Великата стена на егоизма

Стандарт

Мислиш си, че си неудачник. Мислиш си, че никога няма „да се оправиш“. Смяташ, че от теб по-зле няма, че си пълна скръб, че държавата е отврат. – И аз така. Но…

Погледни към близкия контейнер! Огледай се добре! Виж лицата на човекоподобните, които ровят в боклука ти и помисли пак дали няма по-зле от теб.

************************************

Коледа на лето господне две хиляди и поредното. Грее слънце като за май месец.  Глобалното затопляне мори само обитателите на полюсите, а на нас засега ни е добре – ще платим по-малко ток. Е, няма сняг, ама карай, нали по телевизора  го дават как вали в Лапландия.

Коледа е. Коледа е още от 1 ноември, поне според елхите в мола и декораторите на сносните магазини.

Коледа е и народът е отворил сърцата и кесиите си. С коледно настроение хората са заредили резервоарите на 15-20 годишните си автомобили от бензиностанциите на олигархията и са поели по друмищата на градове, села и паланки с една върховна цел. Да напазаруват за празниците.

Хипермаркетите гъмжат от човекопоток. Едрите капиталисти са пуснали „примоциите“ на макс, а подивелите им клиенти вилнеят по стелажите с продукти  като същински комунисти – къде що видят червен етикет – разграбват го. 

Резултатът  – кръгооборотът стоки-услуги получава мощен тласък. Коланът на съседа чичо Пешо получава още една-две нови дупки коледно разширение, а яките кълки на жена му леля Пенка изненадващо спраскват новите  „данки“ от мола и тя получава като коледен подарък от дъщеря си Габи чифт още по-нови, но този път xxxl размер. 

Народът плюска като за последна Коледа, сякаш ей оттам го дебне Апокалипсиса. Нагъват се пържоли, луканки и суджуци, печени пилета, агнета и свини така, както и попско дете на задушница не е нагъвало в най-смелите си мечти.

Чичовците шкембелии и лелите дупарани удвояват количеството на изхвърления боклук от домакинствата и напразно се чудят защо вече започват да се запъхтяват дори като слизат от колата и се качват на асансьора.

***************************

До контейнерите на кварталната агломерация от панелни небостъргачи са насядали на припек група циганки. Дебнат кой какво ще хвърли. Не празнуват. Както мнозина  клети каторжници и те са на работа по празниците. Знаят, че тогава отпадъците винаги са по-изобилни.

Приближавам кошовете за боклук с щедри коледни подаръци в ръце. От върхарите на найлоновите торбички се подават обелки от краставици, опаковка от сирене Бри, флакон дезодорант, рекламна брошура на мобилен оператор, в която прилежно са загърнати десетина изрязани нокътя, мухлясал крайшник хляб и тук-таме някоя изхабена ролка тоалетна хартия.

Черешката на коледните ми подаръци е плюшена играчка. Стар боклук, който отдавна събира прах на секцията. Една от циганките многозначително ме гледа как се боря с капака на претъпкания контейнер. Момичето е на моята възраст. Подавам  играчката безмлъвно в ръцете й. Лицето й грейва.

Забравям да й кажа „Хоу-хоу-хоу Весели празници“, понеже не съм циник, но се замислям обратно по пътя за случилото се. 

За пръв път не изпитвам онова неудобство, когато хвърлям боклука и до мен е някой от онези нещастни човекоподобни хорица, орисани от съдбата да обикалят и ровят по сметищата; някои от онези клетници, чиито деца са обречени вечно да са по-зле от теб и мен, и за които кошът с боклуци е детска площадка за игра, училище, социална мрежа, луксозен търговски център и извор на живот.

Неудобството, което съм изпитвал винаги в такива случаи е просто сконфуз, мимолетно и сектантско чувство на срам, че аз имам, а те нямат, но все пак е Коледа и мисълта за това чувство някак си не иска да изчезне така бързо, както преди.

Разсъждението над проблема ме повежда по наклоните на въпроса защо е така, защо ми е неудобно, и ме изправя в крайна сметка пред Великата стена на егоизма.

Често, когато до мен има клошари, докато хвърлям боклука си, се опитвам да ги погледна, да ги разгадая, да узная как са стигнали до този хал, но без да ги питам и предлагам помощта си, разбира се. Никога не успявам.

Сега обаче е Коледа и е вълшебно време. Сега успявам да ги разгадая, но чрез вглеждане в себе си.

Боклукчиите не са чак толкова различни от нас. Нима някои от предците ни не са изпадали в подобно трагично състояние? Нима не са били неуки, мръсни, дрипави, изоставени от всички и преследвани от лоша поличба?

Забелязал съм, че често боклукчиите са прилично облечени със стари дрехи, дори маркови. Значи някои полага грижи за тях!

Забелязал съм и обаче, че ако скитниците не са част от развеселена ромска бригада, те държат главата си приведена и не поглеждат в мен. Никога не успявам да видя очите им. Крият се.

Неудобството помежду ни взаимно ли е? Или просто те знаят, че ако отговорят на погледа ми ще ми стоварят най-тежкия срам, най-голямата вина и затова решават да ме пощадят.

Този най-тежък срам, тази неудобна истина е, че аз, ти, ние, вие на ТЕОРИЯ сме част от едно социално, хуманно общество на християнските ценности, на състраданието и взаимната подкрепа.

И макар че аз, ти, ние, вие сме образовани и млади, със силен дух за борба с неправдите, със изострена чувствителност към социалната несправедливост, с претенциите да сме добри и възпитани, всъщност стоим безучастно изправени пред ВЕЛИКАТА СТЕНА НА ЕГОИЗМА и в разрез с всичко човешко позволяваме това да се случва. Позволяваме в обществото ни хора да ровят по кофите и да подават ръка за милостиня. Това е унизително и античовешко. Това ни връща 100 години назад.

Да, всички ние плащаме данъци, с които социалните институции би трябвало да се грижат за социално слабите. Това обаче не бива да снема отговорността ни, защото сме на ясно, че грижите са некачествени и не оказват истинска помощ на нуждаещите се, не ги превъзпитават и не ги учат как да излязат от лошото положение, да избягат от неволята.

Всички роптаем срещу живеещите на наш гръб, сърдим се за социалните им надбавки, при все че и ние сме нуждаещи се, но не правим нищо за да прекратим това.  Институциите наистина помагат, но те само забавят, не прекратяват агонията.

А ние? Ние сме съучастници в неправдата с егоизма си, защото виждайки, че друг не може да свърши важната социална работа, не я вършим сами, чрез личния си пример, чрез натиска, който можем да окажем като гражданско общество и гласоподаватели на дебелогъзите и самодоволни некадърниците, приемащи и изпълняващи законите.

Махам с ръка на всичко това без дори да се опитам да променя нещо, било с разговор, или с друг малък жест, или може би казвам просто ТУКА Е ТАКА, знаейки, че по нашите ширини да променяш манталитета и възпитанието на когото и да било е изгубена кауза. Рано или късно ще ти отхапят подадената ръка.

Стискам малкото, което имам: – Богатите да дават, аз нямам!

Неудобната истина изчезва така бързо, както съм достигнал до нея и аз се прибирам на топло в своята крепост на невъзмутимостта, обградена от ВЕЛИКАТА СТЕНА НА ЕГОИЗМА.

Коледа е, а там някъде някой остава да рови в боклуците ми…

Президентът на Галактиката

Враговете над нас (антигълъбски разказ)

Стандарт

    В неделния ден Маврудий Винпромов стана къмту обяд и усети стържещо пронизване в корема си. Гонеше го махмурлийски глад след запоя от снощи. Маврудий нахлузи набързо един чифт бермуди, облече върху тениската си яке със щампа на кълвача Уди и излезе да си купи дюнери от арабина Пуди. Пътьом реши да хвърли боклука в близкия контейнер.

          И какво стана когато метна полиетиленовата си торбичка с боклуци в контейнера? ШОК И УЖАС – оттам изхвърча един мръсно лъскав гълъб-клошар, който с плясъка на крилете си сепна отпуснатия Маврудий и му прехвърли стотина паразити и буби по въздушно-капков път плюс един гълъбски сопол.

          Ошашавеният махмурлия подмина това препятствие със стоически мъки и една звучна майна. Продължи пътя си към дюнерджийницата на Пуди. В градинката на междублоковото пространство видя баща и син. Те управляваха една от онези модерни напоследък машинарийки – дроновете. Неумелият пилотаж на детето запрати летящата пластмасова джаджа в опасна близост до темето на Маврудий Винпромов.  Той се уплаши доста повече отколкото от гълъба, при все това, че имаше риск перките на дрончето да го скалпират с майсторската прецизност на червенокож войн от племето на шайените.

          Тогава в лявата част на мозъка на Маврудий се задейства зоната за логически операции. Синаптичните връзки свързаха две и две и той направи смела аналогия между летящите гадини – гълъба и дрона.

          И така де, моят съсед Маврудий ми сподели в мазето за тази аналогия. Реших да поразсъждаваме заедно над нея.

          Днес гълъбите в София са това, което ще станат дроновете след 5-10 г. Гълъбите са красиви птици, присъстват като символ на доброто още от древността. Посланици на мира и благата вест са. Даже Йехова пратил третия си ипостас (Дух свети) да кацне на главата на втория си ипостас (Исус Христос) под формата на бял гълъб при река Йордан.

          С тези одомашнени гълъби нямаме проблемация. Седят си в кафезчетата, гугукат си, въртят червени очички, цвъкат и общо взето са красиви.

          Проблематичните гълъби са онези неодомашнени помияри, които се мотаят постоянно в краката ти на улицата. Мелези с доста по-непривлекателен вид от Годзила. Ultimate хищници. Достойни наследници на Ти-рекс, които само заради малките си размери не са ни изтребили досега. Те се размножават без мярка и застрашават пътното движение, личната хигиена на човек и спокойствието на минувачите. Освен това цвъкат на поразия като летяща крепост от ВСВ къде що сварят и те плашат. Показват и чорлавите си глави, когато изскочат от контейнера докато си хвърляш боклука (както при комшията Маврудий).

           Тези клошарски, безпризорни зверове, носещи в приодата си грабителските черти на далечните си братовчеди птеродактилите, населяват улиците на София и се плодят по-скоростно от зайците в Австралия. Развъдник са на безбройни болести (а леговищата им май са някъде в блоковете ни). Представете си само, че под влиянието на секретно психотронно оръжие вкупом нападнат всеки човек, който видят на пътя си, както във филма на Хичкок.  Гълъбите са пълни психари – веднъж видях как трима гълъби си похапваха от четвърти, направен на мармалад от преминал през него бус – БЛЯККККСССС!!! Това даже не са птици. Те са адски създания, в които се вселени преродените души на земните грешници – убийци, изнасилвачи, педофили, политици, банкери и журналисти.

           След 10 години небето ни ще е пълно и с дронове. В началото сблъсъкът им с тромавите гълъби ще бъде кървав. Но след това дроновете ще вземат надмощие и ще се наложат като едноличен господар на небето в градската среда. Дронове за доставка на пица, за събуждане с почукване на прозореца, за пратка от Китай, за букет с цветя, за домашен любимец, за охранител на обект, за чистач на стъклата на високите сгради, за превозно средство и за заместител на момчето, което ти разхожда кучето.

          Отвсякъде погледнато дроновете са по-опасни. Сега, в развитите държави, текат процеси на регламентация на полетите им. С нарастващия им темп на разпространение в близкото бъдеще ни очаква небе, изпълнено с летящи хвърчикоптерчета. За да го визуализирате си припомнете само сцената от Star Wars II,  в която младото джедайче Анакин скочи от покрива на един небостъргач и буквално нямаше къде да падне, защото покрай него постоянно прехвърчаха дронове и летящи коли. Ай честито!

          Ами ако дроновете последват съдбата на гълъбите от днес? Не е трудно да се предвиди, че може да се появят безпризорни индивиди от тях, изпъдени от стопаните си. Тези нещастници ще ровят по кофите за смет и ще ни стряскат така вероломно, както и нехигиеничните гълъби го правят. Гълъбите си имат свое отрицание и това са дроновете, по-непоносимата напаст, която чука на вратата ни.

          Не ми се мисли за далечното бъдеще. Вчера гледах по талавизора шоуто на Венета някоя си, където съобщиха, че  делфийският оракул от ж.к. Сухата река веднъж, в бегъл промеждутък по време на сеанса с един мъртъв водопроводчик, видяла нещо съвсем неочаквано и плашещо, което обаче не било Сатаната. Открила й се картина от  40 години напред във времето, в която един хеликоптер с вида на Трансформърс натиснал с перката си копчето на някаква конзола и мигом пред него с маршова стъпка се явил човек. – Отиди до сервиза да ми донесеш малко машинно масло, че съм жаден – казал топтерът.

(А дано гадателката просто да се е объркала със сцена от филма  с Мегатрон, ама надали.)

Президентът на Галактиката