– Много и разнообразни са историите за похитените от извънземни, уважаеми слушатели, но, моля ви, обърнете специално внимание на тази! Натъкнахме се на нея по сигнал на наш слушател. Тя заслужава важно място в архивите на рубриката „Сериозно за НЛО“. Така започна последното радиопредаване на известния водещ на Би Би Си сър Стенли Ройс Трети.
Всеки четвъртък в 21:00 почитателите на мистериите в Британия потъваха в дълбоките си кресла и наостряха слух. Те чакаха поредната загадка. Поредният странен случай, подложен на дисекция от добре наточения научен скалпел и тънкото чувство за хумор на любимия им водещ. На онзи заклет враг на суеверията и болните фантазии, на когото имаха безгранично доверие. На добрия стар сър Стенли Ройс Трети.
Успехът на рубриката „Сериозно за НЛО“ се дължеше само и единствено на водещия и неговия маниер. Той притежаваше такава проникновеност и нюх за фантазмите, че с лекота можеше да разпъне на кръст и най-изкусните в историите си похитени чудаци; Той имаше превъзходното оксфордско образование и ефектен начин на изложение, с които отлично резонираше на голямата възбуда на публиката към темата за космически кораби в небето. Тази тематика шестваше от близо десетилетие насам, първоначално зародила се като мода от Съединените щати. Но с навлизането в атомната ера, изстрелването на Спутник от руснаците през 1957 г. и старта на космическата надпревара, тя набра инерция и в един момент се оказа, че всички са пощурели по малките зелени човечета.
Към края на всяка рубрика не оставаше неизяснена загадка. Тогава идваше най-сладкия момент на шоуто. Тогава просто ставаше ясно, че сър Стенли е спипал по бели гащи още един луд. А рацоналният британски слушател си отдъхваше. И оставаше повече от доволен, че е запазил типичния си скепсис до финала, а не се е подхлъзнал по бръщолевиците на героите в епизода, както лековерната му благоверна дарлинг съпруга, например.
Големият успех на рубриката „Сериозно за НЛО“ беше точно в това. Тя напълно отговаряше на здравите научни разбирания и типичната студена и прагматична преценка на средностатистическия поданик на кралицата-рептил, нейно величество Елизабета Втора.
Това, което обаче остана тайна за слушателите през онази последна радио четвъртък вечер с любимия им водещ беше, че в оригинал историята на сър Стенли не звучеше така, както прозвуча в ефира.
Редакторите на радиопрограмата надделяха над своя гуру, който изглежда бе преживял някакъв нерен срив покрай подготовката на материала за рубриката си. Наистина се поизпотиха, докато сценарият, който сър Стенли им бе написал, успя да придобие що годе приличен за представяне вид.
Те доста се потрудиха, за да замажат всички свръхестествени изблици и паранормални откровения на своята „радиозвезда“ с научна титла, изречени на живо в ефира на БИ Би СИ. Прекъсваха на няколко пъти за реклами, през които тъпчеха водещия с успокоителни и му даваха да си пийне против стреса чай от мента, лайка и маточина. В крайна сметка радиопредаването запази своя достопочтен научен наратив и както винаги на финала всички се смяха доволно и щастливо на историята за поредния отвлечен луд. Който в конкретния случай се оказа и дърта пияница.
Каква обаче беше тази загадка, която бе накарала дори опитното емпирично чене на сър Стенли Ройс Трети да затрака неравноделно и да бръщолеви врели-некипели в национален ефир? Защо бе свален от ефир скоро след това?
Нека разберем в следващите редове…
**************************
В петък на обяд, денят след излъчването на предпоследният епизод на поредицата „Сериозно за НЛО“, сър Стенли Ройс Трети хвана експресния влак за Суонзи, графство Уелс. Целта му бе да се срещне с един изключително любопитен екземпляр, който от дълго време бе звънял в редакцията на Би Би Си с настояването да разкаже своята нло история. Именно неговият разказ щеше да послужи за главна тема в новия епизод на рубриката „Сериозно за НЛО“, който предстоеше да се излъчи. И който, както се оказа, беше последният в кариерата на опитната НЛО хрътка сър Стенли Ройс.
Нищо в предварителното проучване на случая не подсказваше изненади. Нещата си бяха същите както при толкова много други подобни разкази и бълнувания на мними отвлечени.
В резюме: Някакъв обикновен човечец, без критическо или каквото и да е там по-висше образование от началното, твърдеше че извънземни нашественици го похищават от дома му често и го подлагат на най-гнусни и жестоки медицински опити в лабораторията им на космическия кораб с дисковидна форма. По телефона повтарял постоянно за някакво си „дълбоко сондиране“.
По-скоро със случая би трябвало да се заемат от Кралския институт за психически заболявания, отколкото от Би Би Си. Но дългът към десетките хиляди почиататели на сър Стенли Ройс Трети го зовеше на поредния кръстоносен поход срещу човешката лудост, или може би суета.
Експресният влак пристигна в крайбрежното градче Суонзи с прецизната британска точност в ранния следобед. Сър Стенли се настани в близкия до гарата старомоден хотел. Той отдели 1 час за почивка. След това се отправи на 30 минутна разходка из китната централна част на градчето, където разпита няколко лентяй за местната флора и фауна и между другото, дали в последно време не са виждали космически дисковидни кораби.
Последващите 15 минути сър Стенли прекара на чаша чай в едно очукано заведение, наостряйки уши към разговорите на клиентите за нещо необичайно (като разрязан с лазерна технология добитък, например).
Безплодното изучаване на терена завърши с 5-минутен пазарлък с таксиметровия шофьор Фил. Таксиметърът бързо-бързо се ориентира не само в адреса и платежоспособността на сър Стенли, но и в неговата неопитност с провинциалните таксиметрови шофьори и всевъзможните им начини да си изкарат бакшиши.
От дума на дума таксиметъра Фил и Стенли се разприказваха по темата на деня. Оказа се, че Фил е бивш иконом от Бъкингамския дворец. Но решил да се пенсионира и да прекара старостта си в провинцията, далеч от прищевките на всеки роднина-рептил под прикритие от рода на кралицата-майка. Фил обясни, че дисковидни кораби в околността не бил виждал никогаш, но те търде често паркирали на зелената морава с размер на стадион по крикет зад любимата лондонска резиденция на Елизабета (Бъкингам). Именно там трябало да се търсят инопланетяните.
Шофьорът Фил заработи добър бакшиш от този си курс.
***************
След като слезе от таксито на приказките от 1001 нощ, сър Стенли повдигна вежда и записа прилежно в репортерското си тефтерче показанията за Бъкингамското летище на извънземните. Огледа наоколо.
Неговият човек живееше извън градчето Суонзи, както и можеше да се очаква. Всъщност, местенцето не беше никак лошо. Намираше се във вилната зона и имаше очарователен полуселски вид, който, в комбинация с чистия въздух, приятния бриз и морските пейзажи на залива Суонзи бей, беше извадено като от картина на някой велик художник-романтик.
Какво по-хубаво място от това, за да прекараш на спокойствие старините си, каза сър Стенли с нескрита завист за Фил-шофьора-иконом, замисляйки се за дълго отлаганото си, но все пак неизбежно пенсиониране някой ден.
Сега оставаше да намери коя точно беше къщата на лудия-похищаван тип. Може би имаше няколкостотин ярда черен и прашен път до нея. Трябваше да поразпита някой случаен жител на квартала къде е жилището на лудия? За щастие бързо го ориентираха.
Случайният информатор се зададе по прашния път на велосипед, спря се и охотно заразказва за съседа си – луд с такава емоция и жар, сякаш председателят на Кралското географско дружество говореше за експедициите на капитан Джеймс Кук в Австралия и Океания. Разбра се, че човекът с извънземните е нещо като местна знаменитост, но от лошите герой. Бил всеобщ антилюбимец, архизлодей и антихрист.
– От години тормози цялата околия, господине – обясняваше бедния човечец с колелото и жестикулираше, сякаш гонеше муха от себе си. През две-три вечери, особено когато е по-топло навън, мистър Ърмантроут излиза на верандата на къщата си нощем и сипе ругатни и заплахи накъдето му видят очите. А тук всичко се чува, местността е тиха и открита.
– Високоговорител да имаше, проклетникът, нямаше как да гърми по-силно. Майката природа не го е дарила с много ум, но виж, гласът му, ужасният му глас, по-громък е от рев на разгонен мъжки слон в саваната на Африка.
– Интересноу – сър Стенли кимаше и записваше в тефтерчето си на репортер любопитните подробности за субекта на радиопредаването.
– Пиянството му ли го кара да се дере така по цяла нощ, или пък времето, прекарано в лудницата, като е бил млад? Не се знае! Но и баща му беше същият! – обясняваше разстроен информаторът.
– Дълги години и баща му тероризираше всички съседи с ужасни викове, докато не се спомина. След това сина се върна да живее в родната къща със семейството си, но скоро се превърна в копие на дядото. Жена му и децата му го напуснаха, изхвърлиха го от работата. Но получи прилична пенсия като освидетелстван. Сега харчи обществени пари за свое здраве, докато попилява здравето на всички други.
Междувременно, към разговора с човека на колелото се събраха още неколцина минувачи, които като в хор от старогръцка трагедия започнаха да се оплакват от лудия си съсед Ърмантроут.
Вокалистът на хора- жена с изопнати нерви, се наложи над всички и с извисяващо се сопрано продължи оперетата.
– Дори и кучето му го напусна. Беше благороден, почтен и верен до гроб ретрийвър на име Честър. Да, горкият Честър. Колкото и да му беше вярно животното и то не издържа на виковете на лудия си стопанин.
– Съседите през три къщи също се изнесоха. Няма оправия с този. Нито полицията, нито психиатрите могат да направят нещо. Прибират го и след някой друг ден пак го пускат. И се почва всичко отначало. Да имаше кой да му свети маслото, но уви. Всички тук сме мирни хора и не искаме да си слагаме такъв грях на главата.
– А вие, мистър Ройс, казхте, че не те местен, нали? Бихте ли приели малка сума срещу това така само лекинко да подпалите къщата на Ърмантроут преди да си тръгнете. Ще направите голямо добро на хората. И никой нищо няма да ви каже от полицията, честно…
След разговора си с добре осведомените съседи сър Стенли спря да обобщи основните неща в репортерски тефтер с герба на кралското научно дружество. Тази реликва му беше подарък от времето на студентските му години на блестящ млад учен. Самият легендарен председател на клуба сър Ърнест Ръдърфорд му го бе връчил.
Аха, ето я и къщата, – каза си Стенли, вървейки нататък по провинциалния прашен селски път.
– Нека да видим какъв дявол се крие тук! – измънка си под орловия, големичък нос Стенли Ройс и инстинктивно бръкна в дълбокия джоб на удобния си шлифер. Там кротко си подремваше един от добрите му приятели, който го подсигуряваше срещу откачалките, срещани в работата на терен. Това бе револвер Смит и Уесън, зареден с 6 куршума в барабана.
– Ясно е, че е напълно изкукуригал. Очевидно от това няма да стане добра история за рубриката – отдаде се на колебания и размисли в последните метри преди къщата сър Ройс.
– Всъщност, всичко започна от баща ми – поде историята си лудият мистър.
– Хм, така ли. Баща ви е починал преди известно време, нали?
-Не, той никога не е умирал. В действителност бе отвлечен за постоянно. Той беше първият похитен.
Събеседниците се настаниха удобно в две срещуположно поставени кресла с мека тапицерия. Между тях имаше малка старовремска масичка с дърворезба. А върху нея – две красиво изписани порцеланови чаши, пълни с билков чай. При все, че разговорът пое в неподозирана и много интересна посока, сър Стенли съжаляваше, че не бе взел някой от служебните магнетофони, за да запише думите на домакина си. Но устройството беше доста обемно и едвам се побираше в голям куфар.
– Добре, нека да започнем от самото начало, господин, как всъщност да ви наричам?
– Предпочитам Ърни, но ако не е достатъчно сериозно за радиото, може и с фамилията ми – Ърмантроут.
– Интересът ми към НЛО започна принудително. Нито съм ги търсил, нито съм ги чакал, мръсниците. Просто станах случаен очевидец на нещо, което нямаше друго разумно обяснение, освен очевидното. Една нощ видях космическия кораб, който отвлече баща ми.
– Космическия кораб, казвате. А как познахте, че е такъв, а не руски сателит или метеорологичен балон? – Имаше ли дисковидна форма и притеглящ лъч?
– Да, да. Много точно описание правите, но… изчакайте да довърша и ще ви покажа скиците.
– Тогава бях все още хлапе. Около 16-17 годишен.
Всъщност, по това време, в последните класове на гимназията, с приятелите ми се придържахме към строгите изисквания на научния непукизъм по всички въпроси, опиращи до паранормалните явления. Срещите с моя така наречен „научен клуб“ минаваха предимно по баровете на Суонзи в пресушаване на халби бира и задяване на гърлите от девическата гимназия. Точно в онази нощ се прибирах обилно почерпен и затова тогава не можех да кажа със сигурност дали не съм халюцинирал. Но години по-късно установих, че всичко е било истина.
Баща ми скоро се побърка и го оставихме да живее сам. Да вика и проклина извънземните копелета по цяла нощ. Преместихме се в Суонзи и само от време на време ходихме да го наглеждаме.
Всичко се промени, след като пришълците го отвлякоха окончателно. Тогава къщата се освободи. Аз вече бях обвързан и с децата и жена ми заехме стария семеен дом.
Оттогава вниманието ми се наостри към определени явления, които нямаха разумно обяснение. Късно през нощта усещах нечие присъствие около имота и дори виждах светлините на кораба им. Явно тогава са започнали да ме проучват.
Мога да ви уверя, че първоначално изобщо не се страхувах. Знаех, че баща ми бе психично болен – специална комисия го бе освидетелствала – и започнах да търся разумни обяснения на това страно присъствие.
Така проходих в науката. А подходът ми на здрав емпирио-критицизъм оттогава насам не е мръднал и на милиметър. Аз съм емпирично праволинеен във всички положения.
След сблъсъка с жестоката действителност обаче всичко за мен се промени.
Ето, вижте тези белези. Приличат ли ви на нещо познато от съвременната медицина?
Домакинът, г-н Ърмантроут, нави ръкавите на халата си и разкри пред изумения поглед на сър Стенли тънки ивици сплетени златисти нишки по протежение на венозните ракзлонения на ръцете си.
– Не помня добре първите похищения, защото мръсниците са адски добри в заличаването на краткосрочната памет. Те успяват лесно да изтрият всичко в спомените на единичните си жертви. Но когато количествените натрупвания са толкова многобройни, те вече се запечатват в дългосрочната памет и, казвам ви, няма друго спасение, приятелю, освен сладката смърт.
– Безсилни сме пред тях. Така, както добитъкът във фермата е безсилен пред волята на стопаните си. Те ни притежават. Те разполагат с живота ни и могат да правят каквото си поискат.
– А обидите и ругатните. Никога не съм искал да плаша съседите. Но мръкне ли се, падне ли нощта, само това държи далеч моите мъчители. Виковете ми ги разобличават и така се спасявам за кратко. Те не смеят да припарят, когато знаят, че кварталът е буден. Когато викам те стоят далеч и чакат. Чакат да се изморя.
– Приятелю, Ърни, г-н Ърмантроут. Историята ви звучи убедително, но всеки мой слушател може просто да каже, че вие сте един много добър фантаст. Този жанр в момента е във разцвета си. Белезите ви могат да бъдат причинени и от човешка ръка. За да приема вашата версия ще ми е нужно по-убедително доказателство, което да представя пред аудиторията.
– Да, да, разбира се. С кого си мисля, че говоря! Та вие сте рационалният ум на БИ-БИ-СИ. Почакайте да се свечери. Те отново ще дойдат. Тогава ще можете да се убедите сам в моята правота.
************************************
Свечерява се. Залезът над провинциалния Суонзи е божествен. Вечерният бриз те завива като нежна бавачка с одеалото на Морфей. А отлитащите към своите нощни убежища морски птици пеят приспивни песни в сумрака.
Сър Стенли Ройс и любезният му домакин мистър Ърмантроут са се настанили в удобните кресла до прозореца с изглед към верандата. Погледната отвън, двуетажната къщичка с бяла ограда и зелен двор, напомня на кокетна газена лампа от Викторианската епоха. Тя е оставена сама на зелена поляна сред свежата крайморска природа. А над нея са фееричният лунен диск и цялата прелест на звездния небесен свод. На декоративната масичка между креслата са поставени две нови и също така красиво изработени порцеланови чаши. Билковият чай е подменен с ментов чай. Но от чашата на домакина Ърни се усеща и есенцията на чист скоч. Наоколо има разпръснати скици на дисковидни нло кораби и 2-3 пресушени бутилки шотланско уикси.
Изглежда времето за доскоро увлечените в приятна раздумка господа е прелетяло бързо от следобедните часове до вечерта. Гостната стая е облята от топлата жужяща светлина на абажура, а от радиоприемника звучи вечерната програмата на БИ БИ СИ. Върху голямата библиотека в стаята са подредени в прилични корици стотици томове световна литературна класика, които те приканват ласкаво на приятен прочит от леглото преди заспиване.
– Какъв идиличен живот! И какво красиво хоби – помисли си сър Стенли преди да се унесе по средата на беседата с лудия мистър Ърмънтроут. Още в началото на разговора клепачите му упорито отказваха да стоят широко отворени. Умората на дългия път от Лондон си бе казала думата. В този приятен унес на ненавременната дрямка беше изминала по-голямата част от вечерта за Стенли Ройс. През това време домакинът му подгряваше за тежката нощ. И колкото повече стрелките на часовника наближавха 12, толкова по-неспокоен ставаше мистър Ърни. В очакване на вече добре известното…
********************
Няма и четвърт час преди полунощ, когато един силен и страшен зверски вик от ада разтресе спокойствието на сър Стенли и го накара да подскочи в съня си почти на половин метър.
– КУРРРРРрррррррррВииииииииии. – кряскаше с пълно гърло домакинът Ърмантраут отпред на верандата. – Майййка ви, шай….Бааааа, Ш’ва прибияяяяяя!
– Но, какво става тук? Пресвети Нютоне!!! – опитваше се да асимилира в присъница ситуейшъна сър Стенли. Това същия човек от преди малко ли беше? Къде изчезна онзи възпитан и изискан джентълмен с богат речник и добре фризирани маниери!? Триста физици…
Ърмантроут подскачаше като обезумял отпред на верандата. Той беше чисто гол. И заплашително вдигаше юмруци нагоре към някакъв съществуващ само в болното му съзнание обект. Атрибутите му се люшкаха при всеки скок. Често и сам ги размахваше и излагаше на показ към небесния простор в последователност с цял куп закани.
– Бедният, та той наистина се оказа луд. Това е типичен случай на шизофрения.
– КуррррррррррррВоооо, махай са от-ту-ка. Ей, напуснииииииии имота. Ша стреляммммм. Виждаш ли пищова, ай! – дереше се обезумелият домакин и замеряше празното пространство над себе си с бели речни камъни от декоративните саксии с цветя на верандата.
Тренираният десетилетия наред журналистически рефлекс на сър Стенли Ройс веднага се задейства и още преди мозъкът му да подаде сигнал за действие, в ръцете си известния водещ на Би Би Си държеше репортерското тефтерче и драскаше с разкривен и възбуден шрифт следното:
„Субектът проявява симптоматика на шизофрения. Тя се причинява от нарушен баланс на химическите вещества, спомагащи за комуникацията между невроните в мозъка. Това, в нашия случай, води до възприемане на несъществуващи явления. В резултат при субектът настъпва нарушение на поведението и етиката, рефлектиращо се като фантазна прецепция на действителността и аморални речеви изявления. Освен това е гол.„
Лудият Ърмантроут продължаваше канонадада от ругатни по посока на въображаемият космически кораб. През това време сър Стенли още стискаше в унес тефтера и записваше цитати на репликите за шоуто си в четвъртък вечер. Тъпанчетата му щяха скоро да се пръснат от силните викове, но музата го бе хванала на тясно и ако смогнеше на темпото, основата на материалът за радиопредаването може би щеше да бъде готова до няколко минути. През ум и не му мина, че в подобна ситуация револверът Смит и Уесън може да е от по-голяма полза. Оръжието бе останало да си почива в джоба на шлифера, закачен чак в другия край на голямата гостна.
– Сър Стенли, сър Стенли – влетя в стаята лудият мистър Ърмантроут и задърпа радиоводещия скептик навън.
– Ето ги, идват. Там са. Ела да видиш. Това е доказателството. Това е…
Ърмантроут лъхаше от метри на пиячка, а как залиташе само. Зениците му се бяха разширили. Той не бе просто един луд. Това не бе шизофрения. Това бе чист случай на тежък халюциногенен алкохолизъм.
– Пусни ме, пиян глупако. Там няма никой. А ти си се натряскал като мотика.
– Но те са тук. Ето ги, там горе… Сега те изучават.
– Къде ви е далекоговорителят? Искам да телефонирам на Фил, таксиметровият шофьор, за да ме откара до хотела. Видях достатъчно от вашия спектакъл! – каза сър Стенли с достойнството на оксофрдски декан, който е хванал най-добрия си студент да преписва на изпита по класическа филология.
В разгара на сблъсъка между джентълменът Стенли и пияната кирка Ърни лъч синя светлина се спусна от нищото върху къщата и мина през стените. Двете човешки фигури се оказаха мигновено обездвижени, като хванати в капан, докато притеглящия светлинен харпун от син лъч ги издигаше нагоре и нагоре в празното пространство над къщичката.
Последното нещо, което сър Стенли Ройс видя преди почти да нацапа гащите от страх и да изгуби съзнание, бе вцепенената и разкривена от гняв физиономия на г-н Ърмантроут. Той процеди през зъби: Стиснете здраво благородните си бузки, сър, предстои ни дълбок сондаж.
Вместо да стисне здраво седалищните си мускули обаче, друг, по-първичен рефлекс се беше активирал при Стенли Ройс. В ръцете си благородният сър стискаше репортерския тефтер.
********************
Епизодът на „Сериозно за НЛО“, посветен на историята на лудия мистър Ърмантроут от Суонзи сложи изненадващ печат на кариерата на многоуважавания радиоводещ сър Стенли Ройс Трети. По-късно през седмицата дикторът на вечерните новини на БИ БИ СИ прочете с дълбокия си басов глас следното съобщение към края на емисията:
„След дълго отлагане любимият ни радиоводещ сър Стенли Ройс Трети обяви, че излиза в заслужена пенсия. Той ще се оттегли в малкото си имение край бреговете на Атлантика, в спокойната провинция на графство Уесл. От следващия четвъртък рубриката „Сериозно за НЛО“ ще се води от младия и обещаващ изследовател Фредерик Пол. Цяла Британия Ви е признателна за вярната служба в овладяването на космическите мистерии и за ценния Ви научен принос, сър Ройс. Хип-хип, олеееЙ, да живей!!!“
В други новини от страната: „Кралицата-майка Елизабета Втора съобщи, че планира да преустрои зелената поляна зад Бъкингамския дворец на самолетна писта с хеликоптерна площадка. Запитана какво е породило тази промяна, тя посочи аргумента, че така се създава удобство за почетните гости на двореца от далечната чужбина.“
*************************
А какво стана с мистър Ърмантроут?
Дивашките викове, огласящи предградието на Суонзи, графство Уелс, продължиха да се чуват почти всяка вечер и да тормозят съседите. Нямаше спасение от този безобразен и луд дърт пияница. Крясъците му звучаха някак си дори по-силно, превъзбудено и откачено, отколкото преди. Имаха нов заряд и по-разнообразен репертоар от цветисти ругатни. Дори на някои от изстрадалите съседи им се струваше, че това вече като че ли не беше същият мистър Ърмантроут.
Да. Те бяха прави. Защото той завинаги бе напуснал своя имот в онази злощастна вечер на беседата си с госта от Би Би СИ и може би се намираше далече далече, някъде в съзвездието Орион зад невидимите решетки на космически зоопарк, или музей. Сега в нотариалния акт на китната крайбрежна провинциална къщичка с удобна за наблюдение на звездите веранда, зелен двор и бяла оградка седеше вписано друго име. Името сър Стенли Ройс Трети.
The President of the Galaxy 