Приключенията на Митко – Бягство

Стандарт

–  Бягам. Намирам се на новото летище и около мене гъмжи от народ. Пулсът ми е ускорен. Всеки влачи по куфар. Оглеждам се притеснено и се отправям възможно най-бързо към гишетата за билети. По гърба ми се стича студена струйка пот. Преглъщам трудно слюнката си и виждам познайте кого?

    Петракис и Митко Репортерчето (още един колега от факултета по Библиотекознание) слушаха разказа на приятеля си Митко Калитков в голямата столова Четворката на Студенцкия град, притихнали в мълчание.

Наративът е прекъснат от ейне паузе, докато Калитков оглежда  изпод снайпера си две девойки с прилепнали спортни клинчета, и слушателите подканващо измънкват по едно – Айде, де, кажи, дееее…

–   Виждам Камен Воденичаров на гишето пред мен – продължава разказа за често повтарящия се сън Диоптърмен Калитков. Купува си билет за Канада. Цяла тумба изпращачи го провожда. Вдигнали са му голям плакат. Виждам ясно надписа – „Не бягай, бате Кацко! Не ни оставяй!!!“

–  Повече от очевадно е, че вътрешното ти Аз те съветва да си търсиш късмета зад граница. Тука не е за тебе, барт ми – проницателно тълкувателствува Петракис.

–  А това с Камен Во, допълва го Репортерчето, е символичен образ, който носи осъзнатата от теб пистина, че положението тука толкова е загрубяло, че вече не се търпи. Даже най-големият пропагандатор на „оставането“ – бяга!!!

Митко Калитков знаеше добре, че сънят му е посланик на подсъзнанието. Царски път към подсказваното решение на проблемите му от стаените дълбинно природни механизми за оцеляване. Бяха му пределно ясни асоциациите на всеки един негов сън, но, като опитен лекар, просто искаше да се допита до второ мнение за значението. Иначе нямаше навика да си разказва сънищата наляво-надясно. Особено розовите със Сашка Васева – хах.

Тримата амигос станаха и се разотидоха. Както обикновено от известно време, опаричилият се зубър-парвеню бе почерпил другарите си. Но крупната сума от 50 хилки, която Митко намери в книгата на дедо поп Симония от Казичене, бързо се топеше.

Няколкото неуспешни опита за стартиране на бизнес с известни картини върху тоалетна хартия снижиха капитала на прохождащия технологичен гений от 5-цифрено на 4-цифрено число. Без риск няма печалба – казваше си успокоително новият Елън Мъск, – всеки от моите бизнес идоли – Безос, Брин, Пейдж, Брансън, Мъск –  е падал и после се е изправял от нулата.

Но рекламната кампания в предаването на Антон Хекимян по БТВ се отрази отрицателно на реномето на фирмата и следователно на джоба на предприемач Митко. Матадорът Карамелов Калитков не можа да сдържи войнстващата си натура в тв студиото на БТВ и малко стана за резил, когато почнаха да се препират с нисичкото лукаво арменче за правителственото сервилничене на БТВ и лицемерието в слогана на новините – „Всички гледни точки“.

Спорът почна академично, но някъде по средата Митко се възпламени и нещата загрубяха. На изпроводяк си тръгна целия почервенял, изричайки язвителни нападки, акомпанирани с грозни гърлени викове, които успяха някак си да прозвучат в ефир: Хекимяне, хомонукулус нещастен, лилипут пъпчив, я кажи, като си миеш ръцете на мивката ползваш ли столче да стигаш до кранаааа…

Вследствие на антирекламната попара, която сам си надроби бизнесмен Митко, куп дебели домакини с безрезервни симпатии към манипулативното остроухо гномче Хекимян и висока покупателна способност за гъзпапир бяха изгубени като клиентела, заедно с ящните си тлъсти мажове, мухащи боб на поразия и съответно ходещи по няколко пъти на ден до кенефа с код кафяво.

За страничния наблюдател, който добре познава Митко, е пределно ясно, че еклектиката между неговото кредо и начините за преуспяване в България го обрича на неуспех. За да успееше той, трябваше първо да се наведе и да направи жалък компромис със собствената си съвест.

Калитков пръсна още куп пари за рекламите на художествената тоалетна хартия по БНТ. Рекламно лице на кампанията „Акай с изкуство“ стана Марта Вачкова, по-точно обемното и дупе, но и тук инвеститорът удари на камък. Продажбите не вървяха, защото БНТ я гледат само по селата, където домакинствата се бръшат с лика на Бойко Борисов, който неизменно бръчи вежди от всяка една страница на вестника в клозетя. А за другата част от зрителите на телевизията майка –  разните му там бедни интелектуалци, не ще и дума да става – те почти не се хранят, следователно и почти не дрискат.

Определено не беше лесно да се конкурираш с вече утвърдените марки тоалетна хартия на пазаря. А и за по-мащабна и постоянна рекламна кампания се искаха по-солидни капиталовложения.

Бикоборецът на сивата икономика все повече се отчайваше и отчайваше. Нима това бе залезът на неговия бизнес план, крахът на идеята му за революционизация на българската икономика? Фиаското на битката срещу Златолюспестия гигант на пазара?

В пристъп на агонично умопомрачение и в безумен плен на нуждата да си набави капитал обиграният разконспиратор на агресивната телевизионна пропаганда падна жертва на схемата с билетите от Националната лотария, създадена от ДС престъпника на прехода , г-н Черепа. Трезвата преценка изостави Митко Калитков и той препусна с подивялото стадо към будките на Лафка, за да търка до празен портфейл и краен предел билетчетата с мними печалби.

Приятелите му не разбраха за този хазартен френетизъм. Може би щяха да го вразумят навреме преди да изхарчи до стотинка спестяванията си за близо 1000 най-различни и разноцветни хартишки с логото на ужким националната лотария и плешивата тиква на  Иво Андонов. А може би – не?

Цяла неделя обезумелият мечтател за реални осигуровки търка с щастливата си юбилейна монетка от 1981г. билети пред погледа на Данчо Мазника и под съпровода на чалга мантричните звуци на тонистораровата песен – „Милионерче“.

Съвсем накрая преимуществото на закупеното количество надделя над каръка на Митачето и той наистина намери печалба.

500 хиляди лева!

Новата крупна сума за втори път ощастливи плебеят по рождение и той заскача из стаята в неистова екзалтация. Песента „Милионерче“ на Тони Стораров гърмя до късно през нощта в малката студентска стаичка, където на купон с лимонада и зрънчо Слънчо бяха сбрани набързо Данчо, Райна, Петракис и Митко Репортерчето.  Всички дружно споделиха радостта на приятеля си. Без фанатизъм няма победи, нали?

Призори, когато веселата компания се разотиваше, а Райна неочаквано реши да остане да спи при новоизлюпения честит богаташ, Свръхазовата особа на Петракис каза нещо смущаващо на Митко, докато беше на вратата и се обуваше.

 – Митаче, то всичкото е хубаво, ама не е ли това твоето когнитивен дисонанс. Добре, радвай се на парите, но нали довчера ти беше най-яростният враг на пладнешкия обир, който лотарията стоварва над скотовете. Не предаваш ли ценностите си?

– Извинявай, не трябваше да го казвам. Забрави. Изживей мига и не му мисли – сепна се Петракис и съобразително помъкна Данчо Мазника със себе си, за да освободят терена на Ромеото и Райна.

И наистина, Митко Калитков беше на гребена на вълната. Опиянен от добрата слука, развълнуван безмерно от нулите в печалбата си и размечтан за светлото бъдеще с изведнъж омекналата в ръцете му Райна, той бе в екстаз. Розовите очила му прилягаха.

Мина се седмица и дойде часът на получаването на наградата. Времето беше достатъчно на Митко за да се отърси от първоначалния делириум и да помисли за ситуацията.

Никой не му даваше даром тези пари. Те бяха натрупани от постъпленията на безчет бедни, отрудени и обременени, оскотели малки хорица от народа, които са пръснали последните си стотинки за лустросаните билети, вместо за хляб, с надеждата, че обещаваната сума от 5, 10, 20, 50 или 100 хиляди лева ще ги измъкне завинаги от мизерията. А на върха на пирамидата от хазартни фирми и фирмички, букмейкърски клубове и телевизионни шоута беше ОКТОПОДЪТ, прострял пипала в цялата държава – от столицата до най-малкото и затънтено селце в Странджа-Сакар, смучейки с ненаситните си вендузи от нищожните заплатки на пролетариата.

По пътя за студиото на НОВА ТВ, докато се возеше в бусчето на предаването на лотарията, Калитков бе изправен пред антиномията между рационалния егоизъм и емоционалния идеализъм. Две възможности се изправяха пред него. 1) Да се продаде, да потъпче основните начала на личността си и да заживее в охолството на бохема, ставайки съучастник в грабежа на масите, или 2) да продължи войната срещу съвременните инквизитори и тирани на страната си.

Това си беше значима алтернатива.

А идеята за преобразуване на българската работна среда чрез нови начала и позитивен тласък, се бе убедил Митко, – тя е бита карта. Не е осъществима на този етап в Чалгария – може би чак когато се сменят поколенията след 100-тина години, чак тогава „България ш’са опрай“.

*************************************************************************************************************

Митко Калитков решително пристъпи в лъскавата сграда на НОВА ТВ. На лицето му се четеше добре познатия фанатизъм от славните подвизи срещу мръсните капиталистически измекяри. Сега се изправяше срещу „Кинг Пин“ и с оглед на големия залог бе необичайно нервен. Но жребият на избора му бе хвърлен.

В ръцете си младият очилат мъж държеше пакет от любимата си кучешка храна Pedigree. Очевидно това и хрускаше.

Лъскава и сексапилна асистентка в минижуп го поведе по лъскав коридор към лъскавото студио. Минавайки близо до гримьорните Калитков успя да надзърне в една от тях, където видя лъскав хомосексуалист с лачени обувки да лъска с малка четчица лъсналото теме на водещия – Иво Андонов.

 – Мама ви лъскава, процеди през зъби аятолахът на безработните висшисти, глозгайки настървено поредната кучешка бисквитка.

Митко седна на седалките и се вля в морето от опиянени селяндури. Миризмата на чесън, пот и обор можеше да бъде усетена дори от човек с тежка форма на хроничен синузит.

 Едър бамбашка  момък на около 30-тина години сръчка Митето с лакът и му рече:

– Братчет, аз съм от Харманли, тракториста Гошо ми викат. Ся ша видиш как ша ги взема милионите. Ша спичеля, ша спичеля – сабалян ма сърбяха ръкити, ама бол. Усещам, усещам, че днес е денят.

На което, почесвайки се по брадичката,  Калитков отговори с рицарско снизхождение: Да, приятелю, днес е денят, в който всички ние ще спечелим.

3, 2, 1… Камера.

 – В началото на днешния празничен ден за нашите бъдещи милионери искаме да Ви представим новия си билет.  – обявява водещия Иво Андонов и подлага реплика на анорексичната си перхидролена асистентка, която гъне клечкестите си концлагеристки  крачка, излизайки по-напред.

 – Дами и господа, представям Ви най-новия билет – пискливото и гласче дразни като стържене по дъска с тебешир. – Това е супершанс Би Кей Би (БКБ)

Митко не устоява и подвиква лекичко – Съкратено от „Баламурници, купувайте билетили!“, нали? – хаха – подхилква се той.

Перхидролката сви леко изписаните си с черен флюмастер вежди и продължи да чете ауто-кюто.

– Първо ще чуем историята на Кольо Патарански от Каспичан, който си спечели напълно заслужено 15 хиляди лева от играта Пирамиди-фараони.

На видеостената тръгва клип със селяка:

"Ами, късмета ми дуйде. Т'ва е, т’ва е най-голямата сума, която съм 
давал за билетити. ДосЕга  съм купувал по 5 лв. билета. Ама понеже 
бай Мирчо кръчмаря ми ги пробута на примоция и зех десет парчета. 
Изтръках ги без да стане нищо, ама от единия спечелих още два. 
Зех и тях и усетих, че нещо че стане. И  като изтърках първия се показаха
пет средни пръста с надпис „КОНГРАЧУЛЕЙШЪНС, мистер Череп тенк Ю“. 
После се натрясках от мъка, като запазих втория за след осмата ракия, 
когато обичайно пак ми става весело. Тръкнах и него и ти да видиш - 
падна ми се 20-ти хиляду лева. Брех, викам, жинъ, тая вечер щ'а пра'я 
дива и щастлива.
С парите че купя Опел Аскона, а на жинътъ – ексурзия в Павел Баня, нов
пенюар и 5 кила баклава. Че запиша моя дънгалак на шафьорски курс също.

 

Бурни аплодисменти бликнаха изпод яките ръце на публиката. Даже Митко лекичко се просълзи от пасторалната идилия на бедния човечец от Каспичан. Кола, почивка в Павел баня и баклава – какво му трябва на човек, за да се усмихне на живота.

Е, да, във фееричния репортаж не се казваше колко заеми е взел човечецът, как мизерува и дава голяма част от оскъдната си заплата, за да пълни гушата на лотарийните босове, ама кой пък ги гледа тези работи!  – това си помисли иронично рицарят на печалния безработен образ, очаквайки своя ред на сцената.

 Плешивия Иво Андонов се възползва от настъпилата еуфория и подема отново.

 – А сега на арената ни пристъпват напред гладиаторите в днешния брой на Национална лотария. Те ще се борят по-късно за този чисто нов автомобил Форд Ескорт.

– Това са Афиже от Омуртаг, нашият брат ром от Факултета Нешко и баййй Петко от Сунгурларе.

 – Както казах, наградата е този чисто нов автомобил, моля, покажете го на камерите, а при асистентката ми Радка, аааа, Рая (перхидролената анорексичка), има утешителни награди.

Няколко глуповати състезания минават в студиото и най-накрая идва ред на безмилостния демоничен възмездител Митко.

Андонов:

– Ето уважаеми, това е късметлията Димитър Калитков. Той си спечели колосалната сума от цели, чисто новички 500 хиляди лева, уважаемииии зрители.

Митко излезе дебилно ухилен на сцената и застана до дългия мафиотски бос от Под прикритие.

 – Раче, ааааа, Рая, донеси, моля те, чека с печалбата.

 – Митко, нали мога да ти викам така? – обърна се фамилиарно лъскавото длъгнесто кубе към Калитков.  – Кажи ни какво ще си купиш първо с парите, как ще ги похарчиш.

 – Хъкккк-ъъммм… Ами, като за начало мисля да отскоча до Сърбия до черния пазар на оръжие и да си взема един Калашник. После ще се върна тука и ще ви изпозастрелям всички – хъ-хъ-хъ – шегувам се, бе, човек.

 Андонов лекичко се облещи, но запази самообладание и се обърна към публиката.

 – Виждате, уважаеми, че нашият гост – Митко, има необичайно чувство за хумор.

 –  А, ето я и Рачето, аааа, Рая.  – Заповядай Мите, това е твоята награда, – подаде на Митко големия картон с изписаната печалба водещия. –  спечели си я абсолютно честно.

– Продължавайте да играете в невероятните ни игри, за да станете стопани на суми, дори по-големи от тази тук, уважаеми дами и господа.

 – Извинете, може ли да кажа нещо – прекъсна речитатива на водещия, Митко, посягайки към микрофона.

 – Да, да – заповядай Мите – сподели ни.

 – Ами, искам да Ви кажа, уважаеми, подема Митко, че печалбите тук са залъгалки за малки деца. В белите държави на запад наистина човек може да изплува от тинята с джакпота на техните лотарии, но тук, в Чалгария, тези суми са смешни.

-Това е измама!!! – развика се той.

 – Вие ще спечелите най-много като спрете да играете на тези глупави игри и започнете да спестявате остатъците от мизерните си доходи. Влагайте ги в банки, купувайте акции, финансирайте образованието на децата си, но никога не се хващайте на номера с бързата печалба, която ви обещават лъскавите и измамни водещи.

 – Мите, моля те, дай микрофона – опитва да изкопчи микрофона от ръцете на Митко  водещия Андонов.

Митко го изблъса и отскочи назад с думите: – Чакай малко мекеренце мутренско. Нямаш право да говориш, след като си си продал задника на Черепа и кликата му.

 – Хора, народе, от лотарията печели единствено този, който я организира. Това е Божков Черепа. Мутрата, която вкара премиера Борисов в политиката. Престъпникът, който краде от всички нас с протекцията на държавата. Чуйте ме… Всичко е измама.

Грамадният Андонов, подкрепен от асистентката, се нахвърли срещу Митко, за да му вземат микрофона, но той ловко го отбягна и го халоса здраво с дръжката на микрофона по главата. Асистентката Радка почна да пищи, докато Митко я почна с картонения чек по красивата главица. Накрая Митко скъса чека и потъна сред масивните тела на охранителите, които го изнесоха на ръце сред бурните съпротивления и викове -Мафия, Мафия.

Триумфиращият Калитков се прибра късно вечерта, раздърпан и охлузен от спречкването с охранителите на НОВА ТВ, но завари в стаята си ошашавения Данчо, който бързо се стрелна към него.

 – Митак, бързо трябва да офейкаш. Идваха да те търсят едни горили. Цели гардероби. Видях, че на кръста единия имаше кобур. Знаят къде си. Тук не е безопасно. Тоя гад, дето го изобличи, притежава държавата. Не можеш да се скриеш. Бягай!

*************************************************************************************************************

Райна, Петракис, Репортерче, да знаете, че бягам. 
Намирам се на новото летище и около мене гъмжи от народ. 
Дано да не ме забележат сред толкова хора. Взех набързо някои неща. 
Купих си билет и заминавам надалече. 
Не мога да ви кажа къде, защото мутрите ще ме намерят. 
Ще се върна някога. Не ме забравяйте.

   Този общ есемес получиха приятелите на Митко Калитков в деня на неговото бягство и повече не го видяха. Така е и до днес.

   Желаем ти късмет, бедний Калитков. Чалгария се оказа тясна за твоята душа. Дано намериш прибежище там, където отиваш. Дано разберат идеите ти и откликнат на тях. Вива Калитков. Венсеремос.

 

Бандата на Комароушън

Стандарт

     Щом се стъмни Устрел, Жилото, Смукача и техният бос – Острието Оушън –  излязоха от „бърлогата“. Хай-тек ловците планираха нов мащабен удар.

   Потният дебелак от снощи не им се услади много. Нямаше никакъв адреналин и тръпка. Светнатата лампа беше като огромна табела с надпис WELCOME.  Те просто влязоха с маниера на обикновени взломаджии през широко отворения прозорец. Боднаха шишкебапа набързо и се прибраха. По пътя Смукача, който винаги си беше по-лаком, повърна ниско качествения елексир. Решиха да не повтарят адреса на Порки Пиг.

    Тази вечер си търсиха нещо по-специално.

   Шефът им спомена, че бил чел в „Дейли комаркроникъл“ за някакъв луд тип от 6-я етаж, който криел под кожата си висококачествен трезор с елексир от А положителна. Мерките за сигурност били сериозни, но предизвикателството си струвало. А с плячката щели да могат да се подсигурят до дълбоки старини.

    Планът бе съставен в движение, а задачите – веднага разпределени.

    Смукача слезе до ел. таблото в мазето.  С любезното съдействие на 0,5 мг. експлозив „C 4“ взриви два кабела и прекъсна захранването на апартамент 6 Б.

  Така командосите спряха действието на невидимата преграда от включения в контакта Райд, пречещ им да влязат през прозореца. Изгасна и комарната LED лампа, създаваща убийствената ел. дъга, която така магнетично примамваше инсектоидите  с омагьосващата си светлина.

    Очевидно си имаха работа с маниак.

   След като си разчистиха пътя от минното поле, оставаше само Устрел да използва екзоскелета и да надигне комарната мрежа от сребърни нишки на прозореца, която се явяваше последна бариера пред хранилището от А положителна.

  Стана. Конструкцията се поддаде, Устрел избута с лекота мрежата и преминаха.

 Оушън даде сигнал на групата да си сложат фасетните очила за нощно виждане.  Нахлузиха ги ловко и веднага фиксираха целта на операцията.

  Насочиха се  към обекта в бойна формация „буреносен инсект-рейнджър“.

   Жертвата се въртеше в леглото си в REM¹ – фазата на съня.

   Изведнъж Острието Оушън залегна. Всички го последваха. Появи се непредвидено препятствие, което усетиха болезнено силно. Симптомите им бяха световъртеж и дезориентация.

  Без съмнение някакъв ултразвуков импулс по последен писък на антишпионските технологии им оказваше влияние. Хакерът на групата – Жилото, извади лаптопа си и започна бърз анализ. Откри, че източникът на дискомфорта е смартфонът на нощното шкафче. Специалната програма на Жилото „Окото на Бог“ засече, че от телефона е активирано приложението Mosquito Repellent.

 Тогава всички разбраха че изродът в леглото беше нещо повече от маниак. Той беше зъл гений с отблъскваща параноя.

  Оушън нахлузи антирадиационния костюм, разработен в секретната лаборатория на братовчед му от Фукушима и тръгна с мъка напред.

  Той беше въвлякъл екипа си в тази рискована мисия. Като лидер и организатор, като капитан на отбора си от бивши пехотинци, негова беше отговорността да ги върне невредими в базата. Дори и с цената на живота си.

   Само обучението в чуждестранния легион на локвата от съседния квартал му помогна да издържи физически до края. Смъртоносният application Mosquito Repellent беше изключен чрез умела импровизация, достойна за уменията на бойскаут-първенец. С помощта на  клечка за уши Оушън успя да имитира докосването на човешки пръст по сензорния дисплей и спря ултразвука.

   Композицията на екипа отново влезе в релси и завърнали кондицията си  Устрел, Жилото, Смукача и  Острието Оушън се насочиха необезпокоявани към обекта. Вече си представяха как със заграбените липиди и въглехидрати на елексира му ще си уредят живота. Един мислеше да отвори италиански ресторант на пресечката на Пето авеню и Седма. Друг мечтаеше за семейна идилия с гаджето си от гимназията…

Засечка!

   Нов проблем! Целият трезор бе завит с дебел, непромокаем юрган, въпреки нощната безветрена жега на юлските горещници. Само главата му стоеше отвита. Но достъпа към нея също бе силно възпрепятстван. Параноикът в леглото си я беше омотал в тънка мрежа за прозорец. Под нея челото му лъщеше от пот, като огромен мазен бонбон.

  Бандата кръжеше от 3 минути над непревземаемата мазна крепост и обмисляше оттегляне. Пронизващият звук от крилцата на комарите пореше въздуха, изпълнявайки зловеща готическа симфония. За пръв път в живота си Острието Оушън бе разколебан. От демонът под юргана можеше да се очаква всичко.

  – На абордаж!!! – изкряска надъхано Смукача, точно когато командирът Оушън се бе подготвил на свири отбой.

Лакомият и невъздържан бивш контрабандист на плазма Смукача подведе останалите след себе си.

– Ще надупча клепача на това говедо с новото ми  0,200 милиметрово свредло, провикна се в истерията си той.

   Оушън се опита да ги възпре, но Устрел и Жилото вече бяха полетели след нетърпеливия си партньор и забиваха бормашините си през дупчиците в мрежата точно  в изпъкналата вена на челото на завития с три ката одеала параноичен Гад.

   Тогава се случи най-страшното. Запотената Годзила се събуди от едно невнимателно жужване в ухото и светна нощната лампа.

   Каква непредвидена грешка!!! В бързината не я бяха забелязали. Последно поколение 300 луменова акумулаторна лампа DECATHLON. Не й трябваше никакъв достъп към ел. мрежата и тутакси засия с изригващата сила на слънчев протуберанс.

    Така, лакомията на Смукача пробуди гибелното зло, последната брънка в еволюционната верига на върховния хищник. А именно – ядосаният от буболечка човек.

А ако си с размерите на комар – с такъв развилнял се допотопен исполин  не бива да се гъбаркаш.

     В паниката всички се разбягаха накъдето им падне.

    Смукача загина пръв, опитвайки да повдигне отново комарената мрежа на прозореца. Върху му със силата на огнено-жупелна стихия от Апокалипсиса се стовари свещената джапанка  Boomerang.

   Жилото и Устрел използваха маскировката си и кацнаха на една тъмна лавица.   Сковани от страх и ужас. Очаквайки гибелта си.

   Само Острието запази самообладание. Той кръжеше из стаята  и търсеше изход. Знаеше, че ако кацне, то десницата на оногова, който ги дебнеше, ще излее гнева си върху му с невиждана и страшна сила.

   Оушън за пръв път виждаше джапанка с 45-ти номер. Смятаха ги за мит. С бандата досега  бяха се натъквали на пискливи момиченца, размахващи чехли до 36-37 размер, но 45 номер вече беше уродска работа.

  Дойде ред и на другите двама. Звярът вече се беше поразсънил и разтърка гурливите си очи с размерите на небесни сфери. Зрението му се подобри. Последното нещо, което Жилото и Устрел видяха в предсмъртната си агония, бе тъмната поличба на надвисваща сянка, обхващаща цялото въздушното пространство над тях.

  Плясс – чу се гръмовен тътен и звуковата му вълна разпори грохотно небесата. Двата комара в мигом претърпяха метаморфоза от стадия на имаго до отрязък от платно – мацаница на абстрактен художник с психо-соматично разстройство.

   Последната мисия на Острието Оушън завърши. Петминутният му полет над кървавата вакханалия го изтощи и на предела на силите си той кацна омаломощен на тавана. Не мина и минута, когато чу тръбен звук и глас от небето – В ИМЕТО НА КРЪВОЖАДНАТА БОГИНЯ КАЛИМА, УМРИИИ ГАДНА БУБО!

  Безпощадният изтребител с джапанка номер 45  изпрати доблестния войн от комарската дружина на принудителна екскурзия в буболеческата Валхала, а в памет на храбростта му върху латекса на тавана остана малко червено петънце.

¹ от англ. REM – Rapid Eye Movement -бързо движение на очите. В тази фаза спящият сънува.

Президентът на Галактиката

П.П. Откъде научих тази история ли ще ме питате?

– Случайно нося 45 номер и имам лампа от DECATHLON.

Слочайносс? – Не мисла!

Комарамбо: Първа кръв

Стандарт

      Необичайно топлото време за сезона имаше своите забележими последици.

  Антропогенният фактор оказва пагубното си влияние върху биосферата от индустриалната революция насам, но за последните 200 години толкова непривични температури никога не бяха спохождали климатичния ни пояс. С всяка изминала зима виждаме как следващата е по-топла и мека, а лятото е по-прохладно; удивяваме се на изместването на любимите ни четири сезона и твърде рядко се замисляме за гибелния ефект върху природата.

     Да, определено глобалното затопляне ще бъде бичът на 21-вия век, а парниковият ефект – негов флагман. Едва средата на февруари е, а живакът по стълбицата е стигнал почти 20 деления. Плодните дръвчета са напъпили,  пойните птички объркано огласят с подранилите си симфонии все още глухата и пуста сивота на бетонните квартали.

    Средата на февруари е. А снегът се е стопил отдавна. Още през януари посевите се простиха със своя топъл зимен кожух и едва ли ще израснат оптимално до жътва. Снеговете се топят скоростно и реките са по-пълноводни от нормалното. Информацията за това е смразяващ предвестник на наводненията, въпреки че гласът на диктора в БНР, който съобщава нивото на Дунав, не трепва.

     Мечките от природните резервати са се събудили преждевременно – кисели, сърдити раздразнени и гладни. Той също се събуди по-рано. Жаждата за кръв задвижи метаболитните процеси в организма му, а абсистентният глад разтрисаше неистово мускулестото му тяло в досадни конвулсии.

    Мъката по загубата на любимия чичо Оушън го завладя моментално. Заглавията на таблоидите още отекваха в главата му: „БАНДАТА НА КОМАРОУШЪН СМАЧКАНА С ДЖАПАНКА ОТ МАНИАКА НА 6-Я ЕТАЖ“.

  Вестта за болезнената раздяла с най-близкия му роднина го завари на финала на обучението в школата за елитни командоси „Джи фор Ес“. Още не можеше да повярва, че комарът, който го убеди да се запише в армията на Комерика, комарът с главно К, който бе негов младежки пример и идеал, който го вдъхнови да се бие за „комарокрацията“ в близкия ж.к. Изток, вече го нямаше.

   Разпределението на фронтовата линия  изпрати младия рейнджър далеч от локацията на Маниака, но той се закле да  намери архизлодея убиец.

  Оттогава научи много. Научи как да се крие в сенките и да издебва изненадващо жертвите си.

   Повишиха го в зелена барета. Събра почти галон от елексира в трезорите на Комерика, получи два ордена за храброст и медал „Пурпурно сърце“.  Нахапа много, ама много хора. Подлуди още повече, но жаждата за мъст не го напускаше.

   Комарамбо опита да се отърси за момент от спомените си. Висчко около него обаче го тласкаше обратно в тях. Погледна изрезката от вестник „Дейли комаркроникъл“, залепена на огледалото. Заглавието гласеше: „НОВИ СНИМКИ НА ЗЛОВЕЩОТО ОРЪЖИЕ номер 45“.  Стисна юмруци.

     –  Око за око, зъб за зъб, кръв за кръв! – процеди през зъби Комарамбо. Ще те пипна, копеле.

    Мислеше си да го изненада. Кой би очаквал атака от комари в средата на февруари?

    Наистина, Маниака бе прибрал отдавна екипировката си и блажено се наслаждаваше на живота без насекоми, без алергии, без фобии и без истерични писъци при сблъсъка с всяка по-едричка „Drosophila“.

   Сега имаше други дертове – грипната епидемия върлуваше от седмица, а един кофти тип в автобуса така се изкашля, че само скафандър на тежководолаз би го предпазил от вирусите. Втори ден го втрисаше с температура 40 градуса. Отвори само веднъж прозореца, за да влезе свеж въздух, но това беше достатъчно на Комарамбо да се промъкне.

    Зелената барета се спотаи в тъмнината под леглото, провери още веднъж масивните свредла М-16 и зачака.

     С потъването на града в нощта очакваният миг за отмъщение настъпи.  Комарамбо излетя от стартовата си площадка под леглото. Правеше разузнавателен полет.

        Тишина и мрак.

       Командосът нахлузи фасетните очила за нощно виждане и огледа периметъра.

      Маниака спеше непробудно, нахлупил малка нощна шапчица с пискюл. От време на време откъм задните му части се чуваха гърмежи, придружени с миризма на сяра, като че ли от полеви взривове. Комарамбо реши, че това е отровен боен газ, може би германско производство, и съобразително нахлузи противогаза си.

      Баретата-комар се увери, че няма други капани и кацна крадешком върху носа на спящата си жертва. Огромната зачервена камба бе обилно запотена и Комарамбо не се затрудни в пробиването й. Сондира на три места и изсмука поне 0,2 милилитра елексир. Изкуши се и сръбна малко. Наистина беше първо качество.

      – Пустата му „А“ положителна! – изруга той и пристъпи към втората част от плана.

      Изключи хай-тек заглушителя за крилцата си и уверено започна да жужи в ушите на Маниака.

     Бзззззззз, бззззззззззз, бззззззззз, бзззззззззззз – заход, след заход Комарамбо пикираше над огромния мазен бонбон, представляващ главата на човека, и му жужеше ту в едното, ту в другото ухо. Друг комар на негово място би казал, че това е чисто самоубийство, но не и Комарамбо. Той целенасочено се стремеше към събуждането на Гада. Искаше да се разправи с него като комар с мъж.

         Усилията му дадоха резултат. В пълно недоумение спящият Маниак се пробуди и обхванат едновременно от погнуса и ярост светна лампата. – Бах му мамата, как може да има комари по това време? – удивено възклина.

          Комарамбо даде началото на психоатаката си. Той се покри дълбоко под леглото и затаи дъх. След няколко минути лампата угасна, а след още няколко отмъстителят-комар повтори набега си.

          Бъзззззз, бзззззззззззззз,бзззззззззззз. – най-страшният звук в нощта.

      Комарамбо беше два пъти по-бърз, по-маневрен и по-хитър от бандата на Комароушън. Криеше се на немислими места. Камуфлажът му бе удивителен.

       Маниакът пи два течни аналгина и повиши концентрацията си, но нищо не можеше да се сравнява със скоростта на комара.

     Упражнението със святкането и гасенето на лампата се повтори още дузина пъти, и Маниакът най-накрая осъзна, че се гаврят с него.

        Омаломощен от високата  температура и късния час някогашният велик инквизитор сега беше като беззащитно паленце. А и кой смъртен би могъл да се бори с комарите, докато има 40 градусова температура.

          Комарамбо продължи. Нямаше жал. Жужеше, пикираше, бръмчеше и хапеше нагло безсилната си плячка. Сега 45 номеровата джапанка Boomerang в ръцете на Маниака изглеждаше като детско ветрилце. Движенията на Гада бяха толкова бавни и замаяни, че дори охлювът Стамат – старият плужек с ревматизъм, който ползваха за мишена новобранците в школата за комари-командоси,  би избегнал ударите.

        Фанатичният комар Комарамбо бавно и методично изстискваше силите на човека. Още повече го настърви вида на едно малко петънце по тавана – лобното място на чичо му Оушън.

       На върха на своята безпомощност Маниака се сети за единственото оръжие срещу инсекти, с което разполагаше извън ловния период. Последната му надежда за избавление от напастта.

       Той грабна бързо от килера аерозолния спрей против буболечки и неистово започна да пръска из цялата стая. След двуминутно пръскане в тясното помещение се образува гъст слой мъгла, а Маниака така се нагълта с изпаренията, че падна в безсъзнание.

       Комарамбо се бе оттеглил на безопасно място под леглото, но противогазът не успя да го спаси. Получи болезнени и големи изгаряния по тялото си. Все пак оцеля.

        На следния ден, когато медицинските екипи извадиха Маниака от стаята и го откараха за лечение в болница Софиямед, Комарамбо съумя да се измъкне през прозореца, отворен за проветрение.

      Подвигът му бързо се разчу в Комерика.  Мачовският  образ на новия екшън герой, обхванал с яките си крачка два мощни автомата и препасал мачете, не слезе в продължение на месец от страниците на пресата.  Той се превърна в национална емблема и символ на „комарокрацията“.

     Това обаче не бе неговата воля. Славата го отблъскваше. Щом излекува раните си, Комарамбо напусна армията и баретите, напусна Комерика и заскита по панелните блокове в търсенето на нови насилници над комарите и в борба за утвърждаването на „комарокрацията“.

Президентът на Галактиката

Абоминацията

Стандарт

(Автентичен анектод за това как Божо накара Царя-жрец  от Варненския некропол да признае, че е българин.)

Божо и Веждичката за поредна вечер се „направиха на кучета“.

   Първо почнаха с Dom Perignon White Gold Jeroboam (400$ бутилката), подарък от галантния господин и президент-директор на Лувъра Жан-Люк Мартинез. Продължиха с арменско бренди Арарат (около 53000 арменски драма, или към 200 лв. бутилката), което миналата седмица техният добър приятел Астор донесе, но в старанието си да демонстрира някой и друг фокус без да иска запиля брендито  (намериха го чак вчера в един отдалечен  скрин до лабораторията, където реставрираха първия български чушкопек). След това изкъркаха две бутилки Ром Сантяго де Куба Аниехо и замезиха с туршия от пресен чесън, джанки и копър (ефикасен апотропей против вампири, според Божо). Почерпката последва с достоен континуум от два коняка Курвоазие и половинка водка СССР от Волгоград. Накрая се отрязаха с 52 градусова домашна двулитровка, потекла от мераклийските казани на сливналията дядо Вълчан, потомък на един от славните 100 войводи.

          По едно време Веждичката стана да си ходи и каза:

          – Приятели! – не че имаше някой друг освен Божо, но министърът на културата вече виждаше тройно и пред него си седяха трима Божовци, които взаимно си даваха наздраве.

        –  Приятели, аз ще тръгвам, че утре сутринта имам пресконференция в Квадрант 500, а после ще развеждам едни гости от Павликени в Азербейджан, или беше обратното. Освен това трябва да изкарам виза на две мумии и да питам Лили Иванова дали ще пее на сватбата на племенник ми Онур. Депозитът от КТБ би трябвало да й стигне за хонорар.

                                                                   *    *    *

          Божо остана да се налива с първака сам като куче и се сети за Боко.

– Брей, то наистина било голяма мъка т‘ва да си сам, бе. Разбирам го сега премиера – си каза той – Дай да взема да му се обадя. Ей така. От състрадание. Да му кажа, че го разбирам колко му е тежко. Пък барем и някое министерско кресло  може пак да отпусне завалията.

          Набра бившия си работодател от служебния телефон, антика от фердинандовото време, но точно когато Боко вдигна, Професора почна да заваля думите и не можа да се представи. После го набра пак. Борисов, явно раздразнен, че го безпокоят толкова късно (все пак става в 6.00 сутрината юначагата), избухна и изкряска на фалцет:

– Недей звъни повече на тоя телефон, че щи дам един Иван! Много като тебе вече плакаха! Недей, затвори, и си гледай приятно вечерта. Знаеш на кой звъниш, знаеш, че мо‘а та намеря!

                                                                     *    *    *

    Натъжен и още по-сам, Божо гаврътна две мастики за изпроводяк на себе си и тръгна да се прибира, минавайки по коридорите на НИМ като кучето на крайния квартал. Мънкаше си под носа:

– Защо бе майка му стара? Защо толкова злоба, бе? Ей т‘ва не мога да си обясня при тоя шибан народ, при тея шибани колеги? Защо такава злоба към колегата си?

        Премина бавно покрай залата за българското средновековие и подвикна провлачено към портрета на хан Аспарух: – Ех, Аспарухе, Аспарухе, да беше го забил тоя твой меч малко по на запад, бе, майка му стара. Виж ни на к‘во дередже сме ся тука.

          По стълбите към изхода му се зави свят и се наложи да ги слезе на четири крака. Обаче се търколи на надолнището и се изтупурка право в залата за праистория. И то точно върху предпазното стъкло на вдълбаната в нишата на пода възстановка на древен гроб – гроба на Царя-жрец от варненския халколитен некропол.

                                                                     *    *    *

          Божидар Димитров остана на мястото си за 20-тина минути. Изглежда че от опиянението беше заспал сладко, сладко като същинский младенец в родилното (но не на Софиямед). Доброто храносмилане и чистата му съвест, както и литрите погълната огнена вода го изпратиха на много приятен круиз в страната на Морфей, нищо, че беше задрямал върху зловещия озъбен и изцъклен скелет на митичния Цар-жрец.

          Но, кой точно е този Цар-жрец и за какво се е борил?

          Археолозите са го изровили от варненския некропол през 1974г. Дотогава той си е лежал кротко в своето праисторическо гробище цели 6224г., демек – от началото на света, според някои хамирикански богослови поне.

          Съгласно проучванията, до въпросното праисторическо гробище е имало няколко селища, чиито жители са изпращали в отвъдното своите покойници през общия за всички некропол. Населението е било част от една от най-древните култури на Балканския п-в, усъвършенствала се в занаятчийството, ковачеството, златарството и други ювелирни изкуства. Учените твърдят, че златните украшения, които са намерени в разкопаните гробове, са първото технологично обработено злато в Европа.

          Поселенията на древните хора, живели край Варна, се намирали до сладководно езеро. С течение на времето, към 4000г. пр.Хр., вследствие на нашествието на по-развити племена от север или на промяната на климатичните условия и покачването на морското равнище варненската златна култура изчезнала и оставила след себе си единствено следите на своите мъртви.

         Царят-жрец се отличавал по всичко от останалите инхумирани индивиди. В момента на смъртта си той бил около 45 годишен. Висок към 1.75 (истински исполин за времето си) и обграден от накити и златни предмети, равняващи се на 1,5 килограма чисто или примесено злато, сред които: каменна брадва-жезъл (символ на властта на покойника), останки от инкрустация на лък, златни дискове и златен фалически накрайник (демонстриращ голямата потентност на погребания). Интерес буди и констатацията, че Царят-жрец имал перфектни зъби без нито един кариес. Точка.

          Оттук-нататък конвенционалната  наука мълчи и се намесват спекулациите на параисториците и протохронистите. Тук приключват и 20-тината минути, през които Божо блажено похъркваше върху възстановката на гроба.

                                                                     *    *    *

          Божо бавно се размърда и направи несполучлив опит да се повдигне. Главата му така тежеше, сякаш върху й се изсипваше цялата гравитационна тежест на Вселената. Остана неподвижен, както си лежеше по очи върху гроба, и се вгледа в Царя-жрец. Каза му:

   – Ех, царю, царю, лесна е твойта. Отдавна си си изпял песента, а аз имам национална идеология да възраждам, обезверен и скотски народ да укрепвам. Добре че са такива като теб, да ми помагат да обяснявам колко велики сме били българите навремето.

          След тези си думи Божидар Димитров забеляза, че скелетът в гроба се разърда. Ледени тръпки минаха по тялото на Професора. Свали очилата си и ги затърка.

    – Майка му стара, някоя винена мушица ли ми лъже погледа.

          Не беше виненка. Скелетът изправи торса си, извърна череп нагоре към директора на НИМ и го загледа с празните си черни кухини, които зееха на мястото на очните ябълки. Пипнешком мъртвецът намери  брадвичката си  жезъл. Вдигна я в кокалестата си десница и я запрати към предпазното стъкло.

          В главата на Божо закънтяха думи от непознат език. Самият той беше като онемял, но инстинкът за самосъхранение  му помогна  бързо да се съвземе от сковалата го до миг алкохолна парализа. Стана. Отдръпна се уплашен на известно разстояние и с ужас се огледа, да не би и другите експонати да са оживели. Всичко беше застинало, освен буйстващия скелетон.

          Думите в главата на Димитров не спираха. Звучаха заплашително и гръмко. Божо се престраши и надникна отново в нишата на пода. Скелетът на Царя-жрец си седеше във все същата полуизправена позиция и помръдваше невротично череп. Сякаш имаше хистеричен пристъп.

          Внезапно смисълът на предаваните телепатично думи на скелета се подреди в главата на Директора. Той се облещи, все едно е ял от дървото на познанието и е погълнал тлъст червей, и приближи още повече мястото на гроба.

      – Чуваш ли какво ти казвам, осквернителю! Да не си посмял да ме показваш още един ден като панаирджийски изрод. Заповядвам ви да ме върнете в земята на дедите ми и да ме заровите отново с всичките ми погребални дарове, нещастни мародери такива! Знаеш ли колко  съм платил за погребението? А сега дори не мога да се насладя на живота в отвъдното, защото постоянно съм принуден да вися тук и да търпя това чудовищно унижение. Айде по-бързо ме заровете, че ми е студено!!! И си искам всичкото злато…

   – Ма, ти, как така оживя, другарю Цар? – обели няколко думи на пресекулки Професора и през меркантилния ум на този изпечен търговец в храма на Клио мина идеята колко пари може да направи от говорещия Цар-жрец.

   – Зрънце покой не ми е останало откакто най-вероломно ме отровиха вашите скверни гробокопачи. Духът ми на жрец е неспокоен оттогава и кръжи над останките на народа ми, за да ги закриля, защото приживе дадох клетва да се грижа за всички мои чада. Та аз съм могъщият Орхи Салеп. Осеменителят на петдесетте колиби. Властелинът на златоносните планини. – отговори скелетът и продължи. – Изпълнявай каквото ти наредих, че като изляза ще те смеля на качамак, кощунствен варварино от бъдещето.

          Божо се замисли. Сънуваше ли? Или може би халюцинираше? Привидение ли беше това? Или някаква шега на Фортуна? Да не би пък да е скрита камера? Точно на него, възкресителя на вампири, откривателя на мощи, предопределеният от Провидението, да му се привижда?  Как пък не! Той бе уверен, че е избран от висшите сили на Народния дух да възроди вярата и самочувствието на българите.  Да вдигне държавата на крака.

Божо Черната Акула се изправи гордо над стъкления трезор на Царя-жрец и отсече.

– Не, няма да те погребем  преди да ми помогнеш да създам ореол на мистика върху туристическия облик на град Варна. Не, и преди двамата с теб да изковем мита за хилядолетната българска златоносна цивилизация, която е обработвала злато и градяла висока духовна култура далеч по-отдавна от ровичкащите за грутки в торфените полета примитиви от Западна Европа.

– Помогни ми да възвелича рода български, другарю Орхи Салеп, велики жрецо на Варна и България, и ще те освободя от бремето на циркаджийско пале. Баба Ванга ми предрече някога, че ми е писано да оправя държавата. – продължаваше разлютено Директора.

– Още утре ще те заведа в Дирекция Българско гражданство да те натурализираме и да ти изкараме паспорт. В други ден пък премиера ще те прати при президентчето за един орден „Стара планина“, нали си бил началник на златния добив там навремето.

– Българите сме велик народ. Още по-велик ще станем, когато разкажеш как преди 6 хилядолетия  си научил шумерите да дялкат колелета, а египтяните да строят пирамиди и храмове. Ела с мен, Орхи Салеп свещенний, и заедно ще владеем историческото съзнание на българите! – завърши пледоарията си политиканът Божо.

          Как можеше някаква отломка, един расов мелез, да му заповядва и да го изнудва? – си мислеше скелета. Колко светотатствен беше човекът над него, та да свързва кръвно богоизбраната генетична линия на Орхисите с номадското си племе от бъдещето и да се опитва да прехвърли авторитета на праисторическите му деца-орхи към идентичността на своя разединен, разгулен и хищнически народ? Жрецът побесня и заблъска по стъкления си таван.

– Ти, долно куче. Мерзък вандал. Ругатните на езика ми не стигат, за да те опиша напълно. Орхисите са създадени от първия светъл лъч на слънцето. Лъжата е табу за нас. Никога няма да го направя. – И как смееш да присвояваш нашето наследство за днешните човеци, които живеят тук. Няма нищо българско в Орхисите. Ние изживяхме своя кратък миг, подарен ни от Великото дихание, и напуснахме тленното, за да преминем във вечността на космическата паст. Никой няма право да ни нарича българи и да нарушава покоя ни. Върни ни в черната земя или бъди навеки проклет!

          Телепатичната комуникация претоварваше съзнанието на Професора. Концентрацията му постепенно изчезваше, а болката в главата набъбваше. Все пак, на предела на силите, той не изневери на стила си и влезе смело в нажежения до червено историко-етичен диспут.

 – Свещени царю Орхи Салеп, недей се възгордява много – много, защото българите сме къде – къде по-велики от теб, македонско чедо, Юда, отричащ българските си корени! Един вагон с книги съм изчел. Ти трябва да се гордееш, че си българин. Нашата държава под Хиндукуш – Бактрия и смелите ни войни сразиха армията на Александър Македонски и го принудиха да ни даде за зетьове 10 000 от войниците си. Освен това притежаваме една от спасителните лодки еднодръвки на Ноевия ковчег и мощите на Йоан Кръстител. Предците ни са били страховити вампири, а един от тях – Владимир Дракула, е холивудска икона, продължи още по-разпалено Божо. Най-важното от всичко обаче е, че нямаме нито едно пленено бойно знаме и сме създатели на модела на националната държава още през 9 век, македонстващ скелете!!!

              Царят-жрец Орхи Салеп не каза нищо повече.

                                                                   *    *    *

          Божо усети острата миризма на „Доместос“ Citrus Fresh. Някой го побутна внимателно с мокър парцал, но той не реагира. После го разтресе.

 – Гхоспходин деректор, гхоспходин деректор, трябва да ставате, че ей сага че дойдат хората да ви гледат. – му нареждаше леля Гюла, циганката, която чистеше помещението за праистория.

          Божката лекичко надигна глава и каза: – Ах ти, разложен македонски труп, майка ти стара, излязъл си някак отвън! Марш веднага в Българско гражданство, че не отговарям!!!

          Леля Гюла вдигна ръце и продължи да бърше пода. Божо също се понадигна и се опомни. Такъв махмурлук го цепеше, че моментално реши да си вземе почивен ден.

      –  Трябва да понамаля малко алкохола – измънка си укоряващо под носа  Професора.

      – Аз май съм заспал тук, лельо Гюло, ша извиняваш. – подхвърли той на чистачката и излезе.

      А скелетът на варненския Цар-жрец продължаваше да си стои положен под стъкления похлупак с перфектната си 24 каратова усмивка. Без да издава никакви признаци на одушевеност и македонизъм. Поне до следващия запой…

ИА Президентът на Галактиката

(по информация на леля Гюла, чистачка в НИМ)

Враговете над нас (антигълъбски разказ)

Стандарт

    В неделния ден Маврудий Винпромов стана къмту обяд и усети стържещо пронизване в корема си. Гонеше го махмурлийски глад след запоя от снощи. Маврудий нахлузи набързо един чифт бермуди, облече върху тениската си яке със щампа на кълвача Уди и излезе да си купи дюнери от арабина Пуди. Пътьом реши да хвърли боклука в близкия контейнер.

          И какво стана когато метна полиетиленовата си торбичка с боклуци в контейнера? ШОК И УЖАС – оттам изхвърча един мръсно лъскав гълъб-клошар, който с плясъка на крилете си сепна отпуснатия Маврудий и му прехвърли стотина паразити и буби по въздушно-капков път плюс един гълъбски сопол.

          Ошашавеният махмурлия подмина това препятствие със стоически мъки и една звучна майна. Продължи пътя си към дюнерджийницата на Пуди. В градинката на междублоковото пространство видя баща и син. Те управляваха една от онези модерни напоследък машинарийки – дроновете. Неумелият пилотаж на детето запрати летящата пластмасова джаджа в опасна близост до темето на Маврудий Винпромов.  Той се уплаши доста повече отколкото от гълъба, при все това, че имаше риск перките на дрончето да го скалпират с майсторската прецизност на червенокож войн от племето на шайените.

          Тогава в лявата част на мозъка на Маврудий се задейства зоната за логически операции. Синаптичните връзки свързаха две и две и той направи смела аналогия между летящите гадини – гълъба и дрона.

          И така де, моят съсед Маврудий ми сподели в мазето за тази аналогия. Реших да поразсъждаваме заедно над нея.

          Днес гълъбите в София са това, което ще станат дроновете след 5-10 г. Гълъбите са красиви птици, присъстват като символ на доброто още от древността. Посланици на мира и благата вест са. Даже Йехова пратил третия си ипостас (Дух свети) да кацне на главата на втория си ипостас (Исус Христос) под формата на бял гълъб при река Йордан.

          С тези одомашнени гълъби нямаме проблемация. Седят си в кафезчетата, гугукат си, въртят червени очички, цвъкат и общо взето са красиви.

          Проблематичните гълъби са онези неодомашнени помияри, които се мотаят постоянно в краката ти на улицата. Мелези с доста по-непривлекателен вид от Годзила. Ultimate хищници. Достойни наследници на Ти-рекс, които само заради малките си размери не са ни изтребили досега. Те се размножават без мярка и застрашават пътното движение, личната хигиена на човек и спокойствието на минувачите. Освен това цвъкат на поразия като летяща крепост от ВСВ къде що сварят и те плашат. Показват и чорлавите си глави, когато изскочат от контейнера докато си хвърляш боклука (както при комшията Маврудий).

           Тези клошарски, безпризорни зверове, носещи в приодата си грабителските черти на далечните си братовчеди птеродактилите, населяват улиците на София и се плодят по-скоростно от зайците в Австралия. Развъдник са на безбройни болести (а леговищата им май са някъде в блоковете ни). Представете си само, че под влиянието на секретно психотронно оръжие вкупом нападнат всеки човек, който видят на пътя си, както във филма на Хичкок.  Гълъбите са пълни психари – веднъж видях как трима гълъби си похапваха от четвърти, направен на мармалад от преминал през него бус – БЛЯККККСССС!!! Това даже не са птици. Те са адски създания, в които се вселени преродените души на земните грешници – убийци, изнасилвачи, педофили, политици, банкери и журналисти.

           След 10 години небето ни ще е пълно и с дронове. В началото сблъсъкът им с тромавите гълъби ще бъде кървав. Но след това дроновете ще вземат надмощие и ще се наложат като едноличен господар на небето в градската среда. Дронове за доставка на пица, за събуждане с почукване на прозореца, за пратка от Китай, за букет с цветя, за домашен любимец, за охранител на обект, за чистач на стъклата на високите сгради, за превозно средство и за заместител на момчето, което ти разхожда кучето.

          Отвсякъде погледнато дроновете са по-опасни. Сега, в развитите държави, текат процеси на регламентация на полетите им. С нарастващия им темп на разпространение в близкото бъдеще ни очаква небе, изпълнено с летящи хвърчикоптерчета. За да го визуализирате си припомнете само сцената от Star Wars II,  в която младото джедайче Анакин скочи от покрива на един небостъргач и буквално нямаше къде да падне, защото покрай него постоянно прехвърчаха дронове и летящи коли. Ай честито!

          Ами ако дроновете последват съдбата на гълъбите от днес? Не е трудно да се предвиди, че може да се появят безпризорни индивиди от тях, изпъдени от стопаните си. Тези нещастници ще ровят по кофите за смет и ще ни стряскат така вероломно, както и нехигиеничните гълъби го правят. Гълъбите си имат свое отрицание и това са дроновете, по-непоносимата напаст, която чука на вратата ни.

          Не ми се мисли за далечното бъдеще. Вчера гледах по талавизора шоуто на Венета някоя си, където съобщиха, че  делфийският оракул от ж.к. Сухата река веднъж, в бегъл промеждутък по време на сеанса с един мъртъв водопроводчик, видяла нещо съвсем неочаквано и плашещо, което обаче не било Сатаната. Открила й се картина от  40 години напред във времето, в която един хеликоптер с вида на Трансформърс натиснал с перката си копчето на някаква конзола и мигом пред него с маршова стъпка се явил човек. – Отиди до сервиза да ми донесеш малко машинно масло, че съм жаден – казал топтерът.

(А дано гадателката просто да се е объркала със сцена от филма  с Мегатрон, ама надали.)

Президентът на Галактиката

ДИЛЕМАТА

Стандарт

      – Аз казвам да ги стъпчем като мравки. Те не заслужават условията, компромисите и търпението, с което ги удостоихме през последните няколко сарса. Процесът на упадък е необратим. Знаехме го още преди 200 сарса, когато започнахме наблюдението си.Те са вирус за биосферата, който трябва да бъде унищожен в зародиш. Да, видяхме известен потенциал, но само при алтернативни линии на времето. Ако ги изпуснем сега, представете си какво ще стане, когато достигнат технологичната зрялост да влязат в контакт без да имат духовните умения!? – така остро се изказа посланик Крийл от Проксима на спешното заседание на галактическия пленум. Неговата крайност беше подсилена и от загубата на изгодна сделка с империята Сениси, заради спекулациите за новото атомно оръжие на тераните.

    Поводът за свикването на чрезвичайната среща бе детонацията на ядрен заряд срещу цивилно население в края на един от зачестилите ожесточени конфликти на Тера, планета, стояща на важен търговски кръстопът и обитавана от примитивни хуманоиди. В обширната зала с терасовидни места за заседаващите беше почти пълно, а и доста шумно. Въпросът явно бе предизвикал широк обществен дебат.

     – Уважаемият Крийл гледа на нещата в дълбока перспектива. Според изчисленията на нашия научен институт вероятността да се стигне до въздигането в космоса на нов агресивен вид в нашия отсек на галактиката е с отрицателни стойности. Освен ако изпуснем  от поглед империята на рептилите от Глордабу, защото те винаги са търсили пушечно месо за съюзник. – опонира на предното изказване един мешест субект от световете на Кипра. Той стоеше най-отпред в специално пригодените капсули за видове с по-особени местообитания.

    Думата взе Прахес, делегат на йедвиите и предложи да бъде изслушан учителят Кун от луните на Салпарас. Кун бе уважаван делегат от всички. Той бе участвал преди неопределен брой сарси в научна експедиция на Тера, в която бе имал възможност да изучи психиката на автохтонното й население и да го каталогизира в хрониките на разумния живот.

      – Достопочтени легати, – започна словото си той – струва ми се, че и този път трябва да следваме реда на общите правила и да не прибързаме с действията. На онова място  – Тера – съществува един израз, който е трудно преведим за нашите езици: Морковът или тоягата.

– В същността му е мисълта, че ако не нещо не стане с добро, то тогава ще стане с лошо. Аз ви предлагам да изпратим няколко педагози, които да акушират идеите, стоящи в основата на  съгласието в нашата общност. Нека оставим семето им да покълне и да се развие още няколко сарси и тогава, с оглед на резултата, да пристъпим към по-решителни мерки. Обръщам се към председателстващите този съвет с молбата да обявят предложението ми за гласуване. Що се отнася до мисионерите на ценностите ни – нека всеки от нас прати по триада от своите добре подготвени животолози, които да предадат учението на Великото дихание.

            Концепцията на експертът по Тера Кун бе възприета от 2/3 от легатите и те я подложиха на гласуване. Чуха се дори одобрителни сирени. Мисионерите се отправиха към Тера след две ларси или през 1947 г. по местното летоброене на теранците. Съдбата им зависеше от самите тях.

Президентът на Галактиката

Ембрионът

Стандарт

Колко истинско е времето? Ще свърши ли някога? Откъде идва разликата между минало и бъдеще и защо помним само миналото, но не и бъдещето? Какво би  станало, ако нещо в нашата времева линия се промени? Ще изчезнем ли? Какво е крива на времето?

         Изстреляни като канонада от картечница, тези въпроси рикошираха от възприятията на учениците му и се разсеяха като фонов шум в пространството. Смахнатият учител реши да прикове вниманието им с пример.

– Деца, обърнете се, моля, и погледнете към лавицата със стъкленици. (По стечение на обстоятелствата урокът по физика се провеждаше в кабинета по биология, защото майсторите още измазваха стените на стаята по астрономия в космичен цвят и ремонтът не беше приключил).

– Виждате ли малкото бурканче от бебешко пюре? Точно между препарираната сова и рибата костур. (На стенната лавица бяха наредени пирамидално най-различни колби с животински зародиши, макети на човешки органи, препарирани птици и всякакви други гадории в стъкленици. Над всички тях бе окачен портретът на възрастен мъж с дълга бяла брада – злият близнак на дядо Коледа според някои ученици.)

– А сега ще ви помоля за малко тишина, защото искам да ви разкажа нещо интересно. – Сайланс бе, Иване!!! – повиши тон лудият физик.

          Преди около 30 години, – започна той –  някъде към 1970, млада жена на име Валерия Ваксова излязла на вечерна разходка точно в този район, където сега се намира училището. Изминалият ден бил горещ, необичайно горещ дори и за юли, и нощният вятърът я унесъл в своята прохлада към близкия парк. Напълно се стъмнило, но тя все още не искала да тръгва.

          В същия ден от ареста на полицията бил пуснат задържания за хулиганство  и неколкократни грабежи Динко Цонев, по прякор Диньо Чука. Силно грозен, мургав и зъл бандит от близкото минало на града ни. Трябвало да остане зад решетките още две нощи, но се падало годишнина от някакъв комунистически юбилей, и той извадил късмет.

          Същият този Чук, излязъл в същата онази вечер да се поразтъпче, но му се пропушили цигари, а нямал никакви пари в себе си. Вместо да отиде на обичайното си място за грабежи (парка до гарата), той се насочил към същия онзи парк, където седяла и  същата младата жена. Причината за смяната на мястото за грабеж била, че в обичайния за динковите изстъпления парк до гарата имало комунистически паметник, свързан с годишнината през въпросния ден и почетен караул бдял хулиганите да не задигнат поднесените венци и цветя.

          Динко Чука набелязал младата жена за жертва от раз. (Да, тя била точно в близкия до нас парк – уточнил даскалът). Издебнал я и грабнал чантата й. Тя обаче оказала съпротива и я задърпала към себе си с викове. Чука я блъснал грубо към стъпалата до фонтана и побегнал през глава. Жената се претърколила до долу и не помръднала повече.

          (Тук децата останаха като вцепенени от зловещия развой на историята и едно малко момиче се закле никога да не ходи вече в парка само.)

          Учителят продължи:   –  Жената скоро се свестила и потърсила помощ в болницата. Тогава тя и мъжът и научили ужасната новина, че плодът от утробата й, защото тя била бременна, изгубил сърдечен ритъм и трябвало да се отстрани. Мъката им била непосилна, те дори имали име за детето си, но него вече го нямало.

          Ембрионът бил изваден, запазен в специална течност за съхранение и пратен в колекцията на медицинската академия. След това попълнил екземплярите в кабинета по биология на нашето училище. (При тези думи децата изтръпнаха и вкупом се обърнаха към бурканчето от лавицата.)

          – А сега ще ви разкажа и истинската история – каза учителят и съвсем обърка питомниците си.

           През онази вечер Диньо Чука не знаел, че в любимия му парк до гарата имало пазачи на цветята пред паметника и решил да ги открадне, като после ги продаде за някоя друга цигара. Милиционерите го спипали и отново го върнали в ареста, където той останал цялата нощ сам, да вие като куче от глад. Младата жена – Валерия Ваксова, родила здраво момченце, което кръстила Тошко. То израснало като добър човек и станало учител по биология в училището.

– А онова там в малкото бурканче – посочи лавицата учителят – не е човешки ембрион, а зародиш на прасенце. Това обаче не бива да ви успокоява, защото в другата разновидност на събитията, тази, за която ви разказах, Валерия Ваксова наистина губи детето си след грабежа на кварталния хулиган. И тази вариация, според учените, продължава своето развитие в алтернативна крива на времето, където учителят ви по биология вместо пред вас, седи зад вас – в онова малко бурканче.

          Децата останаха замислени за минута, когато съвсем неочаквано звънецът ги извади от менталните им усилия да асимилират казаното. В този момент вратата се отвори и влезе млад мъж на около 30 години. Учителят се обърна към него с усмивка на лице и каза: „Здравейте господин Ваксов, мисля, че учениците Ви са готови за урока по Неонатология – потупа го по рамото дружески и продължи –  айде Тоше, успех!“, – след което излезе.

          През целия час по биология повечето от учениците не спряха да гледат втренчено ту младия си учител, ту бурканчето на лавицата. Накрая Иван не се сдържа и го попита: „Абе, господиние, вие колко време бяхте в онова бурканче, бре?“.

Президентът на Галактиката

Философски разказ

Стандарт

Кварталният гамен от 20 минути стоеше в заседналия асансьор. Аварията на соц-елеватора го остави да виси в асансьорната шахта в 2 часа след полунощ. Той нямаше нито телефон, нито фенерче. Поне да беше с някоя мацка – казваше си в началото – можеше и да му излезе късметът.

Мрак и тишина. Смразяващо чувство на откъснатост от света след първите 15 минути, прекарани под земята. Покачващи се клаустрофобични импулси. И повтарящото се възклицание:  „Да бях тръгнал по стълбите, да го ева.“.

Изведнъж го завладя някакъв солипсистичен модел на Вселената. Ами ако навън нямаше нищо друго освен празнота и тъмнина? – мислеше си.

Тишина. И гробовна непрогледност. Беше в състояние за пръв път в нищожния си живот да съзерцава мислите си. Да се вслушва в тях и да разсъждава върху звученето на гласа си и способността да говори на ум. Да обърне взора си навътре.

И тогава, в непроницаемото за очите му пространство на асансьора, отвело го до преминаването към различен аспект на сетивността, се случи интелигибилният поврат.

Даймонът заговори:

–        Синко, привет от глъбините на разума.

–        Навестих те в този късен час, за да ти направя предложение, продължи даймонът.

–        Желаеш ли оттук нататък да бъда твой личен съветник, да ти помагам в преценките и да напътствам бъднините ти в името на твоето благо?

Гаменът настръхна, пулсът му се ускори, вдигна и кръвно налягане, което за крехката му възраст си беше аномалия. Едвам промълви: –  Б-б-б-брат, кой си ти, уе?

–        Свой – лаконично отговори гласът и добави – част от теб, дълбоко вкоренен в разума ти промисъл, божествен глас на твоята същност, който има за задача в критични моменти да те предпази и осени с мъдрост и трезва преценка. Разкрих се на хората преди близо 2500 години и оттогава съм незаменим помощник на поколения мъдри мъже и жени. Известен съм като Даймон, вътрешния глас на философа Сократ.

Гаменът се опита този път да зададе въпроса си мислено. Престраши се и конструира следната мисъл-форма. – Напикан бъзльо с хвърчащи около него рогати дяволи.

Не му се получи и произнесе думите, свързани с предната си модалност: – Ма, то, т‘ва демоните нали бяхте гадни изчадия от ада? Как искаш сега да ми помагаш? А за философите знам само, че са пълни изперкаляци!

Гласът отново заговори. – Синко, довери ми се, зло няма да ти сторя. Даймон буквално значи божество. Наричай ме божествен глас, дори и съвест, връх на съзнанието, може и по-друг начин.      С мен ще откриеш истината. Ще прозреш незримото познание и ще се откъснеш от земята.

–        Да кажем, че е така. А някакви кинти или яки каки можеш ли да ми предложиш, уе, Мончо? Нали може така да ти викам?

–        И искам гаранция, че няма да ме мислят за мръднал, каза гаменът.

Гласът Мончо реши да бъде многословен и убедителен. Каза му:

–        Момче, предлагам ти да стана твой водач по Златната пътека към мъдростта. Другото е материално и плътско удоволствие, щом решиш, можеш да го придобиеш, но първо трябва да познаеш значимото. Нека те попитам нещо. Знаеш ли кой си ти? Защо си роден и съществуваш? Каква е целта на твоето пребиваване на Земята? Кое е добро за теб и кое лошо? Какво очакваш от живота си?

На сутринта, когато асансьорните техници извадиха момчето от шахтата, то вече не приличаше на кварталния гамен от миналата нощ. След като си почина, отиде в училищната библиотека и прекара деня там. Привечер се прибра с том от съчиненията на Платон. Родителите му решиха да потърсят медицинска помощ, но той им обясни, че се е увлякъл по философията благодарение на даскал Мончо. Кварталната банда го отлъчи и от Бадема го прекръсти на Кирил философа. Раздели се с тях и пое по друг път. По-щастлив.

Президентът на Галактиката

Новият Соломон

Стандарт

      Името ми е Самуил. Още щом постъпих в новото училище доказах на всички, че не бива да се бъзикат с мен. Бия се като нинджа. Винаги защитавам слабите. Хората казват, че имам вроден усет за правда, сякаш някаква извънземна сила ми е повлияла, когато съм се родил.

     След като се преместих в новия ми клас, веднага започнах да налагам ред, но останах самотен войн. Уважението, с което ме гледаха, съдържаше и страх.

    Проблемите с Боби, Гошо Михайлов и Невен ги реших трудно и след много бой. Накрая успях да ги дисциплинирам, но ги бях посинил здравата. Даже в едно конско директорът ме заплаши  с ТВУ. Аз обаче победих. Те вече не закачаха слабите и се дърпаха само помежду си.

    Вчера Миро пусна по чиновете обработено със специална програма секс клипче, в което Боби беше в главната роля. После го унижи публично в клас по Информационни технологии, като го прожектира в презентациите.

     Все пак го хвана шубето, след като видя Боби и Невен (който също имаше роля в клипчето) да въртят главите си заканително, но пред мен не смееха нищо. В междучасието Миро ме попита дали можел да разчита на мен, ако станело проблем. Обеща и да почерпи.

     Миро си беше от тестото на разглезените новобогаташчета. Спасявал съм го дузина пъти от бой и гаври. Сега, в „Новия ред“, нещо си беше въобразил и явно си мислеше, че ще му се размине, като купи протекцията ми.

     Боби пък от два дни беше друг. Майка му имала рак. Пак се ядоса, де. Но беше друг.

     След часовете Миро и свитата му от подмазвачи за черпня се отправиха бързичко към изхода на двора.

     Изтичах към тях и спрях Миро. – Къде си мислиш, че отиваш? – попитах го аз. После свирнах с уста и Боби се показа зад едно дърво. – Миро, мисля, че Боби иска да ти каже нещо…

Президентът на Галактиката