Едно горещо лято в квартал Казински

Стандарт

Момчето крадешком се огледа около себе си. По пустия училищен двор няма жива душа. То подкара багажната количка към физкултурния салон. Слабите му ръце за миг се изгъват, докато качва количката по десетината реда стъпала към вратата на салона. Настръхва. Колкото и да внимава, усеща, че вдига лек шум с тракащите колелца. Краката му треперят. От челото му се спуска струйка пот. Горещо е.

В ранното юлско утро и училищният двор, и училищна сграда са пусти. Тук са само чистачките, но те са далеч от полезрението момче, което се промъква. Отдават се на заслужена почивка с кафе, цигарки и сладки приказки в стаичката за персонала от другата страна на игрищата.

Спортните игрища и физкултурният салон заемат централно място в училищния ансамбъл. Макар и леко западнали,  площадките за спорт идеално функционират за нуждите на учениците. Футболните, баскетболните и волейболните игрища рядко остават празни. В този ден те отново ще се изпълнят с деца, но по-късно, през хладната късна част на деня. За разлика от тях класните стаи са призрачно празни и ще останат необитаеми чак до есента. Дотогава обаче има много време. Времето на лятната ваканция, което е свободно за детските игри и приключенията; време, изпълнено със следобедната протяжност под сенките на кестените и копнежите по първото влюбване; време, натежало от жегата и нехаещо за изненадите, които подготвя съдбата.

Салонът по физическо обикновено е отворен и почистен в седем сутринта. Спортната зала очаква своите любими посетители за летните им занимания и тренировки, но, разбира се в седем е още рано и няма никой. Рано е и за треньора хер Петров, пълничък бивш състезател по борба, който през лятото е длъжен да надзирава малките спортисти с работно време чааак след обедните новини.

Незнайно защо двама от питомниците му са подранили…

Единият от тях влиза през масивната метална врата и тегли пазарска количка. Другият го чака в „мъжката съблекалня“. Помещението сега е спокойно, но в учебно време е истинска светая светих за тормоз над зубърите. На това място подрастващите мъжкари алфа суетно се ежат един на друг и демонстрират силите на пилешките си мускулчета върху нещастните жертви-изтривалки, попаднали в лапите им.  А това от незапомнени времена са все умници с големи диоптри и пълно шест по всички предмети, освен  по физическо.

Чакащото момче в съблекалнята също има напрегнат вид. То седи на една от пейките и подсвирква  познатата  мелодия от сериала за ФБР агентите, който дават късно по телевизията.  Към  изпълнението си момчето добавя и барабанене по едно от високите стоманено сиви шкафчета за спортни принадлежности, прикрепени към стените. Фигурата на момчето е слаба и издължена. То все още е запазило невинното детско излъчване, с което връстниците му вече се сбогуват. Челото му се  скрива  зад пластове буйна червеникава коса, като че посадена на скалпа му като каска, а нахлузените на носа и залепени с тиксо по средата очила са първото нещо структуро определящо нещо, което човек забелязва в него.

Шумът от колелата на товарната количка прекъсва нервната „симфония“.

– О, дойде значи – обърна се червенокосия към запотения си посетител – момчето от стълбите с количката.

То е по-дребничко, също доста слабо – с ръце и крака като клечки за зъби, сякаш нарисувани от малко дете; има сламена коса и светъл тънък мъх по горната устна, наместо мустачките, които вече са наболи при навлизащите в пубертета му набори. Лицето му е слабо, жълто и луничаво, прилично на  лимон, на който са инсталирани големи като пеленгатори уши. 

– Вече си казах, че не ти стиска и си ме оставял сам да се оправям. Я, това ли е возилото на баба ти? –  червенокосият пое превозното средство и се качиотгоре му, за да го тества за стабилност.

– Колко кила издържа, знаеш ли?

– Шшшт, полека, не викай! Не съм спал цяла нощ – нервничи русият с количката. Чак на сутринта успях да дремнах малко, но ме сепна кошмар. Дай да караме, ъъъ, стоката и после дим да ни няма. Давай, че  жегата е адска… И по миризмата дори могат да ни спипат.

– Споко, бе, мой! – потупа го братски по рамото очилатият. Така става като не гледаш хоррор филмчета – ех-хе-хе – слаби са ти нервичките и после сънуваш кошмари.  Аз пък спах катоооо къпан. Не помня откога не съм бил толкова споко ..(прозява се, разтърквайки очи) ..еееен! Аре, давай да караме, ъъ, стоката, към, ъъъ, пазара.

Двете момчета бавно отварят шкафче номер 13 и със суетня поемат обемното му съдържание, което трябва да напъхат в пазарската количка, взета на заем от бабата на Ивайло – отдавнашен и най-верен приятел на издължения червенокос очилатко Тихомир. И двамата ученици в 7-ми „Бе“ клас на 13-то градско училище.

Те не забелязват, че още един чифт очи стават свидетел на тайното рандеву във физкултурната съблекалня. Две някога хубави и чисти очи, чийто странен жълтеникав блясък се впива в тях от прозорчето на олющената стена. Чифт очи, нереално жълти, магично кехлибарени, останали от една отдавна погубена душа. За тях от край време големите ученици разказват страховити истории на по-малките.

**************

Да си в седми клас е невероятна възраст.

Ивайло, Тихомир и съучениците им не го разбираха. Уморените им учители, свикнали на какви ли не издевателства над крехката си човешка природа също не го съзнаваха.  Родителите на самите ученици, улисани в ежедневните грижи за дома и хляба, замислени за бъдещото препитание на потомството и проблемите в службата – и те не го усещаха, макар че често с изненада  възкликваха – „А, абе, я колко бързо си пораснал, бе, комсомолец!“.

Седми клас е възраст характеризираща се с бърз растеж, с разцвет на умствените и физическите сили, с промяна. Време, в което моментите за изява и доказване на превъзходството са ежедневие. Период, в който тялото е неуморно и пращи от енергия. Хормоните бушуват и подбуждат непреодолими сигнали към всички органи и системи на физиката. Кръвта кипи, чувствата са наситени, а доброто настроение и смеха са всекидневни другари, освен когато отстъпят внезапно мястото си на необуздания гняв и така характерната за децата крайна жестокост.

В седми клас жизнената сила струи от всяко движение на превръщащите се в личности деца и не оставя място за бездействие, камо ли пък време за почивка пред телевизора. Когато си на 12-13 години и живееш в малък работнически квартал, нищо не е така сиво, както го виждат възрастните.

А компаниите, компаниите са най-хубавото нещо. Освен това те са големи. Те са самородно общество, носещо в себе си първичните белези на всяка друга социална единица, обитавала някога широкия бял свят. В тях има явни и скрити врагове. В тях се разменят тайни погледи между момичета и момчета, както и първите целувки. В тях завистта  разяжда отрано характери и съдби. Там се учат най-важните етични правила.  В тези компании се коват лидерите и аутсайдерите на живота.

В подобна компания  бяха Ивайло и Тихомир, героите на тази история.

Тяхната компания се бе формирала постепенно в продължение на година или две, по съседски или съученически принцип. В нея постоянно се вливаха други деца от околността. Повечето бяха като Иво и Тишо – добри ученици, скромни по характер и забавни. Някои се задържаха дълго в компанията, а други изчезваха или се присъединяваха към съседните детски протообщества. Групата на Ивайло и Тихомир обаче бе по-добра от останалите, поради това, че в нея членуваха и няколко момичета, а съотношението между Марс и Венера бе разделено по равно.  Ивайло и Тихомир смятаха своята компания за най-готината на света, защото в един прекрасен пролетен ден, когато времето навън стана подходящо да излязат за игра и момичета, техните приятелки от съседния клас Мирослава, Симона и Петя доведоха Пламена. Онази Пламена от училището на богаташите в центъра, за която толкова пъти бяха питали: „Хубава ли е, хубава ли е?“. За нея и за нейната хубост само бяха чували, но сега за пръв път се запознаха с нея.

В този чуден ден двамата приятели окончателно се откъснаха от детското и поеха по пътя на  промяната си в млади мъже, в джентълмени, за които вече бе недопустимо да ударят момиче нито с цвете, нито дори със саксия.

В грациалните черти и изящните движения на Пламена, в смеха й, в струящата от нея женственост Ивайло и Тихомир намериха своята муза, своята вълшебна фея от приказките, своята хубава Елена, за която бяха готови да се борят цял живот и дори да загинат геройски под стените на Илион…

Копнежът по Пламена неусетно ги извади от равновесие и те започнаха да се държат коренно различно.

Слабичкият, свит и притеснителен Ивайло за нула време стана наперен пуяк и взе да се пъчи с енциклопедичните си  знания  в присъствието на ефирното девойче, с  цел да блесне като същински продължител на Наполеоновия гений. Когато се убеди, че това не работи и е скучно, той се превърна в яростен питбул при глупавите момчешки схватки с приятелите си „петлета“, само и само тя да го забележи. Ивайло  започна да си слага парфюм, купи си пяна за коса и възприе стила и  маниерите на модерните сред момичетата красавци от  американските бой банди.    

Какво да кажем за Тихомир – издължения червенокос кълвач със счупените очила, който също стана някак си доста по-суетен, реши да събира пари за контактни лещи, а всяка негова шега, докато Пламена бе наоколо,  се получаваше два пъти по-остроумна и смешна. Комплиментите които й правеше, пък, аха, аха и на няколко пъти дори да засенчат поезията на най-изтънчените и лирични стихоплетци.

Самата Пламена беше будно и нежно момиче с изящна фигура. Имаше кафеникава коса и искряща усмивка ледоразбивач, манекенска походка и спиращи дъха спортни извивки на тялото. И при това пълна отличничка. Тя живееше малко по-далеч от обичайното място за събиране на компанията, което автоматически превръщаше двамата най-добри приятели Ивайло и Тихомир в непримирими конкуренти за това кой да я изпрати до дома й. За щастие Пламена винаги оставаше загадъчно равнодушна към усилията на обожателите си, и мъдро предлагаше заедно да я ескортират.

***************

Злодеите, убийците, изнасилвачите…, престъпниците в нашия свят, като цяло, не са се материализирали в нашето измерение като завършени злосторници през отваряща се всяка година на Хелоуин дупка във време-пространството. Някога те също са били деца. Малки, лоши деца, които под влиянието на едно или друго, на тъмна патология, лош ген, или баща-кретен, са формирали психиката и характера си в разрез с повелите от християнското неделното училище.  Повечето от тези малки гадове знаят забранените за добрите дечица думи и жестове още от времето, когато са минавали прави под масата, рано са започнали да пушат цигари и често мъчат животинки за удоволствие.

В квартала на Ивайло и Тихомир имаше немалко такива екземпляри, събрани от естествения закон на привличащото се подобно в банди. А една от най-лошите банди, която ужасяваше безкрайно много Ивайло и Тихомир, беше тази на техния съученик Иван Димитров – здраво и охранено добиче с триъгълни плещи и квадратна глава.

Иван Димитров беше трътлест грубиян, който в бъдеще със сигурност щеше да се превърне или в уличен бияч с алкохолни проблеми, или в успешен и добре облечен бизнемен, самодоволно търкащ с дебелия си задник тапицираните кресла в някой борд на директорите, обграден от много, ама много пари, коли и красиви жени.

Отношенията на кварталните грубияни с Ивайло и Тихомир не бяха чак толкова зле след училище. За късмет техният „Велик инквизитор“ Иван Димитров в повечето пъти се навърташе с отвратителните тлъсти, уригващи се свине от бандата му само около своя блок, който, за щастие, беше далеч от местообитанието на Ивайло-Тихомировата компания.

Лошото ставаше в учебно време. Тогава настъпваше царството на джунглата и училищния произвол. През междучасията, и понякога в часовете, особено при учителите, които нямаха умението и волята да наложат дисциплина в клас, се разиграваха сцени от Световната федерация по кеч и шампионатите  „Разбиване“ и „Първична сила“. В тези сцени на кастинга за ролята на спаринг партньори на носителя на шампионския пояс – Иван Димитров, принудително бяха избирани Ивайло и Тихомир.

Шамари, запалки, чумбери, спъвания, мечки в снега, изобилие от борчески хватки, по някой ритник и други разнообразни гаври бяха част от ежедневното меню, което къдравоглавият и як като бивол Иван и кортежът му сервираха на двамата сбутани приятели в опит да излеят навън дяволския си прилив на енергия.

Родени жертви, Ивайло и Тихомир отдавна трябваше да направят решителна и смела крачка напред в израстването си като личности. Трябваше да се противопоставят и  да се опълчат. Голяма крачка, според тях, която постоянно отлагаха за утре или вдругиден.  И така, ден след ден, час след час, минута след минута тормозът над тях продължаваше.

Докато един ден…

Един ден Иван Димитров навлезе по-навътре в жизненото пространство на Ивайло-Тихомировата компания с амбицията на завоевател от ранга на Александър Македонски, и ги удари там, където болеше най-много. Започна да се навърта около Пламена.

Все по често в извънкласно време недодяланият „дон Жуан“ Иван и сбирщината му от изпускащи летални газове дебили се натрисаха изневиделица на обичайното място за срещи на Ивайло, Тихомир, техните приятели и най-вече приятелки. Гаднярите редовно манифестираха мачовските си обноски пред момичетата чрез фукане и неприлични намеци.  Увъртайки се около нежната част на компанията, целта им беше повече от ясна – да отговорят на грубите нагони и първичните си подтици по животински. Горките девойчета, те напразно очакваха  защита от своите приятелите-обитаци Тихомир, Ивайло, Мирослав и Добчо. Не помогна нито пасивната съпротива чрез тотално игнориране на нахалните разгонени глигани, нито неколкократната смяна на мястото за срещи на компанията.

И така, адът за двамата приятели експанзира от паник стаите за мъчения в училище към между блоковото пространство на квартал Казински. Може да се каже, че терорът стана целодневен, защото, за да се представи като  истински мачо  пред Пламена, Иван Димитров се превръщаше в „пръхтящ и издищаш вулканична пепел Минотавър“ пред недостойните женчовци около нея и ги унижаваше безчовечно.

Целта на къдравоглавият нерез  бе повече от ясна. Той искаше да уязви благословените с нежното момичешко внимание конкуренти  и така да спечели почитанието на самката.  Нападките Ивайло и Тихомир можеха да преглътнат стоически, както винаги, толкова бяха изтърпели досега. Но да ги унижават пред тяхната муза, да се опитват да осквернят тяхната богиня, да похитят тяхната хубава Пламена – това бе вече равносилно на светотатство и основателна причина за повеждането на нова Троянска война.

Мисълта за мерзостите на Иван Димитров ги караше скришом да стискат юмруци и  всяка вечер преди да заспят да мечтаят как го наказват зверски  заедно с тайфата му неандарталци. Как ги надвиват решително и бляскаво, като в най-ожесточените схватки от турнирите по американски кеч, когато  омаломощеният и благороден рицар-кечист отвръща с изумителна сила на удара на злодеите и изненадващо удържа поредната си славна победа.

………………

Лятото дойде изведнъж. Дните навън започнаха да стават все по-дълги и по-горещи. За сметка на това пък прохладните нощи предразполагаха момичетата да остават до все по-късно. А отшумяването на дневната какафония и глъчка,  в съчетание със задушевната романтика на осветление над пейките в близката градинка и песента на щурците караха девойчетата да се отпускат и омекват като пластелин в компанията на кавалерите им.

В групичката с равноделно съотношение момичета/ момчета се събра и първата влюбена двойка млади гаджета. Това бяха, колкото и смешно да звучеше, Мирослав и Мирослава. Куражът в издължения, едър и скован колкото 400 килограмово муле математик Мирослав Магарето, съученик на Ивайло и Тихомир, винаги беше доста повечко отколкото на другите обитаци от компанията. Толкова повечко, че да се реши на най-смелата постъпка – да предложи „гаджеосване“ на момиче. 

С приближаването на лятната ваканция надеждите на Ивайло и Тихомир за скорошно спасение от уригващата се свинска чета на Иван Димитров се засилваха. Те добре знаеха, че повечето прасета в човешки облик редовно си заминават на село през летните ваканции. По селата примитивите намираха изява на неградската си природа и закаляваха грубите си обноски с разнообразен селски труд, пасене на семейните стада от едър и дребен рогат добитък и вечерни частни уроци по етикция „на маса“ от дъртите пияници в Хоремага.

Лека-полека настъпи краят на учебния срок. Годишните оценки бяха оформени, а на задните страници в бележниците на Ивайло и Тихомир се занизаха завъртулки от шестици и още шестици. Единствено петиците по физическо разваляха строя равнис-мирно на отличните оценки, но Ивайло и Тихомир имаха план как да ги поправят. През лятната ваканция си обещаха да ходят редовно на извънкласните занимания при треньора по борба Петров, където да усъвършенстват спортните си умения, евентуално да заякнат за бъдещата си схватка с Иван чрез уроци по кеч при хер Петров, и в крайна сметка да увеличат годишните си оценки по спорт.

………………..

Дългоочакваният последен учебен ден най-накрая се сбъдна. Финалният звънец би с тържествено величие, за да извести опразващите училищната сграда деца, че на есен, когато се завърнат, те ще бъдат доста по-различни, невероятно пораснали за двата месеца извън кошера-майка и дори помъдрели от преживените патила.  Някои нямаше да се върнат повече в училището, което 8 години бе за тях втори дом, пристъпвайки в следващия етап на образованието си – гимназията.  Други щяха да излязат като деца, и да се завърнат като юноши.

Една нощ, незнайно коя от целия космически безкрай на започващите летни и щастливи дни за Ивайло-Тихомировата компания, приятелите се  бяха събрали в прохладата на близката до квартал Казински градинка и разпускаха с лафчета след изморителните игри привечер:

– Абе, Мирослава – подвикна Тихомир към изгората на Миро Магарето, –  баща ти има ли мустаци?

– Не, що, зачуди се тя, а гаджето й изведнъж се накокошини и тръгна заплашително към Тихомир. 

 – Ааа, значи съм видял майка ти – хи хи хи, захили се като пача Тишо на успешно станалата шега и ловко избяга от засилилия се към него тромав Мирослав.

– Хайде, предложи Пламена, да си разказваме страшни истории. Знаете ли онази за Дама Пика и Валето Спатия?

– Ааа, тъпо, викна някой от групичката.

– Чакай, чакай, прекъсна я Тихомир, чакайте да ви кажа каква страхотия сънувах миналата седмица:

Така, нали брат’чеда Тошко живее в Севера – онова гето там на баира – и като му ходя на гости често излизаме да играем мач. Значи, сънувам, че сме на поляната, където се събираме за мача, но аз нещо съм закъснял и тъкмо пристигам. Гледам как другите ритат вече, но не виждам брат’чеда. И като се позагледах по-добре – какво да видя?! Гадовете ритат вместо топка… вместо топката, ритат на брат’чеда Тошко главата. Един от тях й вкара здрав шут, тя мина покрай мен, но не успях да я спра, и продължи да се търкаля, завалийката, по някакво нанадолнище. Търкаля се тиквата му, но в същото време ме зяпа и подвиква: Тихоооомиррррееееееее, Тихомиреееееееееее…

– Яко, а?

– Тихомирееееее, ти си болен мозък, беееее – избъзика го Пламена –  и всички прихнаха силно да се смеят, за ужас на живеещите около градинката хора, оставили отворени прозорците си в горещата лятна вечер.

– А, знаете ли историята за „Очите“? – попита дребничката, напориста и бъбрива Симона, момиченце-кокиченце с ръст не повече от 1.40 м.

– Я, я, кажи-кажи, подкрепи я Петя, най-свитата от малките афродитки. Аз съм чувала нещо, ма не помня добре. Май беше гадничко, а?

– Това се случило много отдавна. Може да е било преди 15, 20, дори 30 години – кой знае? –  започна сладкодумната Симона. Нашето 13-то градско училище тогава било още ново. Едно от децата, момче в 6-ти или 7-ми клас, може би, било постоянно тероризирано от гаднярите в даскало. Тормозът продължавал така вече няколко класа. Накрая на момчето му кипнало и събрало кураж. След училище пак било обградено от двама-трима побойници, за да получи редовната си доза шамарин. Но то стиснало зъби и им се опълчило за пръв път. Успяло да цапне някак си единия, обаче другите го повалили и набързо излели цялата си проклетия върху него. Горкото момче, умряло от побоя в интензивното. Хулиганите били пратени в ТВУ и никога повече не се върнали в града, но…

– Сега тихо, защото тук идва важната част – призова за внимание разказвачката, след което всички притаиха дъх, а Мирослав се сгуши в Мирослава.

… но след известно време в Даскалото започнали да стават странни неща. Много от децата се заклевали, че виждат отражението на убития им съученик в огледалата на тоалетните, във витрините със спортни трофей по коридорите, по прозорците на стаите. Доста от тях се психирали и даскалите ги пращали на психолог.

Казват, че през няколко години духът на загиналото момче се вселявал в случайни деца и ги карал да изперкалясват и убиват кой където сварят. Така си отмъщавал за това, че никой не му помогнал срещу онези, които дълго го тормозили и накрая го затрили. Казват още, че духът му бил сключил договор с дявола да убие поне още 10 деца и чак тогава щял да намери покой.

Една съученичка на кака ми Цвети била видяла „Очите“ няколко пъти преди 5 години! Точно като била на нашата възраст! Видяла ги веднъж в прозореца на кабинета по Химия, след това в тоалетните и още някъде другаде ги била видяла…

…………….

Оставен сам от селската си банда грухтящи отпускари, якият и недодялан бивол Иван Димитров все по-често започна да минава самотен покрай компанията на Ивайло и Тихомир и да се застоява при тях.  Най-учудващото бе, че за кратко време той  стана хрисим и любезен към неотдавнашните си боксови круши.  Дори се натискаше да играят заедно  мач и тенис на маса  с довчерашните „изтривалки“. Щат-не щат, двете добри момчета склониха и с Иван, смъртния им враг, след седмица бяха станали спортни другари. През един горещ следобед под сенките на около блоковото пространство Иван Димитров дори направи опит за нещо като извинение към тях с думите: „Нали, ако има нещо – няма нищо, бе братоци. То т’ва бяха само бъзици. Вие сте стабилни пичаги, нъл тъй?“

Новият мек подход на Иван Димитров към компанията на Ивайло и Тихомир даде резултат. Той бе приет лека-полека от компанията. Откъсна се от маниерите на общуване на старите си свински приятели и придоби нов, почти задръстеняшки облик. Сближи се и с момичетата, главно чрез подмазване с ходене до магазина и купуване на всевъзможни сладоледчета и сокчета. Пускаше шеги, на които почти всички, без Ивайло и Тихомир, се забавляваха. Даже даде няколко добри предложения за игри и заведе компанията да краде сливи в една от градините наблизо.

Зад всичко това за бързите умове на Ивайло и Тихомир лесно прозираха истинските намерения на Иван – той искаше Пламена и беше сменил тактиката. Недодяланите му комплименти към нея не оставаха скрити, както и новите му дрехи, мазната усмивка и зализаната с гел прическа на пачата глава.

А останалите от момчетата? Не се мина и седмица и те вече го боготворяха. Усещаха се едва ли не като част от новосформираща се гангстерска банда. При тях също подейства подмазването чрез почерпки, но и чрез  уроци по малко юмручен бой и финтове във футбола. Личеше си, че още малко им остава да обявят Иван Димитров за свой неоспорим лидер и месия.

Чашата на търпението преля за двамата, застрашени от чуждото инфилтриране, приятели, когато Иван реши да изкавалерства Пламена и една вечер й предложи  да я изпрати. Ивайло и Тихомир веднага настояха и те да дойдат, но „вълкът в овча кожа“ им изсъска агресивно да стоят мирно и те не посмяха да тръгнат.

Това, което направиха впоследствие не бе никак мъжествено, но оправдаха като добър дипломатически пройом, взимстван от византийците. На следващия ден започнаха да обработват психологически Пламена и да я предупреждават да стои далеч от Иван.

– Тази хиена, тази ехидна си е все същият простак. Не му вярвай, Плами! – предупреждаваше я Тихомир. Много добре трябва да ти е ясно защо ти прави мили очички! Знаем ги ние такива влечуги. Утре – в други ден ще те извика у тях си да „гледате филм“, ако ма разбираш накъде та бия!!!

– Да, да – допълваше Ивайло

– Не виждаш ли как невероятно бързо стана „добро момче“, за да се задържи по-дълго около теб. Когато онези прасита се върнат от селата и паланките, Ванчо-Калпазанчо пак ще обърне палачинката!!!

Но Пламена оставаше соломоновски равнодушна към предупрежденията, което  те си обясняваха с природната глупост на жените – и ги увещаваше с мили и благородни по християнски думи да му дадат шанс да се поправи. И той душа носил, грубиянчото.

Носенето на душа е едно, но съвсем друга работа си бяха все по-честите изпращания на Пламена от Иван, редовните почерпки със слънчоглед, все по-усъвършенстваните му комплименти и нейните все по-чести изчервявания.

Развръзката на любовния четириъгълник скоро щеше да се реши. Ивайло и Тихомир знаеха това и насаме споделяха един пред друг, че предпочитат хиляди пъти жестокостите на Иван от училище, отколкото доброто му отношение сега, когато е на път да им открадне пиратското съкровище, тяхната хубава Пламена.

………………

Посещенията във физкултурния салон на Ивайло и Тихомир следобед и привечер станаха ежедневие. Треньорът хер Петров  ги беше понаучил на някоя и друга хватка, с която да обезвредят превъзхождащ ги противник, дори с размерите на възрастен.  Самочувствието им нарасна. На шега, или на истина те често си подвикваха:

– Кога ще го ступаме онзи шопар? Дон Жуанчо ли беше, Иванчо ли беше?

Омразата им се натрупваше и ставаше по-силна и по-силна. Те буквално се събуждаха и лягаха с мисълта за Иван Димитров и за това какво може да направи на Пламена. Бяха стресирани до краен предел.

И наистина, негодникът Иван беше напорист и смел, а и му липсваше джентълменското достойнство, с което Ивайло и Тихомир се разбраха никой от тях да не предлага „интимност“ на Пламена, докато тя самата не подскаже това на някой от двама им. Такива като него получаваха всичко в живота, стига само да пожелаят да го вземат.

Във физкултурния салон на 13-то градско училище оставаше прохладно през целия ден. Ето защо винаги след тренировките по борба при хер Петров, към Ивайло и Тихомир се присъединяваха  момичетата и момчетата от компанията им, за да поиграят заедно на сянка. На единия ден приятелите играеха волейбол, на другия баскетбол, тенис на маса, федербал, или просто се мятаха по омекотителните дюшеци и се люлееха на висилката. Навън също бе пълно с деца, които играеха футбол, гоненка и всичко друго, което е способен да измисли изобретателният детски ум в стремежа да се наслади на лятната си ваканция.

Една вечер, след поредната изморителна игра в салона, когато всички останали се бяха разотишли, Тихомир и Ивайло останаха да си подават волейболната топка и да отрепетират някой пас. След това трябваше да минат през стаята на нощния пазач, за да му върнат ключовете за салона. Пламена днес не беше дошла с компанията, както и предните няколко дни. Тя бе заминала на море със семейството си. Но мисълта за нейното похищение и оскверняване от Иван не преставаше да им причинява световъртеж.

Между подаванията Тихомир каза развеселен:

– Намислим съм тези дни да сритам Иванчо по къдравата чутура. Вкарвам му едно маваши и е труп. Ако реша, мога с един удар да го претрепя! – и нанесе карате ритник във въздуха срещу въображаем противник.

– Чудесно, мой, брой ме и мене – каза Ивайло, само дето не вярвам, че ти стиска.

– Добре, щом не ми вярваш, дай да се хванем на бас за 5 кинта, че ще му избия зъбите. Ако искаш мога да пробвам първо на тебе, а, к’во ша кай’ш?

– Много си отворен, нещо, бе, Тишо! Ами ако сега Калпазанчо се върне? Сам! И дойде при теб? И те предизвика? Ти ще имаш ли куража да му кажеш това, което казваш на мен?

Навън вече започваше да се стъмва. Ивайло спря топката и отиде да включи осветлението. Луминисцентните лампи на обширния физкултурен салон започнаха да святкат една след друга и пространството се изпълни със синкаво-бялата им светлина.

Двамата продължиха да си подават. Опитвайки се да посрещне един по-силен пас, Тихомир изтърва топката и хукна да я гони към прозорците на салона. Отвън вече почти се беше стъмнило и не се виждаше нищо, но той реши да погледне дали има още някой на игрищата в училищния двор. Вторачи се през стъклото и изведнъж  подскочи назад:

 – Уууу, ааааа, ууу – в гласа  му се четеше силна уплаха. 

В отражението на прозореца за миг бе зърнал лицето на момче, горе-долу на неговата възраст, което с тънка, злокобна усмивка го наблюдаваше. Стори му се за миг, че келешът имаше очите на котка.

Плю в пазвата си три пъти.

– Ей, Иво, я ела да видиш един олигофрен как ни зяпа през джама! – викна приятеля си на помощ. Как ме стресна тоя тъпак, само! Ей сега ще изляза да му скоча на веждите! – запеняви се Тихомир под въздействието на адреналина.

Ивайло се приближи и двамата се огледаха, но зад стъклото на прозореца вече нямаше никой. „Очите“ се бяха преместили от другата страна на залата. Върху един от най-високите прозорци, където можеха да продължат наблюдението си необезпокоявани от никого.

 – Айде да си ходим, че стана късно. Бай Кольо може вече и да е задрямал, а трябва да му оставим ключовете – подкани Ивайло.

Ненадейно в салона запъхтян влезе Иван Димитров.

– Брей, негри, добре че ви хванах още тука. Абе, забравил съм си часовника, бе, дай ва мама му, дай ва. Да не го гепахте? У вас ли е? Аъ…

– Ти на кой ша викаш негър, бе, шопар! – изведнъж му се изрепчи Тихомир, чувствайки как кръвта му кипва и сякаш някаква невидима сила го изпълва с най-големия гняв, който някога е изпитвал.

 Иван Димитров го погледна изненадано и се опита да отговори с нещо като половинчата усмивка. След момент за асимилация на чутото му отвърна:

– На тебе викам, що, проблем ли имаш нещо, бе негърррр… РРР? Май забрави кой стои пред теб? Я мирно-равнис и козирувай тука пред мен веднага – свъси вежди Иван и посочи с показалец земята пред себе си.

– Споко, бе Ванка, той само се бъзика, нали сме приятелчета, нали сме стабиляги – опита се да влезе в ролята на парламентьор Ивайло.

Тихомир беше стиснал юмруците си и усещаше неописуем прилив на енергия. За миг не се поколеба да откъсне поглед от Иван. Усещането беше опияняващо. Беше като под хипноза. Беше убеден, че има силата на най-смелия боец от кеча.

Гледаше врага си „на кръв“. Очите му сякаш изскачаха от орбитите си. Гласът му се промени, устата му пресъхна и от нея наизскачаха куп ругатни, за които никой не би повярвал, че възпитаното момче с добро чувство за хумор някога може да изрече.

В заключение към бясната си тирада  „разяреният бик“ Тихомир допълни:

– Освен това си долен и миризлив селяндур! Пламена никога няма да е с теб.

Невярващ на очите си, Иван се окопити, скочи пред Тихомир и го бутна силно в гърдите. Противникът падна на земята, но моментално скочи на крака и с ужасяващ вик се хвърли върху здравия бивол насреща му.

Очилата на Тишо изхвърчаха и се плъзнаха по оранжевия балатум. За секунди претендентът за шампионския пояс Тихомир се уви около тялото на носителя на пояса в международната федерация по кеч Иван Димитров. Усука се като гигантска змия около торса му и приложи най-опасната хватка за предаване от борбата, на която хер Петров го беше учил. Бе го хванал през гърлото с дясната си ръка, а с лявата натискаше главата му отзад. Имаше реална опасност да го удуши.

Отстрани Ивайло стоеше вцепенен и трепереше от преклонение към епохалния момент. Давид най-сетне се изправи срещу Голиат – бе мисълта, която се загнезди в главата му. Скоро обаче момчето осъзна, че ако Тишо не отпусне хватката, Иван наистина щеше да пукне.

– Тишо, пусни го, бе, ще го удушиш, бе. Стига му толкова! Разбра кой е шефът. Виж го как се гърчи…

– Тишо, стига, бе. Пусни го, бе, мой, чуваш ли ме?

За секунда Тишо вдигна глава и със странно променен глас изкрещя: – Предател! Нали беше с мене, бе?  Или те е шубе…

 – Моля те, бе Тишо… Заради Пламена го пусни, какво ще си каже тя, ако разбере, че сме го осакатили заради нея! – през сълзи на очите крещеше Ивайло.

Тутакси Тишо се опомни и отпусна хватката. Сякаш гнева му стихна, сякаш злата сатанинска сила, която го бе обладала, изгуби своята настървеност.

Тихомир се изправи, пое дъх и се обърна към лежащия на пода Иван.

– Т’ва да ти е за урок, Ванчо – пое отново дълбоко въздух, изпука си врата и добави – Калпазанчо.

Иван обаче не отговори. Той лежеше на земята и се разтрисаше от конвулсии. Якият бивол държеше с две ръце гърлото си и приритваше с крака.

 – Какво му има, бе Иво? – притесни се на свой ред дошлия на себе си Тихомир.

– Трябва да му бръкнем в устата, мой, май си е глътнал езика!

Двете момчета опитаха да помогнат на Иван, но в паниката си той започна да буйства и да рита като побеснял. Цялата му глава беше зачервена, ушите му пламтяха, устата му бълваше  лиги. Не можеше да поеме въздух и издаваше гърлени и цвилещи звуци в ужасяващия си агоничен пристъп.

След минута лежащият на земята застина в поза мирно, но не и в равнис. От крачола му се процеди малка жълтеникава струйка.

 В средата на изпълнения допреди малко с пръхтене и ръмжене салон стоят три фигури. Две от тях са се изправили над третата, неподвижно просната на оранжевия балатумен под. Над тях, в стъклото на най-високия прозорец на физкултурния салон, едвам се забелязва как проблясват две кехлибарени очи.

*******************

„Инцидентът“ с Иван Димитров накара двамата неразделни дотогава приятели Ивайло и Тихомир да преустановят контакт. Те се отърваха от тялото, хвърляйки го в близкия канал, където се надяваха, че намерилите го ще помислят, че е удавник. След това, по предварителен план, те се покриха. Тихомир помоли родителите си да го изпратят на село за няколко седмици, а Ивайло поиска да отиде на гости на братовчедите си в един морски град, под предлог да изкара там безплатна почивка.

Самообвиненията и кошмарите съпътстваха целия престой на Ивайло в курортния град и той не можа да се порадва на ваканционните усещания, на които се наслаждаваха всички останали летовници. Когато мина достатъчно дълго време, за да се убеди, че никакво подозрение не би паднало върху него, Ивайло се качи на автобуса и се върна в града. Вкъщи той продължи да премисля станалото и последствията му. С нетърпение зачака следващия ден, за да потърси на вечерта приятелите от компанията и да чуе новините.  През целия следобед преди да излезе навън сърцето му биеше учестено от вълнение, а когато започна да се свечерява  то вече галопирше.

Постепенно градската жега се оттегли, за да отстъпи мястото си на вечерния хлад. Дневната мараня на квартал Казински се смени с далеч по-привлекателната, дори празнична атмосфера, пресъздадена в тъмната част на денонощието от почивката по квартирите, музиката на щурците и песните на пияниците в кварталните заведения. Ивайло намери повечето от компанията на обичайното място  – на беседката зад блок 31. Симона, Петя, Мирослава, Мирослав, Добчо и лелеяната Пламена – всички бяха там. С учудване Ивайло откри, че и Тихомир се бе върнал.

Двамата се спогледаха многозначително в началото на срещата, като в погледите им се четеше недоизказаното след „убийството“. Но докато Ивайло, от онази вечер насам, нямаше нито един спокойно прекаран ден, през който да не мисли за направеното и да не изпитва вина, то Тихомир бе в необикновено приповдигнато настроение. Сякаш бе господар на света, сякаш притежаваше най-голямото богатство на земята.

 – Иво, ти сигурно не си разбрал, но Иван от вашия клас се удавил в канала. – ни в клин, ни в ръкав, изцепи лошата новина бъбривката Симона.

– Уж се чудихме как да се отървем от него, а тя каква стана! На всички ни беше много тъпо като разбрахме. Горкото момче, може и да е бил гадничък, но тъкмо беше взел да се поправя и се сближихме. Тъкмо щяхме да… станем приятели с него.

– Ейй – плесна се по челото Мирослав! Като му каза за Иван и се сетих за още едно лошо нещо.  Знаете ли какво ми каза един Петър от другия клас? Онзи от неговата банда, на Иван бандата, де, се казваше Илиян Малкия, нали? Тоя, дето му беше като дясна ръка. Та, той, той също се бил удавил. Само че в един язовир на селото му – Колена. Петър от „В“ клас, дето живее от другата страна на казармите до блока на Илиян, видял капака на ковчега му, който бил подпрян на вратата на кооперацията.

– Тихомире, ти нали си беше на село Колена за две седмици? – с тъжна нотка в гласа се обади Пламена. Защо нищо не си казал?

– Изобщо не съм разбрал, Плами. Нито съм го виждал, нито съм го чувал Илиян – нищо, че сме от едно село. Сигурно е станало като съм си тръгнал.

– Направо ми идва на ума, че сякаш самият дявол е излязъл от ада и ги е погнал всички от онази банда. Бррлллл – възкликна леко суеверното момиченце-кокиченце Симона. И това ако не е свързано с черното проклятие за „Очите“ от 13-то училище, пък на. Нали убитото момче било тормозено от такива същите като Иван и Илиян.

 – Стига Симона, стига, че няма да мога да спя довечера. Това са бабини деветини. – умолително я прекъсна Пламена, а по кожата на нежните и ръце излязоха иглички.

 – А като са бабини деветини, защо те хвана бъзето, а? Аз нали ви казвах, нали ви казвах, че на кака приятелката ги е видяла. Всичко си пасва. „Очите“ са излезли на лов.

– Няма да се плашункаш, Пламенче, аз ш’та пазя, каза шеговито Тихомир, като гордо се изправи,  намести на носа си залепените очила, застана в позата на Супермен и затананика героична мелодийка от филма.

– Довечера задължително ще те изпратя до вас – бъди спокойна, добави той и тръгна да я прегръща нахално. Ивайло ревниво ги изгледа.

Докато понаплашените приятели продължиха да обсъждат темата за смъртта на Иван и Илиян, не защото не уважаваха паметта им, а защото тръпката от разказа и близостта им с тях ги задължаваше да го направят, Ивайло трепереше. Спокойният и равен тон на Тихомир, пък, който отхвърляше като невъзможна всяка връзка с училищните митове и легенди, както и разсеяният маниер, с който се оглеждаше насам-натам, когато някой изкажеше предположението, че ако не е случайно, то убиеца може и досега да се разхожда някъде необезпокояван в квартала, накараха през главата на Ивайло да мине една вледеняваща мисъл. Мисъл, която цяла нощ продължи да го измъчва наред с нарасналата близост между Пламена и Тишо.

– Ами ако е той? Ако е бил той и в Колена. Ако е направил същото на Илиян, което направихме с Иван?

На тънката граница между съня и будността умората на Ивайло едвам бе успяла да го спаси от безпокойството, когато нервите му го тласнаха към друга господстваща мисъл:

Ами ако направи нещо на Пламена?!

****************

Когато парещите лъчи на слънцето над квартал Казински достигнаха своята най-голяма сила и когато дори дебелите сенки на кестените не можеха да спасят децата навън от жегата, настана психологическото време на предела –  лятната ваканция бе вече преполовена.  Ужасната мисъл на всички ученици за наближаващото ставане по тъмно, недоспиването, студените сутрини, мрачните северни кабинети на 13-то училище и трудните изпити нарастваше с приближаването на 15-ти септември, първият учебен ден. Но все още потопени в безгрижието на празните следобеди и безкрайните незапочнати списъци с книги за четене, децата търсиха спасение  в няколкото плувни басейна, пръснати из различни точки на града, където водата, както обичаха да казват възрастните, беше станала на „чай“.

Може би преполовената лятна ваканция, а може би развилнелите се от високата температура хормони и чувства на подрастващите, бяха дали сигнал на още един „Казанова“ от вярната компания на Тихомир и Ивайло да се сдобие със своя „дама на сърцето“. Сбутаният Добромир с кривите си краченца, астмата и другите си безбройни болежки, също се оказа по-голям куражлия от другите. Добчо, както му викаха на галено, събра смелост, пое си дълбоко въздух с риск да се задави и в една прохладна нощ на беседката зад блок 31 наметна с якето си настръхналата от внезапно появилия се вятър Симона. Но Добчо-Дробчо, както често шеговито го наричаше изгората му,  не спря дотам. Добчо пое още по-дълбоко въздух в дробовете си и покани нахаканото и бъбриво момиченце-кокиченце на среща в сладкарница Приказка.

– Вярно е, че противоположностите се привличат! – подхилкваха се приятелите от компанията, смигайки един на друг с  едно на ум –  че послушният и кротък Добчо-Дробчо идва като по поръчка на командажийката Симона-Лимона. Шеговитите  подвиквания „Дробчо и Лимона, гаджета-гаджета“ по адрес на „младоженците“ омръзнаха за няколко дни на гавраджийте. Така необвързаните в компанията станаха малцинство, а срещите на тайфата по пейките, беседките, парковете и басейните се превърнаха в нещо като семейни събирания.

„Ергени“ и „моми“ останаха единствено Ивайло, Тихомир, Пламена и Петя, но по всичко личеше, че Тихомир няма да остави нещата така за дълго. Джентълменското споразумение между него и най-добрия му приятел явно бе пренебрегнато едностранно. След случилото се с Иван Димитров двамата с Ивайло охладняха взаимно и не се викаха един друг, както преди време. Срещите, или по-точно сблъсъците по между им, се случваха само в рамките на компанията. Косвените заяждания и спречквания на двамата не оставаха незабелязани от очите на останалите им приятели. Макар и всички да бяха сигурни, че знаят коя е ябълката на раздора, те не знаеха за подробностите.

Тихомир прекарваше доста време насаме с Пламена, докато я изпращаше сам до блока й, или се появяваше изневиделица под терасата й следобед, викайки я да обсъдят любимия й латиноамерикански сериал. Той буквално бе влязъл под кожата на оглупялото девойче, което, под въздействието на чуждия пример, някак си не искаше да остане последна от приятелките си без гадже за лятото.

– Ще размажа мазната физиономия на този рижав цайс. Само да я пипне още веднъж с пръст и ще му счупя главата. Убиец. „Тихомир е убиец“!

Общо взето в тази философия се изразяваше цялото същество на заслепения от ревност Ивайло, а когато наблюдаваше някоя от по-недискретните забежки на Тишо към Пламена, той полудяваше. Ако ли пък се случеше на шегата да бъде отговорено не с обичайното „Тихомирееее, престани“, а със стеснителен кикот, то тогава Иво се изправяше на нокти и едвам се сдържаше да не скочи върхи превърналия се за него във „враг номер 1“ Тихомир.

*****************

В началото на септември месец ужасът за всеки средностатистически ученик, че началото на училището идва със шеметната бързина на влак-стрела, отравяше пълното удоволствие  от игрите и забавите. Всяка почивка и благинка бе покварявана от тревогата, че  заедно с училището ще свършат лятото, безгрижните и щастливите дни, и ще настъпи краят на извоюваната за поредна година свобода от света на големите.

Да, идваше и този кошмарен ден и час, когато родителите трябваше да приберат насила децата си от игра, викайки ги настоятелно от прозореца, и да ги изпратят в прилежно облекло и с букет цветя по омразния им път към Даскалото. И сякаш  в тези последни дни на носталгия по отминаващото лято и очакване на предстоящите училищни мъки, бързайки да довършат всичко, децата се вкопчваха силно във всяка една свободна минута и прекарваха повече от когато и да е било времето си навън – в игри и събирания.

В един от последните уикенди на лятната ваканция, когато времето започваше да се разхлажда, и благодарение на ниските цени и добрата реколта по трапезите на хората от работническия квартал Казински започнаха да се появяват дарове на природата, като гроздето и подобните на него сезонни амброзии, Ивайло срещна на улицата „почти случайно“ Пламена. Той й предложи да отидат на разходка до центъра на града. Молбата му бе под предлог тя да помогне като моден консултант в избора на нови маратонки. Срещата с Пламена  бе „почти случайна“, защото всъщност бе планирана до най-малката подробност от страна на Ивайло, който през този ден буквално дебнеше момичето да излезе. Той беше взел решение да й каже нещо, с което да попари завинаги надеждите на Тихомир за близост с нея.

Дълго замисляната маневра срещу Тихомир бе само началото на атаката към предателя, който се бе отвърнал от уговорката  никой от двамата да не ухажва феята на феите, без тя да го предразположи. Ивайло  успокояваше съвестта си и оправдаваше планираните действия и с това, че не търси само възмездие, а провежда вид спасителна мисия – откъсва своята хубава Пламена от паяжината на един формиращ се психопат и вероятно убиец.

Времето на удара също беше точно изчислено. Ивайло избра за своето „откровение“ уикенда, в който Тихомир замина отново на село, за да помага на родителите си в започналия гроздобер. Идеален момент, в който лукавата му особа нямаше да може да се защити веднага и ефектът от акцията по предпазването на Пламена щеше да я тласне директно в прегръдките на нейния спасител в бляскави доспехи.

Уговорката с нищо неподозиращата за спасителя си Пламена стана лесно. Наивното момиче на драго сърце прие предложението да помогне на своя добър приятел в покупките. По пътя на отиване обаче тя забеляза, че от челото на Ивайло се стича струйка пот, издайническа струйка пот, която явно се дължеше на стаявано напрежение отвътре. Тя веднага се сети защо добрият й приятел се държи така сковано откакто се срещнаха по-рано.

 – Само не и той – мислеше си момичето и прехвърляше на ум начините, по които да му отговори. Накрая реши да бъде директна и твърда.

– Плами – обади се Ивайло, докато пресичаха голямото кръстовище надолу към града, от което вече се навлизаше в централната част с магазините. Дай да спрем малко в онази градинка да пийна вода, че ми пресъхна устата нещо. Ако искаш и да поседнем на пейката за малко, а?

Седнали на пейката, те се умълчаха. Всеки от тях предчувстваше, че идва моментът на истината.

– Виж, Плами, аз… – изпъшка Иво, преглътна насъбралата се слюнка в устата и си взе дълбоко въздух. Аз трябва да ти кажа нещо много важно. Става дума за това, че…

– Охххх, и ти ли, бе, Иво – прекъсна го драматично Пламена, решавайки да изиграе ролята си на отегчена от ухажори красавица като на театър и така по-лесно да се отърве от неудобния разговор, завършващ с „предпочитам да си останем само приятели“.

– И ти ли реши да ми се обясняваш? Не ви ли омръзна на вас, а?

– Но, ъъ, защо „и аз ли“? – объркано каза Ивайло. Аз друго щях да ти кажа, но кой е този с мен, който също ти се е обяснявал? – преглътна отново и се почеса нервно по крака, след което се наведе, взе една малка сламка трева и започна да я усуква около пръста си. Последваха 10-тина дълги секунди мъчително мълчание.

 – Ами, първо Тихомир ми се обяснява в любов три дни под ред, а сега ти? Мислих, че с него сте се разбрали и знаеш. Не знаеше ли?

– Да, да Плами, точно за Тихомир исках да си поговорим! – внезапно се оживи Ивайло, погледна Пламена за миг и извърна погледа си надолу.

– Но, я кажи, Тишо какво ти е казал по-точно? И ти съгласи ли се?

– Какво, какво… – отегчена повтори тя. Какво друго може да ми каже, освен… последва отново пауза.

– Предложи ми да сме гаджета, бе глупчо. Каза, че сте се разбрали и ти си нямал нищо против. Нали знаеш, че аз не исках да заставам между вас, но след като сте се били разбрали и си постъпил така, ъъъ… благородно да се откажеш от мен (Пламена нервно пририта с краче и леко сви ръката си в юмруче), то аз му казах, че ще му дам отговор като се върне от гроздобера.

– И най-вероятно отговорът ми ще бъде „да“.

– Не –  извика Ивайло. В никакъв случай не го прави. Не знаеш с какъв човек се забъркваш. Тишо много се промени от известно време. А това, че съм се отказал от теб е поредната от долните му лъжи! – лицето на ухажора пламна в пристъп на яд.

– Ти просто не знаеш, Плами, ти не знаеш, че… трудно ми е да ти го кажа, но ти не знаеш… че Тишо е много опасен. Всъщност Тишо удуши Иван Димитров в салона по физкултура и двамата с него хвърлихме тялото в канала. – избълва греховете си наведнъж Ивайло.

– Ивайло, бе, подскочи от пейката Пламена, и го плесна силно по коляното.

– Как може да говориш такива неща за най-добрия си приятел? Не те ли е срам? Толкова ли го мразиш, задето се сближихме? Тихомир бил лъжец и опасен – виж кой го казва, господин почтеност. – просъска тя.

– Само да довърша, чакай малко – отговори с пресипнал глас Ивайло. Всичко, което ти казвам, е истина. Аз съм свидетел. Тишо удуши Иван, защото те ревнуваше. Може и да е било без да иска, но… Преглътна тежко.  След това е убил и Илиян от селото му, онзи Илиян от Колена – приятелят на Иван. Тишо знае една хватка от борбата и я прилага убийствено добре. Заклевам ти се в майка и баща. Да пукна, ако лъжа!

– Ивайло, аз ще си ходя. Наслушах се на глупости. Омръзна ми от теб. Купувай маратонките сам – сопна се Пламена и стана да си ходи.

– Добре Плами, щом не ми вярваш – подвикна след нея Ивайло – тогава как ще обясниш, че Тихомир започна да слуша музиката на Вагнер и всичките му сънища, които е споделял с мен, са изпълнени с подсъзнателното желание да убие Иван. А фактът, че и двамата с Тихомир изчезнахме след като Иван се удави не ти ли подсказва нещо?

 – Това да не е някоя от шегите на Тишо, а? Тишо те накара да кажеш това, нали? Ивайлооо, ако пак сте намислили с Тихомир да ми правите номера, няма да стане. АЗ СИ ТРЪГ-ВАМ! Ще се видим някой ден с другите. Чао!

– Но, Плами, чакай…

-КЕЛЕШИ! – чу я да казва, отдалечавайки се от него с наперено фръцкане в походката.

От този ден нататък Ивайло изпадна в тежка депресия и не излезе нито веднъж с компанията зад блок 31. Мисълта, че Пламена ще приеме предложението на Тихомир, го потискаше и го превръщаше в зомби на депресията.

А подозрението, че по този начин тя се вкарваше в голяма беля, невероятно много го плашеше. Ивайло се затвори в тесния и задушен апартамент, почти спря да говори със семейството си, и под влиянието на обсесията си придоби съвсем различен вид от обичайния  – момчето заприлича на душевноболен, обладан от зъл дух или всесилна мания, на сянка,  чиито жадни за мъст очи единствено оставаха будни и живи. В тях определено се усещаше нещо. В тях се зараждаше злото.

Изолацията на Ивайло от външния свят продължи няколко дни, прекарани на тъмно пред телевизора, или до късно през нощта с книга в ръка.  От нея го извади  една умопобъркваща мисъл, която заседна безутешно в главата му. Той случайно видя през терасата си Тихомир да минава отдолу и изпита необясним вътрешен порив да метне върху главата на приятеля си 5 килограмовите гири, с които тренираше понякога. Гирите вече бяха в ръцете му, но за щастие от транса го извади майка му, която излезе с леген дрехи на балкона и му викна да се отмести, след което го нахока:

– Тук не е място за тренировка с тежести, ще вземеш да залитнеш и да изхвърчиш надолу, сине майчин. И после какво ще обяснявам на комшиите!

Ивайло се прибра целия облят в студена пот и се опомни чак като наплиска лицето си няколко пъти с вода. В огледалото обаче му се стори, че видя нечие друго лице вместо своето. Толкова ли се беше замаял от депресията – помисли си и легна да спи. Спа непробудно цял ден и цяла нощ.

***********

– Тише, ела, търсят те по домашния. Май че е Ивчо от твоя клас! – викна към сина си майката на Тихомир на следващия ден.

– О, мой, реши да се обадиш най-накрая, а? К’во става, питаш кога ще излизаме довечера ли? – развеселен, както винаги, се обади дразнещият глас на очилатия рижавикав дълганак Тихомир.

 – Тихомире, да, питам кога ще излизате – дежурно отговори Ивайло. Тези дни не бях добре и няма да е лошо да подишам малко въздух. Вие за колко часа сте се разбрали с другите?

– Ами, мой, то, довечера сме на кино по двойки. Ако искаш звънни на Петя да я питаш дали й се ходи с теб, щото с другите сме се уговорили по семейно, ако ма разбираш накъде та бия?

Ивайло много добре разбра какво означава това. Всъщност той вече го знаеше, предчувстваше го, но чувайки думите на Тихомир, му причерня.  Неконтролируемите емоции от миналия ден с гирите отново се пробудиха и започнаха да взимат превес над свободната му воля.

– Ами, ти имаш ли работа днеска? Да речем, можеш ли да излезеш след час, да ти кажа нещо. Важно е.

 – Какво ще ми казваш, бе, градски? Хич не ми се излиза сега. Дават един филм с Джекито Чан по кабелната и съм си опукал пуканки.

– Трябва да поговорим за Калпазанчо, ако ма разбираш накъде та бия – вяло каза Ивайло, а в гласа му се четеше ирония. Чакам те на канала. На същото място след час. Ако искаш ела, ако ли не – тогава – сори, последствията са за теб и само за теб – каза той и затвори.

****************

На тръгване към срещата с Тихомир Ивайло взе скришом ловния нож на баща си. Ножът беше с голямо и блестящо острие, с назъбена обратна страна, с масивна дръжка, имитираща слонова кост. По-скоро трофеен сувенир за секцията, отколкото за уред за употреба по време на смъртоносна битка с тигри и крокодили.  Мачетето беше зле наточено, но достатъчно остро, за да вдъхне респект на всеки, пред когото изненадващо бъде извадено.

По пътя за канала, към мястото, което по подразбиране и двамата знаеха, точно там, където хвърлиха безжизненото тяло на задушилия се Иван Димитров, Ивайло се опитваше да  измисли план за действие: Трябва да го предупредя, че знам всичко! Трябва да го накарам да се откаже от Пламена. Ако не иска доброволно, трябва да събера смелост и да го заплаша с ножа. Трябва, ако се наложи, и да го използвам. Трябва! Другото е лесно – каналът ще поеме всяка мръсна тайна и ще я отнесе далеч.

Каналът се намираше на юг от блоковете на квартала. Около него беше обрасло целогодишно с треви, храсти и други труднопроходими гъсталаци Съоръжението бе построено преди 40 или 50 години. С негова помощ плодните градини и посевните площи извън града биваха напоявани през горещите лета. Но в него имаше и много печал.  Там бяха намерили смъртта си десетки деца от квартал Казински. Десетки смели експериментатори на слабите си физически възможности, които, подлъгвани от привидно спокойното течение, потъваха завинаги и оставяха във водата своята младост и невинност, оставяха своя живот. Сякаш над канала тегнеше черно проклятие, сякаш той ежегодно, като кръвожаден речен бог от Амазонка, поглъщаше поредното лятнo  жертвоприношение. Дали това беше проклятие, или всичко бе резултат от лош късмет, никой в квартал Казински не можеше да знае истината.

Ивайло навлезе в гъсталака, опасващ канала от двете му страни, и веднага забеляза, че тревата, водеща към мястото за срещата, е прясно отъпкана.

– Тихомир е дошъл вече – каза си на ум.

По чорапите, които бе обул под олющените си сандали, полепнаха досадни трънчета и осили. Момчето се наведе да премахне един особено дразнещ го бодил и от задната част на панталоните му го сръчка масивната дръжка на ловния нож. Ивайло се замисли:

–  Какво съм тръгнал да правя? Изобщо, как ми хрумна да взема този нож? А ако всичко е било случайно съвпадение? Иван наистина сам се задуши. Тишо не го е убивал. Иван започна боя. А онзи Илиян – сигурно просто не е можел да плува добре и затова се е удавил в язовира на селото си. Тихомир, пък, бързо забравя всичко лошо. Той си е такъв. Това обяснява и хладнокръвното му понасяне на инцидента.

– Та Тихомир ми е най-добрият приятел! Аз трябва да се радвам, че е с Пламена. Ако съм наполовина смел и доблестен колкото Тишо, трябва да му я отстъпя. Отстрани погледнато, той си я спечели честно. По-забавен е от мен, по-висок е, ако не бяха очилата му и рижата коса, щях да кажа, и че е по-красив. Това, което си въобразявах досега, трябва да е от ревността. Тишо не е убиец. Аз щях да се превърна в убиец. Веднага ще му кажа, че се отказвам от Пламена. Всъщност, Петето също е доста хубавка, а и остана сама…

Ивайло извади грамадния ловен нож и с все сила го метна към канала. Чу се цопване. Момчето продължи към мястото, където се отърваха от тялото на злия тиранин Иван Димитров и със свит корем се замисли отново за срещата със своя най-добър приятел Тихомир. Какви думи трябваше да подбере. Как щеше да започне извинението си?

Неусетно той се видя след няколко седмици. Училището вече беше започнало. Той и Тихомир седят заедно на един чин, както винаги, звънецът бие и те излизат в голямо междучасие. В коридора срещат Пламена и Петя. Тихомир хваща Пламена за ръката, а Ивайло поема ръката на Петя. Пламена му е вече безразлична, сива. Сега Петя е любовта на живота му. Сега тя е неговата хубава Елена. Всички заедно слизат надолу по стълбите и сядат да закусват в лафката. Тихомир е във вихъра си и ръси шега след шега. Те двамата отново са най-добри приятели.

Изведнъж зад едно дърво с дебел ствол изсвири метален лост и цапна Ивайло в тила. Момчето изстена и се строполи на земята в безсъзнание. Минаха няколко минути на затъмнение, след което Ивайло започна да се свестява. Със все още разфокусиран  поглед той извърна врат нагоре и видя двете слаби и издължени ръце с дълги пръсти, които държаха лоста. Над ръцете имаше глава. Глава на очилат човек с червеникава коса.  Ивайло осъзна, че това бе не някой друг, а Тихомир. Зад стъклата на очилата обаче очите му бяха различни. Това не бяха неговите очи. Това бяха злобни, нечовешки, търсещи мъст очи. Очи с нереален жълт ирис. Очи, като на котка в тъмното. Очи, в които гореше сатанински огън.

Green Green Grass of home (фрагменти от живота на Темерутий Пенчев)

Стандарт

Срещнах един джентълмен на Автогарата. Джон Томпсън от Кънектикът. Дошъл да развива аутсорсинг бизнес у нас, но ударил на камък – навсякъде родните бюрократи му искали, я такса спокойствие, я такса партньорство. И човекът решил да си се върне у дома’. Само че така го изцоцали с всички такси и таксички, така го обидили с глоба за несъразмерен багаж в градския транспорт (1000$ някъде), че не му останали пари за самолетен билет и решил да хване рейса за west coast на Англия, а оттам с параходa – ПУФ-ПАФ-ПУФ-ПАФ- до вкъщи.

Та, аз съзрях завалията тъкмо когато двамина индобългари го бяха сгащили до оградата на автогарата и го прикоткваха да си купи от „новото оргинална марка парфюм Дончо и Габара“ на микс от всички възможни езици, появили се след „великото разбъркване“ при Вавилон.

– Адие, бе бате, онли фифти юро паунда, порфавор-битте! – нахалстваха тъмнокожите сарафи.

Реших да демонстрирам малко булгериън гостоприемство и нешънъл чест.

Викнах на циганята: „Ей, манго, я бегай – марш от тука, че ей ся идва чичо Волен със скинарите“.  И така спасих горкия човечец от безскрупулните братя на Джако.

Седнахме в кафетерията с мистър Джон Томпсън от Кънектикът, да ме черпи една лимонада за благодарност, и се разприказвахме.

Джон, порядъчен и честен протестант с издължено лице, тъжни дълбоки очи и фамилиарен вид, ми сподели разочарованието си от сблъсъка с варварска Бългериа.

Уж проучил нашата мила Татковина в Интернета, но повечето статии за нас били на бългериан ленгуидж, а единствената англоезична литература, която намерил, били дописки за Стоичков и „мамата“.

Казал си, че, макар и на Балканите,  като член на ЕС ние сме еволюирали повече от братята сърбе и фундаменталните следовници на Шериата в Турция.

Имал очакванията всички в Европа да притежават възпитанието на Гьоте, мисълта на Ницше и одухотвореността на Шекспир, но не предполагал, че в Източна Европа шествал духа на посредствения им братовчед, някой си Ганьо Балкански.

На втория ден от престоя си тук Джон Томпсън така силно закопнял за зелените поля на родната земя в Кънектикът, че излязъл на бегом от хотела си по средата на бизнес закуска с наши Ганьовци-търгаши, за да търси парк с езерце и зелени градинки, в чието утешение да притъпи паник атаката си от сблъсъка с балканските нрави. 

Още помня развълнувания му глас и нервните движения на треперещите му ръце, докато обръщаше шотове уиски посред бял ден и ми обясняваше за културологичния шок, който бе изпитал тук.

– Казвам ви, мистър Пенчев, варварска държава е Бългериа, а София, столицата ви, е на върха. Тръгнах да се разведря от поредната ауфъл среща и затърсих малко зеленинка, а навсякъде около мен – бетон, асфалт и прах. Мол до мол, билдинг до билдинг. Бесни шофьори ме подканваха да пресичам улиците на бегом с викове „ма-ма-та, ма-ма-та“, а лукави таксиметрови драйвъри с Владимир Путински искри в очите ми предлагаха курс до летището, при молбите ми да ме упътят към най-близкия парк.

– Накрая ми притъмня, отбих се в една тясна уличка за да повърна и  – О, май Гаднесс, пред малка билдинг, зад плътна стена от паркирали аутомобайлс, като по чудо изникна китна градинка с тревица, цветя и пейка. Седнах веднага и зареях поглед върху полянката с райграс, вдхъвайки аромата на здравец. И точно когато се отпуснах, точно когато вече мислено препусках по зелените поляни на дома – ХРАСС – ПРАСС – очите ми се сблъскаха с едно голямо, лъскаво, накацано от мухи и леко препечено от слънцето кучешко лайно.

Варварви.

Комарамбо: Първа кръв

Стандарт

      Необичайно топлото време за сезона имаше своите забележими последици.

  Антропогенният фактор оказва пагубното си влияние върху биосферата от индустриалната революция насам, но за последните 200 години толкова непривични температури никога не бяха спохождали климатичния ни пояс. С всяка изминала зима виждаме как следващата е по-топла и мека, а лятото е по-прохладно; удивяваме се на изместването на любимите ни четири сезона и твърде рядко се замисляме за гибелния ефект върху природата.

     Да, определено глобалното затопляне ще бъде бичът на 21-вия век, а парниковият ефект – негов флагман. Едва средата на февруари е, а живакът по стълбицата е стигнал почти 20 деления. Плодните дръвчета са напъпили,  пойните птички объркано огласят с подранилите си симфонии все още глухата и пуста сивота на бетонните квартали.

    Средата на февруари е. А снегът се е стопил отдавна. Още през януари посевите се простиха със своя топъл зимен кожух и едва ли ще израснат оптимално до жътва. Снеговете се топят скоростно и реките са по-пълноводни от нормалното. Информацията за това е смразяващ предвестник на наводненията, въпреки че гласът на диктора в БНР, който съобщава нивото на Дунав, не трепва.

     Мечките от природните резервати са се събудили преждевременно – кисели, сърдити раздразнени и гладни. Той също се събуди по-рано. Жаждата за кръв задвижи метаболитните процеси в организма му, а абсистентният глад разтрисаше неистово мускулестото му тяло в досадни конвулсии.

    Мъката по загубата на любимия чичо Оушън го завладя моментално. Заглавията на таблоидите още отекваха в главата му: „БАНДАТА НА КОМАРОУШЪН СМАЧКАНА С ДЖАПАНКА ОТ МАНИАКА НА 6-Я ЕТАЖ“.

  Вестта за болезнената раздяла с най-близкия му роднина го завари на финала на обучението в школата за елитни командоси „Джи фор Ес“. Още не можеше да повярва, че комарът, който го убеди да се запише в армията на Комерика, комарът с главно К, който бе негов младежки пример и идеал, който го вдъхнови да се бие за „комарокрацията“ в близкия ж.к. Изток, вече го нямаше.

   Разпределението на фронтовата линия  изпрати младия рейнджър далеч от локацията на Маниака, но той се закле да  намери архизлодея убиец.

  Оттогава научи много. Научи как да се крие в сенките и да издебва изненадващо жертвите си.

   Повишиха го в зелена барета. Събра почти галон от елексира в трезорите на Комерика, получи два ордена за храброст и медал „Пурпурно сърце“.  Нахапа много, ама много хора. Подлуди още повече, но жаждата за мъст не го напускаше.

   Комарамбо опита да се отърси за момент от спомените си. Висчко около него обаче го тласкаше обратно в тях. Погледна изрезката от вестник „Дейли комаркроникъл“, залепена на огледалото. Заглавието гласеше: „НОВИ СНИМКИ НА ЗЛОВЕЩОТО ОРЪЖИЕ номер 45“.  Стисна юмруци.

     –  Око за око, зъб за зъб, кръв за кръв! – процеди през зъби Комарамбо. Ще те пипна, копеле.

    Мислеше си да го изненада. Кой би очаквал атака от комари в средата на февруари?

    Наистина, Маниака бе прибрал отдавна екипировката си и блажено се наслаждаваше на живота без насекоми, без алергии, без фобии и без истерични писъци при сблъсъка с всяка по-едричка „Drosophila“.

   Сега имаше други дертове – грипната епидемия върлуваше от седмица, а един кофти тип в автобуса така се изкашля, че само скафандър на тежководолаз би го предпазил от вирусите. Втори ден го втрисаше с температура 40 градуса. Отвори само веднъж прозореца, за да влезе свеж въздух, но това беше достатъчно на Комарамбо да се промъкне.

    Зелената барета се спотаи в тъмнината под леглото, провери още веднъж масивните свредла М-16 и зачака.

     С потъването на града в нощта очакваният миг за отмъщение настъпи.  Комарамбо излетя от стартовата си площадка под леглото. Правеше разузнавателен полет.

        Тишина и мрак.

       Командосът нахлузи фасетните очила за нощно виждане и огледа периметъра.

      Маниака спеше непробудно, нахлупил малка нощна шапчица с пискюл. От време на време откъм задните му части се чуваха гърмежи, придружени с миризма на сяра, като че ли от полеви взривове. Комарамбо реши, че това е отровен боен газ, може би германско производство, и съобразително нахлузи противогаза си.

      Баретата-комар се увери, че няма други капани и кацна крадешком върху носа на спящата си жертва. Огромната зачервена камба бе обилно запотена и Комарамбо не се затрудни в пробиването й. Сондира на три места и изсмука поне 0,2 милилитра елексир. Изкуши се и сръбна малко. Наистина беше първо качество.

      – Пустата му „А“ положителна! – изруга той и пристъпи към втората част от плана.

      Изключи хай-тек заглушителя за крилцата си и уверено започна да жужи в ушите на Маниака.

     Бзззззззз, бззззззззззз, бззззззззз, бзззззззззззз – заход, след заход Комарамбо пикираше над огромния мазен бонбон, представляващ главата на човека, и му жужеше ту в едното, ту в другото ухо. Друг комар на негово място би казал, че това е чисто самоубийство, но не и Комарамбо. Той целенасочено се стремеше към събуждането на Гада. Искаше да се разправи с него като комар с мъж.

         Усилията му дадоха резултат. В пълно недоумение спящият Маниак се пробуди и обхванат едновременно от погнуса и ярост светна лампата. – Бах му мамата, как може да има комари по това време? – удивено възклина.

          Комарамбо даде началото на психоатаката си. Той се покри дълбоко под леглото и затаи дъх. След няколко минути лампата угасна, а след още няколко отмъстителят-комар повтори набега си.

          Бъзззззз, бзззззззззззззз,бзззззззззззз. – най-страшният звук в нощта.

      Комарамбо беше два пъти по-бърз, по-маневрен и по-хитър от бандата на Комароушън. Криеше се на немислими места. Камуфлажът му бе удивителен.

       Маниакът пи два течни аналгина и повиши концентрацията си, но нищо не можеше да се сравнява със скоростта на комара.

     Упражнението със святкането и гасенето на лампата се повтори още дузина пъти, и Маниакът най-накрая осъзна, че се гаврят с него.

        Омаломощен от високата  температура и късния час някогашният велик инквизитор сега беше като беззащитно паленце. А и кой смъртен би могъл да се бори с комарите, докато има 40 градусова температура.

          Комарамбо продължи. Нямаше жал. Жужеше, пикираше, бръмчеше и хапеше нагло безсилната си плячка. Сега 45 номеровата джапанка Boomerang в ръцете на Маниака изглеждаше като детско ветрилце. Движенията на Гада бяха толкова бавни и замаяни, че дори охлювът Стамат – старият плужек с ревматизъм, който ползваха за мишена новобранците в школата за комари-командоси,  би избегнал ударите.

        Фанатичният комар Комарамбо бавно и методично изстискваше силите на човека. Още повече го настърви вида на едно малко петънце по тавана – лобното място на чичо му Оушън.

       На върха на своята безпомощност Маниака се сети за единственото оръжие срещу инсекти, с което разполагаше извън ловния период. Последната му надежда за избавление от напастта.

       Той грабна бързо от килера аерозолния спрей против буболечки и неистово започна да пръска из цялата стая. След двуминутно пръскане в тясното помещение се образува гъст слой мъгла, а Маниака така се нагълта с изпаренията, че падна в безсъзнание.

       Комарамбо се бе оттеглил на безопасно място под леглото, но противогазът не успя да го спаси. Получи болезнени и големи изгаряния по тялото си. Все пак оцеля.

        На следния ден, когато медицинските екипи извадиха Маниака от стаята и го откараха за лечение в болница Софиямед, Комарамбо съумя да се измъкне през прозореца, отворен за проветрение.

      Подвигът му бързо се разчу в Комерика.  Мачовският  образ на новия екшън герой, обхванал с яките си крачка два мощни автомата и препасал мачете, не слезе в продължение на месец от страниците на пресата.  Той се превърна в национална емблема и символ на „комарокрацията“.

     Това обаче не бе неговата воля. Славата го отблъскваше. Щом излекува раните си, Комарамбо напусна армията и баретите, напусна Комерика и заскита по панелните блокове в търсенето на нови насилници над комарите и в борба за утвърждаването на „комарокрацията“.

Президентът на Галактиката

Рутинната реинкарнация на Георгики Вергилов

Стандарт

Умиращият видя пред себе си искрица светлина в тъмния, дълъг и протяжен тунел, който прекосяваше небесната ефир по посока на небитието. С течение на времето сетивата му се разстроиха, а светлината ставаше все по-ярка и ослепителна. Пред себе си долавяше екота на неземни и непознати звуци. Светлината го обля напълно. Със сетни усилия различи очертанието на небесното същество – ангелът, който протягаше длани към него. Тогава усети парализата и нечовешката болка. Извика силно и неудържимо, докато студените ръце на доктора го вадиха на белия свят . – Честито, имате момиченце.

Георгики Вергилов беше еталон за успелия мъж на средна възраст приживе. С доктората си по квантова механика още от рано се издигна до един от най-уважаваните млади специалисти в тази сложна област. Последва бърз научен възход, увенчан с професура по квантова електроника, куп научни титли и международно признание. Всички се прекланяха пред неговия гений – ас в точните науки с рядък абстрактен ум, философски просветен, хуманитарно възвисен и религиозно неизкушен. Но това се сриваше в пропастта на моралната му развала и цинизъм.

През годините на израстването си като мастития професор Вергилов нарцисизмът и мегаломанията неуловимо и постепенно абсорбираха в бившия скромен и затворен провинциалист Жорко. С квантов скок той се превърна в себичен, саркастичен, садистичен,егоистичен и егоцентричен седалищен придатък. Подмолен, мерзък и по хамелеонски  лош, като антагонист от викториански роман, Вергилов тъпчеше нисшите и се превиваше в S-образна стойка към висшите. Оставаше му малко, за да порасне дотам, че да свали завинаги театралната си маска и пред тях.

Самочувствието от превъзходството и солидното възнаграждение в съчетание с един небрежено привлекателен външен вид го превърнаха в неустоим плейбой сред девойките в Политехниката. Най-красивата и напориста от тях бе удостоена с годежен пръстен. А подгласничките й, независимо една от друга, но понякога и заедно, изкусно плетяха интриги как да превземат мястото й, докато в един хубав и дъхав на цъфтящи плодни дръвчета майски ден дойде неочакваният финал на конкурса.

–  Животът е проблясък между две еднакви празноти – тази преди раждането и тази след смъртта. А ти,  изживей мига!!!

Вергилов обичаше често да си повтаря перифразата на Ницше, успокоявайки притъпената си съвест, докато за пореден път вървеше по пътя към квартирата на някоя от подгласничките на годеницата си.

Туп… Неочаквано върху него се стовари пикиращ във въздуха зеленикав, мазен, тежък половин тон, достолепен струг „Перун“. Някой каза – опаааа.

– Дали Бог е мъртъв, мърмореше заклетият материалист в момента на безтегловното си просмукване към непознатото. Той толкова сериозно се смути от неетичните моменти в житейския си път, че пропусна да направи дежурния обзор на свидните картини от детството, първата целувка, дипломирането и т. нат.

Размазаните образи в родилното не внасяха успокоение в сърчицето на малкото момиченце, в което се  прероди професор Вергилов. Сетивата му биваха залети с целия поток на шоуто „Звук и светлина“ от Живота. Той остро и гръмко протестираше срещу положението си, макар още да не съзнаваше напълно какво става. Никой обаче не взе предвид роптанията му.  Не го успокоиха нито майчините милувки, нито животворната течност, което жадно засука от гръдта й.

Георгики продължи да възнегодува бурно при опитите да го измерят и претеглят, след което се кротна върху топлата маса, симулираща вътреутробната среда за пеленачетата-новобранци. И заспа.

Щом отвори очи прероденият в малко момиченце професор остана в ступор за известно време. – Къде се намирам, какво се е случило с мен?

Съждението за прераждането се оформи бързо. – Триста физици!!!

С недотам добре фокусирания си поглед успя да разгледа стаята – дефинира я като болнично отделение. Изведнъж се сепна и понечи да повика за помощ.

– Га-га-уаааааа-бу-ба-буааа-ааа. Беше изгубил способността си да говори. Не чувстваше речевите способности на  ларинкса си, но пък усещаше интуитивно всичко около себе си.

Ето, тук имаме две легла, там няколко монитора, радиаторът е до прозореца. Подът – застлан е със зеленикав балатум. – можеше да обиколи цялото помещение с невидимия взор на съзнанието  и макар да не виждаше обектите, той ги възприемаше умозрително.

– И таз добра!!! Тц-тц-тц – а къде е Чистилището, къде е светията Петър, Лукавия поне или някаква що-годе професионална администрация на Елисейските поля. Никак няма да откажа да гаврътна и чаша медовина в пустата му Валхала?

– Къде са всички онези допотопни деветини за живот след смъртта, с които духовните шарлатани плашат първобитните примати?  Изглежда че Буда е бил прав през цялото време. Това е безотказна машина. В един миг умираш, смачкан от хаотичната констелация на атомите в етера, а в другия се задушаваш около пъпната си връв, омазан в плацента, и то в момичешкото си телце! Но защо никой не ми даде правото да избирам,  искат се заслуги ли? Мога  да бутна рушвет!!!

Някой отвори вратата, привлечен от бебешкия рев на професора Вергилов – беше време за баня.

Като премина почистването физическият свят отново се стовари с цялата си робска изтощителност върху Георгики  и той неволно пак се пренесе в страната на Морфей.

При следващото включване към света на живия живот Вергилов почувства успокояващият тътен на майчиния  пулс. Тя тихо му нашепваше – Вики, Виктория, слънчице мое, красавице… Ще станеш най-добрата балерина във Европа.

Чисти като роса вадички потекоха по слъзните канали на гордия професор и бъдеща прима на Болшой театър.

Над себе си, освен майчината топлина, усети натрапчивото присъствие на втори човек. Таткото най-сетне се престраши и избоботи неуверено нещо.

– Какъв идиот! Но, не, не може да бъде! – Антикваров!?

Малката Виктория, бившият професор Георгики Вергилов всъщност,  горчиво заоплаква тежката си участ – Уаааа-уаааа, уааааа-уиииии; и-хуууууууу…

Д-р Антикваров беше неговият пръв помощник-асистент в Политехниката. От няколко години му лазеше по нервите. Напредничав и добър учен, който с малко бащини насоки би станал нещо повече. Но в катедрата място за втори професор нямаше, съответно и за менторско отношение. Животът там бе сурова битка, като двубой за място в трамвая между две баби.

Макар и често груб с асистента си, въпреки че го унижаваше катадневно и не зачиташе мнението му по никакви въпроси, професор Вергилов го държеше още на служба, защото знаеше, че има  млада жена, която чака бебе. А и приживе изпитваше садистичното удоволствие да налага сатрапски директивите си над някой с потенциала на обещаващ конкурент като смазва психиката и потиска волята му за развитие.

– Каква ирония на съдбата! Очевидно там горе се гъбаркат с мен. – разсъждаваше в агонията си прероденият. Явно има умисъл в това. Прозира сатанинска подреденост в модела. Да, не е на самотек. Зад машината все пак е, да го наречем ли Бог?

След месец величественият цикъл на Самсара приключи. Реинкарнационната амнезия форматира напълно прогресивно избледняващите следи на Вергилов, а сладката Вики вече плахо се усмихваше на майка си, на татко Антикваров и най-вече на висулката еднорог в кошарката, като весело поздравяваше  враждебния свят с поритванията на малките си розови крачета.

Президентът на Галактиката

Абоминацията

Стандарт

(Автентичен анектод за това как Божо накара Царя-жрец  от Варненския некропол да признае, че е българин.)

Божо и Веждичката за поредна вечер се „направиха на кучета“.

   Първо почнаха с Dom Perignon White Gold Jeroboam (400$ бутилката), подарък от галантния господин и президент-директор на Лувъра Жан-Люк Мартинез. Продължиха с арменско бренди Арарат (около 53000 арменски драма, или към 200 лв. бутилката), което миналата седмица техният добър приятел Астор донесе, но в старанието си да демонстрира някой и друг фокус без да иска запиля брендито  (намериха го чак вчера в един отдалечен  скрин до лабораторията, където реставрираха първия български чушкопек). След това изкъркаха две бутилки Ром Сантяго де Куба Аниехо и замезиха с туршия от пресен чесън, джанки и копър (ефикасен апотропей против вампири, според Божо). Почерпката последва с достоен континуум от два коняка Курвоазие и половинка водка СССР от Волгоград. Накрая се отрязаха с 52 градусова домашна двулитровка, потекла от мераклийските казани на сливналията дядо Вълчан, потомък на един от славните 100 войводи.

          По едно време Веждичката стана да си ходи и каза:

          – Приятели! – не че имаше някой друг освен Божо, но министърът на културата вече виждаше тройно и пред него си седяха трима Божовци, които взаимно си даваха наздраве.

        –  Приятели, аз ще тръгвам, че утре сутринта имам пресконференция в Квадрант 500, а после ще развеждам едни гости от Павликени в Азербейджан, или беше обратното. Освен това трябва да изкарам виза на две мумии и да питам Лили Иванова дали ще пее на сватбата на племенник ми Онур. Депозитът от КТБ би трябвало да й стигне за хонорар.

                                                                   *    *    *

          Божо остана да се налива с първака сам като куче и се сети за Боко.

– Брей, то наистина било голяма мъка т‘ва да си сам, бе. Разбирам го сега премиера – си каза той – Дай да взема да му се обадя. Ей така. От състрадание. Да му кажа, че го разбирам колко му е тежко. Пък барем и някое министерско кресло  може пак да отпусне завалията.

          Набра бившия си работодател от служебния телефон, антика от фердинандовото време, но точно когато Боко вдигна, Професора почна да заваля думите и не можа да се представи. После го набра пак. Борисов, явно раздразнен, че го безпокоят толкова късно (все пак става в 6.00 сутрината юначагата), избухна и изкряска на фалцет:

– Недей звъни повече на тоя телефон, че щи дам един Иван! Много като тебе вече плакаха! Недей, затвори, и си гледай приятно вечерта. Знаеш на кой звъниш, знаеш, че мо‘а та намеря!

                                                                     *    *    *

    Натъжен и още по-сам, Божо гаврътна две мастики за изпроводяк на себе си и тръгна да се прибира, минавайки по коридорите на НИМ като кучето на крайния квартал. Мънкаше си под носа:

– Защо бе майка му стара? Защо толкова злоба, бе? Ей т‘ва не мога да си обясня при тоя шибан народ, при тея шибани колеги? Защо такава злоба към колегата си?

        Премина бавно покрай залата за българското средновековие и подвикна провлачено към портрета на хан Аспарух: – Ех, Аспарухе, Аспарухе, да беше го забил тоя твой меч малко по на запад, бе, майка му стара. Виж ни на к‘во дередже сме ся тука.

          По стълбите към изхода му се зави свят и се наложи да ги слезе на четири крака. Обаче се търколи на надолнището и се изтупурка право в залата за праистория. И то точно върху предпазното стъкло на вдълбаната в нишата на пода възстановка на древен гроб – гроба на Царя-жрец от варненския халколитен некропол.

                                                                     *    *    *

          Божидар Димитров остана на мястото си за 20-тина минути. Изглежда че от опиянението беше заспал сладко, сладко като същинский младенец в родилното (но не на Софиямед). Доброто храносмилане и чистата му съвест, както и литрите погълната огнена вода го изпратиха на много приятен круиз в страната на Морфей, нищо, че беше задрямал върху зловещия озъбен и изцъклен скелет на митичния Цар-жрец.

          Но, кой точно е този Цар-жрец и за какво се е борил?

          Археолозите са го изровили от варненския некропол през 1974г. Дотогава той си е лежал кротко в своето праисторическо гробище цели 6224г., демек – от началото на света, според някои хамирикански богослови поне.

          Съгласно проучванията, до въпросното праисторическо гробище е имало няколко селища, чиито жители са изпращали в отвъдното своите покойници през общия за всички некропол. Населението е било част от една от най-древните култури на Балканския п-в, усъвършенствала се в занаятчийството, ковачеството, златарството и други ювелирни изкуства. Учените твърдят, че златните украшения, които са намерени в разкопаните гробове, са първото технологично обработено злато в Европа.

          Поселенията на древните хора, живели край Варна, се намирали до сладководно езеро. С течение на времето, към 4000г. пр.Хр., вследствие на нашествието на по-развити племена от север или на промяната на климатичните условия и покачването на морското равнище варненската златна култура изчезнала и оставила след себе си единствено следите на своите мъртви.

         Царят-жрец се отличавал по всичко от останалите инхумирани индивиди. В момента на смъртта си той бил около 45 годишен. Висок към 1.75 (истински исполин за времето си) и обграден от накити и златни предмети, равняващи се на 1,5 килограма чисто или примесено злато, сред които: каменна брадва-жезъл (символ на властта на покойника), останки от инкрустация на лък, златни дискове и златен фалически накрайник (демонстриращ голямата потентност на погребания). Интерес буди и констатацията, че Царят-жрец имал перфектни зъби без нито един кариес. Точка.

          Оттук-нататък конвенционалната  наука мълчи и се намесват спекулациите на параисториците и протохронистите. Тук приключват и 20-тината минути, през които Божо блажено похъркваше върху възстановката на гроба.

                                                                     *    *    *

          Божо бавно се размърда и направи несполучлив опит да се повдигне. Главата му така тежеше, сякаш върху й се изсипваше цялата гравитационна тежест на Вселената. Остана неподвижен, както си лежеше по очи върху гроба, и се вгледа в Царя-жрец. Каза му:

   – Ех, царю, царю, лесна е твойта. Отдавна си си изпял песента, а аз имам национална идеология да възраждам, обезверен и скотски народ да укрепвам. Добре че са такива като теб, да ми помагат да обяснявам колко велики сме били българите навремето.

          След тези си думи Божидар Димитров забеляза, че скелетът в гроба се разърда. Ледени тръпки минаха по тялото на Професора. Свали очилата си и ги затърка.

    – Майка му стара, някоя винена мушица ли ми лъже погледа.

          Не беше виненка. Скелетът изправи торса си, извърна череп нагоре към директора на НИМ и го загледа с празните си черни кухини, които зееха на мястото на очните ябълки. Пипнешком мъртвецът намери  брадвичката си  жезъл. Вдигна я в кокалестата си десница и я запрати към предпазното стъкло.

          В главата на Божо закънтяха думи от непознат език. Самият той беше като онемял, но инстинкът за самосъхранение  му помогна  бързо да се съвземе от сковалата го до миг алкохолна парализа. Стана. Отдръпна се уплашен на известно разстояние и с ужас се огледа, да не би и другите експонати да са оживели. Всичко беше застинало, освен буйстващия скелетон.

          Думите в главата на Димитров не спираха. Звучаха заплашително и гръмко. Божо се престраши и надникна отново в нишата на пода. Скелетът на Царя-жрец си седеше във все същата полуизправена позиция и помръдваше невротично череп. Сякаш имаше хистеричен пристъп.

          Внезапно смисълът на предаваните телепатично думи на скелета се подреди в главата на Директора. Той се облещи, все едно е ял от дървото на познанието и е погълнал тлъст червей, и приближи още повече мястото на гроба.

      – Чуваш ли какво ти казвам, осквернителю! Да не си посмял да ме показваш още един ден като панаирджийски изрод. Заповядвам ви да ме върнете в земята на дедите ми и да ме заровите отново с всичките ми погребални дарове, нещастни мародери такива! Знаеш ли колко  съм платил за погребението? А сега дори не мога да се насладя на живота в отвъдното, защото постоянно съм принуден да вися тук и да търпя това чудовищно унижение. Айде по-бързо ме заровете, че ми е студено!!! И си искам всичкото злато…

   – Ма, ти, как така оживя, другарю Цар? – обели няколко думи на пресекулки Професора и през меркантилния ум на този изпечен търговец в храма на Клио мина идеята колко пари може да направи от говорещия Цар-жрец.

   – Зрънце покой не ми е останало откакто най-вероломно ме отровиха вашите скверни гробокопачи. Духът ми на жрец е неспокоен оттогава и кръжи над останките на народа ми, за да ги закриля, защото приживе дадох клетва да се грижа за всички мои чада. Та аз съм могъщият Орхи Салеп. Осеменителят на петдесетте колиби. Властелинът на златоносните планини. – отговори скелетът и продължи. – Изпълнявай каквото ти наредих, че като изляза ще те смеля на качамак, кощунствен варварино от бъдещето.

          Божо се замисли. Сънуваше ли? Или може би халюцинираше? Привидение ли беше това? Или някаква шега на Фортуна? Да не би пък да е скрита камера? Точно на него, възкресителя на вампири, откривателя на мощи, предопределеният от Провидението, да му се привижда?  Как пък не! Той бе уверен, че е избран от висшите сили на Народния дух да възроди вярата и самочувствието на българите.  Да вдигне държавата на крака.

Божо Черната Акула се изправи гордо над стъкления трезор на Царя-жрец и отсече.

– Не, няма да те погребем  преди да ми помогнеш да създам ореол на мистика върху туристическия облик на град Варна. Не, и преди двамата с теб да изковем мита за хилядолетната българска златоносна цивилизация, която е обработвала злато и градяла висока духовна култура далеч по-отдавна от ровичкащите за грутки в торфените полета примитиви от Западна Европа.

– Помогни ми да възвелича рода български, другарю Орхи Салеп, велики жрецо на Варна и България, и ще те освободя от бремето на циркаджийско пале. Баба Ванга ми предрече някога, че ми е писано да оправя държавата. – продължаваше разлютено Директора.

– Още утре ще те заведа в Дирекция Българско гражданство да те натурализираме и да ти изкараме паспорт. В други ден пък премиера ще те прати при президентчето за един орден „Стара планина“, нали си бил началник на златния добив там навремето.

– Българите сме велик народ. Още по-велик ще станем, когато разкажеш как преди 6 хилядолетия  си научил шумерите да дялкат колелета, а египтяните да строят пирамиди и храмове. Ела с мен, Орхи Салеп свещенний, и заедно ще владеем историческото съзнание на българите! – завърши пледоарията си политиканът Божо.

          Как можеше някаква отломка, един расов мелез, да му заповядва и да го изнудва? – си мислеше скелета. Колко светотатствен беше човекът над него, та да свързва кръвно богоизбраната генетична линия на Орхисите с номадското си племе от бъдещето и да се опитва да прехвърли авторитета на праисторическите му деца-орхи към идентичността на своя разединен, разгулен и хищнически народ? Жрецът побесня и заблъска по стъкления си таван.

– Ти, долно куче. Мерзък вандал. Ругатните на езика ми не стигат, за да те опиша напълно. Орхисите са създадени от първия светъл лъч на слънцето. Лъжата е табу за нас. Никога няма да го направя. – И как смееш да присвояваш нашето наследство за днешните човеци, които живеят тук. Няма нищо българско в Орхисите. Ние изживяхме своя кратък миг, подарен ни от Великото дихание, и напуснахме тленното, за да преминем във вечността на космическата паст. Никой няма право да ни нарича българи и да нарушава покоя ни. Върни ни в черната земя или бъди навеки проклет!

          Телепатичната комуникация претоварваше съзнанието на Професора. Концентрацията му постепенно изчезваше, а болката в главата набъбваше. Все пак, на предела на силите, той не изневери на стила си и влезе смело в нажежения до червено историко-етичен диспут.

 – Свещени царю Орхи Салеп, недей се възгордява много – много, защото българите сме къде – къде по-велики от теб, македонско чедо, Юда, отричащ българските си корени! Един вагон с книги съм изчел. Ти трябва да се гордееш, че си българин. Нашата държава под Хиндукуш – Бактрия и смелите ни войни сразиха армията на Александър Македонски и го принудиха да ни даде за зетьове 10 000 от войниците си. Освен това притежаваме една от спасителните лодки еднодръвки на Ноевия ковчег и мощите на Йоан Кръстител. Предците ни са били страховити вампири, а един от тях – Владимир Дракула, е холивудска икона, продължи още по-разпалено Божо. Най-важното от всичко обаче е, че нямаме нито едно пленено бойно знаме и сме създатели на модела на националната държава още през 9 век, македонстващ скелете!!!

              Царят-жрец Орхи Салеп не каза нищо повече.

                                                                   *    *    *

          Божо усети острата миризма на „Доместос“ Citrus Fresh. Някой го побутна внимателно с мокър парцал, но той не реагира. После го разтресе.

 – Гхоспходин деректор, гхоспходин деректор, трябва да ставате, че ей сага че дойдат хората да ви гледат. – му нареждаше леля Гюла, циганката, която чистеше помещението за праистория.

          Божката лекичко надигна глава и каза: – Ах ти, разложен македонски труп, майка ти стара, излязъл си някак отвън! Марш веднага в Българско гражданство, че не отговарям!!!

          Леля Гюла вдигна ръце и продължи да бърше пода. Божо също се понадигна и се опомни. Такъв махмурлук го цепеше, че моментално реши да си вземе почивен ден.

      –  Трябва да понамаля малко алкохола – измънка си укоряващо под носа  Професора.

      – Аз май съм заспал тук, лельо Гюло, ша извиняваш. – подхвърли той на чистачката и излезе.

      А скелетът на варненския Цар-жрец продължаваше да си стои положен под стъкления похлупак с перфектната си 24 каратова усмивка. Без да издава никакви признаци на одушевеност и македонизъм. Поне до следващия запой…

ИА Президентът на Галактиката

(по информация на леля Гюла, чистачка в НИМ)

ДИЛЕМАТА

Стандарт

      – Аз казвам да ги стъпчем като мравки. Те не заслужават условията, компромисите и търпението, с което ги удостоихме през последните няколко сарса. Процесът на упадък е необратим. Знаехме го още преди 200 сарса, когато започнахме наблюдението си.Те са вирус за биосферата, който трябва да бъде унищожен в зародиш. Да, видяхме известен потенциал, но само при алтернативни линии на времето. Ако ги изпуснем сега, представете си какво ще стане, когато достигнат технологичната зрялост да влязат в контакт без да имат духовните умения!? – така остро се изказа посланик Крийл от Проксима на спешното заседание на галактическия пленум. Неговата крайност беше подсилена и от загубата на изгодна сделка с империята Сениси, заради спекулациите за новото атомно оръжие на тераните.

    Поводът за свикването на чрезвичайната среща бе детонацията на ядрен заряд срещу цивилно население в края на един от зачестилите ожесточени конфликти на Тера, планета, стояща на важен търговски кръстопът и обитавана от примитивни хуманоиди. В обширната зала с терасовидни места за заседаващите беше почти пълно, а и доста шумно. Въпросът явно бе предизвикал широк обществен дебат.

     – Уважаемият Крийл гледа на нещата в дълбока перспектива. Според изчисленията на нашия научен институт вероятността да се стигне до въздигането в космоса на нов агресивен вид в нашия отсек на галактиката е с отрицателни стойности. Освен ако изпуснем  от поглед империята на рептилите от Глордабу, защото те винаги са търсили пушечно месо за съюзник. – опонира на предното изказване един мешест субект от световете на Кипра. Той стоеше най-отпред в специално пригодените капсули за видове с по-особени местообитания.

    Думата взе Прахес, делегат на йедвиите и предложи да бъде изслушан учителят Кун от луните на Салпарас. Кун бе уважаван делегат от всички. Той бе участвал преди неопределен брой сарси в научна експедиция на Тера, в която бе имал възможност да изучи психиката на автохтонното й население и да го каталогизира в хрониките на разумния живот.

      – Достопочтени легати, – започна словото си той – струва ми се, че и този път трябва да следваме реда на общите правила и да не прибързаме с действията. На онова място  – Тера – съществува един израз, който е трудно преведим за нашите езици: Морковът или тоягата.

– В същността му е мисълта, че ако не нещо не стане с добро, то тогава ще стане с лошо. Аз ви предлагам да изпратим няколко педагози, които да акушират идеите, стоящи в основата на  съгласието в нашата общност. Нека оставим семето им да покълне и да се развие още няколко сарси и тогава, с оглед на резултата, да пристъпим към по-решителни мерки. Обръщам се към председателстващите този съвет с молбата да обявят предложението ми за гласуване. Що се отнася до мисионерите на ценностите ни – нека всеки от нас прати по триада от своите добре подготвени животолози, които да предадат учението на Великото дихание.

            Концепцията на експертът по Тера Кун бе възприета от 2/3 от легатите и те я подложиха на гласуване. Чуха се дори одобрителни сирени. Мисионерите се отправиха към Тера след две ларси или през 1947 г. по местното летоброене на теранците. Съдбата им зависеше от самите тях.

Президентът на Галактиката

Ембрионът

Стандарт

Колко истинско е времето? Ще свърши ли някога? Откъде идва разликата между минало и бъдеще и защо помним само миналото, но не и бъдещето? Какво би  станало, ако нещо в нашата времева линия се промени? Ще изчезнем ли? Какво е крива на времето?

         Изстреляни като канонада от картечница, тези въпроси рикошираха от възприятията на учениците му и се разсеяха като фонов шум в пространството. Смахнатият учител реши да прикове вниманието им с пример.

– Деца, обърнете се, моля, и погледнете към лавицата със стъкленици. (По стечение на обстоятелствата урокът по физика се провеждаше в кабинета по биология, защото майсторите още измазваха стените на стаята по астрономия в космичен цвят и ремонтът не беше приключил).

– Виждате ли малкото бурканче от бебешко пюре? Точно между препарираната сова и рибата костур. (На стенната лавица бяха наредени пирамидално най-различни колби с животински зародиши, макети на човешки органи, препарирани птици и всякакви други гадории в стъкленици. Над всички тях бе окачен портретът на възрастен мъж с дълга бяла брада – злият близнак на дядо Коледа според някои ученици.)

– А сега ще ви помоля за малко тишина, защото искам да ви разкажа нещо интересно. – Сайланс бе, Иване!!! – повиши тон лудият физик.

          Преди около 30 години, – започна той –  някъде към 1970, млада жена на име Валерия Ваксова излязла на вечерна разходка точно в този район, където сега се намира училището. Изминалият ден бил горещ, необичайно горещ дори и за юли, и нощният вятърът я унесъл в своята прохлада към близкия парк. Напълно се стъмнило, но тя все още не искала да тръгва.

          В същия ден от ареста на полицията бил пуснат задържания за хулиганство  и неколкократни грабежи Динко Цонев, по прякор Диньо Чука. Силно грозен, мургав и зъл бандит от близкото минало на града ни. Трябвало да остане зад решетките още две нощи, но се падало годишнина от някакъв комунистически юбилей, и той извадил късмет.

          Същият този Чук, излязъл в същата онази вечер да се поразтъпче, но му се пропушили цигари, а нямал никакви пари в себе си. Вместо да отиде на обичайното си място за грабежи (парка до гарата), той се насочил към същия онзи парк, където седяла и  същата младата жена. Причината за смяната на мястото за грабеж била, че в обичайния за динковите изстъпления парк до гарата имало комунистически паметник, свързан с годишнината през въпросния ден и почетен караул бдял хулиганите да не задигнат поднесените венци и цветя.

          Динко Чука набелязал младата жена за жертва от раз. (Да, тя била точно в близкия до нас парк – уточнил даскалът). Издебнал я и грабнал чантата й. Тя обаче оказала съпротива и я задърпала към себе си с викове. Чука я блъснал грубо към стъпалата до фонтана и побегнал през глава. Жената се претърколила до долу и не помръднала повече.

          (Тук децата останаха като вцепенени от зловещия развой на историята и едно малко момиче се закле никога да не ходи вече в парка само.)

          Учителят продължи:   –  Жената скоро се свестила и потърсила помощ в болницата. Тогава тя и мъжът и научили ужасната новина, че плодът от утробата й, защото тя била бременна, изгубил сърдечен ритъм и трябвало да се отстрани. Мъката им била непосилна, те дори имали име за детето си, но него вече го нямало.

          Ембрионът бил изваден, запазен в специална течност за съхранение и пратен в колекцията на медицинската академия. След това попълнил екземплярите в кабинета по биология на нашето училище. (При тези думи децата изтръпнаха и вкупом се обърнаха към бурканчето от лавицата.)

          – А сега ще ви разкажа и истинската история – каза учителят и съвсем обърка питомниците си.

           През онази вечер Диньо Чука не знаел, че в любимия му парк до гарата имало пазачи на цветята пред паметника и решил да ги открадне, като после ги продаде за някоя друга цигара. Милиционерите го спипали и отново го върнали в ареста, където той останал цялата нощ сам, да вие като куче от глад. Младата жена – Валерия Ваксова, родила здраво момченце, което кръстила Тошко. То израснало като добър човек и станало учител по биология в училището.

– А онова там в малкото бурканче – посочи лавицата учителят – не е човешки ембрион, а зародиш на прасенце. Това обаче не бива да ви успокоява, защото в другата разновидност на събитията, тази, за която ви разказах, Валерия Ваксова наистина губи детето си след грабежа на кварталния хулиган. И тази вариация, според учените, продължава своето развитие в алтернативна крива на времето, където учителят ви по биология вместо пред вас, седи зад вас – в онова малко бурканче.

          Децата останаха замислени за минута, когато съвсем неочаквано звънецът ги извади от менталните им усилия да асимилират казаното. В този момент вратата се отвори и влезе млад мъж на около 30 години. Учителят се обърна към него с усмивка на лице и каза: „Здравейте господин Ваксов, мисля, че учениците Ви са готови за урока по Неонатология – потупа го по рамото дружески и продължи –  айде Тоше, успех!“, – след което излезе.

          През целия час по биология повечето от учениците не спряха да гледат втренчено ту младия си учител, ту бурканчето на лавицата. Накрая Иван не се сдържа и го попита: „Абе, господиние, вие колко време бяхте в онова бурканче, бре?“.

Президентът на Галактиката