Гости от измерението на хаоса

Дин-дан – някой припряно натисна зацапания звънец на анонимна врата в една средностатистическа кооперация в центъра на нашия град.

– Извинете, моля, почакайте малко, че не мога да си намеря ключОвете – провикна се глухо към посетителя си човекът отвътре, навличайки в бързината върху розовикавото си бельо първата попаднала в ръцете му дреха – някакъв сатенен дамски пенюар, останал от  бившите му гаджета.

Запознайте се с Мустака. Един от най-непоправимите мърлячи на планетата и домопритежател на апартамент в центъра на града.

Освен, че обичаше да спи до обяд, стопанинът на дома, Мустака, бе невъобразимо разхвърлян. Хроничната неразбория властваше в жилището му, откакто стана самостоятелен и се отдели от мама и тате на крехката Христова възраст от 33 години.

Та затова, когато в един привидно обикновен ден се позвъни на звънеца му към обяд, той сериозно се забави – забутал си ключовете някъде, на всички ни се случва. Но това забавяне, както ще разберем по-късно, щеше без малко да унищожи човечеството.

Диннннн-данннн… – продължаваше да се звъни.

Докато търсеше ключОвете, за да отвори вратата, Мустака се препъна няколко пъти в различни препятствия, едно от които бе разгърнат акордеон Weltmeister.

Разсеяният собственик на апартамента приличаше на луд, но не просто на някакъв си луд, а на ексцентричен луд. Хората забелязваха в него първо добре поддържания му мустак, напълно демоде, но силно чувствителен към всякакви подмятания и обиди.

Следваше спуснатата до раменете му мускетарска коса, сплъстена и поддържана със стриктна мускетарска хигиена. Заради дължината на косата често в гръб го оприличаваха на елегантна госпожица (дори двама ученици го бяха опипали в метрото преди години). Към това се прибавяше, слаботелесна фигура с възтесни рамене, небрежно избръснато лице с нежни черти, правилни русоляви вежди и средно голям орлов нос.

Мустака си имаше някакво име, известно само на малцина. Всички го знаеха като Мустака. Това, което се говореше на всеослушание из махалата за него, беше предимно, че е много неподреден и мизерен.

Толкова много мизерен, че едва наскоро, според шушуканията на съседите, бе намерил сред вехториите вкъщи останките на безследно изчезналия си преди година домашен любимец – бръмбара рогач Роро, неволно препариран во веки изпод тежката и масивна кутия на акордеона Weltmeister.

Сега на вратата на Мустака бе залепен малък некролог с удебелено заглавие Роро – ЛИПСВАШ, известяващ останалите живущи в блока за скръбната вест.

Но, какво друго да се очаква от човек, който завързва връзките на обувките си на огромни, неприбрани панделки и мрази да си оправя леглото?

Мустака полагаше редовни и старателни грижи само и единствено за… мустака си, смятайки го за еманация на най-доброто от личността си.

5 гаджета студентки по актьорско майсторство го бяха напуснали, главно защото не понесоха психически  експанзиращата  с всеки ден мърлявщина и всепоглъщащия хаос в жилището.

– Ама, миличко, ама, недей така, де. Ма, пиле – то това е творческия хаос на всеки гений – повтаряше често след поредната зарязала го красавица на изпроводяк Мустака.

– А тя му отвърщаше: Не, край, аз не мога да живея с човек, който си реже ноктите на краката върху възглавницата ми и веднъж в живота не си е оправил леглото.

Къде ги хващаше тези актриси ли?

Ами, в „Академията за Седмото изкуство“, близо до дома му!

А как? – ще попитате.

Ами, той беше наистина, ама наистина много талантлив сценарист и преподавател по писане на сценарен конвейр във въпросната Академия за Седмото изкуство и там ставаше  сладкодумната омая на свалките.

Пък и имаше пари, връзки и собствено жилище в идеалния център на града. Съгласете се -твърде изкусителна комбинация за всяка по-обедняваща актриска без квартира, склонна да преглътне егото си на бъдеща холивудска икона срещу срамната цена да  се пъхне под завивките заедно с мустакатия ексцентрик и бръмбара рогач Роро.

Диннннн-данннн… – звъненето не спираше.

– Ейййй, къде съм ги сложил тез ключове, беййй, мама му стара!!! – продължаваше да се тюхка Мустака, обвит в тесния секси пенюар.  Както си тършуваше по стаите, на пантофа му се лепна изневиделица появило се парче пица от вечерята преди три дни с момчетата от екипа на новия бг-сериал, по който работеше.

Само каква картинка, а?

Позволете ми да ви разведа набързо из дома на Мустака.

В апартамента, наред с кореновата система от кабели по пода и нахвърляните навсякъде хавлии, дрехи, книги, хвърчащи листи и употребявани носни кърпички, бе пълно със стари радиоапарати, печки, тонколони-монколони и талавизори.

Старата техника бе втората гордост на Мустака – сам твърдеше, че има най-богатата колекция от радио-вехтории в околността и най-добре фризирания мустак на континента.

Дин-дан, дин-дан… – отново се обади чакащият на вратата, като нервно погледна часовника си (с ултрамодерен дисплей и холограмни изображения на циферблата).

– Ей сегичка отключвам, само да се облека, че съм по прашки, сладък – спечели още някоя секунда Мустака и продължи издирването на връзката с ключовете си.

В къщата му постоянно се носеше неприятната миризма на нещо умряло, но все не можеше да разбере от какво е – предполагаше, че е някой гълъб от онези досадни твари, които  често нахълтваха през вечно отворения прозорец на хола, за да си клъвнат от разпилените на пода солети, зрънчо, чипс, макарони на фурна и какво ли още друго.

В кухнята на Мустака имаше чинии, немити отпреди напускането на последната му приятелка. Горе-долу оттогава той почна да яде само върху вестник, без прибори, като майстор на строеж..

И като заговорихме за чинии, незнайно защо в тоалетната чиния на WC-то му винаги стоеше натопен един черпак за готвене на супа. На озадачените гости в дома си отговаряше, че така изглеждало по-арт.

В тоалетната на дома му миришеше нон-стоп на урина. Там се намираше и една малка философска общност, всъщност царство на паяците, повечето от които Мустака бе кръстил с имената на гръцки натурфилософи.

На терасата, пък, се беше настанил охраненият лъскаво черен котарак на комшиите Лъки. Живя там година и нещо, сам и отритнат, като отшелник, докато целият балкон не бе затрупан с огромни купчинки преработен Whiskas. Котаракът, като чисто животно, сам напусна нелегалната си ергенска квартира, погнусен от това, че няма кой да му почисти акитата.

Към всичко това можем да добавим гниещата храна в хладилника, вавилонските кули от мръсно бельо до пералнята и целогодишната коледна окраса.

Оп, малко се отнесохме в обиколката. Нека сега да се върнем на човека пред вратата.

Най-накрая разсеяният обитател на апартамента-коптор намери връзката с ключовете си. Беше я оставил на сезала, прекрояващ хола чак от секцията до плазмата МАМСУНГ (купена изгодно от пазара Илиянци). Ключовете бяха неволно закачени до последния прострян чифт чисти пликчета и погрешно пуснатия  в пералнята антикварен екземпляр на еврейската свещена книга Тора.

Преди да отключи Мустака се сети да погледне през шпионката, но не успя да види много –  само един мъжки силует в сив шлифер, нахлузил на главата си широкопола шапка.

Чу обаче притеснено изпуфкване и лекичко мърморене:

– Това е невъзможно. Порталът  може би вече се отваря, а аз чакам господина да си обуе панталони.

Човекът пред вратата усети раздвижването и подвикна:

– Отворете, г-н Мустак, аз съм от Агенцията за борба с хаоса. Получихме сигнал, че в жилището ви са на път да проникнат агресивни извънземни нашественици от измерението на хаоса!!! Чувате ли ме? Господинеее!

Хръс-хръс; трака-трак; щрак-тътруззззз. Мустака премахна всички резета и верижки от портата на свещеножилището си.

Човекът насреща нетърпеливо се представи.

– Добър ден, аз съм Колинс, агент Колинс от Агенцията за борба с хаоса. Найс ту мит ю.

– Ми, добър ден, отвърна развеселен Мустака и приглади лекичко космарлъците под носа си – жест, който издаваше благоразположение към събеседниците.

Агентът беше хладен на вид мулат. С възпитан и тактичен маниер отмести собственика на жилището и започна да оглежда: – Дем шит, ама каква мизерия сте си спретнал само!

Мустака, по секси розов пенюар, който не направи абсолютно никакво впечатление на новодошлия,  следваше плахо агента при огледа.

– И откъде точно казахте, че идвате? – попита Мустака, докато прескачаха разпилените по пода на хола масивни ретро радиоапарати и други допотопни технически чудовища. – И изобщо, имате ли заповед за обиск?

Агентът продължи да оглежда помещението, но явно сметна, че дължи обяснение и в движение отговори: – Апаратурата ни засече, че остават броени часове, може би минути, преди вашият дом да се превърне в ПИХ петно, тоест, портал към  измерението на хаоса. – За жалост, бюджетът ни е ограничен и имаме дефицит на служители. Сигналите са безброй, а техниката позволява да открием потенциалната точка на отваряне на портала най-много ден или няколко часа по-рано. Затова е и бързането.

– Ма, как така? ПИХ какво… и защо пък баш при мене, бе, бате? – притесни се Мустака.

Агент Колинс изпусна нерви. Стана вледеняващо сериозен и се приближи заговорнически до мърляча. Намери опора и за двата си крака, след като срита едно детско влакче, на което бе стъпил за малко. Хвана Мустака за ревера на пенюарчето, погледна го право в очите с най-изпитателния поглед, на който бе способен един таен агент от отдела за борба с агресивните извънземни завоеватели от измерението на хаоса, и му изсъска през зъби:

– Знаеш ли колко като теб, мърлячи, има по света, само? Заради вашата мизерия сме застрашени от инвазията на изключително опасни за цивилизацията и биосферата ни извънземни. Привличат ги мръсотията, разхвърляните неща. Надушват ги от хиляди светлинни години разстояние. Вас надушват, мизерниците! – натърти на последния епитет. –  С вашите боклуци, безпорядък, миризма… Заради такива примитиви като теб светът ни е на косъм да рухне.

Мустака бе респектиран. Само мигаше на парцали и не смееше да гъкне.

– Когато мизерията в нечий дом достигне предела на човешкото приличие – продължи агентът –  се отваря ПИХ петно, или портал към измерението на хаоса. Във Вселената ни съществуват непознати и недостигнати от нашите технологии места. На едно от тях се намира въпросното измерение на хаоса, което се обитава от твърде агресивна раса хуманоидни септоподи.

 – Септо… кой. – не схвана домакинът, противно на високата си обща култура като сценарист.

– Все едно отктоподи, но  със седем пипала. – поясни агент Колинс и отпусна хватката. Отдалечи се на прилично разстояние от раздразнилия го субект и продължи да оглежда, подцъквайки леко с език при всяка по-сериозна бъркотия, засечена от робокопския му поглед.

– Те усещат вибрациите от всяка концентрация на безпорядък във Вселената и се устремяват към нея с една едничка цел – да обсебят с разруха и невиждани опустошения светът, в който е поникнало петното на мръсотията. Да го направят свое местообитание за кратко и след това да се прехвърлят на друг свят. Те са вирус.

– Съвпадението между вибрациите на мръсната и разхвърляна точка тук, с вибрациите  в измерението на хаоса отваря периодично тунели, които изкривяват пространството между двете места и правят възможно скоростното пътуване от мърлява точка А до мърлява точка Б. Схванахте ли?

 – Ами, ъъъъъъ – почеса се по главата Мустака като човекоподобна маймуна, на която са дали да реди пъзел с картинка на замъка на Дисни. – май че да.

– Извънземните за пръв път се активизираха в края на 50-те години. Атомните ни бомбардировки ги привлякоха – продължи с историята агента Колинс.

Мустака стоеше като гръмнат в средата на хола си и се чудеше дали колегите от новия сериал не му правят скрита камера, и не си кискат като луди някъде наблизо.

– През 61-ва изпуснахме един от разузнавачите им – протопода Декстър. Все пак навреме затворихме портала, от който изпълзя гадината, но той успя да предаде на вида си по-точни координати на Земята и оттогава сме подложени на нарастващ натиск през т. нар. ПИХ петна. А ти и твоите клонинги отваряте навред по планетата вибриращи в хаос мръсни и кални точки. Вгорчавате ми живота ден през ден и заплашвате човечеството.

 – Е, а к’во стана с тоя, дето сте го сгащили.  – попита Мустака, увличайки се все повече в историята и нейната автентичност.

– Въпросният екземпляр беше практически неунищожим. Как ли не го гърмяхме и кълцахме – все оцеляваше. Претопихме го в леярна за метал, това са 3000 градуса, човече, а той се превърна в локвичка живак и отново се регенерира.

– Брей, т’ва май съм го гледал в един филм! – смотолеви Мустака.

–  Добре, че братята руси помогнаха. От изследванията на  протопода Декстър разбрахме, че ядрената енергия въздейства на септоподите. И в Сибир, 61-ва година, предизвикахме огромна ядрена експлозия, с която елиминирахме пришълеца.

 – Аууу, за „Цар Бомба“ ли ми говорите? – запита мустакатият. Агентът кимна.

– Въй, ма що не каза, че било толкоз сериозно, бе, човек – плесна се по челото Мустака. Дай да видим дали наистина тука има нещо.

– Аз, да знаеш, бате, без да искам държа така разхвърляно – угризенията на съвестта зачовъркаха Мустака –  просто не обичам да подреждам.

– Не знаех, не предполагах ни най-малко, че имало риск от извънземна инвазия. Всичко почна когато един път бившата взе да ми подрежда нещата и аз после нищо не можах да си намеря, и затова, така, оттогава малко съм позапуснал домакинството, но нали ме разбирате, разбираш, от нерви стана тя. Човещинка.

– Да ви почерпя, г-н агенте, едно коняче. За кураж,  преди апокалипсиса! – изцепи се притесненият домакин от нямане какво друго да каже.

– Всяка секунда е ценна. Нямаме време за губене – отговори агент Колинс. Очевидно е, че ПИХ не е в хола Ви. Трябва да побързаме. Щом нашите уреди са засекли петното, то и онези гадини са го открили.

– Кое според Вас е най-мръсното място в жилището? Под леглото? Или на терасата, където, уфффффф, виждам, че сте отглеждали някакво оборно животно. (Колинс подритна акитата на черния котарак Лъки).

 – Да сте забелязал нещо необичайно? Някаква пространствено-времева аномалия? – агентът продължи да крачи сред боклуците из къщата. – Тези талавизори работят ли изобщо?- срита един от ретро телеприемниците.

– А, а-а, сега, като казваш аномалии, бате, в лявото шкафче на бюрото май изчезна втората ми приятелка, ама забравих бързо за нея и си намерих нова.

– Имате предвид, че се е дематериализирала ли? – повдигна вежди агента.

– Бях забелязал, че от време на време там ми изчезват разни неща. Препълнено е с к’во ли не – истинска черна дупка. К’вото сложа ми се губи. Пък понякога и се появяват странни предмети с едни йероглифи по тях, с едни финтифлюшки. И едни такива – лепкави, но не им обръщам внимание, защото имам доста сценарий да пиша и не ми се занимава с  езотерики. Просто ги мятам зад гърба си и забравям за тях.

 – Ама онова гадже, май, изчезна точно там. Една актриска, аз все такива ги хващам.

Незнайно защо Мустака понижи глас и с полу шептящ тон заразказва:

– Една вечер се беше надвесила над бюрото ми да ми пили на главата, че било мръсно, че не съм свалял дъската на тоалетната чиния, че не издържала в този ад. А аз пишех сценарий за нов бг сериал, трепач на турските, и се бях заковал пред компа. Тя почна нещо да оправя бюрото, наведе се надолу и както си мърмореше, се чу един звук, като че от центрофуга на пералня.

– Изведнъж гаджето млъкна и повече не я видях. Бях прекалено зает с писането на една сцена с фалшивата бременност на сестрата на главната героиня, че да се занимавам с глупостите й. Помислих, че просто е включила прахосмукачката да чисти, но се е ядосала и си е хванала пътя –  Мустака лекичко потрепери – Пък тя, наш’та, да вземе да се телепортира на майната си.  Ауу, крийпи.

Агентът го хвана свойски за рамото и му каза:

– Съжалявам човече, понякога, когато петното е още в зародиш, то се активизира за кратко и засмуква разни неща. Ето защо си намирал артефакти от другия край на Вселената  в шкафчето.  Ето защо и гаджето ти се е изпарило.

 – Ей, тц тц тц, жалко за момичето, тази нейна мания по чистотата я погуби – с горест въздъхна Мустака. Не беше толкова лоша, да беше почакала още малко и щях да я уредя да бременната сестра в сериала ми. Мир на праха ти любима, дето ти забравих името и ти погубих кариерата и живота, ма нищо.

 – Къде е местонахождението на бюрото ви, г-н Мустак? – попита Колинс, възвърнал предишния си суров вид.

 – Трябва да е в кабинета – малката врата в дясно на коридора, посочи Мустака.

Мустака и агент Колинс влязоха в кабинета, където с изненада се натъкнаха на сюрреалистична гледка. Всички по-малки предмети от стаята бяха прилепнали към тавана. Бюрото центрофугираше, а лявото шкафче зееше отворено. В сърцевината му се завихряше вортекс – лилавикавият портал към измерението на хаоса.

Двамата останаха предпазливо до вратата на стаята.

 – Аномалиите вече се усещат – подвикна агент Колинс на Мустака. Шумът от центрофугата на вортекса се увеличаваше и им пречеше да се чуват добре.

И двамата усетиха че краката им полека се отлепят от пода. Гравитацията в стаята отслабваше още повече.

Пред очите им пробляснаха няколко големи искри откъм вортекса. Излезе силен вятър. Вратичката на шкафчето се затряска.

След миг видяха как едно червено пипало открехна шкафчето на бюрото отвътре. Последваха още четири други пипала. Показа се и главата на космическия изрод.  Грозният септопод излезе целия от шкафчето, изправи се и извади някакво подобие на книжка. Бе облечен  в гестаповски балтон от черна кожа, изпод който се подаваха петте му пипала, служещи за крака.

Извънземното наплюмчи с черномастилената си слюнка едното от двете му пипала, който му служеха за ръце, разлисти книжлето, очевидно някакъв разговорник, втренчи се в определена страница и програчи патетично. – Добърррлллллл денннн, госпожички…предайте се на хаоса, Ондорстенд ми?!

Мустака се вцепени от уплаха и се хвана силно за касата на вратата.

Агент Колинс от своя страна енергично се оттласна от вратата с крак, прелетя като нинджа през стаята, извади огромен пищак и хладнокръвно произведе изстрел към пришелеца септопод.

От дулото излезе миниатюрен облак, както при ядрен взрив, а експлозията отнесе главата на извънземното.Тутакси му поникна нова.

Септоподът се усмихна злокобно и отново заразлиства книжката, без да му пука от стрелбата.

– Опърррррничева класавица сте, мулатке, но това ми халессва – провлачи думите си извънземното – а сладураната в розово е доста секси! Как ми се иска като вас някоя миска да ми се … но не можа да продължи мисълта си, защото Колинс хладнокръвно презареди пищака и стреля втори път.

Експлозията се вряза в туловището на септопода и разкъса тялото му на трилиони субатомни частици, които се разпиляха мигновено.

Агентът погледна победоносна към зейналата дупка в шкафчето на бюрото, където допреди малко се пулеше опасното извънземно от измерението на хаоса, духна в дулото на атомния си Магнум и напевно каза – Аста ла виста, бейби!

След което затвори шкафчето и го напръска с флакон белина, който извади от джоба си.

Ураганния вятър притихна. Гравитацията се възобнови изведнъж.

 – Колеги, нужно ми е подкрепление – код 305 – нахлуване чрез ПИХ петно; необходимо е обезопасяване на периметъра и дезинфекция – забоботи по сателитния си телефон Колинс.

А Мустака – по време на целия екшън беше припаднал, завалията. Много му се насъбра изведнъж.

 ***********************************************************

Пляс-пляс, пляс-пляс – Колинс пляскаше леки шамарчета на стопанина на дома.

– Г-н Мустак, г-н Мустак, съвземете се.

Мустака отвори очи и с още разфокусиран поглед разпозна смътните очертанията на агент Колинс над себе си.

Бяха го оставили върху диванчето в хола. Около него сновяха работници, облечени в антирадиационни костюми. Те старателно разчистваха боклуците в дома му.

Стаята с портала, кабинетът му всъщност, бе опакована с изолиращо фолио. Двама студенти-хамали тъкмо изнасяха самото бюро навън. Трябваше Агенцията за борба с хаоса да го изследва в лабораториите на Зона 51.

– Г-н Мустак, преди малко стана доста напеченко. Но Вие се държахте мъжки, признавам Ви го. Припаднахте съвсем мъжествено. – Да ви кажа честно, първата ми среща със септопод беше далеч по-унизителна.

– Тези същества, да знаете, имат извратено чувство за първи контакт и трудно разпознават половете ни, ако ме разбирате – смути се леко Колинс.

 – Сега по същество. Ето, подпишете тук, тук и тук. Това е декларация номер 67 за конфиденциалност. Ако кажете на някого какво се случи ще ви намерим и ще ви … – агентът направи жест с прокарване на пръст през гърлото си и подаде на Мустака химикалка и цял наръч бумаги.

–  А ето този документ – агентът му даде и калиграфски изписан лист, изработен от пластмаса – е вашата декларация номер 83, с която се заклевате, че повече никога няма да занемарявате дома си.

Мустака се надигна от диванчето, драсна по един автограф, и си легна отново. – Някой има ли аспирин?

 – Наказанието за престъпване на клетвата, продължи Колинс,  е принудителна екстрадация в измерението на хаоса. Нали  разбирате какво значи това, като вземем предвид тяхното извратено чувство за първи контакт?

 – Да, да… – потрепери от погнуса Мустака.

– Локацията от дома Ви със сигурност е отбелязана на картата на септоподите като надеждно ПИХ петно и те ще повторят опита си за нахлуване веднага щом усетят, че портала се възобновява. Не допускайте повече хаосът да надделее в този дом! Недейте и да обличате повече това розово пенюарче!

 – Да сър, потвърди Мустака.

 – А сега можете и Вие да се включите в почистването, каза Колинс, като бутна в ръцете на стопанина на къщата един моп и кофа с вода.

*************************************************************

Девет месеца по-късно Мустака стана в 6:00. Радиочасовникът му звънна с мелодията Eye of the tiger от филма Роки. Изправи се на крака върху матрака на леглото и с акробатичен скок направи салто. Приземи се точно до подредените си и изравнени като че с нивелир домашни пантофи. Оправи старателно леглото си, не пропускайки дори една гънчица върху завивката, взе си бърз душ и влезе в кухнята. За нула време си направи омлет, протеинов шейк и сандвичи с пълнозърнест хляб. Пусна чиниите в миялната и измете набързо апартамента. После напомпи 200-300 лицеви опори и заби няколко карате ритника на боксовата круша, окачена на тавана точно до портрет в рамка на бръмбара Роро.

Наметна бежав шлифер, сложи широкопола каубойска шапка, постави с готин замах маркови черни очила и излезе за работа, яхнал  мощен мотор Кавазаки.

Дин-дан, дин-дан – решително и самоуверено се позвъни на анонимната врата на една средностатистическа кооперация в центъра на града.

Точно в 7:55 Мустака се яви по служба на новото си работно място – териториалното поделение на АБХ.

На оперативката в тъмната стаичка за презентации началникът му го представи пред сериозно изглеждащите му нови колеги по следния начин:

– Колеги, каза директор Колинс, запознайте се с агент Мустака. Един от най-подредените и чисти жители на града, както и най-новото попълнение на Агенцията за борба с хаоса.

Край.

Запомнете тази история, мърлячи,защото следващото петно на хаоса може да се 
появи при вас!!!

Труп

– Това е за баща ми! – извика строго най-високото  момче и хвърли първия камък във водата.

То бе широкоплещо. С гордата стойка на спортист. Пращящо от заряд и сила. То бе и най-вироглавият от компанията мъстители с качулки, спрели се на един от бродовете на канала, за да излеят мъката си в онзи дъждовен ден .

Купер имаше за какво да мъсти на режима и партията.  С горест бе разказал на приятелите си как в миналото баща му бил партиен функционер от средния ешелон. Влязъл на партийна служба като млад идеалист и добър специалист по технически науки. Бил честен и човечен, и въпреки тези му качества, а вероятно точно заради тях, го  наклеветили и пратили в един от лагерите. Човекът останал там две тежки години. Върнал се  като развалина – треперещ и увреден психически.

– А това – процеди през зъби Еди, второто от момчетата, – е за цензорите на режима – и хвърли също камък в разпенената мътилка на буйния канал.

Еди по природа бе до болка откровен. Винаги казваше това, което мисли. Но нагнетената шпиономания  го принуждаваше да потиска думите си. Затова бе и винаги изнервен – цял вулкан от неизказани критики. Той бе интелектуалецът с дълбоката, но невротична мисъл. Умът му, повече от пъргав и потеклото му – с чисти дела, с лекота можеха да го изведат до върха и един ден да стане част от елита, но духът му се противеше. За него имаше само една светиня – истината. За истината бе готов на всичко. Как само му се искаше да крещи в лицата на околните истината.

Третото момче на брега – Ози – дребничък и тантурест субект, вдигна някакъв камък с размерите на кариерна отломка. Олюлявайки се, с яростен вик го метна във водата, като за малко сам щеше да цопне.

– За председателя на Комитета е това! Дано му строши главата!

Ози носеше малки очилца и имаше лек говорен дефект. Минаваше за зевзека на компанията. Не търпеше авторитети. Всяко възвеличаване, всяко издигане на пиедестал задействаше автоматичния механизъм на убийствения му сарказъм. Компанията здраво се смееше над злъчните апокрифни стихчета, които посвещаваше на светилата на режима.

Атаката на тримата отмъстители продължи с бомбардировка над всички короновани глави от Комитета на съветите; над всички знайни и незнайни властници и сатрапи, извисили себе си над масите в разрез с проповядваното от идеологията на лицемерния режим равенство. Всички големци получиха по един Малчуган, Дебеланко, или в случая на Ози – цар Бомба.

Умората  спря след известно време тримата идеалисти от артилерията на Сизиф. Те застанаха изправени един до друг. Съзерцаваха мръсния канал с отходни води, стискаха юмруците си, а дъждът плющеше равномерно и невъзмутимо върху им.

Всеки преживяваше своята болка в тази тягостна антиутопична действителност, в която се бе превърнала родината им след възкачването на режима.

                                               *********************************************

Режимът се бе появил в края на 20-я век. За неговия възход смътни спомени имаха само най-възрастните им роднини. Авторитарната идеология се бе излюпила плаха, дори симпатична в началото, но израсна постепенно до размерите на хищен и тираничен тоталитаризъм. Звяр, който от дълги години безпощадно поглъщаше всяка индивидуалност и я претопяваше по калъп, превръщайки я в поредната тухла от стената на бездушието.

Купер, Еди и Ози не знаеха какъв е бил живота преди да настъпят големите промени. Нямаха идея колко различно, колко пъстро е било преди колективистичния мрак на режима да затъмни светлината над свободния човек. Липсваше им база за сравнение. Контактите с външния свят, непоправимо покварен, според официалната линия на партията, бяха отрязани. Считаше се, че навън са останали само враговете и неверниците.

Съдбата на момчетата обаче ги бе помазала. С истината. Техният вътрешен ориентир повдигаше доктриналното наметало и интуитивно подсказваше, като на посветени пророци, че всичко това не е истина. Че има друг път.

Трите 17-годишни момчета от техникума се бяха родили бунтовници. Те обитаваха един малък и сив град, един вял и меланхоличен мравуняк, една нищожна колония от цяла серия подобни общества с унифицирани стандарти за бедност, мизерия и дажби.

Заедно, през годините си в училище, Купер, Еди и Ози се бяха открили  един на друг като съмишленици в споделянето на различието, на тихия протест.

Често се срещаха скришом след дългия и изморителен учебен ден в техникума. Обичаха да се размотават по спотаените места. Там, на спокойствие, споделяха възгледите си против шаблона на масите и потискащата, обграждащата ги отвсякъде студена сивота на  сградите, хората, живота.

Никой от тях не желаеше да стане поредният клониран член на работническото общество, заемайки мястото на техник или шлосер в тежката индустрия.

На сбирките си те разменяха забранени книги и… мечтаеха. Мечтаеха с цвят. Мечтаеха за зелено, синьо, жълто. За прасковено и циклама. Само в мечтите си бяха свободни… и цветни.

Напук на Комитета на съветите – елитното звено, което изпълняваше волята и завета на Великия баща на народите и против повелите на Партията-майка, те жадуваха за свобода от оковите на обявения далеч преди раждането им равен, справедлив и безкласов работнически строй. Искаха да имат силата да строшат задръжките на този строй, или да избягат от черно-белите емоции и  кишавото битие.

                                        **************************************************

От две седмици валеше ситен, непрестанен, проникващ през мускулите и костите дъжд. Стъмваше се рано и усещането за въздигането на мрака беше повече от травмиращо за тримата духовни бунтовници.

На момчетата им се струваше, че валежите са агенти на Комитета на съветите и искат да влязат вътре в душата на всеки един от тях; да научат тайните им копнежи, да минат през цялото им същество и да излязат, снабдени с дебела папка с улики и надпис ДЕЛО.

По рано през деня на „бомбардировката“ по канала те се заприказваха в междучасието за едно момче от съседния клас – някой си Арвин. Съучениците му си шушнели, че изчезнал внезапно и без обяснение преди седмици, и то точно след като в час по литература пуснал шега за Великия баща на народите.

На обяд в столовата на техникума отново им сервираха от онези кюфтета с боб, пълни с всичко друго, но не и с прясно свинско месо. Готвачите също не се бяха постарали много-много. В супата на Ози, както често се случваше, някакво насекомо взимаше своите първи уроци по плуване.

Купер, Еди и Ози не можаха да си кажат нищо един на друг в столовата. Разпределиха ги на различни маси, а на опашката за порциите не бе безопасно за разговори – отговорниците по дисциплината бдяха. Имаше и много доносници от младежката организация.

Под прикритието на засилващия се дъжд четиримата решиха да разменят няколко откровени думи навън след часовете.

Срещата им, както обикновено, стана зад стария училищен завод. Тук обаче се виждаха отдавна и можеха да събудят подозрение. Затова тръгнаха към близкия канал, намиращ се съвсем близо до Техникума, в покрайнините на града.

Говори се, че каналът някога е бил живописна река, която сега се бе превърнала в неугледен, мръсен и мъртъв път на отходните води – сподели в началото на похода енциклопедистът на компанията Еди. – Щом прескочим загражданията спокойно можем да останем насаме.

Пътят по канала бе обграден от храсталаци, а разходката ставаше все по-неприятна, заради хлъзгавата и лепкава кал по земята. Но все пак мократа пустота на крайградските полета им даде това, което търсиха – отдушник на стаените емоции.

– Момчета – подвикна ухилен Ози, хлъзгайки се в калта. –  Ще ви кажа нещо забавно…       – На обяд в стола за малко да си счупя зъба в няк‘ва пластмаска, която ми беше в кюфтето. Направо не ми се мисли, какви неща ядем. Човек веднъж да свикне с мухите ала Майкъл Фелпс и… хоп, ново двайсе– кюфтак с пластмаса.

– Поне ядем нещо – отвърна Еди. Може скоро да минем и на половин дажба, ако великодушният ни партиен елит отново реши да увеличи ядрените глави и армията.

– Абе, не ми се мисли – повтори Ози с усмивка – ама казвам ви, щях да  повърна т‘ва кюфте и после да ми снижат дисциплината.  Вижте  т‘ва тука, дето го извадих. Запазих си го за спомен, да се хваля. Може и на медальонче да го окача. На какво ви прилича?

– Я, дай да погледна по-отблизо. –  Купер взе находката в ръка.

– Честно да ти кажа, същото е като мидата от слуховия апарат на братовчед ми. Странно.

– Ей, Купер – обади се и Еди. Не казаха ли онези от другия клас, че липсващият съученик бил леко глухар. Носил слухов апарат?

– Не сме чули такова нещо – отговориха другите.

Момчетата повървяха още 20-тина минути. Дъжда, колкото и неприятен и противен да беше, все пак ги ободри, дарявайки им няколко мига свобода от веригите на часовете.  Спряха се до един брод на канала.

Купер хвърли първия камък, приятелите му го последваха и бомбардировката над партийния елит започна.

Когато умората ги спря, те застанаха неподвижни, стискайки юмруци под засилилия се дъжд. Така изправени, с качулки на главите и леденото изражение, което придобиха лицата им,  приличаха на истински отмъстители.

Човеееееек! – провикна се изведнъж Еди и възбудено повтори: Вижте, там има някой!

Лошото време пречеше да се каже с категоричност дали наистина във водата има давещ се.

Купер се събу и без колебание скочи в мътилката. Явно бе по-сигурен от другите, че по канала се носи не някоя купчина с боклуци, а точно човек.

Течението беше бързо и повлече момчето и давещия се надолу по канала. Еди и Ози ги последваха от брега, движейки се възможно най-бързо по лепкавата кал на пътя.

Знаеха, че 200 метра надолу е помпената станция, обградена със непреодолима стена и бодлива тел. Ами ако не успееше да се върне преди началото й.

– Купер, Купер, връщай се, там става опасно.

Купер не успя да ги чуе навреме и заедно с удавника попадна в малкък водопад, след който течението се засили многократно повече. Момчето се добра до давещия се, и се остави на водата. Скоро изчезнаха от погледа на другите.

Оградата, зад която изчезна Купер, попречи на Еди и Ози да продължат след него. Те застанаха до прегражденията и зачакаха с нарастваща уплаха. Еди започно нервно да снове, докато Ози подхвана някаква тъпа песничка.

– Тихо – кресна му Еди. – Чуй, ако до 5 минути не дойде, не ме интересува какво ще стане с нас, но влизаме в станцията да търсим Купер.  Не ми пука!

– Ами, ако няма никой? – отвърна Ози. – Дай направо да влизаме, че не ми се мисли какво може да е станало в тази ледена вода. – Ех, Купер, Купер – луда главо…

След близо 10 минутно чакане студът и тревогата ги обзеха напълно. Накрая видяха Купер да се връща, плувайки с голямо затруднение срещу течението. Ози и Еди го хванаха под мишниците и го измъкнаха от водата. Целият се тресеше от конвулсиите на измръзването. Беше почти в несвяст от усилията  да стигне брега. Свлече се на земята.

– Братле, дръж се!

 Поеха го и свалиха мокрите му дрехи. Преоблякоха го с част от малкото останали свои сухи.

– Няма да повярвате какво става там! –  каза още много задъхан Купер и пак се срина в калта.

– Трябва да се махаме, говори по пътя.

Еди и Ози го повлякоха назад.

Когато се успокои от шока, и вече на безопасно разстояние в подстъпите на града, по лицето на Купер се изписа погнусата.

Той се спря.

– Слушайте.  В плитчината на помпената станция е пълно с трупове – каза  на приятелите си Купер. Удавникът беше отдавна мъртъв.

– Бреееей – прекъсна го Ози. – Да не сме го утрепали ние с онез камънаци?

– Чуй ме – развика се Купер и хвана Ози, разтрисайки го. – Едва се измъкнах от ситото, в което събират труповете след оттичането на водата. Страшен ад, ти казвам, братче…

-Там, преглътна със затруднение Купер, и продължи, – там има работници, които събличат труповете и ги слагат в месомелачка. После ги правят на кайма. Видях го.

– Бълнуваш ли си? Сигурен ли си? Побърка ли се… – попита Еди – Не мога да повярвам!

– Само това оставаше. – възкликна и Ози. – И аз да се чудя после какво беше онова  в кюфтето ми! Пфуууу…ял съм от горкото момче!  Пфуу, пфуу – пфуу – започна да плюе по земята.

Купер възвърна самоувереността си и им каза:

 – Братлета, това няма да го оставим така. Кой е с мен?

Приключенията на Митко – Бягство

–  Бягам. Намирам се на новото летище и около мене гъмжи от народ. Пулсът ми е ускорен. Всеки влачи по куфар. Оглеждам се притеснено и се отправям възможно най-бързо към гишетата за билети. По гърба ми се стича студена струйка пот. Преглъщам трудно слюнката си и виждам познайте кого?

    Петракис и Митко Репортерчето (още един колега от факултета по Библиотекознание) слушаха разказа на приятеля си Митко Калитков в голямата столова Четворката на Студенцкия град, притихнали в мълчание.

Наративът е прекъснат от ейне паузе, докато Калитков оглежда  изпод снайпера си две девойки с прилепнали спортни клинчета, и слушателите подканващо измънкват по едно – Айде, де, кажи, дееее…

–   Виждам Камен Воденичаров на гишето пред мен – продължава разказа за често повтарящия се сън Диоптърмен Калитков. Купува си билет за Канада. Цяла тумба изпращачи го провожда. Вдигнали са му голям плакат. Виждам ясно надписа – „Не бягай, бате Кацко! Не ни оставяй!!!“

–  Повече от очевадно е, че вътрешното ти Аз те съветва да си търсиш късмета зад граница. Тука не е за тебе, барт ми – проницателно тълкувателствува Петракис.

–  А това с Камен Во, допълва го Репортерчето, е символичен образ, който носи осъзнатата от теб пистина, че положението тука толкова е загрубяло, че вече не се търпи. Даже най-големият пропагандатор на „оставането“ – бяга!!!

Митко Калитков знаеше добре, че сънят му е посланик на подсъзнанието. Царски път към подсказваното решение на проблемите му от стаените дълбинно природни механизми за оцеляване. Бяха му пределно ясни асоциациите на всеки един негов сън, но, като опитен лекар, просто искаше да се допита до второ мнение за значението. Иначе нямаше навика да си разказва сънищата наляво-надясно. Особено розовите със Сашка Васева – хах.

Тримата амигос станаха и се разотидоха. Както обикновено от известно време, опаричилият се зубър-парвеню бе почерпил другарите си. Но крупната сума от 50 хилки, която Митко намери в книгата на дедо поп Симония от Казичене, бързо се топеше.

Няколкото неуспешни опита за стартиране на бизнес с известни картини върху тоалетна хартия снижиха капитала на прохождащия технологичен гений от 5-цифрено на 4-цифрено число. Без риск няма печалба – казваше си успокоително новият Елън Мъск, – всеки от моите бизнес идоли – Безос, Брин, Пейдж, Брансън, Мъск –  е падал и после се е изправял от нулата.

Но рекламната кампания в предаването на Антон Хекимян по БТВ се отрази отрицателно на реномето на фирмата и следователно на джоба на предприемач Митко. Матадорът Карамелов Калитков не можа да сдържи войнстващата си натура в тв студиото на БТВ и малко стана за резил, когато почнаха да се препират с нисичкото лукаво арменче за правителственото сервилничене на БТВ и лицемерието в слогана на новините – „Всички гледни точки“.

Спорът почна академично, но някъде по средата Митко се възпламени и нещата загрубяха. На изпроводяк си тръгна целия почервенял, изричайки язвителни нападки, акомпанирани с грозни гърлени викове, които успяха някак си да прозвучат в ефир: Хекимяне, хомонукулус нещастен, лилипут пъпчив, я кажи, като си миеш ръцете на мивката ползваш ли столче да стигаш до кранаааа…

Вследствие на антирекламната попара, която сам си надроби бизнесмен Митко, куп дебели домакини с безрезервни симпатии към манипулативното остроухо гномче Хекимян и висока покупателна способност за гъзпапир бяха изгубени като клиентела, заедно с ящните си тлъсти мажове, мухащи боб на поразия и съответно ходещи по няколко пъти на ден до кенефа с код кафяво.

За страничния наблюдател, който добре познава Митко, е пределно ясно, че еклектиката между неговото кредо и начините за преуспяване в България го обрича на неуспех. За да успееше той, трябваше първо да се наведе и да направи жалък компромис със собствената си съвест.

Калитков пръсна още куп пари за рекламите на художествената тоалетна хартия по БНТ. Рекламно лице на кампанията „Акай с изкуство“ стана Марта Вачкова, по-точно обемното и дупе, но и тук инвеститорът удари на камък. Продажбите не вървяха, защото БНТ я гледат само по селата, където домакинствата се бръшат с лика на Бойко Борисов, който неизменно бръчи вежди от всяка една страница на вестника в клозетя. А за другата част от зрителите на телевизията майка –  разните му там бедни интелектуалци, не ще и дума да става – те почти не се хранят, следователно и почти не дрискат.

Определено не беше лесно да се конкурираш с вече утвърдените марки тоалетна хартия на пазаря. А и за по-мащабна и постоянна рекламна кампания се искаха по-солидни капиталовложения.

Бикоборецът на сивата икономика все повече се отчайваше и отчайваше. Нима това бе залезът на неговия бизнес план, крахът на идеята му за революционизация на българската икономика? Фиаското на битката срещу Златолюспестия гигант на пазара?

В пристъп на агонично умопомрачение и в безумен плен на нуждата да си набави капитал обиграният разконспиратор на агресивната телевизионна пропаганда падна жертва на схемата с билетите от Националната лотария, създадена от ДС престъпника на прехода , г-н Черепа. Трезвата преценка изостави Митко Калитков и той препусна с подивялото стадо към будките на Лафка, за да търка до празен портфейл и краен предел билетчетата с мними печалби.

Приятелите му не разбраха за този хазартен френетизъм. Може би щяха да го вразумят навреме преди да изхарчи до стотинка спестяванията си за близо 1000 най-различни и разноцветни хартишки с логото на ужким националната лотария и плешивата тиква на  Иво Андонов. А може би – не?

Цяла неделя обезумелият мечтател за реални осигуровки търка с щастливата си юбилейна монетка от 1981г. билети пред погледа на Данчо Мазника и под съпровода на чалга мантричните звуци на тонистораровата песен – „Милионерче“.

Съвсем накрая преимуществото на закупеното количество надделя над каръка на Митачето и той наистина намери печалба.

500 хиляди лева!

Новата крупна сума за втори път ощастливи плебеят по рождение и той заскача из стаята в неистова екзалтация. Песента „Милионерче“ на Тони Стораров гърмя до късно през нощта в малката студентска стаичка, където на купон с лимонада и зрънчо Слънчо бяха сбрани набързо Данчо, Райна, Петракис и Митко Репортерчето.  Всички дружно споделиха радостта на приятеля си. Без фанатизъм няма победи, нали?

Призори, когато веселата компания се разотиваше, а Райна неочаквано реши да остане да спи при новоизлюпения честит богаташ, Свръхазовата особа на Петракис каза нещо смущаващо на Митко, докато беше на вратата и се обуваше.

 – Митаче, то всичкото е хубаво, ама не е ли това твоето когнитивен дисонанс. Добре, радвай се на парите, но нали довчера ти беше най-яростният враг на пладнешкия обир, който лотарията стоварва над скотовете. Не предаваш ли ценностите си?

– Извинявай, не трябваше да го казвам. Забрави. Изживей мига и не му мисли – сепна се Петракис и съобразително помъкна Данчо Мазника със себе си, за да освободят терена на Ромеото и Райна.

И наистина, Митко Калитков беше на гребена на вълната. Опиянен от добрата слука, развълнуван безмерно от нулите в печалбата си и размечтан за светлото бъдеще с изведнъж омекналата в ръцете му Райна, той бе в екстаз. Розовите очила му прилягаха.

Мина се седмица и дойде часът на получаването на наградата. Времето беше достатъчно на Митко за да се отърси от първоначалния делириум и да помисли за ситуацията.

Никой не му даваше даром тези пари. Те бяха натрупани от постъпленията на безчет бедни, отрудени и обременени, оскотели малки хорица от народа, които са пръснали последните си стотинки за лустросаните билети, вместо за хляб, с надеждата, че обещаваната сума от 5, 10, 20, 50 или 100 хиляди лева ще ги измъкне завинаги от мизерията. А на върха на пирамидата от хазартни фирми и фирмички, букмейкърски клубове и телевизионни шоута беше ОКТОПОДЪТ, прострял пипала в цялата държава – от столицата до най-малкото и затънтено селце в Странджа-Сакар, смучейки с ненаситните си вендузи от нищожните заплатки на пролетариата.

По пътя за студиото на НОВА ТВ, докато се возеше в бусчето на предаването на лотарията, Калитков бе изправен пред антиномията между рационалния егоизъм и емоционалния идеализъм. Две възможности се изправяха пред него. 1) Да се продаде, да потъпче основните начала на личността си и да заживее в охолството на бохема, ставайки съучастник в грабежа на масите, или 2) да продължи войната срещу съвременните инквизитори и тирани на страната си.

Това си беше значима алтернатива.

А идеята за преобразуване на българската работна среда чрез нови начала и позитивен тласък, се бе убедил Митко, – тя е бита карта. Не е осъществима на този етап в Чалгария – може би чак когато се сменят поколенията след 100-тина години, чак тогава „България ш’са опрай“.

*************************************************************************************************************

Митко Калитков решително пристъпи в лъскавата сграда на НОВА ТВ. На лицето му се четеше добре познатия фанатизъм от славните подвизи срещу мръсните капиталистически измекяри. Сега се изправяше срещу „Кинг Пин“ и с оглед на големия залог бе необичайно нервен. Но жребият на избора му бе хвърлен.

В ръцете си младият очилат мъж държеше пакет от любимата си кучешка храна Pedigree. Очевидно това и хрускаше.

Лъскава и сексапилна асистентка в минижуп го поведе по лъскав коридор към лъскавото студио. Минавайки близо до гримьорните Калитков успя да надзърне в една от тях, където видя лъскав хомосексуалист с лачени обувки да лъска с малка четчица лъсналото теме на водещия – Иво Андонов.

 – Мама ви лъскава, процеди през зъби аятолахът на безработните висшисти, глозгайки настървено поредната кучешка бисквитка.

Митко седна на седалките и се вля в морето от опиянени селяндури. Миризмата на чесън, пот и обор можеше да бъде усетена дори от човек с тежка форма на хроничен синузит.

 Едър бамбашка  момък на около 30-тина години сръчка Митето с лакът и му рече:

– Братчет, аз съм от Харманли, тракториста Гошо ми викат. Ся ша видиш как ша ги взема милионите. Ша спичеля, ша спичеля – сабалян ма сърбяха ръкити, ама бол. Усещам, усещам, че днес е денят.

На което, почесвайки се по брадичката,  Калитков отговори с рицарско снизхождение: Да, приятелю, днес е денят, в който всички ние ще спечелим.

3, 2, 1… Камера.

 – В началото на днешния празничен ден за нашите бъдещи милионери искаме да Ви представим новия си билет.  – обявява водещия Иво Андонов и подлага реплика на анорексичната си перхидролена асистентка, която гъне клечкестите си концлагеристки  крачка, излизайки по-напред.

 – Дами и господа, представям Ви най-новия билет – пискливото и гласче дразни като стържене по дъска с тебешир. – Това е супершанс Би Кей Би (БКБ)

Митко не устоява и подвиква лекичко – Съкратено от „Баламурници, купувайте билетили!“, нали? – хаха – подхилква се той.

Перхидролката сви леко изписаните си с черен флюмастер вежди и продължи да чете ауто-кюто.

– Първо ще чуем историята на Кольо Патарански от Каспичан, който си спечели напълно заслужено 15 хиляди лева от играта Пирамиди-фараони.

На видеостената тръгва клип със селяка:

"Ами, късмета ми дуйде. Т'ва е, т’ва е най-голямата сума, която съм 
давал за билетити. ДосЕга  съм купувал по 5 лв. билета. Ама понеже 
бай Мирчо кръчмаря ми ги пробута на примоция и зех десет парчета. 
Изтръках ги без да стане нищо, ама от единия спечелих още два. 
Зех и тях и усетих, че нещо че стане. И  като изтърках първия се показаха
пет средни пръста с надпис „КОНГРАЧУЛЕЙШЪНС, мистер Череп тенк Ю“. 
После се натрясках от мъка, като запазих втория за след осмата ракия, 
когато обичайно пак ми става весело. Тръкнах и него и ти да видиш - 
падна ми се 20-ти хиляду лева. Брех, викам, жинъ, тая вечер щ'а пра'я 
дива и щастлива.
С парите че купя Опел Аскона, а на жинътъ – ексурзия в Павел Баня, нов
пенюар и 5 кила баклава. Че запиша моя дънгалак на шафьорски курс също.

 

Бурни аплодисменти бликнаха изпод яките ръце на публиката. Даже Митко лекичко се просълзи от пасторалната идилия на бедния човечец от Каспичан. Кола, почивка в Павел баня и баклава – какво му трябва на човек, за да се усмихне на живота.

Е, да, във фееричния репортаж не се казваше колко заеми е взел човечецът, как мизерува и дава голяма част от оскъдната си заплата, за да пълни гушата на лотарийните босове, ама кой пък ги гледа тези работи!  – това си помисли иронично рицарят на печалния безработен образ, очаквайки своя ред на сцената.

 Плешивия Иво Андонов се възползва от настъпилата еуфория и подема отново.

 – А сега на арената ни пристъпват напред гладиаторите в днешния брой на Национална лотария. Те ще се борят по-късно за този чисто нов автомобил Форд Ескорт.

– Това са Афиже от Омуртаг, нашият брат ром от Факултета Нешко и баййй Петко от Сунгурларе.

 – Както казах, наградата е този чисто нов автомобил, моля, покажете го на камерите, а при асистентката ми Радка, аааа, Рая (перхидролената анорексичка), има утешителни награди.

Няколко глуповати състезания минават в студиото и най-накрая идва ред на безмилостния демоничен възмездител Митко.

Андонов:

– Ето уважаеми, това е късметлията Димитър Калитков. Той си спечели колосалната сума от цели, чисто новички 500 хиляди лева, уважаемииии зрители.

Митко излезе дебилно ухилен на сцената и застана до дългия мафиотски бос от Под прикритие.

 – Раче, ааааа, Рая, донеси, моля те, чека с печалбата.

 – Митко, нали мога да ти викам така? – обърна се фамилиарно лъскавото длъгнесто кубе към Калитков.  – Кажи ни какво ще си купиш първо с парите, как ще ги похарчиш.

 – Хъкккк-ъъммм… Ами, като за начало мисля да отскоча до Сърбия до черния пазар на оръжие и да си взема един Калашник. После ще се върна тука и ще ви изпозастрелям всички – хъ-хъ-хъ – шегувам се, бе, човек.

 Андонов лекичко се облещи, но запази самообладание и се обърна към публиката.

 – Виждате, уважаеми, че нашият гост – Митко, има необичайно чувство за хумор.

 –  А, ето я и Рачето, аааа, Рая.  – Заповядай Мите, това е твоята награда, – подаде на Митко големия картон с изписаната печалба водещия. –  спечели си я абсолютно честно.

– Продължавайте да играете в невероятните ни игри, за да станете стопани на суми, дори по-големи от тази тук, уважаеми дами и господа.

 – Извинете, може ли да кажа нещо – прекъсна речитатива на водещия, Митко, посягайки към микрофона.

 – Да, да – заповядай Мите – сподели ни.

 – Ами, искам да Ви кажа, уважаеми, подема Митко, че печалбите тук са залъгалки за малки деца. В белите държави на запад наистина човек може да изплува от тинята с джакпота на техните лотарии, но тук, в Чалгария, тези суми са смешни.

-Това е измама!!! – развика се той.

 – Вие ще спечелите най-много като спрете да играете на тези глупави игри и започнете да спестявате остатъците от мизерните си доходи. Влагайте ги в банки, купувайте акции, финансирайте образованието на децата си, но никога не се хващайте на номера с бързата печалба, която ви обещават лъскавите и измамни водещи.

 – Мите, моля те, дай микрофона – опитва да изкопчи микрофона от ръцете на Митко  водещия Андонов.

Митко го изблъса и отскочи назад с думите: – Чакай малко мекеренце мутренско. Нямаш право да говориш, след като си си продал задника на Черепа и кликата му.

 – Хора, народе, от лотарията печели единствено този, който я организира. Това е Божков Черепа. Мутрата, която вкара премиера Борисов в политиката. Престъпникът, който краде от всички нас с протекцията на държавата. Чуйте ме… Всичко е измама.

Грамадният Андонов, подкрепен от асистентката, се нахвърли срещу Митко, за да му вземат микрофона, но той ловко го отбягна и го халоса здраво с дръжката на микрофона по главата. Асистентката Радка почна да пищи, докато Митко я почна с картонения чек по красивата главица. Накрая Митко скъса чека и потъна сред масивните тела на охранителите, които го изнесоха на ръце сред бурните съпротивления и викове -Мафия, Мафия.

Триумфиращият Калитков се прибра късно вечерта, раздърпан и охлузен от спречкването с охранителите на НОВА ТВ, но завари в стаята си ошашавения Данчо, който бързо се стрелна към него.

 – Митак, бързо трябва да офейкаш. Идваха да те търсят едни горили. Цели гардероби. Видях, че на кръста единия имаше кобур. Знаят къде си. Тук не е безопасно. Тоя гад, дето го изобличи, притежава държавата. Не можеш да се скриеш. Бягай!

*************************************************************************************************************

Райна, Петракис, Репортерче, да знаете, че бягам. 
Намирам се на новото летище и около мене гъмжи от народ. 
Дано да не ме забележат сред толкова хора. Взех набързо някои неща. 
Купих си билет и заминавам надалече. 
Не мога да ви кажа къде, защото мутрите ще ме намерят. 
Ще се върна някога. Не ме забравяйте.

   Този общ есемес получиха приятелите на Митко Калитков в деня на неговото бягство и повече не го видяха. Така е и до днес.

   Желаем ти късмет, бедний Калитков. Чалгария се оказа тясна за твоята душа. Дано намериш прибежище там, където отиваш. Дано разберат идеите ти и откликнат на тях. Вива Калитков. Венсеремос.

 

Бандата на Комароушън

     Щом се стъмни Устрел, Жилото, Смукача и техният бос – Острието Оушън –  излязоха от „бърлогата“. Хай-тек ловците планираха нов мащабен удар.

   Потният дебелак от снощи не им се услади много. Нямаше никакъв адреналин и тръпка. Светнатата лампа беше като огромна табела с надпис WELCOME.  Те просто влязоха с маниера на обикновени взломаджии през широко отворения прозорец. Боднаха шишкебапа набързо и се прибраха. По пътя Смукача, който винаги си беше по-лаком, повърна ниско качествения елексир. Решиха да не повтарят адреса на Порки Пиг.

    Тази вечер си търсиха нещо по-специално.

   Шефът им спомена, че бил чел в „Дейли комаркроникъл“ за някакъв луд тип от 6-я етаж, който криел под кожата си висококачествен трезор с елексир от А положителна. Мерките за сигурност били сериозни, но предизвикателството си струвало. А с плячката щели да могат да се подсигурят до дълбоки старини.

    Планът бе съставен в движение, а задачите – веднага разпределени.

    Смукача слезе до ел. таблото в мазето.  С любезното съдействие на 0,5 мг. експлозив „C 4“ взриви два кабела и прекъсна захранването на апартамент 6 Б.

  Така командосите спряха действието на невидимата преграда от включения в контакта Райд, пречещ им да влязат през прозореца. Изгасна и комарната LED лампа, създаваща убийствената ел. дъга, която така магнетично примамваше инсектоидите  с омагьосващата си светлина.

    Очевидно си имаха работа с маниак.

   След като си разчистиха пътя от минното поле, оставаше само Устрел да използва екзоскелета и да надигне комарната мрежа от сребърни нишки на прозореца, която се явяваше последна бариера пред хранилището от А положителна.

  Стана. Конструкцията се поддаде, Устрел избута с лекота мрежата и преминаха.

 Оушън даде сигнал на групата да си сложат фасетните очила за нощно виждане.  Нахлузиха ги ловко и веднага фиксираха целта на операцията.

  Насочиха се  към обекта в бойна формация „буреносен инсект-рейнджър“.

   Жертвата се въртеше в леглото си в REM¹ – фазата на съня.

   Изведнъж Острието Оушън залегна. Всички го последваха. Появи се непредвидено препятствие, което усетиха болезнено силно. Симптомите им бяха световъртеж и дезориентация.

  Без съмнение някакъв ултразвуков импулс по последен писък на антишпионските технологии им оказваше влияние. Хакерът на групата – Жилото, извади лаптопа си и започна бърз анализ. Откри, че източникът на дискомфорта е смартфонът на нощното шкафче. Специалната програма на Жилото „Окото на Бог“ засече, че от телефона е активирано приложението Mosquito Repellent.

 Тогава всички разбраха че изродът в леглото беше нещо повече от маниак. Той беше зъл гений с отблъскваща параноя.

  Оушън нахлузи антирадиационния костюм, разработен в секретната лаборатория на братовчед му от Фукушима и тръгна с мъка напред.

  Той беше въвлякъл екипа си в тази рискована мисия. Като лидер и организатор, като капитан на отбора си от бивши пехотинци, негова беше отговорността да ги върне невредими в базата. Дори и с цената на живота си.

   Само обучението в чуждестранния легион на локвата от съседния квартал му помогна да издържи физически до края. Смъртоносният application Mosquito Repellent беше изключен чрез умела импровизация, достойна за уменията на бойскаут-първенец. С помощта на  клечка за уши Оушън успя да имитира докосването на човешки пръст по сензорния дисплей и спря ултразвука.

   Композицията на екипа отново влезе в релси и завърнали кондицията си  Устрел, Жилото, Смукача и  Острието Оушън се насочиха необезпокоявани към обекта. Вече си представяха как със заграбените липиди и въглехидрати на елексира му ще си уредят живота. Един мислеше да отвори италиански ресторант на пресечката на Пето авеню и Седма. Друг мечтаеше за семейна идилия с гаджето си от гимназията…

Засечка!

   Нов проблем! Целият трезор бе завит с дебел, непромокаем юрган, въпреки нощната безветрена жега на юлските горещници. Само главата му стоеше отвита. Но достъпа към нея също бе силно възпрепятстван. Параноикът в леглото си я беше омотал в тънка мрежа за прозорец. Под нея челото му лъщеше от пот, като огромен мазен бонбон.

  Бандата кръжеше от 3 минути над непревземаемата мазна крепост и обмисляше оттегляне. Пронизващият звук от крилцата на комарите пореше въздуха, изпълнявайки зловеща готическа симфония. За пръв път в живота си Острието Оушън бе разколебан. От демонът под юргана можеше да се очаква всичко.

  – На абордаж!!! – изкряска надъхано Смукача, точно когато командирът Оушън се бе подготвил на свири отбой.

Лакомият и невъздържан бивш контрабандист на плазма Смукача подведе останалите след себе си.

– Ще надупча клепача на това говедо с новото ми  0,200 милиметрово свредло, провикна се в истерията си той.

   Оушън се опита да ги възпре, но Устрел и Жилото вече бяха полетели след нетърпеливия си партньор и забиваха бормашините си през дупчиците в мрежата точно  в изпъкналата вена на челото на завития с три ката одеала параноичен Гад.

   Тогава се случи най-страшното. Запотената Годзила се събуди от едно невнимателно жужване в ухото и светна нощната лампа.

   Каква непредвидена грешка!!! В бързината не я бяха забелязали. Последно поколение 300 луменова акумулаторна лампа DECATHLON. Не й трябваше никакъв достъп към ел. мрежата и тутакси засия с изригващата сила на слънчев протуберанс.

    Така, лакомията на Смукача пробуди гибелното зло, последната брънка в еволюционната верига на върховния хищник. А именно – ядосаният от буболечка човек.

А ако си с размерите на комар – с такъв развилнял се допотопен исполин  не бива да се гъбаркаш.

     В паниката всички се разбягаха накъдето им падне.

    Смукача загина пръв, опитвайки да повдигне отново комарената мрежа на прозореца. Върху му със силата на огнено-жупелна стихия от Апокалипсиса се стовари свещената джапанка  Boomerang.

   Жилото и Устрел използваха маскировката си и кацнаха на една тъмна лавица.   Сковани от страх и ужас. Очаквайки гибелта си.

   Само Острието запази самообладание. Той кръжеше из стаята  и търсеше изход. Знаеше, че ако кацне, то десницата на оногова, който ги дебнеше, ще излее гнева си върху му с невиждана и страшна сила.

   Оушън за пръв път виждаше джапанка с 45-ти номер. Смятаха ги за мит. С бандата досега  бяха се натъквали на пискливи момиченца, размахващи чехли до 36-37 размер, но 45 номер вече беше уродска работа.

  Дойде ред и на другите двама. Звярът вече се беше поразсънил и разтърка гурливите си очи с размерите на небесни сфери. Зрението му се подобри. Последното нещо, което Жилото и Устрел видяха в предсмъртната си агония, бе тъмната поличба на надвисваща сянка, обхващаща цялото въздушното пространство над тях.

  Плясс – чу се гръмовен тътен и звуковата му вълна разпори грохотно небесата. Двата комара в мигом претърпяха метаморфоза от стадия на имаго до отрязък от платно – мацаница на абстрактен художник с психо-соматично разстройство.

   Последната мисия на Острието Оушън завърши. Петминутният му полет над кървавата вакханалия го изтощи и на предела на силите си той кацна омаломощен на тавана. Не мина и минута, когато чу тръбен звук и глас от небето – В ИМЕТО НА КРЪВОЖАДНАТА БОГИНЯ КАЛИМА, УМРИИИ ГАДНА БУБО!

  Безпощадният изтребител с джапанка номер 45  изпрати доблестния войн от комарската дружина на принудителна екскурзия в буболеческата Валхала, а в памет на храбростта му върху латекса на тавана остана малко червено петънце.

¹ от англ. REM – Rapid Eye Movement -бързо движение на очите. В тази фаза спящият сънува.

Президентът на Галактиката

П.П. Откъде научих тази история ли ще ме питате?

– Случайно нося 45 номер и имам лампа от DECATHLON.

Слочайносс? – Не мисла!

Комарамбо: Първа кръв

      Необичайно топлото време за сезона имаше своите забележими последици.

  Антропогенният фактор оказва пагубното си влияние върху биосферата от индустриалната революция насам, но за последните 200 години толкова непривични температури никога не бяха спохождали климатичния ни пояс. С всяка изминала зима виждаме как следващата е по-топла и мека, а лятото е по-прохладно; удивяваме се на изместването на любимите ни четири сезона и твърде рядко се замисляме за гибелния ефект върху природата.

     Да, определено глобалното затопляне ще бъде бичът на 21-вия век, а парниковият ефект – негов флагман. Едва средата на февруари е, а живакът по стълбицата е стигнал почти 20 деления. Плодните дръвчета са напъпили,  пойните птички объркано огласят с подранилите си симфонии все още глухата и пуста сивота на бетонните квартали.

    Средата на февруари е. А снегът се е стопил отдавна. Още през януари посевите се простиха със своя топъл зимен кожух и едва ли ще израснат оптимално до жътва. Снеговете се топят скоростно и реките са по-пълноводни от нормалното. Информацията за това е смразяващ предвестник на наводненията, въпреки че гласът на диктора в БНР, който съобщава нивото на Дунав, не трепва.

     Мечките от природните резервати са се събудили преждевременно – кисели, сърдити раздразнени и гладни. Той също се събуди по-рано. Жаждата за кръв задвижи метаболитните процеси в организма му, а абсистентният глад разтрисаше неистово мускулестото му тяло в досадни конвулсии.

    Мъката по загубата на любимия чичо Оушън го завладя моментално. Заглавията на таблоидите още отекваха в главата му: „БАНДАТА НА КОМАРОУШЪН СМАЧКАНА С ДЖАПАНКА ОТ МАНИАКА НА 6-Я ЕТАЖ“.

  Вестта за болезнената раздяла с най-близкия му роднина го завари на финала на обучението в школата за елитни командоси „Джи фор Ес“. Още не можеше да повярва, че комарът, който го убеди да се запише в армията на Комерика, комарът с главно К, който бе негов младежки пример и идеал, който го вдъхнови да се бие за „комарокрацията“ в близкия ж.к. Изток, вече го нямаше.

   Разпределението на фронтовата линия  изпрати младия рейнджър далеч от локацията на Маниака, но той се закле да  намери архизлодея убиец.

  Оттогава научи много. Научи как да се крие в сенките и да издебва изненадващо жертвите си.

   Повишиха го в зелена барета. Събра почти галон от елексира в трезорите на Комерика, получи два ордена за храброст и медал „Пурпурно сърце“.  Нахапа много, ама много хора. Подлуди още повече, но жаждата за мъст не го напускаше.

   Комарамбо опита да се отърси за момент от спомените си. Висчко около него обаче го тласкаше обратно в тях. Погледна изрезката от вестник „Дейли комаркроникъл“, залепена на огледалото. Заглавието гласеше: „НОВИ СНИМКИ НА ЗЛОВЕЩОТО ОРЪЖИЕ номер 45“.  Стисна юмруци.

     –  Око за око, зъб за зъб, кръв за кръв! – процеди през зъби Комарамбо. Ще те пипна, копеле.

    Мислеше си да го изненада. Кой би очаквал атака от комари в средата на февруари?

    Наистина, Маниака бе прибрал отдавна екипировката си и блажено се наслаждаваше на живота без насекоми, без алергии, без фобии и без истерични писъци при сблъсъка с всяка по-едричка „Drosophila“.

   Сега имаше други дертове – грипната епидемия върлуваше от седмица, а един кофти тип в автобуса така се изкашля, че само скафандър на тежководолаз би го предпазил от вирусите. Втори ден го втрисаше с температура 40 градуса. Отвори само веднъж прозореца, за да влезе свеж въздух, но това беше достатъчно на Комарамбо да се промъкне.

    Зелената барета се спотаи в тъмнината под леглото, провери още веднъж масивните свредла М-16 и зачака.

     С потъването на града в нощта очакваният миг за отмъщение настъпи.  Комарамбо излетя от стартовата си площадка под леглото. Правеше разузнавателен полет.

        Тишина и мрак.

       Командосът нахлузи фасетните очила за нощно виждане и огледа периметъра.

      Маниака спеше непробудно, нахлупил малка нощна шапчица с пискюл. От време на време откъм задните му части се чуваха гърмежи, придружени с миризма на сяра, като че ли от полеви взривове. Комарамбо реши, че това е отровен боен газ, може би германско производство, и съобразително нахлузи противогаза си.

      Баретата-комар се увери, че няма други капани и кацна крадешком върху носа на спящата си жертва. Огромната зачервена камба бе обилно запотена и Комарамбо не се затрудни в пробиването й. Сондира на три места и изсмука поне 0,2 милилитра елексир. Изкуши се и сръбна малко. Наистина беше първо качество.

      – Пустата му „А“ положителна! – изруга той и пристъпи към втората част от плана.

      Изключи хай-тек заглушителя за крилцата си и уверено започна да жужи в ушите на Маниака.

     Бзззззззз, бззззззззззз, бззззззззз, бзззззззззззз – заход, след заход Комарамбо пикираше над огромния мазен бонбон, представляващ главата на човека, и му жужеше ту в едното, ту в другото ухо. Друг комар на негово място би казал, че това е чисто самоубийство, но не и Комарамбо. Той целенасочено се стремеше към събуждането на Гада. Искаше да се разправи с него като комар с мъж.

         Усилията му дадоха резултат. В пълно недоумение спящият Маниак се пробуди и обхванат едновременно от погнуса и ярост светна лампата. – Бах му мамата, как може да има комари по това време? – удивено възклина.

          Комарамбо даде началото на психоатаката си. Той се покри дълбоко под леглото и затаи дъх. След няколко минути лампата угасна, а след още няколко отмъстителят-комар повтори набега си.

          Бъзззззз, бзззззззззззззз,бзззззззззззз. – най-страшният звук в нощта.

      Комарамбо беше два пъти по-бърз, по-маневрен и по-хитър от бандата на Комароушън. Криеше се на немислими места. Камуфлажът му бе удивителен.

       Маниакът пи два течни аналгина и повиши концентрацията си, но нищо не можеше да се сравнява със скоростта на комара.

     Упражнението със святкането и гасенето на лампата се повтори още дузина пъти, и Маниакът най-накрая осъзна, че се гаврят с него.

        Омаломощен от високата  температура и късния час някогашният велик инквизитор сега беше като беззащитно паленце. А и кой смъртен би могъл да се бори с комарите, докато има 40 градусова температура.

          Комарамбо продължи. Нямаше жал. Жужеше, пикираше, бръмчеше и хапеше нагло безсилната си плячка. Сега 45 номеровата джапанка Boomerang в ръцете на Маниака изглеждаше като детско ветрилце. Движенията на Гада бяха толкова бавни и замаяни, че дори охлювът Стамат – старият плужек с ревматизъм, който ползваха за мишена новобранците в школата за комари-командоси,  би избегнал ударите.

        Фанатичният комар Комарамбо бавно и методично изстискваше силите на човека. Още повече го настърви вида на едно малко петънце по тавана – лобното място на чичо му Оушън.

       На върха на своята безпомощност Маниака се сети за единственото оръжие срещу инсекти, с което разполагаше извън ловния период. Последната му надежда за избавление от напастта.

       Той грабна бързо от килера аерозолния спрей против буболечки и неистово започна да пръска из цялата стая. След двуминутно пръскане в тясното помещение се образува гъст слой мъгла, а Маниака така се нагълта с изпаренията, че падна в безсъзнание.

       Комарамбо се бе оттеглил на безопасно място под леглото, но противогазът не успя да го спаси. Получи болезнени и големи изгаряния по тялото си. Все пак оцеля.

        На следния ден, когато медицинските екипи извадиха Маниака от стаята и го откараха за лечение в болница Софиямед, Комарамбо съумя да се измъкне през прозореца, отворен за проветрение.

      Подвигът му бързо се разчу в Комерика.  Мачовският  образ на новия екшън герой, обхванал с яките си крачка два мощни автомата и препасал мачете, не слезе в продължение на месец от страниците на пресата.  Той се превърна в национална емблема и символ на „комарокрацията“.

     Това обаче не бе неговата воля. Славата го отблъскваше. Щом излекува раните си, Комарамбо напусна армията и баретите, напусна Комерика и заскита по панелните блокове в търсенето на нови насилници над комарите и в борба за утвърждаването на „комарокрацията“.

Президентът на Галактиката

Рутинната реинкарнация на Георгики Вергилов

Умиращият видя пред себе си искрица светлина в тъмния, дълъг и протяжен тунел, който прекосяваше небесната ефир по посока на небитието. С течение на времето сетивата му се разстроиха, а светлината ставаше все по-ярка и ослепителна. Пред себе си долавяше екота на неземни и непознати звуци. Светлината го обля напълно. Със сетни усилия различи очертанието на небесното същество – ангелът, който протягаше длани към него. Тогава усети парализата и нечовешката болка. Извика силно и неудържимо, докато студените ръце на доктора го вадиха на белия свят . – Честито, имате момиченце.

Георгики Вергилов беше еталон за успелия мъж на средна възраст приживе. С доктората си по квантова механика още от рано се издигна до един от най-уважаваните млади специалисти в тази сложна област. Последва бърз научен възход, увенчан с професура по квантова електроника, куп научни титли и международно признание. Всички се прекланяха пред неговия гений – ас в точните науки с рядък абстрактен ум, философски просветен, хуманитарно възвисен и религиозно неизкушен. Но това се сриваше в пропастта на моралната му развала и цинизъм.

През годините на израстването си като мастития професор Вергилов нарцисизмът и мегаломанията неуловимо и постепенно абсорбираха в бившия скромен и затворен провинциалист Жорко. С квантов скок той се превърна в себичен, саркастичен, садистичен,егоистичен и егоцентричен седалищен придатък. Подмолен, мерзък и по хамелеонски  лош, като антагонист от викториански роман, Вергилов тъпчеше нисшите и се превиваше в S-образна стойка към висшите. Оставаше му малко, за да порасне дотам, че да свали завинаги театралната си маска и пред тях.

Самочувствието от превъзходството и солидното възнаграждение в съчетание с един небрежено привлекателен външен вид го превърнаха в неустоим плейбой сред девойките в Политехниката. Най-красивата и напориста от тях бе удостоена с годежен пръстен. А подгласничките й, независимо една от друга, но понякога и заедно, изкусно плетяха интриги как да превземат мястото й, докато в един хубав и дъхав на цъфтящи плодни дръвчета майски ден дойде неочакваният финал на конкурса.

–  Животът е проблясък между две еднакви празноти – тази преди раждането и тази след смъртта. А ти,  изживей мига!!!

Вергилов обичаше често да си повтаря перифразата на Ницше, успокоявайки притъпената си съвест, докато за пореден път вървеше по пътя към квартирата на някоя от подгласничките на годеницата си.

Туп… Неочаквано върху него се стовари пикиращ във въздуха зеленикав, мазен, тежък половин тон, достолепен струг „Перун“. Някой каза – опаааа.

– Дали Бог е мъртъв, мърмореше заклетият материалист в момента на безтегловното си просмукване към непознатото. Той толкова сериозно се смути от неетичните моменти в житейския си път, че пропусна да направи дежурния обзор на свидните картини от детството, първата целувка, дипломирането и т. нат.

Размазаните образи в родилното не внасяха успокоение в сърчицето на малкото момиченце, в което се  прероди професор Вергилов. Сетивата му биваха залети с целия поток на шоуто „Звук и светлина“ от Живота. Той остро и гръмко протестираше срещу положението си, макар още да не съзнаваше напълно какво става. Никой обаче не взе предвид роптанията му.  Не го успокоиха нито майчините милувки, нито животворната течност, което жадно засука от гръдта й.

Георгики продължи да възнегодува бурно при опитите да го измерят и претеглят, след което се кротна върху топлата маса, симулираща вътреутробната среда за пеленачетата-новобранци. И заспа.

Щом отвори очи прероденият в малко момиченце професор остана в ступор за известно време. – Къде се намирам, какво се е случило с мен?

Съждението за прераждането се оформи бързо. – Триста физици!!!

С недотам добре фокусирания си поглед успя да разгледа стаята – дефинира я като болнично отделение. Изведнъж се сепна и понечи да повика за помощ.

– Га-га-уаааааа-бу-ба-буааа-ааа. Беше изгубил способността си да говори. Не чувстваше речевите способности на  ларинкса си, но пък усещаше интуитивно всичко около себе си.

Ето, тук имаме две легла, там няколко монитора, радиаторът е до прозореца. Подът – застлан е със зеленикав балатум. – можеше да обиколи цялото помещение с невидимия взор на съзнанието  и макар да не виждаше обектите, той ги възприемаше умозрително.

– И таз добра!!! Тц-тц-тц – а къде е Чистилището, къде е светията Петър, Лукавия поне или някаква що-годе професионална администрация на Елисейските поля. Никак няма да откажа да гаврътна и чаша медовина в пустата му Валхала?

– Къде са всички онези допотопни деветини за живот след смъртта, с които духовните шарлатани плашат първобитните примати?  Изглежда че Буда е бил прав през цялото време. Това е безотказна машина. В един миг умираш, смачкан от хаотичната констелация на атомите в етера, а в другия се задушаваш около пъпната си връв, омазан в плацента, и то в момичешкото си телце! Но защо никой не ми даде правото да избирам,  искат се заслуги ли? Мога  да бутна рушвет!!!

Някой отвори вратата, привлечен от бебешкия рев на професора Вергилов – беше време за баня.

Като премина почистването физическият свят отново се стовари с цялата си робска изтощителност върху Георгики  и той неволно пак се пренесе в страната на Морфей.

При следващото включване към света на живия живот Вергилов почувства успокояващият тътен на майчиния  пулс. Тя тихо му нашепваше – Вики, Виктория, слънчице мое, красавице… Ще станеш най-добрата балерина във Европа.

Чисти като роса вадички потекоха по слъзните канали на гордия професор и бъдеща прима на Болшой театър.

Над себе си, освен майчината топлина, усети натрапчивото присъствие на втори човек. Таткото най-сетне се престраши и избоботи неуверено нещо.

– Какъв идиот! Но, не, не може да бъде! – Антикваров!?

Малката Виктория, бившият професор Георгики Вергилов всъщност,  горчиво заоплаква тежката си участ – Уаааа-уаааа, уааааа-уиииии; и-хуууууууу…

Д-р Антикваров беше неговият пръв помощник-асистент в Политехниката. От няколко години му лазеше по нервите. Напредничав и добър учен, който с малко бащини насоки би станал нещо повече. Но в катедрата място за втори професор нямаше, съответно и за менторско отношение. Животът там бе сурова битка, като двубой за място в трамвая между две баби.

Макар и често груб с асистента си, въпреки че го унижаваше катадневно и не зачиташе мнението му по никакви въпроси, професор Вергилов го държеше още на служба, защото знаеше, че има  млада жена, която чака бебе. А и приживе изпитваше садистичното удоволствие да налага сатрапски директивите си над някой с потенциала на обещаващ конкурент като смазва психиката и потиска волята му за развитие.

– Каква ирония на съдбата! Очевидно там горе се гъбаркат с мен. – разсъждаваше в агонията си прероденият. Явно има умисъл в това. Прозира сатанинска подреденост в модела. Да, не е на самотек. Зад машината все пак е, да го наречем ли Бог?

След месец величественият цикъл на Самсара приключи. Реинкарнационната амнезия форматира напълно прогресивно избледняващите следи на Вергилов, а сладката Вики вече плахо се усмихваше на майка си, на татко Антикваров и най-вече на висулката еднорог в кошарката, като весело поздравяваше  враждебния свят с поритванията на малките си розови крачета.

Президентът на Галактиката

Кой слуша Рут Колева?

Ще ви разкажа историята на един човек, един обикновен смъртен, чието   име вече се превръща в легенда.

     Яни Атанасов беше студент последен курс по философия на спедицията. Той разсеяно сърбаше супата топчета без топчета в студнетския стол. В усърдието си да намери поне малко каймичка в бистрия като планински ручей бульон, младежът съвсем изгуби такт и неусетно потъна в угрижени мисли за скапаната псевдо наука спедиция и за живота си като цяло.

       С тъпата специалност щеше да му е трудно да си намери хубава работа, в която да може да прояви най-пълноценно блестящия си талант по скатаване, лаф-мохабет, висш пилотаж в тарикатлъците и задяване на мацки. И това го потискаше.

    Огромната столова, почти празна заради приближаващите всенародни празници, метафорично резонираше с гадното му предчувствие, че го чака кофти седмица, вследствие на прогресивно изтъняващия му портфейл. Хронична негова болест от край време.

      С ръст под средния, но не и дребен, добро телосложение, остър нос, смугъл тен и дяволит поглед, начеващият бонвиван се котираше добре сред не чак толкова невинните бамбини в Студентското градче. Атанасов бе един малък Аполон, като изключим незабележимия му физически недостатък – вроден дюстабанлизъм. Но този малък кусур Дон Жуанът прикриваше добре, защото никога не сваляше чорапите си в интимна компания.

     Магическата мантра в свалките „Искаш ли да ти прочета приказка за лека нощ, кукло?“, действаше безотказно на по-леконравните студентки от блока и Яни грабеше с пълни шепи от така наречения „студентски живот“. На скромната възраст от 23 г. в тефтерчето му за бройки вече бяха прелистени няколко странички и това не се дължеше само на разкривения му и груб почерк. Неговите почитателки го бяха удостоили с помпозния и леко насмешлив прякор Дон Чорапко, заради момента с чорапите, разбира се. Но, да се върнем в столовата.

     След като се убеди, че няма и грам месце в чинията, Яни, или Дон Чорапко, както бе по-известен, с унило движение мина на основното блюдо от мусака, естествено без кайма, и скоро отново потъна в меланхолията на тягостните си мисли.

   Приближаващият край на охолния парти живот, заради предстящото завършване го караше да унива още повече. Купоните, свалките, мадамите, гуляйте, щуротийте, сдърпванията в дискотеките и всички дребни шмекерлъци, с които си бе взимал изпитите – нямаше да може да преживее раздялата с тях. Това щеше да бъде една малка смърт за него. Той се гласеше едва ли не за ада.

      От интровертното съзерцание го извади образът на някакъв скитник, седнал в дъното на голямата трапезария. Съвсем незабележим, почти прозрачен, беше той. Явно влязъл да стопли премръзналите си крайници. Като бездомно куче се оглеждаше за някоя забравена чиния с огризки.

     Макар че не беше светец, Яни Атанасов носеше латентна доброта дълбоко и навътре в себе си. След известно колебание той се реши на волното пожертвование да дари на окаяния човек невероятно редкия си млечно-воден десерт грис. Да му купи цяла порция не можеше, понеже му бавеха аванса, а в квартирата нямаше тоалетна хартия и трябваше да изхарчи последните си пари за този наложително необходим продукт. Яни тайно съжали, че така лекомислено е харчил за жени и късал салфетки в дискотеката миналата нощ, но таквоз беше положението. Пари нямаше за себе си, камо ли за някой друг.

     Докато се накани да стане, за да направи своето коледно дарение, Атанасов беше изпреварен от черната осанка на младеж, нагизден в рокерски одежди, който мина покрай гладния бездомник и без да го погледне в очите му подхвърли с пренебрежение смачкана двулевка – толкова, колкото беше и купонът за стола.

–  Е, май ме изпревариха. Няма смисъл да му давам десерта. Той вече си има за цял купон. Ще пирува. Яни загреба воднистия грис. Преживя като теле към 5 минути блудкавата смес, замисли се колко мрази специалността и работата си. И стана да си ходи…

     През следните няколко дни Атанасов заместваше болния си колега Кольо Нежната революция на работа в спедиторската фирмичка, в която бачкаше почасово. После се освободи за ден-два, през които да отиде на лекции – малко да блесне в края на семестъра и да го запомнят, че цяла година не се беше вясвал.

     Минавайки зад една от прилежащите постройки на Политехническия университ Яни отърка рамо в някакъв маркуч, който потропваше ведро с кубинки и потракваше с веригите на колана си. „Гле‘ай де ходиш, бе, метъл! – раздразнено се обърна той към наглеца. С учудване видя, че беше същият от стола. Едър тип с дълга черна грива, катинарче на муцуната, дебел врат и трътлест задник, натикан в тесни дънки. С пентаграм, окачен на ланец около врата и обърнат кръст, татуиран на дланта. Типичен демонопоклонник.

     Металистът не остана равнодушен и, изглежда окуражен от дребния ръст на опонента, му изрева с мощен бас: „К‘ъв ти е проблема, уе, паляк?“.  След което двете млади пуйчета леко се посдърпаха.

      Туп… Неочаквано върху тях се стовари пикиращ във въздуха зеленикав, мазен, тежък половин тон, достолепен струг „Перун“. Някой каза – опаааа.

*  *  *

     За разлика от друг път на автобусната спирка в 7:00 сутринта – там, откъдето Яни Атанасов тръгваше за работа към спедиторската фирма, нямаше жива душа. Това го озадачи, но още повече се учуди от факта, че след малко в сутрешния сумрак изникнаха, като от нищото, няколко белокоси старци на преклонна възраст, оглеждащи се с недоумение. Един туберкулозно бухащ чичка му кимна за добро утро. Зад гърба си Яни усети така ненавистната миризма на тютюнев дим рано сутрин. Обърна се, и какво да види –  металистът, с който се бяха сбили до Политехниката, го гледаше настръхнало и изпускаше от устата си малки кълбета дим.

  Автобусът пристигна точно по разписание, както никога досега. Чисто нов, ароматизиран  и добре затоплен. Вътре обаче нямаше никой. Атанасов и метъл- маниакът влязоха и седнаха възможно най-далеч един от друг, а старците останаха да чакат на спирката – може би някой крайградски рейс до лозята извън града.

Пневматичните врати изфъскаха и рейсът потегли с комфортно свистене на метановия си двигател. Звучеше една от песните на Рут Колева. И двамата пътници веднага запушиха уши.

– Алоо, шофьорчето, аре моля ти се пусни нещо за душата. Глория, Ивана, може и Галена – излагате се градския транспорт! – провикна се  Яни към шофьорската кабина след 5 минути непоносим шум по пътя.

– Вие българите все сте недоволни, бе, мама ви стара. От снабдяване ми отпуснаха перфектния транспортер с нисък процент вредни емисии, аудио уредба, даже и ароматизатор Ванилия, а на теб музиката не ти харесвала. Аман от вас, бе!!!

    Всичко това Яни чу сякаш някой му шептеше в мозъка. От кабината се подаде смразяваща кръвта гледка – закачулена фигура с блестящи в тъмнотата на качулката демонични очи. Сега Атанасов забеляза и подпряната до шофьорската врата коса за косене на души. В главата му ребусът взе да се подрежда.

    Младият покойник скочи към изхода и безпомощно започна да блъска. Беше като уловено за пръв път диво зайче– изплашено, треперещо и ранимо.

– Няма смисъл. Не можеш да избягаш. – му подвикна метълът, който междувременно се беше приближил към него. – И двамата сме мъртви. Такъв ти бил късметът.

– Отиваме на купон при Господаря на мрака. – поде някаква тъпа песничка в спонтанен пристъп на екзалтация той. Ще се кълчим до сутринтаааа. – продължи да си припява сатанистът, очевидно развеселен от очакваното посещение на Ада и паниката на Яни.

    Още ошашавен, но с пробудените рефлекси на разярен бик, Яни замахна с един здрав десен прав към металиста, но без никакъв ефект, защото ръката му премина като холограмна проекция през трътлестия дългокос нечистоплътник.

    Не му оставаше нищо друго, освен да се примири с пленничеството си в зловещия транспортер и да слуша песните на Рут Колева по пътя.

*  *  *

     Душетранспортерът на Смъртта се носеше бясно по коридор номер 666 към ядрото на Земята, където се намират и централните адови комплекси. През цялото време надолу металът-сатанист бе извънредно ведър и заговори Яни само още веднъж, като му каза, че трябва да са благодарни, че климатикът работи, защото температурите по шосето варирали от 1300 до 5000 градуса и дори вече умрели от премазване, щели пак да умрат – този път от жегата.

     Дългото пътуване завърши след няколко часа, когато качулатата Смърт стовари пасажерите си пред входа на Ада. Той бе опасан от непристъпната долина на Мрачната сянка – каньон, много по дълбок и обширен от този при река Колорадо, в който милиони измъчвани души с дребни прегрешения търпяха своите наказания. Докато двамата новопристигнали чакаха да  бъдат поети от портиера и пазител на портите адови протодемон Бесарионис, метълът обясни на колегата си, че мъченията на грешниците от долината са разпределени по зони, определени съобразно тежестта на провиненията. Едни били осъдени като плантаторни работници, други – като миньори, трети изпълнявали друг вид каторжна дейност.

– Аз например, като начинаещ почитател на Нечестивия с безупречно окултно CV и няколко спиритични сеанса зад гърба си, отдавна съм си спечелил работното място на бригадир на грешници. Най-вероятно ще ми дадат страховита средновековна маска на инквизитор и ще ме пратят да ръководя някой трудов колектив с камшик в ръка. – А теб, хе-хе, сигурно ще те вкарат в денталния демонски институт, където младите демонозъболекари ще те ползват за учебен екземпляр.  Ще се гърчиш доста, като се има предвид колко много „дяволски“ добри зъболекари бяха командировани на Земята, за да лекуват смъртните. На тяхно място постъпиха да следват нови, необлизани стажантчета.

    Щом чу за възможността за работа, Яни Атанасов, който до този момент като че си беше глътнал езика, се опомни и в изобретателната му нашенска душица започна да се плете паяжината на изкусен службогонски план.

*  *  *

– Здравствуйте товарищи комсомолци. – протодемон Бесарионис накрая се появи,тътрузейки копита по осеяния с паваж от кокали адски тротоар. Удивително много приличаше на един земен тоталитарен лидер, може и да беше той – но Яни не успя да се сети кой беше тоя, защото бягаше често от часовете по история.

– И так, да видим що имаме във вашите досиета, молодци.

    Пазителят на портите отвори две средно дебели папки с надпис ДЕЛО и зачете с леко помръдващи устни под съпровода на пръста си – Металист, един брой – от юноша е поклонник на Господаря. Така-така – продължи да чете –  незначителни бели като дете, бил груб с баба си, подпалил като тийнейджър гаража на съседа – дотук върви добре.

– Какквооо! – Бесарионис се спря на абзац с голямо болдвано заглавие СВТОТАТСТВО от последнтата страница. Проява на милосърдие – дал на скитник по Коледа пари за храна. – Лошоооо, много лошо. Дай да видим атестация.

– Атестиращият препоръчва да се изпрати на южния адов склон, отвъд долината на Мрачната сянка, където има недостиг на пастири за личните стада добитък от тролски кози на Луцифер.

    Туф. Протодемонът затвори папката и не обърна ни най-малко внимание на протестите на метъла.

– Но, аз – аз, аз – зазаеква дългокоското, аз редовно пусках силен нео метъл на съседите с изпити от общежитието и даже веднъж препиках вратата на домакинката леля Ирина. Дължите ми да съм бригадир с бич и страховита маска!

– Момче, ти си пълен кокошкар. Не ме занимавай повече с малките си детски пакости. Поверява ти си отговорната длъжност на пастир на тролски кози. Освен това, да знаеш, че леля Ирина е един от най-старателните ни нещатни сътрудници горе. Бъди благодарен, че не си разжалван още. – разгневи се протодемонът, като мустакът му се повдигаше заплашително от пуфтенето на разпалената му паст.

– А ти, ха-хо-хе – обърна се Бесарионис към Яни с нескрита ирония? Имаш ли някакви предпочитания къде искаш да прекараш мъченията си в пъкъла? Може би в харема със сукуби на шефа, или пък в шпионското му студио със скрити камери към душ кабините на манекенките от Виктория Сикрет?

– Аз искам да говоря с него за нещо. – каза смело Яни Атанасов. За да подкрепи желанието си с аргумент, той добави следното. – Имам важна информация за няколко диверсии, които ви готвят от Светлата страна и ще я дам само на Сатаната. На никой друг. Не се бъзикам!

– Хм, диверсия, казваш. Информация, казваш. – Мм-добре, може да ти уредим една аудиенция при Принца на мрака. Но, само да разбера, че се лигавиш нещо, ще получиш абонамент за целодневна запръжка в един от най-горещите казани на фелдфебел Берилиус – началникът на адската леярна. Мда. Хайде да те водя, пажалоста – изсумтя протодемонът-пазител.

                                                                          *  *  *

     От дверите на Ада до бърлогата на Луцифер имаше експресен път, предназначен за неговите приближени. Както и за спешната доставка на шоколадови дядоколедовци – любимият десерт на Лукавия и негова малка странност от известно време.

      Знае се, че Козелът обожава швейцарски шоколад и мрази безкрайно много Коледата по обективни причини. В старанието си да му направи хубав подарък за юбилея от 6000 години миналата есен дясната му ръка архидемон Аазазел измисил тази дяволия с шоколадовите фигурки, имитирайки малчуганите от капиталистическите общества, които често отхапвали и изяждали главите на шоколадовите си, обгърнати в целофан, дядоколедовци, а тялото изхвъряли (атавизъм от канибалския архетип на човешката праистория според Карл Юнг и оня другия, кажете го, де, на езика ми е, ама!!!).

     Така и Велзевул хапел ли хапел главите на коледните десерти, след всяко свое ядене. И съответно бил основен спонсор на шоколадиерниците в Алпите.

     Пред пещерата на Шейтана стоеше на пост Звяра, познат предимно от евангелието на Йоан. Яни много се заинтригува от вида му защото този страж приличаше много на Ламята Спаска от народните приказки. Още повече му стана любопитно като я видя как си похапваше лакомо от една щайга с торсове на шоколадови дядоколедовци. Той поразпита водача си за тази неестествена чудатост и се впечатли много от прищявката със шоколада.

     В чакалнята за покоите на Дявола не беше кой знае колко неприятно, като изключим музиката – дебютният албум на Рут Колева. Тук-таме по стените имаше картини и скулптури на Салвадор Дали и драсканици на Пикасо, както и творби на някакви други душевноболни авангардисти. Най-много се открояваше един непознат автопортрет на Ван Гог, който изобразяваше как именитият художник дъвче ухото си и си покарва с бохемско пиво.

     Чакането след първите 10 минути стана повече от изнервящо. Яни Атанасов бе дошъл с добри намерения да си изпроси хубва работа, но след 20-тата изтекла минута във фоайето на Дявола той се зарече да му се качи на главата така, както побъркваше учителите си в прогимназията, но по много по-изобретателен и сатанински начин, съотвестващ на високия пост на мъчителя му.

– Ще ми пуска Рут Колева, тоя! Т‘ва си е повече от изгаряне на кладата. Предпочитам казан с лава.

     Накрая секретарката Горгона Медуза го повика да влезе. Атанасов не я огледа добре, защото се сети от един холивудски филм, че имаше нещо гнило в погледа й, свързано с мъчително и болезнено вкаменяване,  пък и така го цепеше главата от Рут.

– Ааа, ти ли си доносникът – чу се гласът на Рогатия и в тона му се четеше нескрита апатия. Той бе висок към 1.65, с кози крака, дълга опашка, завършваща с триъгълник, и извити зад главата рога. Лицето му – няма да повярвате, но във физиономията беше наказан от бога, пълна трагикомедия – все едно че гледате клепоухия близнак на Уди Алън. Очила с двойни диоптри и дебели рогови рамки, рядка коса, прикриваща лустросана като църковно кубе плешивина и възможно най-тъпоумното изражение, което може да има изобщо някой, различен от тапир. По-авторитетен вид му придаваше само вампирската пелерина и часовника Картие на дясната ръка. – Влизай, настанявай се. – подкани госта си Луцифер.

    Младият службогонец се настани тежкарски в едно удобно кресло и набързо огледа кабинета. На рафта по стената имаше матрьошки с лика на Путин, Ленин , Мао, Хитлер и разни други диктатори. До камината едно малко демонче разпалваше огъня с новите броеве на вестник Шарли Ебдо. На вратата беше окачена дарц мишена със снимка на папата. Голям смях. Нищо не направи по-ярко впечатление на госта, отколкото портретът на Рут Колева върху писалището.

    Като че ли свръхестественият повелител на подземното царство предугади мислите му и каза: – Е-хе-хе, това ли – знам, знам – и аз едва издържам на музиката й, но няма как – единствена племеничка ми е и все някой трябва да уважи таланта й. Затова тормозя и обслужващия персонал с нея. За разлика от работата или дома си, синко, човекът или дяволът, няма значение, не може сам да си избере роднините – Е-хе-хе. Знаеш как е…

– А сега, кажи ми за какъв заговор става въпрос, че ме заинтригува. Всъщност, – промърмори с гъгнещия си глас Сатана, откъде си ти, приятелю? – и с тези думи разтвори  папката с надпис ДЕЛО, донесена му от портиера Бесарионис.

– Ъъмм, нямаш сериозна злодейска школовка, като ти гледам досието. България, значи! Интересно. Чувал съм, че българите сте по-големи дяволи и от нас. Е-хе-хе. Какво пише тук докалдващият? – майстор 7-ми дан в прабългарското изкуство на Цаката на хитростта. Брей, това пък какво е?

– Кажи сега, кой ми мисли злото, или доброто, както и да е – малко е объркващо, нали разбираш.

Без да губи самообладание, така самоуверен сякаш е на изпит по философия на спедицията и в джобчето му дрънкат пищовчета, а в тъпанчето му припуква магнитна слушалка, Атанасов започна.  – Виж, ся, чичо Сатана, аз нямам кой знае к‘ва информация за заговора на доброто, освен за дежурните им действия по спасяването на застрашените видове в природата, строежа на сиропиталища и изнамирането на нов месия, но мога да ти предложа превъзходните си услуги като служител по изкушението. Така ще подсилим Тъмната страна още повече и никаква диверсия няма да ви спре.

Сатаната изкриви уста в тънка усмивка и се почеса леко по брадавичката на брадичката. Продължи да слуша.

– Отдавна си търся хубава работа, в която да мога да разгърна уменията си. Тук Яни реши да поукраси малко земния си път, понеже умря циганката, дето го хвалеше.

     От CV-то ми, което не нося, си личи, че не съм света вода ненапита. Още като бях в детската градина изгорих библията на съседчето Цецко, син на заклети дъновисти. Сега е непоправим наркоман и обмисля самойбийство. Аз съм несравним мошеник, особено на белот и кент купе. Веднъж пък, като малък, откраднах свещи от църквата и ги продадох на едни лели. После звъннах на розов телефон с парите и с какичката си говорихме мръсотии. Както виждаш съм цапнат и в устата. На фрийстайл батъл бия Татяна Дончева. Дай да подпишем един договор и да ме пращаш горе да бачкам, а?

– Синко, напомняш ми на един мой стар пенсионирал се служител – Сен Жермен. Навярно не си чувал за него, но имаш някои от същите качества. Мислил ли си за кариера в политиката?

– Не, но мога да опитам. – отговори несигурно Атанасов. Всичко с времето си обаче. Политиката е много мръсна работа. Ти ме пусни да поживея още година-две в Студентския град, пък ще видиш колко неопетнени гълъбици ще покваря с чара си. Нали тялото ми още си е цяло и все така неустоимо – със стария си имидж и някоя магическа дяволия цял Студентски град ще ми завижда, като на Устата.

– Хер Атанасов, но това е невъзможно. Няма как да те върна в тялото ти. То е безжизнен труп, храна за земните твари. Не съм Христос, че да те възкреся. Не можеш и да се преродиш. Онези гадове илюминатите пускат от Нова година плана си за Нов световен ред в действие и задействат депопулацията на Земята. Знаеш ли какво ще последва? Ще обгазяват с изпускани от пътническите самолети контрацептивни химикали. Само малцина избрани рептилни хибриди със специално раздадени антидоти ще могат да имат деца. Още се чудим с колегата от горе как да противодействаме на тези технологични злодеи на новото време. Иначе губим клиентите си и буквално загиваме.

    Лукавият продължи с изложението, видимо притеснен от споделеното: – Има един начин. Ще те пуснем да се вселиш в тялото на някой луд. Техниката за изпъждане на душата му лесно ще я научиш. И после можеш да почнеш работа. Съгласен ли си?

– Не ми харесва, че няма да съм си в моето тяло, но щом само така мога да се върна на земята – добре.

    Атанасов и Лукавия  стиснаха ръце. Остана само да подпишат трудовия договор. За пъкленото си дело сред студентките Яни получаваше правото на представителни разходи плюс луксозна квартира с джакузи. Дяволът обаче си я дявол. Пробута му граждански договор без осигуровки и с точкова система за получения хонорар. По една изкушена душа всяка седмица  през времето на изпитателния срок от половин година. После, по две, а след две години – ще-не ще,  влизане в политиката. В партия националистическа по избор.

    Яни от своя страна не остана по-назад. Той се подписа с фалшивия си подпис и умишлено се направи на разсеян по време на клетвата във вярност, като нарочно изфъфли не „заклевам се в Сатаната“, а „заклевам се в басмата“. Беше си сключил и пръстите на ръката.

                                                                        *  *  *

     Двете години за Яни минаха бързо и неусетно. С приближаването на датата за стартиране на политическа кариера бъдещият популист се укри. По най-актуална информация на нечестивите шпионски служби на Ада е забелязан да минава западната граница на страната си с фалшив паспорт, заедно с група мигранти от Близкия Изток. В Белград обикалял известно време централния пазар, дегизиран като продавач на дискографията на Рут Колева. Във Виена пък излязла на пазара книгата бестселър „20 съвета как да прецакакате Луцифер“ от някой си Дон Чорапко. От нея били продадени 3 милиона копия. Демоните успели да проследят парите до сметки в Швейцария на офшорната фирма от Гибралтар „Яни – Ей – груп – дубълве“. Тя била и притежател на дяловия пакет от акции на любимия производител на шоколадови дядоколедовци на Дявола. Но фирмата „Яни – Ей – груп – дубълве“ била  от своя страна била собственост на други две офшорки, регистрирани в Антигуа и Барбуда, и на свой ред притежавани от две очевидно подставени лица – шамана на бушменското племе кгатле от Ботсвана и един скитащ жрец на аборигените от пустинята Гибсън в Австралия.

     Дотам стигнали силите на демоничните следователи, защото шаманите бушмен и абориген знаели много опасни и по инквизиторски жестоки заклинания срещу съществата от отвъдното и нямало как да бъдат притиснати да кажат къде е Яни.

Така по горния свят полека тръгна легендата за непобедимия дух на Яни        Атанасов – човекът, който излъга Дявола. Така, както я чух от, ви разказах тази история и аз, клетият бачкатор в спедиторска фирма Еконт, Кольо, по прякор Нежната революция..

 

Неразрушимият земен атом

Писмо мисъл-форма на Конфуций до неговия близък другар и съмишленик 
Лао Дзъ.

    Лао, не бе отдавна, когато за последно бях на Тера. Само 200 сарса. Но какво е било тук през моето отсъствие – дори Великия историк няма да може да обясни. Трябва да се види, повярвай. – така започна ефирната мисъл-форма, която учителят Лао получи от стария си приятел, заминал скоро на Земята.

    Вървя от два сналия по сивите канали. Край мен фучат талигите на теранеца. Почит не видях от никой. Глава не сведоха пред мен, нито помощ дариха. А аз нося знаците на високия дух и ранга на кръстното дърво! Нима не се зачитат вече?

   Технологията ги е направила горди, безпощадни и себични. Алчността им е безгранична.

   Лао, знаеш, с мъка в сърцето приех поръчението на Синклита в Алдебаран след сбора в Херая. Опитвах да ги убедя. – Не убивайте комара с меч!!! – зовях. Беше преди няколко ларси – не успяхме. Учението на Великото дихание не покълна на Тера. Сега поех тежката заръка да взема един за Генофонда на Диханния живот.

    Вече съм в земя на кръстопът. Тук са с пъстра кръв. От тях ще избера и взема. Лао, скоро пак ще те известя, мир в теб!

*** 200 сарса – един сарс се равнява на около 3 години (200 сарса – 600 земни години)

*** 2 сналия – равняват се на около 2 землянски дена

*** ларси – приравняват се на земните седмици

                                                                     *   *   *

     Легиони мои, храбри  войници, отново съм аз – вашият върховен Президент. Ще разкажа историята още веднъж. За идните поколения.

      В онзи ден бях на преход през живописната моята родина. Дълги километри сам сред идилията на селските райони – как мечтая да съм пак някога по тези земи. Тихите и приятно мрачни шосета галеха сетивата ми.  Пустотата на пречистващата есенна хлад  ми нашепваше, че съм роден за славни дела. Свежият въздух вееше косите ми и ме изпълваше с гордост, че съм една от свидните рожби на нашето господарско човешко съсловие.

     7 извора по пътя ми ме обдариха с блажени почивки, през които разквасях устни с елексира на живота ни –  бистрата земна вода. Накрая на похода си преминавах по една натоварена отсечка, за да се върна в бетонния задух на градските пространства.

     Беше като дежа вю – си казах първо щом съзрях стареца. Срещнах този странник на тръгване. Още тогава се зачудих какво може да прави такъв на пътя. Не са ли всичките в бордеите? Да чревоугодничат скрити, а след това, издигайки моралните хоругви, да заслепяват нищите скотове?

     Ходеше приведен. Огледах го добре – с кестенява коса на плитка – не старобряден свещеник, по-скоро монах. Лицето му – мъдро, сбръчкано и светло. На гърдите имаше кръст. Ще ви кажа всичко, свидни мои рожби, както беше, без да крия.

      Сега пак го виждах. Нашият спасител и нашият предател. Помнете стръвни мои полкове. Помнете името Кун.

      Той стоеше надвесен над смачканото животно. А аз, прелестни артилеристи, бях воден в онзи миг от чудната сила на нашия вид. Любопитството. Спрях до него. Усетих любовта и болката му към прегазеното същество. Усмихнах се и заприказвах. Това бе най-пагубната грешка, но също и най-правилната постъпка в живота ни, самоотвержени мои орди на възмездието.

                                                                  *    *    *

     – Още щом те видях, разбрах, че си мръднал. – му казах рязко; бях  уплашен и готов да скоча в бяг, за да избегна лудостта на свещеника, щом чух какво ми рече. Но останах. Вътрешно усещах, че заради смелостта ни и императива вътре във всеки от нас бях заставен да поема кръста си за спасението на всинца ни.

     Двамата стояхме край пътя и се изучавахме с поглед.

 –  Ти единствен се спря. Показа уважение. Доказа, че си достопочтен. Нека те погледна със взора на Диханието – това е преголяма чест за твоя род. – отвърна ми той.

     Какво ми довери предателят, най-свидни мой юначни – не бихте повярвали тогава. Сега го знаете, но тогава… Тъй си мислих, че си е изгубил ума.

     Бил съм среднинен, ми каза – помислих го за обида; носител на генетичното разнообразие на теранците. А той идвал отвъд земната система.

      На 5 хилядолетия съм – продължи старикът. – „Ти ще си последният морфологичен тип от Тера –  сякаш не ми правеше предложение, а даваше заповед, на мен, бъдещия върховен лидер…

     След като показа доказателствата си, аз немеех, прекрасни мои щурмоваци. Когато видиш за пръв път мисъл-форма губиш разсъдък. То е сякаш видение, в което се спускаш по водопад от емоции и симулации. В промеждутъка на няколко мига проследих стрелата на живота му. За Учителя Кун много от нещата не разбрах. Но земните му патила разпознавах добре. Колко пресвят е бил отдавна е истина, наш приятел и другар – също истина, но сега се обръщаше срещу ни.

     Идва ред да разкажа за най-тежкото му предложение. И най-важното решение за мен, за него и за всички нас.

                                                                  *    *    *

          Гибелта на човеците е предопределена. – каза ми Учителят Кун. И вие нищо не можете да направите. Неизбежно е – повтаряше. – Ако приемеш да дойдеш като биологичен образец в Генофонда на диханието, ще избегнеш разрушенията на Тера. Ти ще можеш да бъдеш отново щастлив. На луната Салпарас, където живея, ще имаш красива партньорка. Знам, че си самотен – обещавам – няма да е веч така. На външен вид си приличаме изцяло, разликата е  само в културата и духа – уверяваше ме с лукавството си той.

          Представете си, драгоценни,  че сте наместо мен при срещата със свещеника, и той ви разкрие това, което ми откри – че е древният китаец Конфуций.  Предложи ви да заминете с него в далечни планети като образец на човешкия геном, защото по решение на междугалактическия събор на висшите форми видът ви е нарочен за тотална хекатомба. Причината – не сте им симпатични! – Какво бихте направили? Няма ли да се разгневите? Жадувайте мъст, звездни рейнджъри. Мечтайте за нови Хирошими над враговете ни от Алдебаран, Салпарас, Кипра, Глордабу и къде ли още не.

    – Какво се очакваше да направя аз, особено след като започнах да вярвам на този мним предвестник на Апокалипсиса?

          В разтроението между моите разум, дух и желание аз първосигнално помислих за спасението на собствения ми живот в онзи черен ден. Скверни помисли имах към вас тогава, мразих ви за всичко лошо, което сте ми сторили, което си причиняваме помежду си, което смятаме да сторим в бъдеще. Но откак ви поведох и сбрах редиците на земните войски, ние веч сме едно неделимо цяло. Неразрушимият земен атом!!!

          След низостта на себелюбието си минах на проситба за животите ни – свидно мое човечеството:

 – Дайте да се разберем с добро. Грехота е да се тъпчат мравките. Ние ще се променим! – обещавах ли, обещавах на инопланетянина Кун.

          Накрая, след непреклонните му откази, най-разумно ми се стори да сключа договор. Ликувайте за моите успехи. Вечна слава Президенте!

–     Кой ви овласти да решавате нашата съдба? Кой, Учителю Конфуций, кой? Вие за богове ли се смятате? Нима нашето мнение няма значение, нима не сме дорасли? – стоварих върху екзекутора ни стоманените обвинения.

      Разговорът ни се пренесе навътре в гориста местност. Стояхме и продължавахме този нереален дуел, този митологичен спор, за който в бъдеще ще се пишат възхваляващи поеми и псаломи.

       – Аз Ви представях на Синклита в Алдебаран. Аз Ви защитавах през последните няколко столетия. Опитвах да ви помогна. Пращахме учители, за да ви променим, да ви научим на почит към диханния живот. Не се провалихме, вие ни отхвърлите – обясняваше ми с благия си тон подлият Конфуций. Мнозинството от Вас не прие, че най-важното е равновесието, учението, опознаването, не се поучихте от лошия си опит. Теранците изградихте свят на убийствата. Вие сте хищници на биосферата, кръвожаден звяр, чиято раззинала се паст напира да ни погълне. Въпрос на време е да излезете навън и да разпръснете паразитизма си сред цялата Галактика. Да изсмучете душите ни!

           Конфуций ми говори дълго и убедително. Усетих, че омеква, защото моето упорство и епохална роля в  историята ме грабна в обятията си и ме въоръжи с бронята на несломимите аргументи в бран на Отечеството. Угризенията и чувството за вина на омразния Кун, като наш провалил се защитник, го потискаха, а аз все така го атакувах с вина.

     – Няма ли как да променим темпоралния ход. С премногото ви ефирни сили не можете ли да премахнете архизлодеите на миналото, за да изкореним упадъка на днешния ден.

      – Всички линии на времето бележат вашата бурна експанзия. Общата религия на близкото теранско бъдеще повежда рода ти в неутолим джихад към останалите светове. Навсякъде растете безмерно и погазвате еони на спокойствие и хармония. Балансът може да бъде запазен само в една крива – изличаване на теранската раса, докато е в зародиш. Затова – примири се и ела с мен, или остани тук и бъди изпепелен от залпа на диханните флотилии…

                                                                 *    *    *

    Писмо мисъл-форма на Конфуций до неговия близък другар и съмишленик
Лао Дзъ

    Лао, след като любимата на двамина ни Тера я няма веч, аз скубя косите си и плача жалейно от дълги сналии насам. Бял ден не е видял духът ми. Прав ли съм да се виня?         Вярвам, че мъката ти е също толкова неутолима, както и моята. Скръбта по Тера погуби разсъдъка на теранеца, който взех за Генофонда. Въпреки жеста на добра воля той ми „отхапа ръка“. Казвам ти сега, защото по-рано не смеех, но му сторих отстъпка. С помощта на Архим-изобретателя успях да запазя света му под друга форма. Дарих землянина с виталността на  духа ни, намерих му жена, приех го като син. Отначало бе добре, започнах да го уча за йерей, щях да го посветя в тайнството на реинкарнацията. Тогава дойде вестта за нелепата смърт на ексцентричния гений на Архим. Това  обезсърчи теранеца. Стана безутешен и се извърна към мрака на расовата си порода. Сетне захвърли всичко, и тежки думи стовари връз мен. Каза ми, че се е врекъл на Вендета, вид завет към духовете на погубената му теранска цивилизация. Скришом взе света си от трезора на ценните ми вещи, напусна ни и заскита из съзвездията като побесняло куче. Мир в теб.

                                                                 *   *   *

     Далеч от луната на Салпарас, през осемте сектора на левия галактически ръкав разстила своите пъстри багри мъглявината Абелари. На главната й планета Тривиа, близо до мястото, където търгна мълвата за новото прераждане на изобретателя Архим, детските смехове на малките туземци вибрираха и огласяха въздуха по оживения площад. Близко до тях, в прахта на каменния паваж, подскачаше хуманоид с окаян и налуден вид. От него се носеше непоносима миризма, а резките му театрални стойки и фалцетът на фанатичните му крясъци  развеселяваха насъбралата се дечурлига.

     Зловонният бродник като че беше само телом там. Той разговаряше оживено, сякаш с друга реалност, изникваща пред маниакално вторачените  му в невидими клади очи. Ръкомахаше гневно и разпалено, сякаш дирижираше голяма космическа битка между могъщи и многобройни звездни армади. Безумецът повтаряше екзалтирано неразбираемите си чужди и френетични слова.

     –  Три гърди, тя имаше цели три гърди, а аз само две ръце – хе-хе-хе. Не беше ли очевидно Кун, че имаше различия? Щял съм да намеря щастието отново; никога да не бъда сам. Последният оцелял не може да остави своите. Той вечно ще е сам, докле не се завърне. Аз съм Президентът.

       О, яростни мои войни, летящи Валкирии, стихийни отмъстители. Не е далеч времето да ви поведа в галоп към славни победи над жестоките ни екзекутори. Треперете нищожества, защото скоро идвам на власт!!!

    Хуманоидът се сниши внезапно след най-острата форма  на наполеоновия си синдром.  В изпитата сухота на десницата си обладаният от бесовете скитник стискаше предметът на своята фиксация – малко стъклено черно топче с блещукащо сияние в сърцевината, и му говореше.  И като се сви, прибра в шепи топчето, започна да го гледа и съзаклятнически да му шепти:

–   Но аз го изиграх. Направих сделката и избягах от Генофонда. Нашата система е в топлата ми длан, все още сме заедно, борбени мои поданици. Подготовката ни е трескава. Аз ще ви пазя, кълна се, че ще ви пазя като зеницата си. О, аз ще чакам,  ние имаме цялото време, докато съм с вас. Когато Архим израсне в новото прераждане, ще го заставя да довърши възвратната функция на лъча. А вие, деца мой, бъдете готови с армиите ми. Никой не може да избяга от времето. Никой не може да разруши земният атом!

Доказателството

Публикувам един образцов разказ на американския фантаст Робърт Шекли. 

Ръцете му бяха отмалели, но той вдигна длетото и отново замахна с дървения чук. Беше почти привършило — оставаха само още няколко букви и надписът, изсечен дълбоко в твърдия гранит, щеше да бъде завършен. Издълба последната точка и като се изправи, хвърли небрежно инструментите си на пода на пещерата. Гордо избърса потта от мръсното си брадясало лице и прочете написаното от ръката му.

ВЪЗКРЪСНАХ ОТ КАЛТА НА ПЛАНЕТАТА, ГОЛ И БЕЗЗАЩИТЕН. МАЙСТОРИХ СЕЧИВА. СТРОЯХ И РАЗВАЛЯХ, СЪЗДАВАХ И РАЗРУШАВАХ. СЪТВОРИХ ПРОИЗВЕДЕНИЕ, ПО-ВЕЛИКО И ОТ МЕН САМИЯ, И ТО МЕ УНИЩОЖИ.

ИМЕТО МИ Е ЧОВЕК И ТОВА Е ПОСЛЕДНОТО МИ ТВОРЕНИЕ.

Усмихна се. Написаното го биваше. Може би от литературна гледна точка не бе достатъчно издържано, но пък като лепта, дадена за човешката раса от последния човек, звучеше добре. Той погледна сечивата, хвърлени в нозете му. И тъй като нямаше да ги употребява повече, ги разруши и огладнял от продължителната работа, седна върху струпаните в пещерата камъни и си сътвори обяд. За миг вторачи поглед в храната, чудейки се какво още липсва, и след това срамежливо сътвори маса и стол, прибори и чинии. Стана му неловко. Пак беше забравил за тях.

Макар че не бързаше за никъде, той се хранеше припряно, отбелязвайки факта, че когато нямаше нещо определено наум, винаги сътворяваше кюфте, картофено пюре, грах, хляб и сладолед. Навик — реши той. Като привърши, се погрижи остатъците от обяда да изчезнат, а заедно с тях и чиниите, приборите и масата. Остави си стола. Седнал на него, той гледаше замислено надписа. Хубав е, помисли си, но никога друг човек освен мен самия няма да го прочете.

Беше съвсем сигурно, че той бе последният жив човек на Земята. Войната си беше свършила съвестно работата. С усърдие, каквото можеше да вложи в нея само тази добросъвестна твар — човекът. В тази война нямаше неутрални страни, нито политика на изчакване. Който не застанеше от едната страна, значи, бе от противниковата. Бактерии, газ и радиация покриха Земята като огромен облак. През първите дни на тази война непобедимите тайни оръжия се редуваха с почти досадна последователност. И след като последната ръка натисна и последното копче, бомбите, насочвани и изтласквани автоматично, бяха продължили да валят. От полюс до полюс нещастната Земя се бе превърнала в гигантско сметище, без нито едно живо създание — било растение или животно.

Бе се нагледал на тази война. Бе изчакал, докато не се увери напълно, че и последната бомба е паднала, и едва тогава бе слязъл на Земята.

Голям си умник — помисли си с горчивина, поглеждайки навън през отвора на пещерата към залятата от лава планина, където стоеше корабът му. После отмести поглед отвъд, към сдиплените планини.

Ти си изменник — но кой ли вече го е грижа за това?

Той служеше като капитан в Отбраната на Западното полукълбо. Два дни само след започването на войната вече знаеше какъв ще бъде изходът. И като напълни един кръстосвач с консерви, въздух, храна и вода, избяга. Знаеше, че в настъпилото объркване и разруха отсъствието му изобщо няма да се забележи. След няколко дни нямаше вече и кой да забележи отсъствието му. Бе подкарал с пълна скорост големия кораб към тъмната част на Луната и бе останал да чака там. Войната продължи дванадесет дни — не четиринадесет, както предполагаше, — но трябваше да изчака още почти шест месеца, докато падне и последната автоматично направлявана ракета. След това бе слязъл.

За да открие, че е единственият оцелял…

Бе очаквал и други да разберат безсмислието на тази война, да натоварят кораби и да се стълпят на тъмната страна на Луната. Очевидно не бяха имали време, дори да не им бе липсвало желание. Бе си мислил, че ще намери пръснати групички от оцелели хора, но напразно — не намери никого. Да, войната бе свършила твърде съвестно работата си.

Кацането на Земята трябваше да се окаже смъртоносно за него, защото самият въздух бе станал отровен. Не му мигна окото — и оцеля. Изглежда, имаше имунитет към различните видове бацили и радиации или това може би бе част от новите му способности. Той, разбира се, срещна достатъчно и от едните, и от другите, докато обикаляше с кораба си от развалините на един град до друг, през осеяни с ями от експлозии долини и равнини и обгорели планини. Не намери и следа от живот, но откри нещо друго.

Той можеше да сътворява. Осъзна, че е придобил тази способност на третия ден след идването си на Земята. Изпълнен с тъжен копнеж, бе пожелал да израсне дърво сред стопените скали и метал — и дървото се появи. Остатъка от деня прекара в опити и установи, че може да сътворява всичко, за което бе чувал или бе виждал някога.

И най-успешно сътворяваше нещата, които познаваше най-добре. Нещата, които познаваше само от книги или разговори — дворците например, — се получаваха разкривени и неустойчиви, макар че ги изработваше почти съвършено, като се трудеше мисловно над всеки детайл. Всичките му творения бяха в три измерения. Дори храната имаше вкуса на храна и като че ли го засищаше. Той можеше да забрави напълно за някое свое творение, да заспи и когато се събуди, да го намери на същото място. Можеше също и да разрушава сътвореното. Само една съсредоточена мисъл и предметът, който бе сътворил, изчезваше. Колкото по-обемисто бе творението, толкова повече време бе необходимо за разрушаването му.

Можеше да разрушава и неща, които не беше създал, като долините и планините, но това му отнемаше твърде много време. Струваше му се, че по-лесно борави с материя, на която бе вече придал някаква форма. Той можеше да създава птици и малки животинки или по-скоро предмети, които приличаха на птици и малки животинки.

Никога не бе се опитвал да сътвори човешко същество.

Той не бе учен — бе работил като космически пилот. Имаше смътни познания по атомната теория и в действителност нямаше и представа за генетиката. Допущаше, че някаква промяна е настъпила в заразената му с бацили протоплазма или в мозъка му, или най-вероятно на Земята. Причината за всичко това не го вълнуваше особено. Това бе даденост и той я прие.

Отново се загледа в надписа. Безпокоеше го нещо във връзка с него.

Той безспорно можеше да го сътвори написан, но не знаеше дали нещата, които създаваше, щяха да продължават да живеят и след смъртта му. На вид те бяха съвсем устойчиви, но можеха да изчезнат, когато и самият той изчезнеше. Ето защо реши въпроса компромисно. Сътвори длето и дървен чук, но избра гранитна стена, която не бе създадена от него. Изсече буквите от вътрешната страна на пещерната стена, така че надписът да бъде запазен от природните стихии, работеше без прекъсване часове наред и спеше и ядеше до стената.

През отвора на пещерата виждаше кораба си, кацнал върху едно равно обгоряло поле. Не бързаше да се върне на борда му. За шест дни надписът бе готов — изсечен дълбоко и за вечни времена в скалата.

Мисълта, която го беше вълнувала, докато наблюдаваше сивия гранит, най-сетне изплува на повърхността. Единствените хора, които биха могли да дойдат и прочетат надписа, ще са посетители от звездите. Как щяха те да го разчетат? Той ядосано погледна надписа. Трябваше да го изпише със символи. Но с какъв вид символи? Математически? Добре, но какво биха могли да разкажат те за Човека? И кое го караше да мисли, че звездните посетители щяха непременно да открият пещерата? Нямаше нужда от надпис, щом цялата история на Човека бе изписана върху лицето на планетата и бе опърлила земната кора така, че всеки можеше да я прочете. Той прокле глупостта си, виновна за прахосания шестдневен труд над безполезния надпис. И тъкмо когато се канеше да го разруши, той чу стъпки откъм отвора на пещерата и обърна глава.

За малко не падна от стола.

Пред отвора на пещерата стоеше девойка. Той бързо затвори очи, но когато ги отвори, тя все още стоеше там — висока, тъмнокоса девойка, покрита с парцалива мръсна наметка.

— Здравей — каза тя и влезе в пещерата. — Чух в долината ударите на чука ти.

Той машинално й предложи стола си и сътвори за себе си друг. Девойката опита предпазливо стола, преди да седне на него.

— Видях те, че го направи — каза тя. — Но все още не мога да повярвам. Отражения?

— Не — смънка неуверено той. — Аз сътворявам. Просто така — имам такава способност… я почакай! Ти как се озова тук? — Докато й задаваше този въпрос, той обмисляше и отхвърляше най-различни възможности. Да се е скрила в някоя пещера? Или на някой планински връх? Не, имаше само един възможен начин…

— Аз бях на кораба ти, приятелю. — Тя се облегна назад и обви с ръце едното си коляно. Като те видях да товариш онзи кръстосвач, разбрах, че се каниш да офейкаш. А на мен ми беше дошло до гуша да поставям възпламенители по осемнадесет часа на ден и се качих контрабанда на кораба ти. Има ли и други живи?

— Не, няма. Как тогава не съм те видял? — Той втренчи поглед в окъсаната красива девойка и у него се прокрадна съмнение. Доближи и я докосна по ръката. Тя не се отдръпна, но красивото й лице се зачерви от яд.

— Аз съм истинска — каза рязко. — Сигурно си ме виждал в Базата. Спомняш ли си?

Опита се да си припомни времето, когато бе имало база — като че ли това беше преди стотици години. Там наистина имаше едно тъмнокосо момиче, което никога не бе му правило впечатление.

— Струва ми се, че няколко часа след излитането на кораба ти замръзнах до смърт или може би изпаднах в кома, както и да е. Какво гадно отопление имаш само на таратайката си! — Тя потрепера при спомена.

— Включех ли го, щеше да консумира много кислород — обясни той. — Поддържах отоплението и вентилацията само в пилотската кабина. Апартамента ползвах за склад, за да са ми подръка провизиите.

— Радвам се, че не си ме видял — засмя се тя. — Бас държа, че както бях покрита цялата със скреж и бездиханна, сигурно съм приличала на дявол. Трябва да съм била като някоя спяща красавица. И така — замръзнах. А когато ти отвори всички помещения — възкръснах. Ето ти и цялата история. Смятам, че всичко това продължи няколко дни. Интересно как не си ме видял.

— Струва ми се, че изобщо не погледнах в помещенията отзад — призна си той. — Твърде скоро разбрах, че не са ми необходими провизии. Смешна работа, мислех, че съм проверил всички помещения, но наистина не си спомням…

Тя погледна към надписа на стената.

— Това какво е?

— Мислех да го оставя един вид като паметник…

— А кой ще го чете? — попита практично тя.

— Вероятно никой. Това беше просто една глупост. — Той се съсредоточи върху надписа. След няколко секунди на гранитната стена вече нямаше нищо. — И все пак не мога да си обясня как си оцеляла досега — каза озадачено.

— Важното е, че съм оцеляла. И аз не знам ти как вършиш това — тя махна с ръка към стола и стената, — но приемам факта, че можеш да го вършиш. Защо и ти да не приемеш факта, че съм жива?

— Не ме разбирай погрешно — каза мъжът. — Аз много искам да имам компания, особено женска. Само че… я се обърни с гръб.

Тя се подчини, поглеждайки го въпросително. Той бързо премахна наболата по лицето му брада и сътвори чифт чисти изгладени панталони и риза. Смъкна от себе си дрипавата униформа и облече новите си дрехи, разруши парцалите, а със следващата си мисъл сътвори гребен и вчеса сплъстената си кестенява коса.

— Готово! — каза. — Вече можеш да се обърнеш.

— Не е зле — усмихна се тя, като го огледа. — Подай ми този гребен и направи ми, моля те, една рокля. Четиридесет и втори номер, но гледай да ми улучиш мерките.

Едва при третия опит успя да сполучи — никога не бе си представял колко измамливи могат да бъдат женските форми. След това й направи чифт златни сандали с висок ток.

— Малко са ми тесни — каза тя, като ги обуваше, — а и при липсата на тротоари няма да са съвсем практични. Но много ти благодаря. Този номер, дето го правиш, решава проблема ти с коледните подаръци, нали?

Черната й коса блестеше на обедното слънце, а видът й бе наистина прекрасен, чувствен и човешки.

— Опитай дали и ти не можеш да сътворяваш — настоя той, обзет от желанието да сподели с нея новата си поразителна способност.

— Вече опитах — рече тя. — Не се получава. Засега остава мъжка привилегия.

Той се навъси.

— Как мога да съм съвсем сигурен, че си истинска?

— Пак ли започваш? Да си спомняш да си ме сътворил, господарю? — попита тя подигравателно, като се наведе да разхлаби каишката на единия си сандал.

— Аз наистина си мислех… за жени — каза той мрачно. — Може да съм те сътворил насън. Защо подсъзнанието ми да не притежава способностите на съзнанието ми? Може да съм те снабдил с памет и да съм ти дал биография. Тогава ти ще си изключително правдоподобна. А ако моето подсъзнание наистина те е сътворило, то ще направи всичко възможно, за да не позволи никога на моето съзнание да разбере това.

— Но това е нелепо.

— Защото, ако моето съзнание разбере — продължи неумолимо той, — то ще отрече твоето съществуване. И тогава цялото ти същество като творение на моето подсъзнание ще си постави за цел да не ми позволи да разбера истината. Да ми докаже с всички възможни средства, с всякакви логични доводи, че ти си…

— Щом умът ти е толкова способен, тогава направи една жена. — Тя скръсти ръце, облегна се назад и рязко му кимна с глава.

— Добре! — Той се втренчи в стената на пещерата и жената започна да се появява. Тялото й придоби разкривени очертания — едната й ръка бе възкъса, а краката й — много дълги. Като се съсредоточи по-внимателно, той успя да й придаде по-съразмерни пропорции. Очите й бяха разместени под ъгъл, а раменете и гърбът бяха приведени и изкривени. Той бе сътворил мидена черупка, без мозък и вътрешни органи, един автомат. Заповяда й да говори, но от безформената й уста се разнесоха само хрипове, защото той не бе й дал говорен апарат. Той потрепера и разруши кошмарното творение.

— Аз не съм скулптор — каза той, — нито пък бог.

— Радвам се, че накрая го разбра.

— Но всичко това не доказва — продължи упорито той, — че ти си истинска. Нямам представа какви са способностите на моето подсъзнание.

— Направи ми една услуга — помоли рязко тя. — Уморих се да слушам тези глупости.

Аз нараних чувствата й, помисли си той. Тя е единственото човешко същество на Земята, а аз я обидих. Кимна, хвана я за ръка и я изведе от пещерата. Долу в равнината сътвори град. Вече се бе опитвал да направи това преди няколко дни и този път му беше много по-лесно. Сътворен по модели от картини и детските му съновидения от „Хиляда и една нощ“, градът се извисяваше в черно, бяло и розово. Стените бяха в блестящ рубинов цвят, а портите от посребрен абанос. По кулите от червено злато блестяха сапфири. Хиляди стъпала от мрамор с нежни жилчици образуваха едно огромно стълбище с цвят на слонова кост, което водеше до опаловия връх на най-високата кула. Имаше лагуни със синя вода — малки птички пърхаха над тях, а сребърни и златни рибки се стрелкаха из тихите им глъбини.

Те се разхождаха из града и той сътвори за нея бели, жълти и червени рози, както и градини със странни цветя. Между две постройки с кубета и кули сътвори огромно езеро, постави върху него гондола с балдахин и я натовари с всички храни и питиета, за които можа да си спомни.

Те плаваха по езерото, галени от лекия бриз, който той бе сътворил.

— Всичко това не е истинско — напомни й той след малко.

Тя се усмихна.

— Не е вярно. Щом можеш да го докоснеш, значи, е истинско.

— Дали ще остане и след моята смърт?

— Какво значение има? Освен това, щом можеш да сътворяваш, значи, можеш и да лекуваш всяка болест. Вероятно ще успееш да надвиеш дори старостта и смъртта.

Тя откъсна цвят от един надвиснал клон и вдъхна аромата му.

— Ти би могъл да не позволиш този цвят да повехне или да загине. Сигурно би могъл да сториш същото и за нас. Какво те тревожи тогава?

— Би ли искала да заминеш оттук? — попита я той, като пускаше колелца дим от току-що сътворената си цигара. — Иска ли ти се да откриеш някоя нова планета, недокосната от война? Тръгва ли ти се на пътешествие?

— На пътешествие ли? Искаш да кажеш… Да, може би, по-късно… Но сега не искам дори да се приближа до кораба. Той ми напомня за войната.

Те продължиха да плават в мълчание.

— Сега убеден ли си, че съм истинска? — попита го тя.

— Ако искаш да бъда откровен — не — отвърна той. — Но много ми се иска да повярвам в това.

— Чуй ме тогава — каза тя и се наведе към него. — Аз съм истинска. — Тя обви ръце около шията му. — Винаги съм била истинска. Искаш доказателства ли? Е, добре аз знам, че съм истинска. Следователно и ти знаеш. Какво искаш повече?

Той я изгледа продължително, почувствува топлите й ръце около шията си, заслуша се в диханието й. Долови аромата на кожата и косата й и неповторимия мирис на всеки човек.

Бавно каза:

— Вярвам ти. Обичам те. А как… как се казваш?

Тя се замисли за миг.

— Джоун.

— Странно — отбеляза. — Винаги съм си мечтал за девойка, която да се нарича Джоун. А как е фамилното ти име?

Тя го целуна.

Над тях лястовиците, които бе сътворил — неговите лястовици, — описваха широки кръгове над езерото, неговите рибки се стрелкаха безцелно във всички посоки, а неговият град се простираше чак до безформените планини от лава.

— Не ми каза фамилното си име — настоя той.

— О, да. Но моминското име на една девойка е без значение — тя винаги взема името на съпруга си.

— Това е извъртане!

— Чисто извъртане, нали?

Абоминацията

(Автентичен анектод за това как Божо накара Царя-жрец  от Варненския некропол да признае, че е българин.)

Божо и Веждичката за поредна вечер се „направиха на кучета“.

   Първо почнаха с Dom Perignon White Gold Jeroboam (400$ бутилката), подарък от галантния господин и президент-директор на Лувъра Жан-Люк Мартинез. Продължиха с арменско бренди Арарат (около 53000 арменски драма, или към 200 лв. бутилката), което миналата седмица техният добър приятел Астор донесе, но в старанието си да демонстрира някой и друг фокус без да иска запиля брендито  (намериха го чак вчера в един отдалечен  скрин до лабораторията, където реставрираха първия български чушкопек). След това изкъркаха две бутилки Ром Сантяго де Куба Аниехо и замезиха с туршия от пресен чесън, джанки и копър (ефикасен апотропей против вампири, според Божо). Почерпката последва с достоен континуум от два коняка Курвоазие и половинка водка СССР от Волгоград. Накрая се отрязаха с 52 градусова домашна двулитровка, потекла от мераклийските казани на сливналията дядо Вълчан, потомък на един от славните 100 войводи.

          По едно време Веждичката стана да си ходи и каза:

          – Приятели! – не че имаше някой друг освен Божо, но министърът на културата вече виждаше тройно и пред него си седяха трима Божовци, които взаимно си даваха наздраве.

        –  Приятели, аз ще тръгвам, че утре сутринта имам пресконференция в Квадрант 500, а после ще развеждам едни гости от Павликени в Азербейджан, или беше обратното. Освен това трябва да изкарам виза на две мумии и да питам Лили Иванова дали ще пее на сватбата на племенник ми Онур. Депозитът от КТБ би трябвало да й стигне за хонорар.

                                                                   *    *    *

          Божо остана да се налива с първака сам като куче и се сети за Боко.

– Брей, то наистина било голяма мъка т‘ва да си сам, бе. Разбирам го сега премиера – си каза той – Дай да взема да му се обадя. Ей така. От състрадание. Да му кажа, че го разбирам колко му е тежко. Пък барем и някое министерско кресло  може пак да отпусне завалията.

          Набра бившия си работодател от служебния телефон, антика от фердинандовото време, но точно когато Боко вдигна, Професора почна да заваля думите и не можа да се представи. После го набра пак. Борисов, явно раздразнен, че го безпокоят толкова късно (все пак става в 6.00 сутрината юначагата), избухна и изкряска на фалцет:

– Недей звъни повече на тоя телефон, че щи дам един Иван! Много като тебе вече плакаха! Недей, затвори, и си гледай приятно вечерта. Знаеш на кой звъниш, знаеш, че мо‘а та намеря!

                                                                     *    *    *

    Натъжен и още по-сам, Божо гаврътна две мастики за изпроводяк на себе си и тръгна да се прибира, минавайки по коридорите на НИМ като кучето на крайния квартал. Мънкаше си под носа:

– Защо бе майка му стара? Защо толкова злоба, бе? Ей т‘ва не мога да си обясня при тоя шибан народ, при тея шибани колеги? Защо такава злоба към колегата си?

        Премина бавно покрай залата за българското средновековие и подвикна провлачено към портрета на хан Аспарух: – Ех, Аспарухе, Аспарухе, да беше го забил тоя твой меч малко по на запад, бе, майка му стара. Виж ни на к‘во дередже сме ся тука.

          По стълбите към изхода му се зави свят и се наложи да ги слезе на четири крака. Обаче се търколи на надолнището и се изтупурка право в залата за праистория. И то точно върху предпазното стъкло на вдълбаната в нишата на пода възстановка на древен гроб – гроба на Царя-жрец от варненския халколитен некропол.

                                                                     *    *    *

          Божидар Димитров остана на мястото си за 20-тина минути. Изглежда че от опиянението беше заспал сладко, сладко като същинский младенец в родилното (но не на Софиямед). Доброто храносмилане и чистата му съвест, както и литрите погълната огнена вода го изпратиха на много приятен круиз в страната на Морфей, нищо, че беше задрямал върху зловещия озъбен и изцъклен скелет на митичния Цар-жрец.

          Но, кой точно е този Цар-жрец и за какво се е борил?

          Археолозите са го изровили от варненския некропол през 1974г. Дотогава той си е лежал кротко в своето праисторическо гробище цели 6224г., демек – от началото на света, според някои хамирикански богослови поне.

          Съгласно проучванията, до въпросното праисторическо гробище е имало няколко селища, чиито жители са изпращали в отвъдното своите покойници през общия за всички некропол. Населението е било част от една от най-древните култури на Балканския п-в, усъвършенствала се в занаятчийството, ковачеството, златарството и други ювелирни изкуства. Учените твърдят, че златните украшения, които са намерени в разкопаните гробове, са първото технологично обработено злато в Европа.

          Поселенията на древните хора, живели край Варна, се намирали до сладководно езеро. С течение на времето, към 4000г. пр.Хр., вследствие на нашествието на по-развити племена от север или на промяната на климатичните условия и покачването на морското равнище варненската златна култура изчезнала и оставила след себе си единствено следите на своите мъртви.

         Царят-жрец се отличавал по всичко от останалите инхумирани индивиди. В момента на смъртта си той бил около 45 годишен. Висок към 1.75 (истински исполин за времето си) и обграден от накити и златни предмети, равняващи се на 1,5 килограма чисто или примесено злато, сред които: каменна брадва-жезъл (символ на властта на покойника), останки от инкрустация на лък, златни дискове и златен фалически накрайник (демонстриращ голямата потентност на погребания). Интерес буди и констатацията, че Царят-жрец имал перфектни зъби без нито един кариес. Точка.

          Оттук-нататък конвенционалната  наука мълчи и се намесват спекулациите на параисториците и протохронистите. Тук приключват и 20-тината минути, през които Божо блажено похъркваше върху възстановката на гроба.

                                                                     *    *    *

          Божо бавно се размърда и направи несполучлив опит да се повдигне. Главата му така тежеше, сякаш върху й се изсипваше цялата гравитационна тежест на Вселената. Остана неподвижен, както си лежеше по очи върху гроба, и се вгледа в Царя-жрец. Каза му:

   – Ех, царю, царю, лесна е твойта. Отдавна си си изпял песента, а аз имам национална идеология да възраждам, обезверен и скотски народ да укрепвам. Добре че са такива като теб, да ми помагат да обяснявам колко велики сме били българите навремето.

          След тези си думи Божидар Димитров забеляза, че скелетът в гроба се разърда. Ледени тръпки минаха по тялото на Професора. Свали очилата си и ги затърка.

    – Майка му стара, някоя винена мушица ли ми лъже погледа.

          Не беше виненка. Скелетът изправи торса си, извърна череп нагоре към директора на НИМ и го загледа с празните си черни кухини, които зееха на мястото на очните ябълки. Пипнешком мъртвецът намери  брадвичката си  жезъл. Вдигна я в кокалестата си десница и я запрати към предпазното стъкло.

          В главата на Божо закънтяха думи от непознат език. Самият той беше като онемял, но инстинкът за самосъхранение  му помогна  бързо да се съвземе от сковалата го до миг алкохолна парализа. Стана. Отдръпна се уплашен на известно разстояние и с ужас се огледа, да не би и другите експонати да са оживели. Всичко беше застинало, освен буйстващия скелетон.

          Думите в главата на Димитров не спираха. Звучаха заплашително и гръмко. Божо се престраши и надникна отново в нишата на пода. Скелетът на Царя-жрец си седеше във все същата полуизправена позиция и помръдваше невротично череп. Сякаш имаше хистеричен пристъп.

          Внезапно смисълът на предаваните телепатично думи на скелета се подреди в главата на Директора. Той се облещи, все едно е ял от дървото на познанието и е погълнал тлъст червей, и приближи още повече мястото на гроба.

      – Чуваш ли какво ти казвам, осквернителю! Да не си посмял да ме показваш още един ден като панаирджийски изрод. Заповядвам ви да ме върнете в земята на дедите ми и да ме заровите отново с всичките ми погребални дарове, нещастни мародери такива! Знаеш ли колко  съм платил за погребението? А сега дори не мога да се насладя на живота в отвъдното, защото постоянно съм принуден да вися тук и да търпя това чудовищно унижение. Айде по-бързо ме заровете, че ми е студено!!! И си искам всичкото злато…

   – Ма, ти, как така оживя, другарю Цар? – обели няколко думи на пресекулки Професора и през меркантилния ум на този изпечен търговец в храма на Клио мина идеята колко пари може да направи от говорещия Цар-жрец.

   – Зрънце покой не ми е останало откакто най-вероломно ме отровиха вашите скверни гробокопачи. Духът ми на жрец е неспокоен оттогава и кръжи над останките на народа ми, за да ги закриля, защото приживе дадох клетва да се грижа за всички мои чада. Та аз съм могъщият Орхи Салеп. Осеменителят на петдесетте колиби. Властелинът на златоносните планини. – отговори скелетът и продължи. – Изпълнявай каквото ти наредих, че като изляза ще те смеля на качамак, кощунствен варварино от бъдещето.

          Божо се замисли. Сънуваше ли? Или може би халюцинираше? Привидение ли беше това? Или някаква шега на Фортуна? Да не би пък да е скрита камера? Точно на него, възкресителя на вампири, откривателя на мощи, предопределеният от Провидението, да му се привижда?  Как пък не! Той бе уверен, че е избран от висшите сили на Народния дух да възроди вярата и самочувствието на българите.  Да вдигне държавата на крака.

Божо Черната Акула се изправи гордо над стъкления трезор на Царя-жрец и отсече.

– Не, няма да те погребем  преди да ми помогнеш да създам ореол на мистика върху туристическия облик на град Варна. Не, и преди двамата с теб да изковем мита за хилядолетната българска златоносна цивилизация, която е обработвала злато и градяла висока духовна култура далеч по-отдавна от ровичкащите за грутки в торфените полета примитиви от Западна Европа.

– Помогни ми да възвелича рода български, другарю Орхи Салеп, велики жрецо на Варна и България, и ще те освободя от бремето на циркаджийско пале. Баба Ванга ми предрече някога, че ми е писано да оправя държавата. – продължаваше разлютено Директора.

– Още утре ще те заведа в Дирекция Българско гражданство да те натурализираме и да ти изкараме паспорт. В други ден пък премиера ще те прати при президентчето за един орден „Стара планина“, нали си бил началник на златния добив там навремето.

– Българите сме велик народ. Още по-велик ще станем, когато разкажеш как преди 6 хилядолетия  си научил шумерите да дялкат колелета, а египтяните да строят пирамиди и храмове. Ела с мен, Орхи Салеп свещенний, и заедно ще владеем историческото съзнание на българите! – завърши пледоарията си политиканът Божо.

          Как можеше някаква отломка, един расов мелез, да му заповядва и да го изнудва? – си мислеше скелета. Колко светотатствен беше човекът над него, та да свързва кръвно богоизбраната генетична линия на Орхисите с номадското си племе от бъдещето и да се опитва да прехвърли авторитета на праисторическите му деца-орхи към идентичността на своя разединен, разгулен и хищнически народ? Жрецът побесня и заблъска по стъкления си таван.

– Ти, долно куче. Мерзък вандал. Ругатните на езика ми не стигат, за да те опиша напълно. Орхисите са създадени от първия светъл лъч на слънцето. Лъжата е табу за нас. Никога няма да го направя. – И как смееш да присвояваш нашето наследство за днешните човеци, които живеят тук. Няма нищо българско в Орхисите. Ние изживяхме своя кратък миг, подарен ни от Великото дихание, и напуснахме тленното, за да преминем във вечността на космическата паст. Никой няма право да ни нарича българи и да нарушава покоя ни. Върни ни в черната земя или бъди навеки проклет!

          Телепатичната комуникация претоварваше съзнанието на Професора. Концентрацията му постепенно изчезваше, а болката в главата набъбваше. Все пак, на предела на силите, той не изневери на стила си и влезе смело в нажежения до червено историко-етичен диспут.

 – Свещени царю Орхи Салеп, недей се възгордява много – много, защото българите сме къде – къде по-велики от теб, македонско чедо, Юда, отричащ българските си корени! Един вагон с книги съм изчел. Ти трябва да се гордееш, че си българин. Нашата държава под Хиндукуш – Бактрия и смелите ни войни сразиха армията на Александър Македонски и го принудиха да ни даде за зетьове 10 000 от войниците си. Освен това притежаваме една от спасителните лодки еднодръвки на Ноевия ковчег и мощите на Йоан Кръстител. Предците ни са били страховити вампири, а един от тях – Владимир Дракула, е холивудска икона, продължи още по-разпалено Божо. Най-важното от всичко обаче е, че нямаме нито едно пленено бойно знаме и сме създатели на модела на националната държава още през 9 век, македонстващ скелете!!!

              Царят-жрец Орхи Салеп не каза нищо повече.

                                                                   *    *    *

          Божо усети острата миризма на „Доместос“ Citrus Fresh. Някой го побутна внимателно с мокър парцал, но той не реагира. После го разтресе.

 – Гхоспходин деректор, гхоспходин деректор, трябва да ставате, че ей сага че дойдат хората да ви гледат. – му нареждаше леля Гюла, циганката, която чистеше помещението за праистория.

          Божката лекичко надигна глава и каза: – Ах ти, разложен македонски труп, майка ти стара, излязъл си някак отвън! Марш веднага в Българско гражданство, че не отговарям!!!

          Леля Гюла вдигна ръце и продължи да бърше пода. Божо също се понадигна и се опомни. Такъв махмурлук го цепеше, че моментално реши да си вземе почивен ден.

      –  Трябва да понамаля малко алкохола – измънка си укоряващо под носа  Професора.

      – Аз май съм заспал тук, лельо Гюло, ша извиняваш. – подхвърли той на чистачката и излезе.

      А скелетът на варненския Цар-жрец продължаваше да си стои положен под стъкления похлупак с перфектната си 24 каратова усмивка. Без да издава никакви признаци на одушевеност и македонизъм. Поне до следващия запой…

ИА Президентът на Галактиката

(по информация на леля Гюла, чистачка в НИМ)