Ще се срещнем ли пак?

Стандарт

– Този го подмина!
– Не съм!
– Подмина го, бе, казвам ти. Подмина го!
 – Абе, не съм, бе. Казвам ти! Не съм!
– Добре, ти си знаеш.
– Еййй, цял следобед са заяждаш с мен, значи!
– Хубаво, ма ако стане нещо, сам са оправяй пред началството. Окей?

– Аре, бе. Ша стане. Откадя – накъдя! Шефа само до нас е опрял  да са занимава! Има си други кахъри, завалията.

Такъв кратък диалог протече между двама ангели-работници от най-нисък клас. Те се бъхтеха в извънредна смяна на поточната линия за заличаване на спомените на душите. Съществата от светлина бяха високи по около 5 метра. Те стояха до направената от снопи чиста енергия непрестанно движеща се лента с души, чийто край се губеше някъде зад хоризонта. С бързи движения  на ръцете те обработваха  вързаните с невидимо ласо души, довличани на поточната линия право от тунела с бялата светлина. Ангелите наплюмчваха пръст и чукваха леко по челото всяка душа. Това беше достатъчно за да се изтрият всичките й земни спомени, всички страсти, копнежи, грехове и неволи, всички любови… Душата видимо изпитваше недоволство в първия момент и почваше да се дърпа като диво животно, но след миг се успокояваше и продължаваше послушно по маршрута на поточната линия.

А ето и как става целият процес по обработването на душите в отвъдното:

Преди да се амортизират съвсем и  след десетки прераждания да отидат на бунището за преработка на отпадъчна енергия, човешките души  се обработват в небитието по една и съща процедура от хилядолетия насам.

Всичко се командва от Канцеларията на Великия Админстратор. Сградата представлява ослепителен бял палат с колонада като на древногръцки храм. Наблюдателният външен посетител на това внушително здание ще забележи залепен на една от колоните лист хартия с образа на Сидхарта-Гаутама Буда и надпис – ИЗДИРВА СЕ ЗА ОПАСНО ПОСЕГАТЕЛСТВО ВЪРХУ УСТАНОВЕНИЯ РЕД ПО ЗАКОНА ЗА ПРЕРАЖДАНИЯТА!

В Канцеларията на Великия Адинистратор работят само най-грамотните ангели от висш разряд. Там за всяка новопристигнала душица-мушица отделно се прави проучване и се съставя логистика: Изследва се откъде идва клетницата; какво е правила и струвала през живота си долу; дали заслужава награда или наказание; 

Решава се и  кардиналният въпрос: къде да я пратят?… в семейство Рокфелер, сем. Абрамович, а може би клана Кенеди, или пък в некой кенеф къмто п-в Индостан.

Нужната разпределителна информация се печати на етикет и по-късно се перфорира за ухото на горката душа при първоначалното й пристигане, когато се поема от от чевръстите ангели-черноработници нисък клас на поточната линия за прочистване на спомените. Те  плюмчат душата с течността на забравата и я предават  към разпределителния център, където ангели-работници от среден-клас разчитат прикрепените към всяка душа етикети с инструкции за това  къде точно да я пратят в следващото й прераждане на Земята: у Рокфелерови, или в бунгалото на индиеца Рудра.

След това някой петметров лустоганин хваща по двама-трима душковци под мишница, както се хваща колет от пощата и алей хоп – запокитва ги в един от 7-те огромни, изгубващи се нагоре и надолу в пространството рафтове с надписи с имената на земните континенти. На всеки рафт-континент има безброй отделения с по-малки  и по-малки надписчета, бележещи имената на населените места. Големите мегаполиси Ню Йорк, Мексико сити, Лондон, Рим, Париж, Рио, Токио, Москва, и т.нат., като по-чести адресати, са с повече място и с по-едри надписи. А за малките, като колибата на плодовития бушмен Кико, нейде в пустинята Калахари, пада голям зор и безбожно пусуване, докато  работниците ги открият.

От рафтовете на разпределителния център душите биват засмуквани в пневматични тръби-асансьори, изплетени от лъчи божествена светлина. Тези тръби-асансьори водят точно до фалопиевите тръби на бременните земни майки, носителки на нов човешки живот. 

Това, общо взето, е безотказният механизъм на самсара-чакра, действащ от еони насам. Но от време на време се получава по някое разминаване в рамките на стохастичната грешка. Особено когато някой ангел-черноработник нисък клас не си е доспал, заради шумните си съседи младоженци, и се бори със следобедната сънливост. Тогава се получава така, че душата на преродения помни частично някои епизоди от миналия си живот. А понякога помни и много повече…

**************************

Тонин – главният герой в нашата история –  е нежно и чувствително момче  на 12 години. Той учи в последния клас на прогимназията.  Той е забавен и умен. Винаги със свежи идеи за някоя шега или лудория. Не се срамува много-много от думите и делата си. И често си навлича неприятности от разнороден характер, за да се хареса на  девойчетата.  Mомичетата никога не са оставали безучастни към него. Че как няма да го харесват, с неговото свежо чувство за хумор, с тази сламено руса коса и  средиземноморската му усмивка. 

Той обаче още не бе събрал смелостта да се влюби. Още не бе узрял за любовта.

В училище грубияните му завиждаха за качествата и женските въздишки по коридорите. И често го унизяваха. Но той още не бе събрал смелостта да им отвърне. Не бе узрял да се пребори с превъзхождащата го груба сила.

Тонин умееше да пише стихотворения. Римите извираха от най-дълбоките места на чувствителната му душа. Дори понякога сам се чудеше откъде му идват красивите строфи. Едно обаче знаеше. Знаеше, че трябва да ги излее навън. И да ги сподели. Всичко написано, уви, оставаше скрито. Той не бе събрал смелост. Не бе готов да покаже мислите си така раними и незащитени от хулите и чуждото мнение.

В един хубав пролетен ден всичко това се преобърна.

Навън природата се пробуждаше с пълна сила. Птиците омагьосваха сетивата със симфониите си. Дръвчетата подлудяваха с уханието си. Дъгата се усмихваше отгоре след внезапен и освежаващ пролетен дъжд. А прекрасните малки бамбини цъфтяха и разкриваха прелестните си усмивки  изпод румените бузки. Хормоните на живота бушуваха. 

След края на последния час в училище Тонин остана с още неколцина приятели в двора на школото. Изоблилният с майтапи и подмятания разговор бе прекъснат от новодошлия в класа им – оставач от миналата година и пълен пройдоха  – Дългия Пабло. Каза им, че следобед е канен на рождения ден на някаква дебеланка в Трастевере – богаташкия квартал на Рим. 

– Никой ли няма да дойде с мен, амигос? Хайде де, ще става купон! Ще има  пиячка и бамбини! По монокини – смигна им доверително.

Приятелите на Тонин от „клуба на задръстеняците“ не бяха от най-големите свалячи. По ги влечаха компютрите и игрите със стратегии.

– Това са бамбини по монокини, бе, зубърчета! Изпускате много. Повечето от тях вече са в гимназията и ще ви запотят очилцата с целувки, ако им паднете.

Тонин, приятелю, поне ти ела. Обещавам, че няма да те уреждам с дебелата бамбина-рожденичка. Честна дума, амиго. Хайде, ела с мен, че да не съм сам. Ще има не само пиячка, но и кльопачка…

Дълъг, знаеш, че съм най-добрият покорител на женски сърца в училище. Ако искам, мога да имам всяка. Само не съм решил още. Не можеш да ме залъжеш единствено с бамбини. А и не пия, имам лошо пиянство (пълна лъжа – не понасяше горчивия вкус на алкохола). Но пък, мама миа, доста съм гладен. И така, кажи, в колко тръгваме?

Дългия Пабло и Тонин се уговориха и следобеда заковаха пергели на пиаца дел Пополо. Оттам щяха да се качат на специалното бусче, наето от богатите родители на рожденичката, за да откара гостите  в скъпата им вила извън града.

За подарък двамата бонвивановци бяха скъсали по някоя друга китка хризантеми от цветната алея на площада. Докато чакаха да се съберат всички, Тонин фиксира една неземна красавица сред гостите – изящни крака, кестенява коса до раменете и най-класическото лице на римска патриция, извайвано някога от майка Италия. Белиссима. Беше поне с глава над него, но каква грация само! Каква харизма! Като предопределена само за божествените очи весталка от древността! За миг погледите им се срещнаха. Тонин се изчерви досущ дон Домат от приказката на Родари и се прикри зад Дългия Пабло.

Изведнъж превозът дойде и всички се втурнаха един през друг за места – викове, бутане, лакти. Натъпкаха се в бусчето за нула време. Мецаната-домакиня седна отпред с букетите и другите подаръци (зае и двете места до шофьорското), а отзад, като заклет кавалер, само Тонин остана прав. Чичото-шофер му направи забележка да седне някъде, защото по завоите щяло да стане опасно безтегловно. Никой не се смести заради Тонин. А Дългия Пабло се бе намърдал до една палава хубавелка и съвсем забрави за добрия си приятел.

– Ей, момченце, ето, ела при мен – викна един нежен глас на Тонин. Той се обърна и видя най-прекрасното създание на света да му се усмихва. 

Ето, сядай в мен. Ти си лекичък, ще те издържа – каза момичето от модните ревюта, което бе харесал преди малко.

– Но, как така! А-а-а, аз съм мачо. Не, не мога.

– А можеш ли да си сцепиш тиквата, а? – каза тя и без да пита повече го дръпна в себе си, защото буса вече бе ускорил. Той се озова в скута й като малко плюшено мече, но веднага се задърпа.

– Мирувай – скастри го момичето. Ти си моят мечо. В този миг Тонин усети сладникавия й парфюм и срещна отблизо красивия й подчиняващ поглед. Потръпна. Вече беше роб на тези две хубави очи. Завинаги.

– Аз съм кака ти Джанина. Но може да ми викаш Джани. А ти имаш ли си име, бе, сладур?

 – А-ъъ-ъ-ъ. Викай ми Тонин, малката. В училище ме знаят и като Тигъра (още една пълна лъжа – викаха му Зайо). Сама се сещай защо.

– Пхихихи – закикоти се девойката. Какъв ти тигър, повече приличаш на пухкаво котенце. И с тази сламена косичка… – Рош-разрошш – разроши го тя като непослушно малко момченце.

Пътят мина бързо. От приказките помежду им Тонин разбра, че Джанина учи в медицинския колеж, където всичко е много строго и трудно. Глътка свобода не й оставала от залягането над уроците. А този рожден ден бил едно от малките удоволствия в напрегнатото й ежедневие.

Тонин леко се срамуваше. Сякаш цветната палитра от лафове, които бе пускал пред съученичките си, се изпари. През целия път той успя да каже само нещо като комплимент на прекрасната Джанина. Нещо като: – Имаш мушица на ръкава. Изтупай я. Ха-така, сега вече този ръкав е отново прекрасно изтупан като стопанката си.

Щом пристигнаха в голямата богаташка вила на рожденичката-мецана приготовленията още не бяха приключили. Гостите в пубертетна възраст се разпръснаха по къщата и Тонин изгуби Джанина. Някои се втурнаха да разглеждат луксозните стаи, други се шляеха в добре поддържаната градина с пейки и ренесансово фонтанче на двора. Трети изчакваха във фоайето да ги настанят, налягали по удобните кожени кресла и дивани. А четвърти се дивяха на картинната галерия с голи рубенсови жени в огромната тоалетна. Икономът и останалите домашни помощници не смогваха да опазят ценната покъщнина от развилнелите се пъпчивковци. Дългия Пабло се появи отнякъде и подшушна на Тонин, че научил от достоверен източник, че  рожденичката му е хвърлила  око и разправяла на приятелките си, че по-късно вечерта ще отвлече русия зайко в стаята си. Тонин се ужаси от чутото.

Първата част на рождения ден протече нормално. Родителите на Мецаната се бяха погрижили добре за храната и напитките и след като всички се почерпиха добре, богаташите и прислугата им благоразумно се оттеглиха в лятната къща в другия край на имението и оставиха децата да се оправят сами и да се почувстват като възрастни.

Дойде време за танци и свалки под съпровода на модерните парчета. През цялото време на почерпката Тонин бе гледал към Джанина и с радост видя, че и тя погледна няколко пъти към него. С голяма трудност най-накрая събра кураж да се приближи отново към нея и да я покани на танц.

– Бягай от тука, бе дребен.  Някакъв едър и хормонално дисбалансиран тип с широки като фототапет рамене и гръден кош на кашалот, видимо по-стар с 2-3 години, го избута и я отмъкна пред него.

– Ей, ти, тъпак с тъпака… – запротестира Тонин.

Вените му запулсираха. Главата му се напълни с кръв. Дим започна да излиза от ноздрите му. Прилив на енергия изпълни цялото му тяло, а юмруците му инсинктивно се свиха. Усещаше ги като чукове.  С лекота можеше да разбие и бетонна стена, камо ли някакъв си грубиян с размерите на Кинг-Конг.

– Уау, какво опиянение – каза си Тонин, докато сърцето му препускаше бясно.

Беше прехапал език и  всеки момент бе готов да скочи срещу крадеца на жени, чудейки се с каква реплика да завърши побоя над него. Непозната дотогава изумителна сила му даваше кураж и го подтикваше да прегази похитителя на Джанина.

В този миг, като изневиделица,  чифт силни ръце сграбчиха Тонин отзад, за кръста. Някакъв грамаден гад с дебел глас изрече думите: мой си зайко. 

– Аааааа-яяяя – Тонин приклекна, пое тежестта на противника с гръб и с мощен отскок изтласка възтежкия си нападател нагоре, като  го просна на скъпите мраморни плочки. Тътенът разтресе всичко. Могъщият Кинг-Конг бе повален.

Тонин беше гледал по телевизията тази карате техника отдавна, но  си я упражняваше винаги, преди гимнастическите си упражнения с розовите гирички и йога килимчето на мамма си.

Какво видя обаче пред себе си?

Рожденичката тупна на дансинга като чувал с картофи и погледите на гостите се впериха обвинително в извършителя на атаката. Музиката спря. Чуха се възклицания и пренебрежителен кикот.

– Извинявай, кукло – изцепи той и подаде ръка на рожденичката да стане. Помислих, че някой сумист ме напада – изцепи се отново Тонин, за да влоши още повече положението си. 

След като ситуация се поуспокои, и слугите превързаха жертвата на „разярения бик“, Тонин се чудеше къде да се тикне от срам. До края на партито имаше още доста време, а ако тръгнеше сам и пеша, в тъмницата, щеше да стигне вкъщи след около 1-2 дни и то само в случай, че не го разкъса някой побеснял пес по пътя. Той се сви на масата с храната и заби глава в една купа с пуканки. 

Купонът не се провали заради този дребен инцидент и развеселената мецана-рожденичка си намери друга жертва – Дългия Пабло.

– Хей, добре ли си, мечо? – най-нежният глас откъсна Тонин от  мрака и тъпотата. Видя пред себе си прекрасната Джанина. Някак беше успяла да се откопчи от лапите на ухажора си. Тя стоеше пред него и се усмихваше с белите си перли.

– Искаш ли да се поразтъпчем малко в градината? – предложи тя.

– Да, тук нещо ми дотъпя.

– И на мен. Онзи пъпчив трол не се спря да ме кани на танци, само за да ми опипва дупето. А ти изчезна някъде.

Двамата излязоха навън. Междувременно, вече  се беше стъмнило. 

– Преди малко се получи доста неловко, мечо, нали? ХАХА – голям смях падна.

– Ами, какво да ти кажа. Помислих рожденичката за твоя сваляч и реших да му приложа карате хватка номер 5. А то какво се получи! Голям провал, като всичко в живота ми – въздъхна Тонин и усети как Джанина го хвана за ръката. Слепоочията му щяха да се пръснат.

– Ти си моят рицар-спасител, дечко. Мислих си, че вече не са останали мъже като теб! Сега и стихове ако  ми посветиш и ми паднеш на колене, веднага ще се омъжя за теб.

– А-ъъъ! А става ли да го отложим за утре, защото нещо съм си забравил партитурата? Или пък да беше антологията… Хех!

Те останаха навън през цялата вечер и говориха без да спират до края на празника. Разказваха си спомените от детсвото, споделяха всичко за училище и приятелите си. Споделиха и мечтите си.

Той впрегна цялото си очарование и чувство за хумор. Този път му се получи. Вицове, разговори за литература и филми, за свободата и красотата на живота в Рим. Прескачаха от тема на тема и се удивяваха на всички свои общи интереси и на неизброимите съвпадения, които ги свързваха.

Джанина бе толкова по-зряла от него. Знаеше какво иска да направи с живота си. Знаеше, дори какво ще завърши и работи след 10-15 години.

На тръгване, когато се разделиха на пиаца дел Пополо, тя му даде телефонния си номер… И му взе сърцето. 

Вкъщи Тонин не можа да заспи от вълнение. Дълго се въртя в леглото и премисля вечерта. Не можеше да откъсне мислите си от Джанина – приказната фея от Медицинския лицей.

Щеше ли да има смелостта за още една такава среща? Или щеше позорно да избяга, както бе правил винаги досега?

Вместо овце, Тонин започна да изрежда цифрите на телефонния й номер. На сутринта се събуди с огромно вдъхновение и написа малък куплет, който бе сънувал.

В очите ти видях неща чудесни, тъй силно твоята усмивка ме плени. Аз влюбих се във теб безумно силно. За пръв път омагьосан  както никога преди!

В новия хубав и топъл почивен ден само една мисъл с размерите на планетата Юпитер гравитираше около главата на Тонин. Да покани Джанина на среща. Хвана телефонната слушалка и усети как ръцете му се потят като водопади. Набра номера и зачака. – Бонжорно принципесоо… – започна разговора той.

Срещата бе уговорена. Мястото – пиаца дел Пополо. Сега оставаха само подробностите – да лъсне лачените обувки, да помоли мамма да изглади синята риза и черния панталон, да отмъкне малко от скъпия одеколон на батко си и да се сдобие някак с ключовете от паркинга, където го чакаше чисто новият червен скутер на патер фамилияс.

Брммм, брррмммм – изфорсира моторчето Тонин и се понесе на крилете на любовта към пиаца дел Пополо. Около него нямаше нито сгради, нито градинки, нито автомобили и стълпотворения от хора – всичко от пренаселените улици на Рим се беше сляло в един шарен тунел от цветове и лица, водещ го право към площада и любимата.

Само миг го делеше от мястото на срещата, когато съдбата се намеси и безпощадно го повали на земята. Черен джип с черен тип вътре го помете от пътното платно. Момчето лежеше проснато на червения асфалт с разбита глава. До него червения скутер, обърнат на една страна, още въртеше гумите си. В далечината се чуха сирени.

С последния си ясен поглед преди затъмнението Тонин се обърна към стърчащия обелиск на пиаца дел Пополо.

– Ще се срещнем ли пак? – прошепна и потъна в мъгла. В ръката си стискаше току-що написания стих.

*********************************

Няколко дни след това, в живописния квартал на Рим –  Трастевере, в заможното  и порядъчно младо семейство Джованиоли, се роди малкият Джовани. Всичко около неговото раждане протече нормално и цялостното му здравословно състояние беше отлично. Но въпреки това и макар да беше отрупано с цялата любов на света и куп лъскави дрънкулки, бебето Джовани не бе щастливо като останалите новородени.

То никак не искаше да плаче. Обръщаше се на една страна, когато го дундуркаха и някак си отегчено въздишаше. Сякаш беше недоволно от това, че се е родило. Изобщо не се  усмихваше на идиотските физиономии на мамма и папа. Напротив. Постоянно бе намръщено. Като че ли някаква голяма тъга го разкъсваше отвътре. Като че ли имаше в себе си мъдростта на вековете и всичко в живия живот му носеше печал и досада.

Какво ли си беше наумил малкият Джовани Джованиоли? Ако изобщо в този крехък стадий от човешкия живот са възможни някакви умствени процеси, освен инстинктивните?

Да, той наистина имаше мисли. Не просто мисли, а цялостен план! Но тябваше да изчака 20 години, за да го реализира. Тогава щеше да се представи в пълния си блясък пред Джанина и да й разкрие истинското си име. Тя щеше да е на 32, а той на 20.

А дотогава!? Дотогава ще се наложи да пази тайната си. Да влезе в роля и да повтори детството си отново. Но нима това не е късмет? Животът, не, по-скоро добрият случай, му даваше втори шанс да преживее блаженото детство. А след това?

След това щеше да може да спечели отново момичето на мечтите си.

Край

 

Ангелът-черноработник на Галактиката

 

 

Едно горещо лято в квартал Казински

Стандарт

Момчето крадешком се огледа около себе си. По пустия училищен двор няма жива душа. То подкара багажната количка към физкултурния салон. Слабите му ръце за миг се изгъват, докато качва количката по десетината реда стъпала към вратата на салона. Настръхва. Колкото и да внимава, усеща, че вдига лек шум с тракащите колелца. Краката му треперят. От челото му се спуска струйка пот. Горещо е.

В ранното юлско утро и училищният двор, и училищна сграда са пусти. Тук са само чистачките, но те са далеч от полезрението момче, което се промъква. Отдават се на заслужена почивка с кафе, цигарки и сладки приказки в стаичката за персонала от другата страна на игрищата.

Спортните игрища и физкултурният салон заемат централно място в училищния ансамбъл. Макар и леко западнали,  площадките за спорт идеално функционират за нуждите на учениците. Футболните, баскетболните и волейболните игрища рядко остават празни. В този ден те отново ще се изпълнят с деца, но по-късно, през хладната късна част на деня. За разлика от тях класните стаи са призрачно празни и ще останат необитаеми чак до есента. Дотогава обаче има много време. Времето на лятната ваканция, което е свободно за детските игри и приключенията; време, изпълнено със следобедната протяжност под сенките на кестените и копнежите по първото влюбване; време, натежало от жегата и нехаещо за изненадите, които подготвя съдбата.

Салонът по физическо обикновено е отворен и почистен в седем сутринта. Спортната зала очаква своите любими посетители за летните им занимания и тренировки, но, разбира се в седем е още рано и няма никой. Рано е и за треньора хер Петров, пълничък бивш състезател по борба, който през лятото е длъжен да надзирава малките спортисти с работно време чааак след обедните новини.

Незнайно защо двама от питомниците му са подранили…

Единият от тях влиза през масивната метална врата и тегли пазарска количка. Другият го чака в „мъжката съблекалня“. Помещението сега е спокойно, но в учебно време е истинска светая светих за тормоз над зубърите. На това място подрастващите мъжкари алфа суетно се ежат един на друг и демонстрират силите на пилешките си мускулчета върху нещастните жертви-изтривалки, попаднали в лапите им.  А това от незапомнени времена са все умници с големи диоптри и пълно шест по всички предмети, освен  по физическо.

Чакащото момче в съблекалнята също има напрегнат вид. То седи на една от пейките и подсвирква  познатата  мелодия от сериала за ФБР агентите, който дават късно по телевизията.  Към  изпълнението си момчето добавя и барабанене по едно от високите стоманено сиви шкафчета за спортни принадлежности, прикрепени към стените. Фигурата на момчето е слаба и издължена. То все още е запазило невинното детско излъчване, с което връстниците му вече се сбогуват. Челото му се  скрива  зад пластове буйна червеникава коса, като че посадена на скалпа му като каска, а нахлузените на носа и залепени с тиксо по средата очила са първото нещо структуро определящо нещо, което човек забелязва в него.

Шумът от колелата на товарната количка прекъсва нервната „симфония“.

– О, дойде значи – обърна се червенокосия към запотения си посетител – момчето от стълбите с количката.

То е по-дребничко, също доста слабо – с ръце и крака като клечки за зъби, сякаш нарисувани от малко дете; има сламена коса и светъл тънък мъх по горната устна, наместо мустачките, които вече са наболи при навлизащите в пубертета му набори. Лицето му е слабо, жълто и луничаво, прилично на  лимон, на който са инсталирани големи като пеленгатори уши. 

– Вече си казах, че не ти стиска и си ме оставял сам да се оправям. Я, това ли е возилото на баба ти? –  червенокосият пое превозното средство и се качиотгоре му, за да го тества за стабилност.

– Колко кила издържа, знаеш ли?

– Шшшт, полека, не викай! Не съм спал цяла нощ – нервничи русият с количката. Чак на сутринта успях да дремнах малко, но ме сепна кошмар. Дай да караме, ъъъ, стоката и после дим да ни няма. Давай, че  жегата е адска… И по миризмата дори могат да ни спипат.

– Споко, бе, мой! – потупа го братски по рамото очилатият. Така става като не гледаш хоррор филмчета – ех-хе-хе – слаби са ти нервичките и после сънуваш кошмари.  Аз пък спах катоооо къпан. Не помня откога не съм бил толкова споко ..(прозява се, разтърквайки очи) ..еееен! Аре, давай да караме, ъъ, стоката, към, ъъъ, пазара.

Двете момчета бавно отварят шкафче номер 13 и със суетня поемат обемното му съдържание, което трябва да напъхат в пазарската количка, взета на заем от бабата на Ивайло – отдавнашен и най-верен приятел на издължения червенокос очилатко Тихомир. И двамата ученици в 7-ми „Бе“ клас на 13-то градско училище.

Те не забелязват, че още един чифт очи стават свидетел на тайното рандеву във физкултурната съблекалня. Две някога хубави и чисти очи, чийто странен жълтеникав блясък се впива в тях от прозорчето на олющената стена. Чифт очи, нереално жълти, магично кехлибарени, останали от една отдавна погубена душа. За тях от край време големите ученици разказват страховити истории на по-малките.

**************

Да си в седми клас е невероятна възраст.

Ивайло, Тихомир и съучениците им не го разбираха. Уморените им учители, свикнали на какви ли не издевателства над крехката си човешка природа също не го съзнаваха.  Родителите на самите ученици, улисани в ежедневните грижи за дома и хляба, замислени за бъдещото препитание на потомството и проблемите в службата – и те не го усещаха, макар че често с изненада  възкликваха – „А, абе, я колко бързо си пораснал, бе, комсомолец!“.

Седми клас е възраст характеризираща се с бърз растеж, с разцвет на умствените и физическите сили, с промяна. Време, в което моментите за изява и доказване на превъзходството са ежедневие. Период, в който тялото е неуморно и пращи от енергия. Хормоните бушуват и подбуждат непреодолими сигнали към всички органи и системи на физиката. Кръвта кипи, чувствата са наситени, а доброто настроение и смеха са всекидневни другари, освен когато отстъпят внезапно мястото си на необуздания гняв и така характерната за децата крайна жестокост.

В седми клас жизнената сила струи от всяко движение на превръщащите се в личности деца и не оставя място за бездействие, камо ли пък време за почивка пред телевизора. Когато си на 12-13 години и живееш в малък работнически квартал, нищо не е така сиво, както го виждат възрастните.

А компаниите, компаниите са най-хубавото нещо. Освен това те са големи. Те са самородно общество, носещо в себе си първичните белези на всяка друга социална единица, обитавала някога широкия бял свят. В тях има явни и скрити врагове. В тях се разменят тайни погледи между момичета и момчета, както и първите целувки. В тях завистта  разяжда отрано характери и съдби. Там се учат най-важните етични правила.  В тези компании се коват лидерите и аутсайдерите на живота.

В подобна компания  бяха Ивайло и Тихомир, героите на тази история.

Тяхната компания се бе формирала постепенно в продължение на година или две, по съседски или съученически принцип. В нея постоянно се вливаха други деца от околността. Повечето бяха като Иво и Тишо – добри ученици, скромни по характер и забавни. Някои се задържаха дълго в компанията, а други изчезваха или се присъединяваха към съседните детски протообщества. Групата на Ивайло и Тихомир обаче бе по-добра от останалите, поради това, че в нея членуваха и няколко момичета, а съотношението между Марс и Венера бе разделено по равно.  Ивайло и Тихомир смятаха своята компания за най-готината на света, защото в един прекрасен пролетен ден, когато времето навън стана подходящо да излязат за игра и момичета, техните приятелки от съседния клас Мирослава, Симона и Петя доведоха Пламена. Онази Пламена от училището на богаташите в центъра, за която толкова пъти бяха питали: „Хубава ли е, хубава ли е?“. За нея и за нейната хубост само бяха чували, но сега за пръв път се запознаха с нея.

В този чуден ден двамата приятели окончателно се откъснаха от детското и поеха по пътя на  промяната си в млади мъже, в джентълмени, за които вече бе недопустимо да ударят момиче нито с цвете, нито дори със саксия.

В грациалните черти и изящните движения на Пламена, в смеха й, в струящата от нея женственост Ивайло и Тихомир намериха своята муза, своята вълшебна фея от приказките, своята хубава Елена, за която бяха готови да се борят цял живот и дори да загинат геройски под стените на Илион…

Копнежът по Пламена неусетно ги извади от равновесие и те започнаха да се държат коренно различно.

Слабичкият, свит и притеснителен Ивайло за нула време стана наперен пуяк и взе да се пъчи с енциклопедичните си  знания  в присъствието на ефирното девойче, с  цел да блесне като същински продължител на Наполеоновия гений. Когато се убеди, че това не работи и е скучно, той се превърна в яростен питбул при глупавите момчешки схватки с приятелите си „петлета“, само и само тя да го забележи. Ивайло  започна да си слага парфюм, купи си пяна за коса и възприе стила и  маниерите на модерните сред момичетата красавци от  американските бой банди.    

Какво да кажем за Тихомир – издължения червенокос кълвач със счупените очила, който също стана някак си доста по-суетен, реши да събира пари за контактни лещи, а всяка негова шега, докато Пламена бе наоколо,  се получаваше два пъти по-остроумна и смешна. Комплиментите които й правеше, пък, аха, аха и на няколко пъти дори да засенчат поезията на най-изтънчените и лирични стихоплетци.

Самата Пламена беше будно и нежно момиче с изящна фигура. Имаше кафеникава коса и искряща усмивка ледоразбивач, манекенска походка и спиращи дъха спортни извивки на тялото. И при това пълна отличничка. Тя живееше малко по-далеч от обичайното място за събиране на компанията, което автоматически превръщаше двамата най-добри приятели Ивайло и Тихомир в непримирими конкуренти за това кой да я изпрати до дома й. За щастие Пламена винаги оставаше загадъчно равнодушна към усилията на обожателите си, и мъдро предлагаше заедно да я ескортират.

***************

Злодеите, убийците, изнасилвачите…, престъпниците в нашия свят, като цяло, не са се материализирали в нашето измерение като завършени злосторници през отваряща се всяка година на Хелоуин дупка във време-пространството. Някога те също са били деца. Малки, лоши деца, които под влиянието на едно или друго, на тъмна патология, лош ген, или баща-кретен, са формирали психиката и характера си в разрез с повелите от християнското неделното училище.  Повечето от тези малки гадове знаят забранените за добрите дечица думи и жестове още от времето, когато са минавали прави под масата, рано са започнали да пушат цигари и често мъчат животинки за удоволствие.

В квартала на Ивайло и Тихомир имаше немалко такива екземпляри, събрани от естествения закон на привличащото се подобно в банди. А една от най-лошите банди, която ужасяваше безкрайно много Ивайло и Тихомир, беше тази на техния съученик Иван Димитров – здраво и охранено добиче с триъгълни плещи и квадратна глава.

Иван Димитров беше трътлест грубиян, който в бъдеще със сигурност щеше да се превърне или в уличен бияч с алкохолни проблеми, или в успешен и добре облечен бизнемен, самодоволно търкащ с дебелия си задник тапицираните кресла в някой борд на директорите, обграден от много, ама много пари, коли и красиви жени.

Отношенията на кварталните грубияни с Ивайло и Тихомир не бяха чак толкова зле след училище. За късмет техният „Велик инквизитор“ Иван Димитров в повечето пъти се навърташе с отвратителните тлъсти, уригващи се свине от бандата му само около своя блок, който, за щастие, беше далеч от местообитанието на Ивайло-Тихомировата компания.

Лошото ставаше в учебно време. Тогава настъпваше царството на джунглата и училищния произвол. През междучасията, и понякога в часовете, особено при учителите, които нямаха умението и волята да наложат дисциплина в клас, се разиграваха сцени от Световната федерация по кеч и шампионатите  „Разбиване“ и „Първична сила“. В тези сцени на кастинга за ролята на спаринг партньори на носителя на шампионския пояс – Иван Димитров, принудително бяха избирани Ивайло и Тихомир.

Шамари, запалки, чумбери, спъвания, мечки в снега, изобилие от борчески хватки, по някой ритник и други разнообразни гаври бяха част от ежедневното меню, което къдравоглавият и як като бивол Иван и кортежът му сервираха на двамата сбутани приятели в опит да излеят навън дяволския си прилив на енергия.

Родени жертви, Ивайло и Тихомир отдавна трябваше да направят решителна и смела крачка напред в израстването си като личности. Трябваше да се противопоставят и  да се опълчат. Голяма крачка, според тях, която постоянно отлагаха за утре или вдругиден.  И така, ден след ден, час след час, минута след минута тормозът над тях продължаваше.

Докато един ден…

Един ден Иван Димитров навлезе по-навътре в жизненото пространство на Ивайло-Тихомировата компания с амбицията на завоевател от ранга на Александър Македонски, и ги удари там, където болеше най-много. Започна да се навърта около Пламена.

Все по често в извънкласно време недодяланият „дон Жуан“ Иван и сбирщината му от изпускащи летални газове дебили се натрисаха изневиделица на обичайното място за срещи на Ивайло, Тихомир, техните приятели и най-вече приятелки. Гаднярите редовно манифестираха мачовските си обноски пред момичетата чрез фукане и неприлични намеци.  Увъртайки се около нежната част на компанията, целта им беше повече от ясна – да отговорят на грубите нагони и първичните си подтици по животински. Горките девойчета, те напразно очакваха  защита от своите приятелите-обитаци Тихомир, Ивайло, Мирослав и Добчо. Не помогна нито пасивната съпротива чрез тотално игнориране на нахалните разгонени глигани, нито неколкократната смяна на мястото за срещи на компанията.

И така, адът за двамата приятели експанзира от паник стаите за мъчения в училище към между блоковото пространство на квартал Казински. Може да се каже, че терорът стана целодневен, защото, за да се представи като  истински мачо  пред Пламена, Иван Димитров се превръщаше в „пръхтящ и издищаш вулканична пепел Минотавър“ пред недостойните женчовци около нея и ги унижаваше безчовечно.

Целта на къдравоглавият нерез  бе повече от ясна. Той искаше да уязви благословените с нежното момичешко внимание конкуренти  и така да спечели почитанието на самката.  Нападките Ивайло и Тихомир можеха да преглътнат стоически, както винаги, толкова бяха изтърпели досега. Но да ги унижават пред тяхната муза, да се опитват да осквернят тяхната богиня, да похитят тяхната хубава Пламена – това бе вече равносилно на светотатство и основателна причина за повеждането на нова Троянска война.

Мисълта за мерзостите на Иван Димитров ги караше скришом да стискат юмруци и  всяка вечер преди да заспят да мечтаят как го наказват зверски  заедно с тайфата му неандарталци. Как ги надвиват решително и бляскаво, като в най-ожесточените схватки от турнирите по американски кеч, когато  омаломощеният и благороден рицар-кечист отвръща с изумителна сила на удара на злодеите и изненадващо удържа поредната си славна победа.

………………

Лятото дойде изведнъж. Дните навън започнаха да стават все по-дълги и по-горещи. За сметка на това пък прохладните нощи предразполагаха момичетата да остават до все по-късно. А отшумяването на дневната какафония и глъчка,  в съчетание със задушевната романтика на осветление над пейките в близката градинка и песента на щурците караха девойчетата да се отпускат и омекват като пластелин в компанията на кавалерите им.

В групичката с равноделно съотношение момичета/ момчета се събра и първата влюбена двойка млади гаджета. Това бяха, колкото и смешно да звучеше, Мирослав и Мирослава. Куражът в издължения, едър и скован колкото 400 килограмово муле математик Мирослав Магарето, съученик на Ивайло и Тихомир, винаги беше доста повечко отколкото на другите обитаци от компанията. Толкова повечко, че да се реши на най-смелата постъпка – да предложи „гаджеосване“ на момиче. 

С приближаването на лятната ваканция надеждите на Ивайло и Тихомир за скорошно спасение от уригващата се свинска чета на Иван Димитров се засилваха. Те добре знаеха, че повечето прасета в човешки облик редовно си заминават на село през летните ваканции. По селата примитивите намираха изява на неградската си природа и закаляваха грубите си обноски с разнообразен селски труд, пасене на семейните стада от едър и дребен рогат добитък и вечерни частни уроци по етикция „на маса“ от дъртите пияници в Хоремага.

Лека-полека настъпи краят на учебния срок. Годишните оценки бяха оформени, а на задните страници в бележниците на Ивайло и Тихомир се занизаха завъртулки от шестици и още шестици. Единствено петиците по физическо разваляха строя равнис-мирно на отличните оценки, но Ивайло и Тихомир имаха план как да ги поправят. През лятната ваканция си обещаха да ходят редовно на извънкласните занимания при треньора по борба Петров, където да усъвършенстват спортните си умения, евентуално да заякнат за бъдещата си схватка с Иван чрез уроци по кеч при хер Петров, и в крайна сметка да увеличат годишните си оценки по спорт.

………………..

Дългоочакваният последен учебен ден най-накрая се сбъдна. Финалният звънец би с тържествено величие, за да извести опразващите училищната сграда деца, че на есен, когато се завърнат, те ще бъдат доста по-различни, невероятно пораснали за двата месеца извън кошера-майка и дори помъдрели от преживените патила.  Някои нямаше да се върнат повече в училището, което 8 години бе за тях втори дом, пристъпвайки в следващия етап на образованието си – гимназията.  Други щяха да излязат като деца, и да се завърнат като юноши.

Една нощ, незнайно коя от целия космически безкрай на започващите летни и щастливи дни за Ивайло-Тихомировата компания, приятелите се  бяха събрали в прохладата на близката до квартал Казински градинка и разпускаха с лафчета след изморителните игри привечер:

– Абе, Мирослава – подвикна Тихомир към изгората на Миро Магарето, –  баща ти има ли мустаци?

– Не, що, зачуди се тя, а гаджето й изведнъж се накокошини и тръгна заплашително към Тихомир. 

 – Ааа, значи съм видял майка ти – хи хи хи, захили се като пача Тишо на успешно станалата шега и ловко избяга от засилилия се към него тромав Мирослав.

– Хайде, предложи Пламена, да си разказваме страшни истории. Знаете ли онази за Дама Пика и Валето Спатия?

– Ааа, тъпо, викна някой от групичката.

– Чакай, чакай, прекъсна я Тихомир, чакайте да ви кажа каква страхотия сънувах миналата седмица:

Така, нали брат’чеда Тошко живее в Севера – онова гето там на баира – и като му ходя на гости често излизаме да играем мач. Значи, сънувам, че сме на поляната, където се събираме за мача, но аз нещо съм закъснял и тъкмо пристигам. Гледам как другите ритат вече, но не виждам брат’чеда. И като се позагледах по-добре – какво да видя?! Гадовете ритат вместо топка… вместо топката, ритат на брат’чеда Тошко главата. Един от тях й вкара здрав шут, тя мина покрай мен, но не успях да я спра, и продължи да се търкаля, завалийката, по някакво нанадолнище. Търкаля се тиквата му, но в същото време ме зяпа и подвиква: Тихоооомиррррееееееее, Тихомиреееееееееее…

– Яко, а?

– Тихомирееееее, ти си болен мозък, беееее – избъзика го Пламена –  и всички прихнаха силно да се смеят, за ужас на живеещите около градинката хора, оставили отворени прозорците си в горещата лятна вечер.

– А, знаете ли историята за „Очите“? – попита дребничката, напориста и бъбрива Симона, момиченце-кокиченце с ръст не повече от 1.40 м.

– Я, я, кажи-кажи, подкрепи я Петя, най-свитата от малките афродитки. Аз съм чувала нещо, ма не помня добре. Май беше гадничко, а?

– Това се случило много отдавна. Може да е било преди 15, 20, дори 30 години – кой знае? –  започна сладкодумната Симона. Нашето 13-то градско училище тогава било още ново. Едно от децата, момче в 6-ти или 7-ми клас, може би, било постоянно тероризирано от гаднярите в даскало. Тормозът продължавал така вече няколко класа. Накрая на момчето му кипнало и събрало кураж. След училище пак било обградено от двама-трима побойници, за да получи редовната си доза шамарин. Но то стиснало зъби и им се опълчило за пръв път. Успяло да цапне някак си единия, обаче другите го повалили и набързо излели цялата си проклетия върху него. Горкото момче, умряло от побоя в интензивното. Хулиганите били пратени в ТВУ и никога повече не се върнали в града, но…

– Сега тихо, защото тук идва важната част – призова за внимание разказвачката, след което всички притаиха дъх, а Мирослав се сгуши в Мирослава.

… но след известно време в Даскалото започнали да стават странни неща. Много от децата се заклевали, че виждат отражението на убития им съученик в огледалата на тоалетните, във витрините със спортни трофей по коридорите, по прозорците на стаите. Доста от тях се психирали и даскалите ги пращали на психолог.

Казват, че през няколко години духът на загиналото момче се вселявал в случайни деца и ги карал да изперкалясват и убиват кой където сварят. Така си отмъщавал за това, че никой не му помогнал срещу онези, които дълго го тормозили и накрая го затрили. Казват още, че духът му бил сключил договор с дявола да убие поне още 10 деца и чак тогава щял да намери покой.

Една съученичка на кака ми Цвети била видяла „Очите“ няколко пъти преди 5 години! Точно като била на нашата възраст! Видяла ги веднъж в прозореца на кабинета по Химия, след това в тоалетните и още някъде другаде ги била видяла…

…………….

Оставен сам от селската си банда грухтящи отпускари, якият и недодялан бивол Иван Димитров все по-често започна да минава самотен покрай компанията на Ивайло и Тихомир и да се застоява при тях.  Най-учудващото бе, че за кратко време той  стана хрисим и любезен към неотдавнашните си боксови круши.  Дори се натискаше да играят заедно  мач и тенис на маса  с довчерашните „изтривалки“. Щат-не щат, двете добри момчета склониха и с Иван, смъртния им враг, след седмица бяха станали спортни другари. През един горещ следобед под сенките на около блоковото пространство Иван Димитров дори направи опит за нещо като извинение към тях с думите: „Нали, ако има нещо – няма нищо, бе братоци. То т’ва бяха само бъзици. Вие сте стабилни пичаги, нъл тъй?“

Новият мек подход на Иван Димитров към компанията на Ивайло и Тихомир даде резултат. Той бе приет лека-полека от компанията. Откъсна се от маниерите на общуване на старите си свински приятели и придоби нов, почти задръстеняшки облик. Сближи се и с момичетата, главно чрез подмазване с ходене до магазина и купуване на всевъзможни сладоледчета и сокчета. Пускаше шеги, на които почти всички, без Ивайло и Тихомир, се забавляваха. Даже даде няколко добри предложения за игри и заведе компанията да краде сливи в една от градините наблизо.

Зад всичко това за бързите умове на Ивайло и Тихомир лесно прозираха истинските намерения на Иван – той искаше Пламена и беше сменил тактиката. Недодяланите му комплименти към нея не оставаха скрити, както и новите му дрехи, мазната усмивка и зализаната с гел прическа на пачата глава.

А останалите от момчетата? Не се мина и седмица и те вече го боготворяха. Усещаха се едва ли не като част от новосформираща се гангстерска банда. При тях също подейства подмазването чрез почерпки, но и чрез  уроци по малко юмручен бой и финтове във футбола. Личеше си, че още малко им остава да обявят Иван Димитров за свой неоспорим лидер и месия.

Чашата на търпението преля за двамата, застрашени от чуждото инфилтриране, приятели, когато Иван реши да изкавалерства Пламена и една вечер й предложи  да я изпрати. Ивайло и Тихомир веднага настояха и те да дойдат, но „вълкът в овча кожа“ им изсъска агресивно да стоят мирно и те не посмяха да тръгнат.

Това, което направиха впоследствие не бе никак мъжествено, но оправдаха като добър дипломатически пройом, взимстван от византийците. На следващия ден започнаха да обработват психологически Пламена и да я предупреждават да стои далеч от Иван.

– Тази хиена, тази ехидна си е все същият простак. Не му вярвай, Плами! – предупреждаваше я Тихомир. Много добре трябва да ти е ясно защо ти прави мили очички! Знаем ги ние такива влечуги. Утре – в други ден ще те извика у тях си да „гледате филм“, ако ма разбираш накъде та бия!!!

– Да, да – допълваше Ивайло

– Не виждаш ли как невероятно бързо стана „добро момче“, за да се задържи по-дълго около теб. Когато онези прасита се върнат от селата и паланките, Ванчо-Калпазанчо пак ще обърне палачинката!!!

Но Пламена оставаше соломоновски равнодушна към предупрежденията, което  те си обясняваха с природната глупост на жените – и ги увещаваше с мили и благородни по християнски думи да му дадат шанс да се поправи. И той душа носил, грубиянчото.

Носенето на душа е едно, но съвсем друга работа си бяха все по-честите изпращания на Пламена от Иван, редовните почерпки със слънчоглед, все по-усъвършенстваните му комплименти и нейните все по-чести изчервявания.

Развръзката на любовния четириъгълник скоро щеше да се реши. Ивайло и Тихомир знаеха това и насаме споделяха един пред друг, че предпочитат хиляди пъти жестокостите на Иван от училище, отколкото доброто му отношение сега, когато е на път да им открадне пиратското съкровище, тяхната хубава Пламена.

………………

Посещенията във физкултурния салон на Ивайло и Тихомир следобед и привечер станаха ежедневие. Треньорът хер Петров  ги беше понаучил на някоя и друга хватка, с която да обезвредят превъзхождащ ги противник, дори с размерите на възрастен.  Самочувствието им нарасна. На шега, или на истина те често си подвикваха:

– Кога ще го ступаме онзи шопар? Дон Жуанчо ли беше, Иванчо ли беше?

Омразата им се натрупваше и ставаше по-силна и по-силна. Те буквално се събуждаха и лягаха с мисълта за Иван Димитров и за това какво може да направи на Пламена. Бяха стресирани до краен предел.

И наистина, негодникът Иван беше напорист и смел, а и му липсваше джентълменското достойнство, с което Ивайло и Тихомир се разбраха никой от тях да не предлага „интимност“ на Пламена, докато тя самата не подскаже това на някой от двама им. Такива като него получаваха всичко в живота, стига само да пожелаят да го вземат.

Във физкултурния салон на 13-то градско училище оставаше прохладно през целия ден. Ето защо винаги след тренировките по борба при хер Петров, към Ивайло и Тихомир се присъединяваха  момичетата и момчетата от компанията им, за да поиграят заедно на сянка. На единия ден приятелите играеха волейбол, на другия баскетбол, тенис на маса, федербал, или просто се мятаха по омекотителните дюшеци и се люлееха на висилката. Навън също бе пълно с деца, които играеха футбол, гоненка и всичко друго, което е способен да измисли изобретателният детски ум в стремежа да се наслади на лятната си ваканция.

Една вечер, след поредната изморителна игра в салона, когато всички останали се бяха разотишли, Тихомир и Ивайло останаха да си подават волейболната топка и да отрепетират някой пас. След това трябваше да минат през стаята на нощния пазач, за да му върнат ключовете за салона. Пламена днес не беше дошла с компанията, както и предните няколко дни. Тя бе заминала на море със семейството си. Но мисълта за нейното похищение и оскверняване от Иван не преставаше да им причинява световъртеж.

Между подаванията Тихомир каза развеселен:

– Намислим съм тези дни да сритам Иванчо по къдравата чутура. Вкарвам му едно маваши и е труп. Ако реша, мога с един удар да го претрепя! – и нанесе карате ритник във въздуха срещу въображаем противник.

– Чудесно, мой, брой ме и мене – каза Ивайло, само дето не вярвам, че ти стиска.

– Добре, щом не ми вярваш, дай да се хванем на бас за 5 кинта, че ще му избия зъбите. Ако искаш мога да пробвам първо на тебе, а, к’во ша кай’ш?

– Много си отворен, нещо, бе, Тишо! Ами ако сега Калпазанчо се върне? Сам! И дойде при теб? И те предизвика? Ти ще имаш ли куража да му кажеш това, което казваш на мен?

Навън вече започваше да се стъмва. Ивайло спря топката и отиде да включи осветлението. Луминисцентните лампи на обширния физкултурен салон започнаха да святкат една след друга и пространството се изпълни със синкаво-бялата им светлина.

Двамата продължиха да си подават. Опитвайки се да посрещне един по-силен пас, Тихомир изтърва топката и хукна да я гони към прозорците на салона. Отвън вече почти се беше стъмнило и не се виждаше нищо, но той реши да погледне дали има още някой на игрищата в училищния двор. Вторачи се през стъклото и изведнъж  подскочи назад:

 – Уууу, ааааа, ууу – в гласа  му се четеше силна уплаха. 

В отражението на прозореца за миг бе зърнал лицето на момче, горе-долу на неговата възраст, което с тънка, злокобна усмивка го наблюдаваше. Стори му се за миг, че келешът имаше очите на котка.

Плю в пазвата си три пъти.

– Ей, Иво, я ела да видиш един олигофрен как ни зяпа през джама! – викна приятеля си на помощ. Как ме стресна тоя тъпак, само! Ей сега ще изляза да му скоча на веждите! – запеняви се Тихомир под въздействието на адреналина.

Ивайло се приближи и двамата се огледаха, но зад стъклото на прозореца вече нямаше никой. „Очите“ се бяха преместили от другата страна на залата. Върху един от най-високите прозорци, където можеха да продължат наблюдението си необезпокоявани от никого.

 – Айде да си ходим, че стана късно. Бай Кольо може вече и да е задрямал, а трябва да му оставим ключовете – подкани Ивайло.

Ненадейно в салона запъхтян влезе Иван Димитров.

– Брей, негри, добре че ви хванах още тука. Абе, забравил съм си часовника, бе, дай ва мама му, дай ва. Да не го гепахте? У вас ли е? Аъ…

– Ти на кой ша викаш негър, бе, шопар! – изведнъж му се изрепчи Тихомир, чувствайки как кръвта му кипва и сякаш някаква невидима сила го изпълва с най-големия гняв, който някога е изпитвал.

 Иван Димитров го погледна изненадано и се опита да отговори с нещо като половинчата усмивка. След момент за асимилация на чутото му отвърна:

– На тебе викам, що, проблем ли имаш нещо, бе негърррр… РРР? Май забрави кой стои пред теб? Я мирно-равнис и козирувай тука пред мен веднага – свъси вежди Иван и посочи с показалец земята пред себе си.

– Споко, бе Ванка, той само се бъзика, нали сме приятелчета, нали сме стабиляги – опита се да влезе в ролята на парламентьор Ивайло.

Тихомир беше стиснал юмруците си и усещаше неописуем прилив на енергия. За миг не се поколеба да откъсне поглед от Иван. Усещането беше опияняващо. Беше като под хипноза. Беше убеден, че има силата на най-смелия боец от кеча.

Гледаше врага си „на кръв“. Очите му сякаш изскачаха от орбитите си. Гласът му се промени, устата му пресъхна и от нея наизскачаха куп ругатни, за които никой не би повярвал, че възпитаното момче с добро чувство за хумор някога може да изрече.

В заключение към бясната си тирада  „разяреният бик“ Тихомир допълни:

– Освен това си долен и миризлив селяндур! Пламена никога няма да е с теб.

Невярващ на очите си, Иван се окопити, скочи пред Тихомир и го бутна силно в гърдите. Противникът падна на земята, но моментално скочи на крака и с ужасяващ вик се хвърли върху здравия бивол насреща му.

Очилата на Тишо изхвърчаха и се плъзнаха по оранжевия балатум. За секунди претендентът за шампионския пояс Тихомир се уви около тялото на носителя на пояса в международната федерация по кеч Иван Димитров. Усука се като гигантска змия около торса му и приложи най-опасната хватка за предаване от борбата, на която хер Петров го беше учил. Бе го хванал през гърлото с дясната си ръка, а с лявата натискаше главата му отзад. Имаше реална опасност да го удуши.

Отстрани Ивайло стоеше вцепенен и трепереше от преклонение към епохалния момент. Давид най-сетне се изправи срещу Голиат – бе мисълта, която се загнезди в главата му. Скоро обаче момчето осъзна, че ако Тишо не отпусне хватката, Иван наистина щеше да пукне.

– Тишо, пусни го, бе, ще го удушиш, бе. Стига му толкова! Разбра кой е шефът. Виж го как се гърчи…

– Тишо, стига, бе. Пусни го, бе, мой, чуваш ли ме?

За секунда Тишо вдигна глава и със странно променен глас изкрещя: – Предател! Нали беше с мене, бе?  Или те е шубе…

 – Моля те, бе Тишо… Заради Пламена го пусни, какво ще си каже тя, ако разбере, че сме го осакатили заради нея! – през сълзи на очите крещеше Ивайло.

Тутакси Тишо се опомни и отпусна хватката. Сякаш гнева му стихна, сякаш злата сатанинска сила, която го бе обладала, изгуби своята настървеност.

Тихомир се изправи, пое дъх и се обърна към лежащия на пода Иван.

– Т’ва да ти е за урок, Ванчо – пое отново дълбоко въздух, изпука си врата и добави – Калпазанчо.

Иван обаче не отговори. Той лежеше на земята и се разтрисаше от конвулсии. Якият бивол държеше с две ръце гърлото си и приритваше с крака.

 – Какво му има, бе Иво? – притесни се на свой ред дошлия на себе си Тихомир.

– Трябва да му бръкнем в устата, мой, май си е глътнал езика!

Двете момчета опитаха да помогнат на Иван, но в паниката си той започна да буйства и да рита като побеснял. Цялата му глава беше зачервена, ушите му пламтяха, устата му бълваше  лиги. Не можеше да поеме въздух и издаваше гърлени и цвилещи звуци в ужасяващия си агоничен пристъп.

След минута лежащият на земята застина в поза мирно, но не и в равнис. От крачола му се процеди малка жълтеникава струйка.

 В средата на изпълнения допреди малко с пръхтене и ръмжене салон стоят три фигури. Две от тях са се изправили над третата, неподвижно просната на оранжевия балатумен под. Над тях, в стъклото на най-високия прозорец на физкултурния салон, едвам се забелязва как проблясват две кехлибарени очи.

*******************

„Инцидентът“ с Иван Димитров накара двамата неразделни дотогава приятели Ивайло и Тихомир да преустановят контакт. Те се отърваха от тялото, хвърляйки го в близкия канал, където се надяваха, че намерилите го ще помислят, че е удавник. След това, по предварителен план, те се покриха. Тихомир помоли родителите си да го изпратят на село за няколко седмици, а Ивайло поиска да отиде на гости на братовчедите си в един морски град, под предлог да изкара там безплатна почивка.

Самообвиненията и кошмарите съпътстваха целия престой на Ивайло в курортния град и той не можа да се порадва на ваканционните усещания, на които се наслаждаваха всички останали летовници. Когато мина достатъчно дълго време, за да се убеди, че никакво подозрение не би паднало върху него, Ивайло се качи на автобуса и се върна в града. Вкъщи той продължи да премисля станалото и последствията му. С нетърпение зачака следващия ден, за да потърси на вечерта приятелите от компанията и да чуе новините.  През целия следобед преди да излезе навън сърцето му биеше учестено от вълнение, а когато започна да се свечерява  то вече галопирше.

Постепенно градската жега се оттегли, за да отстъпи мястото си на вечерния хлад. Дневната мараня на квартал Казински се смени с далеч по-привлекателната, дори празнична атмосфера, пресъздадена в тъмната част на денонощието от почивката по квартирите, музиката на щурците и песните на пияниците в кварталните заведения. Ивайло намери повечето от компанията на обичайното място  – на беседката зад блок 31. Симона, Петя, Мирослава, Мирослав, Добчо и лелеяната Пламена – всички бяха там. С учудване Ивайло откри, че и Тихомир се бе върнал.

Двамата се спогледаха многозначително в началото на срещата, като в погледите им се четеше недоизказаното след „убийството“. Но докато Ивайло, от онази вечер насам, нямаше нито един спокойно прекаран ден, през който да не мисли за направеното и да не изпитва вина, то Тихомир бе в необикновено приповдигнато настроение. Сякаш бе господар на света, сякаш притежаваше най-голямото богатство на земята.

 – Иво, ти сигурно не си разбрал, но Иван от вашия клас се удавил в канала. – ни в клин, ни в ръкав, изцепи лошата новина бъбривката Симона.

– Уж се чудихме как да се отървем от него, а тя каква стана! На всички ни беше много тъпо като разбрахме. Горкото момче, може и да е бил гадничък, но тъкмо беше взел да се поправя и се сближихме. Тъкмо щяхме да… станем приятели с него.

– Ейй – плесна се по челото Мирослав! Като му каза за Иван и се сетих за още едно лошо нещо.  Знаете ли какво ми каза един Петър от другия клас? Онзи от неговата банда, на Иван бандата, де, се казваше Илиян Малкия, нали? Тоя, дето му беше като дясна ръка. Та, той, той също се бил удавил. Само че в един язовир на селото му – Колена. Петър от „В“ клас, дето живее от другата страна на казармите до блока на Илиян, видял капака на ковчега му, който бил подпрян на вратата на кооперацията.

– Тихомире, ти нали си беше на село Колена за две седмици? – с тъжна нотка в гласа се обади Пламена. Защо нищо не си казал?

– Изобщо не съм разбрал, Плами. Нито съм го виждал, нито съм го чувал Илиян – нищо, че сме от едно село. Сигурно е станало като съм си тръгнал.

– Направо ми идва на ума, че сякаш самият дявол е излязъл от ада и ги е погнал всички от онази банда. Бррлллл – възкликна леко суеверното момиченце-кокиченце Симона. И това ако не е свързано с черното проклятие за „Очите“ от 13-то училище, пък на. Нали убитото момче било тормозено от такива същите като Иван и Илиян.

 – Стига Симона, стига, че няма да мога да спя довечера. Това са бабини деветини. – умолително я прекъсна Пламена, а по кожата на нежните и ръце излязоха иглички.

 – А като са бабини деветини, защо те хвана бъзето, а? Аз нали ви казвах, нали ви казвах, че на кака приятелката ги е видяла. Всичко си пасва. „Очите“ са излезли на лов.

– Няма да се плашункаш, Пламенче, аз ш’та пазя, каза шеговито Тихомир, като гордо се изправи,  намести на носа си залепените очила, застана в позата на Супермен и затананика героична мелодийка от филма.

– Довечера задължително ще те изпратя до вас – бъди спокойна, добави той и тръгна да я прегръща нахално. Ивайло ревниво ги изгледа.

Докато понаплашените приятели продължиха да обсъждат темата за смъртта на Иван и Илиян, не защото не уважаваха паметта им, а защото тръпката от разказа и близостта им с тях ги задължаваше да го направят, Ивайло трепереше. Спокойният и равен тон на Тихомир, пък, който отхвърляше като невъзможна всяка връзка с училищните митове и легенди, както и разсеяният маниер, с който се оглеждаше насам-натам, когато някой изкажеше предположението, че ако не е случайно, то убиеца може и досега да се разхожда някъде необезпокояван в квартала, накараха през главата на Ивайло да мине една вледеняваща мисъл. Мисъл, която цяла нощ продължи да го измъчва наред с нарасналата близост между Пламена и Тишо.

– Ами ако е той? Ако е бил той и в Колена. Ако е направил същото на Илиян, което направихме с Иван?

На тънката граница между съня и будността умората на Ивайло едвам бе успяла да го спаси от безпокойството, когато нервите му го тласнаха към друга господстваща мисъл:

Ами ако направи нещо на Пламена?!

****************

Когато парещите лъчи на слънцето над квартал Казински достигнаха своята най-голяма сила и когато дори дебелите сенки на кестените не можеха да спасят децата навън от жегата, настана психологическото време на предела –  лятната ваканция бе вече преполовена.  Ужасната мисъл на всички ученици за наближаващото ставане по тъмно, недоспиването, студените сутрини, мрачните северни кабинети на 13-то училище и трудните изпити нарастваше с приближаването на 15-ти септември, първият учебен ден. Но все още потопени в безгрижието на празните следобеди и безкрайните незапочнати списъци с книги за четене, децата търсиха спасение  в няколкото плувни басейна, пръснати из различни точки на града, където водата, както обичаха да казват възрастните, беше станала на „чай“.

Може би преполовената лятна ваканция, а може би развилнелите се от високата температура хормони и чувства на подрастващите, бяха дали сигнал на още един „Казанова“ от вярната компания на Тихомир и Ивайло да се сдобие със своя „дама на сърцето“. Сбутаният Добромир с кривите си краченца, астмата и другите си безбройни болежки, също се оказа по-голям куражлия от другите. Добчо, както му викаха на галено, събра смелост, пое си дълбоко въздух с риск да се задави и в една прохладна нощ на беседката зад блок 31 наметна с якето си настръхналата от внезапно появилия се вятър Симона. Но Добчо-Дробчо, както често шеговито го наричаше изгората му,  не спря дотам. Добчо пое още по-дълбоко въздух в дробовете си и покани нахаканото и бъбриво момиченце-кокиченце на среща в сладкарница Приказка.

– Вярно е, че противоположностите се привличат! – подхилкваха се приятелите от компанията, смигайки един на друг с  едно на ум –  че послушният и кротък Добчо-Дробчо идва като по поръчка на командажийката Симона-Лимона. Шеговитите  подвиквания „Дробчо и Лимона, гаджета-гаджета“ по адрес на „младоженците“ омръзнаха за няколко дни на гавраджийте. Така необвързаните в компанията станаха малцинство, а срещите на тайфата по пейките, беседките, парковете и басейните се превърнаха в нещо като семейни събирания.

„Ергени“ и „моми“ останаха единствено Ивайло, Тихомир, Пламена и Петя, но по всичко личеше, че Тихомир няма да остави нещата така за дълго. Джентълменското споразумение между него и най-добрия му приятел явно бе пренебрегнато едностранно. След случилото се с Иван Димитров двамата с Ивайло охладняха взаимно и не се викаха един друг, както преди време. Срещите, или по-точно сблъсъците по между им, се случваха само в рамките на компанията. Косвените заяждания и спречквания на двамата не оставаха незабелязани от очите на останалите им приятели. Макар и всички да бяха сигурни, че знаят коя е ябълката на раздора, те не знаеха за подробностите.

Тихомир прекарваше доста време насаме с Пламена, докато я изпращаше сам до блока й, или се появяваше изневиделица под терасата й следобед, викайки я да обсъдят любимия й латиноамерикански сериал. Той буквално бе влязъл под кожата на оглупялото девойче, което, под въздействието на чуждия пример, някак си не искаше да остане последна от приятелките си без гадже за лятото.

– Ще размажа мазната физиономия на този рижав цайс. Само да я пипне още веднъж с пръст и ще му счупя главата. Убиец. „Тихомир е убиец“!

Общо взето в тази философия се изразяваше цялото същество на заслепения от ревност Ивайло, а когато наблюдаваше някоя от по-недискретните забежки на Тишо към Пламена, той полудяваше. Ако ли пък се случеше на шегата да бъде отговорено не с обичайното „Тихомирееее, престани“, а със стеснителен кикот, то тогава Иво се изправяше на нокти и едвам се сдържаше да не скочи върхи превърналия се за него във „враг номер 1“ Тихомир.

*****************

В началото на септември месец ужасът за всеки средностатистически ученик, че началото на училището идва със шеметната бързина на влак-стрела, отравяше пълното удоволствие  от игрите и забавите. Всяка почивка и благинка бе покварявана от тревогата, че  заедно с училището ще свършат лятото, безгрижните и щастливите дни, и ще настъпи краят на извоюваната за поредна година свобода от света на големите.

Да, идваше и този кошмарен ден и час, когато родителите трябваше да приберат насила децата си от игра, викайки ги настоятелно от прозореца, и да ги изпратят в прилежно облекло и с букет цветя по омразния им път към Даскалото. И сякаш  в тези последни дни на носталгия по отминаващото лято и очакване на предстоящите училищни мъки, бързайки да довършат всичко, децата се вкопчваха силно във всяка една свободна минута и прекарваха повече от когато и да е било времето си навън – в игри и събирания.

В един от последните уикенди на лятната ваканция, когато времето започваше да се разхлажда, и благодарение на ниските цени и добрата реколта по трапезите на хората от работническия квартал Казински започнаха да се появяват дарове на природата, като гроздето и подобните на него сезонни амброзии, Ивайло срещна на улицата „почти случайно“ Пламена. Той й предложи да отидат на разходка до центъра на града. Молбата му бе под предлог тя да помогне като моден консултант в избора на нови маратонки. Срещата с Пламена  бе „почти случайна“, защото всъщност бе планирана до най-малката подробност от страна на Ивайло, който през този ден буквално дебнеше момичето да излезе. Той беше взел решение да й каже нещо, с което да попари завинаги надеждите на Тихомир за близост с нея.

Дълго замисляната маневра срещу Тихомир бе само началото на атаката към предателя, който се бе отвърнал от уговорката  никой от двамата да не ухажва феята на феите, без тя да го предразположи. Ивайло  успокояваше съвестта си и оправдаваше планираните действия и с това, че не търси само възмездие, а провежда вид спасителна мисия – откъсва своята хубава Пламена от паяжината на един формиращ се психопат и вероятно убиец.

Времето на удара също беше точно изчислено. Ивайло избра за своето „откровение“ уикенда, в който Тихомир замина отново на село, за да помага на родителите си в започналия гроздобер. Идеален момент, в който лукавата му особа нямаше да може да се защити веднага и ефектът от акцията по предпазването на Пламена щеше да я тласне директно в прегръдките на нейния спасител в бляскави доспехи.

Уговорката с нищо неподозиращата за спасителя си Пламена стана лесно. Наивното момиче на драго сърце прие предложението да помогне на своя добър приятел в покупките. По пътя на отиване обаче тя забеляза, че от челото на Ивайло се стича струйка пот, издайническа струйка пот, която явно се дължеше на стаявано напрежение отвътре. Тя веднага се сети защо добрият й приятел се държи така сковано откакто се срещнаха по-рано.

 – Само не и той – мислеше си момичето и прехвърляше на ум начините, по които да му отговори. Накрая реши да бъде директна и твърда.

– Плами – обади се Ивайло, докато пресичаха голямото кръстовище надолу към града, от което вече се навлизаше в централната част с магазините. Дай да спрем малко в онази градинка да пийна вода, че ми пресъхна устата нещо. Ако искаш и да поседнем на пейката за малко, а?

Седнали на пейката, те се умълчаха. Всеки от тях предчувстваше, че идва моментът на истината.

– Виж, Плами, аз… – изпъшка Иво, преглътна насъбралата се слюнка в устата и си взе дълбоко въздух. Аз трябва да ти кажа нещо много важно. Става дума за това, че…

– Охххх, и ти ли, бе, Иво – прекъсна го драматично Пламена, решавайки да изиграе ролята си на отегчена от ухажори красавица като на театър и така по-лесно да се отърве от неудобния разговор, завършващ с „предпочитам да си останем само приятели“.

– И ти ли реши да ми се обясняваш? Не ви ли омръзна на вас, а?

– Но, ъъ, защо „и аз ли“? – объркано каза Ивайло. Аз друго щях да ти кажа, но кой е този с мен, който също ти се е обяснявал? – преглътна отново и се почеса нервно по крака, след което се наведе, взе една малка сламка трева и започна да я усуква около пръста си. Последваха 10-тина дълги секунди мъчително мълчание.

 – Ами, първо Тихомир ми се обяснява в любов три дни под ред, а сега ти? Мислих, че с него сте се разбрали и знаеш. Не знаеше ли?

– Да, да Плами, точно за Тихомир исках да си поговорим! – внезапно се оживи Ивайло, погледна Пламена за миг и извърна погледа си надолу.

– Но, я кажи, Тишо какво ти е казал по-точно? И ти съгласи ли се?

– Какво, какво… – отегчена повтори тя. Какво друго може да ми каже, освен… последва отново пауза.

– Предложи ми да сме гаджета, бе глупчо. Каза, че сте се разбрали и ти си нямал нищо против. Нали знаеш, че аз не исках да заставам между вас, но след като сте се били разбрали и си постъпил така, ъъъ… благородно да се откажеш от мен (Пламена нервно пририта с краче и леко сви ръката си в юмруче), то аз му казах, че ще му дам отговор като се върне от гроздобера.

– И най-вероятно отговорът ми ще бъде „да“.

– Не –  извика Ивайло. В никакъв случай не го прави. Не знаеш с какъв човек се забъркваш. Тишо много се промени от известно време. А това, че съм се отказал от теб е поредната от долните му лъжи! – лицето на ухажора пламна в пристъп на яд.

– Ти просто не знаеш, Плами, ти не знаеш, че… трудно ми е да ти го кажа, но ти не знаеш… че Тишо е много опасен. Всъщност Тишо удуши Иван Димитров в салона по физкултура и двамата с него хвърлихме тялото в канала. – избълва греховете си наведнъж Ивайло.

– Ивайло, бе, подскочи от пейката Пламена, и го плесна силно по коляното.

– Как може да говориш такива неща за най-добрия си приятел? Не те ли е срам? Толкова ли го мразиш, задето се сближихме? Тихомир бил лъжец и опасен – виж кой го казва, господин почтеност. – просъска тя.

– Само да довърша, чакай малко – отговори с пресипнал глас Ивайло. Всичко, което ти казвам, е истина. Аз съм свидетел. Тишо удуши Иван, защото те ревнуваше. Може и да е било без да иска, но… Преглътна тежко.  След това е убил и Илиян от селото му, онзи Илиян от Колена – приятелят на Иван. Тишо знае една хватка от борбата и я прилага убийствено добре. Заклевам ти се в майка и баща. Да пукна, ако лъжа!

– Ивайло, аз ще си ходя. Наслушах се на глупости. Омръзна ми от теб. Купувай маратонките сам – сопна се Пламена и стана да си ходи.

– Добре Плами, щом не ми вярваш – подвикна след нея Ивайло – тогава как ще обясниш, че Тихомир започна да слуша музиката на Вагнер и всичките му сънища, които е споделял с мен, са изпълнени с подсъзнателното желание да убие Иван. А фактът, че и двамата с Тихомир изчезнахме след като Иван се удави не ти ли подсказва нещо?

 – Това да не е някоя от шегите на Тишо, а? Тишо те накара да кажеш това, нали? Ивайлооо, ако пак сте намислили с Тихомир да ми правите номера, няма да стане. АЗ СИ ТРЪГ-ВАМ! Ще се видим някой ден с другите. Чао!

– Но, Плами, чакай…

-КЕЛЕШИ! – чу я да казва, отдалечавайки се от него с наперено фръцкане в походката.

От този ден нататък Ивайло изпадна в тежка депресия и не излезе нито веднъж с компанията зад блок 31. Мисълта, че Пламена ще приеме предложението на Тихомир, го потискаше и го превръщаше в зомби на депресията.

А подозрението, че по този начин тя се вкарваше в голяма беля, невероятно много го плашеше. Ивайло се затвори в тесния и задушен апартамент, почти спря да говори със семейството си, и под влиянието на обсесията си придоби съвсем различен вид от обичайния  – момчето заприлича на душевноболен, обладан от зъл дух или всесилна мания, на сянка,  чиито жадни за мъст очи единствено оставаха будни и живи. В тях определено се усещаше нещо. В тях се зараждаше злото.

Изолацията на Ивайло от външния свят продължи няколко дни, прекарани на тъмно пред телевизора, или до късно през нощта с книга в ръка.  От нея го извади  една умопобъркваща мисъл, която заседна безутешно в главата му. Той случайно видя през терасата си Тихомир да минава отдолу и изпита необясним вътрешен порив да метне върху главата на приятеля си 5 килограмовите гири, с които тренираше понякога. Гирите вече бяха в ръцете му, но за щастие от транса го извади майка му, която излезе с леген дрехи на балкона и му викна да се отмести, след което го нахока:

– Тук не е място за тренировка с тежести, ще вземеш да залитнеш и да изхвърчиш надолу, сине майчин. И после какво ще обяснявам на комшиите!

Ивайло се прибра целия облят в студена пот и се опомни чак като наплиска лицето си няколко пъти с вода. В огледалото обаче му се стори, че видя нечие друго лице вместо своето. Толкова ли се беше замаял от депресията – помисли си и легна да спи. Спа непробудно цял ден и цяла нощ.

***********

– Тише, ела, търсят те по домашния. Май че е Ивчо от твоя клас! – викна към сина си майката на Тихомир на следващия ден.

– О, мой, реши да се обадиш най-накрая, а? К’во става, питаш кога ще излизаме довечера ли? – развеселен, както винаги, се обади дразнещият глас на очилатия рижавикав дълганак Тихомир.

 – Тихомире, да, питам кога ще излизате – дежурно отговори Ивайло. Тези дни не бях добре и няма да е лошо да подишам малко въздух. Вие за колко часа сте се разбрали с другите?

– Ами, мой, то, довечера сме на кино по двойки. Ако искаш звънни на Петя да я питаш дали й се ходи с теб, щото с другите сме се уговорили по семейно, ако ма разбираш накъде та бия?

Ивайло много добре разбра какво означава това. Всъщност той вече го знаеше, предчувстваше го, но чувайки думите на Тихомир, му причерня.  Неконтролируемите емоции от миналия ден с гирите отново се пробудиха и започнаха да взимат превес над свободната му воля.

– Ами, ти имаш ли работа днеска? Да речем, можеш ли да излезеш след час, да ти кажа нещо. Важно е.

 – Какво ще ми казваш, бе, градски? Хич не ми се излиза сега. Дават един филм с Джекито Чан по кабелната и съм си опукал пуканки.

– Трябва да поговорим за Калпазанчо, ако ма разбираш накъде та бия – вяло каза Ивайло, а в гласа му се четеше ирония. Чакам те на канала. На същото място след час. Ако искаш ела, ако ли не – тогава – сори, последствията са за теб и само за теб – каза той и затвори.

****************

На тръгване към срещата с Тихомир Ивайло взе скришом ловния нож на баща си. Ножът беше с голямо и блестящо острие, с назъбена обратна страна, с масивна дръжка, имитираща слонова кост. По-скоро трофеен сувенир за секцията, отколкото за уред за употреба по време на смъртоносна битка с тигри и крокодили.  Мачетето беше зле наточено, но достатъчно остро, за да вдъхне респект на всеки, пред когото изненадващо бъде извадено.

По пътя за канала, към мястото, което по подразбиране и двамата знаеха, точно там, където хвърлиха безжизненото тяло на задушилия се Иван Димитров, Ивайло се опитваше да  измисли план за действие: Трябва да го предупредя, че знам всичко! Трябва да го накарам да се откаже от Пламена. Ако не иска доброволно, трябва да събера смелост и да го заплаша с ножа. Трябва, ако се наложи, и да го използвам. Трябва! Другото е лесно – каналът ще поеме всяка мръсна тайна и ще я отнесе далеч.

Каналът се намираше на юг от блоковете на квартала. Около него беше обрасло целогодишно с треви, храсти и други труднопроходими гъсталаци Съоръжението бе построено преди 40 или 50 години. С негова помощ плодните градини и посевните площи извън града биваха напоявани през горещите лета. Но в него имаше и много печал.  Там бяха намерили смъртта си десетки деца от квартал Казински. Десетки смели експериментатори на слабите си физически възможности, които, подлъгвани от привидно спокойното течение, потъваха завинаги и оставяха във водата своята младост и невинност, оставяха своя живот. Сякаш над канала тегнеше черно проклятие, сякаш той ежегодно, като кръвожаден речен бог от Амазонка, поглъщаше поредното лятнo  жертвоприношение. Дали това беше проклятие, или всичко бе резултат от лош късмет, никой в квартал Казински не можеше да знае истината.

Ивайло навлезе в гъсталака, опасващ канала от двете му страни, и веднага забеляза, че тревата, водеща към мястото за срещата, е прясно отъпкана.

– Тихомир е дошъл вече – каза си на ум.

По чорапите, които бе обул под олющените си сандали, полепнаха досадни трънчета и осили. Момчето се наведе да премахне един особено дразнещ го бодил и от задната част на панталоните му го сръчка масивната дръжка на ловния нож. Ивайло се замисли:

–  Какво съм тръгнал да правя? Изобщо, как ми хрумна да взема този нож? А ако всичко е било случайно съвпадение? Иван наистина сам се задуши. Тишо не го е убивал. Иван започна боя. А онзи Илиян – сигурно просто не е можел да плува добре и затова се е удавил в язовира на селото си. Тихомир, пък, бързо забравя всичко лошо. Той си е такъв. Това обяснява и хладнокръвното му понасяне на инцидента.

– Та Тихомир ми е най-добрият приятел! Аз трябва да се радвам, че е с Пламена. Ако съм наполовина смел и доблестен колкото Тишо, трябва да му я отстъпя. Отстрани погледнато, той си я спечели честно. По-забавен е от мен, по-висок е, ако не бяха очилата му и рижата коса, щях да кажа, и че е по-красив. Това, което си въобразявах досега, трябва да е от ревността. Тишо не е убиец. Аз щях да се превърна в убиец. Веднага ще му кажа, че се отказвам от Пламена. Всъщност, Петето също е доста хубавка, а и остана сама…

Ивайло извади грамадния ловен нож и с все сила го метна към канала. Чу се цопване. Момчето продължи към мястото, където се отърваха от тялото на злия тиранин Иван Димитров и със свит корем се замисли отново за срещата със своя най-добър приятел Тихомир. Какви думи трябваше да подбере. Как щеше да започне извинението си?

Неусетно той се видя след няколко седмици. Училището вече беше започнало. Той и Тихомир седят заедно на един чин, както винаги, звънецът бие и те излизат в голямо междучасие. В коридора срещат Пламена и Петя. Тихомир хваща Пламена за ръката, а Ивайло поема ръката на Петя. Пламена му е вече безразлична, сива. Сега Петя е любовта на живота му. Сега тя е неговата хубава Елена. Всички заедно слизат надолу по стълбите и сядат да закусват в лафката. Тихомир е във вихъра си и ръси шега след шега. Те двамата отново са най-добри приятели.

Изведнъж зад едно дърво с дебел ствол изсвири метален лост и цапна Ивайло в тила. Момчето изстена и се строполи на земята в безсъзнание. Минаха няколко минути на затъмнение, след което Ивайло започна да се свестява. Със все още разфокусиран  поглед той извърна врат нагоре и видя двете слаби и издължени ръце с дълги пръсти, които държаха лоста. Над ръцете имаше глава. Глава на очилат човек с червеникава коса.  Ивайло осъзна, че това бе не някой друг, а Тихомир. Зад стъклата на очилата обаче очите му бяха различни. Това не бяха неговите очи. Това бяха злобни, нечовешки, търсещи мъст очи. Очи с нереален жълт ирис. Очи, като на котка в тъмното. Очи, в които гореше сатанински огън.

Гости от измерението на хаоса

Стандарт

Дин-дан – някой припряно натисна зацапания звънец на анонимна врата в една средностатистическа кооперация в центъра на нашия град.

– Извинете, моля, почакайте малко, че не мога да си намеря ключОвете – провикна се глухо към посетителя си човекът отвътре, навличайки в бързината върху розовикавото си бельо първата попаднала в ръцете му дреха – някакъв сатенен дамски пенюар, останал от  бившите му гаджета.

Запознайте се с Мустака. Един от най-непоправимите мърлячи на планетата и домопритежател на апартамент в центъра на града.

Освен, че обичаше да спи до обяд, стопанинът на дома, Мустака, бе невъобразимо разхвърлян. Хроничната неразбория властваше в жилището му, откакто стана самостоятелен и се отдели от мама и тате на крехката Христова възраст от 33 години.

Та затова, когато в един привидно обикновен ден се позвъни на звънеца му към обяд, той сериозно се забави – забутал си ключовете някъде, на всички ни се случва. Но това забавяне, както ще разберем по-късно, щеше без малко да унищожи човечеството.

Диннннн-данннн… – продължаваше да се звъни.

Докато търсеше ключОвете, за да отвори вратата, Мустака се препъна няколко пъти в различни препятствия, едно от които бе разгърнат акордеон Weltmeister.

Разсеяният собственик на апартамента приличаше на луд, но не просто на някакъв си луд, а на ексцентричен луд. Хората забелязваха в него първо добре поддържания му мустак, напълно демоде, но силно чувствителен към всякакви подмятания и обиди.

Следваше спуснатата до раменете му мускетарска коса, сплъстена и поддържана със стриктна мускетарска хигиена. Заради дължината на косата често в гръб го оприличаваха на елегантна госпожица (дори двама ученици го бяха опипали в метрото преди години). Към това се прибавяше, слаботелесна фигура с възтесни рамене, небрежно избръснато лице с нежни черти, правилни русоляви вежди и средно голям орлов нос.

Мустака си имаше някакво име, известно само на малцина. Всички го знаеха като Мустака. Това, което се говореше на всеослушание из махалата за него, беше предимно, че е много неподреден и мизерен.

Толкова много мизерен, че едва наскоро, според шушуканията на съседите, бе намерил сред вехториите вкъщи останките на безследно изчезналия си преди година домашен любимец – бръмбара рогач Роро, неволно препариран во веки изпод тежката и масивна кутия на акордеона Weltmeister.

Сега на вратата на Мустака бе залепен малък некролог с удебелено заглавие Роро – ЛИПСВАШ, известяващ останалите живущи в блока за скръбната вест.

Но, какво друго да се очаква от човек, който завързва връзките на обувките си на огромни, неприбрани панделки и мрази да си оправя леглото?

Мустака полагаше редовни и старателни грижи само и единствено за… мустака си, смятайки го за еманация на най-доброто от личността си.

5 гаджета студентки по актьорско майсторство го бяха напуснали, главно защото не понесоха психически  експанзиращата  с всеки ден мърлявщина и всепоглъщащия хаос в жилището.

– Ама, миличко, ама, недей така, де. Ма, пиле – то това е творческия хаос на всеки гений – повтаряше често след поредната зарязала го красавица на изпроводяк Мустака.

– А тя му отвърщаше: Не, край, аз не мога да живея с човек, който си реже ноктите на краката върху възглавницата ми и веднъж в живота не си е оправил леглото.

Къде ги хващаше тези актриси ли?

Ами, в „Академията за Седмото изкуство“, близо до дома му!

А как? – ще попитате.

Ами, той беше наистина, ама наистина много талантлив сценарист и преподавател по писане на сценарен конвейр във въпросната Академия за Седмото изкуство и там ставаше  сладкодумната омая на свалките.

Пък и имаше пари, връзки и собствено жилище в идеалния център на града. Съгласете се -твърде изкусителна комбинация за всяка по-обедняваща актриска без квартира, склонна да преглътне егото си на бъдеща холивудска икона срещу срамната цена да  се пъхне под завивките заедно с мустакатия ексцентрик и бръмбара рогач Роро.

Диннннн-данннн… – звъненето не спираше.

– Ейййй, къде съм ги сложил тез ключове, беййй, мама му стара!!! – продължаваше да се тюхка Мустака, обвит в тесния секси пенюар.  Както си тършуваше по стаите, на пантофа му се лепна изневиделица появило се парче пица от вечерята преди три дни с момчетата от екипа на новия бг-сериал, по който работеше.

Само каква картинка, а?

Позволете ми да ви разведа набързо из дома на Мустака.

В апартамента, наред с кореновата система от кабели по пода и нахвърляните навсякъде хавлии, дрехи, книги, хвърчащи листи и употребявани носни кърпички, бе пълно със стари радиоапарати, печки, тонколони-монколони и талавизори.

Старата техника бе втората гордост на Мустака – сам твърдеше, че има най-богатата колекция от радио-вехтории в околността и най-добре фризирания мустак на континента.

Дин-дан, дин-дан… – отново се обади чакащият на вратата, като нервно погледна часовника си (с ултрамодерен дисплей и холограмни изображения на циферблата).

– Ей сегичка отключвам, само да се облека, че съм по прашки, сладък – спечели още някоя секунда Мустака и продължи издирването на връзката с ключовете си.

В къщата му постоянно се носеше неприятната миризма на нещо умряло, но все не можеше да разбере от какво е – предполагаше, че е някой гълъб от онези досадни твари, които  често нахълтваха през вечно отворения прозорец на хола, за да си клъвнат от разпилените на пода солети, зрънчо, чипс, макарони на фурна и какво ли още друго.

В кухнята на Мустака имаше чинии, немити отпреди напускането на последната му приятелка. Горе-долу оттогава той почна да яде само върху вестник, без прибори, като майстор на строеж..

И като заговорихме за чинии, незнайно защо в тоалетната чиния на WC-то му винаги стоеше натопен един черпак за готвене на супа. На озадачените гости в дома си отговаряше, че така изглеждало по-арт.

В тоалетната на дома му миришеше нон-стоп на урина. Там се намираше и една малка философска общност, всъщност царство на паяците, повечето от които Мустака бе кръстил с имената на гръцки натурфилософи.

На терасата, пък, се беше настанил охраненият лъскаво черен котарак на комшиите Лъки. Живя там година и нещо, сам и отритнат, като отшелник, докато целият балкон не бе затрупан с огромни купчинки преработен Whiskas. Котаракът, като чисто животно, сам напусна нелегалната си ергенска квартира, погнусен от това, че няма кой да му почисти акитата.

Към всичко това можем да добавим гниещата храна в хладилника, вавилонските кули от мръсно бельо до пералнята и целогодишната коледна окраса.

Оп, малко се отнесохме в обиколката. Нека сега да се върнем на човека пред вратата.

Най-накрая разсеяният обитател на апартамента-коптор намери връзката с ключовете си. Беше я оставил на сезала, прекрояващ хола чак от секцията до плазмата МАМСУНГ (купена изгодно от пазара Илиянци). Ключовете бяха неволно закачени до последния прострян чифт чисти пликчета и погрешно пуснатия  в пералнята антикварен екземпляр на еврейската свещена книга Тора.

Преди да отключи Мустака се сети да погледне през шпионката, но не успя да види много –  само един мъжки силует в сив шлифер, нахлузил на главата си широкопола шапка.

Чу обаче притеснено изпуфкване и лекичко мърморене:

– Това е невъзможно. Порталът  може би вече се отваря, а аз чакам господина да си обуе панталони.

Човекът пред вратата усети раздвижването и подвикна:

– Отворете, г-н Мустак, аз съм от Агенцията за борба с хаоса. Получихме сигнал, че в жилището ви са на път да проникнат агресивни извънземни нашественици от измерението на хаоса!!! Чувате ли ме? Господинеее!

Хръс-хръс; трака-трак; щрак-тътруззззз. Мустака премахна всички резета и верижки от портата на свещеножилището си.

Човекът насреща нетърпеливо се представи.

– Добър ден, аз съм Колинс, агент Колинс от Агенцията за борба с хаоса. Найс ту мит ю.

– Ми, добър ден, отвърна развеселен Мустака и приглади лекичко космарлъците под носа си – жест, който издаваше благоразположение към събеседниците.

Агентът беше хладен на вид мулат. С възпитан и тактичен маниер отмести собственика на жилището и започна да оглежда: – Дем шит, ама каква мизерия сте си спретнал само!

Мустака, по секси розов пенюар, който не направи абсолютно никакво впечатление на новодошлия,  следваше плахо агента при огледа.

– И откъде точно казахте, че идвате? – попита Мустака, докато прескачаха разпилените по пода на хола масивни ретро радиоапарати и други допотопни технически чудовища. – И изобщо, имате ли заповед за обиск?

Агентът продължи да оглежда помещението, но явно сметна, че дължи обяснение и в движение отговори: – Апаратурата ни засече, че остават броени часове, може би минути, преди вашият дом да се превърне в ПИХ петно, тоест, портал към  измерението на хаоса. – За жалост, бюджетът ни е ограничен и имаме дефицит на служители. Сигналите са безброй, а техниката позволява да открием потенциалната точка на отваряне на портала най-много ден или няколко часа по-рано. Затова е и бързането.

– Ма, как така? ПИХ какво… и защо пък баш при мене, бе, бате? – притесни се Мустака.

Агент Колинс изпусна нерви. Стана вледеняващо сериозен и се приближи заговорнически до мърляча. Намери опора и за двата си крака, след като срита едно детско влакче, на което бе стъпил за малко. Хвана Мустака за ревера на пенюарчето, погледна го право в очите с най-изпитателния поглед, на който бе способен един таен агент от отдела за борба с агресивните извънземни завоеватели от измерението на хаоса, и му изсъска през зъби:

– Знаеш ли колко като теб, мърлячи, има по света, само? Заради вашата мизерия сме застрашени от инвазията на изключително опасни за цивилизацията и биосферата ни извънземни. Привличат ги мръсотията, разхвърляните неща. Надушват ги от хиляди светлинни години разстояние. Вас надушват, мизерниците! – натърти на последния епитет. –  С вашите боклуци, безпорядък, миризма… Заради такива примитиви като теб светът ни е на косъм да рухне.

Мустака бе респектиран. Само мигаше на парцали и не смееше да гъкне.

– Когато мизерията в нечий дом достигне предела на човешкото приличие – продължи агентът –  се отваря ПИХ петно, или портал към измерението на хаоса. Във Вселената ни съществуват непознати и недостигнати от нашите технологии места. На едно от тях се намира въпросното измерение на хаоса, което се обитава от твърде агресивна раса хуманоидни септоподи.

 – Септо… кой. – не схвана домакинът, противно на високата си обща култура като сценарист.

– Все едно отктоподи, но  със седем пипала. – поясни агент Колинс и отпусна хватката. Отдалечи се на прилично разстояние от раздразнилия го субект и продължи да оглежда, подцъквайки леко с език при всяка по-сериозна бъркотия, засечена от робокопския му поглед.

– Те усещат вибрациите от всяка концентрация на безпорядък във Вселената и се устремяват към нея с една едничка цел – да обсебят с разруха и невиждани опустошения светът, в който е поникнало петното на мръсотията. Да го направят свое местообитание за кратко и след това да се прехвърлят на друг свят. Те са вирус.

– Съвпадението между вибрациите на мръсната и разхвърляна точка тук, с вибрациите  в измерението на хаоса отваря периодично тунели, които изкривяват пространството между двете места и правят възможно скоростното пътуване от мърлява точка А до мърлява точка Б. Схванахте ли?

 – Ами, ъъъъъъ – почеса се по главата Мустака като човекоподобна маймуна, на която са дали да реди пъзел с картинка на замъка на Дисни. – май че да.

– Извънземните за пръв път се активизираха в края на 50-те години. Атомните ни бомбардировки ги привлякоха – продължи с историята агента Колинс.

Мустака стоеше като гръмнат в средата на хола си и се чудеше дали колегите от новия сериал не му правят скрита камера, и не си кискат като луди някъде наблизо.

– През 61-ва изпуснахме един от разузнавачите им – протопода Декстър. Все пак навреме затворихме портала, от който изпълзя гадината, но той успя да предаде на вида си по-точни координати на Земята и оттогава сме подложени на нарастващ натиск през т. нар. ПИХ петна. А ти и твоите клонинги отваряте навред по планетата вибриращи в хаос мръсни и кални точки. Вгорчавате ми живота ден през ден и заплашвате човечеството.

 – Е, а к’во стана с тоя, дето сте го сгащили.  – попита Мустака, увличайки се все повече в историята и нейната автентичност.

– Въпросният екземпляр беше практически неунищожим. Как ли не го гърмяхме и кълцахме – все оцеляваше. Претопихме го в леярна за метал, това са 3000 градуса, човече, а той се превърна в локвичка живак и отново се регенерира.

– Брей, т’ва май съм го гледал в един филм! – смотолеви Мустака.

–  Добре, че братята руси помогнаха. От изследванията на  протопода Декстър разбрахме, че ядрената енергия въздейства на септоподите. И в Сибир, 61-ва година, предизвикахме огромна ядрена експлозия, с която елиминирахме пришълеца.

 – Аууу, за „Цар Бомба“ ли ми говорите? – запита мустакатият. Агентът кимна.

– Въй, ма що не каза, че било толкоз сериозно, бе, човек – плесна се по челото Мустака. Дай да видим дали наистина тука има нещо.

– Аз, да знаеш, бате, без да искам държа така разхвърляно – угризенията на съвестта зачовъркаха Мустака –  просто не обичам да подреждам.

– Не знаех, не предполагах ни най-малко, че имало риск от извънземна инвазия. Всичко почна когато един път бившата взе да ми подрежда нещата и аз после нищо не можах да си намеря, и затова, така, оттогава малко съм позапуснал домакинството, но нали ме разбирате, разбираш, от нерви стана тя. Човещинка.

– Да ви почерпя, г-н агенте, едно коняче. За кураж,  преди апокалипсиса! – изцепи се притесненият домакин от нямане какво друго да каже.

– Всяка секунда е ценна. Нямаме време за губене – отговори агент Колинс. Очевидно е, че ПИХ не е в хола Ви. Трябва да побързаме. Щом нашите уреди са засекли петното, то и онези гадини са го открили.

– Кое според Вас е най-мръсното място в жилището? Под леглото? Или на терасата, където, уфффффф, виждам, че сте отглеждали някакво оборно животно. (Колинс подритна акитата на черния котарак Лъки).

 – Да сте забелязал нещо необичайно? Някаква пространствено-времева аномалия? – агентът продължи да крачи сред боклуците из къщата. – Тези талавизори работят ли изобщо?- срита един от ретро телеприемниците.

– А, а-а, сега, като казваш аномалии, бате, в лявото шкафче на бюрото май изчезна втората ми приятелка, ама забравих бързо за нея и си намерих нова.

– Имате предвид, че се е дематериализирала ли? – повдигна вежди агента.

– Бях забелязал, че от време на време там ми изчезват разни неща. Препълнено е с к’во ли не – истинска черна дупка. К’вото сложа ми се губи. Пък понякога и се появяват странни предмети с едни йероглифи по тях, с едни финтифлюшки. И едни такива – лепкави, но не им обръщам внимание, защото имам доста сценарий да пиша и не ми се занимава с  езотерики. Просто ги мятам зад гърба си и забравям за тях.

 – Ама онова гадже, май, изчезна точно там. Една актриска, аз все такива ги хващам.

Незнайно защо Мустака понижи глас и с полу шептящ тон заразказва:

– Една вечер се беше надвесила над бюрото ми да ми пили на главата, че било мръсно, че не съм свалял дъската на тоалетната чиния, че не издържала в този ад. А аз пишех сценарий за нов бг сериал, трепач на турските, и се бях заковал пред компа. Тя почна нещо да оправя бюрото, наведе се надолу и както си мърмореше, се чу един звук, като че от центрофуга на пералня.

– Изведнъж гаджето млъкна и повече не я видях. Бях прекалено зает с писането на една сцена с фалшивата бременност на сестрата на главната героиня, че да се занимавам с глупостите й. Помислих, че просто е включила прахосмукачката да чисти, но се е ядосала и си е хванала пътя –  Мустака лекичко потрепери – Пък тя, наш’та, да вземе да се телепортира на майната си.  Ауу, крийпи.

Агентът го хвана свойски за рамото и му каза:

– Съжалявам човече, понякога, когато петното е още в зародиш, то се активизира за кратко и засмуква разни неща. Ето защо си намирал артефакти от другия край на Вселената  в шкафчето.  Ето защо и гаджето ти се е изпарило.

 – Ей, тц тц тц, жалко за момичето, тази нейна мания по чистотата я погуби – с горест въздъхна Мустака. Не беше толкова лоша, да беше почакала още малко и щях да я уредя да бременната сестра в сериала ми. Мир на праха ти любима, дето ти забравих името и ти погубих кариерата и живота, ма нищо.

 – Къде е местонахождението на бюрото ви, г-н Мустак? – попита Колинс, възвърнал предишния си суров вид.

 – Трябва да е в кабинета – малката врата в дясно на коридора, посочи Мустака.

Мустака и агент Колинс влязоха в кабинета, където с изненада се натъкнаха на сюрреалистична гледка. Всички по-малки предмети от стаята бяха прилепнали към тавана. Бюрото центрофугираше, а лявото шкафче зееше отворено. В сърцевината му се завихряше вортекс – лилавикавият портал към измерението на хаоса.

Двамата останаха предпазливо до вратата на стаята.

 – Аномалиите вече се усещат – подвикна агент Колинс на Мустака. Шумът от центрофугата на вортекса се увеличаваше и им пречеше да се чуват добре.

И двамата усетиха че краката им полека се отлепят от пода. Гравитацията в стаята отслабваше още повече.

Пред очите им пробляснаха няколко големи искри откъм вортекса. Излезе силен вятър. Вратичката на шкафчето се затряска.

След миг видяха как едно червено пипало открехна шкафчето на бюрото отвътре. Последваха още четири други пипала. Показа се и главата на космическия изрод.  Грозният септопод излезе целия от шкафчето, изправи се и извади някакво подобие на книжка. Бе облечен  в гестаповски балтон от черна кожа, изпод който се подаваха петте му пипала, служещи за крака.

Извънземното наплюмчи с черномастилената си слюнка едното от двете му пипала, който му служеха за ръце, разлисти книжлето, очевидно някакъв разговорник, втренчи се в определена страница и програчи патетично. – Добърррлллллл денннн, госпожички…предайте се на хаоса, Ондорстенд ми?!

Мустака се вцепени от уплаха и се хвана силно за касата на вратата.

Агент Колинс от своя страна енергично се оттласна от вратата с крак, прелетя като нинджа през стаята, извади огромен пищак и хладнокръвно произведе изстрел към пришелеца септопод.

От дулото излезе миниатюрен облак, както при ядрен взрив, а експлозията отнесе главата на извънземното.Тутакси му поникна нова.

Септоподът се усмихна злокобно и отново заразлиства книжката, без да му пука от стрелбата.

– Опърррррничева класавица сте, мулатке, но това ми халессва – провлачи думите си извънземното – а сладураната в розово е доста секси! Как ми се иска като вас някоя миска да ми се … но не можа да продължи мисълта си, защото Колинс хладнокръвно презареди пищака и стреля втори път.

Експлозията се вряза в туловището на септопода и разкъса тялото му на трилиони субатомни частици, които се разпиляха мигновено.

Агентът погледна победоносна към зейналата дупка в шкафчето на бюрото, където допреди малко се пулеше опасното извънземно от измерението на хаоса, духна в дулото на атомния си Магнум и напевно каза – Аста ла виста, бейби!

След което затвори шкафчето и го напръска с флакон белина, който извади от джоба си.

Ураганния вятър притихна. Гравитацията се възобнови изведнъж.

 – Колеги, нужно ми е подкрепление – код 305 – нахлуване чрез ПИХ петно; необходимо е обезопасяване на периметъра и дезинфекция – забоботи по сателитния си телефон Колинс.

А Мустака – по време на целия екшън беше припаднал, завалията. Много му се насъбра изведнъж.

 ***********************************************************

Пляс-пляс, пляс-пляс – Колинс пляскаше леки шамарчета на стопанина на дома.

– Г-н Мустак, г-н Мустак, съвземете се.

Мустака отвори очи и с още разфокусиран поглед разпозна смътните очертанията на агент Колинс над себе си.

Бяха го оставили върху диванчето в хола. Около него сновяха работници, облечени в антирадиационни костюми. Те старателно разчистваха боклуците в дома му.

Стаята с портала, кабинетът му всъщност, бе опакована с изолиращо фолио. Двама студенти-хамали тъкмо изнасяха самото бюро навън. Трябваше Агенцията за борба с хаоса да го изследва в лабораториите на Зона 51.

– Г-н Мустак, преди малко стана доста напеченко. Но Вие се държахте мъжки, признавам Ви го. Припаднахте съвсем мъжествено. – Да ви кажа честно, първата ми среща със септопод беше далеч по-унизителна.

– Тези същества, да знаете, имат извратено чувство за първи контакт и трудно разпознават половете ни, ако ме разбирате – смути се леко Колинс.

 – Сега по същество. Ето, подпишете тук, тук и тук. Това е декларация номер 67 за конфиденциалност. Ако кажете на някого какво се случи ще ви намерим и ще ви … – агентът направи жест с прокарване на пръст през гърлото си и подаде на Мустака химикалка и цял наръч бумаги.

–  А ето този документ – агентът му даде и калиграфски изписан лист, изработен от пластмаса – е вашата декларация номер 83, с която се заклевате, че повече никога няма да занемарявате дома си.

Мустака се надигна от диванчето, драсна по един автограф, и си легна отново. – Някой има ли аспирин?

 – Наказанието за престъпване на клетвата, продължи Колинс,  е принудителна екстрадация в измерението на хаоса. Нали  разбирате какво значи това, като вземем предвид тяхното извратено чувство за първи контакт?

 – Да, да… – потрепери от погнуса Мустака.

– Локацията от дома Ви със сигурност е отбелязана на картата на септоподите като надеждно ПИХ петно и те ще повторят опита си за нахлуване веднага щом усетят, че портала се възобновява. Не допускайте повече хаосът да надделее в този дом! Недейте и да обличате повече това розово пенюарче!

 – Да сър, потвърди Мустака.

 – А сега можете и Вие да се включите в почистването, каза Колинс, като бутна в ръцете на стопанина на къщата един моп и кофа с вода.

*************************************************************

Девет месеца по-късно Мустака стана в 6:00. Радиочасовникът му звънна с мелодията Eye of the tiger от филма Роки. Изправи се на крака върху матрака на леглото и с акробатичен скок направи салто. Приземи се точно до подредените си и изравнени като че с нивелир домашни пантофи. Оправи старателно леглото си, не пропускайки дори една гънчица върху завивката, взе си бърз душ и влезе в кухнята. За нула време си направи омлет, протеинов шейк и сандвичи с пълнозърнест хляб. Пусна чиниите в миялната и измете набързо апартамента. После напомпи 200-300 лицеви опори и заби няколко карате ритника на боксовата круша, окачена на тавана точно до портрет в рамка на бръмбара Роро.

Наметна бежав шлифер, сложи широкопола каубойска шапка, постави с готин замах маркови черни очила и излезе за работа, яхнал  мощен мотор Кавазаки.

Дин-дан, дин-дан – решително и самоуверено се позвъни на анонимната врата на една средностатистическа кооперация в центъра на града.

Точно в 7:55 Мустака се яви по служба на новото си работно място – териториалното поделение на АБХ.

На оперативката в тъмната стаичка за презентации началникът му го представи пред сериозно изглеждащите му нови колеги по следния начин:

– Колеги, каза директор Колинс, запознайте се с агент Мустака. Един от най-подредените и чисти жители на града, както и най-новото попълнение на Агенцията за борба с хаоса.

Край.

Запомнете тази история, мърлячи,защото следващото петно на хаоса може да се 
появи при вас!!!

Труп

Стандарт

– Това е за баща ми! – извика строго най-високото  момче и хвърли първия камък във водата.

То бе широкоплещо. С гордата стойка на спортист. Пращящо от заряд и сила. То бе и най-вироглавият от компанията мъстители с качулки, спрели се на един от бродовете на канала, за да излеят мъката си в онзи дъждовен ден .

533388_o111b

Купер имаше за какво да мъсти на режима и партията.  С горест бе разказал на приятелите си как в миналото баща му бил партиен функционер от средния ешелон. Влязъл на партийна служба като млад идеалист и добър специалист по технически науки. Бил честен и човечен, и въпреки тези му качества, а вероятно точно заради тях, го  наклеветили и пратили в един от лагерите. Човекът останал там две тежки години. Върнал се  като развалина – треперещ и увреден психически.

– А това – процеди през зъби Еди, второто от момчетата, – е за цензорите на режима – и хвърли също камък в разпенената мътилка на буйния канал.

Еди по природа бе до болка откровен. Винаги казваше това, което мисли. Но нагнетената шпиономания  го принуждаваше да потиска думите си. Затова бе и винаги изнервен – цял вулкан от неизказани критики. Той бе интелектуалецът с дълбоката, но невротична мисъл. Умът му, повече от пъргав и потеклото му – с чисти дела, с лекота можеха да го изведат до върха и един ден да стане част от елита, но духът му се противеше. За него имаше само една светиня – истината. За истината бе готов на всичко. Как само му се искаше да крещи в лицата на околните истината.

Третото момче на брега – Ози – дребничък и тантурест субект, вдигна някакъв камък с размерите на кариерна отломка. Олюлявайки се, с яростен вик го метна във водата, като за малко сам щеше да цопне.

– За председателя на Комитета е това! Дано му строши главата!

Ози носеше малки очилца и имаше лек говорен дефект. Минаваше за зевзека на компанията. Не търпеше авторитети. Всяко възвеличаване, всяко издигане на пиедестал задействаше автоматичния механизъм на убийствения му сарказъм. Компанията здраво се смееше над злъчните апокрифни стихчета, които посвещаваше на светилата на режима.

Атаката на тримата отмъстители продължи с бомбардировка над всички короновани глави от Комитета на съветите; над всички знайни и незнайни властници и сатрапи, извисили себе си над масите в разрез с проповядваното от идеологията на лицемерния режим равенство. Всички големци получиха по един Малчуган, Дебеланко, или в случая на Ози – цар Бомба.

Умората  спря след известно време тримата идеалисти от артилерията на Сизиф. Те застанаха изправени един до друг. Съзерцаваха мръсния канал с отходни води, стискаха юмруците си, а дъждът плющеше равномерно и невъзмутимо върху им.

Всеки преживяваше своята болка в тази тягостна антиутопична действителност, в която се бе превърнала родината им след възкачването на режима.

                                               *********************************************

Режимът се бе появил в края на 20-я век. За неговия възход смътни спомени имаха само най-възрастните им роднини. Авторитарната идеология се бе излюпила плаха, дори симпатична в началото, но израсна постепенно до размерите на хищен и тираничен тоталитаризъм. Звяр, който от дълги години безпощадно поглъщаше всяка индивидуалност и я претопяваше по калъп, превръщайки я в поредната тухла от стената на бездушието.

Купер, Еди и Ози не знаеха какъв е бил живота преди да настъпят големите промени. Нямаха идея колко различно, колко пъстро е било преди колективистичния мрак на режима да затъмни светлината над свободния човек. Липсваше им база за сравнение. Контактите с външния свят, непоправимо покварен, според официалната линия на партията, бяха отрязани. Считаше се, че навън са останали само враговете и неверниците.

Съдбата на момчетата обаче ги бе помазала. С истината. Техният вътрешен ориентир повдигаше доктриналното наметало и интуитивно подсказваше, като на посветени пророци, че всичко това не е истина. Че има друг път.

Трите 17-годишни момчета от техникума се бяха родили бунтовници. Те обитаваха един малък и сив град, един вял и меланхоличен мравуняк, една нищожна колония от цяла серия подобни общества с унифицирани стандарти за бедност, мизерия и дажби.

Заедно, през годините си в училище, Купер, Еди и Ози се бяха открили  един на друг като съмишленици в споделянето на различието, на тихия протест.

Често се срещаха скришом след дългия и изморителен учебен ден в техникума. Обичаха да се размотават по спотаените места. Там, на спокойствие, споделяха възгледите си против шаблона на масите и потискащата, обграждащата ги отвсякъде студена сивота на  сградите, хората, живота.

Никой от тях не желаеше да стане поредният клониран член на работническото общество, заемайки мястото на техник или шлосер в тежката индустрия.

На сбирките си те разменяха забранени книги и… мечтаеха. Мечтаеха с цвят. Мечтаеха за зелено, синьо, жълто. За прасковено и циклама. Само в мечтите си бяха свободни… и цветни.

Напук на Комитета на съветите – елитното звено, което изпълняваше волята и завета на Великия баща на народите и против повелите на Партията-майка, те жадуваха за свобода от оковите на обявения далеч преди раждането им равен, справедлив и безкласов работнически строй. Искаха да имат силата да строшат задръжките на този строй, или да избягат от черно-белите емоции и  кишавото битие.

                                        **************************************************

От две седмици валеше ситен, непрестанен, проникващ през мускулите и костите дъжд. Стъмваше се рано и усещането за въздигането на мрака беше повече от травмиращо за тримата духовни бунтовници.

На момчетата им се струваше, че валежите са агенти на Комитета на съветите и искат да влязат вътре в душата на всеки един от тях; да научат тайните им копнежи, да минат през цялото им същество и да излязат, снабдени с дебела папка с улики и надпис ДЕЛО.

По рано през деня на „бомбардировката“ по канала те се заприказваха в междучасието за едно момче от съседния клас – някой си Арвин. Съучениците му си шушнели, че изчезнал внезапно и без обяснение преди седмици, и то точно след като в час по литература пуснал шега за Великия баща на народите.

На обяд в столовата на техникума отново им сервираха от онези кюфтета с боб, пълни с всичко друго, но не и с прясно свинско месо. Готвачите също не се бяха постарали много-много. В супата на Ози, както често се случваше, някакво насекомо взимаше своите първи уроци по плуване.

Купер, Еди и Ози не можаха да си кажат нищо един на друг в столовата. Разпределиха ги на различни маси, а на опашката за порциите не бе безопасно за разговори – отговорниците по дисциплината бдяха. Имаше и много доносници от младежката организация.

Под прикритието на засилващия се дъжд четиримата решиха да разменят няколко откровени думи навън след часовете.

Срещата им, както обикновено, стана зад стария училищен завод. Тук обаче се виждаха отдавна и можеха да събудят подозрение. Затова тръгнаха към близкия канал, намиращ се съвсем близо до Техникума, в покрайнините на града.

Говори се, че каналът някога е бил живописна река, която сега се бе превърнала в неугледен, мръсен и мъртъв път на отходните води – сподели в началото на похода енциклопедистът на компанията Еди. – Щом прескочим загражданията спокойно можем да останем насаме.

Пътят по канала бе обграден от храсталаци, а разходката ставаше все по-неприятна, заради хлъзгавата и лепкава кал по земята. Но все пак мократа пустота на крайградските полета им даде това, което търсиха – отдушник на стаените емоции.

– Момчета – подвикна ухилен Ози, хлъзгайки се в калта. –  Ще ви кажа нещо забавно…       – На обяд в стола за малко да си счупя зъба в няк‘ва пластмаска, която ми беше в кюфтето. Направо не ми се мисли, какви неща ядем. Човек веднъж да свикне с мухите ала Майкъл Фелпс и… хоп, ново двайсе– кюфтак с пластмаса.

– Поне ядем нещо – отвърна Еди. Може скоро да минем и на половин дажба, ако великодушният ни партиен елит отново реши да увеличи ядрените глави и армията.

– Абе, не ми се мисли – повтори Ози с усмивка – ама казвам ви, щях да  повърна т‘ва кюфте и после да ми снижат дисциплината.  Вижте  т‘ва тука, дето го извадих. Запазих си го за спомен, да се хваля. Може и на медальонче да го окача. На какво ви прилича?

– Я, дай да погледна по-отблизо. –  Купер взе находката в ръка.

– Честно да ти кажа, същото е като мидата от слуховия апарат на братовчед ми. Странно.

– Ей, Купер – обади се и Еди. Не казаха ли онези от другия клас, че липсващият съученик бил леко глухар. Носил слухов апарат?

– Не сме чули такова нещо – отговориха другите.

Момчетата повървяха още 20-тина минути. Дъжда, колкото и неприятен и противен да беше, все пак ги ободри, дарявайки им няколко мига свобода от веригите на часовете.  Спряха се до един брод на канала.

Купер хвърли първия камък, приятелите му го последваха и бомбардировката над партийния елит започна.

Когато умората ги спря, те застанаха неподвижни, стискайки юмруци под засилилия се дъжд. Така изправени, с качулки на главите и леденото изражение, което придобиха лицата им,  приличаха на истински отмъстители.

Човеееееек! – провикна се изведнъж Еди и възбудено повтори: Вижте, там има някой!

Лошото време пречеше да се каже с категоричност дали наистина във водата има давещ се.

Купер се събу и без колебание скочи в мътилката. Явно бе по-сигурен от другите, че по канала се носи не някоя купчина с боклуци, а точно човек.

Течението беше бързо и повлече момчето и давещия се надолу по канала. Еди и Ози ги последваха от брега, движейки се възможно най-бързо по лепкавата кал на пътя.

Знаеха, че 200 метра надолу е помпената станция, обградена със непреодолима стена и бодлива тел. Ами ако не успееше да се върне преди началото й.

– Купер, Купер, връщай се, там става опасно.

Купер не успя да ги чуе навреме и заедно с удавника попадна в малкък водопад, след който течението се засили многократно повече. Момчето се добра до давещия се, и се остави на водата. Скоро изчезнаха от погледа на другите.

%d0%b1%d0%b5%d0%b7-%d0%b8%d0%bc%d0%b5

Оградата, зад която изчезна Купер, попречи на Еди и Ози да продължат след него. Те застанаха до прегражденията и зачакаха с нарастваща уплаха. Еди започно нервно да снове, докато Ози подхвана някаква тъпа песничка.

– Тихо – кресна му Еди. – Чуй, ако до 5 минути не дойде, не ме интересува какво ще стане с нас, но влизаме в станцията да търсим Купер.  Не ми пука!

– Ами, ако няма никой? – отвърна Ози. – Дай направо да влизаме, че не ми се мисли какво може да е станало в тази ледена вода. – Ех, Купер, Купер – луда главо…

След близо 10 минутно чакане студът и тревогата ги обзеха напълно. Накрая видяха Купер да се връща, плувайки с голямо затруднение срещу течението. Ози и Еди го хванаха под мишниците и го измъкнаха от водата. Целият се тресеше от конвулсиите на измръзването. Беше почти в несвяст от усилията  да стигне брега. Свлече се на земята.

– Братле, дръж се!

 Поеха го и свалиха мокрите му дрехи. Преоблякоха го с част от малкото останали свои сухи.

– Няма да повярвате какво става там! –  каза още много задъхан Купер и пак се срина в калта.

– Трябва да се махаме, говори по пътя.

Еди и Ози го повлякоха назад.

Когато се успокои от шока, и вече на безопасно разстояние в подстъпите на града, по лицето на Купер се изписа погнусата.

Той се спря.

– Слушайте.  В плитчината на помпената станция е пълно с трупове – каза  на приятелите си Купер. Удавникът беше отдавна мъртъв.

– Бреееей – прекъсна го Ози. – Да не сме го утрепали ние с онез камънаци?

– Чуй ме – развика се Купер и хвана Ози, разтрисайки го. – Едва се измъкнах от ситото, в което събират труповете след оттичането на водата. Страшен ад, ти казвам, братче…

-Там, преглътна със затруднение Купер, и продължи, – там има работници, които събличат труповете и ги слагат в месомелачка. После ги правят на кайма. Видях го.

– Бълнуваш ли си? Сигурен ли си? Побърка ли се… – попита Еди – Не мога да повярвам!

– Само това оставаше. – възкликна и Ози. – И аз да се чудя после какво беше онова  в кюфтето ми! Пфуууу…ял съм от горкото момче!  Пфуу, пфуу – пфуу – започна да плюе по земята.

Купер възвърна самоувереността си и им каза:

 – Братлета, това няма да го оставим така. Кой е с мен?

Приключенията на Митко – Бягство

Стандарт

–  Бягам. Намирам се на новото летище и около мене гъмжи от народ. Пулсът ми е ускорен. Всеки влачи по куфар. Оглеждам се притеснено и се отправям възможно най-бързо към гишетата за билети. По гърба ми се стича студена струйка пот. Преглъщам трудно слюнката си и виждам познайте кого?

    Петракис и Митко Репортерчето (още един колега от факултета по Библиотекознание) слушаха разказа на приятеля си Митко Калитков в голямата столова Четворката на Студенцкия град, притихнали в мълчание.

Наративът е прекъснат от ейне паузе, докато Калитков оглежда  изпод снайпера си две девойки с прилепнали спортни клинчета, и слушателите подканващо измънкват по едно – Айде, де, кажи, дееее…

–   Виждам Камен Воденичаров на гишето пред мен – продължава разказа за често повтарящия се сън Диоптърмен Калитков. Купува си билет за Канада. Цяла тумба изпращачи го провожда. Вдигнали са му голям плакат. Виждам ясно надписа – „Не бягай, бате Кацко! Не ни оставяй!!!“

–  Повече от очевадно е, че вътрешното ти Аз те съветва да си търсиш късмета зад граница. Тука не е за тебе, барт ми – проницателно тълкувателствува Петракис.

–  А това с Камен Во, допълва го Репортерчето, е символичен образ, който носи осъзнатата от теб пистина, че положението тука толкова е загрубяло, че вече не се търпи. Даже най-големият пропагандатор на „оставането“ – бяга!!!

Митко Калитков знаеше добре, че сънят му е посланик на подсъзнанието. Царски път към подсказваното решение на проблемите му от стаените дълбинно природни механизми за оцеляване. Бяха му пределно ясни асоциациите на всеки един негов сън, но, като опитен лекар, просто искаше да се допита до второ мнение за значението. Иначе нямаше навика да си разказва сънищата наляво-надясно. Особено розовите със Сашка Васева – хах.

Тримата амигос станаха и се разотидоха. Както обикновено от известно време, опаричилият се зубър-парвеню бе почерпил другарите си. Но крупната сума от 50 хилки, която Митко намери в книгата на дедо поп Симония от Казичене, бързо се топеше.

Няколкото неуспешни опита за стартиране на бизнес с известни картини върху тоалетна хартия снижиха капитала на прохождащия технологичен гений от 5-цифрено на 4-цифрено число. Без риск няма печалба – казваше си успокоително новият Елън Мъск, – всеки от моите бизнес идоли – Безос, Брин, Пейдж, Брансън, Мъск –  е падал и после се е изправял от нулата.

Но рекламната кампания в предаването на Антон Хекимян по БТВ се отрази отрицателно на реномето на фирмата и следователно на джоба на предприемач Митко. Матадорът Карамелов Калитков не можа да сдържи войнстващата си натура в тв студиото на БТВ и малко стана за резил, когато почнаха да се препират с нисичкото лукаво арменче за правителственото сервилничене на БТВ и лицемерието в слогана на новините – „Всички гледни точки“.

Спорът почна академично, но някъде по средата Митко се възпламени и нещата загрубяха. На изпроводяк си тръгна целия почервенял, изричайки язвителни нападки, акомпанирани с грозни гърлени викове, които успяха някак си да прозвучат в ефир: Хекимяне, хомонукулус нещастен, лилипут пъпчив, я кажи, като си миеш ръцете на мивката ползваш ли столче да стигаш до кранаааа…

Вследствие на антирекламната попара, която сам си надроби бизнесмен Митко, куп дебели домакини с безрезервни симпатии към манипулативното остроухо гномче Хекимян и висока покупателна способност за гъзпапир бяха изгубени като клиентела, заедно с ящните си тлъсти мажове, мухащи боб на поразия и съответно ходещи по няколко пъти на ден до кенефа с код кафяво.

За страничния наблюдател, който добре познава Митко, е пределно ясно, че еклектиката между неговото кредо и начините за преуспяване в България го обрича на неуспех. За да успееше той, трябваше първо да се наведе и да направи жалък компромис със собствената си съвест.

Калитков пръсна още куп пари за рекламите на художествената тоалетна хартия по БНТ. Рекламно лице на кампанията „Акай с изкуство“ стана Марта Вачкова, по-точно обемното и дупе, но и тук инвеститорът удари на камък. Продажбите не вървяха, защото БНТ я гледат само по селата, където домакинствата се бръшат с лика на Бойко Борисов, който неизменно бръчи вежди от всяка една страница на вестника в клозетя. А за другата част от зрителите на телевизията майка –  разните му там бедни интелектуалци, не ще и дума да става – те почти не се хранят, следователно и почти не дрискат.

Определено не беше лесно да се конкурираш с вече утвърдените марки тоалетна хартия на пазаря. А и за по-мащабна и постоянна рекламна кампания се искаха по-солидни капиталовложения.

Бикоборецът на сивата икономика все повече се отчайваше и отчайваше. Нима това бе залезът на неговия бизнес план, крахът на идеята му за революционизация на българската икономика? Фиаското на битката срещу Златолюспестия гигант на пазара?

В пристъп на агонично умопомрачение и в безумен плен на нуждата да си набави капитал обиграният разконспиратор на агресивната телевизионна пропаганда падна жертва на схемата с билетите от Националната лотария, създадена от ДС престъпника на прехода , г-н Черепа. Трезвата преценка изостави Митко Калитков и той препусна с подивялото стадо към будките на Лафка, за да търка до празен портфейл и краен предел билетчетата с мними печалби.

Приятелите му не разбраха за този хазартен френетизъм. Може би щяха да го вразумят навреме преди да изхарчи до стотинка спестяванията си за близо 1000 най-различни и разноцветни хартишки с логото на ужким националната лотария и плешивата тиква на  Иво Андонов. А може би – не?

Цяла неделя обезумелият мечтател за реални осигуровки търка с щастливата си юбилейна монетка от 1981г. билети пред погледа на Данчо Мазника и под съпровода на чалга мантричните звуци на тонистораровата песен – „Милионерче“.

Съвсем накрая преимуществото на закупеното количество надделя над каръка на Митачето и той наистина намери печалба.

500 хиляди лева!

Новата крупна сума за втори път ощастливи плебеят по рождение и той заскача из стаята в неистова екзалтация. Песента „Милионерче“ на Тони Стораров гърмя до късно през нощта в малката студентска стаичка, където на купон с лимонада и зрънчо Слънчо бяха сбрани набързо Данчо, Райна, Петракис и Митко Репортерчето.  Всички дружно споделиха радостта на приятеля си. Без фанатизъм няма победи, нали?

Призори, когато веселата компания се разотиваше, а Райна неочаквано реши да остане да спи при новоизлюпения честит богаташ, Свръхазовата особа на Петракис каза нещо смущаващо на Митко, докато беше на вратата и се обуваше.

 – Митаче, то всичкото е хубаво, ама не е ли това твоето когнитивен дисонанс. Добре, радвай се на парите, но нали довчера ти беше най-яростният враг на пладнешкия обир, който лотарията стоварва над скотовете. Не предаваш ли ценностите си?

– Извинявай, не трябваше да го казвам. Забрави. Изживей мига и не му мисли – сепна се Петракис и съобразително помъкна Данчо Мазника със себе си, за да освободят терена на Ромеото и Райна.

И наистина, Митко Калитков беше на гребена на вълната. Опиянен от добрата слука, развълнуван безмерно от нулите в печалбата си и размечтан за светлото бъдеще с изведнъж омекналата в ръцете му Райна, той бе в екстаз. Розовите очила му прилягаха.

Мина се седмица и дойде часът на получаването на наградата. Времето беше достатъчно на Митко за да се отърси от първоначалния делириум и да помисли за ситуацията.

Никой не му даваше даром тези пари. Те бяха натрупани от постъпленията на безчет бедни, отрудени и обременени, оскотели малки хорица от народа, които са пръснали последните си стотинки за лустросаните билети, вместо за хляб, с надеждата, че обещаваната сума от 5, 10, 20, 50 или 100 хиляди лева ще ги измъкне завинаги от мизерията. А на върха на пирамидата от хазартни фирми и фирмички, букмейкърски клубове и телевизионни шоута беше ОКТОПОДЪТ, прострял пипала в цялата държава – от столицата до най-малкото и затънтено селце в Странджа-Сакар, смучейки с ненаситните си вендузи от нищожните заплатки на пролетариата.

По пътя за студиото на НОВА ТВ, докато се возеше в бусчето на предаването на лотарията, Калитков бе изправен пред антиномията между рационалния егоизъм и емоционалния идеализъм. Две възможности се изправяха пред него. 1) Да се продаде, да потъпче основните начала на личността си и да заживее в охолството на бохема, ставайки съучастник в грабежа на масите, или 2) да продължи войната срещу съвременните инквизитори и тирани на страната си.

Това си беше значима алтернатива.

А идеята за преобразуване на българската работна среда чрез нови начала и позитивен тласък, се бе убедил Митко, – тя е бита карта. Не е осъществима на този етап в Чалгария – може би чак когато се сменят поколенията след 100-тина години, чак тогава „България ш’са опрай“.

*************************************************************************************************************

Митко Калитков решително пристъпи в лъскавата сграда на НОВА ТВ. На лицето му се четеше добре познатия фанатизъм от славните подвизи срещу мръсните капиталистически измекяри. Сега се изправяше срещу „Кинг Пин“ и с оглед на големия залог бе необичайно нервен. Но жребият на избора му бе хвърлен.

В ръцете си младият очилат мъж държеше пакет от любимата си кучешка храна Pedigree. Очевидно това и хрускаше.

Лъскава и сексапилна асистентка в минижуп го поведе по лъскав коридор към лъскавото студио. Минавайки близо до гримьорните Калитков успя да надзърне в една от тях, където видя лъскав хомосексуалист с лачени обувки да лъска с малка четчица лъсналото теме на водещия – Иво Андонов.

 – Мама ви лъскава, процеди през зъби аятолахът на безработните висшисти, глозгайки настървено поредната кучешка бисквитка.

Митко седна на седалките и се вля в морето от опиянени селяндури. Миризмата на чесън, пот и обор можеше да бъде усетена дори от човек с тежка форма на хроничен синузит.

 Едър бамбашка  момък на около 30-тина години сръчка Митето с лакът и му рече:

– Братчет, аз съм от Харманли, тракториста Гошо ми викат. Ся ша видиш как ша ги взема милионите. Ша спичеля, ша спичеля – сабалян ма сърбяха ръкити, ама бол. Усещам, усещам, че днес е денят.

На което, почесвайки се по брадичката,  Калитков отговори с рицарско снизхождение: Да, приятелю, днес е денят, в който всички ние ще спечелим.

3, 2, 1… Камера.

 – В началото на днешния празничен ден за нашите бъдещи милионери искаме да Ви представим новия си билет.  – обявява водещия Иво Андонов и подлага реплика на анорексичната си перхидролена асистентка, която гъне клечкестите си концлагеристки  крачка, излизайки по-напред.

 – Дами и господа, представям Ви най-новия билет – пискливото и гласче дразни като стържене по дъска с тебешир. – Това е супершанс Би Кей Би (БКБ)

Митко не устоява и подвиква лекичко – Съкратено от „Баламурници, купувайте билетили!“, нали? – хаха – подхилква се той.

Перхидролката сви леко изписаните си с черен флюмастер вежди и продължи да чете ауто-кюто.

– Първо ще чуем историята на Кольо Патарански от Каспичан, който си спечели напълно заслужено 15 хиляди лева от играта Пирамиди-фараони.

На видеостената тръгва клип със селяка:

"Ами, късмета ми дуйде. Т'ва е, т’ва е най-голямата сума, която съм 
давал за билетити. ДосЕга  съм купувал по 5 лв. билета. Ама понеже 
бай Мирчо кръчмаря ми ги пробута на примоция и зех десет парчета. 
Изтръках ги без да стане нищо, ама от единия спечелих още два. 
Зех и тях и усетих, че нещо че стане. И  като изтърках първия се показаха
пет средни пръста с надпис „КОНГРАЧУЛЕЙШЪНС, мистер Череп тенк Ю“. 
После се натрясках от мъка, като запазих втория за след осмата ракия, 
когато обичайно пак ми става весело. Тръкнах и него и ти да видиш - 
падна ми се 20-ти хиляду лева. Брех, викам, жинъ, тая вечер щ'а пра'я 
дива и щастлива.
С парите че купя Опел Аскона, а на жинътъ – ексурзия в Павел Баня, нов
пенюар и 5 кила баклава. Че запиша моя дънгалак на шафьорски курс също.

 

Бурни аплодисменти бликнаха изпод яките ръце на публиката. Даже Митко лекичко се просълзи от пасторалната идилия на бедния човечец от Каспичан. Кола, почивка в Павел баня и баклава – какво му трябва на човек, за да се усмихне на живота.

Е, да, във фееричния репортаж не се казваше колко заеми е взел човечецът, как мизерува и дава голяма част от оскъдната си заплата, за да пълни гушата на лотарийните босове, ама кой пък ги гледа тези работи!  – това си помисли иронично рицарят на печалния безработен образ, очаквайки своя ред на сцената.

 Плешивия Иво Андонов се възползва от настъпилата еуфория и подема отново.

 – А сега на арената ни пристъпват напред гладиаторите в днешния брой на Национална лотария. Те ще се борят по-късно за този чисто нов автомобил Форд Ескорт.

– Това са Афиже от Омуртаг, нашият брат ром от Факултета Нешко и баййй Петко от Сунгурларе.

 – Както казах, наградата е този чисто нов автомобил, моля, покажете го на камерите, а при асистентката ми Радка, аааа, Рая (перхидролената анорексичка), има утешителни награди.

Няколко глуповати състезания минават в студиото и най-накрая идва ред на безмилостния демоничен възмездител Митко.

Андонов:

– Ето уважаеми, това е късметлията Димитър Калитков. Той си спечели колосалната сума от цели, чисто новички 500 хиляди лева, уважаемииии зрители.

Митко излезе дебилно ухилен на сцената и застана до дългия мафиотски бос от Под прикритие.

 – Раче, ааааа, Рая, донеси, моля те, чека с печалбата.

 – Митко, нали мога да ти викам така? – обърна се фамилиарно лъскавото длъгнесто кубе към Калитков.  – Кажи ни какво ще си купиш първо с парите, как ще ги похарчиш.

 – Хъкккк-ъъммм… Ами, като за начало мисля да отскоча до Сърбия до черния пазар на оръжие и да си взема един Калашник. После ще се върна тука и ще ви изпозастрелям всички – хъ-хъ-хъ – шегувам се, бе, човек.

 Андонов лекичко се облещи, но запази самообладание и се обърна към публиката.

 – Виждате, уважаеми, че нашият гост – Митко, има необичайно чувство за хумор.

 –  А, ето я и Рачето, аааа, Рая.  – Заповядай Мите, това е твоята награда, – подаде на Митко големия картон с изписаната печалба водещия. –  спечели си я абсолютно честно.

– Продължавайте да играете в невероятните ни игри, за да станете стопани на суми, дори по-големи от тази тук, уважаеми дами и господа.

 – Извинете, може ли да кажа нещо – прекъсна речитатива на водещия, Митко, посягайки към микрофона.

 – Да, да – заповядай Мите – сподели ни.

 – Ами, искам да Ви кажа, уважаеми, подема Митко, че печалбите тук са залъгалки за малки деца. В белите държави на запад наистина човек може да изплува от тинята с джакпота на техните лотарии, но тук, в Чалгария, тези суми са смешни.

-Това е измама!!! – развика се той.

 – Вие ще спечелите най-много като спрете да играете на тези глупави игри и започнете да спестявате остатъците от мизерните си доходи. Влагайте ги в банки, купувайте акции, финансирайте образованието на децата си, но никога не се хващайте на номера с бързата печалба, която ви обещават лъскавите и измамни водещи.

 – Мите, моля те, дай микрофона – опитва да изкопчи микрофона от ръцете на Митко  водещия Андонов.

Митко го изблъса и отскочи назад с думите: – Чакай малко мекеренце мутренско. Нямаш право да говориш, след като си си продал задника на Черепа и кликата му.

 – Хора, народе, от лотарията печели единствено този, който я организира. Това е Божков Черепа. Мутрата, която вкара премиера Борисов в политиката. Престъпникът, който краде от всички нас с протекцията на държавата. Чуйте ме… Всичко е измама.

Грамадният Андонов, подкрепен от асистентката, се нахвърли срещу Митко, за да му вземат микрофона, но той ловко го отбягна и го халоса здраво с дръжката на микрофона по главата. Асистентката Радка почна да пищи, докато Митко я почна с картонения чек по красивата главица. Накрая Митко скъса чека и потъна сред масивните тела на охранителите, които го изнесоха на ръце сред бурните съпротивления и викове -Мафия, Мафия.

Триумфиращият Калитков се прибра късно вечерта, раздърпан и охлузен от спречкването с охранителите на НОВА ТВ, но завари в стаята си ошашавения Данчо, който бързо се стрелна към него.

 – Митак, бързо трябва да офейкаш. Идваха да те търсят едни горили. Цели гардероби. Видях, че на кръста единия имаше кобур. Знаят къде си. Тук не е безопасно. Тоя гад, дето го изобличи, притежава държавата. Не можеш да се скриеш. Бягай!

*************************************************************************************************************

Райна, Петракис, Репортерче, да знаете, че бягам. 
Намирам се на новото летище и около мене гъмжи от народ. 
Дано да не ме забележат сред толкова хора. Взех набързо някои неща. 
Купих си билет и заминавам надалече. 
Не мога да ви кажа къде, защото мутрите ще ме намерят. 
Ще се върна някога. Не ме забравяйте.

   Този общ есемес получиха приятелите на Митко Калитков в деня на неговото бягство и повече не го видяха. Така е и до днес.

   Желаем ти късмет, бедний Калитков. Чалгария се оказа тясна за твоята душа. Дано намериш прибежище там, където отиваш. Дано разберат идеите ти и откликнат на тях. Вива Калитков. Венсеремос.

 

Бандата на Комароушън

Стандарт

     Щом се стъмни Устрел, Жилото, Смукача и техният бос – Острието Оушън –  излязоха от „бърлогата“. Хай-тек ловците планираха нов мащабен удар.

   Потният дебелак от снощи не им се услади много. Нямаше никакъв адреналин и тръпка. Светнатата лампа беше като огромна табела с надпис WELCOME.  Те просто влязоха с маниера на обикновени взломаджии през широко отворения прозорец. Боднаха шишкебапа набързо и се прибраха. По пътя Смукача, който винаги си беше по-лаком, повърна ниско качествения елексир. Решиха да не повтарят адреса на Порки Пиг.

    Тази вечер си търсиха нещо по-специално.

   Шефът им спомена, че бил чел в „Дейли комаркроникъл“ за някакъв луд тип от 6-я етаж, който криел под кожата си висококачествен трезор с елексир от А положителна. Мерките за сигурност били сериозни, но предизвикателството си струвало. А с плячката щели да могат да се подсигурят до дълбоки старини.

    Планът бе съставен в движение, а задачите – веднага разпределени.

    Смукача слезе до ел. таблото в мазето.  С любезното съдействие на 0,5 мг. експлозив „C 4“ взриви два кабела и прекъсна захранването на апартамент 6 Б.

  Така командосите спряха действието на невидимата преграда от включения в контакта Райд, пречещ им да влязат през прозореца. Изгасна и комарната LED лампа, създаваща убийствената ел. дъга, която така магнетично примамваше инсектоидите  с омагьосващата си светлина.

    Очевидно си имаха работа с маниак.

   След като си разчистиха пътя от минното поле, оставаше само Устрел да използва екзоскелета и да надигне комарната мрежа от сребърни нишки на прозореца, която се явяваше последна бариера пред хранилището от А положителна.

  Стана. Конструкцията се поддаде, Устрел избута с лекота мрежата и преминаха.

 Оушън даде сигнал на групата да си сложат фасетните очила за нощно виждане.  Нахлузиха ги ловко и веднага фиксираха целта на операцията.

  Насочиха се  към обекта в бойна формация „буреносен инсект-рейнджър“.

   Жертвата се въртеше в леглото си в REM¹ – фазата на съня.

   Изведнъж Острието Оушън залегна. Всички го последваха. Появи се непредвидено препятствие, което усетиха болезнено силно. Симптомите им бяха световъртеж и дезориентация.

  Без съмнение някакъв ултразвуков импулс по последен писък на антишпионските технологии им оказваше влияние. Хакерът на групата – Жилото, извади лаптопа си и започна бърз анализ. Откри, че източникът на дискомфорта е смартфонът на нощното шкафче. Специалната програма на Жилото „Окото на Бог“ засече, че от телефона е активирано приложението Mosquito Repellent.

 Тогава всички разбраха че изродът в леглото беше нещо повече от маниак. Той беше зъл гений с отблъскваща параноя.

  Оушън нахлузи антирадиационния костюм, разработен в секретната лаборатория на братовчед му от Фукушима и тръгна с мъка напред.

  Той беше въвлякъл екипа си в тази рискована мисия. Като лидер и организатор, като капитан на отбора си от бивши пехотинци, негова беше отговорността да ги върне невредими в базата. Дори и с цената на живота си.

   Само обучението в чуждестранния легион на локвата от съседния квартал му помогна да издържи физически до края. Смъртоносният application Mosquito Repellent беше изключен чрез умела импровизация, достойна за уменията на бойскаут-първенец. С помощта на  клечка за уши Оушън успя да имитира докосването на човешки пръст по сензорния дисплей и спря ултразвука.

   Композицията на екипа отново влезе в релси и завърнали кондицията си  Устрел, Жилото, Смукача и  Острието Оушън се насочиха необезпокоявани към обекта. Вече си представяха как със заграбените липиди и въглехидрати на елексира му ще си уредят живота. Един мислеше да отвори италиански ресторант на пресечката на Пето авеню и Седма. Друг мечтаеше за семейна идилия с гаджето си от гимназията…

Засечка!

   Нов проблем! Целият трезор бе завит с дебел, непромокаем юрган, въпреки нощната безветрена жега на юлските горещници. Само главата му стоеше отвита. Но достъпа към нея също бе силно възпрепятстван. Параноикът в леглото си я беше омотал в тънка мрежа за прозорец. Под нея челото му лъщеше от пот, като огромен мазен бонбон.

  Бандата кръжеше от 3 минути над непревземаемата мазна крепост и обмисляше оттегляне. Пронизващият звук от крилцата на комарите пореше въздуха, изпълнявайки зловеща готическа симфония. За пръв път в живота си Острието Оушън бе разколебан. От демонът под юргана можеше да се очаква всичко.

  – На абордаж!!! – изкряска надъхано Смукача, точно когато командирът Оушън се бе подготвил на свири отбой.

Лакомият и невъздържан бивш контрабандист на плазма Смукача подведе останалите след себе си.

– Ще надупча клепача на това говедо с новото ми  0,200 милиметрово свредло, провикна се в истерията си той.

   Оушън се опита да ги възпре, но Устрел и Жилото вече бяха полетели след нетърпеливия си партньор и забиваха бормашините си през дупчиците в мрежата точно  в изпъкналата вена на челото на завития с три ката одеала параноичен Гад.

   Тогава се случи най-страшното. Запотената Годзила се събуди от едно невнимателно жужване в ухото и светна нощната лампа.

   Каква непредвидена грешка!!! В бързината не я бяха забелязали. Последно поколение 300 луменова акумулаторна лампа DECATHLON. Не й трябваше никакъв достъп към ел. мрежата и тутакси засия с изригващата сила на слънчев протуберанс.

    Така, лакомията на Смукача пробуди гибелното зло, последната брънка в еволюционната верига на върховния хищник. А именно – ядосаният от буболечка човек.

А ако си с размерите на комар – с такъв развилнял се допотопен исполин  не бива да се гъбаркаш.

     В паниката всички се разбягаха накъдето им падне.

    Смукача загина пръв, опитвайки да повдигне отново комарената мрежа на прозореца. Върху му със силата на огнено-жупелна стихия от Апокалипсиса се стовари свещената джапанка  Boomerang.

   Жилото и Устрел използваха маскировката си и кацнаха на една тъмна лавица.   Сковани от страх и ужас. Очаквайки гибелта си.

   Само Острието запази самообладание. Той кръжеше из стаята  и търсеше изход. Знаеше, че ако кацне, то десницата на оногова, който ги дебнеше, ще излее гнева си върху му с невиждана и страшна сила.

   Оушън за пръв път виждаше джапанка с 45-ти номер. Смятаха ги за мит. С бандата досега  бяха се натъквали на пискливи момиченца, размахващи чехли до 36-37 размер, но 45 номер вече беше уродска работа.

  Дойде ред и на другите двама. Звярът вече се беше поразсънил и разтърка гурливите си очи с размерите на небесни сфери. Зрението му се подобри. Последното нещо, което Жилото и Устрел видяха в предсмъртната си агония, бе тъмната поличба на надвисваща сянка, обхващаща цялото въздушното пространство над тях.

  Плясс – чу се гръмовен тътен и звуковата му вълна разпори грохотно небесата. Двата комара в мигом претърпяха метаморфоза от стадия на имаго до отрязък от платно – мацаница на абстрактен художник с психо-соматично разстройство.

   Последната мисия на Острието Оушън завърши. Петминутният му полет над кървавата вакханалия го изтощи и на предела на силите си той кацна омаломощен на тавана. Не мина и минута, когато чу тръбен звук и глас от небето – В ИМЕТО НА КРЪВОЖАДНАТА БОГИНЯ КАЛИМА, УМРИИИ ГАДНА БУБО!

  Безпощадният изтребител с джапанка номер 45  изпрати доблестния войн от комарската дружина на принудителна екскурзия в буболеческата Валхала, а в памет на храбростта му върху латекса на тавана остана малко червено петънце.

¹ от англ. REM – Rapid Eye Movement -бързо движение на очите. В тази фаза спящият сънува.

Президентът на Галактиката

П.П. Откъде научих тази история ли ще ме питате?

– Случайно нося 45 номер и имам лампа от DECATHLON.

Слочайносс? – Не мисла!

Комарамбо: Първа кръв

Стандарт

      Необичайно топлото време за сезона имаше своите забележими последици.

  Антропогенният фактор оказва пагубното си влияние върху биосферата от индустриалната революция насам, но за последните 200 години толкова непривични температури никога не бяха спохождали климатичния ни пояс. С всяка изминала зима виждаме как следващата е по-топла и мека, а лятото е по-прохладно; удивяваме се на изместването на любимите ни четири сезона и твърде рядко се замисляме за гибелния ефект върху природата.

     Да, определено глобалното затопляне ще бъде бичът на 21-вия век, а парниковият ефект – негов флагман. Едва средата на февруари е, а живакът по стълбицата е стигнал почти 20 деления. Плодните дръвчета са напъпили,  пойните птички объркано огласят с подранилите си симфонии все още глухата и пуста сивота на бетонните квартали.

    Средата на февруари е. А снегът се е стопил отдавна. Още през януари посевите се простиха със своя топъл зимен кожух и едва ли ще израснат оптимално до жътва. Снеговете се топят скоростно и реките са по-пълноводни от нормалното. Информацията за това е смразяващ предвестник на наводненията, въпреки че гласът на диктора в БНР, който съобщава нивото на Дунав, не трепва.

     Мечките от природните резервати са се събудили преждевременно – кисели, сърдити раздразнени и гладни. Той също се събуди по-рано. Жаждата за кръв задвижи метаболитните процеси в организма му, а абсистентният глад разтрисаше неистово мускулестото му тяло в досадни конвулсии.

    Мъката по загубата на любимия чичо Оушън го завладя моментално. Заглавията на таблоидите още отекваха в главата му: „БАНДАТА НА КОМАРОУШЪН СМАЧКАНА С ДЖАПАНКА ОТ МАНИАКА НА 6-Я ЕТАЖ“.

  Вестта за болезнената раздяла с най-близкия му роднина го завари на финала на обучението в школата за елитни командоси „Джи фор Ес“. Още не можеше да повярва, че комарът, който го убеди да се запише в армията на Комерика, комарът с главно К, който бе негов младежки пример и идеал, който го вдъхнови да се бие за „комарокрацията“ в близкия ж.к. Изток, вече го нямаше.

   Разпределението на фронтовата линия  изпрати младия рейнджър далеч от локацията на Маниака, но той се закле да  намери архизлодея убиец.

  Оттогава научи много. Научи как да се крие в сенките и да издебва изненадващо жертвите си.

   Повишиха го в зелена барета. Събра почти галон от елексира в трезорите на Комерика, получи два ордена за храброст и медал „Пурпурно сърце“.  Нахапа много, ама много хора. Подлуди още повече, но жаждата за мъст не го напускаше.

   Комарамбо опита да се отърси за момент от спомените си. Висчко около него обаче го тласкаше обратно в тях. Погледна изрезката от вестник „Дейли комаркроникъл“, залепена на огледалото. Заглавието гласеше: „НОВИ СНИМКИ НА ЗЛОВЕЩОТО ОРЪЖИЕ номер 45“.  Стисна юмруци.

     –  Око за око, зъб за зъб, кръв за кръв! – процеди през зъби Комарамбо. Ще те пипна, копеле.

    Мислеше си да го изненада. Кой би очаквал атака от комари в средата на февруари?

    Наистина, Маниака бе прибрал отдавна екипировката си и блажено се наслаждаваше на живота без насекоми, без алергии, без фобии и без истерични писъци при сблъсъка с всяка по-едричка „Drosophila“.

   Сега имаше други дертове – грипната епидемия върлуваше от седмица, а един кофти тип в автобуса така се изкашля, че само скафандър на тежководолаз би го предпазил от вирусите. Втори ден го втрисаше с температура 40 градуса. Отвори само веднъж прозореца, за да влезе свеж въздух, но това беше достатъчно на Комарамбо да се промъкне.

    Зелената барета се спотаи в тъмнината под леглото, провери още веднъж масивните свредла М-16 и зачака.

     С потъването на града в нощта очакваният миг за отмъщение настъпи.  Комарамбо излетя от стартовата си площадка под леглото. Правеше разузнавателен полет.

        Тишина и мрак.

       Командосът нахлузи фасетните очила за нощно виждане и огледа периметъра.

      Маниака спеше непробудно, нахлупил малка нощна шапчица с пискюл. От време на време откъм задните му части се чуваха гърмежи, придружени с миризма на сяра, като че ли от полеви взривове. Комарамбо реши, че това е отровен боен газ, може би германско производство, и съобразително нахлузи противогаза си.

      Баретата-комар се увери, че няма други капани и кацна крадешком върху носа на спящата си жертва. Огромната зачервена камба бе обилно запотена и Комарамбо не се затрудни в пробиването й. Сондира на три места и изсмука поне 0,2 милилитра елексир. Изкуши се и сръбна малко. Наистина беше първо качество.

      – Пустата му „А“ положителна! – изруга той и пристъпи към втората част от плана.

      Изключи хай-тек заглушителя за крилцата си и уверено започна да жужи в ушите на Маниака.

     Бзззззззз, бззззззззззз, бззззззззз, бзззззззззззз – заход, след заход Комарамбо пикираше над огромния мазен бонбон, представляващ главата на човека, и му жужеше ту в едното, ту в другото ухо. Друг комар на негово място би казал, че това е чисто самоубийство, но не и Комарамбо. Той целенасочено се стремеше към събуждането на Гада. Искаше да се разправи с него като комар с мъж.

         Усилията му дадоха резултат. В пълно недоумение спящият Маниак се пробуди и обхванат едновременно от погнуса и ярост светна лампата. – Бах му мамата, как може да има комари по това време? – удивено възклина.

          Комарамбо даде началото на психоатаката си. Той се покри дълбоко под леглото и затаи дъх. След няколко минути лампата угасна, а след още няколко отмъстителят-комар повтори набега си.

          Бъзззззз, бзззззззззззззз,бзззззззззззз. – най-страшният звук в нощта.

      Комарамбо беше два пъти по-бърз, по-маневрен и по-хитър от бандата на Комароушън. Криеше се на немислими места. Камуфлажът му бе удивителен.

       Маниакът пи два течни аналгина и повиши концентрацията си, но нищо не можеше да се сравнява със скоростта на комара.

     Упражнението със святкането и гасенето на лампата се повтори още дузина пъти, и Маниакът най-накрая осъзна, че се гаврят с него.

        Омаломощен от високата  температура и късния час някогашният велик инквизитор сега беше като беззащитно паленце. А и кой смъртен би могъл да се бори с комарите, докато има 40 градусова температура.

          Комарамбо продължи. Нямаше жал. Жужеше, пикираше, бръмчеше и хапеше нагло безсилната си плячка. Сега 45 номеровата джапанка Boomerang в ръцете на Маниака изглеждаше като детско ветрилце. Движенията на Гада бяха толкова бавни и замаяни, че дори охлювът Стамат – старият плужек с ревматизъм, който ползваха за мишена новобранците в школата за комари-командоси,  би избегнал ударите.

        Фанатичният комар Комарамбо бавно и методично изстискваше силите на човека. Още повече го настърви вида на едно малко петънце по тавана – лобното място на чичо му Оушън.

       На върха на своята безпомощност Маниака се сети за единственото оръжие срещу инсекти, с което разполагаше извън ловния период. Последната му надежда за избавление от напастта.

       Той грабна бързо от килера аерозолния спрей против буболечки и неистово започна да пръска из цялата стая. След двуминутно пръскане в тясното помещение се образува гъст слой мъгла, а Маниака така се нагълта с изпаренията, че падна в безсъзнание.

       Комарамбо се бе оттеглил на безопасно място под леглото, но противогазът не успя да го спаси. Получи болезнени и големи изгаряния по тялото си. Все пак оцеля.

        На следния ден, когато медицинските екипи извадиха Маниака от стаята и го откараха за лечение в болница Софиямед, Комарамбо съумя да се измъкне през прозореца, отворен за проветрение.

      Подвигът му бързо се разчу в Комерика.  Мачовският  образ на новия екшън герой, обхванал с яките си крачка два мощни автомата и препасал мачете, не слезе в продължение на месец от страниците на пресата.  Той се превърна в национална емблема и символ на „комарокрацията“.

     Това обаче не бе неговата воля. Славата го отблъскваше. Щом излекува раните си, Комарамбо напусна армията и баретите, напусна Комерика и заскита по панелните блокове в търсенето на нови насилници над комарите и в борба за утвърждаването на „комарокрацията“.

Президентът на Галактиката

Абоминацията

Стандарт

(Автентичен анектод за това как Божо накара Царя-жрец  от Варненския некропол да признае, че е българин.)

Божо и Веждичката за поредна вечер се „направиха на кучета“.

   Първо почнаха с Dom Perignon White Gold Jeroboam (400$ бутилката), подарък от галантния господин и президент-директор на Лувъра Жан-Люк Мартинез. Продължиха с арменско бренди Арарат (около 53000 арменски драма, или към 200 лв. бутилката), което миналата седмица техният добър приятел Астор донесе, но в старанието си да демонстрира някой и друг фокус без да иска запиля брендито  (намериха го чак вчера в един отдалечен  скрин до лабораторията, където реставрираха първия български чушкопек). След това изкъркаха две бутилки Ром Сантяго де Куба Аниехо и замезиха с туршия от пресен чесън, джанки и копър (ефикасен апотропей против вампири, според Божо). Почерпката последва с достоен континуум от два коняка Курвоазие и половинка водка СССР от Волгоград. Накрая се отрязаха с 52 градусова домашна двулитровка, потекла от мераклийските казани на сливналията дядо Вълчан, потомък на един от славните 100 войводи.

          По едно време Веждичката стана да си ходи и каза:

          – Приятели! – не че имаше някой друг освен Божо, но министърът на културата вече виждаше тройно и пред него си седяха трима Божовци, които взаимно си даваха наздраве.

        –  Приятели, аз ще тръгвам, че утре сутринта имам пресконференция в Квадрант 500, а после ще развеждам едни гости от Павликени в Азербейджан, или беше обратното. Освен това трябва да изкарам виза на две мумии и да питам Лили Иванова дали ще пее на сватбата на племенник ми Онур. Депозитът от КТБ би трябвало да й стигне за хонорар.

                                                                   *    *    *

          Божо остана да се налива с първака сам като куче и се сети за Боко.

– Брей, то наистина било голяма мъка т‘ва да си сам, бе. Разбирам го сега премиера – си каза той – Дай да взема да му се обадя. Ей така. От състрадание. Да му кажа, че го разбирам колко му е тежко. Пък барем и някое министерско кресло  може пак да отпусне завалията.

          Набра бившия си работодател от служебния телефон, антика от фердинандовото време, но точно когато Боко вдигна, Професора почна да заваля думите и не можа да се представи. После го набра пак. Борисов, явно раздразнен, че го безпокоят толкова късно (все пак става в 6.00 сутрината юначагата), избухна и изкряска на фалцет:

– Недей звъни повече на тоя телефон, че щи дам един Иван! Много като тебе вече плакаха! Недей, затвори, и си гледай приятно вечерта. Знаеш на кой звъниш, знаеш, че мо‘а та намеря!

                                                                     *    *    *

    Натъжен и още по-сам, Божо гаврътна две мастики за изпроводяк на себе си и тръгна да се прибира, минавайки по коридорите на НИМ като кучето на крайния квартал. Мънкаше си под носа:

– Защо бе майка му стара? Защо толкова злоба, бе? Ей т‘ва не мога да си обясня при тоя шибан народ, при тея шибани колеги? Защо такава злоба към колегата си?

        Премина бавно покрай залата за българското средновековие и подвикна провлачено към портрета на хан Аспарух: – Ех, Аспарухе, Аспарухе, да беше го забил тоя твой меч малко по на запад, бе, майка му стара. Виж ни на к‘во дередже сме ся тука.

          По стълбите към изхода му се зави свят и се наложи да ги слезе на четири крака. Обаче се търколи на надолнището и се изтупурка право в залата за праистория. И то точно върху предпазното стъкло на вдълбаната в нишата на пода възстановка на древен гроб – гроба на Царя-жрец от варненския халколитен некропол.

                                                                     *    *    *

          Божидар Димитров остана на мястото си за 20-тина минути. Изглежда че от опиянението беше заспал сладко, сладко като същинский младенец в родилното (но не на Софиямед). Доброто храносмилане и чистата му съвест, както и литрите погълната огнена вода го изпратиха на много приятен круиз в страната на Морфей, нищо, че беше задрямал върху зловещия озъбен и изцъклен скелет на митичния Цар-жрец.

          Но, кой точно е този Цар-жрец и за какво се е борил?

          Археолозите са го изровили от варненския некропол през 1974г. Дотогава той си е лежал кротко в своето праисторическо гробище цели 6224г., демек – от началото на света, според някои хамирикански богослови поне.

          Съгласно проучванията, до въпросното праисторическо гробище е имало няколко селища, чиито жители са изпращали в отвъдното своите покойници през общия за всички некропол. Населението е било част от една от най-древните култури на Балканския п-в, усъвършенствала се в занаятчийството, ковачеството, златарството и други ювелирни изкуства. Учените твърдят, че златните украшения, които са намерени в разкопаните гробове, са първото технологично обработено злато в Европа.

          Поселенията на древните хора, живели край Варна, се намирали до сладководно езеро. С течение на времето, към 4000г. пр.Хр., вследствие на нашествието на по-развити племена от север или на промяната на климатичните условия и покачването на морското равнище варненската златна култура изчезнала и оставила след себе си единствено следите на своите мъртви.

         Царят-жрец се отличавал по всичко от останалите инхумирани индивиди. В момента на смъртта си той бил около 45 годишен. Висок към 1.75 (истински исполин за времето си) и обграден от накити и златни предмети, равняващи се на 1,5 килограма чисто или примесено злато, сред които: каменна брадва-жезъл (символ на властта на покойника), останки от инкрустация на лък, златни дискове и златен фалически накрайник (демонстриращ голямата потентност на погребания). Интерес буди и констатацията, че Царят-жрец имал перфектни зъби без нито един кариес. Точка.

          Оттук-нататък конвенционалната  наука мълчи и се намесват спекулациите на параисториците и протохронистите. Тук приключват и 20-тината минути, през които Божо блажено похъркваше върху възстановката на гроба.

                                                                     *    *    *

          Божо бавно се размърда и направи несполучлив опит да се повдигне. Главата му така тежеше, сякаш върху й се изсипваше цялата гравитационна тежест на Вселената. Остана неподвижен, както си лежеше по очи върху гроба, и се вгледа в Царя-жрец. Каза му:

   – Ех, царю, царю, лесна е твойта. Отдавна си си изпял песента, а аз имам национална идеология да възраждам, обезверен и скотски народ да укрепвам. Добре че са такива като теб, да ми помагат да обяснявам колко велики сме били българите навремето.

          След тези си думи Божидар Димитров забеляза, че скелетът в гроба се разърда. Ледени тръпки минаха по тялото на Професора. Свали очилата си и ги затърка.

    – Майка му стара, някоя винена мушица ли ми лъже погледа.

          Не беше виненка. Скелетът изправи торса си, извърна череп нагоре към директора на НИМ и го загледа с празните си черни кухини, които зееха на мястото на очните ябълки. Пипнешком мъртвецът намери  брадвичката си  жезъл. Вдигна я в кокалестата си десница и я запрати към предпазното стъкло.

          В главата на Божо закънтяха думи от непознат език. Самият той беше като онемял, но инстинкът за самосъхранение  му помогна  бързо да се съвземе от сковалата го до миг алкохолна парализа. Стана. Отдръпна се уплашен на известно разстояние и с ужас се огледа, да не би и другите експонати да са оживели. Всичко беше застинало, освен буйстващия скелетон.

          Думите в главата на Димитров не спираха. Звучаха заплашително и гръмко. Божо се престраши и надникна отново в нишата на пода. Скелетът на Царя-жрец си седеше във все същата полуизправена позиция и помръдваше невротично череп. Сякаш имаше хистеричен пристъп.

          Внезапно смисълът на предаваните телепатично думи на скелета се подреди в главата на Директора. Той се облещи, все едно е ял от дървото на познанието и е погълнал тлъст червей, и приближи още повече мястото на гроба.

      – Чуваш ли какво ти казвам, осквернителю! Да не си посмял да ме показваш още един ден като панаирджийски изрод. Заповядвам ви да ме върнете в земята на дедите ми и да ме заровите отново с всичките ми погребални дарове, нещастни мародери такива! Знаеш ли колко  съм платил за погребението? А сега дори не мога да се насладя на живота в отвъдното, защото постоянно съм принуден да вися тук и да търпя това чудовищно унижение. Айде по-бързо ме заровете, че ми е студено!!! И си искам всичкото злато…

   – Ма, ти, как така оживя, другарю Цар? – обели няколко думи на пресекулки Професора и през меркантилния ум на този изпечен търговец в храма на Клио мина идеята колко пари може да направи от говорещия Цар-жрец.

   – Зрънце покой не ми е останало откакто най-вероломно ме отровиха вашите скверни гробокопачи. Духът ми на жрец е неспокоен оттогава и кръжи над останките на народа ми, за да ги закриля, защото приживе дадох клетва да се грижа за всички мои чада. Та аз съм могъщият Орхи Салеп. Осеменителят на петдесетте колиби. Властелинът на златоносните планини. – отговори скелетът и продължи. – Изпълнявай каквото ти наредих, че като изляза ще те смеля на качамак, кощунствен варварино от бъдещето.

          Божо се замисли. Сънуваше ли? Или може би халюцинираше? Привидение ли беше това? Или някаква шега на Фортуна? Да не би пък да е скрита камера? Точно на него, възкресителя на вампири, откривателя на мощи, предопределеният от Провидението, да му се привижда?  Как пък не! Той бе уверен, че е избран от висшите сили на Народния дух да възроди вярата и самочувствието на българите.  Да вдигне държавата на крака.

Божо Черната Акула се изправи гордо над стъкления трезор на Царя-жрец и отсече.

– Не, няма да те погребем  преди да ми помогнеш да създам ореол на мистика върху туристическия облик на град Варна. Не, и преди двамата с теб да изковем мита за хилядолетната българска златоносна цивилизация, която е обработвала злато и градяла висока духовна култура далеч по-отдавна от ровичкащите за грутки в торфените полета примитиви от Западна Европа.

– Помогни ми да възвелича рода български, другарю Орхи Салеп, велики жрецо на Варна и България, и ще те освободя от бремето на циркаджийско пале. Баба Ванга ми предрече някога, че ми е писано да оправя държавата. – продължаваше разлютено Директора.

– Още утре ще те заведа в Дирекция Българско гражданство да те натурализираме и да ти изкараме паспорт. В други ден пък премиера ще те прати при президентчето за един орден „Стара планина“, нали си бил началник на златния добив там навремето.

– Българите сме велик народ. Още по-велик ще станем, когато разкажеш как преди 6 хилядолетия  си научил шумерите да дялкат колелета, а египтяните да строят пирамиди и храмове. Ела с мен, Орхи Салеп свещенний, и заедно ще владеем историческото съзнание на българите! – завърши пледоарията си политиканът Божо.

          Как можеше някаква отломка, един расов мелез, да му заповядва и да го изнудва? – си мислеше скелета. Колко светотатствен беше човекът над него, та да свързва кръвно богоизбраната генетична линия на Орхисите с номадското си племе от бъдещето и да се опитва да прехвърли авторитета на праисторическите му деца-орхи към идентичността на своя разединен, разгулен и хищнически народ? Жрецът побесня и заблъска по стъкления си таван.

– Ти, долно куче. Мерзък вандал. Ругатните на езика ми не стигат, за да те опиша напълно. Орхисите са създадени от първия светъл лъч на слънцето. Лъжата е табу за нас. Никога няма да го направя. – И как смееш да присвояваш нашето наследство за днешните човеци, които живеят тук. Няма нищо българско в Орхисите. Ние изживяхме своя кратък миг, подарен ни от Великото дихание, и напуснахме тленното, за да преминем във вечността на космическата паст. Никой няма право да ни нарича българи и да нарушава покоя ни. Върни ни в черната земя или бъди навеки проклет!

          Телепатичната комуникация претоварваше съзнанието на Професора. Концентрацията му постепенно изчезваше, а болката в главата набъбваше. Все пак, на предела на силите, той не изневери на стила си и влезе смело в нажежения до червено историко-етичен диспут.

 – Свещени царю Орхи Салеп, недей се възгордява много – много, защото българите сме къде – къде по-велики от теб, македонско чедо, Юда, отричащ българските си корени! Един вагон с книги съм изчел. Ти трябва да се гордееш, че си българин. Нашата държава под Хиндукуш – Бактрия и смелите ни войни сразиха армията на Александър Македонски и го принудиха да ни даде за зетьове 10 000 от войниците си. Освен това притежаваме една от спасителните лодки еднодръвки на Ноевия ковчег и мощите на Йоан Кръстител. Предците ни са били страховити вампири, а един от тях – Владимир Дракула, е холивудска икона, продължи още по-разпалено Божо. Най-важното от всичко обаче е, че нямаме нито едно пленено бойно знаме и сме създатели на модела на националната държава още през 9 век, македонстващ скелете!!!

              Царят-жрец Орхи Салеп не каза нищо повече.

                                                                   *    *    *

          Божо усети острата миризма на „Доместос“ Citrus Fresh. Някой го побутна внимателно с мокър парцал, но той не реагира. После го разтресе.

 – Гхоспходин деректор, гхоспходин деректор, трябва да ставате, че ей сага че дойдат хората да ви гледат. – му нареждаше леля Гюла, циганката, която чистеше помещението за праистория.

          Божката лекичко надигна глава и каза: – Ах ти, разложен македонски труп, майка ти стара, излязъл си някак отвън! Марш веднага в Българско гражданство, че не отговарям!!!

          Леля Гюла вдигна ръце и продължи да бърше пода. Божо също се понадигна и се опомни. Такъв махмурлук го цепеше, че моментално реши да си вземе почивен ден.

      –  Трябва да понамаля малко алкохола – измънка си укоряващо под носа  Професора.

      – Аз май съм заспал тук, лельо Гюло, ша извиняваш. – подхвърли той на чистачката и излезе.

      А скелетът на варненския Цар-жрец продължаваше да си стои положен под стъкления похлупак с перфектната си 24 каратова усмивка. Без да издава никакви признаци на одушевеност и македонизъм. Поне до следващия запой…

ИА Президентът на Галактиката

(по информация на леля Гюла, чистачка в НИМ)

Философски разказ

Стандарт

Кварталният гамен от 20 минути стоеше в заседналия асансьор. Аварията на соц-елеватора го остави да виси в асансьорната шахта в 2 часа след полунощ. Той нямаше нито телефон, нито фенерче. Поне да беше с някоя мацка – казваше си в началото – можеше и да му излезе късметът.

Мрак и тишина. Смразяващо чувство на откъснатост от света след първите 15 минути, прекарани под земята. Покачващи се клаустрофобични импулси. И повтарящото се възклицание:  „Да бях тръгнал по стълбите, да го ева.“.

Изведнъж го завладя някакъв солипсистичен модел на Вселената. Ами ако навън нямаше нищо друго освен празнота и тъмнина? – мислеше си.

Тишина. И гробовна непрогледност. Беше в състояние за пръв път в нищожния си живот да съзерцава мислите си. Да се вслушва в тях и да разсъждава върху звученето на гласа си и способността да говори на ум. Да обърне взора си навътре.

И тогава, в непроницаемото за очите му пространство на асансьора, отвело го до преминаването към различен аспект на сетивността, се случи интелигибилният поврат.

Даймонът заговори:

–        Синко, привет от глъбините на разума.

–        Навестих те в този късен час, за да ти направя предложение, продължи даймонът.

–        Желаеш ли оттук нататък да бъда твой личен съветник, да ти помагам в преценките и да напътствам бъднините ти в името на твоето благо?

Гаменът настръхна, пулсът му се ускори, вдигна и кръвно налягане, което за крехката му възраст си беше аномалия. Едвам промълви: –  Б-б-б-брат, кой си ти, уе?

–        Свой – лаконично отговори гласът и добави – част от теб, дълбоко вкоренен в разума ти промисъл, божествен глас на твоята същност, който има за задача в критични моменти да те предпази и осени с мъдрост и трезва преценка. Разкрих се на хората преди близо 2500 години и оттогава съм незаменим помощник на поколения мъдри мъже и жени. Известен съм като Даймон, вътрешния глас на философа Сократ.

Гаменът се опита този път да зададе въпроса си мислено. Престраши се и конструира следната мисъл-форма. – Напикан бъзльо с хвърчащи около него рогати дяволи.

Не му се получи и произнесе думите, свързани с предната си модалност: – Ма, то, т‘ва демоните нали бяхте гадни изчадия от ада? Как искаш сега да ми помагаш? А за философите знам само, че са пълни изперкаляци!

Гласът отново заговори. – Синко, довери ми се, зло няма да ти сторя. Даймон буквално значи божество. Наричай ме божествен глас, дори и съвест, връх на съзнанието, може и по-друг начин.      С мен ще откриеш истината. Ще прозреш незримото познание и ще се откъснеш от земята.

–        Да кажем, че е така. А някакви кинти или яки каки можеш ли да ми предложиш, уе, Мончо? Нали може така да ти викам?

–        И искам гаранция, че няма да ме мислят за мръднал, каза гаменът.

Гласът Мончо реши да бъде многословен и убедителен. Каза му:

–        Момче, предлагам ти да стана твой водач по Златната пътека към мъдростта. Другото е материално и плътско удоволствие, щом решиш, можеш да го придобиеш, но първо трябва да познаеш значимото. Нека те попитам нещо. Знаеш ли кой си ти? Защо си роден и съществуваш? Каква е целта на твоето пребиваване на Земята? Кое е добро за теб и кое лошо? Какво очакваш от живота си?

На сутринта, когато асансьорните техници извадиха момчето от шахтата, то вече не приличаше на кварталния гамен от миналата нощ. След като си почина, отиде в училищната библиотека и прекара деня там. Привечер се прибра с том от съчиненията на Платон. Родителите му решиха да потърсят медицинска помощ, но той им обясни, че се е увлякъл по философията благодарение на даскал Мончо. Кварталната банда го отлъчи и от Бадема го прекръсти на Кирил философа. Раздели се с тях и пое по друг път. По-щастлив.

Президентът на Галактиката