влачели за краката, докато ги спускали по дългото стълбище на замъка, и никак не внимавали, така че главите на упоените отскачали като баскетболни топки по мраморните стълби.

В тъмницата до всеки от гостите бил оставен по един сборник с всички издадени разкази на приятеля им писател-злодей, отдавна завършен психопат всъщност, който дълго чакал и планирал своето сладко отмъщение

Когато се събудили тези клетници, изперкалият и фрустриран писател, им съобщил по говорителите на монтираната аудио уредба със зловещ смях (Му-Ха-Ха), че ще ги държи в килиите, докато и последният от тях не научи наизуст творчеството му и не напише по една рецензия за всеки негов разказ и роман. 

Освен това им казал, че всеки ден ще им чете собственоръчно чрез инсталираната аудио-уредба минимум по 3 часа дневно всичко, написано от него – от преразказите за часа по Български език и литература във 2-ри клас, през темите за кандидатстудентския изпит по БЕЛ до десеттомната му колекция с непубликувани вицове ала Къци Вапцаров, които бил измислил за в-к „Трета възраст“ в зрелите си графомански години.

За по-добре справящите се с изучаването на писанията  писателят-злодей гарантирал облекчен режим и самостоятелна килия без плъхове, тарантули, гигантски стоножки и мухъл, както и разнообразно меню, различно от сиреновата попара с чай, която гърбавият иконом Максимилян сервирал на арестантите по три пъти на ден. 

Най-голямото поощрение за затворниците отличници била отпуск-ваканция в една от стаите на замъка с облекчен режим и без четене на живо от аудио уредбата. Имало само едно ей-тонинко малко неудобство. В стаята често се разхождал гол и си тананикал  Кармина Бурана призракът на миналия стопанин на замъка – червенобрадият Рудолф, който полудял след изневярата на жена си с коняря през 1459 година,  и я заклал с брадвата, окачена сега над леглото. Понякога, късно през нощта, Рудолф се раздвижвал и размахвал гневно брадвата из стаята, но само понякога; иначе не правил пакости другаде из къщата.

Не така добре справящите се приятели с анализите на разказите младият луд писател заплашил със стимулираща терапия – едночасов музикален сеанс, който представлявал песен на ушенце плюс още нещо 😉 от един от двамата инквизитори на тъмницата – Джорджано и Деян Неделчев – Икебаната.

А на края на изпитанието, съобщил злият писателски гений, щяло да има дискусия, модерирана от него, на която приятелите му трябвало да разкажат как са се обогатили духовно от разказите и да издържат тест с 1001 въпроса, с който да покажат, че познават отлично творчеството му.

Всеки издържал теста щял да бъде свободен да си ходи на село и богато възнаграден с по няколко шута в гъза, а за провалилите се неграмотници се предвиждало да останат в килиите, докато не издъхнат от изтощение при измъчването им с ток и не се превърнат в добре препечени скелети. (Му-Ха-Ха-Ха)

Историята мълчи как е приключило всичко и не казва кой точно е този млад писател, но аз ви съветвам да започнете да четете и моите разкази, за да не стане както при него. Auf wiedersehen, tschüs…

Президентът на Галактиката

Во веки веков Иванов

Стандарт

Всичко започна със сигнала на недоволния от покупката си гражданин Милко Механджийски в отдела за контрол на нелоялните търговски практики към Комисията за защита на потребителите .

Този сигнал трябваше да поема аз – държавен експерт 1-ви ранг г-н Розалин Иванов. Чиновник, съвестно изпълняващ задълженията си от близо 5 години, като свръхкомпетентен, висококвалифициран, енергичен и ненадминато мотивиран служител на Комисията за потребителите, но учудващо назоваван от своите колеги в отдела за нелоялни търговски практики с прякора „Во веки веков Иванов“.

Ще попитате защо! – Ами, защото отделям сериозно внимание на всеки един от сигналите за злоупотреби, вглъбяван се като хилендарски монах над славянска история направо, и се бавя маааалко повечко с решението на случаите. Толкова повечко, че даже понякога отлагам разглеждането им със срок „Во веки веков“. 

Та, в деня и часа на сигнала на гражданина Милко Механджийски в отдела за контрол на нелоялните търговски практики към Комисията за защита на потребителите ненавременното позвъняване на телефонистката от централата, където постъпваха сигналите на гражданите, ме разбуди по средата на най-сладката ми следобедна дрямка за деня. А дрямката осъществявах, разбира се, в полевите условия на неуютния ми кабинет. Но, не върху диванче, както при началството, не и в канапе, както при средния ешелон ръководни кадри, а направо върху бюрото – положил глава отгоре на купчина от случай за проверки на един билюк фирми, фирмички и пазарски сергийчици. 

– Иванов – изграчи тютюнджийският глас на 55-годишната ни телефонистка леля Пепа Секса от слушалката на далекоговорителя, – Тука един балък иска да се оплаче от нещо. Прехвърлям го на 2-ра линия.

Вдигнах слушалката на 2-ра линия с огромното усилие на препичащ се върху керемиден покрив тлъст котарак, подбъзикван от конска муха, прекалила с енергийните напитки, и изломотих със сънено отегчение: – Тук Иванов (Прозяяяяяяв) от отдела за нелоялни търговски практики на Комисията за защита на потребителите, слушам Ви (очаквайки върху ми да се изсипе поредната „Кутия на Пандора“).

– И-и-и-и-извинете, к-к-к-к-купих си един уред от-от-от-от една ф-ф-ф-фирма и с-с-с-с-е о-о-о-оказа менте. Н-е-не-не-не-не искат да ми въ-въ-върнат пари-ри-те, а р-р-р-р-аботата е на-на-навътре.

– Господине, как се казвате и какъв е артикулът, който сте закупили? Опишете ми дефекта и проблема… – опитах се да бъда любезен с пелтека, който ми съсипваше работната сиеста.

– М-м-м-малко ми е не-не-неудобно, но-но-но-но е помпичка за у-у-у-уголемяване на п-п-п-пениса (отне му към 3 минути да го каже, а аз почти задрямвах отново).

– Не постигнахте ли желаният ефект от продукта? – продължих в рамките на добрия тон, колкото и да ми се искаше да тегля една майна на перверзника и да му тръшна слушалката. Такива балами наистина заслужават да ги лъжат – тръгнал да си уголемява достойнството с помпа за 50 лв., ааааааа-ма-Ха!

– А-а-а-а-а, никак-к-к даже. Дори ми спадна с 5 санта и тръгна навътре. С-с-с-сега трябва като хо-хо-хо-дя по га-га-гаджета да си нося лупата.

– Господине, Вие сте ебаси и тъпака, не ме занимавайте повече с малките ви извратени историйки. Имам куп по-важни случаи от Вашия, а в момента проверяваме сигнал за картел в горивата. Звъннете след година, година и нещо. Тогава ще намеря време и за ваш’та мъка.

– А-а-а-а-ма, аз-аз-аз съм п-п-п-п-п….ле-ле-ле…

– Да, пелтек си – трясссссссссс – затворих на пелтека и полегнах блажено върху купчината бумаги със случаите, чакащи проверката и ненадминатото ми по своята квалификация експертно мнение на неуморен и самоотвержен страж на държавната администрация в неравната борба на гражданите със спекулативните търговци.

Слънцето скоро пак ме погали с топлите си длани, а богът на сънищата Морфей ме зави с одеялото на прекрасно съновидение.

Отново бях младия и обещаващ студент по Икономика, зареден с идеализъм и мечти за бляскава кариера на икономически анализатор в телевизия Bloomberg. На мястото на сега оголения ми и обрулен от тревогите на средностатистическия българин скалп се разстилаше буйната сламеноруса грива ала Джон Бон Джоуви от младежките ми години, а в устата ми се белееха два реда изящни резци –  без метални пломби, без пожълтяване и без нито един кариес.

Ах, тъй ослепителен бях за студентките, а как подкосяваше крака едрогърдата и тъмноока третокурсничка Кремена при вида ми. Ех-Ах! А-а –  ето я и нея  – ооо, Кременче, как сме днес… Имаш ли да ми услужиш с лекциите по….

Дззззъъъъъъъъннннн!

-Да, моля. (да го вземат мътните, тъкмо съня се завъртя като розов)

– Иванов, – заграчи пак телефонистката леля Пепа-Секса. Директорът на комисията Милен Механджийски те вика в кабинета си. Казва, че било спешно.

-О.К. Пепи, да-да, пътувам натам (прозяв), направо летя! Летя като кондор над висините.

Мама му стара, тоя дъртофелник сега пък к’во е намислил! Сигурно пак ще ме юрка с нов случай? Да вземе да си размърда задника и той, не мога всичко сам да върша!

Директор Механджийски беше стар номенклатурен кадър в пенсионна възраст. Пръста си не мърдаше за нищо. Точно като мен. И как обичаше да се перчи само, да командори. Дърт пуяк, кога ли ще му изстине мястото, че да се настаня аз в него? Все пак – за какво станах партиен член, я. Аз съм човек за големи дела, мъж за милиони, лице за екрана или голямата сцена на Бродуей, а тези от партията ме набутаха с триста зора само тук, в тази жалка агенцийка, да духам супата на баламурниците.

При Механдижйски от известно време бях забелязал, че тайно си скубе веждите и си боядисва мустака. Веднага се сетих, че задява някое младо гадже и си помислих да го шантажирам за повече надбавки към заплатата ми. Нали жена му я имам във Фейсбука. Едно писъмце да й пратя и изгаря, Казановата, му с Казанова. В коридорите на службата шушукаха, че се е стегнал така заради кака Пепа телефонистката, май. Харесал я нещо, но още събирал смелост да й се обясни. Получа ли потвърждение на аферата, веднага ще си издействам не само надбавки, ами и по-висок пост в отдела. Така, така се пробива !

Влязох след 15-тина  минути необходимо ми технологично време за разсънване в кабинета на шефа Механджийски и чинно застанах пред масивното му бюро. Директорът на Комисията седеше облакътен пред компютъра си и се втренчваше в отворения Фейсбук. За миг ми се стори, че зяпа профила на кака Пепа.

Покашлях се лекичко, за да му привлека вниманието.

– А, Иванов, сепна се  дъртият прелюбодеец. – Абе, имам тука една работа за тебе, ама по-дискретна,  дет’ се вика!

– Обади се племенникът ми Милко, едно такова свито момче – заекващо, но много обещаващ млад кадър на партията. Каза, че първо ти звънял на теб да подаде сигнал, ама не сте се разбрали нещо.

– Ма, шефе, това твоят племенник ли беше? Аз пък си помислих, че някой си прави закачки с мене по телефона. То и връзката беше една никаква. Не се разбрахме с него, вярно. – направих се на ни лук ял, ни лук мирисал.

– Та, – продължи директора на Комисията Милен Механджийски – много го излъгали от една фирма. Купил си уред за интимен фитнес, но се оказал  дефектен, и сега не можел да си вземе парите обратно. Искам да се заемеш със случая! – рече шефа и тропна заповеднически с юмрук по бюрото, като същински Йосиф Висарионович.

 – Даже, знаеш ли какво? Аз сега се сетих, че и друг път сме получавали сигнали срещу тази фирма – поне така твърди секретарката. Пощата ни била задръстена с оплаквания от, я, само, как беше името – тук съм си записал някъде…

Механджийски измъкна опърпан халваджийски тефтер и запрелиства –  А, да – фирма „Милион и един импулса“. Чувал ли си я?

 – Май че да! Звъняха ми оня ден по личния телефон да ми продават амулети срещу еректилна дисфункция и ми предложиха промоционална цена за хипнотично връщане в минал живот с 3D прожекция във full HD и запис в mpeg4 на флашка 8 gb, направена във формата на задника на Азис. Ебаси!!! 

Значи, хващаш се, отиваш там, правиш-струваш, но да върнат на Милко парите и ако може – обезщетение, нещо, за него да издействаш, че се е травмирало детето. А за Комисията да спечелиш ЧЕСТ, СЛАВА и някой друг подкуп, нали! От теб искам дискретност и такт, моето момче. 

Механджийски стана, изпрати ме дружески до вратата, като се здрависа с мен и (ШЛЯП-ШЛЯП) ме шляпна бащински по бузите.

– (Абе, тоя луд ли е? С какви глупости ме занимава за 600 лв. заплата) – Да, г-н Механджийски, да – веднага се залавям за работа! – казах му каквото искаше да чуе на излизане и се върнах в стаята си да редя пасианси на компа.

Мина се ден, седмица, изтърколи се цял месец, проведоха се избори, заговори се, че щели да пенсионират началството. И наистина го пенсионираха – на негово място дойде някакъв келеш от партийната аристокрация – зет на девера на зълвиния син на третия братовчед на снахата на зам.-председателя на партията. И келеша му с келеш почна да важничи нещо, да се разпорежда, а още със зелено около устицата недна. Почна да стяга редиците, сигурно за да се покаже в началото пред големците, че здрава работа се върши при нас, и после да му отпусне края, както всички останали. 

Напълно бях забравил за неморалната молба на шефа Механджийски към мен за проверка на онази фирма, докато не чух случайно, че на всичките си връзки отгоре новият келешов директор се оказал и близък до стария шеф Механджийски – по-точно, бил пръв партиен другар на многострадалния му перверзен ненадарен племенник Милко. (Ей, тия двамцата ся ще ми вгорчат животеца! – си казах, след като научих за тази работа)

Тревожната мисъл бързо изветря под напора на напрежението в оспорваната играта на пасианси, докато една сутрин не намерих на бюрото си оставена заповед от новия директор на Комисията за защита на потребителите:

„Днес, тъка-тъка-тъка, еди коя си дата, еди кое си число на месеца, аз, тъка-тъка-тъка, еди кой си господинчо, в качеството си на еди каква си длъжност, тъка-тъка-тъка.

Нареждам, 

Господин Иванов, държавен експерт в отдела за контрол на нелоялните търговски практики, да се заеме незабавно с проверката на фирма „Милион и един импулса“. Същият да намери начин да се внедри като поставено лице сред служителите на въпросната фирма и да събере данни за подвеждане под съдебна отговорност на собствениците на фирмата.

П.П.

Като командировъчни Иванов ще получава допълнително към месечното си възнаграждение по 2 лева и 55 стотинки на ден.

Директор на Комисията за защита на потребителите

Морко Келешов

Този път нямаше къде да ходя. Мръсният перверзник Милко и садистът Морко ме спипаха натясно. Трябваше наистина да се поразмърдам и да тръгна на спец-акция под прикритие за изриването на „Авгиевите обори“ на въпросната фирма. Нещо, което никога не си бях помислял, че ще ми се наложи. Да откажа и да се скатая беше все едно да си подритна трудовата книжка към вакуума на космическата празнота на пазара на труда в България. Службицата ми е по-скъпа от това за кратко да си разваля рахата. Така де, не е ли така…

Подготвих си прилежна автобиография с подходящ трудов стаж на работни места като – WS Teleshop, 1-2 частни лотарии и Сканди-хороскопи, турнах й една снимка от младите ми години, на която похотливия ми и лукав облик на  оборотен бонвиван-сваляч си личеше най-добре, и я пратих по електронната поща на фирма „Милион и един импулса“. И така, зачаках хлъзгавите шарани да клъвнат кукичката на инспектор Розалин „Холмс“ Иванов!

Поканата за интервю дойде по-бързо от очакваното. Което ме наведе до заключението, че от фирмата експанзират пазара си и изпитват глад за изпечени мошенически кадри. Потърси ме служител на „Милион и един импулса“, който се представи като Деян Намерански – ръководител човешки ресурси, изпълнителен директор, маркетинг анализатор по разработването на търговски практики и „дясна ръка“ на собственика президент Менто Ментешев.

В един късен следобед, натежал от септемврийска жега и мързела, се появих пред  офиса на фирмата, изтупан в костюма от абитуриентския ми бал и пристъпих уверено прага на олющената сграда на фирма „Милион и един импулса“. 

Кимнах на дедешкия портиер-охранител с джеймс-бондовски маниер и му казах:      – Аз съм Иванов, Розалин Иванов, имам среща в 5 часа с Намерански.

– А, ко викаш, ко викаш, ааааааа? – чу ме от 3-я път „склерозата“ и то чак след като извади една тенекиена фуния за мляко и си я завря в ухото.

– Начи, заобяснява ветеранът от 9-ти септември 1944 г., ка’т тръгнеш от тука по коридора и цепиш само направо, после наляво и там е на наш Деянчо офиса. Сполай ти!

Да ви кажа честно, първите ми впечатления бяха, че от фирмата не са отделили много средства, за да направят работното си място приветливо. Обстановката  напомняше на бункера на Хитлер от документалния филм, дето го въртят по кабеларките, обаче на бункера в сегашното му състояние – тъмно, мрачно, влажно и усойно свърталище на огромни праисторически стоножки и на бездомни разгонени котки с милиони бълхи, което аха-аха и да падне при първата по-сериозна градушка.

ТРАК-ТРАК-ТРАК – почуках по металната врата на Намерански.

Отвори ми грубоват мъж над средната възраст, седнал зад масивно бюро.  По главата му имаше рехави остатъци от побеляла коса, контрастиращи си с въз черни вежди-говежди. Изражението на лицето му бе простовато, но в очите блестяха сатанински пламъчета. (По-късно разбрах, че 20 години е бил старшинка в соц казармата в Пазарджик, но се уволнил, за да продава арпаджик на пазаря в първите години на Плутокрацията и т.нат )

Пряко на недодялания си външен вид ръководителят човешки ресурси и т.нат. се ухили мазно и закаканижи кои са всъщност фирма „Милион и един импулса“ и какви са бъдещите им планове за разрастване на бизнеса.

Явно „асът по човешки подбор“ много ме хареса, за което навярно бе помогнала и обаятелната ми харизма на енергичен служител от държавната администрация с богат опит в чупенето на пръсти и циркаджийските номера.

При продължителното четене на авробиографията ми, съпроводено от посочване на пръст и помръдване на устни, Намерански експоненциално цъкаше с език, учуден от всяка по-голяма и опашата лъжа, която бях скалъпил в CV-то.

Накрая се втренчи в мен и със задоволство замуча: – Брейййй, ти си бил голяма работа, бе, момче. Хъъъ, наистина ли си успял да продадеш за 1100 лева комплект тенджери от алпака на Иван Костов, представяйки му ги за изковани от титаниевата сплав от планетата Криптон, която пък била извлечена при претопяването на спасителната капсула на бебето Супермен и всичко това си му доказал със сертификат на клингонски език, който си му превел на живо на родния му език – циганския?

– Тц-тц-тц, щом си излъгал и дявола Костов, царя на приватизационните схеми, то ти си, ти си… – чичака така се бе развълнувал, че даже не намери думи да се изкаже.  

– Ей, Богу, големи планове имам за теб, момче. Чакай аз да звънна на шефа, да се запознаете. Много хубав човек е той – Ментешев се казва.

 – Да знаеш, неслучайно ме викат Намерански. Дарба имам, дарба да откривам големите таланти на тарикатлъка, като тебе.

Не след дълго довтаса и стопанинът на „бункера на Хитлер“, самият падишах на измамата и далаверите Менто Ментешев. Той бе енергичен мъж със среден ръст – някъде около петдесет годишен, но подмладен от очебийното непресъхващото либидо на вечния чичко-сваляч с повечко пари и млади развратни любовници. Тази негова битност се издаваше от любовчийския мустак ала „Иван Гарелов“, силната миризма на одеколона Икар, с който се бе изкъпал, и сносното бежаво  костюмче на райета с разгърдена пъстра риза-хавайка, в които бе напъхал трътлестото си тяло. В лицето шефа на фирмата беше със загар от солариум, а изпънатите му бръчки подсказваха, че ходи на женчовски процедури за подмладяване. (Изглежда си има пари за поддръжка, бонвиванът му свлячески.)

Ментешев изслуша трогнатия от CV-то ми до сълзи Деян Намерански, като през цялото време на пледоарията на „дясната си ръка“ ме претегляше с поглед. Собственикът на „Милион и един импулса“ побарабани към минута-две с пръсти по масичката пред дивана, на който седеше, а по напрегнатата му стойка и пумпловидното движение на очните му ябълки си личеше че в изпечения му негоднически ум се върти дилема. Дилемата пред всеки тарикат преди да сключи сделка с друго хитро влечуго.

ДАЛИ ТОЗИ НЯМА ДА МЕ ПРЕМЕТНЕ, ДОКАТО АЗ СЕ ОПИТВАМ ДА ПРЕМЕТНА НЕГО? 

 – Дадено, нает сте! – каза ми Менто Ментешев, след като премери риска и скришом подхвърли юбилейна монетка ези-тура на пода. И допълни – Само идиот би пропуснал ценен кадър като Вас, г-н Иванов. Колегата Намерански този път е направил голям ресурсен удар с човек като Вас. Човек със главно „Т“ (от тарикат).

 – Добре дошъл в нашето голямо семейство. А ето и за какво става въпрос в нашата работа…

С Менто Ментешев и Деян Намерански някак си си паснахме веднага. Краставите кучета се надушват отдалеч! На първо време ми предложиха двмумесечнен стаж и обучение, за да ме запознаят по-добре с работата и спецификите на далаверата, а след това щели да измислят нещо по-така за печен тип като мен. 

Да ви кажа честно, да бъдеш под прикритие като разследващ полицаи в престъпна банда сигурно е изпитание за нервите на почтените хора, но при мен всичко тръгна съвършено гладко. Че аз си бях в свои води. Отпуснах се и заживях в естествения си ритъм. Дори забравих, че съм на тайна мисия. Какъв късметлия съм само да попадна сред сродни души.

Във фирма „Милион и един импулса“ можех да бъда себе си без да се крия от Началството и без да измислям постоянни оправдания за дребните хитринки, с които си спестявах работа. Тук ме поощряваха да бъда тарикат, да крадвам и лъжа, да разкрия оригиналния си балкански модел на АЗА. Единственото правило беше да не се мами шефа Ментешев – менторът, който ни учеше как се живее на гърба на другите, коварната мисъл зад всяка развалена стока на рафта в супермаркета, Царят на крадците, чиито девиз беше „Светът е свят за тарикати“! 

През двата месеца по усъвършенстването ми в изкуството на лъже-индустрията минах през всички звена и подкастове на марката „Милион и един импулса“.

Като цяло фирмата предлагаше кросмедиен модел на обслужване за клиентите си. Имаше отдел за фалшиви новини във Фейсбук и няколко новинарски интернет сайта. Имаше печатни издания с обяви търси-предлага. Имаше си и вестничета със здравословни съвети, еротични списания, поредица за извънземните на земята, списвана от небезизвестният уфолог Кейчо Сторев. Шефа продуцираше и 3 гадателски предавания по кабелната телевизия, както и популярната  игра-викторина „Ланга-Лунга“.

На горещата телефонна линия на  „Милион и един импулса“ клиентът можеше да получи също гадателски услуги и здравна консултация + розов телефон, поддържан от кадифените гласове на три пенсионирани говорителки на прогнозата за нивото на река Дунав от радиото.

В отдела за продажби по телефона, от които и на мен са ми звънели често, се предлагха продукти, изключително съобразени с нуждите на клиента, който пък бе предварително проучван в социалните мрежи. Офертирането ставаше и чрез смс-и и лични съобщения по де що има профили на хората из необятните информационни предели на Интернета. Дори се ползваше и специален софтуер, разработен от руските хакери на Путин за отбягване на спам-функциите на електронните пощи.

Плешив си – предлагат ти новият шампоан „ХЕДШОТ with ДРЕНКИ КОМПОТ“!

Дебел си – пускат ти оферта за ОТСЛАБИН – по рецептата на д-р Тошков!

Пишльо си – зарибяват те с последния виетнамски модел помпичка за мъжко достойнство!

Обичаш да готвиш – вземете рендето Бьорнер; обичаш да пътуваш – „запиши се на екскурзия в Анадола с водачи – двама пехливани голи“ в партньорската ни агенция „Голям Тур“ и така нататък, и така нататък.

За всеки един продукт конвейрната армия от копирайтъри тъкмеше сензационни реклами. И всеки един артикул или услуга носеше неподправения отпечатък на шефа Менто Ментешев, тоест беше по един или друг начин пълно менте, лустросана измама за наивни лапнишаранковци, лъскав фалшификат, по-китайски и от китайските.

Когато станахме по-гъсти с Ментешев, той ми довери  че имал и секретен ударен отряд от ало-измамници роми, които карали бабите да хвърлят пари от балкона. Държал също и 15 % от акциите на народната ала-бала лотария с талончетата.

Към бизнес отделите на „Милион и един импулса“ имаше още десетокласник хакер, който всяка година намираше отговорите за матурите; секция за намиране на работа в чужбина (която пращаше бели роби в Украйна-Майна и Беларус), бюро за недвижими имоти и студентски квартири (които пробутваха мазета и тавани на цената на мезонети и тризонети), както и колекторски клон от жени квартални-кавгаджийки, подкрепен от ударна бригада яки събирачи на заеми (все побойници от Перник в пробационен режим).

Всичко това се побираше в скритите лабиринти под олющената и очукана сграда,  която бе избрана умишлено да наподобява подлеза на Централна ЖП гара в София от ранните години на демокрацията. Тъмният коридор с кабинета на Намерански и глухият портиер-партизанин били само за камуфлаж пред случайно попаднали по следите на „Милион и един импулса“ държавни инспектори, данъчни и съгледвачи на конкуренцията. 

Телевизионните студия, аудио-студията, редакциите за новини, кабинетите на копирайтърите, фитнес залата за перничаните-биячи, помещенията с огромните сървъри за откраднатите лични данни от хакера десетокласник Ивелин Цайса, служебната кухня и столовата, служебните кътове за отдих с билярдни маси и конзоли за електронни игри, служебния спа център – всичко това бе под земята. Менто Ментешев бе изградил цял подземен град – паралелен свят дори, „Светът на тарикатите“.

Постепенно се превърнах в любимеца на шефа. Той започна да ми споделя повече от колкото на който и да е друг. Мисля, че ме готвеше даже и за свой зет, ама как да си легнеш със щерка му Николета  – толкоз грозна, че даже и мухите не щат да я кацат. Пък и надута – не ме харесвала, защото съм плешив и беден. Отбягвах тактично въпроса и се правех на приятно разсеян всеки път, щом президента Менто ми заговореше за нея.

Но ако станеше дума за някоя по-солена работа, веднага наострях уши и гледах да изкопча информация. Нали бях на тайна мисия, все пак! Онзи сопол от Комисията за потребителите Морко Келешов ме търсеше понякога и трябваше да му пускам трохички. Да предам Менто и Намерански се бях отказал. Моите духовни учители бих предал само за адски много пари, а не за някакви си 600 лева + командировъчни от по 2 лв. на ден. 

Така постепенно съвсем забравих за Комисията и спрях да поддържам контакти с бившия ми работодател – директор Морко Келешов. Пратих му един есемес, че напускам и заминавам за Занзибар на гурбет. Да ме търси, ако ще, в този бункер не може да ме открие никога.

Ментешев ми бе разкрил и визионерския си план за бъдещето. 

– Един ден, моето момче, – казваше ми той с мечтателен тон  – Един ден аз ще оглавя държавата. Малко остава до времето, в което, като толкова други честни и почтени бизнесмени, преминали от бизнеса в Парламента, виж варненеца Магарешки например, ще вляза и аз в голямата политика и ще създам своя партия.

– Тогава ще им покажа на всички как се лъ.., а-аъъ управлява народа със замах и визия. Това обществени поръчки, това магистрали, а митницата –  Ех, да ти пипна аз митница… Ще сменям премиер след премиер, а парите ми в чужбина ще се множат ли множат. Ще стана по-богат от Крез.

Ментешев, да ви кажа, е олицетворение на успелия мъж в „българската мечта“. Навремето тръгнал като дребен „тука има-тука нема“ мошеник по пазарите и гарите, след това решил да се разраства, но му липсвал капитал. Взел назаем пари от едни борци – всичките с прякори на животни – провалил се, те му счупили два пръста, той се амбицирал още повече и стартирал първия си успешен бизнес – с продажба на ножове по домовете. И оттам като му потръгнало. Помнете ми думата – един ден този човек, или негово подобие, ще управлява света.

Служителите на „Милион и един импулса“ бяха разнообразна пасмина. Ало измамници, командировани от Горна Оряховица, бивши проститутки и настоящи наркомани, пияници, закъсали студенти, пенсионери-майстори на кръстословиците, амортизирани математици и физици, неколцина учители, вживяващи се като автори на фалшиви новини, и разбира се – Ивелин Цайса – първата голяма находка на таланта в намирането на ценни кадри Деян Намерански. С Цайса трябваше да се боря за наградния приз на фирмата „Луцифер на годината“, който се даваше в края на декември.

Пък какви заплати получаваха. Тези мои 600 лв. от Комисията за защита на потребителите са жалки в сравнение с 1200-та лева на колегите в „Милион и един импулса“. А работата – 6-часов работен ден и след това – пей сърце, маай гащи из града цял ден.

Двата ми месеца стаж прелетяха. Менто и Деян ме повикаха неочаквано един ден за разговор в кабинета, в който се запознахме, и ми отправиха предложение, на което да не мога да устоя:

– Слушай, Розко, решихме да те правим медийна звезда. Имаш харизмата, имаш нюха за тия работи – започна делово Ментешев. А сега съм намислил да обединя екипите на трите гадателски шоута и да ги пусна с нов облик в националния ефир. Затова ми трябва и ново лице – ама да е бръснач, като теб, а не като тия моите мискини, дето уж гадатели се пишат, а не могат да познаят по телефона мъж ли се обажда, жена ли звъни!

 – Чичо ти Деян ще стои неотлъчно до теб на първо време, да те обучава на тв-маниери. Какво ще кажеш, ъъъъ?

Капчици искрен плач занапираха в слъзните ми канали при това предложение, чудейки се хах да благодаря на хората, сбъднали мечтата ми да съм ТВ водещ.

И аз приех веднага с едно смутено – Мммда!!!

– А някакво артистично име искаш ли да ти измислим, така, да звучи по-МИСТИЧНО, за новия образ? – попита ме Деян Намерански.

 – Да, да – радостно възкликнах аз.

– Ще се наричам ВО ВЕКИ ВЕКОВ, маг ВО ВЕКИ ВЕКОВ ИВАНОВ!

*****************

Всичко приключи със сигнала на колегата Ивелин Цайса срещу моята всепроникваща във всеки дом медийна харизма на велик маг и изцерител на човешката психика и физика. Като казвам сигнал, имам предвид висшето проявление на това действие в една затворена колегиална общност – доносът.

Измина почти година от възшествието ми на телевизионния небосклон, през която се прочух дори в Китай и Индия, помогнах на много лековерни зрители да разберат кой съсед в блока им краде изтривалката, какво им вещае съдбата, или къде са си забравили ключовете, но нито една направена добрина не остава ненаказана, както е казал народа.

Нещастното десетокласниче с матурите се почувствало застрашено от набиращата ми популярност царствена осанка на медиен оракул и повелител на правоверните будали, и уплашено, че ще му измъкна приза „Луцифер на годината“,  взело, че ме наклеветило пред Ментешев. Лъжата му била, че си заделям по някоя дойче марка от парите на рекламодателите в гадателското ми шоу за ремонт на новата ми гарсониера. Е, аз не че не съм си чопвал по нещо, де, щото, нали Ментешев отказа да ми вдигне заплатата на два бона, но пък и мислих, че никой не знае. Гадният келеш ми беше хакнал онлайн банкирането в смартофона. Пфу, уж съм медиум, а как не можах да го предскажа.

И така, разделихме се с Ментешев там, където се срещнахме за пръв път – в кабинета на Деян Намерански. През сълзи на очите чичо Деян ме погледна с угасваща надежда за последен път, клатейки глава, и  каза сподавено само нещо като: Хлип-хлап-хлоп, тъкмо щяхме с теб да разработим китайския пазар и Индия.

А Ментешев, влечугото му с влечуго, целият зачервен от яд, че съм се опитал да го изиграя и съм нарушил свещения му закон да не цакам шефа, ме заплаши да си държа езика зад зъбите и да върна парите, в противен случай лошо ми се пишело. Всички перничани в колекторския отдел ми били взели вече адреса.

 – Аз щях да те правя мой зет, а ти какъв се оказа – Юда, Ефиалис, Бруте, чадо Измаилево – да крадеш от ръката, която те храни!!! – викаше по мен президента Менто, а дясната му вежда подскачаше тикозно, като че ли в наркозата на дивашки индиански танц край огнището преди жертвоприношение на бледолик пленник.

А аз, какво направих ли?

За пръв път в живота си събрах доблестта и куража, които трябва да има всеки чиновник, и се държах като истински инквизитор от Комисията за защита на потребителите:

 – Слушай Ментешев, тропнах с крак и го стрелнах церебрално в десятката. Не ме плаши, знам ти аз номерцата. Цялата Комисия за потребителите  ти е вдигнала мерника и скоро ще се пържиш в адски мъки… Защото, ти мене не ме познаваш. Ти знайш ли кой ме праща, а? Аз съм не просто Розко, послушното екстрасенсче, аз съм Во веки веков Иванов, инспектор 1-ви ранг от отдела за нелоялните търговски практики, а ти до седмица ще търкаш наровете в затвора, мамоне на дребната търговия, трепери капиталисте, родното правосъдие скоро ще ти свие сърмите!!!

И какво мислите че стана след този безпрецедентен подвиг в кариерата ми на инспектор? След това майсторско изиграване на картите и хвърлянето на флаш роял + плюмка в лицата на обиграните покерджии Менто и Деян. След колосалното събиране на цялото ми едногодишно разследване за измамите на „Милион и един импулса“ в епохалните 600 страници на обемист доклад и представянето му в Power point презентация с ливал темплейт на оперативка в конферентната зала на Комисията за потребителите пред ръководните кадри и колегите инспектори?

Не, не лежа нарязан на парчета от люти пернишки айдуци в някоя столична канавка.

Не, не съм и новият директор на Комисията за защита на потребителите. 

Не ме повишиха и в Омбудсман!

Неееее, не се крия и в мазето на последната къща от горната махала на село Нанагорно надолнище, Врачанска околия.

Чисто и просто, аз отново съм в Комисията за защита на потребителите, но не като безкористен и дързък инспектор, а само като прост архивар. Точно така – подреждам по цял ден папките със случаите в архива, а от праха и мръсотията развих сополива алергия и похарчих вече половината си заплата за кърпички.

Как стана така, че не само не ме повишиха и възнаградиха с Орден Стара Планина 1-ва степен  за храбрата и доблестна работа под прикритие в „бункера на „Хитлер & Ментшев and co“?

Ами, както стават нещата навсякъде в нашата мила Татковинка. Съгласно принципа „Гарван гарвану око не вади“ Ментешев и Намерански звъннали на директора Морко Келешов, платили си солиден подкуп + такса спокойствие + бонус (нова пенис помпичка за приятеля му Милко) и обещали финансиране на бъдещата му кандидатура за депутат в Парламента в замяна на това да потули случая и да ми държи устата затворена със заплаха от уволнение.

А аз, клетникът, летял доскоро във висините на медийния ефир, сега съм отново книжен червей от най-нисш разряд и пълзя в прахта. Ще седя мирно и кротко тук и ще си трая, понеже къде, да ме вземат мътните, ще ме вземат на работа такъв разхайтен хрантутник на държавна хранилка, като мен, загубил отдавна трудовите си навици и поведение, ако Морко ме уво’лни, а?

Да, светът е свят за тарикати, но с главно „Т“, и ако не си напълно убеден, че можеш да измамиш големите риби, или да подкрепиш позицията си с малко агресия, като отрежеш един-два пръста, или счупиш няколко капачки на колене, то – стой си в твоята малка локва и вегетирай, дребен балкански хитрецо.

Президентът на Галактиката

 

 

Зодиак 2.0

Стандарт

Между декември 1968г. и октомври 1969г. в далечните United States of America медиите раздухват кървавата история на серийния убиец със загадъчното и мистериозно име „ЗОДИАК“.

Новините за ЗОДИАК се радват на завиден интерес сред извратените почитатели на серийните убийци (т.е. всеки втори празноглав американец, любител на бургерите и кеча).

Самоличността на шоу-звездата на американската психо-патологична неврастения „ЗОДИАК“ дълго време остава неизвестна. На убиеца са посветени игрални и документални филми. Книги, сериали, тийн комикси и детски книжки за оцветяване също влизат във франчайза на ЗОДИАК. 

Супер-звездата на американската „килър индустрия“ успява да убие четирима мъже и три жени за период от година (на възраст между 16 и 29 години).  Интересното е, че по време на черната си серия той изпраща серия от подигравателни писма, който са адресирани до пресата в околностите на Сан Франциско, щата Калифорния. Там стават и самите убийства.

ЗОДИАК акуратно си подписва „пощенските картички“ до таблоидите с емблемата на Мерцедес.  Писмата му, които, забележете, са написани с удивително грозен почерк и  множество правописни грешки, съдържат няколко криптограми. От тях само една криптограма е окончателно разгадана, благодарение на стара техника за разкодиране (при нея се търсят повтарящи се думи-ключове, свързани с хипотетичния контекст на криптограмата; в случая това е думата „УБИВАМ“).

„Харесва ми да убивам хора, защото е много по-забавно от това просто да стреляш с пушка в гората по време на лов на дивеч. И защото човекът е най-опасното животно от всички, които можеш да убиеш. Убиването на хора ми дава най-вълнуващото изживяване. Много по-добро, от това да си с момиче на скалите и да гледаш залеза. Най-хубавото на всичко е, че когато умра, аз ще възкръсна в рая и всички, които съм убил, ще се превърнат в мои роби. Няма да си кажа името, защото ще опитате да ме спрете и да прекратите моята колекция от роби за отвъдземния ми живот.“ама, че побърканяк, нали?

До началото на 2016г. (48 години от първото убийство) разследването на САЩ (ФБР, ЦРУ, МРУ, НСА, НАСА, НАСКАР, НАФТА, Чък Норис, Рамбо, Терминатора, Робокоп и един билюк други абревиатури), не успява да открие истинският извършител на убийствата. Но пък колко бързо откри Осамата  вдън гори Пакистански!

Все пак самоличността на ЗОДИАК е установена – някак си. Оказва се, че зад мрачния псевдоним се крие серийният убиец Денис Рейдър. Той е заловен през 2005 г. и е осъден на доживотен затвор. Връзката между Денис Рейдър и ЗОДИАК е открита от криминалните експерти, при сравнението между писмата на двамата разследвани до органите на реда. Станало ясно, че симпатягата  Денис-ЗОДИАКА междувременно взел, че се преместил в щата Канзас и претрепал още 10 души (в периода 1974 – 1991 г.).

Найс, а?

*****************************

Тук е мястото да ви споделя, че в България имаме случай, идентичен на американския. Аз ще ви разкажа за нашия си, роден ЗОДИАК-убиец. Накрая на разказа ми Вие сами решете дали заслужава и той да бъде превърнат в маркетингов продукт, а емблемата му да се кипри редом до туристическото ни лого за реклама в чужбина.

Българският ЗОДИАК е рожба на недъзите в псведодемократичната ни обществена система от последните 28 години. Неговата история ми попадна случайно в архива на Прокуратурата, докато  търсих материали за статията ми за източването на КТБ от #КОЙ.

Случаят „бг ЗОДИАК“ е бил покрит от органите на МВР нарочно, може би, за да си спестим срама и унижението от мотивите на убиеца, за които ще стане дума по-долу.

Преди да чуете разказа за бг-ЗОДИАКА, бързам да ви успокоя, че той е заловен, направил е пълни самопризнания, освидетелстван е като психично-болен, и докато четете това, може би лежи в дома за психично болни в Карлуково, или някъде другаде. А може би крои план за бягството си към вашия роден град… Кой знае!

Нека допълнително успокоение ви носи факта, че неговите прдпочитани жертви са единствено учители по Български език и Литература. Е, сред убитите се среща и тук-таме по някой по-придирчив към пунктуацията и писането на пълен и кратък член отворко, де, но навярно това не сте вие.

Как е започнало всичко? Какви са предпоставките, причините и поводът, които са превърнали един скромен български селяк в ЗОДИАК? 

Според показанията на бг-ЗОДИАКА, с които се запознах от докладите на разследващите служители на реда по делото, тук ще ги ще назовем само като полицай X, инспектор Y, и следовател Z…

Според анализите на психиатрите, работили по случая…

Както и съгласно обобщението на случая в дело НОХД No.5743/2016  # бг-ЗОДИАК…

…косвена вина за израстването и създаването на поредния психопат по родните ни географски ширини има, така да се каже, образователната ни система.

Като напълно деградирала държавно-структурна институция през 90-те години, Като изпаднала в тотален безпорядък,                                                                                 Като прогнила цялостно фундамента на обществото ни,

тя, образователната ни система, е удачно да се обвини за това, че е нанесла най-сериозните щети и пропуски в изграждането на базовото възпитание на родната младеж. Нея можем да виним за появата на индивиди като съседа, който ви изпуска гумите на колата, комшийката отгоре, която си тупа килима върху прането ви, келеша, който плюе в асансьора и разбира се  – БГ ЗОДИАКА.

А защо образователната ни система е такава –  благодарение на целенасоченото отклоняване на средствата от бюджета за образование към други сектори и криминални схеми за обогатяване. Много крадем, бе, мама му стара!

По същество.

Лицето бг-ЗОДИАК е било отгледано в нормално, средностатистическо семейство първо поколение граждани в големия град на Северозападна България Враца. До започването на училище на 7 годишна възраст лицето се е радвало на прилично и спокойно детство, като изключим привикването към дивия врачански диалект на баба му и дедо му, на чиито грижи често било оставяно лицето бг-ЗОДИАК като дете.

Черната страница в живота на лицето бг-ЗОДИАК се отворила с прекрачването на училищния праг, където попаднало в буен клас и бързо изостанало с учебния материал. А невъзможността на родителите му,  да помагат с материала, задълбочила още повече това изоставане.

За капак лицето ЗОДИАК не случило и на учители. Но особено намразило учителките си по Български език и Литература, които имали високи изисквания и нулев толеранс към бавно схващащите в класа, демек като него. Лицето трудно усвоявало материала, правело твърде много правописни, пунктуационни и стилистични грешки, а старанието му в краснописа било с отрицателни стойности.

Всичко това много ядосвало началната учителка на лицето, г-ца Димитрова, която неведнъж го первала с линия през ръцете, докато ЗОДИАК-дете неумело вписвал ченгелчета и чертички в упражнителната си тетрадка по време на заниманията за изостанали след часовете. Учителката неколкократно го наричала зле ограмотен орангутан, което допълнително накърнило достойнството на лицето и го оттласнало от всякакво желание за подобрение на правописа. Натрупалото се огорчение, по всички медицински закони, довело до дълбока психическа травма и когнитивни затруднения у лицето ЗОДИАК-дете.

За един от мрачните епизоди в началното си образование бг-ЗОДИАКА споделя пред разследващите, че бил наказан от г-ца Димитрова да стои в ъгъла 30 дни подред през всички нейни часове. Причината –  упорито отказвал да декламира „Аз съм Българче“ на дядо Вазов по традиционния начин и навсякъде замествал „българче“ с „врачанче“, а България с Враца, като натъртвал най-много на любимата си част – „Аз съм българче, обичам, гол по пясъка да тичам“. (това несъмнено сочело за развита фантазия и нестандартно мислене у лицето ЗОДИАК-дете, които не били поощрявани, а напротив – били запретявани от възпитателите.)

Освен това лицето ЗОДИАК-дете наричало госпожица Димитрова –  филикощерица Димитрова (дъщеря на скопен дявол и вещица).

Същата фликощерица Димитрова (която в по-късна възраст той убил чрез 5 удара с нож в гърба, и на която още не й е открит гроба) така й не намерила нужния подход да го превъзпита. Нарочила го за черната овца на класа и редовно го унижавала с „конско“ пред всички, задето не знае наизуст стихотворението „Хубава си Татковино“ от дядо Славейков.

Необходимо е да отбележим, че откъм точните научки бг-ЗОДИАКА нямал затруднения. Измъчвали го главно Литературата и Българския език. Ето защо и на по-късен етап в живота той с лекота кодирал писмата си с врачаизми и криптограми до пресата и органите на реда, а абстрактното му мислене допринасяло за това да заблуждава с лекота разследващите полицаи.

Преминавайки с мъки в горните класове бг-ЗОДИАКА имал вече здраво оформено отношение към учителките по Български език и си патил от всяка една от тези фликощерици – г-жа Белчева, г-жа Мирчева и особено дъртата комунистка г-жа Михова.

Г-жа Белчева, например, била жена със слаби нерви, силни ръце и огромен пергел-показалка, който използвала често с възпитателни цели срещу непослушните ученици. Тя избухвала гневно над главата на лицето ЗОДИАК-дете по време на жалките му опити за морфологичен и синтактичен разбор в час, и най-милите думи, с които го наричала, били – малоумник и европейски гад.

(Въпросната Белчева била заклана на улицата пред къщата си посред бял ден през март 2001г., а в ръцете й била набутана граматика за 4-ти клас с попълнени грешно упражнения по синтаксис и рисунка на черепче с кръстосани кости до тях.)

Г-жа Мирчева – учителка, която имала навика постоянно да размества учениците, както и да ги изненадва с контролни всяка седмица, свивала мъничките си сополи на топче и замервала бг-ЗОДИАКА с тях, при всеки грешен отговор по време на устно изпитване пред дъската.

(Тя била открита през юни 2001г. с отрязани показалци в изоставен трабант в покрайнините на Враца. В джоба на ризата й била подпъхната носна кърпичка с надпис с червен химикал Слаб (2))

При г-жа Михова, дъртата и затлачена от червени идеологеми маркс-ленинистка, бг-ЗОДИАКА трябвало да рецитира стихотворението на комуниста Христо Ботев „Хаджи Димитър“ за оформянето на годишната си оценка (амбициозна задача, съгласете се).

За зла беда, обаче, той нямал учебник и поискал такъв от другарчетата Гошко и Митко (които също убива по-късно). Те му скроили номер и му дали ксерокопие на стихотворението, но с преправена шегаджийска версия.

Амбицираният да мине в 5-ти клас от първия път  бг-ЗОДИАК зубрил упорито, дума по дума, ред по ред, патетичното стиховторение на Ботьова, и след седмица гордо застанал пред дъската:

Жив е той, жив е! Там на дивана,

потънал в лиги лежи и пъшка

юнак с дълбока до себе си дамаджана,

юнак във младост и в сила мъжка.

 На една страна захвърлил бутилка уиски,

на друга бъклица ракия –  на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цялата литературна вселена!

Михова побесняла, завъртяла му двойката и с шутове го изпратила към паметника на Ботев в града, за да прочете оттам оригинала и да го изрецитира наново. Иначе щяла да го изключи. Бг-ЗОДИАК не се върнал и бил изключен от школото.

През септември 2001, малко преди 1-я учебен ден, г-жа Михова била открита мъртва в двора на училището. Портиерът разказва, че гледката, която заварил на сутринта на 15 септември, била потресаваща. Горката жена била забучена с огромен заострен кол за училищната врата, а на листче в чантата й било открито гореспоменатото стихотворение „Хаджи Димитър“  в пародийния си вариант.

Досещате се, че в горните класове бг-ЗОДИАК сменил много училища – градски, селски, ТВУ-та. И с всяко ново училище затъвал още повече в калта, а учителките по литература му станали най-омразните същества на света.

С израстването в юношестките години се формирала и втората му личност – силно мразеща, сатанински садистична, прикривана с големи усилия пред обкръжението, и говореща само на врачански диалект.

Ако тази история ви е накарала да изтръпнете поне веднъж, то – дръжте се, защото още сме далеч от края й.

След навършване на пълнолетие (1999г.) и без да е получил диплома за средно образование, функционално неграмотният бг-ЗОДИАК излиза на пазара на труда и заминава за столицата – София, където среща пречки в намирането на работа. Работи като неквалифициран служител, често сменя местоработата и таи меко казано лоши чувства към виновниците за неграмотното си състояние.

За срок от година и нещо се завръща във Враца, където убива госпожите си (2001г.) от първото училище, и след това отново се връща в София. Започва да се самообразова, четейки вестници и книги от библиотеката. Нараства самооценката за интелектуалните му способности, но заедно с нея и патологията му се задълбочава. Психическото му заболяване преминава в най-острата си фаза и той стартира втората си серия от убийства през периода 2002-2003г.

В дъното на плана му е да се докаже пред широката общественост като по-умен и начетен от завършилите средно и висше образование, и така да притъпи комплекса си за малоценност, който със всяко извършено убийство все повече прераствал в комплекс за доминация. Това доказателство за неговото превъзходство над света, според занимавалите се със случая психолози, би демонстрирало, че, противно на лошото отношение на учителите към него, без помощта на образователната система,  той се е превърнал в по-умен, по-находчив и по-схватлив във всяко едно направление спрямо останалите хора.

Бг-ЗОДИАКА започва да изпраща серия от предупредителни писма до полицията и големите ежедневници за замисляните от него убийства през 2002г. В  тях предупреждава за престъпленията си чрез двусмислени насоки и ребуси. В писмата той предизвиква обществеността и властите да се опитат да го открият, и да предотвратят издевателството над поредната учителка по Литература.

От съображение за сигурност, за да не всяват паника сред гражданите, и за да не пречат на разследването, от полицията не оповестяват случая медийно и забраняват на вестниците да публикуват писмата на Бг-ЗОДИАКА.

Самата полиция среща големи затруднения с разчитането и разтълкуването на ребусите от зловещите писма и ангажира повечето от малкото действащи графолози в страната със задачата да открият нещо за ЗОДИАКА по почерка му.

Писмата, както се убедих лично, са написани невероятно грозно, с много грешки и на смесица между врачански диалект и фразеологията на душевноболния човек. Ето и текста на единственото напълно разчетено писмо:

Еее, пустиняци, малииии, кажете на оня скраклюзен клефук шефа на милицеата, че я претрупам следващата скучубра у петок. Даскалицата краконяк че я скина у ценралнйо район отвъде гарота. Те тава ми е отмащението за цафуняка у 3-ти клъс. Те ви пустиняци, Спасовден. Та шибна, та прекръша у милицеанеро клепарестия. А о другиот петок, че набарам она даскалица-уруспия от трамвайо петорката. С казмата че я лупам по главуняка и он. Ич не ми дреме на дедовеца за всичките ламери, дето че ги шъкъм по пато. Те това ви е джокерот. И те така.

(превод) Ей, нещастници, кажете на онова жалко изпражнение, шефа на полицията, че ще убия следващата грозотия в петък. Онази грозна гад – даскалицата, ще я убия в централния район, близо до гарата. Това е отмъщението ми за двойката в 3-ти клас. Ето това, нещастници, е голямата ми изненада за вас. Да ви ударя, че да ви разполовя на две, ушати полицаи. А в другия петък ще спипам онази грозна учителка от трамвай 5. С правата лопата ще я ударя по главата. Изобщо не ми пука и за всички случйно попаднали ми по пътя – тях също ще ги избия. Това ви е подсказването. Убийствата ще продължат.

През периода 2002-2003г. полицейски инспектори, шефове на РПУ-та, подминистри и министри на МРВ-то биват подлудени от серията нови убийства с почерка на ЗОДИАКА. В столицата тайно плъзва мълвата за опасен маниак, който убива млади жени в тъмните часове на деня. От времето на легендарния соц-убиец Жоро Павето напрежението не е било толкова покачено, както през този времеви отрязък.

Краят на бг-ЗОДИАКА настъпва след сформирането на мозъчен тръст от пенсиониран лингвист, изучаващ врачанските изразни средства, журналиста Стрезов, изготвящ криминални загадки за читателите на жълти вестници, и проф. Владко Мурдаров – водещ на предаването „Език мой“ по БНТ и спец при изучаването на правоговора и правописа на учениците.

Със задружни усилия те дешифрират писмото на ЗОДИАК-бг, цитирано по-горе в текста.

Голяма роля за успешния финал на издирването играе и обстоятелството, че медиите не са допуснати до случая и им е забранено да го разпространяват, за разлика от американската история със ЗОДИАК, в която се появяват и дузина имитатори, примамващи следствените органи с фалшивите си следи.

В разгара на втората серия от убийствата с гриф „ЗОДИАК“, точно когато врачанският садист се готви да извърши нов удар над 52-годишна учителка по Български език в района на ЖП-гарата, на улица“Ханко Брат” (всъщност ул. „Хан Кубрат“, но „белите петна“ по „Родна реч“сред родната милиция са всеизвестни), полицията е подготвена и задържа бг-ЗОДИАКА.

По-късно, в участъка ,преди официалния разпит, без да ги види никои, двама сержанти ошамарват набързо ЗОДИАКА като възмездие за всички „пропуснати“ от него даскалици по четмо и писмо. Но това да си остане тайна между нас. Нали?

Равносметката от фаталните грешки в образователната ни система, само по случая ЗОДИАК, защото не се съмнявам, че ще има и други подобни, е 9 жертви за срок от 3 години.

Бг-ЗОДИАКА прави пълни самопризнания, освидетелстван е като психично болен, а случаят остава неизвестен за обществеността.

Към момента серийният убиец с афинитет към учителки излежава присъдата си от 20 г. строг лудничен режим в Карлуково, или някъде там. Той е подложен на новаторска терапия за преодоляване на омразата си към предметите Български език и Литература.

Терпевтичната програма включва упражнения по правоговор от самоучител с гласа на водещия на БТВ новините Юксел Кадрие, и ежедневно четене на книги с богата палитра литературни изразни средства, като: метафори, метоними, синекдохи, синтагми, алегории, алитерации, анафори, еналоги, епифори, конотации, консонанти, ретардации, фабули и хиперболи, главно с автор професора Юлиан Вучков.

До 2023г., когато изтича присъдата му, или докато не го пуснат преждевременно за добро поведение, всички учителки по Български език и Литература могат да спят спокойно. 

Дали?

Президентът на Галактиката