Бандата на Комароушън

Стандарт

     Щом се стъмни Устрел, Жилото, Смукача и техният бос – Острието Оушън –  излязоха от „бърлогата“. Хай-тек ловците планираха нов мащабен удар.

   Потният дебелак от снощи не им се услади много. Нямаше никакъв адреналин и тръпка. Светнатата лампа беше като огромна табела с надпис WELCOME.  Те просто влязоха с маниера на обикновени взломаджии през широко отворения прозорец. Боднаха шишкебапа набързо и се прибраха. По пътя Смукача, който винаги си беше по-лаком, повърна ниско качествения елексир. Решиха да не повтарят адреса на Порки Пиг.

    Тази вечер си търсиха нещо по-специално.

   Шефът им спомена, че бил чел в „Дейли комаркроникъл“ за някакъв луд тип от 6-я етаж, който криел под кожата си висококачествен трезор с елексир от А положителна. Мерките за сигурност били сериозни, но предизвикателството си струвало. А с плячката щели да могат да се подсигурят до дълбоки старини.

    Планът бе съставен в движение, а задачите – веднага разпределени.

    Смукача слезе до ел. таблото в мазето.  С любезното съдействие на 0,5 мг. експлозив „C 4“ взриви два кабела и прекъсна захранването на апартамент 6 Б.

  Така командосите спряха действието на невидимата преграда от включения в контакта Райд, пречещ им да влязат през прозореца. Изгасна и комарната LED лампа, създаваща убийствената ел. дъга, която така магнетично примамваше инсектоидите  с омагьосващата си светлина.

    Очевидно си имаха работа с маниак.

   След като си разчистиха пътя от минното поле, оставаше само Устрел да използва екзоскелета и да надигне комарната мрежа от сребърни нишки на прозореца, която се явяваше последна бариера пред хранилището от А положителна.

  Стана. Конструкцията се поддаде, Устрел избута с лекота мрежата и преминаха.

 Оушън даде сигнал на групата да си сложат фасетните очила за нощно виждане.  Нахлузиха ги ловко и веднага фиксираха целта на операцията.

  Насочиха се  към обекта в бойна формация „буреносен инсект-рейнджър“.

   Жертвата се въртеше в леглото си в REM¹ – фазата на съня.

   Изведнъж Острието Оушън залегна. Всички го последваха. Появи се непредвидено препятствие, което усетиха болезнено силно. Симптомите им бяха световъртеж и дезориентация.

  Без съмнение някакъв ултразвуков импулс по последен писък на антишпионските технологии им оказваше влияние. Хакерът на групата – Жилото, извади лаптопа си и започна бърз анализ. Откри, че източникът на дискомфорта е смартфонът на нощното шкафче. Специалната програма на Жилото „Окото на Бог“ засече, че от телефона е активирано приложението Mosquito Repellent.

 Тогава всички разбраха че изродът в леглото беше нещо повече от маниак. Той беше зъл гений с отблъскваща параноя.

  Оушън нахлузи антирадиационния костюм, разработен в секретната лаборатория на братовчед му от Фукушима и тръгна с мъка напред.

  Той беше въвлякъл екипа си в тази рискована мисия. Като лидер и организатор, като капитан на отбора си от бивши пехотинци, негова беше отговорността да ги върне невредими в базата. Дори и с цената на живота си.

   Само обучението в чуждестранния легион на локвата от съседния квартал му помогна да издържи физически до края. Смъртоносният application Mosquito Repellent беше изключен чрез умела импровизация, достойна за уменията на бойскаут-първенец. С помощта на  клечка за уши Оушън успя да имитира докосването на човешки пръст по сензорния дисплей и спря ултразвука.

   Композицията на екипа отново влезе в релси и завърнали кондицията си  Устрел, Жилото, Смукача и  Острието Оушън се насочиха необезпокоявани към обекта. Вече си представяха как със заграбените липиди и въглехидрати на елексира му ще си уредят живота. Един мислеше да отвори италиански ресторант на пресечката на Пето авеню и Седма. Друг мечтаеше за семейна идилия с гаджето си от гимназията…

Засечка!

   Нов проблем! Целият трезор бе завит с дебел, непромокаем юрган, въпреки нощната безветрена жега на юлските горещници. Само главата му стоеше отвита. Но достъпа към нея също бе силно възпрепятстван. Параноикът в леглото си я беше омотал в тънка мрежа за прозорец. Под нея челото му лъщеше от пот, като огромен мазен бонбон.

  Бандата кръжеше от 3 минути над непревземаемата мазна крепост и обмисляше оттегляне. Пронизващият звук от крилцата на комарите пореше въздуха, изпълнявайки зловеща готическа симфония. За пръв път в живота си Острието Оушън бе разколебан. От демонът под юргана можеше да се очаква всичко.

  – На абордаж!!! – изкряска надъхано Смукача, точно когато командирът Оушън се бе подготвил на свири отбой.

Лакомият и невъздържан бивш контрабандист на плазма Смукача подведе останалите след себе си.

– Ще надупча клепача на това говедо с новото ми  0,200 милиметрово свредло, провикна се в истерията си той.

   Оушън се опита да ги възпре, но Устрел и Жилото вече бяха полетели след нетърпеливия си партньор и забиваха бормашините си през дупчиците в мрежата точно  в изпъкналата вена на челото на завития с три ката одеала параноичен Гад.

   Тогава се случи най-страшното. Запотената Годзила се събуди от едно невнимателно жужване в ухото и светна нощната лампа.

   Каква непредвидена грешка!!! В бързината не я бяха забелязали. Последно поколение 300 луменова акумулаторна лампа DECATHLON. Не й трябваше никакъв достъп към ел. мрежата и тутакси засия с изригващата сила на слънчев протуберанс.

    Така, лакомията на Смукача пробуди гибелното зло, последната брънка в еволюционната верига на върховния хищник. А именно – ядосаният от буболечка човек.

А ако си с размерите на комар – с такъв развилнял се допотопен исполин  не бива да се гъбаркаш.

     В паниката всички се разбягаха накъдето им падне.

    Смукача загина пръв, опитвайки да повдигне отново комарената мрежа на прозореца. Върху му със силата на огнено-жупелна стихия от Апокалипсиса се стовари свещената джапанка  Boomerang.

   Жилото и Устрел използваха маскировката си и кацнаха на една тъмна лавица.   Сковани от страх и ужас. Очаквайки гибелта си.

   Само Острието запази самообладание. Той кръжеше из стаята  и търсеше изход. Знаеше, че ако кацне, то десницата на оногова, който ги дебнеше, ще излее гнева си върху му с невиждана и страшна сила.

   Оушън за пръв път виждаше джапанка с 45-ти номер. Смятаха ги за мит. С бандата досега  бяха се натъквали на пискливи момиченца, размахващи чехли до 36-37 размер, но 45 номер вече беше уродска работа.

  Дойде ред и на другите двама. Звярът вече се беше поразсънил и разтърка гурливите си очи с размерите на небесни сфери. Зрението му се подобри. Последното нещо, което Жилото и Устрел видяха в предсмъртната си агония, бе тъмната поличба на надвисваща сянка, обхващаща цялото въздушното пространство над тях.

  Плясс – чу се гръмовен тътен и звуковата му вълна разпори грохотно небесата. Двата комара в мигом претърпяха метаморфоза от стадия на имаго до отрязък от платно – мацаница на абстрактен художник с психо-соматично разстройство.

   Последната мисия на Острието Оушън завърши. Петминутният му полет над кървавата вакханалия го изтощи и на предела на силите си той кацна омаломощен на тавана. Не мина и минута, когато чу тръбен звук и глас от небето – В ИМЕТО НА КРЪВОЖАДНАТА БОГИНЯ КАЛИМА, УМРИИИ ГАДНА БУБО!

  Безпощадният изтребител с джапанка номер 45  изпрати доблестния войн от комарската дружина на принудителна екскурзия в буболеческата Валхала, а в памет на храбростта му върху латекса на тавана остана малко червено петънце.

¹ от англ. REM – Rapid Eye Movement -бързо движение на очите. В тази фаза спящият сънува.

Президентът на Галактиката

П.П. Откъде научих тази история ли ще ме питате?

– Случайно нося 45 номер и имам лампа от DECATHLON.

Слочайносс? – Не мисла!

Комарамбо: Първа кръв

Стандарт

      Необичайно топлото време за сезона имаше своите забележими последици.

  Антропогенният фактор оказва пагубното си влияние върху биосферата от индустриалната революция насам, но за последните 200 години толкова непривични температури никога не бяха спохождали климатичния ни пояс. С всяка изминала зима виждаме как следващата е по-топла и мека, а лятото е по-прохладно; удивяваме се на изместването на любимите ни четири сезона и твърде рядко се замисляме за гибелния ефект върху природата.

     Да, определено глобалното затопляне ще бъде бичът на 21-вия век, а парниковият ефект – негов флагман. Едва средата на февруари е, а живакът по стълбицата е стигнал почти 20 деления. Плодните дръвчета са напъпили,  пойните птички объркано огласят с подранилите си симфонии все още глухата и пуста сивота на бетонните квартали.

    Средата на февруари е. А снегът се е стопил отдавна. Още през януари посевите се простиха със своя топъл зимен кожух и едва ли ще израснат оптимално до жътва. Снеговете се топят скоростно и реките са по-пълноводни от нормалното. Информацията за това е смразяващ предвестник на наводненията, въпреки че гласът на диктора в БНР, който съобщава нивото на Дунав, не трепва.

     Мечките от природните резервати са се събудили преждевременно – кисели, сърдити раздразнени и гладни. Той също се събуди по-рано. Жаждата за кръв задвижи метаболитните процеси в организма му, а абсистентният глад разтрисаше неистово мускулестото му тяло в досадни конвулсии.

    Мъката по загубата на любимия чичо Оушън го завладя моментално. Заглавията на таблоидите още отекваха в главата му: „БАНДАТА НА КОМАРОУШЪН СМАЧКАНА С ДЖАПАНКА ОТ МАНИАКА НА 6-Я ЕТАЖ“.

  Вестта за болезнената раздяла с най-близкия му роднина го завари на финала на обучението в школата за елитни командоси „Джи фор Ес“. Още не можеше да повярва, че комарът, който го убеди да се запише в армията на Комерика, комарът с главно К, който бе негов младежки пример и идеал, който го вдъхнови да се бие за „комарокрацията“ в близкия ж.к. Изток, вече го нямаше.

   Разпределението на фронтовата линия  изпрати младия рейнджър далеч от локацията на Маниака, но той се закле да  намери архизлодея убиец.

  Оттогава научи много. Научи как да се крие в сенките и да издебва изненадващо жертвите си.

   Повишиха го в зелена барета. Събра почти галон от елексира в трезорите на Комерика, получи два ордена за храброст и медал „Пурпурно сърце“.  Нахапа много, ама много хора. Подлуди още повече, но жаждата за мъст не го напускаше.

   Комарамбо опита да се отърси за момент от спомените си. Висчко около него обаче го тласкаше обратно в тях. Погледна изрезката от вестник „Дейли комаркроникъл“, залепена на огледалото. Заглавието гласеше: „НОВИ СНИМКИ НА ЗЛОВЕЩОТО ОРЪЖИЕ номер 45“.  Стисна юмруци.

     –  Око за око, зъб за зъб, кръв за кръв! – процеди през зъби Комарамбо. Ще те пипна, копеле.

    Мислеше си да го изненада. Кой би очаквал атака от комари в средата на февруари?

    Наистина, Маниака бе прибрал отдавна екипировката си и блажено се наслаждаваше на живота без насекоми, без алергии, без фобии и без истерични писъци при сблъсъка с всяка по-едричка „Drosophila“.

   Сега имаше други дертове – грипната епидемия върлуваше от седмица, а един кофти тип в автобуса така се изкашля, че само скафандър на тежководолаз би го предпазил от вирусите. Втори ден го втрисаше с температура 40 градуса. Отвори само веднъж прозореца, за да влезе свеж въздух, но това беше достатъчно на Комарамбо да се промъкне.

    Зелената барета се спотаи в тъмнината под леглото, провери още веднъж масивните свредла М-16 и зачака.

     С потъването на града в нощта очакваният миг за отмъщение настъпи.  Комарамбо излетя от стартовата си площадка под леглото. Правеше разузнавателен полет.

        Тишина и мрак.

       Командосът нахлузи фасетните очила за нощно виждане и огледа периметъра.

      Маниака спеше непробудно, нахлупил малка нощна шапчица с пискюл. От време на време откъм задните му части се чуваха гърмежи, придружени с миризма на сяра, като че ли от полеви взривове. Комарамбо реши, че това е отровен боен газ, може би германско производство, и съобразително нахлузи противогаза си.

      Баретата-комар се увери, че няма други капани и кацна крадешком върху носа на спящата си жертва. Огромната зачервена камба бе обилно запотена и Комарамбо не се затрудни в пробиването й. Сондира на три места и изсмука поне 0,2 милилитра елексир. Изкуши се и сръбна малко. Наистина беше първо качество.

      – Пустата му „А“ положителна! – изруга той и пристъпи към втората част от плана.

      Изключи хай-тек заглушителя за крилцата си и уверено започна да жужи в ушите на Маниака.

     Бзззззззз, бззззззззззз, бззззззззз, бзззззззззззз – заход, след заход Комарамбо пикираше над огромния мазен бонбон, представляващ главата на човека, и му жужеше ту в едното, ту в другото ухо. Друг комар на негово място би казал, че това е чисто самоубийство, но не и Комарамбо. Той целенасочено се стремеше към събуждането на Гада. Искаше да се разправи с него като комар с мъж.

         Усилията му дадоха резултат. В пълно недоумение спящият Маниак се пробуди и обхванат едновременно от погнуса и ярост светна лампата. – Бах му мамата, как може да има комари по това време? – удивено възклина.

          Комарамбо даде началото на психоатаката си. Той се покри дълбоко под леглото и затаи дъх. След няколко минути лампата угасна, а след още няколко отмъстителят-комар повтори набега си.

          Бъзззззз, бзззззззззззззз,бзззззззззззз. – най-страшният звук в нощта.

      Комарамбо беше два пъти по-бърз, по-маневрен и по-хитър от бандата на Комароушън. Криеше се на немислими места. Камуфлажът му бе удивителен.

       Маниакът пи два течни аналгина и повиши концентрацията си, но нищо не можеше да се сравнява със скоростта на комара.

     Упражнението със святкането и гасенето на лампата се повтори още дузина пъти, и Маниакът най-накрая осъзна, че се гаврят с него.

        Омаломощен от високата  температура и късния час някогашният велик инквизитор сега беше като беззащитно паленце. А и кой смъртен би могъл да се бори с комарите, докато има 40 градусова температура.

          Комарамбо продължи. Нямаше жал. Жужеше, пикираше, бръмчеше и хапеше нагло безсилната си плячка. Сега 45 номеровата джапанка Boomerang в ръцете на Маниака изглеждаше като детско ветрилце. Движенията на Гада бяха толкова бавни и замаяни, че дори охлювът Стамат – старият плужек с ревматизъм, който ползваха за мишена новобранците в школата за комари-командоси,  би избегнал ударите.

        Фанатичният комар Комарамбо бавно и методично изстискваше силите на човека. Още повече го настърви вида на едно малко петънце по тавана – лобното място на чичо му Оушън.

       На върха на своята безпомощност Маниака се сети за единственото оръжие срещу инсекти, с което разполагаше извън ловния период. Последната му надежда за избавление от напастта.

       Той грабна бързо от килера аерозолния спрей против буболечки и неистово започна да пръска из цялата стая. След двуминутно пръскане в тясното помещение се образува гъст слой мъгла, а Маниака така се нагълта с изпаренията, че падна в безсъзнание.

       Комарамбо се бе оттеглил на безопасно място под леглото, но противогазът не успя да го спаси. Получи болезнени и големи изгаряния по тялото си. Все пак оцеля.

        На следния ден, когато медицинските екипи извадиха Маниака от стаята и го откараха за лечение в болница Софиямед, Комарамбо съумя да се измъкне през прозореца, отворен за проветрение.

      Подвигът му бързо се разчу в Комерика.  Мачовският  образ на новия екшън герой, обхванал с яките си крачка два мощни автомата и препасал мачете, не слезе в продължение на месец от страниците на пресата.  Той се превърна в национална емблема и символ на „комарокрацията“.

     Това обаче не бе неговата воля. Славата го отблъскваше. Щом излекува раните си, Комарамбо напусна армията и баретите, напусна Комерика и заскита по панелните блокове в търсенето на нови насилници над комарите и в борба за утвърждаването на „комарокрацията“.

Президентът на Галактиката

Враговете над нас (антигълъбски разказ)

Стандарт

    В неделния ден Маврудий Винпромов стана къмту обяд и усети стържещо пронизване в корема си. Гонеше го махмурлийски глад след запоя от снощи. Маврудий нахлузи набързо един чифт бермуди, облече върху тениската си яке със щампа на кълвача Уди и излезе да си купи дюнери от арабина Пуди. Пътьом реши да хвърли боклука в близкия контейнер.

          И какво стана когато метна полиетиленовата си торбичка с боклуци в контейнера? ШОК И УЖАС – оттам изхвърча един мръсно лъскав гълъб-клошар, който с плясъка на крилете си сепна отпуснатия Маврудий и му прехвърли стотина паразити и буби по въздушно-капков път плюс един гълъбски сопол.

          Ошашавеният махмурлия подмина това препятствие със стоически мъки и една звучна майна. Продължи пътя си към дюнерджийницата на Пуди. В градинката на междублоковото пространство видя баща и син. Те управляваха една от онези модерни напоследък машинарийки – дроновете. Неумелият пилотаж на детето запрати летящата пластмасова джаджа в опасна близост до темето на Маврудий Винпромов.  Той се уплаши доста повече отколкото от гълъба, при все това, че имаше риск перките на дрончето да го скалпират с майсторската прецизност на червенокож войн от племето на шайените.

          Тогава в лявата част на мозъка на Маврудий се задейства зоната за логически операции. Синаптичните връзки свързаха две и две и той направи смела аналогия между летящите гадини – гълъба и дрона.

          И така де, моят съсед Маврудий ми сподели в мазето за тази аналогия. Реших да поразсъждаваме заедно над нея.

          Днес гълъбите в София са това, което ще станат дроновете след 5-10 г. Гълъбите са красиви птици, присъстват като символ на доброто още от древността. Посланици на мира и благата вест са. Даже Йехова пратил третия си ипостас (Дух свети) да кацне на главата на втория си ипостас (Исус Христос) под формата на бял гълъб при река Йордан.

          С тези одомашнени гълъби нямаме проблемация. Седят си в кафезчетата, гугукат си, въртят червени очички, цвъкат и общо взето са красиви.

          Проблематичните гълъби са онези неодомашнени помияри, които се мотаят постоянно в краката ти на улицата. Мелези с доста по-непривлекателен вид от Годзила. Ultimate хищници. Достойни наследници на Ти-рекс, които само заради малките си размери не са ни изтребили досега. Те се размножават без мярка и застрашават пътното движение, личната хигиена на човек и спокойствието на минувачите. Освен това цвъкат на поразия като летяща крепост от ВСВ къде що сварят и те плашат. Показват и чорлавите си глави, когато изскочат от контейнера докато си хвърляш боклука (както при комшията Маврудий).

           Тези клошарски, безпризорни зверове, носещи в приодата си грабителските черти на далечните си братовчеди птеродактилите, населяват улиците на София и се плодят по-скоростно от зайците в Австралия. Развъдник са на безбройни болести (а леговищата им май са някъде в блоковете ни). Представете си само, че под влиянието на секретно психотронно оръжие вкупом нападнат всеки човек, който видят на пътя си, както във филма на Хичкок.  Гълъбите са пълни психари – веднъж видях как трима гълъби си похапваха от четвърти, направен на мармалад от преминал през него бус – БЛЯККККСССС!!! Това даже не са птици. Те са адски създания, в които се вселени преродените души на земните грешници – убийци, изнасилвачи, педофили, политици, банкери и журналисти.

           След 10 години небето ни ще е пълно и с дронове. В началото сблъсъкът им с тромавите гълъби ще бъде кървав. Но след това дроновете ще вземат надмощие и ще се наложат като едноличен господар на небето в градската среда. Дронове за доставка на пица, за събуждане с почукване на прозореца, за пратка от Китай, за букет с цветя, за домашен любимец, за охранител на обект, за чистач на стъклата на високите сгради, за превозно средство и за заместител на момчето, което ти разхожда кучето.

          Отвсякъде погледнато дроновете са по-опасни. Сега, в развитите държави, текат процеси на регламентация на полетите им. С нарастващия им темп на разпространение в близкото бъдеще ни очаква небе, изпълнено с летящи хвърчикоптерчета. За да го визуализирате си припомнете само сцената от Star Wars II,  в която младото джедайче Анакин скочи от покрива на един небостъргач и буквално нямаше къде да падне, защото покрай него постоянно прехвърчаха дронове и летящи коли. Ай честито!

          Ами ако дроновете последват съдбата на гълъбите от днес? Не е трудно да се предвиди, че може да се появят безпризорни индивиди от тях, изпъдени от стопаните си. Тези нещастници ще ровят по кофите за смет и ще ни стряскат така вероломно, както и нехигиеничните гълъби го правят. Гълъбите си имат свое отрицание и това са дроновете, по-непоносимата напаст, която чука на вратата ни.

          Не ми се мисли за далечното бъдеще. Вчера гледах по талавизора шоуто на Венета някоя си, където съобщиха, че  делфийският оракул от ж.к. Сухата река веднъж, в бегъл промеждутък по време на сеанса с един мъртъв водопроводчик, видяла нещо съвсем неочаквано и плашещо, което обаче не било Сатаната. Открила й се картина от  40 години напред във времето, в която един хеликоптер с вида на Трансформърс натиснал с перката си копчето на някаква конзола и мигом пред него с маршова стъпка се явил човек. – Отиди до сервиза да ми донесеш малко машинно масло, че съм жаден – казал топтерът.

(А дано гадателката просто да се е объркала със сцена от филма  с Мегатрон, ама надали.)

Президентът на Галактиката

ДИЛЕМАТА

Стандарт

      – Аз казвам да ги стъпчем като мравки. Те не заслужават условията, компромисите и търпението, с което ги удостоихме през последните няколко сарса. Процесът на упадък е необратим. Знаехме го още преди 200 сарса, когато започнахме наблюдението си.Те са вирус за биосферата, който трябва да бъде унищожен в зародиш. Да, видяхме известен потенциал, но само при алтернативни линии на времето. Ако ги изпуснем сега, представете си какво ще стане, когато достигнат технологичната зрялост да влязат в контакт без да имат духовните умения!? – така остро се изказа посланик Крийл от Проксима на спешното заседание на галактическия пленум. Неговата крайност беше подсилена и от загубата на изгодна сделка с империята Сениси, заради спекулациите за новото атомно оръжие на тераните.

    Поводът за свикването на чрезвичайната среща бе детонацията на ядрен заряд срещу цивилно население в края на един от зачестилите ожесточени конфликти на Тера, планета, стояща на важен търговски кръстопът и обитавана от примитивни хуманоиди. В обширната зала с терасовидни места за заседаващите беше почти пълно, а и доста шумно. Въпросът явно бе предизвикал широк обществен дебат.

     – Уважаемият Крийл гледа на нещата в дълбока перспектива. Според изчисленията на нашия научен институт вероятността да се стигне до въздигането в космоса на нов агресивен вид в нашия отсек на галактиката е с отрицателни стойности. Освен ако изпуснем  от поглед империята на рептилите от Глордабу, защото те винаги са търсили пушечно месо за съюзник. – опонира на предното изказване един мешест субект от световете на Кипра. Той стоеше най-отпред в специално пригодените капсули за видове с по-особени местообитания.

    Думата взе Прахес, делегат на йедвиите и предложи да бъде изслушан учителят Кун от луните на Салпарас. Кун бе уважаван делегат от всички. Той бе участвал преди неопределен брой сарси в научна експедиция на Тера, в която бе имал възможност да изучи психиката на автохтонното й население и да го каталогизира в хрониките на разумния живот.

      – Достопочтени легати, – започна словото си той – струва ми се, че и този път трябва да следваме реда на общите правила и да не прибързаме с действията. На онова място  – Тера – съществува един израз, който е трудно преведим за нашите езици: Морковът или тоягата.

– В същността му е мисълта, че ако не нещо не стане с добро, то тогава ще стане с лошо. Аз ви предлагам да изпратим няколко педагози, които да акушират идеите, стоящи в основата на  съгласието в нашата общност. Нека оставим семето им да покълне и да се развие още няколко сарси и тогава, с оглед на резултата, да пристъпим към по-решителни мерки. Обръщам се към председателстващите този съвет с молбата да обявят предложението ми за гласуване. Що се отнася до мисионерите на ценностите ни – нека всеки от нас прати по триада от своите добре подготвени животолози, които да предадат учението на Великото дихание.

            Концепцията на експертът по Тера Кун бе възприета от 2/3 от легатите и те я подложиха на гласуване. Чуха се дори одобрителни сирени. Мисионерите се отправиха към Тера след две ларси или през 1947 г. по местното летоброене на теранците. Съдбата им зависеше от самите тях.

Президентът на Галактиката

Философски разказ

Стандарт

Кварталният гамен от 20 минути стоеше в заседналия асансьор. Аварията на соц-елеватора го остави да виси в асансьорната шахта в 2 часа след полунощ. Той нямаше нито телефон, нито фенерче. Поне да беше с някоя мацка – казваше си в началото – можеше и да му излезе късметът.

Мрак и тишина. Смразяващо чувство на откъснатост от света след първите 15 минути, прекарани под земята. Покачващи се клаустрофобични импулси. И повтарящото се възклицание:  „Да бях тръгнал по стълбите, да го ева.“.

Изведнъж го завладя някакъв солипсистичен модел на Вселената. Ами ако навън нямаше нищо друго освен празнота и тъмнина? – мислеше си.

Тишина. И гробовна непрогледност. Беше в състояние за пръв път в нищожния си живот да съзерцава мислите си. Да се вслушва в тях и да разсъждава върху звученето на гласа си и способността да говори на ум. Да обърне взора си навътре.

И тогава, в непроницаемото за очите му пространство на асансьора, отвело го до преминаването към различен аспект на сетивността, се случи интелигибилният поврат.

Даймонът заговори:

–        Синко, привет от глъбините на разума.

–        Навестих те в този късен час, за да ти направя предложение, продължи даймонът.

–        Желаеш ли оттук нататък да бъда твой личен съветник, да ти помагам в преценките и да напътствам бъднините ти в името на твоето благо?

Гаменът настръхна, пулсът му се ускори, вдигна и кръвно налягане, което за крехката му възраст си беше аномалия. Едвам промълви: –  Б-б-б-брат, кой си ти, уе?

–        Свой – лаконично отговори гласът и добави – част от теб, дълбоко вкоренен в разума ти промисъл, божествен глас на твоята същност, който има за задача в критични моменти да те предпази и осени с мъдрост и трезва преценка. Разкрих се на хората преди близо 2500 години и оттогава съм незаменим помощник на поколения мъдри мъже и жени. Известен съм като Даймон, вътрешния глас на философа Сократ.

Гаменът се опита този път да зададе въпроса си мислено. Престраши се и конструира следната мисъл-форма. – Напикан бъзльо с хвърчащи около него рогати дяволи.

Не му се получи и произнесе думите, свързани с предната си модалност: – Ма, то, т‘ва демоните нали бяхте гадни изчадия от ада? Как искаш сега да ми помагаш? А за философите знам само, че са пълни изперкаляци!

Гласът отново заговори. – Синко, довери ми се, зло няма да ти сторя. Даймон буквално значи божество. Наричай ме божествен глас, дори и съвест, връх на съзнанието, може и по-друг начин.      С мен ще откриеш истината. Ще прозреш незримото познание и ще се откъснеш от земята.

–        Да кажем, че е така. А някакви кинти или яки каки можеш ли да ми предложиш, уе, Мончо? Нали може така да ти викам?

–        И искам гаранция, че няма да ме мислят за мръднал, каза гаменът.

Гласът Мончо реши да бъде многословен и убедителен. Каза му:

–        Момче, предлагам ти да стана твой водач по Златната пътека към мъдростта. Другото е материално и плътско удоволствие, щом решиш, можеш да го придобиеш, но първо трябва да познаеш значимото. Нека те попитам нещо. Знаеш ли кой си ти? Защо си роден и съществуваш? Каква е целта на твоето пребиваване на Земята? Кое е добро за теб и кое лошо? Какво очакваш от живота си?

На сутринта, когато асансьорните техници извадиха момчето от шахтата, то вече не приличаше на кварталния гамен от миналата нощ. След като си почина, отиде в училищната библиотека и прекара деня там. Привечер се прибра с том от съчиненията на Платон. Родителите му решиха да потърсят медицинска помощ, но той им обясни, че се е увлякъл по философията благодарение на даскал Мончо. Кварталната банда го отлъчи и от Бадема го прекръсти на Кирил философа. Раздели се с тях и пое по друг път. По-щастлив.

Президентът на Галактиката