Абоминацията

(Автентичен анектод за това как Божо накара Царя-жрец  от Варненския некропол да признае, че е българин.)

Божо и Веждичката за поредна вечер се „направиха на кучета“.

   Първо почнаха с Dom Perignon White Gold Jeroboam (400$ бутилката), подарък от галантния господин и президент-директор на Лувъра Жан-Люк Мартинез. Продължиха с арменско бренди Арарат (около 53000 арменски драма, или към 200 лв. бутилката), което миналата седмица техният добър приятел Астор донесе, но в старанието си да демонстрира някой и друг фокус без да иска запиля брендито  (намериха го чак вчера в един отдалечен  скрин до лабораторията, където реставрираха първия български чушкопек). След това изкъркаха две бутилки Ром Сантяго де Куба Аниехо и замезиха с туршия от пресен чесън, джанки и копър (ефикасен апотропей против вампири, според Божо). Почерпката последва с достоен континуум от два коняка Курвоазие и половинка водка СССР от Волгоград. Накрая се отрязаха с 52 градусова домашна двулитровка, потекла от мераклийските казани на сливналията дядо Вълчан, потомък на един от славните 100 войводи.

          По едно време Веждичката стана да си ходи и каза:

          – Приятели! – не че имаше някой друг освен Божо, но министърът на културата вече виждаше тройно и пред него си седяха трима Божовци, които взаимно си даваха наздраве.

        –  Приятели, аз ще тръгвам, че утре сутринта имам пресконференция в Квадрант 500, а после ще развеждам едни гости от Павликени в Азербейджан, или беше обратното. Освен това трябва да изкарам виза на две мумии и да питам Лили Иванова дали ще пее на сватбата на племенник ми Онур. Депозитът от КТБ би трябвало да й стигне за хонорар.

                                                                   *    *    *

          Божо остана да се налива с първака сам като куче и се сети за Боко.

– Брей, то наистина било голяма мъка т‘ва да си сам, бе. Разбирам го сега премиера – си каза той – Дай да взема да му се обадя. Ей така. От състрадание. Да му кажа, че го разбирам колко му е тежко. Пък барем и някое министерско кресло  може пак да отпусне завалията.

          Набра бившия си работодател от служебния телефон, антика от фердинандовото време, но точно когато Боко вдигна, Професора почна да заваля думите и не можа да се представи. После го набра пак. Борисов, явно раздразнен, че го безпокоят толкова късно (все пак става в 6.00 сутрината юначагата), избухна и изкряска на фалцет:

– Недей звъни повече на тоя телефон, че щи дам един Иван! Много като тебе вече плакаха! Недей, затвори, и си гледай приятно вечерта. Знаеш на кой звъниш, знаеш, че мо‘а та намеря!

                                                                     *    *    *

    Натъжен и още по-сам, Божо гаврътна две мастики за изпроводяк на себе си и тръгна да се прибира, минавайки по коридорите на НИМ като кучето на крайния квартал. Мънкаше си под носа:

– Защо бе майка му стара? Защо толкова злоба, бе? Ей т‘ва не мога да си обясня при тоя шибан народ, при тея шибани колеги? Защо такава злоба към колегата си?

        Премина бавно покрай залата за българското средновековие и подвикна провлачено към портрета на хан Аспарух: – Ех, Аспарухе, Аспарухе, да беше го забил тоя твой меч малко по на запад, бе, майка му стара. Виж ни на к‘во дередже сме ся тука.

          По стълбите към изхода му се зави свят и се наложи да ги слезе на четири крака. Обаче се търколи на надолнището и се изтупурка право в залата за праистория. И то точно върху предпазното стъкло на вдълбаната в нишата на пода възстановка на древен гроб – гроба на Царя-жрец от варненския халколитен некропол.

                                                                     *    *    *

          Божидар Димитров остана на мястото си за 20-тина минути. Изглежда че от опиянението беше заспал сладко, сладко като същинский младенец в родилното (но не на Софиямед). Доброто храносмилане и чистата му съвест, както и литрите погълната огнена вода го изпратиха на много приятен круиз в страната на Морфей, нищо, че беше задрямал върху зловещия озъбен и изцъклен скелет на митичния Цар-жрец.

          Но, кой точно е този Цар-жрец и за какво се е борил?

          Археолозите са го изровили от варненския некропол през 1974г. Дотогава той си е лежал кротко в своето праисторическо гробище цели 6224г., демек – от началото на света, според някои хамирикански богослови поне.

          Съгласно проучванията, до въпросното праисторическо гробище е имало няколко селища, чиито жители са изпращали в отвъдното своите покойници през общия за всички некропол. Населението е било част от една от най-древните култури на Балканския п-в, усъвършенствала се в занаятчийството, ковачеството, златарството и други ювелирни изкуства. Учените твърдят, че златните украшения, които са намерени в разкопаните гробове, са първото технологично обработено злато в Европа.

          Поселенията на древните хора, живели край Варна, се намирали до сладководно езеро. С течение на времето, към 4000г. пр.Хр., вследствие на нашествието на по-развити племена от север или на промяната на климатичните условия и покачването на морското равнище варненската златна култура изчезнала и оставила след себе си единствено следите на своите мъртви.

         Царят-жрец се отличавал по всичко от останалите инхумирани индивиди. В момента на смъртта си той бил около 45 годишен. Висок към 1.75 (истински исполин за времето си) и обграден от накити и златни предмети, равняващи се на 1,5 килограма чисто или примесено злато, сред които: каменна брадва-жезъл (символ на властта на покойника), останки от инкрустация на лък, златни дискове и златен фалически накрайник (демонстриращ голямата потентност на погребания). Интерес буди и констатацията, че Царят-жрец имал перфектни зъби без нито един кариес. Точка.

          Оттук-нататък конвенционалната  наука мълчи и се намесват спекулациите на параисториците и протохронистите. Тук приключват и 20-тината минути, през които Божо блажено похъркваше върху възстановката на гроба.

                                                                     *    *    *

          Божо бавно се размърда и направи несполучлив опит да се повдигне. Главата му така тежеше, сякаш върху й се изсипваше цялата гравитационна тежест на Вселената. Остана неподвижен, както си лежеше по очи върху гроба, и се вгледа в Царя-жрец. Каза му:

   – Ех, царю, царю, лесна е твойта. Отдавна си си изпял песента, а аз имам национална идеология да възраждам, обезверен и скотски народ да укрепвам. Добре че са такива като теб, да ми помагат да обяснявам колко велики сме били българите навремето.

          След тези си думи Божидар Димитров забеляза, че скелетът в гроба се разърда. Ледени тръпки минаха по тялото на Професора. Свали очилата си и ги затърка.

    – Майка му стара, някоя винена мушица ли ми лъже погледа.

          Не беше виненка. Скелетът изправи торса си, извърна череп нагоре към директора на НИМ и го загледа с празните си черни кухини, които зееха на мястото на очните ябълки. Пипнешком мъртвецът намери  брадвичката си  жезъл. Вдигна я в кокалестата си десница и я запрати към предпазното стъкло.

          В главата на Божо закънтяха думи от непознат език. Самият той беше като онемял, но инстинкът за самосъхранение  му помогна  бързо да се съвземе от сковалата го до миг алкохолна парализа. Стана. Отдръпна се уплашен на известно разстояние и с ужас се огледа, да не би и другите експонати да са оживели. Всичко беше застинало, освен буйстващия скелетон.

          Думите в главата на Димитров не спираха. Звучаха заплашително и гръмко. Божо се престраши и надникна отново в нишата на пода. Скелетът на Царя-жрец си седеше във все същата полуизправена позиция и помръдваше невротично череп. Сякаш имаше хистеричен пристъп.

          Внезапно смисълът на предаваните телепатично думи на скелета се подреди в главата на Директора. Той се облещи, все едно е ял от дървото на познанието и е погълнал тлъст червей, и приближи още повече мястото на гроба.

      – Чуваш ли какво ти казвам, осквернителю! Да не си посмял да ме показваш още един ден като панаирджийски изрод. Заповядвам ви да ме върнете в земята на дедите ми и да ме заровите отново с всичките ми погребални дарове, нещастни мародери такива! Знаеш ли колко  съм платил за погребението? А сега дори не мога да се насладя на живота в отвъдното, защото постоянно съм принуден да вися тук и да търпя това чудовищно унижение. Айде по-бързо ме заровете, че ми е студено!!! И си искам всичкото злато…

   – Ма, ти, как така оживя, другарю Цар? – обели няколко думи на пресекулки Професора и през меркантилния ум на този изпечен търговец в храма на Клио мина идеята колко пари може да направи от говорещия Цар-жрец.

   – Зрънце покой не ми е останало откакто най-вероломно ме отровиха вашите скверни гробокопачи. Духът ми на жрец е неспокоен оттогава и кръжи над останките на народа ми, за да ги закриля, защото приживе дадох клетва да се грижа за всички мои чада. Та аз съм могъщият Орхи Салеп. Осеменителят на петдесетте колиби. Властелинът на златоносните планини. – отговори скелетът и продължи. – Изпълнявай каквото ти наредих, че като изляза ще те смеля на качамак, кощунствен варварино от бъдещето.

          Божо се замисли. Сънуваше ли? Или може би халюцинираше? Привидение ли беше това? Или някаква шега на Фортуна? Да не би пък да е скрита камера? Точно на него, възкресителя на вампири, откривателя на мощи, предопределеният от Провидението, да му се привижда?  Как пък не! Той бе уверен, че е избран от висшите сили на Народния дух да възроди вярата и самочувствието на българите.  Да вдигне държавата на крака.

Божо Черната Акула се изправи гордо над стъкления трезор на Царя-жрец и отсече.

– Не, няма да те погребем  преди да ми помогнеш да създам ореол на мистика върху туристическия облик на град Варна. Не, и преди двамата с теб да изковем мита за хилядолетната българска златоносна цивилизация, която е обработвала злато и градяла висока духовна култура далеч по-отдавна от ровичкащите за грутки в торфените полета примитиви от Западна Европа.

– Помогни ми да възвелича рода български, другарю Орхи Салеп, велики жрецо на Варна и България, и ще те освободя от бремето на циркаджийско пале. Баба Ванга ми предрече някога, че ми е писано да оправя държавата. – продължаваше разлютено Директора.

– Още утре ще те заведа в Дирекция Българско гражданство да те натурализираме и да ти изкараме паспорт. В други ден пък премиера ще те прати при президентчето за един орден „Стара планина“, нали си бил началник на златния добив там навремето.

– Българите сме велик народ. Още по-велик ще станем, когато разкажеш как преди 6 хилядолетия  си научил шумерите да дялкат колелета, а египтяните да строят пирамиди и храмове. Ела с мен, Орхи Салеп свещенний, и заедно ще владеем историческото съзнание на българите! – завърши пледоарията си политиканът Божо.

          Как можеше някаква отломка, един расов мелез, да му заповядва и да го изнудва? – си мислеше скелета. Колко светотатствен беше човекът над него, та да свързва кръвно богоизбраната генетична линия на Орхисите с номадското си племе от бъдещето и да се опитва да прехвърли авторитета на праисторическите му деца-орхи към идентичността на своя разединен, разгулен и хищнически народ? Жрецът побесня и заблъска по стъкления си таван.

– Ти, долно куче. Мерзък вандал. Ругатните на езика ми не стигат, за да те опиша напълно. Орхисите са създадени от първия светъл лъч на слънцето. Лъжата е табу за нас. Никога няма да го направя. – И как смееш да присвояваш нашето наследство за днешните човеци, които живеят тук. Няма нищо българско в Орхисите. Ние изживяхме своя кратък миг, подарен ни от Великото дихание, и напуснахме тленното, за да преминем във вечността на космическата паст. Никой няма право да ни нарича българи и да нарушава покоя ни. Върни ни в черната земя или бъди навеки проклет!

          Телепатичната комуникация претоварваше съзнанието на Професора. Концентрацията му постепенно изчезваше, а болката в главата набъбваше. Все пак, на предела на силите, той не изневери на стила си и влезе смело в нажежения до червено историко-етичен диспут.

 – Свещени царю Орхи Салеп, недей се възгордява много – много, защото българите сме къде – къде по-велики от теб, македонско чедо, Юда, отричащ българските си корени! Един вагон с книги съм изчел. Ти трябва да се гордееш, че си българин. Нашата държава под Хиндукуш – Бактрия и смелите ни войни сразиха армията на Александър Македонски и го принудиха да ни даде за зетьове 10 000 от войниците си. Освен това притежаваме една от спасителните лодки еднодръвки на Ноевия ковчег и мощите на Йоан Кръстител. Предците ни са били страховити вампири, а един от тях – Владимир Дракула, е холивудска икона, продължи още по-разпалено Божо. Най-важното от всичко обаче е, че нямаме нито едно пленено бойно знаме и сме създатели на модела на националната държава още през 9 век, македонстващ скелете!!!

              Царят-жрец Орхи Салеп не каза нищо повече.

                                                                   *    *    *

          Божо усети острата миризма на „Доместос“ Citrus Fresh. Някой го побутна внимателно с мокър парцал, но той не реагира. После го разтресе.

 – Гхоспходин деректор, гхоспходин деректор, трябва да ставате, че ей сага че дойдат хората да ви гледат. – му нареждаше леля Гюла, циганката, която чистеше помещението за праистория.

          Божката лекичко надигна глава и каза: – Ах ти, разложен македонски труп, майка ти стара, излязъл си някак отвън! Марш веднага в Българско гражданство, че не отговарям!!!

          Леля Гюла вдигна ръце и продължи да бърше пода. Божо също се понадигна и се опомни. Такъв махмурлук го цепеше, че моментално реши да си вземе почивен ден.

      –  Трябва да понамаля малко алкохола – измънка си укоряващо под носа  Професора.

      – Аз май съм заспал тук, лельо Гюло, ша извиняваш. – подхвърли той на чистачката и излезе.

      А скелетът на варненския Цар-жрец продължаваше да си стои положен под стъкления похлупак с перфектната си 24 каратова усмивка. Без да издава никакви признаци на одушевеност и македонизъм. Поне до следващия запой…

ИА Президентът на Галактиката

(по информация на леля Гюла, чистачка в НИМ)