„Сериозно за НЛО“, един репортаж на сър Стенли Ройс Трети

Стандарт

– Много и разнообразни са историите за похитените от извънземни, уважаеми слушатели, но, моля ви, обърнете специално внимание на тази! Натъкнахме се на нея по сигнал на наш слушател. Тя заслужава важно място в архивите на рубриката „Сериозно за НЛО“. Така започна последното радиопредаване на известния водещ на Би Би Си сър Стенли Ройс Трети.

Всеки четвъртък в 21:00 почитателите на мистериите в Британия потъваха в дълбоките си кресла  и наостряха слух. Те чакаха  поредната загадка. Поредният странен случай, подложен на дисекция от добре наточения научен скалпел и тънкото чувство за хумор на любимия им водещ.  На онзи заклет враг на  суеверията и болните фантазии, на когото имаха безгранично доверие. На добрия стар сър Стенли Ройс Трети.  

Успехът на рубриката „Сериозно за НЛО“ се дължеше само и единствено на водещия и неговия маниер. Той притежаваше такава проникновеност и нюх за фантазмите, че с лекота можеше да  разпъне на кръст и най-изкусните в историите си похитени чудаци; Той имаше  превъзходното оксфордско образование и ефектен начин на изложение, с които отлично резонираше на голямата възбуда на публиката към темата за космически кораби в небето. Тази тематика шестваше от близо десетилетие насам, първоначално зародила се като мода от Съединените щати. Но с навлизането в атомната ера, изстрелването на Спутник от руснаците през 1957 г.  и  старта на космическата надпревара, тя набра инерция и в един момент се оказа, че всички са пощурели по малките зелени човечета.

Към края на всяка рубрика не оставаше неизяснена загадка. Тогава идваше най-сладкия момент на шоуто. Тогава просто ставаше ясно, че сър Стенли е спипал по бели гащи още един луд. А рацоналният британски слушател  си отдъхваше. И оставаше повече от доволен, че е запазил типичния си скепсис до финала, а  не се е подхлъзнал по бръщолевиците на героите в епизода, както лековерната му благоверна дарлинг съпруга, например.

Големият успех на рубриката „Сериозно за НЛО“ беше точно в това. Тя напълно отговаряше на здравите научни разбирания и типичната студена и прагматична преценка на средностатистическия поданик на кралицата-рептил,  нейно величество  Елизабета Втора.

Това, което обаче остана тайна за слушателите през онази последна радио четвъртък вечер с любимия им водещ беше, че в оригинал историята на сър Стенли не звучеше така, както прозвуча в ефира.

Редакторите на радиопрограмата надделяха над своя гуру, който изглежда бе преживял някакъв нерен срив покрай подготовката на материала за рубриката си. Наистина се поизпотиха, докато сценарият, който сър Стенли им бе написал, успя да придобие що годе приличен за представяне вид.

Те доста се потрудиха, за да замажат и всякакви свръхестествени изблици и паранормални откровения на своята „радиозвезда“ с научна титла, изречени на живо в ефира на БИ Би СИ. Прекъсваха на няколко пъти за реклами, през които тъпчеха водещия с успокоителни и му даваха да си пийне против стреса чай от мента, лайка и маточина.  В крайна сметка радиопредаването запази своя достопочтен научен наратив и както винаги на финала всички се смяха доволно и щастливо на историята за поредния отвлечен луд. Който в конкретния случай се оказа и дърта пияница.

Каква обаче беше тази загадка, която бе накарала дори опитното емпирично чене на сър Стенли Ройс Трети да затрака неравноделно и да бръщолеви врели-некипели в национален ефир? Защо бе свален от ефир скоро след това?

Нека разберем в следващите редове…

**************************

В петък на обяд, денят след излъчването на предпоследният епизод на поредицата „Сериозно за НЛО“,  сър Стенли Ройс Трети хвана експресния влак за Суонзи, графство Уелс. Целта му бе да се срещне с един изключително любопитен екземпляр, който от дълго време бе звънял в редакцията на Би Би Си с настояването да разкаже своята нло история. Именно неговият разказ щеше да послужи за главна тема в новия епизод на рубриката „Сериозно за НЛО“, който предстоеше да се излъчи. И който, както се оказа, беше последният в кариерата на опитната НЛО хрътка сър Стенли Ройс.

Нищо в предварителното проучване на случая не подсказваше изненади. Нещата си бяха същите както при толкова много други подобни разкази и бълнувания на мними отвлечени.

В резюме: Някакъв обикновен човечец, без критическо или каквото и да е там по-висше образование от началното, твърдеше че извънземни нашественици го похищават от дома му често и го подлагат на най-гнусни и жестоки медицински опити в лабораторията им на космическия кораб с дисковидна форма. По телефона повтарял постоянно за някакво си „дълбоко сондиране“.

По-скоро със случая би трябвало да се заемат от Кралския институт за психически заболявания, отколкото от Би Би Си. Но дългът към десетките хиляди почиататели на сър Стенли Ройс Трети го зовеше на поредния кръстоносен поход срещу човешката лудост, или може би суета.

Експресният влак пристигна в крайбрежното градче Суонзи с прецизната британска точност в ранния следобед. Сър Стенли се настани в близкия до гарата старомоден хотел. Той отдели 1 час за почивка. След това се отправи на 30 минутна разходка из китната централна част на градчето, където разпита няколко лентяй за местната флора и фауна и между другото, дали в последно време не са виждали космически дисковидни кораби.

Последващите 15 минути сър Хенри прекара на чаша чай в едно очукано заведение, наостряйки уши към разговорите на клиентите за нещо необичайно (като разрязан с лазерна технология добитък, например).

Безплодното изучаване на терена завърши с  5-минутен  пазарлък с таксиметровия шофьор Фил. Таксиметърът бързо-бързо се ориентира не само в адреса  и платежоспособността на сър Стенли, но и в неговата неопитност с провинциалните таксиметрови шофьори и всевъзможните им начини да си изкарат бакшиши.

От дума на дума таксиметъра Фил и Стенли се разприказваха по темата на деня. Оказа се, че Фил е бивш иконом от Бъкингамския дворец. Но решил да се пенсионира и да прекара старостта си в провинцията, далеч от прищевките на всеки роднина-рептил под прикритие от рода на кралицата-майка. Фил обясни, че дисковидни кораби в околността не бил виждал никогаш, но те търде често паркирали на зелената морава с размер на стадион по крикет зад любимата лондонска резиденция на Елизабета (Бъкингам). Именно там трябало да се търсят инопланетяните.

Шофьорът Фил заработи добър бакшиш от този си курс.

                                                                        ***************

След като слезе от таксито на приказките от 1001 нощ, сър Стенли повдигна вежда и записа прилежно в репортерското си тефтерче показанията за Бъкингамското летище на извънземните.  Огледа наоколо.

Неговият човек живееше извън градчето Суонзи, както и можеше да се очаква. Всъщност, местенцето не беше никак лошо. Намираше се във вилната зона и имаше очарователен полуселски вид, който, в комбинация с чистия въздух, приятния бриз  и морските пейзажи на залива Суонзи бей, беше извадено като от картина на някой велик художник-романтик.

Какво по-хубаво място от това, за да прекараш на спокойствие старините си, каза сър Стенли с нескрита завист за Фил-шофьора-иконом, замисляйки се за дълго отлаганото си, но все пак неизбежно пенсиониране някой ден.

Сега оставаше да намери коя точно беше къщата на лудия-похищаван тип. Може би имаше няколкостотин ярда черен и прашен път до нея.  Трябваше  да поразпита някой случаен жител на квартала къде  е жилището на лудия? За щастие бързо го ориентираха.

Информаторът се зададе по прашния път на велосипед, спря се  и охотно заразказва за съседа си – луд с такава емоция и жар, сякаш председателят на Кралското географско дружество говореше за експедициите на капитан Джеймс Кук в Австралия и Океания. Разбра се, че неговият човек с извънземните е нещо като местна знаменитост, но от лошите герой. Бил всеобщ антилюбимец, архизлодей и антихрист. 

– От години тормози цялата околия, господине – обясняваше бедния човечец с колелото и жестикулираше, сякаш гонеше муха от себе си. През две-три вечери, особено когато е по-топло навън, мистър Ърмантроут излиза на верандата на къщата си нощем и сипе ругатни и заплахи накъдето му видят очите. А тук всичко се чува, местността е тиха и открита.

– Високоговорител да имаше, проклетникът, нямаше  как да гърми по-силно. Майката природа не го е дарила с много ум, но виж, гласът му, ужасният му глас, по-громък е от рев на разгонен мъжки слон в саваната на Африка. 

Интересноу – сър Хенри кимаше и записваше в тефтерчето си на репортер любопитните подробности за субекта на радиопредаването.

– Пиянството му ли го кара да се дере така по цяла нощ, или пък времето, прекарано в лудницата, когато е бил млад? Не се знае! Но и баща му беше същият! – обясняваше разстроен информаторът.

– Дълги години и баща му тероризираше всички съседи с ужасни викове, докато не се спомина. След това сина се върна да живее в родната къща със семейството си, но скоро се превърна в копие на дядото. Жена му и децата му го напуснаха, изхвърлиха го от работата. Но получи прилична пенсия като освидетелстван. Сега харчи обществени пари за свое здраве, докато попилява здравето на  всички други.

Междувременно, към разговора с човека на колелото се събраха още неколцина минувачи, които  като  в хор от старогръцка трагедия започнаха да се оплакват от лудия си съсед Ърмантроут.

Вокалистът на хора- жена с изопнати нерви, се наложи над всички и с извисяващо се сопрано продължи оперетата.

– Дори и кучето му го напусна. Беше благороден, почтен и верен до гроб ретрийвър на име Честър. Да, горкият Честър. Колкото и да беше почтено животното и то не издържа на виковете на лудия си стопанин.

– Съседите през три къщи също се изнесоха. Няма оправия с този. Нито полицията, нито психиатрите могат да направят нещо. Прибират го и след някой друг ден пак го пускат.  И се почва всичко отначало. Да имаше кой да му свети маслото, но уви. Всички тук сме мирни хора и не искаме да си слагаме такъв грях на главата.

– А вие, мистър Ройс, казхте, че не те местен, нали? Бихте ли приели малка сума срещу това така само лекинко да подпалите къщата на Ърмантроут преди да си тръгнете. Ще направите голямо добро на хората. И никой нищо няма да ви каже от полицията, честно…

След разговора си с добре осведомените съседи сър Стенли спря да обобщи основните неща в  репортерски тефтер с герба на кралското научно дружество. Тази реликва му беше подарък от времето на студентските му години на блестящ млад учен. Самият легендарен председател сър Ърнест Ръдърфорд му го бе връчил.

Аха, ето я и къщата, – каза си Стенли, вървейки нататък по провинциалния прашен селски път.

– Нека да видим какъв дявол се крие тук! – измънка си под орловия, големичък нос Стенли Ройс и инстинктивно бръкна в дълбокия джоб на удобния си шлифер. Там кротко си подремваше един от добрите му приятели, който го подсигуряваше срещу откачалките, срещани в работата на терен. Това бе револвер  Смит и Уесън, зареден с 6 куршума в барабана.

След разговора с местните сър Стенли остана малко разколебан за това дали новият субект за изследване в рубриката ще се окаже подходящ. Та той беше прекалено луд за радиопредаването.

– Ясно е, че е напълно изкукуригал. Очевидно от това няма да стане добра история за рубриката – отдаде се на колебания и размисли в последните метри  преди къщата сър Ройс.

– Изглежда, че жалкото умопомрачено човешко същество, което така настойчиво звъня от седмици наред в редакцията, е крайно агресивно и трудно за диалог. Даже най-смелите хлапета от района не припарвали до дома му, твърдят съседите. Но пък, защо тогава изобщо му е трябвало на този откачен тип да настоява за срещата. Дали не е някакъв вид раздвоение на личноста или тежка форма на шизофрения? Сега ще разберем.
Къщичката изглеждаше почти неразличимо от съседните. Добре измазана, на два етажа, с поддържан райграс и спретнат двор с прясно боядисана бяла ограда, не по-висока от метър.
Сър Стенли почука на входната врата и веднага пъхна ръка в джоба със заредения Смит и Уесън. След малко се отвори. 
**************************
Посрещна го  възпитан и любезен човечец по халат и щом чу кой е гостенинът, веднага го покани да влезе и му предложи чай. Нервите на Стенли Ройс се отпуснаха. Стопанинът имаше най-приветливото и честно лице, което някога можеше да бъде срещнато в подобен провинциален край. Ръката на сър Стенли спря да стиска револвера, и докато се усети, вече стискаше в любезен жест на приятелство ръката на домакина.

– Всъщност, всичко започна от баща ми – поде историята си лудият мистър.

– Хм, така ли. Баща ви е починал преди известно време, нали?

-Не, той никога не е умирал. В действителност бе отвлечен за постоянно. Той беше първият похитен.

Събеседниците се настаниха удобно в две срещуположно поставени кресла с мека тапицерия. Между тях имаше малка старовремска масичка с дърворезба. А върху нея – две красиво изписани порцеланови чаши, пълни с билков чай. При все, че разговорът пое в неподозирана и много интересна посока, сър Стенли съжаляваше, че не бе взел някой от служебните магнетофони, за да запише думите на домакина си. Но устройството беше доста обемно и едвам се побираше в голям куфар. 

– Добре, нека да започнем от самото начало, господин, как всъщност да ви наричам? 

– Предпочитам Ърни, но ако не е достатъчно сериозно за  радиото, може и с фамилията ми –  Ърмантроут.

– Интересът ми към НЛО започна принудително. Нито съм ги търсил, нито съм ги чакал, мръсниците. Просто станах случаен очевидец на нещо, което нямаше друго разумно обяснение, освен очевидното. Една нощ видях космическия кораб, който отвлече баща ми.

– Космическия кораб, казвате. А как познахте, че е такъв, а не руски сателит или метеорологичен балон? – Имаше ли дисковидна форма и притеглящ лъч? 

– Да, да. Много точно описание правите, но… изчакайте да довърша и ще ви покажа скиците.

– Тогава бях все още хлапе. Около 16-17 годишен.

Всъщност, по това време, в последните класове на гимназията,  с приятелите ми се придържахме към строгите изисквания на научния непукизъм по всички въпроси, опиращи до паранормалните явления. Срещите с моя така наречен „научен клуб“ минаваха предимно по баровете на Суонзи в пресушаване на халби бира и задяване на гърлите  от девическата гимназия. Точно в онази нощ се прибирах обилно почерпен и затова тогава  не можех да кажа със сигурност дали не съм халюцинирал. Но години по-късно установих, че всичко е било истина.

Баща ми скоро се побърка и го оставихме да живее сам. Да вика и проклина извънземните копелета по цяла нощ. Преместихме се в Суонзи и само от време на време ходихме да го наглеждаме. 

Всичко се промени, след като пришълците го отвлякоха окончателно. Тогава къщата се освободи. Аз вече бях обвързан и с децата и жена ми заехме стария семеен дом.

Оттогава вниманието ми се наостри към определени явления, които нямаха разумно обяснение. Късно през нощта усещах нечие присъствие около имота и дори виждах светлините на кораба им. Явно тогава са започнали да ме проучват.

Мога да ви уверя, че първоначално изобщо не се страхувах. Знаех, че баща ми бе психично болен – специална комисия го бе освидетелствала – и започнах да търся разумни обяснения на това страно присъствие.

Така проходих в науката. А подходът ми на здрав емпирио-критицизъм  оттогава насам не е мръднал и на милиметър. Аз съм емпирично праволинеен във всички положения. 

След сблъсъка с жестоката действителност обаче всичко за мен се промени.

Ето, вижте тези белези. Приличат ли ви на нещо познато от съвременната медицина? 

Домакинът, г-н Ърмантроут, нави ръкавите на халата си и разкри пред изумения поглед на сър Стенли тънки ивици сплетени златисти нишки по протежение на венозните ракзлонения на ръцете си. 

– Не помня добре първите похищения, защото мръсниците са адски добри в заличаването на краткосрочната памет. Те успяват лесно да изтрият всичко в спомените на единичните си жертви.   Но когато количествените натрупвания на отвличанията са толкова многобройни, те вече се запечатват в дългосрочната памет и, казвам ви, няма друго спасение, приятелю, освен сладката смърт.

– Безсилни сме пред тях. Така, както  добитъкът във фермата е безсилен пред волята на стопаните си. Те ни притежават. Те разполагат с живота ни и могат да правят каквото си поискат.

– А обидите и ругатните. Никога не съм искал да плаша съседите. Но мръкне ли се, падне ли нощта, само това държи далеч моите мъчители. Виковете ми ги разобличават и така се спасявам за кратко. Те не смеят да припарят, когато знаят, че кварталът е буден. Когато викам те стоят далеч и чакат. Чакат да се изморя.

– Приятелю, Ърни, г-н Ърмантроут. Историята ви звучи убедително, но всеки мой слушател може просто да каже, че вие сте един много добър фантаст. Този жанр в момента е във разцвета си. Белезите ви могат да бъдат причинени и от човешка ръка. За да приема вашата версия ще ми е нужно по-убедително доказателство, което да представя пред аудиторията.

– Да, да, разбира се. С кого си мисля, че говоря! Та вие сте рационалният ум на БИ-БИ-СИ. Почакайте да се свечери. Те отново ще дойдат. Тогава ще можете да се убедите сам, че не съм луд.

************************************

Свечерява се. Залезът над провинциалния Суонзи е божествен. Вечерният бриз те завива като нежна бавачка с одеалото на Морфей. А отлитащите към своите нощни убежища морски птици пеят приспивни песни в сумрака.

Сър Стенли Ройс и любезният му домакин мистър Ърмантроут са се настанили в удобните кресла до прозореца с изглед към верандата. Погледната отвън, двуетажната къщичка с бяла ограда и зелен двор, напомня на малка и кокетна газена лампа от Викторианската епоха. Тя е оставена сама на зелена поляна сред свежата крайморска природа. А над нея са фееричният лунен диск и цялата прелест на звездния небесен свод.  На декоративната масичка между креслата  са поставени две нови и също така красиво изработени порцеланови чаши. Билковият чай е подменен с  ментов чай. Но от чашата на домакина Ърни се усеща и есенцията  на чист скоч. Наоколо има разпръснати скици на дисковидни нло кораби и 2-3 пресушени бутилки шотланско уикси. 

Изглежда времето за двамата господа, увлечени в приятна раздумка, е прелетяло бързо от следобедните часове до вечерта. Гостната стая е облята от топлата жужяща светлина на абажура, а от радиоприемника звучи програмата на БИ БИ СИ. Върху голямата библиотека в стаята са подредени в прилични корици стотици томове световна литературна класика, които те приканват ласкаво на приятен прочит от леглото преди заспиване.

– Какъв идиличен живот! И какво красиво хоби – помисли си сър Стенли преди да се унесе. Още в началото на разговора  Ърмантроут клепачите му бавно се бяха затворили.  Умората на дългия път от Лондон си бе казала думата. В този приятен унес беше изминала по-голямата част от вечерта за Стенли Ройс. През това време домакинът му подгряваше за тежката нощ. И колкото повече стрелките на часовника наближавха 12, толкова по-неспокоен ставаше домакинът. В очакване на вече добре известното…

     ********************

Няма и четвърт час преди полунощ, когато някакъв силен и страшен  зверски вик от ада разтресе спокойствието на сър Стенли и го накара да подскочи в съня си почти на половин метър. 

– КУРРРРРрррррррррВииииииииии. – кряскаше с пълно гърло домакинът Ърмантраут отпред на верандата. – Майййка ви, шай….Бааааа, Ш’ва прибияяяяяя!

– Но, какво става тук? Пресвети Нютоне… триста физици!!!-  опитваше се да асимилира в присъница ситуейшъна сър Стенли. Това същия човек от преди малко ли беше? Къде изчезна онзи възпитан и изискан джентълмен с богат речник и добре фризирани маниери!?

Ърмантроут подскачаше като обезумял отпред на верандата. Той беше чисто гол.  И заплашително вдигаше юмруци нагоре към някакъв съществуващ само в болното му съзнание обект. Атрибутите му се люшкаха при всеки скок. Често и сам ги размахваше и излагаше на показ към небесния простор в последователност с цял куп закани.

– Бедният, та той наистина се оказа луд. Това е типичен случай на шизофрения.

КуррррррррррррВоооо, махай са от-ту-ка. Ей, напуснииииииии имота. Ша стреляммммм. – дереше се обезумелият домакин и замеряше празното пространство над себе си с бели речни камъни от декоративните саксии с цветя на верандата.

Тренираният десетилетия наред журналистически рефлекс на сър  Стенли Ройс веднага се задейства и още преди мозъкът му да подаде сигнал за действие, в ръцете си известния водещ на Би Би Си вече държеше репортерското тефтерче и драскаше с разкривен и възбуден шрифт следното:

„Субектът проявява симптоматика на шизофрения. Тя се причинява от нарушен баланс на химическите вещества, спомагащи за комуникацията между невроните в мозъка. Това, в нашия случай, води до възприемане на несъществуващи явления. В резултат при субектът  настъпва нарушение на поведението и етиката, рефлектиращо се като фантазна  прецепция на действителността и аморални речеви изявления. Освен това е гол.

Лудият Ърмантроут продължаваше канонадада от ругатни по посока на въображаемият космически кораб. През това време сър Стенли още стискаше в унес тефтера и драскаше реплики за шоуто си в четвъртък вечер. Тъпанчетата му щяха скоро да се пръснат, но музата го бе хванала на тясно и ако смогнеше на темппото, основата на материалът за радиопредаването може би щеше да бъде готова до няколко минути. През ум и не му мина, че в подобна ситуация револверът  Смит и Уесън може да е от по-голяма полза. Оръжието бе останало да си почива в джоба на шлифера, закачен чак в другия край на голямата гостна.

Сър Стенли, сър Стенли – влетя в стаяталудият Ърмантроут и задърпа професора навън. 

 – Ето ги, идват. Там са. Ела да видиш. Това е доказателството. Това е… Ърмантроут лъхаше от метри на пиячка, а как залиташе само. Зениците му се бяха разширили. Той не бе просто един луд. Това не бе шизофрения. Това бе чист алкохолизъм.

– Пусни ме, пиян глупако. Там няма никой. А ти си се натряскал като мотика. 

– Но те са тук. Ето ги, там горе… Сега те изучават.

– Къде е телефонът? Искам да телефонирам на Фил, таксиметровият шофьор, за да ме откара до хотела. Видях достатъчно от вашия спектакъл! –  каза сър Стенли с достойнството на оксофрдски декан, който е хванал най-добрия си студент да преписва на изпита по класическа филология.

В разгара на сблъсъка между двамата джентълмени лъч синя светлина се спусна от нищото върху къщата и мина през стените. Двете човешки фигури се оказаха мигновено обездвижени, като хванати в капан, докато притеглящия светлинен харпун от син лъч ги издигаше нагоре и нагоре в празното пространство над къщичката. 

Последното нещо, което сър Стенли Ройс видя преди почти да нацапа гащите от страх и да изгуби съзнание бе вцепенената и разкривена от гняв физиономия на г-н Ърмантроут. Той процеди през зъби: Стиснете здраво благородните си бузки, сър, предстои ви дълбок сондаж.

Вместо да стисне здраво седалищните си мускули обаче, друг, по-първичен рефлекс се беше активирал. В ръцете си благородният сър стискаше репортерския тефтер.

                                                                  ********************

Епизодът на „Сериозно за НЛО“, посветен на историята на лудия мистър Ърмантроут от Суонзи сложи изненадващ печат на кариерата на многоуважавания радиоводещ сър Стенли Ройс Трети. По-късно през седмицата дикторът на вечерните новини на БИ БИ СИ прочете с дълбокия си басов глас следното съобщение към края на емисията:

„След дълго отлагане любимият ни радиоводещ сър Стенли Ройс Трети обяви, че излиза в заслужена пенсия. Той ще се оттегли  в малкото си имение край бреговете на Атлантика, в спокойната провинция на графство Уесл. От следващия четвъртък рубриката „Сериозно за НЛО“ ще се води от младия и обещаващ изследовател Фредерик Пол. Цяла Британия Ви е признателна за вярната служба в овладяването на космическите мистерии и ценният Ви научен принос,  професор Ройс. Хип-хип, олеееЙ, да живей!!! И бог да пази кралицата.“

В други новини от страната: „Кралицата-майка Елизабета Втора съобщи, че планира да преустрои зелената поляна зад Бъкингамския дворец на самолетна писта с хеликоптернат площадка. Запитана какво е породило тази промяна, тя посочи аргумента, че така се създава удобство за почетните гости на двореца от далечната чужбина.“

*************************

А какво стана с мистър Ърмантроут?

Дивашките викове огласящи предградието на Суонзи, графство Уелс, продължиха да се чуват почти всяка вечер и да тормозят съседите. Нямаше спасение от този безобразен и луд дърт пияница. Крясъците му звучаха някак си дори по-силно, превъзбудено и откачено, отколкото преди. Имаха нов заряд и по-разнообразен репертоар от цветисти ругатни. Дори на някои от изстрадалите съседи им се струваше, че това вече като че ли не беше същият мистър Ърмантроут.

Да. Те бяха прави. Защото той завинаги бе напуснал своя имот в онази злощастна вечер на беседата си с госта от Лондон  и може би се намираше някъде в съзвездието Орион зад невидимите решетки на космическия зоопарк. Сега в нотариалния акт на китната крайбрежна провинциална къщичка с удобна за наблюдение на звездите веранда, зелен двор и бяла оградка седеше вписано друго име. Името сър Стенли Ройс Трети.

 

Президентът на Галактиката Ройс Четвърти

Гости от измерението на хаоса

Стандарт

Дин-дан – някой припряно натисна зацапания звънец на анонимна врата в една средностатистическа кооперация в центъра на нашия град.

– Извинете, моля, почакайте малко, че не мога да си намеря ключОвете – провикна се глухо към посетителя си човекът отвътре, навличайки в бързината върху розовикавото си бельо първата попаднала в ръцете му дреха – някакъв сатенен дамски пенюар, останал от  бившите му гаджета.

Запознайте се с Мустака. Един от най-непоправимите мърлячи на планетата и домопритежател на апартамент в центъра на града.

Освен, че обичаше да спи до обяд, стопанинът на дома, Мустака, бе невъобразимо разхвърлян. Хроничната неразбория властваше в жилището му, откакто стана самостоятелен и се отдели от мама и тате на крехката Христова възраст от 33 години.

Та затова, когато в един привидно обикновен ден се позвъни на звънеца му към обяд, той сериозно се забави – забутал си ключовете някъде, на всички ни се случва. Но това забавяне, както ще разберем по-късно, щеше без малко да унищожи човечеството.

Диннннн-данннн… – продължаваше да се звъни.

Докато търсеше ключОвете, за да отвори вратата, Мустака се препъна няколко пъти в различни препятствия, едно от които бе разгърнат акордеон Weltmeister.

Разсеяният собственик на апартамента приличаше на луд, но не просто на някакъв си луд, а на ексцентричен луд. Хората забелязваха в него първо добре поддържания му мустак, напълно демоде, но силно чувствителен към всякакви подмятания и обиди.

Следваше спуснатата до раменете му мускетарска коса, сплъстена и поддържана със стриктна мускетарска хигиена. Заради дължината на косата често в гръб го оприличаваха на елегантна госпожица (дори двама ученици го бяха опипали в метрото преди години). Към това се прибавяше, слаботелесна фигура с възтесни рамене, небрежно избръснато лице с нежни черти, правилни русоляви вежди и средно голям орлов нос.

Мустака си имаше някакво име, известно само на малцина. Всички го знаеха като Мустака. Това, което се говореше на всеослушание из махалата за него, беше предимно, че е много неподреден и мизерен.

Толкова много мизерен, че едва наскоро, според шушуканията на съседите, бе намерил сред вехториите вкъщи останките на безследно изчезналия си преди година домашен любимец – бръмбара рогач Роро, неволно препариран во веки изпод тежката и масивна кутия на акордеона Weltmeister.

Сега на вратата на Мустака бе залепен малък некролог с удебелено заглавие Роро – ЛИПСВАШ, известяващ останалите живущи в блока за скръбната вест.

Но, какво друго да се очаква от човек, който завързва връзките на обувките си на огромни, неприбрани панделки и мрази да си оправя леглото?

Мустака полагаше редовни и старателни грижи само и единствено за… мустака си, смятайки го за еманация на най-доброто от личността си.

5 гаджета студентки по актьорско майсторство го бяха напуснали, главно защото не понесоха психически  експанзиращата  с всеки ден мърлявщина и всепоглъщащия хаос в жилището.

– Ама, миличко, ама, недей така, де. Ма, пиле – то това е творческия хаос на всеки гений – повтаряше често след поредната зарязала го красавица на изпроводяк Мустака.

– А тя му отвърщаше: Не, край, аз не мога да живея с човек, който си реже ноктите на краката върху възглавницата ми и веднъж в живота не си е оправил леглото.

Къде ги хващаше тези актриси ли?

Ами, в „Академията за Седмото изкуство“, близо до дома му!

А как? – ще попитате.

Ами, той беше наистина, ама наистина много талантлив сценарист и преподавател по писане на сценарен конвейр във въпросната Академия за Седмото изкуство и там ставаше  сладкодумната омая на свалките.

Пък и имаше пари, връзки и собствено жилище в идеалния център на града. Съгласете се -твърде изкусителна комбинация за всяка по-обедняваща актриска без квартира, склонна да преглътне егото си на бъдеща холивудска икона срещу срамната цена да  се пъхне под завивките заедно с мустакатия ексцентрик и бръмбара рогач Роро.

Диннннн-данннн… – звъненето не спираше.

– Ейййй, къде съм ги сложил тез ключове, беййй, мама му стара!!! – продължаваше да се тюхка Мустака, обвит в тесния секси пенюар.  Както си тършуваше по стаите, на пантофа му се лепна изневиделица появило се парче пица от вечерята преди три дни с момчетата от екипа на новия бг-сериал, по който работеше.

Само каква картинка, а?

Позволете ми да ви разведа набързо из дома на Мустака.

В апартамента, наред с кореновата система от кабели по пода и нахвърляните навсякъде хавлии, дрехи, книги, хвърчащи листи и употребявани носни кърпички, бе пълно със стари радиоапарати, печки, тонколони-монколони и талавизори.

Старата техника бе втората гордост на Мустака – сам твърдеше, че има най-богатата колекция от радио-вехтории в околността и най-добре фризирания мустак на континента.

Дин-дан, дин-дан… – отново се обади чакащият на вратата, като нервно погледна часовника си (с ултрамодерен дисплей и холограмни изображения на циферблата).

– Ей сегичка отключвам, само да се облека, че съм по прашки, сладък – спечели още някоя секунда Мустака и продължи издирването на връзката с ключовете си.

В къщата му постоянно се носеше неприятната миризма на нещо умряло, но все не можеше да разбере от какво е – предполагаше, че е някой гълъб от онези досадни твари, които  често нахълтваха през вечно отворения прозорец на хола, за да си клъвнат от разпилените на пода солети, зрънчо, чипс, макарони на фурна и какво ли още друго.

В кухнята на Мустака имаше чинии, немити отпреди напускането на последната му приятелка. Горе-долу оттогава той почна да яде само върху вестник, без прибори, като майстор на строеж..

И като заговорихме за чинии, незнайно защо в тоалетната чиния на WC-то му винаги стоеше натопен един черпак за готвене на супа. На озадачените гости в дома си отговаряше, че така изглеждало по-арт.

В тоалетната на дома му миришеше нон-стоп на урина. Там се намираше и една малка философска общност, всъщност царство на паяците, повечето от които Мустака бе кръстил с имената на гръцки натурфилософи.

На терасата, пък, се беше настанил охраненият лъскаво черен котарак на комшиите Лъки. Живя там година и нещо, сам и отритнат, като отшелник, докато целият балкон не бе затрупан с огромни купчинки преработен Whiskas. Котаракът, като чисто животно, сам напусна нелегалната си ергенска квартира, погнусен от това, че няма кой да му почисти акитата.

Към всичко това можем да добавим гниещата храна в хладилника, вавилонските кули от мръсно бельо до пералнята и целогодишната коледна окраса.

Оп, малко се отнесохме в обиколката. Нека сега да се върнем на човека пред вратата.

Най-накрая разсеяният обитател на апартамента-коптор намери връзката с ключовете си. Беше я оставил на сезала, прекрояващ хола чак от секцията до плазмата МАМСУНГ (купена изгодно от пазара Илиянци). Ключовете бяха неволно закачени до последния прострян чифт чисти пликчета и погрешно пуснатия  в пералнята антикварен екземпляр на еврейската свещена книга Тора.

Преди да отключи Мустака се сети да погледне през шпионката, но не успя да види много –  само един мъжки силует в сив шлифер, нахлузил на главата си широкопола шапка.

Чу обаче притеснено изпуфкване и лекичко мърморене:

– Това е невъзможно. Порталът  може би вече се отваря, а аз чакам господина да си обуе панталони.

Човекът пред вратата усети раздвижването и подвикна:

– Отворете, г-н Мустак, аз съм от Агенцията за борба с хаоса. Получихме сигнал, че в жилището ви са на път да проникнат агресивни извънземни нашественици от измерението на хаоса!!! Чувате ли ме? Господинеее!

Хръс-хръс; трака-трак; щрак-тътруззззз. Мустака премахна всички резета и верижки от портата на свещеножилището си.

Човекът насреща нетърпеливо се представи.

– Добър ден, аз съм Колинс, агент Колинс от Агенцията за борба с хаоса. Найс ту мит ю.

– Ми, добър ден, отвърна развеселен Мустака и приглади лекичко космарлъците под носа си – жест, който издаваше благоразположение към събеседниците.

Агентът беше хладен на вид мулат. С възпитан и тактичен маниер отмести собственика на жилището и започна да оглежда: – Дем шит, ама каква мизерия сте си спретнал само!

Мустака, по секси розов пенюар, който не направи абсолютно никакво впечатление на новодошлия,  следваше плахо агента при огледа.

– И откъде точно казахте, че идвате? – попита Мустака, докато прескачаха разпилените по пода на хола масивни ретро радиоапарати и други допотопни технически чудовища. – И изобщо, имате ли заповед за обиск?

Агентът продължи да оглежда помещението, но явно сметна, че дължи обяснение и в движение отговори: – Апаратурата ни засече, че остават броени часове, може би минути, преди вашият дом да се превърне в ПИХ петно, тоест, портал към  измерението на хаоса. – За жалост, бюджетът ни е ограничен и имаме дефицит на служители. Сигналите са безброй, а техниката позволява да открием потенциалната точка на отваряне на портала най-много ден или няколко часа по-рано. Затова е и бързането.

– Ма, как така? ПИХ какво… и защо пък баш при мене, бе, бате? – притесни се Мустака.

Агент Колинс изпусна нерви. Стана вледеняващо сериозен и се приближи заговорнически до мърляча. Намери опора и за двата си крака, след като срита едно детско влакче, на което бе стъпил за малко. Хвана Мустака за ревера на пенюарчето, погледна го право в очите с най-изпитателния поглед, на който бе способен един таен агент от отдела за борба с агресивните извънземни завоеватели от измерението на хаоса, и му изсъска през зъби:

– Знаеш ли колко като теб, мърлячи, има по света, само? Заради вашата мизерия сме застрашени от инвазията на изключително опасни за цивилизацията и биосферата ни извънземни. Привличат ги мръсотията, разхвърляните неща. Надушват ги от хиляди светлинни години разстояние. Вас надушват, мизерниците! – натърти на последния епитет. –  С вашите боклуци, безпорядък, миризма… Заради такива примитиви като теб светът ни е на косъм да рухне.

Мустака бе респектиран. Само мигаше на парцали и не смееше да гъкне.

– Когато мизерията в нечий дом достигне предела на човешкото приличие – продължи агентът –  се отваря ПИХ петно, или портал към измерението на хаоса. Във Вселената ни съществуват непознати и недостигнати от нашите технологии места. На едно от тях се намира въпросното измерение на хаоса, което се обитава от твърде агресивна раса хуманоидни септоподи.

 – Септо… кой. – не схвана домакинът, противно на високата си обща култура като сценарист.

– Все едно отктоподи, но  със седем пипала. – поясни агент Колинс и отпусна хватката. Отдалечи се на прилично разстояние от раздразнилия го субект и продължи да оглежда, подцъквайки леко с език при всяка по-сериозна бъркотия, засечена от робокопския му поглед.

– Те усещат вибрациите от всяка концентрация на безпорядък във Вселената и се устремяват към нея с една едничка цел – да обсебят с разруха и невиждани опустошения светът, в който е поникнало петното на мръсотията. Да го направят свое местообитание за кратко и след това да се прехвърлят на друг свят. Те са вирус.

– Съвпадението между вибрациите на мръсната и разхвърляна точка тук, с вибрациите  в измерението на хаоса отваря периодично тунели, които изкривяват пространството между двете места и правят възможно скоростното пътуване от мърлява точка А до мърлява точка Б. Схванахте ли?

 – Ами, ъъъъъъ – почеса се по главата Мустака като човекоподобна маймуна, на която са дали да реди пъзел с картинка на замъка на Дисни. – май че да.

– Извънземните за пръв път се активизираха в края на 50-те години. Атомните ни бомбардировки ги привлякоха – продължи с историята агента Колинс.

Мустака стоеше като гръмнат в средата на хола си и се чудеше дали колегите от новия сериал не му правят скрита камера, и не си кискат като луди някъде наблизо.

– През 61-ва изпуснахме един от разузнавачите им – протопода Декстър. Все пак навреме затворихме портала, от който изпълзя гадината, но той успя да предаде на вида си по-точни координати на Земята и оттогава сме подложени на нарастващ натиск през т. нар. ПИХ петна. А ти и твоите клонинги отваряте навред по планетата вибриращи в хаос мръсни и кални точки. Вгорчавате ми живота ден през ден и заплашвате човечеството.

 – Е, а к’во стана с тоя, дето сте го сгащили.  – попита Мустака, увличайки се все повече в историята и нейната автентичност.

– Въпросният екземпляр беше практически неунищожим. Как ли не го гърмяхме и кълцахме – все оцеляваше. Претопихме го в леярна за метал, това са 3000 градуса, човече, а той се превърна в локвичка живак и отново се регенерира.

– Брей, т’ва май съм го гледал в един филм! – смотолеви Мустака.

–  Добре, че братята руси помогнаха. От изследванията на  протопода Декстър разбрахме, че ядрената енергия въздейства на септоподите. И в Сибир, 61-ва година, предизвикахме огромна ядрена експлозия, с която елиминирахме пришълеца.

 – Аууу, за „Цар Бомба“ ли ми говорите? – запита мустакатият. Агентът кимна.

– Въй, ма що не каза, че било толкоз сериозно, бе, човек – плесна се по челото Мустака. Дай да видим дали наистина тука има нещо.

– Аз, да знаеш, бате, без да искам държа така разхвърляно – угризенията на съвестта зачовъркаха Мустака –  просто не обичам да подреждам.

– Не знаех, не предполагах ни най-малко, че имало риск от извънземна инвазия. Всичко почна когато един път бившата взе да ми подрежда нещата и аз после нищо не можах да си намеря, и затова, така, оттогава малко съм позапуснал домакинството, но нали ме разбирате, разбираш, от нерви стана тя. Човещинка.

– Да ви почерпя, г-н агенте, едно коняче. За кураж,  преди апокалипсиса! – изцепи се притесненият домакин от нямане какво друго да каже.

– Всяка секунда е ценна. Нямаме време за губене – отговори агент Колинс. Очевидно е, че ПИХ не е в хола Ви. Трябва да побързаме. Щом нашите уреди са засекли петното, то и онези гадини са го открили.

– Кое според Вас е най-мръсното място в жилището? Под леглото? Или на терасата, където, уфффффф, виждам, че сте отглеждали някакво оборно животно. (Колинс подритна акитата на черния котарак Лъки).

 – Да сте забелязал нещо необичайно? Някаква пространствено-времева аномалия? – агентът продължи да крачи сред боклуците из къщата. – Тези талавизори работят ли изобщо?- срита един от ретро телеприемниците.

– А, а-а, сега, като казваш аномалии, бате, в лявото шкафче на бюрото май изчезна втората ми приятелка, ама забравих бързо за нея и си намерих нова.

– Имате предвид, че се е дематериализирала ли? – повдигна вежди агента.

– Бях забелязал, че от време на време там ми изчезват разни неща. Препълнено е с к’во ли не – истинска черна дупка. К’вото сложа ми се губи. Пък понякога и се появяват странни предмети с едни йероглифи по тях, с едни финтифлюшки. И едни такива – лепкави, но не им обръщам внимание, защото имам доста сценарий да пиша и не ми се занимава с  езотерики. Просто ги мятам зад гърба си и забравям за тях.

 – Ама онова гадже, май, изчезна точно там. Една актриска, аз все такива ги хващам.

Незнайно защо Мустака понижи глас и с полу шептящ тон заразказва:

– Една вечер се беше надвесила над бюрото ми да ми пили на главата, че било мръсно, че не съм свалял дъската на тоалетната чиния, че не издържала в този ад. А аз пишех сценарий за нов бг сериал, трепач на турските, и се бях заковал пред компа. Тя почна нещо да оправя бюрото, наведе се надолу и както си мърмореше, се чу един звук, като че от центрофуга на пералня.

– Изведнъж гаджето млъкна и повече не я видях. Бях прекалено зает с писането на една сцена с фалшивата бременност на сестрата на главната героиня, че да се занимавам с глупостите й. Помислих, че просто е включила прахосмукачката да чисти, но се е ядосала и си е хванала пътя –  Мустака лекичко потрепери – Пък тя, наш’та, да вземе да се телепортира на майната си.  Ауу, крийпи.

Агентът го хвана свойски за рамото и му каза:

– Съжалявам човече, понякога, когато петното е още в зародиш, то се активизира за кратко и засмуква разни неща. Ето защо си намирал артефакти от другия край на Вселената  в шкафчето.  Ето защо и гаджето ти се е изпарило.

 – Ей, тц тц тц, жалко за момичето, тази нейна мания по чистотата я погуби – с горест въздъхна Мустака. Не беше толкова лоша, да беше почакала още малко и щях да я уредя да бременната сестра в сериала ми. Мир на праха ти любима, дето ти забравих името и ти погубих кариерата и живота, ма нищо.

 – Къде е местонахождението на бюрото ви, г-н Мустак? – попита Колинс, възвърнал предишния си суров вид.

 – Трябва да е в кабинета – малката врата в дясно на коридора, посочи Мустака.

Мустака и агент Колинс влязоха в кабинета, където с изненада се натъкнаха на сюрреалистична гледка. Всички по-малки предмети от стаята бяха прилепнали към тавана. Бюрото центрофугираше, а лявото шкафче зееше отворено. В сърцевината му се завихряше вортекс – лилавикавият портал към измерението на хаоса.

Двамата останаха предпазливо до вратата на стаята.

 – Аномалиите вече се усещат – подвикна агент Колинс на Мустака. Шумът от центрофугата на вортекса се увеличаваше и им пречеше да се чуват добре.

И двамата усетиха че краката им полека се отлепят от пода. Гравитацията в стаята отслабваше още повече.

Пред очите им пробляснаха няколко големи искри откъм вортекса. Излезе силен вятър. Вратичката на шкафчето се затряска.

След миг видяха как едно червено пипало открехна шкафчето на бюрото отвътре. Последваха още четири други пипала. Показа се и главата на космическия изрод.  Грозният септопод излезе целия от шкафчето, изправи се и извади някакво подобие на книжка. Бе облечен  в гестаповски балтон от черна кожа, изпод който се подаваха петте му пипала, служещи за крака.

Извънземното наплюмчи с черномастилената си слюнка едното от двете му пипала, който му служеха за ръце, разлисти книжлето, очевидно някакъв разговорник, втренчи се в определена страница и програчи патетично. – Добърррлллллл денннн, госпожички…предайте се на хаоса, Ондорстенд ми?!

Мустака се вцепени от уплаха и се хвана силно за касата на вратата.

Агент Колинс от своя страна енергично се оттласна от вратата с крак, прелетя като нинджа през стаята, извади огромен пищак и хладнокръвно произведе изстрел към пришелеца септопод.

От дулото излезе миниатюрен облак, както при ядрен взрив, а експлозията отнесе главата на извънземното.Тутакси му поникна нова.

Септоподът се усмихна злокобно и отново заразлиства книжката, без да му пука от стрелбата.

– Опърррррничева класавица сте, мулатке, но това ми халессва – провлачи думите си извънземното – а сладураната в розово е доста секси! Как ми се иска като вас някоя миска да ми се … но не можа да продължи мисълта си, защото Колинс хладнокръвно презареди пищака и стреля втори път.

Експлозията се вряза в туловището на септопода и разкъса тялото му на трилиони субатомни частици, които се разпиляха мигновено.

Агентът погледна победоносна към зейналата дупка в шкафчето на бюрото, където допреди малко се пулеше опасното извънземно от измерението на хаоса, духна в дулото на атомния си Магнум и напевно каза – Аста ла виста, бейби!

След което затвори шкафчето и го напръска с флакон белина, който извади от джоба си.

Ураганния вятър притихна. Гравитацията се възобнови изведнъж.

 – Колеги, нужно ми е подкрепление – код 305 – нахлуване чрез ПИХ петно; необходимо е обезопасяване на периметъра и дезинфекция – забоботи по сателитния си телефон Колинс.

А Мустака – по време на целия екшън беше припаднал, завалията. Много му се насъбра изведнъж.

 ***********************************************************

Пляс-пляс, пляс-пляс – Колинс пляскаше леки шамарчета на стопанина на дома.

– Г-н Мустак, г-н Мустак, съвземете се.

Мустака отвори очи и с още разфокусиран поглед разпозна смътните очертанията на агент Колинс над себе си.

Бяха го оставили върху диванчето в хола. Около него сновяха работници, облечени в антирадиационни костюми. Те старателно разчистваха боклуците в дома му.

Стаята с портала, кабинетът му всъщност, бе опакована с изолиращо фолио. Двама студенти-хамали тъкмо изнасяха самото бюро навън. Трябваше Агенцията за борба с хаоса да го изследва в лабораториите на Зона 51.

– Г-н Мустак, преди малко стана доста напеченко. Но Вие се държахте мъжки, признавам Ви го. Припаднахте съвсем мъжествено. – Да ви кажа честно, първата ми среща със септопод беше далеч по-унизителна.

– Тези същества, да знаете, имат извратено чувство за първи контакт и трудно разпознават половете ни, ако ме разбирате – смути се леко Колинс.

 – Сега по същество. Ето, подпишете тук, тук и тук. Това е декларация номер 67 за конфиденциалност. Ако кажете на някого какво се случи ще ви намерим и ще ви … – агентът направи жест с прокарване на пръст през гърлото си и подаде на Мустака химикалка и цял наръч бумаги.

–  А ето този документ – агентът му даде и калиграфски изписан лист, изработен от пластмаса – е вашата декларация номер 83, с която се заклевате, че повече никога няма да занемарявате дома си.

Мустака се надигна от диванчето, драсна по един автограф, и си легна отново. – Някой има ли аспирин?

 – Наказанието за престъпване на клетвата, продължи Колинс,  е принудителна екстрадация в измерението на хаоса. Нали  разбирате какво значи това, като вземем предвид тяхното извратено чувство за първи контакт?

 – Да, да… – потрепери от погнуса Мустака.

– Локацията от дома Ви със сигурност е отбелязана на картата на септоподите като надеждно ПИХ петно и те ще повторят опита си за нахлуване веднага щом усетят, че портала се възобновява. Не допускайте повече хаосът да надделее в този дом! Недейте и да обличате повече това розово пенюарче!

 – Да сър, потвърди Мустака.

 – А сега можете и Вие да се включите в почистването, каза Колинс, като бутна в ръцете на стопанина на къщата един моп и кофа с вода.

*************************************************************

Девет месеца по-късно Мустака стана в 6:00. Радиочасовникът му звънна с мелодията Eye of the tiger от филма Роки. Изправи се на крака върху матрака на леглото и с акробатичен скок направи салто. Приземи се точно до подредените си и изравнени като че с нивелир домашни пантофи. Оправи старателно леглото си, не пропускайки дори една гънчица върху завивката, взе си бърз душ и влезе в кухнята. За нула време си направи омлет, протеинов шейк и сандвичи с пълнозърнест хляб. Пусна чиниите в миялната и измете набързо апартамента. После напомпи 200-300 лицеви опори и заби няколко карате ритника на боксовата круша, окачена на тавана точно до портрет в рамка на бръмбара Роро.

Наметна бежав шлифер, сложи широкопола каубойска шапка, постави с готин замах маркови черни очила и излезе за работа, яхнал  мощен мотор Кавазаки.

Дин-дан, дин-дан – решително и самоуверено се позвъни на анонимната врата на една средностатистическа кооперация в центъра на града.

Точно в 7:55 Мустака се яви по служба на новото си работно място – териториалното поделение на АБХ.

На оперативката в тъмната стаичка за презентации началникът му го представи пред сериозно изглеждащите му нови колеги по следния начин:

– Колеги, каза директор Колинс, запознайте се с агент Мустака. Един от най-подредените и чисти жители на града, както и най-новото попълнение на Агенцията за борба с хаоса.

Край.

Запомнете тази история, мърлячи,защото следващото петно на хаоса може да се 
появи при вас!!!

ДИЛЕМАТА

Стандарт

      – Аз казвам да ги стъпчем като мравки. Те не заслужават условията, компромисите и търпението, с което ги удостоихме през последните няколко сарса. Процесът на упадък е необратим. Знаехме го още преди 200 сарса, когато започнахме наблюдението си.Те са вирус за биосферата, който трябва да бъде унищожен в зародиш. Да, видяхме известен потенциал, но само при алтернативни линии на времето. Ако ги изпуснем сега, представете си какво ще стане, когато достигнат технологичната зрялост да влязат в контакт без да имат духовните умения!? – така остро се изказа посланик Крийл от Проксима на спешното заседание на галактическия пленум. Неговата крайност беше подсилена и от загубата на изгодна сделка с империята Сениси, заради спекулациите за новото атомно оръжие на тераните.

    Поводът за свикването на чрезвичайната среща бе детонацията на ядрен заряд срещу цивилно население в края на един от зачестилите ожесточени конфликти на Тера, планета, стояща на важен търговски кръстопът и обитавана от примитивни хуманоиди. В обширната зала с терасовидни места за заседаващите беше почти пълно, а и доста шумно. Въпросът явно бе предизвикал широк обществен дебат.

     – Уважаемият Крийл гледа на нещата в дълбока перспектива. Според изчисленията на нашия научен институт вероятността да се стигне до въздигането в космоса на нов агресивен вид в нашия отсек на галактиката е с отрицателни стойности. Освен ако изпуснем  от поглед империята на рептилите от Глордабу, защото те винаги са търсили пушечно месо за съюзник. – опонира на предното изказване един мешест субект от световете на Кипра. Той стоеше най-отпред в специално пригодените капсули за видове с по-особени местообитания.

    Думата взе Прахес, делегат на йедвиите и предложи да бъде изслушан учителят Кун от луните на Салпарас. Кун бе уважаван делегат от всички. Той бе участвал преди неопределен брой сарси в научна експедиция на Тера, в която бе имал възможност да изучи психиката на автохтонното й население и да го каталогизира в хрониките на разумния живот.

      – Достопочтени легати, – започна словото си той – струва ми се, че и този път трябва да следваме реда на общите правила и да не прибързаме с действията. На онова място  – Тера – съществува един израз, който е трудно преведим за нашите езици: Морковът или тоягата.

– В същността му е мисълта, че ако не нещо не стане с добро, то тогава ще стане с лошо. Аз ви предлагам да изпратим няколко педагози, които да акушират идеите, стоящи в основата на  съгласието в нашата общност. Нека оставим семето им да покълне и да се развие още няколко сарси и тогава, с оглед на резултата, да пристъпим към по-решителни мерки. Обръщам се към председателстващите този съвет с молбата да обявят предложението ми за гласуване. Що се отнася до мисионерите на ценностите ни – нека всеки от нас прати по триада от своите добре подготвени животолози, които да предадат учението на Великото дихание.

            Концепцията на експертът по Тера Кун бе възприета от 2/3 от легатите и те я подложиха на гласуване. Чуха се дори одобрителни сирени. Мисионерите се отправиха към Тера след две ларси или през 1947 г. по местното летоброене на теранците. Съдбата им зависеше от самите тях.

Президентът на Галактиката