Бърбек втора употреба, 100 % качество от 22 г. споротист

Стандарт

Продаваме бърбек

Изклучително изгодно, 100 процент качесво. Няма друг такъв на пазаря.

Продава се бърбек. Много запазен, в много добро састояние. Много пресен.

Собственика му не близва ракия и никакъв алкохол, даже бира не пие и никак и не пуши. От ранна децка възрас консомира само минерална вода и стефчи лимон, а отскоро си купи и кана за филмитриране Брита. И сол не яде. Само малко от оранджевата.

Също така споротува активно. От както е проходил, дет се вика, заклевам се в майка и баща, да пукна ако лъжа. От 10 г. тренира фитнес в склада за дърва дето работи и всяка сутрин тича по 50-100 километра след рейса занатам.

Старо ергенче е, на 22 години чак. Няма коя да го тормози, няма коя да му трови нервата, което е много важно, защото органите така се много запазват, все едно са като в фризер.

И сичко си му е на мястото в физкултурно и здравословно отношение, като цяло, заклевам се в майка и баща батко, да пукна ако лъжа!

Резос фактор А положителна е нашия донор, нормално кръвно налягане, космически пулс от 45 удара в минута, без нито един кариес.

Ваобще не го интересува дали е законно. Интересува го само парите, че е притиснат с кредити и голяма сметки за ток, водата, кабел за няколко зими има да плати. В заложната къща даже е дал едното си барт.

– Да ми вадят бърбека, вика, и да дават парите, че да взема една гарсониера с нов сателит във блок Кармен и една кола турбо дизел инджекцион. И най-важното – да купя избелена булка на пролет, ама от онея –  момите на цар Киро, дето раждат по 15 чавета на веднъж, че да имам малко и за продан на швеците.

Очакваме сериозни запитвания. Цена по договаряне.

И не се лажете по негромотните обяви на разни там братя роми: те не са хубави като нашето бърбек. Имат бактерии и глисти. Лъжат ви.

Опитай новата вода за уста

Стандарт

Плюете кръв?

Имате зъбен камък?

Венците ви кървят, а устата ви отича и се възпалява често?

Тези симптоми се причиняват от невидимите микроби от щама Петър, Иван и Стамат, които обикновено остават след стандартното миене на зъбите!!!

Веднъж закрепили се по прекрасните склонове на някога здравите ви зъбки, бели като гъбки, микроорганизмите от щама Петър, Иван и Стамат намират идеалната среда за развитие и няма шега, няма измама, започват еднополово чифтосване, като  колонизират най-малко 25 от общо 32-та ви зъба.

А ако не направите нещо спешно по въпроса – гаранция Франция, че до месец-два ще ви падне цялото чене.

Затова, колкото се може по-бързо…

Вземете новата ОГНЕНА вода за уста

СЛИВЕНСКА ПАРЦУЦА

и решете веднъж завинаги проблема с микробните плаки, които ви причиняват сладурите Петър, Иван и Стамат.

Т’ва Листерин, Мистерин, Глистерин и други глезотии – няма да ви помогнат така, както разработената вода за уста в казана на утвърдените стоматологични експерти от сЕло Сливовица –  чичо Русен и бат Димитър Лютото.

Независими проучвания в лабораторните условия на няколко градски кръчми и стотици селски хоремази доказаха, че при еднократна употреба продуктът на марката Сливенска парцуца намалява до 95 % сдържанието на хомосексуални микроорганизми в устната кухина (за останалите кухини не гарантира).

Представете си какво ще стане, ако редовно се жабурите с новата ОГНЕНА вода за уста?

Добре премерената консумация на СЛИВЕНСКА ПАРЦУЦА  ще ускори ефективността си и до седмица вече ще имате по-ниски нива на кръвното налягане и понижен холестерол.

А при подсилване на дозата положителните ефекти дори се мултуплицират:

Консумацията на само 300 до 700 милилитра веднъж дневно ще ви накара да забравите за всякакви там болки в кръста, зачервено гърло, синузит, проблеми с вестибуларния апарат, лошо настроение и липса на концентрация.

Но, това не е всичко:

ОГНЕНАТА вода за уста СЛИВЕНСКА ПАРЦУЦА помага в битката с депресията. Освен това държи настрана всякакви пълзящи и летящи гадини, като комари, бълхи, въшки, стоножки и тъщи.

С психотерапевтичния ефект на ОГНЕНАТА вода за уста СЛИВЕНСКА ПАРЦУЦА, особено ако се дегустира в добра компания, ще сте много по-на файда, отколкото ако харчите луди пари за разговори с психолога, дето така и така ще ви изкара дърт пияница.

ОГНЕНАТА вода за уста помага и да виждаме красивото в заобикалящата ни непоносимост: Например – красотата на жинъ ви – дори да не се „гримирва“ и да мяза на кривоглед птеродактил в муцуната, след една доза Сливенска Парцуца тя ще ви се стори далеч по-хубавка..

И дашна 😉

ОГНЕНА ВОДА ЗА УСТА СЛИВЕНСКА ПАРЦУЦА 

НЕКА МИЛИОНИ ПРОБЛЕМИ БЪДАТ РЕШЕНИ С ЕДИН  ГЪЛТОК!

Ай наздрави!!!

Едно горещо лято в квартал Казински

Стандарт

Момчето крадешком се огледа около себе си. По пустия училищен двор няма жива душа. То подкара багажната количка към физкултурния салон. Слабите му ръце за миг се изгъват, докато качва количката по десетината реда стъпала към вратата на салона. Настръхва. Колкото и да внимава, усеща, че вдига лек шум с тракащите колелца. Краката му треперят. От челото му се спуска струйка пот. Горещо е.

В ранното юлско утро и училищният двор, и училищна сграда са пусти. Тук са само чистачките, но те са далеч от полезрението момче, което се промъква. Отдават се на заслужена почивка с кафе, цигарки и сладки приказки в стаичката за персонала от другата страна на игрищата.

Спортните игрища и физкултурният салон заемат централно място в училищния ансамбъл. Макар и леко западнали,  площадките за спорт идеално функционират за нуждите на учениците. Футболните, баскетболните и волейболните игрища рядко остават празни. В този ден те отново ще се изпълнят с деца, но по-късно, през хладната късна част на деня. За разлика от тях класните стаи са призрачно празни и ще останат необитаеми чак до есента. Дотогава обаче има много време. Времето на лятната ваканция, което е свободно за детските игри и приключенията; време, изпълнено със следобедната протяжност под сенките на кестените и копнежите по първото влюбване; време, натежало от жегата и нехаещо за изненадите, които подготвя съдбата.

Салонът по физическо обикновено е отворен и почистен в седем сутринта. Спортната зала очаква своите любими посетители за летните им занимания и тренировки, но, разбира се в седем е още рано и няма никой. Рано е и за треньора хер Петров, пълничък бивш състезател по борба, който през лятото е длъжен да надзирава малките спортисти с работно време чааак след обедните новини.

Незнайно защо двама от питомниците му са подранили…

Единият от тях влиза през масивната метална врата и тегли пазарска количка. Другият го чака в „мъжката съблекалня“. Помещението сега е спокойно, но в учебно време е истинска светая светих за тормоз над зубърите. На това място подрастващите мъжкари алфа суетно се ежат един на друг и демонстрират силите на пилешките си мускулчета върху нещастните жертви-изтривалки, попаднали в лапите им.  А това от незапомнени времена са все умници с големи диоптри и пълно шест по всички предмети, освен  по физическо.

Чакащото момче в съблекалнята също има напрегнат вид. То седи на една от пейките и подсвирква  познатата  мелодия от сериала за ФБР агентите, който дават късно по телевизията.  Към  изпълнението си момчето добавя и барабанене по едно от високите стоманено сиви шкафчета за спортни принадлежности, прикрепени към стените. Фигурата на момчето е слаба и издължена. То все още е запазило невинното детско излъчване, с което връстниците му вече се сбогуват. Челото му се  скрива  зад пластове буйна червеникава коса, като че посадена на скалпа му като каска, а нахлузените на носа и залепени с тиксо по средата очила са първото нещо структуро определящо нещо, което човек забелязва в него.

Шумът от колелата на товарната количка прекъсва нервната „симфония“.

– О, дойде значи – обърна се червенокосия към запотения си посетител – момчето от стълбите с количката.

То е по-дребничко, също доста слабо – с ръце и крака като клечки за зъби, сякаш нарисувани от малко дете; има сламена коса и светъл тънък мъх по горната устна, наместо мустачките, които вече са наболи при навлизащите в пубертета му набори. Лицето му е слабо, жълто и луничаво, прилично на  лимон, на който са инсталирани големи като пеленгатори уши. 

– Вече си казах, че не ти стиска и си ме оставял сам да се оправям. Я, това ли е возилото на баба ти? –  червенокосият пое превозното средство и се качиотгоре му, за да го тества за стабилност.

– Колко кила издържа, знаеш ли?

– Шшшт, полека, не викай! Не съм спал цяла нощ – нервничи русият с количката. Чак на сутринта успях да дремнах малко, но ме сепна кошмар. Дай да караме, ъъъ, стоката и после дим да ни няма. Давай, че  жегата е адска… И по миризмата дори могат да ни спипат.

– Споко, бе, мой! – потупа го братски по рамото очилатият. Така става като не гледаш хоррор филмчета – ех-хе-хе – слаби са ти нервичките и после сънуваш кошмари.  Аз пък спах катоооо къпан. Не помня откога не съм бил толкова споко ..(прозява се, разтърквайки очи) ..еееен! Аре, давай да караме, ъъ, стоката, към, ъъъ, пазара.

Двете момчета бавно отварят шкафче номер 13 и със суетня поемат обемното му съдържание, което трябва да напъхат в пазарската количка, взета на заем от бабата на Ивайло – отдавнашен и най-верен приятел на издължения червенокос очилатко Тихомир. И двамата ученици в 7-ми „Бе“ клас на 13-то градско училище.

Те не забелязват, че още един чифт очи стават свидетел на тайното рандеву във физкултурната съблекалня. Две някога хубави и чисти очи, чийто странен жълтеникав блясък се впива в тях от прозорчето на олющената стена. Чифт очи, нереално жълти, магично кехлибарени, останали от една отдавна погубена душа. За тях от край време големите ученици разказват страховити истории на по-малките.

**************

Да си в седми клас е невероятна възраст.

Ивайло, Тихомир и съучениците им не го разбираха. Уморените им учители, свикнали на какви ли не издевателства над крехката си човешка природа също не го съзнаваха.  Родителите на самите ученици, улисани в ежедневните грижи за дома и хляба, замислени за бъдещото препитание на потомството и проблемите в службата – и те не го усещаха, макар че често с изненада  възкликваха – „А, абе, я колко бързо си пораснал, бе, комсомолец!“.

Седми клас е възраст характеризираща се с бърз растеж, с разцвет на умствените и физическите сили, с промяна. Време, в което моментите за изява и доказване на превъзходството са ежедневие. Период, в който тялото е неуморно и пращи от енергия. Хормоните бушуват и подбуждат непреодолими сигнали към всички органи и системи на физиката. Кръвта кипи, чувствата са наситени, а доброто настроение и смеха са всекидневни другари, освен когато отстъпят внезапно мястото си на необуздания гняв и така характерната за децата крайна жестокост.

В седми клас жизнената сила струи от всяко движение на превръщащите се в личности деца и не оставя място за бездействие, камо ли пък време за почивка пред телевизора. Когато си на 12-13 години и живееш в малък работнически квартал, нищо не е така сиво, както го виждат възрастните.

А компаниите, компаниите са най-хубавото нещо. Освен това те са големи. Те са самородно общество, носещо в себе си първичните белези на всяка друга социална единица, обитавала някога широкия бял свят. В тях има явни и скрити врагове. В тях се разменят тайни погледи между момичета и момчета, както и първите целувки. В тях завистта  разяжда отрано характери и съдби. Там се учат най-важните етични правила.  В тези компании се коват лидерите и аутсайдерите на живота.

В подобна компания  бяха Ивайло и Тихомир, героите на тази история.

Тяхната компания се бе формирала постепенно в продължение на година или две, по съседски или съученически принцип. В нея постоянно се вливаха други деца от околността. Повечето бяха като Иво и Тишо – добри ученици, скромни по характер и забавни. Някои се задържаха дълго в компанията, а други изчезваха или се присъединяваха към съседните детски протообщества. Групата на Ивайло и Тихомир обаче бе по-добра от останалите, поради това, че в нея членуваха и няколко момичета, а съотношението между Марс и Венера бе разделено по равно.  Ивайло и Тихомир смятаха своята компания за най-готината на света, защото в един прекрасен пролетен ден, когато времето навън стана подходящо да излязат за игра и момичета, техните приятелки от съседния клас Мирослава, Симона и Петя доведоха Пламена. Онази Пламена от училището на богаташите в центъра, за която толкова пъти бяха питали: „Хубава ли е, хубава ли е?“. За нея и за нейната хубост само бяха чували, но сега за пръв път се запознаха с нея.

В този чуден ден двамата приятели окончателно се откъснаха от детското и поеха по пътя на  промяната си в млади мъже, в джентълмени, за които вече бе недопустимо да ударят момиче нито с цвете, нито дори със саксия.

В грациалните черти и изящните движения на Пламена, в смеха й, в струящата от нея женственост Ивайло и Тихомир намериха своята муза, своята вълшебна фея от приказките, своята хубава Елена, за която бяха готови да се борят цял живот и дори да загинат геройски под стените на Илион…

Копнежът по Пламена неусетно ги извади от равновесие и те започнаха да се държат коренно различно.

Слабичкият, свит и притеснителен Ивайло за нула време стана наперен пуяк и взе да се пъчи с енциклопедичните си  знания  в присъствието на ефирното девойче, с  цел да блесне като същински продължител на Наполеоновия гений. Когато се убеди, че това не работи и е скучно, той се превърна в яростен питбул при глупавите момчешки схватки с приятелите си „петлета“, само и само тя да го забележи. Ивайло  започна да си слага парфюм, купи си пяна за коса и възприе стила и  маниерите на модерните сред момичетата красавци от  американските бой банди.    

Какво да кажем за Тихомир – издължения червенокос кълвач със счупените очила, който също стана някак си доста по-суетен, реши да събира пари за контактни лещи, а всяка негова шега, докато Пламена бе наоколо,  се получаваше два пъти по-остроумна и смешна. Комплиментите които й правеше, пък, аха, аха и на няколко пъти дори да засенчат поезията на най-изтънчените и лирични стихоплетци.

Самата Пламена беше будно и нежно момиче с изящна фигура. Имаше кафеникава коса и искряща усмивка ледоразбивач, манекенска походка и спиращи дъха спортни извивки на тялото. И при това пълна отличничка. Тя живееше малко по-далеч от обичайното място за събиране на компанията, което автоматически превръщаше двамата най-добри приятели Ивайло и Тихомир в непримирими конкуренти за това кой да я изпрати до дома й. За щастие Пламена винаги оставаше загадъчно равнодушна към усилията на обожателите си, и мъдро предлагаше заедно да я ескортират.

***************

Злодеите, убийците, изнасилвачите…, престъпниците в нашия свят, като цяло, не са се материализирали в нашето измерение като завършени злосторници през отваряща се всяка година на Хелоуин дупка във време-пространството. Някога те също са били деца. Малки, лоши деца, които под влиянието на едно или друго, на тъмна патология, лош ген, или баща-кретен, са формирали психиката и характера си в разрез с повелите от християнското неделното училище.  Повечето от тези малки гадове знаят забранените за добрите дечица думи и жестове още от времето, когато са минавали прави под масата, рано са започнали да пушат цигари и често мъчат животинки за удоволствие.

В квартала на Ивайло и Тихомир имаше немалко такива екземпляри, събрани от естествения закон на привличащото се подобно в банди. А една от най-лошите банди, която ужасяваше безкрайно много Ивайло и Тихомир, беше тази на техния съученик Иван Димитров – здраво и охранено добиче с триъгълни плещи и квадратна глава.

Иван Димитров беше трътлест грубиян, който в бъдеще със сигурност щеше да се превърне или в уличен бияч с алкохолни проблеми, или в успешен и добре облечен бизнемен, самодоволно търкащ с дебелия си задник тапицираните кресла в някой борд на директорите, обграден от много, ама много пари, коли и красиви жени.

Отношенията на кварталните грубияни с Ивайло и Тихомир не бяха чак толкова зле след училище. За късмет техният „Велик инквизитор“ Иван Димитров в повечето пъти се навърташе с отвратителните тлъсти, уригващи се свине от бандата му само около своя блок, който, за щастие, беше далеч от местообитанието на Ивайло-Тихомировата компания.

Лошото ставаше в учебно време. Тогава настъпваше царството на джунглата и училищния произвол. През междучасията, и понякога в часовете, особено при учителите, които нямаха умението и волята да наложат дисциплина в клас, се разиграваха сцени от Световната федерация по кеч и шампионатите  „Разбиване“ и „Първична сила“. В тези сцени на кастинга за ролята на спаринг партньори на носителя на шампионския пояс – Иван Димитров, принудително бяха избирани Ивайло и Тихомир.

Шамари, запалки, чумбери, спъвания, мечки в снега, изобилие от борчески хватки, по някой ритник и други разнообразни гаври бяха част от ежедневното меню, което къдравоглавият и як като бивол Иван и кортежът му сервираха на двамата сбутани приятели в опит да излеят навън дяволския си прилив на енергия.

Родени жертви, Ивайло и Тихомир отдавна трябваше да направят решителна и смела крачка напред в израстването си като личности. Трябваше да се противопоставят и  да се опълчат. Голяма крачка, според тях, която постоянно отлагаха за утре или вдругиден.  И така, ден след ден, час след час, минута след минута тормозът над тях продължаваше.

Докато един ден…

Един ден Иван Димитров навлезе по-навътре в жизненото пространство на Ивайло-Тихомировата компания с амбицията на завоевател от ранга на Александър Македонски, и ги удари там, където болеше най-много. Започна да се навърта около Пламена.

Все по често в извънкласно време недодяланият „дон Жуан“ Иван и сбирщината му от изпускащи летални газове дебили се натрисаха изневиделица на обичайното място за срещи на Ивайло, Тихомир, техните приятели и най-вече приятелки. Гаднярите редовно манифестираха мачовските си обноски пред момичетата чрез фукане и неприлични намеци.  Увъртайки се около нежната част на компанията, целта им беше повече от ясна – да отговорят на грубите нагони и първичните си подтици по животински. Горките девойчета, те напразно очакваха  защита от своите приятелите-обитаци Тихомир, Ивайло, Мирослав и Добчо. Не помогна нито пасивната съпротива чрез тотално игнориране на нахалните разгонени глигани, нито неколкократната смяна на мястото за срещи на компанията.

И така, адът за двамата приятели експанзира от паник стаите за мъчения в училище към между блоковото пространство на квартал Казински. Може да се каже, че терорът стана целодневен, защото, за да се представи като  истински мачо  пред Пламена, Иван Димитров се превръщаше в „пръхтящ и издищаш вулканична пепел Минотавър“ пред недостойните женчовци около нея и ги унижаваше безчовечно.

Целта на къдравоглавият нерез  бе повече от ясна. Той искаше да уязви благословените с нежното момичешко внимание конкуренти  и така да спечели почитанието на самката.  Нападките Ивайло и Тихомир можеха да преглътнат стоически, както винаги, толкова бяха изтърпели досега. Но да ги унижават пред тяхната муза, да се опитват да осквернят тяхната богиня, да похитят тяхната хубава Пламена – това бе вече равносилно на светотатство и основателна причина за повеждането на нова Троянска война.

Мисълта за мерзостите на Иван Димитров ги караше скришом да стискат юмруци и  всяка вечер преди да заспят да мечтаят как го наказват зверски  заедно с тайфата му неандарталци. Как ги надвиват решително и бляскаво, като в най-ожесточените схватки от турнирите по американски кеч, когато  омаломощеният и благороден рицар-кечист отвръща с изумителна сила на удара на злодеите и изненадващо удържа поредната си славна победа.

………………

Лятото дойде изведнъж. Дните навън започнаха да стават все по-дълги и по-горещи. За сметка на това пък прохладните нощи предразполагаха момичетата да остават до все по-късно. А отшумяването на дневната какафония и глъчка,  в съчетание със задушевната романтика на осветление над пейките в близката градинка и песента на щурците караха девойчетата да се отпускат и омекват като пластелин в компанията на кавалерите им.

В групичката с равноделно съотношение момичета/ момчета се събра и първата влюбена двойка млади гаджета. Това бяха, колкото и смешно да звучеше, Мирослав и Мирослава. Куражът в издължения, едър и скован колкото 400 килограмово муле математик Мирослав Магарето, съученик на Ивайло и Тихомир, винаги беше доста повечко отколкото на другите обитаци от компанията. Толкова повечко, че да се реши на най-смелата постъпка – да предложи „гаджеосване“ на момиче. 

С приближаването на лятната ваканция надеждите на Ивайло и Тихомир за скорошно спасение от уригващата се свинска чета на Иван Димитров се засилваха. Те добре знаеха, че повечето прасета в човешки облик редовно си заминават на село през летните ваканции. По селата примитивите намираха изява на неградската си природа и закаляваха грубите си обноски с разнообразен селски труд, пасене на семейните стада от едър и дребен рогат добитък и вечерни частни уроци по етикция „на маса“ от дъртите пияници в Хоремага.

Лека-полека настъпи краят на учебния срок. Годишните оценки бяха оформени, а на задните страници в бележниците на Ивайло и Тихомир се занизаха завъртулки от шестици и още шестици. Единствено петиците по физическо разваляха строя равнис-мирно на отличните оценки, но Ивайло и Тихомир имаха план как да ги поправят. През лятната ваканция си обещаха да ходят редовно на извънкласните занимания при треньора по борба Петров, където да усъвършенстват спортните си умения, евентуално да заякнат за бъдещата си схватка с Иван чрез уроци по кеч при хер Петров, и в крайна сметка да увеличат годишните си оценки по спорт.

………………..

Дългоочакваният последен учебен ден най-накрая се сбъдна. Финалният звънец би с тържествено величие, за да извести опразващите училищната сграда деца, че на есен, когато се завърнат, те ще бъдат доста по-различни, невероятно пораснали за двата месеца извън кошера-майка и дори помъдрели от преживените патила.  Някои нямаше да се върнат повече в училището, което 8 години бе за тях втори дом, пристъпвайки в следващия етап на образованието си – гимназията.  Други щяха да излязат като деца, и да се завърнат като юноши.

Една нощ, незнайно коя от целия космически безкрай на започващите летни и щастливи дни за Ивайло-Тихомировата компания, приятелите се  бяха събрали в прохладата на близката до квартал Казински градинка и разпускаха с лафчета след изморителните игри привечер:

– Абе, Мирослава – подвикна Тихомир към изгората на Миро Магарето, –  баща ти има ли мустаци?

– Не, що, зачуди се тя, а гаджето й изведнъж се накокошини и тръгна заплашително към Тихомир. 

 – Ааа, значи съм видял майка ти – хи хи хи, захили се като пача Тишо на успешно станалата шега и ловко избяга от засилилия се към него тромав Мирослав.

– Хайде, предложи Пламена, да си разказваме страшни истории. Знаете ли онази за Дама Пика и Валето Спатия?

– Ааа, тъпо, викна някой от групичката.

– Чакай, чакай, прекъсна я Тихомир, чакайте да ви кажа каква страхотия сънувах миналата седмица:

Така, нали брат’чеда Тошко живее в Севера – онова гето там на баира – и като му ходя на гости често излизаме да играем мач. Значи, сънувам, че сме на поляната, където се събираме за мача, но аз нещо съм закъснял и тъкмо пристигам. Гледам как другите ритат вече, но не виждам брат’чеда. И като се позагледах по-добре – какво да видя?! Гадовете ритат вместо топка… вместо топката, ритат на брат’чеда Тошко главата. Един от тях й вкара здрав шут, тя мина покрай мен, но не успях да я спра, и продължи да се търкаля, завалийката, по някакво нанадолнище. Търкаля се тиквата му, но в същото време ме зяпа и подвиква: Тихоооомиррррееееееее, Тихомиреееееееееее…

– Яко, а?

– Тихомирееееее, ти си болен мозък, беееее – избъзика го Пламена –  и всички прихнаха силно да се смеят, за ужас на живеещите около градинката хора, оставили отворени прозорците си в горещата лятна вечер.

– А, знаете ли историята за „Очите“? – попита дребничката, напориста и бъбрива Симона, момиченце-кокиченце с ръст не повече от 1.40 м.

– Я, я, кажи-кажи, подкрепи я Петя, най-свитата от малките афродитки. Аз съм чувала нещо, ма не помня добре. Май беше гадничко, а?

– Това се случило много отдавна. Може да е било преди 15, 20, дори 30 години – кой знае? –  започна сладкодумната Симона. Нашето 13-то градско училище тогава било още ново. Едно от децата, момче в 6-ти или 7-ми клас, може би, било постоянно тероризирано от гаднярите в даскало. Тормозът продължавал така вече няколко класа. Накрая на момчето му кипнало и събрало кураж. След училище пак било обградено от двама-трима побойници, за да получи редовната си доза шамарин. Но то стиснало зъби и им се опълчило за пръв път. Успяло да цапне някак си единия, обаче другите го повалили и набързо излели цялата си проклетия върху него. Горкото момче, умряло от побоя в интензивното. Хулиганите били пратени в ТВУ и никога повече не се върнали в града, но…

– Сега тихо, защото тук идва важната част – призова за внимание разказвачката, след което всички притаиха дъх, а Мирослав се сгуши в Мирослава.

… но след известно време в Даскалото започнали да стават странни неща. Много от децата се заклевали, че виждат отражението на убития им съученик в огледалата на тоалетните, във витрините със спортни трофей по коридорите, по прозорците на стаите. Доста от тях се психирали и даскалите ги пращали на психолог.

Казват, че през няколко години духът на загиналото момче се вселявал в случайни деца и ги карал да изперкалясват и убиват кой където сварят. Така си отмъщавал за това, че никой не му помогнал срещу онези, които дълго го тормозили и накрая го затрили. Казват още, че духът му бил сключил договор с дявола да убие поне още 10 деца и чак тогава щял да намери покой.

Една съученичка на кака ми Цвети била видяла „Очите“ няколко пъти преди 5 години! Точно като била на нашата възраст! Видяла ги веднъж в прозореца на кабинета по Химия, след това в тоалетните и още някъде другаде ги била видяла…

…………….

Оставен сам от селската си банда грухтящи отпускари, якият и недодялан бивол Иван Димитров все по-често започна да минава самотен покрай компанията на Ивайло и Тихомир и да се застоява при тях.  Най-учудващото бе, че за кратко време той  стана хрисим и любезен към неотдавнашните си боксови круши.  Дори се натискаше да играят заедно  мач и тенис на маса  с довчерашните „изтривалки“. Щат-не щат, двете добри момчета склониха и с Иван, смъртния им враг, след седмица бяха станали спортни другари. През един горещ следобед под сенките на около блоковото пространство Иван Димитров дори направи опит за нещо като извинение към тях с думите: „Нали, ако има нещо – няма нищо, бе братоци. То т’ва бяха само бъзици. Вие сте стабилни пичаги, нъл тъй?“

Новият мек подход на Иван Димитров към компанията на Ивайло и Тихомир даде резултат. Той бе приет лека-полека от компанията. Откъсна се от маниерите на общуване на старите си свински приятели и придоби нов, почти задръстеняшки облик. Сближи се и с момичетата, главно чрез подмазване с ходене до магазина и купуване на всевъзможни сладоледчета и сокчета. Пускаше шеги, на които почти всички, без Ивайло и Тихомир, се забавляваха. Даже даде няколко добри предложения за игри и заведе компанията да краде сливи в една от градините наблизо.

Зад всичко това за бързите умове на Ивайло и Тихомир лесно прозираха истинските намерения на Иван – той искаше Пламена и беше сменил тактиката. Недодяланите му комплименти към нея не оставаха скрити, както и новите му дрехи, мазната усмивка и зализаната с гел прическа на пачата глава.

А останалите от момчетата? Не се мина и седмица и те вече го боготворяха. Усещаха се едва ли не като част от новосформираща се гангстерска банда. При тях също подейства подмазването чрез почерпки, но и чрез  уроци по малко юмручен бой и финтове във футбола. Личеше си, че още малко им остава да обявят Иван Димитров за свой неоспорим лидер и месия.

Чашата на търпението преля за двамата, застрашени от чуждото инфилтриране, приятели, когато Иван реши да изкавалерства Пламена и една вечер й предложи  да я изпрати. Ивайло и Тихомир веднага настояха и те да дойдат, но „вълкът в овча кожа“ им изсъска агресивно да стоят мирно и те не посмяха да тръгнат.

Това, което направиха впоследствие не бе никак мъжествено, но оправдаха като добър дипломатически пройом, взимстван от византийците. На следващия ден започнаха да обработват психологически Пламена и да я предупреждават да стои далеч от Иван.

– Тази хиена, тази ехидна си е все същият простак. Не му вярвай, Плами! – предупреждаваше я Тихомир. Много добре трябва да ти е ясно защо ти прави мили очички! Знаем ги ние такива влечуги. Утре – в други ден ще те извика у тях си да „гледате филм“, ако ма разбираш накъде та бия!!!

– Да, да – допълваше Ивайло

– Не виждаш ли как невероятно бързо стана „добро момче“, за да се задържи по-дълго около теб. Когато онези прасита се върнат от селата и паланките, Ванчо-Калпазанчо пак ще обърне палачинката!!!

Но Пламена оставаше соломоновски равнодушна към предупрежденията, което  те си обясняваха с природната глупост на жените – и ги увещаваше с мили и благородни по християнски думи да му дадат шанс да се поправи. И той душа носил, грубиянчото.

Носенето на душа е едно, но съвсем друга работа си бяха все по-честите изпращания на Пламена от Иван, редовните почерпки със слънчоглед, все по-усъвършенстваните му комплименти и нейните все по-чести изчервявания.

Развръзката на любовния четириъгълник скоро щеше да се реши. Ивайло и Тихомир знаеха това и насаме споделяха един пред друг, че предпочитат хиляди пъти жестокостите на Иван от училище, отколкото доброто му отношение сега, когато е на път да им открадне пиратското съкровище, тяхната хубава Пламена.

………………

Посещенията във физкултурния салон на Ивайло и Тихомир следобед и привечер станаха ежедневие. Треньорът хер Петров  ги беше понаучил на някоя и друга хватка, с която да обезвредят превъзхождащ ги противник, дори с размерите на възрастен.  Самочувствието им нарасна. На шега, или на истина те често си подвикваха:

– Кога ще го ступаме онзи шопар? Дон Жуанчо ли беше, Иванчо ли беше?

Омразата им се натрупваше и ставаше по-силна и по-силна. Те буквално се събуждаха и лягаха с мисълта за Иван Димитров и за това какво може да направи на Пламена. Бяха стресирани до краен предел.

И наистина, негодникът Иван беше напорист и смел, а и му липсваше джентълменското достойнство, с което Ивайло и Тихомир се разбраха никой от тях да не предлага „интимност“ на Пламена, докато тя самата не подскаже това на някой от двама им. Такива като него получаваха всичко в живота, стига само да пожелаят да го вземат.

Във физкултурния салон на 13-то градско училище оставаше прохладно през целия ден. Ето защо винаги след тренировките по борба при хер Петров, към Ивайло и Тихомир се присъединяваха  момичетата и момчетата от компанията им, за да поиграят заедно на сянка. На единия ден приятелите играеха волейбол, на другия баскетбол, тенис на маса, федербал, или просто се мятаха по омекотителните дюшеци и се люлееха на висилката. Навън също бе пълно с деца, които играеха футбол, гоненка и всичко друго, което е способен да измисли изобретателният детски ум в стремежа да се наслади на лятната си ваканция.

Една вечер, след поредната изморителна игра в салона, когато всички останали се бяха разотишли, Тихомир и Ивайло останаха да си подават волейболната топка и да отрепетират някой пас. След това трябваше да минат през стаята на нощния пазач, за да му върнат ключовете за салона. Пламена днес не беше дошла с компанията, както и предните няколко дни. Тя бе заминала на море със семейството си. Но мисълта за нейното похищение и оскверняване от Иван не преставаше да им причинява световъртеж.

Между подаванията Тихомир каза развеселен:

– Намислим съм тези дни да сритам Иванчо по къдравата чутура. Вкарвам му едно маваши и е труп. Ако реша, мога с един удар да го претрепя! – и нанесе карате ритник във въздуха срещу въображаем противник.

– Чудесно, мой, брой ме и мене – каза Ивайло, само дето не вярвам, че ти стиска.

– Добре, щом не ми вярваш, дай да се хванем на бас за 5 кинта, че ще му избия зъбите. Ако искаш мога да пробвам първо на тебе, а, к’во ша кай’ш?

– Много си отворен, нещо, бе, Тишо! Ами ако сега Калпазанчо се върне? Сам! И дойде при теб? И те предизвика? Ти ще имаш ли куража да му кажеш това, което казваш на мен?

Навън вече започваше да се стъмва. Ивайло спря топката и отиде да включи осветлението. Луминисцентните лампи на обширния физкултурен салон започнаха да святкат една след друга и пространството се изпълни със синкаво-бялата им светлина.

Двамата продължиха да си подават. Опитвайки се да посрещне един по-силен пас, Тихомир изтърва топката и хукна да я гони към прозорците на салона. Отвън вече почти се беше стъмнило и не се виждаше нищо, но той реши да погледне дали има още някой на игрищата в училищния двор. Вторачи се през стъклото и изведнъж  подскочи назад:

 – Уууу, ааааа, ууу – в гласа  му се четеше силна уплаха. 

В отражението на прозореца за миг бе зърнал лицето на момче, горе-долу на неговата възраст, което с тънка, злокобна усмивка го наблюдаваше. Стори му се за миг, че келешът имаше очите на котка.

Плю в пазвата си три пъти.

– Ей, Иво, я ела да видиш един олигофрен как ни зяпа през джама! – викна приятеля си на помощ. Как ме стресна тоя тъпак, само! Ей сега ще изляза да му скоча на веждите! – запеняви се Тихомир под въздействието на адреналина.

Ивайло се приближи и двамата се огледаха, но зад стъклото на прозореца вече нямаше никой. „Очите“ се бяха преместили от другата страна на залата. Върху един от най-високите прозорци, където можеха да продължат наблюдението си необезпокоявани от никого.

 – Айде да си ходим, че стана късно. Бай Кольо може вече и да е задрямал, а трябва да му оставим ключовете – подкани Ивайло.

Ненадейно в салона запъхтян влезе Иван Димитров.

– Брей, негри, добре че ви хванах още тука. Абе, забравил съм си часовника, бе, дай ва мама му, дай ва. Да не го гепахте? У вас ли е? Аъ…

– Ти на кой ша викаш негър, бе, шопар! – изведнъж му се изрепчи Тихомир, чувствайки как кръвта му кипва и сякаш някаква невидима сила го изпълва с най-големия гняв, който някога е изпитвал.

 Иван Димитров го погледна изненадано и се опита да отговори с нещо като половинчата усмивка. След момент за асимилация на чутото му отвърна:

– На тебе викам, що, проблем ли имаш нещо, бе негърррр… РРР? Май забрави кой стои пред теб? Я мирно-равнис и козирувай тука пред мен веднага – свъси вежди Иван и посочи с показалец земята пред себе си.

– Споко, бе Ванка, той само се бъзика, нали сме приятелчета, нали сме стабиляги – опита се да влезе в ролята на парламентьор Ивайло.

Тихомир беше стиснал юмруците си и усещаше неописуем прилив на енергия. За миг не се поколеба да откъсне поглед от Иван. Усещането беше опияняващо. Беше като под хипноза. Беше убеден, че има силата на най-смелия боец от кеча.

Гледаше врага си „на кръв“. Очите му сякаш изскачаха от орбитите си. Гласът му се промени, устата му пресъхна и от нея наизскачаха куп ругатни, за които никой не би повярвал, че възпитаното момче с добро чувство за хумор някога може да изрече.

В заключение към бясната си тирада  „разяреният бик“ Тихомир допълни:

– Освен това си долен и миризлив селяндур! Пламена никога няма да е с теб.

Невярващ на очите си, Иван се окопити, скочи пред Тихомир и го бутна силно в гърдите. Противникът падна на земята, но моментално скочи на крака и с ужасяващ вик се хвърли върху здравия бивол насреща му.

Очилата на Тишо изхвърчаха и се плъзнаха по оранжевия балатум. За секунди претендентът за шампионския пояс Тихомир се уви около тялото на носителя на пояса в международната федерация по кеч Иван Димитров. Усука се като гигантска змия около торса му и приложи най-опасната хватка за предаване от борбата, на която хер Петров го беше учил. Бе го хванал през гърлото с дясната си ръка, а с лявата натискаше главата му отзад. Имаше реална опасност да го удуши.

Отстрани Ивайло стоеше вцепенен и трепереше от преклонение към епохалния момент. Давид най-сетне се изправи срещу Голиат – бе мисълта, която се загнезди в главата му. Скоро обаче момчето осъзна, че ако Тишо не отпусне хватката, Иван наистина щеше да пукне.

– Тишо, пусни го, бе, ще го удушиш, бе. Стига му толкова! Разбра кой е шефът. Виж го как се гърчи…

– Тишо, стига, бе. Пусни го, бе, мой, чуваш ли ме?

За секунда Тишо вдигна глава и със странно променен глас изкрещя: – Предател! Нали беше с мене, бе?  Или те е шубе…

 – Моля те, бе Тишо… Заради Пламена го пусни, какво ще си каже тя, ако разбере, че сме го осакатили заради нея! – през сълзи на очите крещеше Ивайло.

Тутакси Тишо се опомни и отпусна хватката. Сякаш гнева му стихна, сякаш злата сатанинска сила, която го бе обладала, изгуби своята настървеност.

Тихомир се изправи, пое дъх и се обърна към лежащия на пода Иван.

– Т’ва да ти е за урок, Ванчо – пое отново дълбоко въздух, изпука си врата и добави – Калпазанчо.

Иван обаче не отговори. Той лежеше на земята и се разтрисаше от конвулсии. Якият бивол държеше с две ръце гърлото си и приритваше с крака.

 – Какво му има, бе Иво? – притесни се на свой ред дошлия на себе си Тихомир.

– Трябва да му бръкнем в устата, мой, май си е глътнал езика!

Двете момчета опитаха да помогнат на Иван, но в паниката си той започна да буйства и да рита като побеснял. Цялата му глава беше зачервена, ушите му пламтяха, устата му бълваше  лиги. Не можеше да поеме въздух и издаваше гърлени и цвилещи звуци в ужасяващия си агоничен пристъп.

След минута лежащият на земята застина в поза мирно, но не и в равнис. От крачола му се процеди малка жълтеникава струйка.

 В средата на изпълнения допреди малко с пръхтене и ръмжене салон стоят три фигури. Две от тях са се изправили над третата, неподвижно просната на оранжевия балатумен под. Над тях, в стъклото на най-високия прозорец на физкултурния салон, едвам се забелязва как проблясват две кехлибарени очи.

*******************

„Инцидентът“ с Иван Димитров накара двамата неразделни дотогава приятели Ивайло и Тихомир да преустановят контакт. Те се отърваха от тялото, хвърляйки го в близкия канал, където се надяваха, че намерилите го ще помислят, че е удавник. След това, по предварителен план, те се покриха. Тихомир помоли родителите си да го изпратят на село за няколко седмици, а Ивайло поиска да отиде на гости на братовчедите си в един морски град, под предлог да изкара там безплатна почивка.

Самообвиненията и кошмарите съпътстваха целия престой на Ивайло в курортния град и той не можа да се порадва на ваканционните усещания, на които се наслаждаваха всички останали летовници. Когато мина достатъчно дълго време, за да се убеди, че никакво подозрение не би паднало върху него, Ивайло се качи на автобуса и се върна в града. Вкъщи той продължи да премисля станалото и последствията му. С нетърпение зачака следващия ден, за да потърси на вечерта приятелите от компанията и да чуе новините.  През целия следобед преди да излезе навън сърцето му биеше учестено от вълнение, а когато започна да се свечерява  то вече галопирше.

Постепенно градската жега се оттегли, за да отстъпи мястото си на вечерния хлад. Дневната мараня на квартал Казински се смени с далеч по-привлекателната, дори празнична атмосфера, пресъздадена в тъмната част на денонощието от почивката по квартирите, музиката на щурците и песните на пияниците в кварталните заведения. Ивайло намери повечето от компанията на обичайното място  – на беседката зад блок 31. Симона, Петя, Мирослава, Мирослав, Добчо и лелеяната Пламена – всички бяха там. С учудване Ивайло откри, че и Тихомир се бе върнал.

Двамата се спогледаха многозначително в началото на срещата, като в погледите им се четеше недоизказаното след „убийството“. Но докато Ивайло, от онази вечер насам, нямаше нито един спокойно прекаран ден, през който да не мисли за направеното и да не изпитва вина, то Тихомир бе в необикновено приповдигнато настроение. Сякаш бе господар на света, сякаш притежаваше най-голямото богатство на земята.

 – Иво, ти сигурно не си разбрал, но Иван от вашия клас се удавил в канала. – ни в клин, ни в ръкав, изцепи лошата новина бъбривката Симона.

– Уж се чудихме как да се отървем от него, а тя каква стана! На всички ни беше много тъпо като разбрахме. Горкото момче, може и да е бил гадничък, но тъкмо беше взел да се поправя и се сближихме. Тъкмо щяхме да… станем приятели с него.

– Ейй – плесна се по челото Мирослав! Като му каза за Иван и се сетих за още едно лошо нещо.  Знаете ли какво ми каза един Петър от другия клас? Онзи от неговата банда, на Иван бандата, де, се казваше Илиян Малкия, нали? Тоя, дето му беше като дясна ръка. Та, той, той също се бил удавил. Само че в един язовир на селото му – Колена. Петър от „В“ клас, дето живее от другата страна на казармите до блока на Илиян, видял капака на ковчега му, който бил подпрян на вратата на кооперацията.

– Тихомире, ти нали си беше на село Колена за две седмици? – с тъжна нотка в гласа се обади Пламена. Защо нищо не си казал?

– Изобщо не съм разбрал, Плами. Нито съм го виждал, нито съм го чувал Илиян – нищо, че сме от едно село. Сигурно е станало като съм си тръгнал.

– Направо ми идва на ума, че сякаш самият дявол е излязъл от ада и ги е погнал всички от онази банда. Бррлллл – възкликна леко суеверното момиченце-кокиченце Симона. И това ако не е свързано с черното проклятие за „Очите“ от 13-то училище, пък на. Нали убитото момче било тормозено от такива същите като Иван и Илиян.

 – Стига Симона, стига, че няма да мога да спя довечера. Това са бабини деветини. – умолително я прекъсна Пламена, а по кожата на нежните и ръце излязоха иглички.

 – А като са бабини деветини, защо те хвана бъзето, а? Аз нали ви казвах, нали ви казвах, че на кака приятелката ги е видяла. Всичко си пасва. „Очите“ са излезли на лов.

– Няма да се плашункаш, Пламенче, аз ш’та пазя, каза шеговито Тихомир, като гордо се изправи,  намести на носа си залепените очила, застана в позата на Супермен и затананика героична мелодийка от филма.

– Довечера задължително ще те изпратя до вас – бъди спокойна, добави той и тръгна да я прегръща нахално. Ивайло ревниво ги изгледа.

Докато понаплашените приятели продължиха да обсъждат темата за смъртта на Иван и Илиян, не защото не уважаваха паметта им, а защото тръпката от разказа и близостта им с тях ги задължаваше да го направят, Ивайло трепереше. Спокойният и равен тон на Тихомир, пък, който отхвърляше като невъзможна всяка връзка с училищните митове и легенди, както и разсеяният маниер, с който се оглеждаше насам-натам, когато някой изкажеше предположението, че ако не е случайно, то убиеца може и досега да се разхожда някъде необезпокояван в квартала, накараха през главата на Ивайло да мине една вледеняваща мисъл. Мисъл, която цяла нощ продължи да го измъчва наред с нарасналата близост между Пламена и Тишо.

– Ами ако е той? Ако е бил той и в Колена. Ако е направил същото на Илиян, което направихме с Иван?

На тънката граница между съня и будността умората на Ивайло едвам бе успяла да го спаси от безпокойството, когато нервите му го тласнаха към друга господстваща мисъл:

Ами ако направи нещо на Пламена?!

****************

Когато парещите лъчи на слънцето над квартал Казински достигнаха своята най-голяма сила и когато дори дебелите сенки на кестените не можеха да спасят децата навън от жегата, настана психологическото време на предела –  лятната ваканция бе вече преполовена.  Ужасната мисъл на всички ученици за наближаващото ставане по тъмно, недоспиването, студените сутрини, мрачните северни кабинети на 13-то училище и трудните изпити нарастваше с приближаването на 15-ти септември, първият учебен ден. Но все още потопени в безгрижието на празните следобеди и безкрайните незапочнати списъци с книги за четене, децата търсиха спасение  в няколкото плувни басейна, пръснати из различни точки на града, където водата, както обичаха да казват възрастните, беше станала на „чай“.

Може би преполовената лятна ваканция, а може би развилнелите се от високата температура хормони и чувства на подрастващите, бяха дали сигнал на още един „Казанова“ от вярната компания на Тихомир и Ивайло да се сдобие със своя „дама на сърцето“. Сбутаният Добромир с кривите си краченца, астмата и другите си безбройни болежки, също се оказа по-голям куражлия от другите. Добчо, както му викаха на галено, събра смелост, пое си дълбоко въздух с риск да се задави и в една прохладна нощ на беседката зад блок 31 наметна с якето си настръхналата от внезапно появилия се вятър Симона. Но Добчо-Дробчо, както често шеговито го наричаше изгората му,  не спря дотам. Добчо пое още по-дълбоко въздух в дробовете си и покани нахаканото и бъбриво момиченце-кокиченце на среща в сладкарница Приказка.

– Вярно е, че противоположностите се привличат! – подхилкваха се приятелите от компанията, смигайки един на друг с  едно на ум –  че послушният и кротък Добчо-Дробчо идва като по поръчка на командажийката Симона-Лимона. Шеговитите  подвиквания „Дробчо и Лимона, гаджета-гаджета“ по адрес на „младоженците“ омръзнаха за няколко дни на гавраджийте. Така необвързаните в компанията станаха малцинство, а срещите на тайфата по пейките, беседките, парковете и басейните се превърнаха в нещо като семейни събирания.

„Ергени“ и „моми“ останаха единствено Ивайло, Тихомир, Пламена и Петя, но по всичко личеше, че Тихомир няма да остави нещата така за дълго. Джентълменското споразумение между него и най-добрия му приятел явно бе пренебрегнато едностранно. След случилото се с Иван Димитров двамата с Ивайло охладняха взаимно и не се викаха един друг, както преди време. Срещите, или по-точно сблъсъците по между им, се случваха само в рамките на компанията. Косвените заяждания и спречквания на двамата не оставаха незабелязани от очите на останалите им приятели. Макар и всички да бяха сигурни, че знаят коя е ябълката на раздора, те не знаеха за подробностите.

Тихомир прекарваше доста време насаме с Пламена, докато я изпращаше сам до блока й, или се появяваше изневиделица под терасата й следобед, викайки я да обсъдят любимия й латиноамерикански сериал. Той буквално бе влязъл под кожата на оглупялото девойче, което, под въздействието на чуждия пример, някак си не искаше да остане последна от приятелките си без гадже за лятото.

– Ще размажа мазната физиономия на този рижав цайс. Само да я пипне още веднъж с пръст и ще му счупя главата. Убиец. „Тихомир е убиец“!

Общо взето в тази философия се изразяваше цялото същество на заслепения от ревност Ивайло, а когато наблюдаваше някоя от по-недискретните забежки на Тишо към Пламена, той полудяваше. Ако ли пък се случеше на шегата да бъде отговорено не с обичайното „Тихомирееее, престани“, а със стеснителен кикот, то тогава Иво се изправяше на нокти и едвам се сдържаше да не скочи върхи превърналия се за него във „враг номер 1“ Тихомир.

*****************

В началото на септември месец ужасът за всеки средностатистически ученик, че началото на училището идва със шеметната бързина на влак-стрела, отравяше пълното удоволствие  от игрите и забавите. Всяка почивка и благинка бе покварявана от тревогата, че  заедно с училището ще свършат лятото, безгрижните и щастливите дни, и ще настъпи краят на извоюваната за поредна година свобода от света на големите.

Да, идваше и този кошмарен ден и час, когато родителите трябваше да приберат насила децата си от игра, викайки ги настоятелно от прозореца, и да ги изпратят в прилежно облекло и с букет цветя по омразния им път към Даскалото. И сякаш  в тези последни дни на носталгия по отминаващото лято и очакване на предстоящите училищни мъки, бързайки да довършат всичко, децата се вкопчваха силно във всяка една свободна минута и прекарваха повече от когато и да е било времето си навън – в игри и събирания.

В един от последните уикенди на лятната ваканция, когато времето започваше да се разхлажда, и благодарение на ниските цени и добрата реколта по трапезите на хората от работническия квартал Казински започнаха да се появяват дарове на природата, като гроздето и подобните на него сезонни амброзии, Ивайло срещна на улицата „почти случайно“ Пламена. Той й предложи да отидат на разходка до центъра на града. Молбата му бе под предлог тя да помогне като моден консултант в избора на нови маратонки. Срещата с Пламена  бе „почти случайна“, защото всъщност бе планирана до най-малката подробност от страна на Ивайло, който през този ден буквално дебнеше момичето да излезе. Той беше взел решение да й каже нещо, с което да попари завинаги надеждите на Тихомир за близост с нея.

Дълго замисляната маневра срещу Тихомир бе само началото на атаката към предателя, който се бе отвърнал от уговорката  никой от двамата да не ухажва феята на феите, без тя да го предразположи. Ивайло  успокояваше съвестта си и оправдаваше планираните действия и с това, че не търси само възмездие, а провежда вид спасителна мисия – откъсва своята хубава Пламена от паяжината на един формиращ се психопат и вероятно убиец.

Времето на удара също беше точно изчислено. Ивайло избра за своето „откровение“ уикенда, в който Тихомир замина отново на село, за да помага на родителите си в започналия гроздобер. Идеален момент, в който лукавата му особа нямаше да може да се защити веднага и ефектът от акцията по предпазването на Пламена щеше да я тласне директно в прегръдките на нейния спасител в бляскави доспехи.

Уговорката с нищо неподозиращата за спасителя си Пламена стана лесно. Наивното момиче на драго сърце прие предложението да помогне на своя добър приятел в покупките. По пътя на отиване обаче тя забеляза, че от челото на Ивайло се стича струйка пот, издайническа струйка пот, която явно се дължеше на стаявано напрежение отвътре. Тя веднага се сети защо добрият й приятел се държи така сковано откакто се срещнаха по-рано.

 – Само не и той – мислеше си момичето и прехвърляше на ум начините, по които да му отговори. Накрая реши да бъде директна и твърда.

– Плами – обади се Ивайло, докато пресичаха голямото кръстовище надолу към града, от което вече се навлизаше в централната част с магазините. Дай да спрем малко в онази градинка да пийна вода, че ми пресъхна устата нещо. Ако искаш и да поседнем на пейката за малко, а?

Седнали на пейката, те се умълчаха. Всеки от тях предчувстваше, че идва моментът на истината.

– Виж, Плами, аз… – изпъшка Иво, преглътна насъбралата се слюнка в устата и си взе дълбоко въздух. Аз трябва да ти кажа нещо много важно. Става дума за това, че…

– Охххх, и ти ли, бе, Иво – прекъсна го драматично Пламена, решавайки да изиграе ролята си на отегчена от ухажори красавица като на театър и така по-лесно да се отърве от неудобния разговор, завършващ с „предпочитам да си останем само приятели“.

– И ти ли реши да ми се обясняваш? Не ви ли омръзна на вас, а?

– Но, ъъ, защо „и аз ли“? – объркано каза Ивайло. Аз друго щях да ти кажа, но кой е този с мен, който също ти се е обяснявал? – преглътна отново и се почеса нервно по крака, след което се наведе, взе една малка сламка трева и започна да я усуква около пръста си. Последваха 10-тина дълги секунди мъчително мълчание.

 – Ами, първо Тихомир ми се обяснява в любов три дни под ред, а сега ти? Мислих, че с него сте се разбрали и знаеш. Не знаеше ли?

– Да, да Плами, точно за Тихомир исках да си поговорим! – внезапно се оживи Ивайло, погледна Пламена за миг и извърна погледа си надолу.

– Но, я кажи, Тишо какво ти е казал по-точно? И ти съгласи ли се?

– Какво, какво… – отегчена повтори тя. Какво друго може да ми каже, освен… последва отново пауза.

– Предложи ми да сме гаджета, бе глупчо. Каза, че сте се разбрали и ти си нямал нищо против. Нали знаеш, че аз не исках да заставам между вас, но след като сте се били разбрали и си постъпил така, ъъъ… благородно да се откажеш от мен (Пламена нервно пририта с краче и леко сви ръката си в юмруче), то аз му казах, че ще му дам отговор като се върне от гроздобера.

– И най-вероятно отговорът ми ще бъде „да“.

– Не –  извика Ивайло. В никакъв случай не го прави. Не знаеш с какъв човек се забъркваш. Тишо много се промени от известно време. А това, че съм се отказал от теб е поредната от долните му лъжи! – лицето на ухажора пламна в пристъп на яд.

– Ти просто не знаеш, Плами, ти не знаеш, че… трудно ми е да ти го кажа, но ти не знаеш… че Тишо е много опасен. Всъщност Тишо удуши Иван Димитров в салона по физкултура и двамата с него хвърлихме тялото в канала. – избълва греховете си наведнъж Ивайло.

– Ивайло, бе, подскочи от пейката Пламена, и го плесна силно по коляното.

– Как може да говориш такива неща за най-добрия си приятел? Не те ли е срам? Толкова ли го мразиш, задето се сближихме? Тихомир бил лъжец и опасен – виж кой го казва, господин почтеност. – просъска тя.

– Само да довърша, чакай малко – отговори с пресипнал глас Ивайло. Всичко, което ти казвам, е истина. Аз съм свидетел. Тишо удуши Иван, защото те ревнуваше. Може и да е било без да иска, но… Преглътна тежко.  След това е убил и Илиян от селото му, онзи Илиян от Колена – приятелят на Иван. Тишо знае една хватка от борбата и я прилага убийствено добре. Заклевам ти се в майка и баща. Да пукна, ако лъжа!

– Ивайло, аз ще си ходя. Наслушах се на глупости. Омръзна ми от теб. Купувай маратонките сам – сопна се Пламена и стана да си ходи.

– Добре Плами, щом не ми вярваш – подвикна след нея Ивайло – тогава как ще обясниш, че Тихомир започна да слуша музиката на Вагнер и всичките му сънища, които е споделял с мен, са изпълнени с подсъзнателното желание да убие Иван. А фактът, че и двамата с Тихомир изчезнахме след като Иван се удави не ти ли подсказва нещо?

 – Това да не е някоя от шегите на Тишо, а? Тишо те накара да кажеш това, нали? Ивайлооо, ако пак сте намислили с Тихомир да ми правите номера, няма да стане. АЗ СИ ТРЪГ-ВАМ! Ще се видим някой ден с другите. Чао!

– Но, Плами, чакай…

-КЕЛЕШИ! – чу я да казва, отдалечавайки се от него с наперено фръцкане в походката.

От този ден нататък Ивайло изпадна в тежка депресия и не излезе нито веднъж с компанията зад блок 31. Мисълта, че Пламена ще приеме предложението на Тихомир, го потискаше и го превръщаше в зомби на депресията.

А подозрението, че по този начин тя се вкарваше в голяма беля, невероятно много го плашеше. Ивайло се затвори в тесния и задушен апартамент, почти спря да говори със семейството си, и под влиянието на обсесията си придоби съвсем различен вид от обичайния  – момчето заприлича на душевноболен, обладан от зъл дух или всесилна мания, на сянка,  чиито жадни за мъст очи единствено оставаха будни и живи. В тях определено се усещаше нещо. В тях се зараждаше злото.

Изолацията на Ивайло от външния свят продължи няколко дни, прекарани на тъмно пред телевизора, или до късно през нощта с книга в ръка.  От нея го извади  една умопобъркваща мисъл, която заседна безутешно в главата му. Той случайно видя през терасата си Тихомир да минава отдолу и изпита необясним вътрешен порив да метне върху главата на приятеля си 5 килограмовите гири, с които тренираше понякога. Гирите вече бяха в ръцете му, но за щастие от транса го извади майка му, която излезе с леген дрехи на балкона и му викна да се отмести, след което го нахока:

– Тук не е място за тренировка с тежести, ще вземеш да залитнеш и да изхвърчиш надолу, сине майчин. И после какво ще обяснявам на комшиите!

Ивайло се прибра целия облят в студена пот и се опомни чак като наплиска лицето си няколко пъти с вода. В огледалото обаче му се стори, че видя нечие друго лице вместо своето. Толкова ли се беше замаял от депресията – помисли си и легна да спи. Спа непробудно цял ден и цяла нощ.

***********

– Тише, ела, търсят те по домашния. Май че е Ивчо от твоя клас! – викна към сина си майката на Тихомир на следващия ден.

– О, мой, реши да се обадиш най-накрая, а? К’во става, питаш кога ще излизаме довечера ли? – развеселен, както винаги, се обади дразнещият глас на очилатия рижавикав дълганак Тихомир.

 – Тихомире, да, питам кога ще излизате – дежурно отговори Ивайло. Тези дни не бях добре и няма да е лошо да подишам малко въздух. Вие за колко часа сте се разбрали с другите?

– Ами, мой, то, довечера сме на кино по двойки. Ако искаш звънни на Петя да я питаш дали й се ходи с теб, щото с другите сме се уговорили по семейно, ако ма разбираш накъде та бия?

Ивайло много добре разбра какво означава това. Всъщност той вече го знаеше, предчувстваше го, но чувайки думите на Тихомир, му причерня.  Неконтролируемите емоции от миналия ден с гирите отново се пробудиха и започнаха да взимат превес над свободната му воля.

– Ами, ти имаш ли работа днеска? Да речем, можеш ли да излезеш след час, да ти кажа нещо. Важно е.

 – Какво ще ми казваш, бе, градски? Хич не ми се излиза сега. Дават един филм с Джекито Чан по кабелната и съм си опукал пуканки.

– Трябва да поговорим за Калпазанчо, ако ма разбираш накъде та бия – вяло каза Ивайло, а в гласа му се четеше ирония. Чакам те на канала. На същото място след час. Ако искаш ела, ако ли не – тогава – сори, последствията са за теб и само за теб – каза той и затвори.

****************

На тръгване към срещата с Тихомир Ивайло взе скришом ловния нож на баща си. Ножът беше с голямо и блестящо острие, с назъбена обратна страна, с масивна дръжка, имитираща слонова кост. По-скоро трофеен сувенир за секцията, отколкото за уред за употреба по време на смъртоносна битка с тигри и крокодили.  Мачетето беше зле наточено, но достатъчно остро, за да вдъхне респект на всеки, пред когото изненадващо бъде извадено.

По пътя за канала, към мястото, което по подразбиране и двамата знаеха, точно там, където хвърлиха безжизненото тяло на задушилия се Иван Димитров, Ивайло се опитваше да  измисли план за действие: Трябва да го предупредя, че знам всичко! Трябва да го накарам да се откаже от Пламена. Ако не иска доброволно, трябва да събера смелост и да го заплаша с ножа. Трябва, ако се наложи, и да го използвам. Трябва! Другото е лесно – каналът ще поеме всяка мръсна тайна и ще я отнесе далеч.

Каналът се намираше на юг от блоковете на квартала. Около него беше обрасло целогодишно с треви, храсти и други труднопроходими гъсталаци Съоръжението бе построено преди 40 или 50 години. С негова помощ плодните градини и посевните площи извън града биваха напоявани през горещите лета. Но в него имаше и много печал.  Там бяха намерили смъртта си десетки деца от квартал Казински. Десетки смели експериментатори на слабите си физически възможности, които, подлъгвани от привидно спокойното течение, потъваха завинаги и оставяха във водата своята младост и невинност, оставяха своя живот. Сякаш над канала тегнеше черно проклятие, сякаш той ежегодно, като кръвожаден речен бог от Амазонка, поглъщаше поредното лятнo  жертвоприношение. Дали това беше проклятие, или всичко бе резултат от лош късмет, никой в квартал Казински не можеше да знае истината.

Ивайло навлезе в гъсталака, опасващ канала от двете му страни, и веднага забеляза, че тревата, водеща към мястото за срещата, е прясно отъпкана.

– Тихомир е дошъл вече – каза си на ум.

По чорапите, които бе обул под олющените си сандали, полепнаха досадни трънчета и осили. Момчето се наведе да премахне един особено дразнещ го бодил и от задната част на панталоните му го сръчка масивната дръжка на ловния нож. Ивайло се замисли:

–  Какво съм тръгнал да правя? Изобщо, как ми хрумна да взема този нож? А ако всичко е било случайно съвпадение? Иван наистина сам се задуши. Тишо не го е убивал. Иван започна боя. А онзи Илиян – сигурно просто не е можел да плува добре и затова се е удавил в язовира на селото си. Тихомир, пък, бързо забравя всичко лошо. Той си е такъв. Това обяснява и хладнокръвното му понасяне на инцидента.

– Та Тихомир ми е най-добрият приятел! Аз трябва да се радвам, че е с Пламена. Ако съм наполовина смел и доблестен колкото Тишо, трябва да му я отстъпя. Отстрани погледнато, той си я спечели честно. По-забавен е от мен, по-висок е, ако не бяха очилата му и рижата коса, щях да кажа, и че е по-красив. Това, което си въобразявах досега, трябва да е от ревността. Тишо не е убиец. Аз щях да се превърна в убиец. Веднага ще му кажа, че се отказвам от Пламена. Всъщност, Петето също е доста хубавка, а и остана сама…

Ивайло извади грамадния ловен нож и с все сила го метна към канала. Чу се цопване. Момчето продължи към мястото, където се отърваха от тялото на злия тиранин Иван Димитров и със свит корем се замисли отново за срещата със своя най-добър приятел Тихомир. Какви думи трябваше да подбере. Как щеше да започне извинението си?

Неусетно той се видя след няколко седмици. Училището вече беше започнало. Той и Тихомир седят заедно на един чин, както винаги, звънецът бие и те излизат в голямо междучасие. В коридора срещат Пламена и Петя. Тихомир хваща Пламена за ръката, а Ивайло поема ръката на Петя. Пламена му е вече безразлична, сива. Сега Петя е любовта на живота му. Сега тя е неговата хубава Елена. Всички заедно слизат надолу по стълбите и сядат да закусват в лафката. Тихомир е във вихъра си и ръси шега след шега. Те двамата отново са най-добри приятели.

Изведнъж зад едно дърво с дебел ствол изсвири метален лост и цапна Ивайло в тила. Момчето изстена и се строполи на земята в безсъзнание. Минаха няколко минути на затъмнение, след което Ивайло започна да се свестява. Със все още разфокусиран  поглед той извърна врат нагоре и видя двете слаби и издължени ръце с дълги пръсти, които държаха лоста. Над ръцете имаше глава. Глава на очилат човек с червеникава коса.  Ивайло осъзна, че това бе не някой друг, а Тихомир. Зад стъклата на очилата обаче очите му бяха различни. Това не бяха неговите очи. Това бяха злобни, нечовешки, търсещи мъст очи. Очи с нереален жълт ирис. Очи, като на котка в тъмното. Очи, в които гореше сатанински огън.

Човекът, който се прероди в гълъб

Стандарт

О-оо, здравейти, уе, компанията! Как сти? Кога шъ черпити една ракийка?

Кой съм аз, чи да ма черпити ли? Чи кък кой, уе?

Аз съм Който е и Който е бил, и Който иде, Всемогъщият. Аз съм Алфата и Омегата, Първият и Последният, Началото и Краят.

Аз съм Господ, уе. Властелинът на Космоса и Земята. Господар и командир на Вселената и нейните паралелности. Генералът на небесното войнство и хазяинът на всички твари, що населяват земната тръд!

Ма ни мъ познахти, щот съм са дегизирал и говоря на меко, нали? Е-ее, туй е, щот съм на гости при едни роднини от Бургас, и за да не бия на очи са сливам с обстановката като преправям  произношението ми да звучи по-мекичко, нося  само анцузи Адидас, гледам лошо, ходя на фитнес и от време на време побийвам по някой друг циганин или бежанец.

Ето, сега, заради вас, ще изляза за малко от роля, за да съм по-автентичен. Хъккхх-ъмммм…

Да, аз съм българин. Господ е българин. Реших да се чупя от Йерусалим, че много напечено е там – араби, евреи, взривове – всеки ден дандания.

От 1993 г. съм в България,  но не се показвах много, защото, нали знаете – молитви, литургии, прошения – такива ми ти досадни работи са ми омръзнали за 6-те хиляди години, откакто създадох планетата. Предпочитам да съм си инкогнито, така, да ми е по-спокойничко от разни ми ти религиозни фанатици и баби със свещи.

Ай, въй – а помните ли онзи футболен коментатор как ме издаде по време на мача с Франция за квалификациите на световното по футбол 1994 г., ъ? Тц-тц-тц, голям резил щеше да стане, ама се размина работата. 

Че как няма да ми вярвате, че съм българин, бе? Аз даже гражданство си изкарах, с паспорт, заверен от МРВ-то. Даде ми го една намусена лелка от министерството. Вика – ай, от мен да мини, пускам те за паспорт, ама да ми върнеш услугата. Да, сега е министър на правосъдието – с моя помощ стана такава тази тетка Цецка.

Разбрахме са по въпроса, че Господ, тоест аз, съм българин. Така, сега по същество. 

Абе, това гълъбите са ужасни създания, бе! Как съм ги изпуснал така да се разпространят извън кафезите тези изроди, тц-тц-тц. По първоначален план не биваше да са такива гадове. А те – гнусни, нахални, ровят по кофите, цвъкат ти по главата, по колата, по прането. Навират ти се в краката и те притесняват, както си ядеш дюнер на алеята в морската градина. И постоянно се съвкупляват. Навсякъде, без никакъв срам, по всяко време, нон-стоп. Аз вярно, че едно време бях казал – ПЛОДЕТЕ СЕ И СЕ МНОЖЕТЕ – но тяхното си е направо разврат. НЯМАТ МЯРКА!!!

Ето, онзи ден един гълъб погна даже няколко гларуса да онождва. Големи еротомани са тези хвъркати постдинозаври, значи. То в Содом и Гомор беше по-умерено, бе, мама му стара.

И са изверги, бе, тяхната перушина гълъбска. Върхът на сладоледа беше, когато един слънчев юнски ден най-величествено и божествено си похапвах баничка с боза по улицата и ненадейно се натъкнах на смразяваща кръвта гледка: Два току-що излезли от контейнера чорлави и развълнувани гълъба с настървение си кълвяха от трети техен пернат събрат – смазан на улицата и направен на пихтия от преминаващите автомобили. Настрани от кървавата вакханалия хвърчаха мръвки, черва и перушина. Гадост, бляксссс. Такава сцена и целия Стар завет да преровите, пак няма да откриете.  Развалиха ми закуската тези пусти антихристи и хвърлих лев и петдесет стотинки на улицата, тяхната перушина недна.

А на следващия ден, когато по погрешка пак минах оттам, един чорлав и проскубан нехигиеничен гълъб-нихилист, пак от същата пасмина, ме уцели с коричка хляб, докато я кълвеше стремглаво с нефелната си човка. Пфууууууу. А-НА-ТЕ-МА!

И сега… най-важното.

Нали знаете, че според моята доктрина, след като човекът предаде богу дух, демек умре, после добрите човеци отиват в рая, а лошите в ада.

Обаче не знаете, че и бащинията ми, в смисъл – планета, съвсем малко се попренасели напоследък (не само гълъбите се съвкупляват постоянно, ами и негрите, арабите и най-вече индийците и китайците). Толкова малко се попренасели Земята, че светията Петър оня ден ми докладва, че Луцифер му връщал грешниците в Чистилището, защото нямало място в ада.

– Да ги настанявате в рая, протестирал рогатия, там има още незаети места, и напливът  не е така голям, защото почти никой не минава теста за святост.

– Колегата Луцифер е пропищял, дудне ми Петър по божефона. – И заплашва, вика ми: „Кажи на Йехова, че няма къде да ги слагам вече тез мерзавци. В казан са вече по петима и капацитетът е изчерпан. Наблъскал съм ги като студенти в маршрутка. Скоро ще се вдигнат на революция. Дай да измислим нещо, инак хвърлям оставка!“

И се оказва, ей Богу, че доктрината ми за наказанието и възнаграждението в живота след смъртта е пред фалит, мама му стара.

С целия си божествен капацитет мислих задълбочено по тези проблеми, претеглях и отхвърлях варианти. Накрая събрах мозъчния ми тръст от научни съветници, измежду които: Архимед, Питагор, Аристотел, Леонардо да Винчи, Алберт Айнщайн, другартя Карл Маркс, д-р Фройд, д-р Менгеле и още две-три еврейчета там някакви. (Да, Менгеле. Какво!? И аз като американците реших да не похабявам потенциала на учените мъже – нацисти; както те вербуваха Вернер фон Браун и Райнхард Гелен, и аз взех на работа при мен доктора, мъчил народа ми в Аушвиц).

И с тия ми ти хубостници мислихме, обмисляхме, претегляхме и отхвърляхме варианти и накрая се сетихме за онази прастара идея за прераждането и кармата.

И реших. Оттук нататък отменям пращането в ада (раят си остава засега) и за циркулацията на душите на грешниците влизат в сила постановленията ми за прераждането, а те гласят: 

Който покойник има неизкупени грехове, тежко и черно сърце, изхабена съвест  и е гласувал за партия ГЕРБ, или Тръмп на последните избори, директно светията Петър ще му удря черния печат в документите и го връщаме обратно на ЗЕМЯТА в някаква ужасна форма, която да го измъчва и гнети, да му тежи и да му е гадно.

Избрах вие, грешни синове адамови и дъщери евини, да се прераждате в облика на улични гълъби в България и цял живот да ровите по кофите.

Ще попитате – ЗАЩО?

Ами, в тази биологична форма всеки човек ще ви презира, всеки ще се гнуси от вас, всеки ще ви пустосва и пъди. Ще се храните от отпадъците, ще спите по дупките и чумавите места. А най-големите ви мъчители ще бъдат уличните котки и децата. Пък и шафьорите на коли честичко ще ви мачкат по пътя. Какво по-голямо наказание от адовото, освен това да се преродиш в гнусен гълъб, а? Добре го измислихме, да ви кажа.

И за да ви наплаша да не бъдете такива грешници през животите си, защото откакто тръгна модата на солариумите пърженето в казан май не работи никак, ще ви оставя да чуете историята за първия нещастник, който експериментално бе прероден в гълъб. Казва се Стамен и също като мен е българин. 

****************************************

Стамен, или Стамбата, както го знаеха повечето хора приживе, беше луд.

Сега ще кажете: Е-е-е, доста нехуманно, да експериментираш с луди! С какво е заслужил горкият дебил такава тежка участ.

Да, но съгласете се, че в научните експерименти с хора се ползват предимно душевноболни, затворници или евреи. По обективни причини подминах евреите, със затворници никой не ще да си има вземане-даване, значи, логично остават лудите. А пък и Стамбата ми беше под ръка. 

Той не беше кой знае какъв грешник, но греховете му бяха достатъчни за ада, и най-важното – той ги осъзнаваше. Докато беше жив, той бе тормозил кучета, гонейки ги с пръчки, бе крал кроасани от сладкарницата и други подобни. А за да реализира мечтата си да стане стриптизьорин знаете ли какво бе направил?  Бе участвал в езическия ритуал на Сирни Заговезни по прескачането на голям огън и то бе прескочил огъня гол, развращавайки по този начин, като един съвременен Сократ, насъбралите се да гледат ритуала дечурлига и майки-милфове.

Да – нищо особено, обаче ужасяващото, смъртният грях на Стамбата беше, че той бе нарушил най-важната ми заповед  – петата. А тя гласи: „Почитай баба си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята“ (Във вашия непълен вариант от Библията е „Почитай майка си и баща си“, но това е погрешното тълкуване на онзи немарлив мой ученик Мойсей. В оригинала е: „Почитай баба си!“. Казах!)

А да обидиш баба си е най-страшното поругаване на моите заповеди, най-скверното богохулство, защото аз самия съм отгледан от баба ми (Великата богиня майка) и не толерирам, повтарям, не толерирам никакви подигравки с която и да е било баба. А Стамбата, Стамбата, този мръсник, този богохулник, този поругател на светостта ми, точно два дни преди да се спомине, в яростния пристъп на душевната си болест бе ритнал  баба си в пищяла при отказа да си доизяде попарата. Горката жена – на погребението му куцаше.

Стамбата умря от токов удар. Бръкнал в контакта с голи ръце (нали ви споменах, че е луд), за да провери дали там не е случайно невидимият космически кораб-майка на извънземните мравки невидимки-колонизатори от планетата Кошер-Мошер-Барабошер. 

И – алей-хоп – ето го в Чистилището и оттам направо свети Петър го препрати не към Луцифер, а обратно на Земята, за да се излюпи от едно гълъбско яйчице.

**************************************

Гълъбът Стамен се излюпи в един много горещ понеделник в ниша на тавана на студентско общежитие в центъра на ж.к. Студенцки град/ София. Гнездото на майка му и баща му, върли чалгари, които не пропускаха никога участие на поп-фолк звезда в дискотека Плаза, беше близо да прословутата улица с дюнери, пици и хамбургери, наименована от поколенията гладни студенти „Манджа стрийт“.

За има-няма 30-тина дена Стамбата се видоизмени до размерите на възрастен индивид, благодарение на обилните порции с картофи и мазната мръвка от дюнер, с които майка му и баща му подхранваха потомството си. Наказаният душевноболен  този път се роди без ментални недъзи и израсна напет, с лъскава перушина и  червена пигментация на очите, което го превръщаше автоматически в класически красавец, според  естетическите предпочитания на гълъбите в наше време.

Родителите му – гълъба Моро и гълъбицата Валя – буквално бяха обиколили света с едно реалити предаване за гълъби, и след като продуцентите ги пуснаха на свобода, те решиха да се установят, както обичаше да казва Моро, в „Студенцията, при интелигенцията“. 

Валя и Моро знаеха  „две и двеста“, и затова обучиха добре децата си как да се справят в арела на Студенцкия град.

Когато поотраснаха гълъбетата им, гълъбът Моро и гълъбицата Валя ги изритаха от гнездото навън, да се оправят сами в живота, като за последно им преговориха най-ценните съвети за оцеляване. 

Разбира се, че тези съвети са на гълъбски език и за всеки нормален човек биха представлявали несвързано гугукане, но аз съм Господ Бог – демиургът на мирозданието и на всяка живинка, все пак, а и провеждах научен експеримент, затова съм  си записал всичко и съм превел думите им: 

– Начи, синко, гу-гу-гу – обясняваше бащата Моро – ся, като тръгнеш за храна по Манджа стрийт, хич да не ти пука от студентите. Навираш се в краката им без да му мислиш и кълвеш всяко паднало късче дюнер без колебание. Минута невнимание и някой друг мръсник ще ти измъкне вечерята изпод клюна, КАПИШ?

– А в контейнера трябва да си най-напред. И хич не се шашкай, като падне нещо вътре. То в нашия квартал котки няма. Изхвърли ли си някой торбичката с боклук – на часа я разпарчедосвай. Минута ошашавеност и някой друг тарикат ще ти отмъкне вечерята изпод човката, КАПИШ?

– И да са пазиш от циганята – гу-гу-гу, Стаменчо, мама – съветваше го майка му Валя. Само те са опасни тука. Ако не си предпазлив, като нищо ще те хванат и ще те опекат на шиш преди да си навършил два месеца, мама. И гледай да пресичаш само на зелено, мама, че батко ти Янко още стои хербариран на улицата до студенцкия стол номер 4.

– А ако случайно доживееш до лютата зима, до Новата година, когато няма храна в контейнера,  когато студентите са си по провинцията и всичко на „Манджата“ е затворено – заръча му за последно Моро – то кацай на терасата на частните кооперации. Все ще се намери някой кретен да ти хвърли един крайшник ляп.

След всички тези напътствия гълъбът Стамен и братята и сестрите му, които се излюпиха в неговото котило, се присъединиха към ятото младоци в близкия парк. Храната от контейнерите в Студенцки град бе като рог на изобилието за тях, а  водица си посръбваха от калните локви наоколо.

Остатъците от дюнери и бургери по „Манджа стрийт“ бяха за Стамен и компанията му като меню от скъп ресторант. Всеки имаше своя собствена маса, предварително запазена с маркировката на изцвъканите му курешки по-рано. Компанията  гълъби пристигаше точно 1 час преди мръкване за вечеря, а после обикновено се напиваше с ферментирали компоти от джанки, захвърлени на близките кошове, и кацаше до близката чалготека Плаза денс център, за да хвърли по някой гюбек и да послуша новите хитове на Фики, Галин, Преслава, Ани Хоанг, Джена, dj Живко Микс и другите звезди от небосклона на Пайнер мюзик.

Гълъбът Стамен и себеподобните му живееха извън закона, като истински чалга тарикати. За тях нямаше непозволени неща. Взимаха всичко, когато и където си поискат. Правеха всичко, когато и където си поискат. Кацаха навсякъде, когато и където си поискат… и цвъкаха навсякъде, когато и където си поискат. Те грабеха и не зачитаха никакви морални кодекси –  същински пирати.

А как обичаха да тормозят и издевателствуват почтените минувачи, само. Прелитаха несръчно над главите на хората като пикиращи изтребители и щедро ги обръсваха с паразити и боклучен сос.

Единствената конкуренция за блага и терен на Стамен и ятото му беше съседното ято от гарги, с което си устройваха сбивания веднъж в седмицата. То си е направо грехота да не бастисаш някоя гарга, когато си фиркан до козирката с ферментирал компот от джанки, нали?

После дойде и световното по футбол. Стамбата и пичуларите от тайфата засядаха по цяла вечер пред голямото прожекционно платно на кафе клуб 35 и възторжено се превръщаха в невъздържани ултраси. Ех, живот си живееха…

Минаха се няколко месеца и Стамбата съзря полово. Към всичките му удоволствия се прибави и пристрастяването в плътско-перушинестите страсти. Стамен се превърна в истински бонвиван-сваляч, напери се доста след първата си дузина свалени гълъбици със големи „очи“, и за нула време не остави неопетнена гургуличка в ятото. При уличните гълъби съвсем не действа принципът за моногамията, както при повечето птици в дивата природа, съм длъжен да добавя. 

Накрая гълъбът Стамен се преориентира в живота, кротна се, взе се в ръце, събра се с най-сгодната момичка от ятото – работлива гълъбичка на име Кичка, и се установиха на тавана на една от новопостроените нови кооперации за тузари в Студенцкия град, пак близо до „Манджа стрийт“, където Стамбата се разплу като турски бей и напълня с 250 грама.

За негов късмет женичката му намери на пътя чисто нов смартофон Samsung Galaxy S8 с годишен абонамент за мобилна телевизия. Прибраха го на тавана и заживяха щастливо в идилията на модерното консумативистко презадоволено семейство, гледащо реалити формати и турски сериали по цял ден. В семейната слама скоро заблещукаха и няколко яйчица. 

Тогава осъзнах, че това не беше ад за Стамбата, това си беше рай, гълъбски рай. Експериментът се провали.

****************************************

И това ми било наказание, и това ми били адски мъки. Кой идиот предложи да заместим Ада с прераждане в уличен гълъб. А, да, май бях аз, дядо Бог. 

Така няма да стане. Проблемът с пренаселването на ада ще го решим по традиционния начин – с експанзиране на пространството и отварянето на нов Адов комплекс. 

Нека всеки грешник с фобии към семейство гълъбови бъде спокоен. Реинкарнацията в гълъби отпада.

Минавам на план „Б“. Онази наскоро открита екзопланета в съседната звездна система Проксима Кентавър има сравнително нисък наем, а условията се доближават до царството на Луцифер: температура от около +300 градуса по целзий, силна вулканична активност, добър процент земетресения и високо съдържание на въглероден диоксид и сяра в атмосферата. Е, малко ще натоваря небесния бюджет с по-високите разходи за транспорт, ама айде.

Само се питам кой е достатъчно голям садист, за да го назнача за управител на Ад 2.0 – май ще да е онзи психопат д-р Менгеле?

 

Йеховата на Галактиката

Великата стена на егоизма

Стандарт

Мислиш си, че си неудачник. Мислиш си, че никога няма „да се оправиш“. Смяташ, че от теб по-зле няма, че си пълна скръб, че държавата е отврат. – И аз така. Но…

Погледни към близкия контейнер! Огледай се добре! Виж лицата на човекоподобните, които ровят в боклука ти и помисли пак дали няма по-зле от теб.

************************************

Коледа на лето господне две хиляди и поредното. Грее слънце като за май месец.  Глобалното затопляне мори само обитателите на полюсите, а на нас засега ни е добре – ще платим по-малко ток. Е, няма сняг, ама карай, нали по телевизора  го дават как вали в Лапландия.

Коледа е. Коледа е още от 1 ноември, поне според елхите в мола и декораторите на сносните магазини.

Коледа е и народът е отворил сърцата и кесиите си. С коледно настроение хората са заредили резервоарите на 15-20 годишните си автомобили от бензиностанциите на олигархията и са поели по друмищата на градове, села и паланки с една върховна цел. Да напазаруват за празниците.

Хипермаркетите гъмжат от човекопоток. Едрите капиталисти са пуснали „примоциите“ на макс, а подивелите им клиенти вилнеят по стелажите с продукти  като същински комунисти – къде що видят червен етикет – разграбват го. 

Резултатът  – кръгооборотът стоки-услуги получава мощен тласък. Коланът на съседа чичо Пешо получава още една-две нови дупки коледно разширение, а яките кълки на жена му леля Пенка изненадващо спраскват новите  „данки“ от мола и тя получава като коледен подарък от дъщеря си Габи чифт още по-нови, но този път xxxl размер. 

Народът плюска като за последна Коледа, сякаш ей оттам го дебне Апокалипсиса. Нагъват се пържоли, луканки и суджуци, печени пилета, агнета и свини така, както и попско дете на задушница не е нагъвало в най-смелите си мечти.

Чичовците шкембелии и лелите дупарани удвояват количеството на изхвърления боклук от домакинствата и напразно се чудят защо вече започват да се запъхтяват дори като слизат от колата и се качват на асансьора.

***************************

До контейнерите на кварталната агломерация от панелни небостъргачи са насядали на припек група циганки. Дебнат кой какво ще хвърли. Не празнуват. Както мнозина  клети каторжници и те са на работа по празниците. Знаят, че тогава отпадъците винаги са по-изобилни.

Приближавам кошовете за боклук с щедри коледни подаръци в ръце. От върхарите на найлоновите торбички се подават обелки от краставици, опаковка от сирене Бри, флакон дезодорант, рекламна брошура на мобилен оператор, в която прилежно са загърнати десетина изрязани нокътя, мухлясал крайшник хляб и тук-таме някоя изхабена ролка тоалетна хартия.

Черешката на коледните ми подаръци е плюшена играчка. Стар боклук, който отдавна събира прах на секцията. Една от циганките многозначително ме гледа как се боря с капака на претъпкания контейнер. Момичето е на моята възраст. Подавам  играчката безмлъвно в ръцете й. Лицето й грейва.

Забравям да й кажа „Хоу-хоу-хоу Весели празници“, понеже не съм циник, но се замислям обратно по пътя за случилото се. 

За пръв път не изпитвам онова неудобство, когато хвърлям боклука и до мен е някой от онези нещастни човекоподобни хорица, орисани от съдбата да обикалят и ровят по сметищата; някои от онези клетници, чиито деца са обречени вечно да са по-зле от теб и мен, и за които кошът с боклуци е детска площадка за игра, училище, социална мрежа, луксозен търговски център и извор на живот.

Неудобството, което съм изпитвал винаги в такива случаи е просто сконфуз, мимолетно и сектантско чувство на срам, че аз имам, а те нямат, но все пак е Коледа и мисълта за това чувство някак си не иска да изчезне така бързо, както преди.

Разсъждението над проблема ме повежда по наклоните на въпроса защо е така, защо ми е неудобно, и ме изправя в крайна сметка пред Великата стена на егоизма.

Често, когато до мен има клошари, докато хвърлям боклука си, се опитвам да ги погледна, да ги разгадая, да узная как са стигнали до този хал, но без да ги питам и предлагам помощта си, разбира се. Никога не успявам.

Сега обаче е Коледа и е вълшебно време. Сега успявам да ги разгадая, но чрез вглеждане в себе си.

Боклукчиите не са чак толкова различни от нас. Нима някои от предците ни не са изпадали в подобно трагично състояние? Нима не са били неуки, мръсни, дрипави, изоставени от всички и преследвани от лоша поличба?

Забелязал съм, че често боклукчиите са прилично облечени със стари дрехи, дори маркови. Значи някои полага грижи за тях!

Забелязал съм и обаче, че ако скитниците не са част от развеселена ромска бригада, те държат главата си приведена и не поглеждат в мен. Никога не успявам да видя очите им. Крият се.

Неудобството помежду ни взаимно ли е? Или просто те знаят, че ако отговорят на погледа ми ще ми стоварят най-тежкия срам, най-голямата вина и затова решават да ме пощадят.

Този най-тежък срам, тази неудобна истина е, че аз, ти, ние, вие на ТЕОРИЯ сме част от едно социално, хуманно общество на християнските ценности, на състраданието и взаимната подкрепа.

И макар че аз, ти, ние, вие сме образовани и млади, със силен дух за борба с неправдите, със изострена чувствителност към социалната несправедливост, с претенциите да сме добри и възпитани, всъщност стоим безучастно изправени пред ВЕЛИКАТА СТЕНА НА ЕГОИЗМА и в разрез с всичко човешко позволяваме това да се случва. Позволяваме в обществото ни хора да ровят по кофите и да подават ръка за милостиня. Това е унизително и античовешко. Това ни връща 100 години назад.

Да, всички ние плащаме данъци, с които социалните институции би трябвало да се грижат за социално слабите. Това обаче не бива да снема отговорността ни, защото сме на ясно, че грижите са некачествени и не оказват истинска помощ на нуждаещите се, не ги превъзпитават и не ги учат как да излязат от лошото положение, да избягат от неволята.

Всички роптаем срещу живеещите на наш гръб, сърдим се за социалните им надбавки, при все че и ние сме нуждаещи се, но не правим нищо за да прекратим това.  Институциите наистина помагат, но те само забавят, не прекратяват агонията.

А ние? Ние сме съучастници в неправдата с егоизма си, защото виждайки, че друг не може да свърши важната социална работа, не я вършим сами, чрез личния си пример, чрез натиска, който можем да окажем като гражданско общество и гласоподаватели на дебелогъзите и самодоволни некадърниците, приемащи и изпълняващи законите.

Махам с ръка на всичко това без дори да се опитам да променя нещо, било с разговор, или с друг малък жест, или може би казвам просто ТУКА Е ТАКА, знаейки, че по нашите ширини да променяш манталитета и възпитанието на когото и да било е изгубена кауза. Рано или късно ще ти отхапят подадената ръка.

Стискам малкото, което имам: – Богатите да дават, аз нямам!

Неудобната истина изчезва така бързо, както съм достигнал до нея и аз се прибирам на топло в своята крепост на невъзмутимостта, обградена от ВЕЛИКАТА СТЕНА НА ЕГОИЗМА.

Коледа е, а там някъде някой остава да рови в боклуците ми…

Президентът на Галактиката

Посвещава се на всички приятели, които не ми четат разказите!

Стандарт

Имало едно време един скромен младеж, който случайно открил, че притежава известни заложби в художественото излагане на мислите си под формата на текст, демек в писането на белетристика, и решил да се пробва да напише няколко разказа и новели.

И така, пробвал се, написал ги, и почнал лека-полека да ги праща на приятелите си за оценка и мнение с риск да се превърне в нещо малко като досадник.

В разказите му не бил вложен особено голям смисъл, в тях не били разкрити загадките на космоса, или потайностите на човешката душа, нито пък скритата история на извънземните цивилизации. Те не били обемни, като „Война и мир“ или епични, като „Одисея“ и „Илиада“, но не били и съвсем скучни и сухи, като някои от задължително изучаваните литературни произведения в училище. Напротив, били забавни, цветни и остроумни.

Дотук – хубаво! Написал разказите скромният младеж, направил си и собствен блог, където ги публикувал, тези ми ти пусти разкази и новели, обаче повечето от приятелите му нещо се дърпали да ги четат.

Някой от приятелите му имали много работа, други били твърде изморени, трети просто не обичали да четат, четвърти не харесвали стила, пети го мислили за некадърен драскач, но не искали да го обидят и си траели, а на шести изобщо не им се и занимавало с такива глупости в малкото им останало свободно време – предпочитали да гледат как родните световно неизвестни знаменитости се местят от кълка на кълка и попръцкват по диваните в къщата на „Вип баш бай брадър“. 

В разрез с това варварско поведение, обаче, някои от приятелите на новоизлюпения млад писател го уважили и попрочели нещичко. Даже му написали и куртоазни коментари в блога.

И тъй, осиферил се младежа и се амбицирал да изпише бясно няколко химикала, създавайки първия си роман.

Романът бил приет добре от критиците в един тв конкурс за млади писарушки и амбицията на младока станала неудържима, така неудържима, както на майка на мързелив третокласник, записан едновременно на пиано, рисуване, програмиране, бадминтон, плуване, карате, винг-чун, английски, немски, мандарин, есперанто и шахмат.

Като разбрали за романа, някои от приятелите му си казали: „Брей, браво, бе!“, и взели, че го попрочели романа, а той никак не бил дълъг и за разнообразие имал много картинки и лафове.

Но други, други самути изобщо не се трогнали и си казали само: „Тоя па!“ 

И така, окъпан в славата на телевизионните прожектори, скромният младеж се наперил като софийски гълъб в танц за ухажване пред току що излязла от контейнера и окъпана в боклучен сос млада гълъбичка, купил си лаптоп и с подобрените си умения в писателското тайнство нащракал на клавиатурата още доста разкази, публицистични статии, хумористични текстове и даже още един роман.

Ама тез неговите приятели хич и не откликвали на молбите и поканите му да видят тук-таме някои от новите творби. Нямало уважение, нямало муважение – всеки си имал по-важна работа, например да чопли нюзфийда на Фейсбука и да разчатва каки и батковци в Месинджъра.

Комплексирал се младият писател, че не става за нищо и страшно се натъжил, че не може да предаде натрупаното знание, въплътено в разказите му, защото, както казва Платон, допълнен от един друг и после от още двама: „Познанието носи печал, особено когато не е споделено!“.

Мъката на младия писател станала така отчайваща, тъй мъчителна и тежка, когато се оказало, че той си бил сам и единствен читател… 

Толкова се бил сдухал някогашният скромен младеж, комплексът за малоценност така го стиснал в хватката си, че той съвсем превъртял и малко тръгнал да се беси на абажура в хола.

И точно когато нахлузвал на врата си примката, звъннали от едно издателство с предложение за публикуване на романа му.

Естествено, романът бил публикуван на английски език и в чужбина, защото на родния скитски пазар просто нямало място за нещо толкова авангардно и креативно.

И по-нататък, абе, с две думи – голям успех пожънал и много забогатял младият писател. Прочул се до немай къде, мискининът му с мискинин. Ама страшно се прочул. Банковата му сметка в Швейцария набъбнала до 8 цифрена сума.

Получил най-накрая огромно признание по цял свят и милиони читатели, той не забравил никога своите приятели, които навремето така го пренебрегвали …

Поканил ги всички на гости в имението си – късносредновековен замък на брега на река Рейн в Германия. Пътят – със свръхзвуков самолет Конкорд, 1-ва класа и засукани стюардеси по минижупи, които щедро сервирали алкохол и мезета –  бил изцяло за негова сметка.

Пристигнали приятелите в замъка и зацъкали с език при сблъсъка с лукса. Даже две по-скромни приятелчета от село, като видели банята, оборудвана със златна тоалетна чиния в стил Луи XVI и украсена с картината на Франсиско Гоя „Голата Маха“, която  помахвала свенливо срещу кукото, получили културологичен шок, или по нашему казано – имали ЗАПЕК.

На тържествената галавечеря в просторната трапезария с окачени по стените реликви на ювелирното изкуство от цял свят, ловни трофей и ценни картини, вече известният и утвърден младеж-писател нагостил приятелите си с превъзходни ястия, еталон на френската, немската, италианската и испанската кухня. А от избите си ги напоил с чудесни вина, уискита, шампанско, ракия, водка и ром, а за въздържателите – български компоти и немски степчета TANG.

След това ги помолил да му дадат банковите си сметки и паспорти и им обещал, че до 12 часа личният му банкер в Цюрих ще преведе на всеки от тях по 500 хил. евра като благодарност, че винаги са го подкрепяли в безплодните му писателски опити и са го окуражавали с ценните си съвети навремето.

Гостите наистина се смутили от тази великодушна постъпка, а някои проявили излишна скромност и почти изчервени от срам, сещайки се за предишното си поведение, когато все обещавали да четат разкази, но някак си забравяли, смело си позволили да откажат подаръка. Щедрият писател обаче и дума не искал да чуе. Обещанието за него си било обещание.

Но после, после станало още по-интересно. 

По средата на вечерята писателят нахлузил един противогаз и се провикнал: – Нека купонът започне СЕГА!

От ноздрите на няколко еленски глави-трофей наизлизали кълбета райски газ, който упоили негодниците с приспана съвест. След това младият писател и гърбавият му иконом Максимилиян, повлекли безжизнените тела на приятелите към затворническите килии на замъка, като ги влачели за краката, докато ги спускали по дългото стълбище на замъка, и никак не внимавали, така че главите на упоените отскачали като баскетболни топки по мраморните стълби.

В тъмницата до всеки от гостите бил оставен по един сборник с всички издадени разкази на приятеля им писател-злодей, отдавна завършен психопат всъщност, който дълго чакал и планирал своето сладко отмъщение

Когато се събудили тези клетници, изперкалият и фрустриран писател, им съобщил по говорителите на монтираната аудио уредба със зловещ смях (Му-Ха-Ха), че ще ги държи в килиите, докато и последният от тях не научи наизуст творчеството му и не напише по една рецензия за всеки негов разказ и роман. 

Освен това им казал, че всеки ден ще им чете собственоръчно чрез инсталираната аудио-уредба минимум по 3 часа дневно всичко, написано от него – от преразказите за часа по Български език и литература във 2-ри клас, през темите за кандидатстудентския изпит по БЕЛ до десеттомната му колекция с непубликувани вицове ала Къци Вапцаров, които бил измислил за в-к „Трета възраст“ в зрелите си графомански години.

За по-добре справящите се с изучаването на писанията  писателят-злодей гарантирал облекчен режим и самостоятелна килия без плъхове, тарантули, гигантски стоножки и мухъл, както и разнообразно меню, различно от сиреновата попара с чай, която гърбавият иконом Максимилян сервирал на арестантите по три пъти на ден. 

Най-голямото поощрение за затворниците отличници била отпуск-ваканция в една от стаите на замъка с облекчен режим и без четене на живо от аудио уредбата. Имало само едно ей-тонинко малко неудобство. В стаята често се разхождал гол и си тананикал  Кармина Бурана призракът на миналия стопанин на замъка – червенобрадият Рудолф, който полудял след изневярата на жена си с коняря през 1459 година,  и я заклал с брадвата, окачена сега над леглото. Понякога, късно през нощта, Рудолф се раздвижвал и размахвал гневно брадвата из стаята, но само понякога; иначе не правил пакости другаде из къщата.

Не така добре справящите се приятели с анализите на разказите младият луд писател заплашил със стимулираща терапия – едночасов музикален сеанс, който представлявал песен на ушенце плюс още нещо 😉 от един от двамата инквизитори на тъмницата – Джорджано и Деян Неделчев – Икебаната.

А на края на изпитанието, съобщил злият писателски гений, щяло да има дискусия, модерирана от него, на която приятелите му трябвало да разкажат как са се обогатили духовно от разказите и да издържат тест с 1001 въпроса, с който да покажат, че познават отлично творчеството му.

Всеки издържал теста щял да бъде свободен да си ходи на село и богато възнаграден с по няколко шута в гъза, а за провалилите се неграмотници се предвиждало да останат в килиите, докато не издъхнат от изтощение при измъчването им с ток и не се превърнат в добре препечени скелети. (Му-Ха-Ха-Ха)

Историята мълчи как е приключило всичко и не казва кой точно е този млад писател, но аз ви съветвам да започнете да четете и моите разкази, за да не стане както при него. Auf wiedersehen, tschüs…

Президентът на Галактиката

А къде остана съзвездието ЗМИЕНОСЕЦ?

Стандарт

Защо в хороскопа си откриваме и помним само това, което съвпада с нашата собствена личност, а това, което не пасва на делата ни просто игнорираме?

Уред за мозъчно скопяване  на хора с 8 букви? Що е то – ХОРОСКОП, бе майна. 

Не е за вярване колко лековерен е масовият човек! Непонятно е как, въпреки цялото ни натрупано познание в точните науки през последните 200 години, и противно на огромния достъп до информация, ние продължаваме да следваме дългата суеверна традиция на хороскопаджийството.

Ние упорито и сляпо не спираме да се осланяме на предсказанията на добре платените астролози-шарлатани, както и на препоръките в седмичния хороскоп от жълтия вестник. Макар да знаем, че предсказанията на звездите са фантасмагории, а хороскопите са скалъпени на случаен принцип от редактори с доста развинтено въображение и съмнителна професионална етика.

Не е за вярване и че хора – интелигентни, с висше образование и критична мисъл, продължават да залитат по ала-бализмите на астрологическата псевдонаука и редовно да се вслушват в това, което им казват звездите, макар че не работят в обсерватория с радиотелескопи и нямат докторат по астрофизика, посветен на квазарите.

Асът на науката Карл Сейгън твърди, че най-лесният начин за блиц верификация на личния ви хороскоп е да вземете два различни вестника от един и същи ден, и да сравните сводките им за това, което „вещаят звездите“.  И в двата вестника стилистиката е една и съща – разтегателно локумена, казва той, но съветите и прогнозите им доста се разминават – ХМ!

Ако съм Ви заинтересувал, то останете до края, за да разнищим заедно измамите на астрологията. Обещавам, че ще има много гръцка музика и бой и ще бъде същото както при Ахелой!!!

*********************************

За всеки трезвомислещ и образован човек би трябвало хороскопите за зодията лъв от сайтовете на баячката  Алена/ БТВ (1) и на шегаджията Zhelyo/ Не!Новините (2) да звучат по един и същи начин – АБСУРДНО:

1) Запознанствата са добра основа за бъдещи ви успехи. Очаквайте предложения за срещи в професионален и в личен план. Стремите се да покажете на новите си познати, че сте добронамерени. Предпазвайте се да не споделите повече от позволената информация. Бъдете предпазливи, ако ви предлагат участие в нови проекти, изискващи инвестиции, за които не сте подготвени. (АЛЕНА) 
2) Ще сънувате, че сте опаковани в обвивка от шамфъстък, което според съновни-ците означава, че не сте отворени към света или с други думи, леко сте смотани и яко задръстени. (Zhelyo)

 …, но, парадоксът е, че хороскопът на баячката Алена е считан за далеч по-правдоподобен и хиляди „лапнишаранковци“ създават своя дневен ред според предписанията му. Защо?

От втората половина на 20-век редица психолози са провеждали един и същ експеримент със случайно съставени от тях хороскопи, раздадени на студенти. Опитите им показват, че тестваните студенти неизменно дават висок процент доверие на случайно изготвения за тях хороскоп.

Резултатите от този и други подобни експерименти заключили, че хората имат склонността да приемат общи описания на личността си без да осъзнават, че същата оценка може да бъде приложена към всеки друг. А причината за това явление е, че просто хората искат пожелателните и хубави думи от хороскопа, към които са се съотнесли, да бъдат истина, да се сбъднат. 

Информацията от случайните хороскопи е считана за валидна именно защото по един или друг начин обобщаващият й и двусмислен характер се свързва с нещо значимо от живота на даден човек, като отключва вярата му в синхроничността между естеството на двете материи.

Многократно е доказвано, че прогнозите на астролозите могат да се доближат до истината само по един сигурен и изпитан начин – чрез налучкване и опиране на случайността. Напоследък някои измамници използват доста усилено и профилите на клиентите си в социалните мрежи, за да се застраховат срещу метода „онче-бонче“ и да внесат доза сигурност в прогнозите си, което си е значителен напредък в шашмите.

Много вероятно е ако един средностатистически човек вярва в зодиакалния си цикъл, той да е донякъде и религиозен и да пали редовно свещици при дедо поп- развратник, макар че християнството отнася хороскопите към вещерството и магията.

Много вероятно е и този човек някога, някъде да е ходил да му бабуват, или леят куршум, да носи червен конец на ръката против уроки и дори да е участвал в някои от онези сеанси за викане на духове, при които страховитите почуквания по масата идват просто от ловките подритвания на здравите крака на медиатора. 

Най-вероятно е този тип „хороскоповярващ“ да е силно суеверен и да заобикаля черни котки, де-що ги види.

Към подобни „православни скотове“ нямам претенции за рационалистично поведение, но нормалните хора, за нормалните се води войната в този текст. И за връщането им в лоното на рационализма. 

Още тук бих могъл да обявя с фанфари победата на рационализма над поредния подвид на суеверието – астрологията и хороскопите, но научният метод ме задължава да търся колкото се може повече доказателства и оборващи аргументи срещу мошениците с кристална топка и крадени звездни карти от братовчедите астрономи.

Какво друго казва официалната наука за астрологията и какво всъщност твърди самата астрология за себе си?

Според астролозите разположението на небесните тела е свързано със случващото се в човешкия свят, като силно му влияе и го насочва в една или друга посока. Тези небесни тела не включват цялата звездна вселена, а основно планетите от Слънчевата система и 12-те зодиакални съзвездия, към които сочи равнината между земята и слънцето /т.нар. еклиптика/. Тоест – най-близките видими космически обекти. Тоест отново – има и по-близки космически обекти, но в древността не са ги виждали и макар че в съвремието вече астролозите знаят за тях, те се правят на приятно разсеяни, за да не се объркат съвсем традиционните им изчисления.

Извън сметката на астролозите, от 88-те известни съзвездия, видими от Земята, удобно остават 76 съзвездия които са забатачени в 9-та глуха! Да не говорим и за откритите досега екзопланети, както и за над 100-те милиарда звезди в галактиката ни Млечния път и още над 100-те милиарда галактики изобщо в цялата Вселена. Даже няма да си отварям устата за тъмната материя и тъмната енергия.

Та, нали, по принцип, в смисъл, нали ме разбирате, всяко видимо и невидимо небесно тяло близо до Слънчевата система би трябвало да въздейства на хороскопа?!

Да, ама не! Защото от оставащите 76 пропуснати от астрологията съзвездия много са направо наврени до нас, да не кажем, че са в задния ни двор, но удобно се подминават от астролозите. Изводът е ясен!

Да, сигурно са малко по-далеч някои от  тези 76 съзвездия, за да влияят пряко на човешката съдба, ще кажат опитните шарлатани. Но, ще кажа аз, така се погазва основният принцип на астрологията от древността до наши дни – принципът за влиянието на всички известни близки до Земята големи космически обекти върху човешката съдба.

 Дали пък в астрологията не се напасват нещата както дойде, за да излезе сметката по-лесна? А?

А ако човешката цивилизация след време „тераформира“ и засели планета, намираща се на около 25 хил. светлинни години от Земята, то астролозите на бъдещето пак ли ще използват за изготвянето на хороскопите на колонизаторите нашите си 12 традиционни зодиакални съзвездия, или ще измислят нови зодии за тамошните съзвездия?

И така, съвсем умишлено, пренебрегвайки цялата позната вселена, астролозите акцентират само на удобното за всякакви изчисления и твърде митологизирано число на традиционните 12 зодиакални съзвездия и близките планети.

За астролозите Зодиакът (пътят през 12-те съзвездия, който Слънцето изминава по небето, гледано от Земята) събира в себе си всички видове личности, живеещи на планетата. Всеки от дванайсетте му знака (Овен, Телец, Близнаци, Рак, Лъв, Дева, Везни, Скорпион, Стрелец, Козирог, Водолей и Риби) обрисува определен, базов тип личност, свързан с положението на Слънцето при раждането на даден човек. (ами домашните животни и скакауците в нивята, ъ!!!)

Например, при зодията Овен се счита, че родените под този знак притежават настойчива и напориста природа в комбинацията с умението да посрещат предизвикателствата смело и пряко да им се противопоставят.

Като оставим настрана всички позитивни и негативни черти в характеристиките на овните и всички останали зодии, се набива на очи, че основните типологизации на качествата при зодиите се правят въз основа на някакъв ясно изразен външен белег от животното, което е символ на конкретната зодия. При овена това са рогата, при лъва – това е същността му на цар на животните, при скорпиона е жилото, при телеца е търпението и робската покорност, при рака са щипките, при девата са плодородието и женствеността.

Тоест, в началото на „алабализмите“ зад всяка зодия стои простата аналогия с външните черти на дадено животно. Ами, ако по някаква причудлива закачка на природата еволюцията бе обдарила овена не със здрави рога на главата, а с виме, то какво ли щеше да е описанието на личностите със зодия овен сега?

Според учените, от своето зараждане през 3-то хил. преди новата ера, когато се появява като следствие от опитите за изготвяне на календари, описващи природните цикли, астрологията върви рамо до рамо с астрономията.  Но в древните и средните векове амалгамата между религии, култура, тълкувания, научни традиции, суеверие и неправилно разбиране на небесните закони я превръща от сестра на астрономията и физиката в псевдонаучен инструмент, чрез който хората се опитват да навигират живота си въз основата на стереотипни предписания, претендиращи за истинност.

Астрологията, казват учените, също така е възприемана като сигурен начин за разбирането на човешката душевност и един вид алтернативна психоанализа.

От простодушните хорица тя се счита и за своеобразен детектор на лъжата – „Скорпион си, а-а значи няма да подхващам бизнес с тебя – ша ма ужилиш рано или късно с тоз твой тежък характер“.

Астролозите са разделили псевдонауката си на няколко части:

  • Натална астрология – която се занимава с разкриването на всичко в живота на човека от раждането до смъртта му, като на завалията се изготвя рождена карта, съгласно разположението на звездите и планетите, и му се показва какво е предопределила съдбата за него, ако евентуално успее да разгърне цялостния си потенциал. (Демек, с приемането на този ултраконсервативен детерминизъм се твърди, че една нищожна песъчинка в космическия океан на мултивселената, като негово величество ЧОВЕКЪТ, има съдба, предопределена от хаотичната подредба на атомите още от самата си поява на белия свят.
  • Прогностична астрология – чрез наблюденията си върху планетите, планетарната енергия и геометричните взаимоотношения между небесните тела в близост до Земята, астролозите предричат събития, благоприятни моменти или блокажи. (Брей, звучи добре, а можете ли да ми кажете кога ще имам запек, според звездите.  И какво е пък туй животно „планетарна енергия“? На мен са ми известни само четирите фундаментални взаимодействия на елементарните частици – гравитацията, електромагнетизмът, силните и слабите ядрени сили)
  • Психологическа астрология и синастрия – тук шарлатаните се бъркат в психологията, като предлагат терапия, основана на хороскопа + анализ на взаимоотношенията между хората. („Но, тя ме напусна и каза, че никога няма да се върне, г-жо астролог! – Не бързай, изчакай Луната да навлезе в Меркурий и тогава й се извини! А, и дай 15 лева за сеанса. /След 2 седмици/ – Е, какво стана, извини ли се, бе? – Да, но вече е късно, хванала си е ново гадже с добре развити бицепси, кабриолет и 7-цифрова сметка в банката. И утре летят за Хавайте! хлип-подсмърч ;(
  • Медицинска астрология – (После ходете се чудете защо, като гражданин на Козлодуй, например, при усетен дискомфорт в тила астрологът ви е дал да пиете чай от розмарин и босилек, а на вас изведнъж ви е израснало ново кутре, ама на гъза.)
  • Кармична – която търси отговорите на днешните ни проблеми в минали животи (А ако в миналия си живот съм бил кламер – на какво тогава дължа неуспеха си от сега, след като в битността си на кламер не съм сторил съзнателно на никому зло?)
  • Хорарна астрология – работеща с отговорите на конкретни въпроси, като: „Бихте ли ми подали солницата?“, „Да се хвърля ли от моста?“, или „Какъв е отговорът на въпроса за живота, вселената и всичко останало“?
  • Мунданна астрология – предсказване на движението на акциите, прогнозиране на световните политически събития; (Странно защо мунданните астролози не са в класацията на списание „Форбс“ за топ 100 на най-богати хора на планетата.)
  • И така нататък и така нататък…

Астрологията поставя Земята в центъра на нашата Вселена, а астролозите нагаждат картите си така, сякаш Слънцето, звездите и планетите се движат около Земята, като изтъкват причината, че точно така изглежда движението на звездите и небесните тела, когато ги гледаме от земната повърхност. (Ооо, свещенна простота – тези зевзеци още живеят с разбирането за света отпреди 500 г., т. нар. Геоцентризъм, заради който Джордано Бруно е горял на кладата)

И, ако не сте се убедили все още в обречените на загуба астролози при схватката им с няколкото научни и шеговити съображения, изложени тук, то  следващите три аргумента би трябвало да нанесат фатален удар на астрологическите прийоми и да накарат всеки един астролог със съвест и лично достойнство да се откаже от професията си, а отмъстителните от тях да ми направят черна магия за запек с помощта на близките си приятели ходжи от местната джамия.

Аргумент 1

Астролозите са наясно, че Вселената не е статична. Звездите се движат, раздалечават се една от друга, разбягват се (Теорията за Големия взрив) и небето над планетата Земя се променя непрекъснато.

При първото обособяване на съзвездията над Земята в античността всеки от 12-те зодиакални знака е съответствал точно на съзвездието си, според разделянето на небето на 12 части, но за 2000 години съзвездията са изместили разположението си. Реално традиционните зодиакални знаци не отговарят на движението на Слънцето през истинските съзвездия и се разминават с тях, но астролозите отказват да променят Зодиака и го ползват така, както е бил начертан по времето на възникването му. Съзвездията би трябвало да се наместят пак на старите си места отпреди 2 хиляди години след само някакви си 24 000 годинки и тогава сметките пак ще са коректни. Доста неловко, нали?

Аргумент 2

Важно място в разрушаването на митовете на астрологията заема въпросът как са били образувани съзвездията?

В древността звездобройците на Вавилон и първите моряци са събирали голяма видима група от звезди заедно, използвайки ги за небесен ориентир. Те смятали, че небесният пейзаж е плосък като земния. Затова и чертаели небесните карти така, както и земните – в равнина от две измерения, на която свързвали сетещите точки в небето. Обединената група звезди нарекли съзвездие, а името му избирали по формата на обекта, който наподобявали най-ярките точки в групата.

Различните народи са оприличавали различните групи звезди на различни предмети, животни или герои, обикновено свързани с легендите, преданията, бита и фолклора на съответната културна традиция. Много от имената на съзвездията обаче са свързани с древногръцката митология.

Групирани в съзвездия, звездите и другите небесни обекти са събирани само и единствено на случаен принцип, от гледна точка на съвременната наука.

Тоест – наблюдавани от Земята, те наистина имали нещо общо по между си – фигурката, парайдоличния образ,  който формират. Но този начин на мислене никак не е рационален за толкова различни и раздалечени от себе си звезди. По същия начин всяко едно дете днес разчита тайни знаци и образи в  очертанията на облаците от атмосферата ни.

Разглеждани обективно и самостоятелно – съставните части на съзвездията представляват откъснати на стотици светлинни години една от друга нагорещени кълба от газ, нямащи никакво или почти никакво взаимодействие по между си.

В съзвездието Овен (зодиакалният стожер, от който е започвало пролетното равноденствие) има три ярки звезди – Алфа Ариетис (65.8 светлинни години от Земята), Бета Ариетис (59.6 светлинни години) и Епсилон Ариетис (30 светлинни години). Овен включва още и звездите Ламбда Ариетис, Пи Ариетис, както и спиралната галактика NGC 772, която е отдалечена на 130 МИЛИОНА светлинни години.

Е, доста е трудно да приемем, че една галактика на 130 милиона светлинни години от Земята, която е далеч извън Млечния път,  влияе на човешката съдба повече, отколкото най-близката ни звезда – червеното джудже Проксима от съзвездието Кентавър (на 4.22 светлинни години в границите на галактиката ни). И то само защото е включена в зодиакалното и видимо от земята съзвездие Овен, докато Проксима е включена в обикновеното съзвездие Кентавър.

Създателите на Зодиакалния цикъл не са имали представа за разликите между звездите и галактиките, но съвременните им следовници знаят за тях, знаят и за недостоверността на псевдонаучните си построения, но си траят, защото са убедени, че масите не се вълнуват от звезди, мъглявини, галактики и квазари. На  тях им дай смелената информация за това дали утре ще ги боли корема и защо не им върви в „льобофта“.

Както посочих и по-горе, извън сметката на астролозите удобно остават 76 съзвездия, които са изхвърлени неправомерно от вселенската кармична предопределеност върху живота на грешния потомък на Адам и Ева – негова скромност человеческий род.

И, тук се спираме пред висящата над главата на бедния астролог гилотина, за да му помогнем да се освободи от нея, тъй като, щом вярва в хороскопи и Зодиаци, то тя не му е нужна повече.

Аргумент 3

А къде остана съзвездието ЗМИЕНОСЕЦ, бе аланкоолу?

Ако зодиакалните съзвездия са били дефинирани като съзвездията, които се пресичат от еклиптиката (видимият път на Слънцето по небесната сфера), то те би трябвало да са 13, тъй като еклиптиката се пресича и от съзвездието „Змиеносец“, което е третото по големина зодиакално съзвездие.

Змиеносецът обаче липсва сред определените за зодиакални съзвездия, според системата на тропическия зодиак (който е и основният ползван от астролозите в Западния свят). Въпреки че през съзвездието Змиеносец минава немалка част от видимия път на Слънцето, то не е включено в Зодиака. При създаването на сегашния зодиакален кръг от учения Клавдий Птолемей (2 век от н.е.), той е решил да раздели пътя на Слънцето на 12 равни части, въпреки че е знаел, че Слънцето преминава през съзвездието Змиеносец, което му се е пречкало на изчисленията. Клавдий Птолемей обаче е знаел и че зодиакалните знаци не са нищо повече от удобно наименование на 30 градусови сегменти.

През 1928 г. Международният Астрономически конгрес добавя към списъка на 12-те зодиакални съзвездия и Змиеносец, но не променя подялбата на зодиака на 12 равни части и Змиеносец (периода 27 ноември – 17 декември) не е възприет като знак или „зодия“. Той влиза в изчисленията заедно със зодията Стрелец и нещата се напасват за пред хората, като  ужким 13-тото зодиакално съзвездие се отчита от опитните астролози в хороскопите им. Абе, малко работата стана като в лафа: „Цаца, ама риба, риба, ама цаца!“.

И за да стане плетеницата на астрологическите лъжи и „стъкмистики“ още по-сложна, се оказва, че римляните, върху чиито зодиак стъпва съвременния Западен зодиак, са почитали и още една зодия – Паяк, но тя била разкарана по прищявка на Гай Юлий Цезар, който суеверно вярвал, че Паякът му носи нещастие. Затова разпоредил и отпадането на този знак при въвеждането на Юлиански календар през 45 г. пр. н.е.

В заключение ще добавя, че сега съществуват паралелно няколко зодиакални системи, в зависимост от културно-историческата традиция на съответната част на света.

Например, в Китай се зачита календарна схема от 12 години, всяка определяна с името на животно (заек, дракон, маймуна, петел, кон, тигър) и тя е конкурентна на западния тропически зодиак. Имайки предвид възхода на китайците, когато завладеят света след  50-тина години, може и да преминем целокупно към тяхната зодиакална система, която е и сравнително по-стара от Западната – на 3000 години е. Тогава едната лъжа просто ще стане по-влиятелна от другата. 

В миналото Римският зодиак, от който води началото си Западния, се е състоял от 14 зодиакални знака, египетският хороскоп – от 24, отговарящи на египетските божества. И така нататък, и така нататък, та чак до ескимосите от Гренландия. Оставаше само и  ЦК на БКП да си направи зодиак, с главни действащи лица – членовете на Политбюро и слънцето на партията Тодор Живков.

Та, колкото астролози, култури, школи и идеологии има по белия наивен свят, толкова и хороскопи съществуват.

Е, как да вярваш на такива разминавания? Ами – никак, трябва чавка (кукувица) да ти е изпила мозъка.

А що се отнася до  въпроса –  Защо интелигентните хора с критична мисъл залитат по хороскопоманията? –  отговорът несъмнено е в комбинацията от действието и бездействието на три фактора:
1) липсата на достатъчно добре разпространявана изобличаваща информация по темата
2) модните залитания по лесните за умствено асимилиране поведенчески прогнози
3) напористата медийна пропаганда на астролозите.
+ човешката глупост, която, както е казал Айнщайн, е безкрайна!

Президентът на Галактиката

 

Во веки веков Иванов

Стандарт

Всичко започна със сигнала на недоволния от покупката си гражданин Милко Механджийски в отдела за контрол на нелоялните търговски практики към Комисията за защита на потребителите .

Този сигнал трябваше да поема аз – държавен експерт 1-ви ранг г-н Розалин Иванов. Чиновник, съвестно изпълняващ задълженията си от близо 5 години, като свръхкомпетентен, висококвалифициран, енергичен и ненадминато мотивиран служител на Комисията за потребителите, но учудващо назоваван от своите колеги в отдела за нелоялни търговски практики с прякора „Во веки веков Иванов“.

Ще попитате защо! – Ами, защото отделям сериозно внимание на всеки един от сигналите за злоупотреби, вглъбяван се като хилендарски монах над славянска история направо, и се бавя маааалко повечко с решението на случаите. Толкова повечко, че даже понякога отлагам разглеждането им със срок „Во веки веков“. 

Та, в деня и часа на сигнала на гражданина Милко Механджийски в отдела за контрол на нелоялните търговски практики към Комисията за защита на потребителите ненавременното позвъняване на телефонистката от централата, където постъпваха сигналите на гражданите, ме разбуди по средата на най-сладката ми следобедна дрямка за деня. А дрямката осъществявах, разбира се, в полевите условия на неуютния ми кабинет. Но, не върху диванче, както при началството, не и в канапе, както при средния ешелон ръководни кадри, а направо върху бюрото – положил глава отгоре на купчина от случай за проверки на един билюк фирми, фирмички и пазарски сергийчици. 

– Иванов – изграчи тютюнджийският глас на 55-годишната ни телефонистка леля Пепа Секса от слушалката на далекоговорителя, – Тука един балък иска да се оплаче от нещо. Прехвърлям го на 2-ра линия.

Вдигнах слушалката на 2-ра линия с огромното усилие на препичащ се върху керемиден покрив тлъст котарак, подбъзикван от конска муха, прекалила с енергийните напитки, и изломотих със сънено отегчение: – Тук Иванов (Прозяяяяяяв) от отдела за нелоялни търговски практики на Комисията за защита на потребителите, слушам Ви (очаквайки върху ми да се изсипе поредната „Кутия на Пандора“).

– И-и-и-и-извинете, к-к-к-к-купих си един уред от-от-от-от една ф-ф-ф-фирма и с-с-с-с-е о-о-о-оказа менте. Н-е-не-не-не-не искат да ми въ-въ-върнат пари-ри-те, а р-р-р-р-аботата е на-на-навътре.

– Господине, как се казвате и какъв е артикулът, който сте закупили? Опишете ми дефекта и проблема… – опитах се да бъда любезен с пелтека, който ми съсипваше работната сиеста.

– М-м-м-малко ми е не-не-неудобно, но-но-но-но е помпичка за у-у-у-уголемяване на п-п-п-пениса (отне му към 3 минути да го каже, а аз почти задрямвах отново).

– Не постигнахте ли желаният ефект от продукта? – продължих в рамките на добрия тон, колкото и да ми се искаше да тегля една майна на перверзника и да му тръшна слушалката. Такива балами наистина заслужават да ги лъжат – тръгнал да си уголемява достойнството с помпа за 50 лв., ааааааа-ма-Ха!

– А-а-а-а-а, никак-к-к даже. Дори ми спадна с 5 санта и тръгна навътре. С-с-с-сега трябва като хо-хо-хо-дя по га-га-гаджета да си нося лупата.

– Господине, Вие сте ебаси и тъпака, не ме занимавайте повече с малките ви извратени историйки. Имам куп по-важни случаи от Вашия, а в момента проверяваме сигнал за картел в горивата. Звъннете след година, година и нещо. Тогава ще намеря време и за ваш’та мъка.

– А-а-а-а-ма, аз-аз-аз съм п-п-п-п-п….ле-ле-ле…

– Да, пелтек си – трясссссссссс – затворих на пелтека и полегнах блажено върху купчината бумаги със случаите, чакащи проверката и ненадминатото ми по своята квалификация експертно мнение на неуморен и самоотвержен страж на държавната администрация в неравната борба на гражданите със спекулативните търговци.

Слънцето скоро пак ме погали с топлите си длани, а богът на сънищата Морфей ме зави с одеялото на прекрасно съновидение.

Отново бях младия и обещаващ студент по Икономика, зареден с идеализъм и мечти за бляскава кариера на икономически анализатор в телевизия Bloomberg. На мястото на сега оголения ми и обрулен от тревогите на средностатистическия българин скалп се разстилаше буйната сламеноруса грива ала Джон Бон Джоуви от младежките ми години, а в устата ми се белееха два реда изящни резци –  без метални пломби, без пожълтяване и без нито един кариес.

Ах, тъй ослепителен бях за студентките, а как подкосяваше крака едрогърдата и тъмноока третокурсничка Кремена при вида ми. Ех-Ах! А-а –  ето я и нея  – ооо, Кременче, как сме днес… Имаш ли да ми услужиш с лекциите по….

Дззззъъъъъъъъннннн!

-Да, моля. (да го вземат мътните, тъкмо съня се завъртя като розов)

– Иванов, – заграчи пак телефонистката леля Пепа-Секса. Директорът на комисията Милен Механджийски те вика в кабинета си. Казва, че било спешно.

-О.К. Пепи, да-да, пътувам натам (прозяв), направо летя! Летя като кондор над висините.

Мама му стара, тоя дъртофелник сега пък к’во е намислил! Сигурно пак ще ме юрка с нов случай? Да вземе да си размърда задника и той, не мога всичко сам да върша!

Директор Механджийски беше стар номенклатурен кадър в пенсионна възраст. Пръста си не мърдаше за нищо. Точно като мен. И как обичаше да се перчи само, да командори. Дърт пуяк, кога ли ще му изстине мястото, че да се настаня аз в него? Все пак – за какво станах партиен член, я. Аз съм човек за големи дела, мъж за милиони, лице за екрана или голямата сцена на Бродуей, а тези от партията ме набутаха с триста зора само тук, в тази жалка агенцийка, да духам супата на баламурниците.

При Механдижйски от известно време бях забелязал, че тайно си скубе веждите и си боядисва мустака. Веднага се сетих, че задява някое младо гадже и си помислих да го шантажирам за повече надбавки към заплатата ми. Нали жена му я имам във Фейсбука. Едно писъмце да й пратя и изгаря, Казановата, му с Казанова. В коридорите на службата шушукаха, че се е стегнал така заради кака Пепа телефонистката, май. Харесал я нещо, но още събирал смелост да й се обясни. Получа ли потвърждение на аферата, веднага ще си издействам не само надбавки, ами и по-висок пост в отдела. Така, така се пробива !

Влязох след 15-тина  минути необходимо ми технологично време за разсънване в кабинета на шефа Механджийски и чинно застанах пред масивното му бюро. Директорът на Комисията седеше облакътен пред компютъра си и се втренчваше в отворения Фейсбук. За миг ми се стори, че зяпа профила на кака Пепа.

Покашлях се лекичко, за да му привлека вниманието.

– А, Иванов, сепна се  дъртият прелюбодеец. – Абе, имам тука една работа за тебе, ама по-дискретна,  дет’ се вика!

– Обади се племенникът ми Милко, едно такова свито момче – заекващо, но много обещаващ млад кадър на партията. Каза, че първо ти звънял на теб да подаде сигнал, ама не сте се разбрали нещо.

– Ма, шефе, това твоят племенник ли беше? Аз пък си помислих, че някой си прави закачки с мене по телефона. То и връзката беше една никаква. Не се разбрахме с него, вярно. – направих се на ни лук ял, ни лук мирисал.

– Та, – продължи директора на Комисията Милен Механджийски – много го излъгали от една фирма. Купил си уред за интимен фитнес, но се оказал  дефектен, и сега не можел да си вземе парите обратно. Искам да се заемеш със случая! – рече шефа и тропна заповеднически с юмрук по бюрото, като същински Йосиф Висарионович.

 – Даже, знаеш ли какво? Аз сега се сетих, че и друг път сме получавали сигнали срещу тази фирма – поне така твърди секретарката. Пощата ни била задръстена с оплаквания от, я, само, как беше името – тук съм си записал някъде…

Механджийски измъкна опърпан халваджийски тефтер и запрелиства –  А, да – фирма „Милион и един импулса“. Чувал ли си я?

 – Май че да! Звъняха ми оня ден по личния телефон да ми продават амулети срещу еректилна дисфункция и ми предложиха промоционална цена за хипнотично връщане в минал живот с 3D прожекция във full HD и запис в mpeg4 на флашка 8 gb, направена във формата на задника на Азис. Ебаси!!! 

Значи, хващаш се, отиваш там, правиш-струваш, но да върнат на Милко парите и ако може – обезщетение, нещо, за него да издействаш, че се е травмирало детето. А за Комисията да спечелиш ЧЕСТ, СЛАВА и някой друг подкуп, нали! От теб искам дискретност и такт, моето момче. 

Механджийски стана, изпрати ме дружески до вратата, като се здрависа с мен и (ШЛЯП-ШЛЯП) ме шляпна бащински по бузите.

– (Абе, тоя луд ли е? С какви глупости ме занимава за 600 лв. заплата) – Да, г-н Механджийски, да – веднага се залавям за работа! – казах му каквото искаше да чуе на излизане и се върнах в стаята си да редя пасианси на компа.

Мина се ден, седмица, изтърколи се цял месец, проведоха се избори, заговори се, че щели да пенсионират началството. И наистина го пенсионираха – на негово място дойде някакъв келеш от партийната аристокрация – зет на девера на зълвиния син на третия братовчед на снахата на зам.-председателя на партията. И келеша му с келеш почна да важничи нещо, да се разпорежда, а още със зелено около устицата недна. Почна да стяга редиците, сигурно за да се покаже в началото пред големците, че здрава работа се върши при нас, и после да му отпусне края, както всички останали. 

Напълно бях забравил за неморалната молба на шефа Механджийски към мен за проверка на онази фирма, докато не чух случайно, че на всичките си връзки отгоре новият келешов директор се оказал и близък до стария шеф Механджийски – по-точно, бил пръв партиен другар на многострадалния му перверзен ненадарен племенник Милко. (Ей, тия двамцата ся ще ми вгорчат животеца! – си казах, след като научих за тази работа)

Тревожната мисъл бързо изветря под напора на напрежението в оспорваната играта на пасианси, докато една сутрин не намерих на бюрото си оставена заповед от новия директор на Комисията за защита на потребителите:

„Днес, тъка-тъка-тъка, еди коя си дата, еди кое си число на месеца, аз, тъка-тъка-тъка, еди кой си господинчо, в качеството си на еди каква си длъжност, тъка-тъка-тъка.

Нареждам, 

Господин Иванов, държавен експерт в отдела за контрол на нелоялните търговски практики, да се заеме незабавно с проверката на фирма „Милион и един импулса“. Същият да намери начин да се внедри като поставено лице сред служителите на въпросната фирма и да събере данни за подвеждане под съдебна отговорност на собствениците на фирмата.

П.П.

Като командировъчни Иванов ще получава допълнително към месечното си възнаграждение по 2 лева и 55 стотинки на ден.

Директор на Комисията за защита на потребителите

Морко Келешов

Този път нямаше къде да ходя. Мръсният перверзник Милко и садистът Морко ме спипаха натясно. Трябваше наистина да се поразмърдам и да тръгна на спец-акция под прикритие за изриването на „Авгиевите обори“ на въпросната фирма. Нещо, което никога не си бях помислял, че ще ми се наложи. Да откажа и да се скатая беше все едно да си подритна трудовата книжка към вакуума на космическата празнота на пазара на труда в България. Службицата ми е по-скъпа от това за кратко да си разваля рахата. Така де, не е ли така…

Подготвих си прилежна автобиография с подходящ трудов стаж на работни места като – WS Teleshop, 1-2 частни лотарии и Сканди-хороскопи, турнах й една снимка от младите ми години, на която похотливия ми и лукав облик на  оборотен бонвиван-сваляч си личеше най-добре, и я пратих по електронната поща на фирма „Милион и един импулса“. И така, зачаках хлъзгавите шарани да клъвнат кукичката на инспектор Розалин „Холмс“ Иванов!

Поканата за интервю дойде по-бързо от очакваното. Което ме наведе до заключението, че от фирмата експанзират пазара си и изпитват глад за изпечени мошенически кадри. Потърси ме служител на „Милион и един импулса“, който се представи като Деян Намерански – ръководител човешки ресурси, изпълнителен директор, маркетинг анализатор по разработването на търговски практики и „дясна ръка“ на собственика президент Менто Ментешев.

В един късен следобед, натежал от септемврийска жега и мързела, се появих пред  офиса на фирмата, изтупан в костюма от абитуриентския ми бал и пристъпих уверено прага на олющената сграда на фирма „Милион и един импулса“. 

Кимнах на дедешкия портиер-охранител с джеймс-бондовски маниер и му казах:      – Аз съм Иванов, Розалин Иванов, имам среща в 5 часа с Намерански.

– А, ко викаш, ко викаш, ааааааа? – чу ме от 3-я път „склерозата“ и то чак след като извади една тенекиена фуния за мляко и си я завря в ухото.

– Начи, заобяснява ветеранът от 9-ти септември 1944 г., ка’т тръгнеш от тука по коридора и цепиш само направо, после наляво и там е на наш Деянчо офиса. Сполай ти!

Да ви кажа честно, първите ми впечатления бяха, че от фирмата не са отделили много средства, за да направят работното си място приветливо. Обстановката  напомняше на бункера на Хитлер от документалния филм, дето го въртят по кабеларките, обаче на бункера в сегашното му състояние – тъмно, мрачно, влажно и усойно свърталище на огромни праисторически стоножки и на бездомни разгонени котки с милиони бълхи, което аха-аха и да падне при първата по-сериозна градушка.

ТРАК-ТРАК-ТРАК – почуках по металната врата на Намерански.

Отвори ми грубоват мъж над средната възраст, седнал зад масивно бюро.  По главата му имаше рехави остатъци от побеляла коса, контрастиращи си с въз черни вежди-говежди. Изражението на лицето му бе простовато, но в очите блестяха сатанински пламъчета. (По-късно разбрах, че 20 години е бил старшинка в соц казармата в Пазарджик, но се уволнил, за да продава арпаджик на пазаря в първите години на Плутокрацията и т.нат )

Пряко на недодялания си външен вид ръководителят човешки ресурси и т.нат. се ухили мазно и закаканижи кои са всъщност фирма „Милион и един импулса“ и какви са бъдещите им планове за разрастване на бизнеса.

Явно „асът по човешки подбор“ много ме хареса, за което навярно бе помогнала и обаятелната ми харизма на енергичен служител от държавната администрация с богат опит в чупенето на пръсти и циркаджийските номера.

При продължителното четене на авробиографията ми, съпроводено от посочване на пръст и помръдване на устни, Намерански експоненциално цъкаше с език, учуден от всяка по-голяма и опашата лъжа, която бях скалъпил в CV-то.

Накрая се втренчи в мен и със задоволство замуча: – Брейййй, ти си бил голяма работа, бе, момче. Хъъъ, наистина ли си успял да продадеш за 1100 лева комплект тенджери от алпака на Иван Костов, представяйки му ги за изковани от титаниевата сплав от планетата Криптон, която пък била извлечена при претопяването на спасителната капсула на бебето Супермен и всичко това си му доказал със сертификат на клингонски език, който си му превел на живо на родния му език – циганския?

– Тц-тц-тц, щом си излъгал и дявола Костов, царя на приватизационните схеми, то ти си, ти си… – чичака така се бе развълнувал, че даже не намери думи да се изкаже.  

– Ей, Богу, големи планове имам за теб, момче. Чакай аз да звънна на шефа, да се запознаете. Много хубав човек е той – Ментешев се казва.

 – Да знаеш, неслучайно ме викат Намерански. Дарба имам, дарба да откривам големите таланти на тарикатлъка, като тебе.

Не след дълго довтаса и стопанинът на „бункера на Хитлер“, самият падишах на измамата и далаверите Менто Ментешев. Той бе енергичен мъж със среден ръст – някъде около петдесет годишен, но подмладен от очебийното непресъхващото либидо на вечния чичко-сваляч с повечко пари и млади развратни любовници. Тази негова битност се издаваше от любовчийския мустак ала „Иван Гарелов“, силната миризма на одеколона Икар, с който се бе изкъпал, и сносното бежаво  костюмче на райета с разгърдена пъстра риза-хавайка, в които бе напъхал трътлестото си тяло. В лицето шефа на фирмата беше със загар от солариум, а изпънатите му бръчки подсказваха, че ходи на женчовски процедури за подмладяване. (Изглежда си има пари за поддръжка, бонвиванът му свлячески.)

Ментешев изслуша трогнатия от CV-то ми до сълзи Деян Намерански, като през цялото време на пледоарията на „дясната си ръка“ ме претегляше с поглед. Собственикът на „Милион и един импулса“ побарабани към минута-две с пръсти по масичката пред дивана, на който седеше, а по напрегнатата му стойка и пумпловидното движение на очните му ябълки си личеше че в изпечения му негоднически ум се върти дилема. Дилемата пред всеки тарикат преди да сключи сделка с друго хитро влечуго.

ДАЛИ ТОЗИ НЯМА ДА МЕ ПРЕМЕТНЕ, ДОКАТО АЗ СЕ ОПИТВАМ ДА ПРЕМЕТНА НЕГО? 

 – Дадено, нает сте! – каза ми Менто Ментешев, след като премери риска и скришом подхвърли юбилейна монетка ези-тура на пода. И допълни – Само идиот би пропуснал ценен кадър като Вас, г-н Иванов. Колегата Намерански този път е направил голям ресурсен удар с човек като Вас. Човек със главно „Т“ (от тарикат).

 – Добре дошъл в нашето голямо семейство. А ето и за какво става въпрос в нашата работа…

С Менто Ментешев и Деян Намерански някак си си паснахме веднага. Краставите кучета се надушват отдалеч! На първо време ми предложиха двмумесечнен стаж и обучение, за да ме запознаят по-добре с работата и спецификите на далаверата, а след това щели да измислят нещо по-така за печен тип като мен. 

Да ви кажа честно, да бъдеш под прикритие като разследващ полицаи в престъпна банда сигурно е изпитание за нервите на почтените хора, но при мен всичко тръгна съвършено гладко. Че аз си бях в свои води. Отпуснах се и заживях в естествения си ритъм. Дори забравих, че съм на тайна мисия. Какъв късметлия съм само да попадна сред сродни души.

Във фирма „Милион и един импулса“ можех да бъда себе си без да се крия от Началството и без да измислям постоянни оправдания за дребните хитринки, с които си спестявах работа. Тук ме поощряваха да бъда тарикат, да крадвам и лъжа, да разкрия оригиналния си балкански модел на АЗА. Единственото правило беше да не се мами шефа Ментешев – менторът, който ни учеше как се живее на гърба на другите, коварната мисъл зад всяка развалена стока на рафта в супермаркета, Царят на крадците, чиито девиз беше „Светът е свят за тарикати“! 

През двата месеца по усъвършенстването ми в изкуството на лъже-индустрията минах през всички звена и подкастове на марката „Милион и един импулса“.

Като цяло фирмата предлагаше кросмедиен модел на обслужване за клиентите си. Имаше отдел за фалшиви новини във Фейсбук и няколко новинарски интернет сайта. Имаше печатни издания с обяви търси-предлага. Имаше си и вестничета със здравословни съвети, еротични списания, поредица за извънземните на земята, списвана от небезизвестният уфолог Кейчо Сторев. Шефа продуцираше и 3 гадателски предавания по кабелната телевизия, както и популярната  игра-викторина „Ланга-Лунга“.

На горещата телефонна линия на  „Милион и един импулса“ клиентът можеше да получи също гадателски услуги и здравна консултация + розов телефон, поддържан от кадифените гласове на три пенсионирани говорителки на прогнозата за нивото на река Дунав от радиото.

В отдела за продажби по телефона, от които и на мен са ми звънели често, се предлагха продукти, изключително съобразени с нуждите на клиента, който пък бе предварително проучван в социалните мрежи. Офертирането ставаше и чрез смс-и и лични съобщения по де що има профили на хората из необятните информационни предели на Интернета. Дори се ползваше и специален софтуер, разработен от руските хакери на Путин за отбягване на спам-функциите на електронните пощи.

Плешив си – предлагат ти новият шампоан „ХЕДШОТ with ДРЕНКИ КОМПОТ“!

Дебел си – пускат ти оферта за ОТСЛАБИН – по рецептата на д-р Тошков!

Пишльо си – зарибяват те с последния виетнамски модел помпичка за мъжко достойнство!

Обичаш да готвиш – вземете рендето Бьорнер; обичаш да пътуваш – „запиши се на екскурзия в Анадола с водачи – двама пехливани голи“ в партньорската ни агенция „Голям Тур“ и така нататък, и така нататък.

За всеки един продукт конвейрната армия от копирайтъри тъкмеше сензационни реклами. И всеки един артикул или услуга носеше неподправения отпечатък на шефа Менто Ментешев, тоест беше по един или друг начин пълно менте, лустросана измама за наивни лапнишаранковци, лъскав фалшификат, по-китайски и от китайските.

Когато станахме по-гъсти с Ментешев, той ми довери  че имал и секретен ударен отряд от ало-измамници роми, които карали бабите да хвърлят пари от балкона. Държал също и 15 % от акциите на народната ала-бала лотария с талончетата.

Към бизнес отделите на „Милион и един импулса“ имаше още десетокласник хакер, който всяка година намираше отговорите за матурите; секция за намиране на работа в чужбина (която пращаше бели роби в Украйна-Майна и Беларус), бюро за недвижими имоти и студентски квартири (които пробутваха мазета и тавани на цената на мезонети и тризонети), както и колекторски клон от жени квартални-кавгаджийки, подкрепен от ударна бригада яки събирачи на заеми (все побойници от Перник в пробационен режим).

Всичко това се побираше в скритите лабиринти под олющената и очукана сграда,  която бе избрана умишлено да наподобява подлеза на Централна ЖП гара в София от ранните години на демокрацията. Тъмният коридор с кабинета на Намерански и глухият портиер-партизанин били само за камуфлаж пред случайно попаднали по следите на „Милион и един импулса“ държавни инспектори, данъчни и съгледвачи на конкуренцията. 

Телевизионните студия, аудио-студията, редакциите за новини, кабинетите на копирайтърите, фитнес залата за перничаните-биячи, помещенията с огромните сървъри за откраднатите лични данни от хакера десетокласник Ивелин Цайса, служебната кухня и столовата, служебните кътове за отдих с билярдни маси и конзоли за електронни игри, служебния спа център – всичко това бе под земята. Менто Ментешев бе изградил цял подземен град – паралелен свят дори, „Светът на тарикатите“.

Постепенно се превърнах в любимеца на шефа. Той започна да ми споделя повече от колкото на който и да е друг. Мисля, че ме готвеше даже и за свой зет, ама как да си легнеш със щерка му Николета  – толкоз грозна, че даже и мухите не щат да я кацат. Пък и надута – не ме харесвала, защото съм плешив и беден. Отбягвах тактично въпроса и се правех на приятно разсеян всеки път, щом президента Менто ми заговореше за нея.

Но ако станеше дума за някоя по-солена работа, веднага наострях уши и гледах да изкопча информация. Нали бях на тайна мисия, все пак! Онзи сопол от Комисията за потребителите Морко Келешов ме търсеше понякога и трябваше да му пускам трохички. Да предам Менто и Намерански се бях отказал. Моите духовни учители бих предал само за адски много пари, а не за някакви си 600 лева + командировъчни от по 2 лв. на ден. 

Така постепенно съвсем забравих за Комисията и спрях да поддържам контакти с бившия ми работодател – директор Морко Келешов. Пратих му един есемес, че напускам и заминавам за Занзибар на гурбет. Да ме търси, ако ще, в този бункер не може да ме открие никога.

Ментешев ми бе разкрил и визионерския си план за бъдещето. 

– Един ден, моето момче, – казваше ми той с мечтателен тон  – Един ден аз ще оглавя държавата. Малко остава до времето, в което, като толкова други честни и почтени бизнесмени, преминали от бизнеса в Парламента, виж варненеца Магарешки например, ще вляза и аз в голямата политика и ще създам своя партия.

– Тогава ще им покажа на всички как се лъ.., а-аъъ управлява народа със замах и визия. Това обществени поръчки, това магистрали, а митницата –  Ех, да ти пипна аз митница… Ще сменям премиер след премиер, а парите ми в чужбина ще се множат ли множат. Ще стана по-богат от Крез.

Ментешев, да ви кажа, е олицетворение на успелия мъж в „българската мечта“. Навремето тръгнал като дребен „тука има-тука нема“ мошеник по пазарите и гарите, след това решил да се разраства, но му липсвал капитал. Взел назаем пари от едни борци – всичките с прякори на животни – провалил се, те му счупили два пръста, той се амбицирал още повече и стартирал първия си успешен бизнес – с продажба на ножове по домовете. И оттам като му потръгнало. Помнете ми думата – един ден този човек, или негово подобие, ще управлява света.

Служителите на „Милион и един импулса“ бяха разнообразна пасмина. Ало измамници, командировани от Горна Оряховица, бивши проститутки и настоящи наркомани, пияници, закъсали студенти, пенсионери-майстори на кръстословиците, амортизирани математици и физици, неколцина учители, вживяващи се като автори на фалшиви новини, и разбира се – Ивелин Цайса – първата голяма находка на таланта в намирането на ценни кадри Деян Намерански. С Цайса трябваше да се боря за наградния приз на фирмата „Луцифер на годината“, който се даваше в края на декември.

Пък какви заплати получаваха. Тези мои 600 лв. от Комисията за защита на потребителите са жалки в сравнение с 1200-та лева на колегите в „Милион и един импулса“. А работата – 6-часов работен ден и след това – пей сърце, маай гащи из града цял ден.

Двата ми месеца стаж прелетяха. Менто и Деян ме повикаха неочаквано един ден за разговор в кабинета, в който се запознахме, и ми отправиха предложение, на което да не мога да устоя:

– Слушай, Розко, решихме да те правим медийна звезда. Имаш харизмата, имаш нюха за тия работи – започна делово Ментешев. А сега съм намислил да обединя екипите на трите гадателски шоута и да ги пусна с нов облик в националния ефир. Затова ми трябва и ново лице – ама да е бръснач, като теб, а не като тия моите мискини, дето уж гадатели се пишат, а не могат да познаят по телефона мъж ли се обажда, жена ли звъни!

 – Чичо ти Деян ще стои неотлъчно до теб на първо време, да те обучава на тв-маниери. Какво ще кажеш, ъъъъ?

Капчици искрен плач занапираха в слъзните ми канали при това предложение, чудейки се хах да благодаря на хората, сбъднали мечтата ми да съм ТВ водещ.

И аз приех веднага с едно смутено – Мммда!!!

– А някакво артистично име искаш ли да ти измислим, така, да звучи по-МИСТИЧНО, за новия образ? – попита ме Деян Намерански.

 – Да, да – радостно възкликнах аз.

– Ще се наричам ВО ВЕКИ ВЕКОВ, маг ВО ВЕКИ ВЕКОВ ИВАНОВ!

*****************

Всичко приключи със сигнала на колегата Ивелин Цайса срещу моята всепроникваща във всеки дом медийна харизма на велик маг и изцерител на човешката психика и физика. Като казвам сигнал, имам предвид висшето проявление на това действие в една затворена колегиална общност – доносът.

Измина почти година от възшествието ми на телевизионния небосклон, през която се прочух дори в Китай и Индия, помогнах на много лековерни зрители да разберат кой съсед в блока им краде изтривалката, какво им вещае съдбата, или къде са си забравили ключовете, но нито една направена добрина не остава ненаказана, както е казал народа.

Нещастното десетокласниче с матурите се почувствало застрашено от набиращата ми популярност царствена осанка на медиен оракул и повелител на правоверните будали, и уплашено, че ще му измъкна приза „Луцифер на годината“,  взело, че ме наклеветило пред Ментешев. Лъжата му била, че си заделям по някоя дойче марка от парите на рекламодателите в гадателското ми шоу за ремонт на новата ми гарсониера. Е, аз не че не съм си чопвал по нещо, де, щото, нали Ментешев отказа да ми вдигне заплатата на два бона, но пък и мислих, че никой не знае. Гадният келеш ми беше хакнал онлайн банкирането в смартофона. Пфу, уж съм медиум, а как не можах да го предскажа.

И така, разделихме се с Ментешев там, където се срещнахме за пръв път – в кабинета на Деян Намерански. През сълзи на очите чичо Деян ме погледна с угасваща надежда за последен път, клатейки глава, и  каза сподавено само нещо като: Хлип-хлап-хлоп, тъкмо щяхме с теб да разработим китайския пазар и Индия.

А Ментешев, влечугото му с влечуго, целият зачервен от яд, че съм се опитал да го изиграя и съм нарушил свещения му закон да не цакам шефа, ме заплаши да си държа езика зад зъбите и да върна парите, в противен случай лошо ми се пишело. Всички перничани в колекторския отдел ми били взели вече адреса.

 – Аз щях да те правя мой зет, а ти какъв се оказа – Юда, Ефиалис, Бруте, чадо Измаилево – да крадеш от ръката, която те храни!!! – викаше по мен президента Менто, а дясната му вежда подскачаше тикозно, като че ли в наркозата на дивашки индиански танц край огнището преди жертвоприношение на бледолик пленник.

А аз, какво направих ли?

За пръв път в живота си събрах доблестта и куража, които трябва да има всеки чиновник, и се държах като истински инквизитор от Комисията за защита на потребителите:

 – Слушай Ментешев, тропнах с крак и го стрелнах церебрално в десятката. Не ме плаши, знам ти аз номерцата. Цялата Комисия за потребителите  ти е вдигнала мерника и скоро ще се пържиш в адски мъки… Защото, ти мене не ме познаваш. Ти знайш ли кой ме праща, а? Аз съм не просто Розко, послушното екстрасенсче, аз съм Во веки веков Иванов, инспектор 1-ви ранг от отдела за нелоялните търговски практики, а ти до седмица ще търкаш наровете в затвора, мамоне на дребната търговия, трепери капиталисте, родното правосъдие скоро ще ти свие сърмите!!!

И какво мислите че стана след този безпрецедентен подвиг в кариерата ми на инспектор? След това майсторско изиграване на картите и хвърлянето на флаш роял + плюмка в лицата на обиграните покерджии Менто и Деян. След колосалното събиране на цялото ми едногодишно разследване за измамите на „Милион и един импулса“ в епохалните 600 страници на обемист доклад и представянето му в Power point презентация с ливал темплейт на оперативка в конферентната зала на Комисията за потребителите пред ръководните кадри и колегите инспектори?

Не, не лежа нарязан на парчета от люти пернишки айдуци в някоя столична канавка.

Не, не съм и новият директор на Комисията за защита на потребителите. 

Не ме повишиха и в Омбудсман!

Неееее, не се крия и в мазето на последната къща от горната махала на село Нанагорно надолнище, Врачанска околия.

Чисто и просто, аз отново съм в Комисията за защита на потребителите, но не като безкористен и дързък инспектор, а само като прост архивар. Точно така – подреждам по цял ден папките със случаите в архива, а от праха и мръсотията развих сополива алергия и похарчих вече половината си заплата за кърпички.

Как стана така, че не само не ме повишиха и възнаградиха с Орден Стара Планина 1-ва степен  за храбрата и доблестна работа под прикритие в „бункера на „Хитлер & Ментшев and co“?

Ами, както стават нещата навсякъде в нашата мила Татковинка. Съгласно принципа „Гарван гарвану око не вади“ Ментешев и Намерански звъннали на директора Морко Келешов, платили си солиден подкуп + такса спокойствие + бонус (нова пенис помпичка за приятеля му Милко) и обещали финансиране на бъдещата му кандидатура за депутат в Парламента в замяна на това да потули случая и да ми държи устата затворена със заплаха от уволнение.

А аз, клетникът, летял доскоро във висините на медийния ефир, сега съм отново книжен червей от най-нисш разряд и пълзя в прахта. Ще седя мирно и кротко тук и ще си трая, понеже къде, да ме вземат мътните, ще ме вземат на работа такъв разхайтен хрантутник на държавна хранилка, като мен, загубил отдавна трудовите си навици и поведение, ако Морко ме уво’лни, а?

Да, светът е свят за тарикати, но с главно „Т“, и ако не си напълно убеден, че можеш да измамиш големите риби, или да подкрепиш позицията си с малко агресия, като отрежеш един-два пръста, или счупиш няколко капачки на колене, то – стой си в твоята малка локва и вегетирай, дребен балкански хитрецо.

Президентът на Галактиката

 

 

ОБЯВЛЕНИЕ

Стандарт

Великият и всемогъщият маг ВО ВЕКИ ВЕКОВ ИВАНОВ помага на закъсали несретници със силата на феноменалните си способности.

Родом от магичните пещери на Родопа планина, свръхчовекът с проследими гени чак до Орфей реши и благоволи да
обдари вас, бедни люде, с екстрасензорната си дарба.

С обаждането си на цена от 0.24 стотинки в секунда на магическия телефон на маг Иванов Вие получавате възможност за:

  1. Фрийстайл ясновидство чрез гадаене на смилянски боб, бразилско кафе, карти Таро, компот от дюли, печени кестени, угарка от фас, вътрешности на черна котка или бял котарак и курешки от домашен гълъб.
  2. Разваляне на магии, тип: черни, бели, пембени, третирани с Vanish, любовни, вуду, контактьозни, за слаб успех в училище, за лошо кариерно развитие, за младежки пъпки, за спъване в таралежи по тротоара…
  3. Спиритичен сеанс, но без покойници, родени преди 1923 г. и духа на Елвис Пресли, защото краля е жив (yeah, big mama), а, и без Майкъл Джексън, че е много грозен и налита на свежи дупета /откакто пукна не е „бодвал“ нищо, завалията/.
  4. Телепатична връзка с представители на висши цивилизации от светлата полярност, с изключение на лемуро-атлантите осеменители от хималаиските пещери – цупят се.
  5. Премахване на: чипове в главата и коленете, имплантирани от злонамерените сиви извънземни; въздействие от руското и американското психотронно оръжие; зли духове; калаени пломби по кътниците, хемороиди, глисти, гъбички на краката, гъбички от RAM  паметта на компютъра…

Вещерската мощ на маг ВО ВЕКИ ВЕКОВ ИВАНОВ спомага още и за:

защита срещу енергийни вампири и зли тъщи и лечение на промити мозъци от  Националната лотария на Васил Божков-Черепа;

както и за:

изцеряване от: страхови неврози, депресии, нощно напикаване, работохолизъм, алкохолизъм, тютюнджийство, курвентийство, хомосексуализъм, еректилна дисфункция (терапията включва голи снимки на русата Златка, черната Златка, Николета Лозанова и мис Джуки).

Предлага се и терапия против перманентна ерекция (терапията включва голи снимки на Анита Мейзер, Лили Иванова,Сара Джесика Паркър /ако се чудите коя е тая, това е оная кекерица от „Сексът и градът“/  + ретро голи снимки на баба Ви.

Със специално закупен премиум – ваучер за пророчествата и услугите                 на маг ВО ВЕКИ ВЕКОВ ИВАНОВ получавате и бонус – хипнотично връщане в
минал живот с 3D прожекция и запис в mpeg4  full HD формат на DVD за спомен.

Важно условие е всички клиенти да имат профил във Фейсбук!

Зодиак 2.0

Стандарт

Между декември 1968г. и октомври 1969г. в далечните United States of America медиите раздухват кървавата история на серийния убиец със загадъчното и мистериозно име „ЗОДИАК“.

Новините за ЗОДИАК се радват на завиден интерес сред извратените почитатели на серийните убийци (т.е. всеки втори празноглав американец, любител на бургерите и кеча).

Самоличността на шоу-звездата на американската психо-патологична неврастения „ЗОДИАК“ дълго време остава неизвестна. На убиеца са посветени игрални и документални филми. Книги, сериали, тийн комикси и детски книжки за оцветяване също влизат във франчайза на ЗОДИАК. 

Супер-звездата на американската „килър индустрия“ успява да убие четирима мъже и три жени за период от година (на възраст между 16 и 29 години).  Интересното е, че по време на черната си серия той изпраща серия от подигравателни писма, който са адресирани до пресата в околностите на Сан Франциско, щата Калифорния. Там стават и самите убийства.

ЗОДИАК акуратно си подписва „пощенските картички“ до таблоидите с емблемата на Мерцедес.  Писмата му, които, забележете, са написани с удивително грозен почерк и  множество правописни грешки, съдържат няколко криптограми. От тях само една криптограма е окончателно разгадана, благодарение на стара техника за разкодиране (при нея се търсят повтарящи се думи-ключове, свързани с хипотетичния контекст на криптограмата; в случая това е думата „УБИВАМ“).

„Харесва ми да убивам хора, защото е много по-забавно от това просто да стреляш с пушка в гората по време на лов на дивеч. И защото човекът е най-опасното животно от всички, които можеш да убиеш. Убиването на хора ми дава най-вълнуващото изживяване. Много по-добро, от това да си с момиче на скалите и да гледаш залеза. Най-хубавото на всичко е, че когато умра, аз ще възкръсна в рая и всички, които съм убил, ще се превърнат в мои роби. Няма да си кажа името, защото ще опитате да ме спрете и да прекратите моята колекция от роби за отвъдземния ми живот.“ама, че побърканяк, нали?

До началото на 2016г. (48 години от първото убийство) разследването на САЩ (ФБР, ЦРУ, МРУ, НСА, НАСА, НАСКАР, НАФТА, Чък Норис, Рамбо, Терминатора, Робокоп и един билюк други абревиатури), не успява да открие истинският извършител на убийствата. Но пък колко бързо откри Осамата  вдън гори Пакистански!

Все пак самоличността на ЗОДИАК е установена – някак си. Оказва се, че зад мрачния псевдоним се крие серийният убиец Денис Рейдър. Той е заловен през 2005 г. и е осъден на доживотен затвор. Връзката между Денис Рейдър и ЗОДИАК е открита от криминалните експерти, при сравнението между писмата на двамата разследвани до органите на реда. Станало ясно, че симпатягата  Денис-ЗОДИАКА междувременно взел, че се преместил в щата Канзас и претрепал още 10 души (в периода 1974 – 1991 г.).

Найс, а?

*****************************

Тук е мястото да ви споделя, че в България имаме случай, идентичен на американския. Аз ще ви разкажа за нашия си, роден ЗОДИАК-убиец. Накрая на разказа ми Вие сами решете дали заслужава и той да бъде превърнат в маркетингов продукт, а емблемата му да се кипри редом до туристическото ни лого за реклама в чужбина.

Българският ЗОДИАК е рожба на недъзите в псведодемократичната ни обществена система от последните 28 години. Неговата история ми попадна случайно в архива на Прокуратурата, докато  търсих материали за статията ми за източването на КТБ от #КОЙ.

Случаят „бг ЗОДИАК“ е бил покрит от органите на МВР нарочно, може би, за да си спестим срама и унижението от мотивите на убиеца, за които ще стане дума по-долу.

Преди да чуете разказа за бг-ЗОДИАКА, бързам да ви успокоя, че той е заловен, направил е пълни самопризнания, освидетелстван е като психично-болен, и докато четете това, може би лежи в дома за психично болни в Карлуково, или някъде другаде. А може би крои план за бягството си към вашия роден град… Кой знае!

Нека допълнително успокоение ви носи факта, че неговите прдпочитани жертви са единствено учители по Български език и Литература. Е, сред убитите се среща и тук-таме по някой по-придирчив към пунктуацията и писането на пълен и кратък член отворко, де, но навярно това не сте вие.

Как е започнало всичко? Какви са предпоставките, причините и поводът, които са превърнали един скромен български селяк в ЗОДИАК? 

Според показанията на бг-ЗОДИАКА, с които се запознах от докладите на разследващите служители на реда по делото, тук ще ги ще назовем само като полицай X, инспектор Y, и следовател Z…

Според анализите на психиатрите, работили по случая…

Както и съгласно обобщението на случая в дело НОХД No.5743/2016  # бг-ЗОДИАК…

…косвена вина за израстването и създаването на поредния психопат по родните ни географски ширини има, така да се каже, образователната ни система.

Като напълно деградирала държавно-структурна институция през 90-те години, Като изпаднала в тотален безпорядък,                                                                                 Като прогнила цялостно фундамента на обществото ни,

тя, образователната ни система, е удачно да се обвини за това, че е нанесла най-сериозните щети и пропуски в изграждането на базовото възпитание на родната младеж. Нея можем да виним за появата на индивиди като съседа, който ви изпуска гумите на колата, комшийката отгоре, която си тупа килима върху прането ви, келеша, който плюе в асансьора и разбира се  – БГ ЗОДИАКА.

А защо образователната ни система е такава –  благодарение на целенасоченото отклоняване на средствата от бюджета за образование към други сектори и криминални схеми за обогатяване. Много крадем, бе, мама му стара!

По същество.

Лицето бг-ЗОДИАК е било отгледано в нормално, средностатистическо семейство първо поколение граждани в големия град на Северозападна България Враца. До започването на училище на 7 годишна възраст лицето се е радвало на прилично и спокойно детство, като изключим привикването към дивия врачански диалект на баба му и дедо му, на чиито грижи често било оставяно лицето бг-ЗОДИАК като дете.

Черната страница в живота на лицето бг-ЗОДИАК се отворила с прекрачването на училищния праг, където попаднало в буен клас и бързо изостанало с учебния материал. А невъзможността на родителите му,  да помагат с материала, задълбочила още повече това изоставане.

За капак лицето ЗОДИАК не случило и на учители. Но особено намразило учителките си по Български език и Литература, които имали високи изисквания и нулев толеранс към бавно схващащите в класа, демек като него. Лицето трудно усвоявало материала, правело твърде много правописни, пунктуационни и стилистични грешки, а старанието му в краснописа било с отрицателни стойности.

Всичко това много ядосвало началната учителка на лицето, г-ца Димитрова, която неведнъж го первала с линия през ръцете, докато ЗОДИАК-дете неумело вписвал ченгелчета и чертички в упражнителната си тетрадка по време на заниманията за изостанали след часовете. Учителката неколкократно го наричала зле ограмотен орангутан, което допълнително накърнило достойнството на лицето и го оттласнало от всякакво желание за подобрение на правописа. Натрупалото се огорчение, по всички медицински закони, довело до дълбока психическа травма и когнитивни затруднения у лицето ЗОДИАК-дете.

За един от мрачните епизоди в началното си образование бг-ЗОДИАКА споделя пред разследващите, че бил наказан от г-ца Димитрова да стои в ъгъла 30 дни подред през всички нейни часове. Причината –  упорито отказвал да декламира „Аз съм Българче“ на дядо Вазов по традиционния начин и навсякъде замествал „българче“ с „врачанче“, а България с Враца, като натъртвал най-много на любимата си част – „Аз съм българче, обичам, гол по пясъка да тичам“. (това несъмнено сочело за развита фантазия и нестандартно мислене у лицето ЗОДИАК-дете, които не били поощрявани, а напротив – били запретявани от възпитателите.)

Освен това лицето ЗОДИАК-дете наричало госпожица Димитрова –  филикощерица Димитрова (дъщеря на скопен дявол и вещица).

Същата фликощерица Димитрова (която в по-късна възраст той убил чрез 5 удара с нож в гърба, и на която още не й е открит гроба) така й не намерила нужния подход да го превъзпита. Нарочила го за черната овца на класа и редовно го унижавала с „конско“ пред всички, задето не знае наизуст стихотворението „Хубава си Татковино“ от дядо Славейков.

Необходимо е да отбележим, че откъм точните научки бг-ЗОДИАКА нямал затруднения. Измъчвали го главно Литературата и Българския език. Ето защо и на по-късен етап в живота той с лекота кодирал писмата си с врачаизми и криптограми до пресата и органите на реда, а абстрактното му мислене допринасяло за това да заблуждава с лекота разследващите полицаи.

Преминавайки с мъки в горните класове бг-ЗОДИАКА имал вече здраво оформено отношение към учителките по Български език и си патил от всяка една от тези фликощерици – г-жа Белчева, г-жа Мирчева и особено дъртата комунистка г-жа Михова.

Г-жа Белчева, например, била жена със слаби нерви, силни ръце и огромен пергел-показалка, който използвала често с възпитателни цели срещу непослушните ученици. Тя избухвала гневно над главата на лицето ЗОДИАК-дете по време на жалките му опити за морфологичен и синтактичен разбор в час, и най-милите думи, с които го наричала, били – малоумник и европейски гад.

(Въпросната Белчева била заклана на улицата пред къщата си посред бял ден през март 2001г., а в ръцете й била набутана граматика за 4-ти клас с попълнени грешно упражнения по синтаксис и рисунка на черепче с кръстосани кости до тях.)

Г-жа Мирчева – учителка, която имала навика постоянно да размества учениците, както и да ги изненадва с контролни всяка седмица, свивала мъничките си сополи на топче и замервала бг-ЗОДИАКА с тях, при всеки грешен отговор по време на устно изпитване пред дъската.

(Тя била открита през юни 2001г. с отрязани показалци в изоставен трабант в покрайнините на Враца. В джоба на ризата й била подпъхната носна кърпичка с надпис с червен химикал Слаб (2))

При г-жа Михова, дъртата и затлачена от червени идеологеми маркс-ленинистка, бг-ЗОДИАКА трябвало да рецитира стихотворението на комуниста Христо Ботев „Хаджи Димитър“ за оформянето на годишната си оценка (амбициозна задача, съгласете се).

За зла беда, обаче, той нямал учебник и поискал такъв от другарчетата Гошко и Митко (които също убива по-късно). Те му скроили номер и му дали ксерокопие на стихотворението, но с преправена шегаджийска версия.

Амбицираният да мине в 5-ти клас от първия път  бг-ЗОДИАК зубрил упорито, дума по дума, ред по ред, патетичното стиховторение на Ботьова, и след седмица гордо застанал пред дъската:

Жив е той, жив е! Там на дивана,

потънал в лиги лежи и пъшка

юнак с дълбока до себе си дамаджана,

юнак във младост и в сила мъжка.

 На една страна захвърлил бутилка уиски,

на друга бъклица ракия –  на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цялата литературна вселена!

Михова побесняла, завъртяла му двойката и с шутове го изпратила към паметника на Ботев в града, за да прочете оттам оригинала и да го изрецитира наново. Иначе щяла да го изключи. Бг-ЗОДИАК не се върнал и бил изключен от школото.

През септември 2001, малко преди 1-я учебен ден, г-жа Михова била открита мъртва в двора на училището. Портиерът разказва, че гледката, която заварил на сутринта на 15 септември, била потресаваща. Горката жена била забучена с огромен заострен кол за училищната врата, а на листче в чантата й било открито гореспоменатото стихотворение „Хаджи Димитър“  в пародийния си вариант.

Досещате се, че в горните класове бг-ЗОДИАК сменил много училища – градски, селски, ТВУ-та. И с всяко ново училище затъвал още повече в калта, а учителките по литература му станали най-омразните същества на света.

С израстването в юношестките години се формирала и втората му личност – силно мразеща, сатанински садистична, прикривана с големи усилия пред обкръжението, и говореща само на врачански диалект.

Ако тази история ви е накарала да изтръпнете поне веднъж, то – дръжте се, защото още сме далеч от края й.

След навършване на пълнолетие (1999г.) и без да е получил диплома за средно образование, функционално неграмотният бг-ЗОДИАК излиза на пазара на труда и заминава за столицата – София, където среща пречки в намирането на работа. Работи като неквалифициран служител, често сменя местоработата и таи меко казано лоши чувства към виновниците за неграмотното си състояние.

За срок от година и нещо се завръща във Враца, където убива госпожите си (2001г.) от първото училище, и след това отново се връща в София. Започва да се самообразова, четейки вестници и книги от библиотеката. Нараства самооценката за интелектуалните му способности, но заедно с нея и патологията му се задълбочава. Психическото му заболяване преминава в най-острата си фаза и той стартира втората си серия от убийства през периода 2002-2003г.

В дъното на плана му е да се докаже пред широката общественост като по-умен и начетен от завършилите средно и висше образование, и така да притъпи комплекса си за малоценност, който със всяко извършено убийство все повече прераствал в комплекс за доминация. Това доказателство за неговото превъзходство над света, според занимавалите се със случая психолози, би демонстрирало, че, противно на лошото отношение на учителите към него, без помощта на образователната система,  той се е превърнал в по-умен, по-находчив и по-схватлив във всяко едно направление спрямо останалите хора.

Бг-ЗОДИАКА започва да изпраща серия от предупредителни писма до полицията и големите ежедневници за замисляните от него убийства през 2002г. В  тях предупреждава за престъпленията си чрез двусмислени насоки и ребуси. В писмата той предизвиква обществеността и властите да се опитат да го открият, и да предотвратят издевателството над поредната учителка по Литература.

От съображение за сигурност, за да не всяват паника сред гражданите, и за да не пречат на разследването, от полицията не оповестяват случая медийно и забраняват на вестниците да публикуват писмата на Бг-ЗОДИАКА.

Самата полиция среща големи затруднения с разчитането и разтълкуването на ребусите от зловещите писма и ангажира повечето от малкото действащи графолози в страната със задачата да открият нещо за ЗОДИАКА по почерка му.

Писмата, както се убедих лично, са написани невероятно грозно, с много грешки и на смесица между врачански диалект и фразеологията на душевноболния човек. Ето и текста на единственото напълно разчетено писмо:

Еее, пустиняци, малииии, кажете на оня скраклюзен клефук шефа на милицеата, че я претрупам следващата скучубра у петок. Даскалицата краконяк че я скина у ценралнйо район отвъде гарота. Те тава ми е отмащението за цафуняка у 3-ти клъс. Те ви пустиняци, Спасовден. Та шибна, та прекръша у милицеанеро клепарестия. А о другиот петок, че набарам она даскалица-уруспия от трамвайо петорката. С казмата че я лупам по главуняка и он. Ич не ми дреме на дедовеца за всичките ламери, дето че ги шъкъм по пато. Те това ви е джокерот. И те така.

(превод) Ей, нещастници, кажете на онова жалко изпражнение, шефа на полицията, че ще убия следващата грозотия в петък. Онази грозна гад – даскалицата, ще я убия в централния район, близо до гарата. Това е отмъщението ми за двойката в 3-ти клас. Ето това, нещастници, е голямата ми изненада за вас. Да ви ударя, че да ви разполовя на две, ушати полицаи. А в другия петък ще спипам онази грозна учителка от трамвай 5. С правата лопата ще я ударя по главата. Изобщо не ми пука и за всички случйно попаднали ми по пътя – тях също ще ги избия. Това ви е подсказването. Убийствата ще продължат.

През периода 2002-2003г. полицейски инспектори, шефове на РПУ-та, подминистри и министри на МРВ-то биват подлудени от серията нови убийства с почерка на ЗОДИАКА. В столицата тайно плъзва мълвата за опасен маниак, който убива млади жени в тъмните часове на деня. От времето на легендарния соц-убиец Жоро Павето напрежението не е било толкова покачено, както през този времеви отрязък.

Краят на бг-ЗОДИАКА настъпва след сформирането на мозъчен тръст от пенсиониран лингвист, изучаващ врачанските изразни средства, журналиста Стрезов, изготвящ криминални загадки за читателите на жълти вестници, и проф. Владко Мурдаров – водещ на предаването „Език мой“ по БНТ и спец при изучаването на правоговора и правописа на учениците.

Със задружни усилия те дешифрират писмото на ЗОДИАК-бг, цитирано по-горе в текста.

Голяма роля за успешния финал на издирването играе и обстоятелството, че медиите не са допуснати до случая и им е забранено да го разпространяват, за разлика от американската история със ЗОДИАК, в която се появяват и дузина имитатори, примамващи следствените органи с фалшивите си следи.

В разгара на втората серия от убийствата с гриф „ЗОДИАК“, точно когато врачанският садист се готви да извърши нов удар над 52-годишна учителка по Български език в района на ЖП-гарата, на улица“Ханко Брат” (всъщност ул. „Хан Кубрат“, но „белите петна“ по „Родна реч“сред родната милиция са всеизвестни), полицията е подготвена и задържа бг-ЗОДИАКА.

По-късно, в участъка ,преди официалния разпит, без да ги види никои, двама сержанти ошамарват набързо ЗОДИАКА като възмездие за всички „пропуснати“ от него даскалици по четмо и писмо. Но това да си остане тайна между нас. Нали?

Равносметката от фаталните грешки в образователната ни система, само по случая ЗОДИАК, защото не се съмнявам, че ще има и други подобни, е 9 жертви за срок от 3 години.

Бг-ЗОДИАКА прави пълни самопризнания, освидетелстван е като психично болен, а случаят остава неизвестен за обществеността.

Към момента серийният убиец с афинитет към учителки излежава присъдата си от 20 г. строг лудничен режим в Карлуково, или някъде там. Той е подложен на новаторска терапия за преодоляване на омразата си към предметите Български език и Литература.

Терпевтичната програма включва упражнения по правоговор от самоучител с гласа на водещия на БТВ новините Юксел Кадрие, и ежедневно четене на книги с богата палитра литературни изразни средства, като: метафори, метоними, синекдохи, синтагми, алегории, алитерации, анафори, еналоги, епифори, конотации, консонанти, ретардации, фабули и хиперболи, главно с автор професора Юлиан Вучков.

До 2023г., когато изтича присъдата му, или докато не го пуснат преждевременно за добро поведение, всички учителки по Български език и Литература могат да спят спокойно. 

Дали?

Президентът на Галактиката