– Аре, бе. Ша стане. Откадя – накъдя! Шефа само до нас е опрял да са занимава! Има си други кахъри, завалията.
Такъв кратък диалог протече между двама ангели-работници от най-нисък клас. Те се бъхтеха в извънредна смяна на поточната линия за заличаване на спомените на душите. Съществата от светлина бяха високи по около 5 метра. Те стояха до направената от снопи чиста енергия непрестанно движеща се лента с души, чийто край се губеше някъде зад хоризонта. С бързи движения на ръцете те обработваха вързаните с невидимо ласо души, довличани на поточната линия право от тунела с бялата светлина. Ангелите наплюмчваха пръст и чукваха леко по челото всяка душа. Това беше достатъчно за да се изтрият всичките й земни спомени, всички страсти, копнежи, грехове и неволи, всички любови… Душата видимо изпитваше недоволство в първия момент и почваше да се дърпа като диво животно, но след миг се успокояваше и продължаваше послушно по маршрута на поточната линия.
А ето и как става целият процес по обработването на душите в отвъдното:
Преди да се амортизират съвсем и след десетки прераждания да отидат на бунището за преработка на отпадъчна енергия, човешките души се обработват в небитието по една и съща процедура от хилядолетия насам.
Всичко се командва от Канцеларията на Великия Админстратор. Сградата представлява ослепителен бял палат с колонада като на древногръцки храм. Наблюдателният външен посетител на това внушително здание ще забележи залепен на една от колоните лист хартия с образа на Сидхарта-Гаутама Буда и надпис – ИЗДИРВА СЕ ЗА ОПАСНО ПОСЕГАТЕЛСТВО ВЪРХУ УСТАНОВЕНИЯ РЕД ПО ЗАКОНА ЗА ПРЕРАЖДАНИЯТА!
В Канцеларията на Великия Адинистратор работят само най-грамотните ангели от висш разряд. Там за всяка новопристигнала душица-мушица отделно се прави проучване и се съставя логистика: Изследва се откъде идва клетницата; какво е правила и струвала през живота си долу; дали заслужава награда или наказание;
Решава се и кардиналният въпрос: къде да я пратят?… в семейство Рокфелер, сем. Абрамович, а може би клана Кенеди, или пък в некой кенеф къмто п-в Индостан.
Нужната разпределителна информация се печати на етикет и по-късно се перфорира за ухото на горката душа при първоначалното й пристигане, когато се поема от от чевръстите ангели-черноработници нисък клас на поточната линия за прочистване на спомените. Те плюмчат душата с течността на забравата и я предават към разпределителния център, където ангели-работници от среден-клас разчитат прикрепените към всяка душа етикети с инструкции за това къде точно да я пратят в следващото й прераждане на Земята: у Рокфелерови, или в бунгалото на индиеца Рудра.
След това някой петметров лустоганин хваща по двама-трима душковци под мишница, както се хваща колет от пощата и алей хоп – запокитва ги в един от 7-те огромни, изгубващи се нагоре и надолу в пространството рафтове с надписи с имената на земните континенти. На всеки рафт-континент има безброй отделения с по-малки и по-малки надписчета, бележещи имената на населените места. Големите мегаполиси Ню Йорк, Мексико сити, Лондон, Рим, Париж, Рио, Токио, Москва, и т.нат., като по-чести адресати, са с повече място и с по-едри надписи. А за малките, като колибата на плодовития бушмен Кико, нейде в пустинята Калахари, пада голям зор и безбожно пусуване, докато работниците ги открият.
От рафтовете на разпределителния център душите биват засмуквани в пневматични тръби-асансьори, изплетени от лъчи божествена светлина. Тези тръби-асансьори водят точно до фалопиевите тръби на бременните земни майки, носителки на нов човешки живот.
Това, общо взето, е безотказният механизъм на самсара-чакра, действащ от еони насам. Но от време на време се получава по някое разминаване в рамките на стохастичната грешка. Особено когато някой ангел-черноработник нисък клас не си е доспал, заради шумните си съседи младоженци, и се бори със следобедната сънливост. Тогава се получава така, че душата на преродения помни частично някои епизоди от миналия си живот. А понякога помни и много повече…
**************************
Тонин – главният герой в нашата история – е нежно и чувствително момче на 12 години. Той учи в последния клас на прогимназията. Той е забавен и умен. Винаги със свежи идеи за някоя шега или лудория. Не се срамува много-много от думите и делата си. И често си навлича неприятности от разнороден характер, за да се хареса на девойчетата. Mомичетата никога не са оставали безучастни към него. Че как няма да го харесват, с неговото свежо чувство за хумор, с тази сламено руса коса и средиземноморската му усмивка.
Той обаче още не бе събрал смелостта да се влюби. Още не бе узрял за любовта.
В училище грубияните му завиждаха за качествата и женските въздишки по коридорите. И често го унизяваха. Но той още не бе събрал смелостта да им отвърне. Не бе узрял да се пребори с превъзхождащата го груба сила.
Тонин умееше да пише стихотворения. Римите извираха от най-дълбоките места на чувствителната му душа. Дори понякога сам се чудеше откъде му идват красивите строфи. Едно обаче знаеше. Знаеше, че трябва да ги излее навън. И да ги сподели. Всичко написано, уви, оставаше скрито. Той не бе събрал смелост. Не бе готов да покаже мислите си така раними и незащитени от хулите и чуждото мнение.
В един хубав пролетен ден всичко това се преобърна.
Навън природата се пробуждаше с пълна сила. Птиците омагьосваха сетивата със симфониите си. Дръвчетата подлудяваха с уханието си. Дъгата се усмихваше отгоре след внезапен и освежаващ пролетен дъжд. А прекрасните малки бамбини цъфтяха и разкриваха прелестните си усмивки изпод румените бузки. Хормоните на живота бушуваха.
След края на последния час в училище Тонин остана с още неколцина приятели в двора на школото. Изоблилният с майтапи и подмятания разговор бе прекъснат от новодошлия в класа им – оставач от миналата година и пълен пройдоха – Дългия Пабло. Каза им, че следобед е канен на рождения ден на някаква дебеланка в Трастевере – богаташкия квартал на Рим.
– Никой ли няма да дойде с мен, амигос? Хайде де, ще става купон! Ще има пиячка и бамбини! По монокини – смигна им доверително.
Приятелите на Тонин от „клуба на задръстеняците“ не бяха от най-големите свалячи. По ги влечаха компютрите и игрите със стратегии.
– Това са бамбини по монокини, бе, зубърчета! Изпускате много. Повечето от тях вече са в гимназията и ще ви запотят очилцата с целувки, ако им паднете.
– Тонин, приятелю, поне ти ела. Обещавам, че няма да те уреждам с дебелата бамбина-рожденичка. Честна дума, амиго. Хайде, ела с мен, че да не съм сам. Ще има не само пиячка, но и кльопачка…
– Дълъг, знаеш, че съм най-добрият покорител на женски сърца в училище. Ако искам, мога да имам всяка. Само не съм решил още. Не можеш да ме залъжеш единствено с бамбини. А и не пия, имам лошо пиянство (пълна лъжа – не понасяше горчивия вкус на алкохола). Но пък, мама миа, доста съм гладен. И така, кажи, в колко тръгваме?
Дългия Пабло и Тонин се уговориха и следобеда заковаха пергели на пиаца дел Пополо. Оттам щяха да се качат на специалното бусче, наето от богатите родители на рожденичката, за да откара гостите в скъпата им вила извън града.
За подарък двамата бонвивановци бяха скъсали по някоя друга китка хризантеми от цветната алея на площада. Докато чакаха да се съберат всички, Тонин фиксира една неземна красавица сред гостите – изящни крака, кестенява коса до раменете и най-класическото лице на римска патриция, извайвано някога от майка Италия. Белиссима. Беше поне с глава над него, но каква грация само! Каква харизма! Като предопределена само за божествените очи весталка от древността! За миг погледите им се срещнаха. Тонин се изчерви досущ дон Домат от приказката на Родари и се прикри зад Дългия Пабло.
Изведнъж превозът дойде и всички се втурнаха един през друг за места – викове, бутане, лакти. Натъпкаха се в бусчето за нула време. Мецаната-домакиня седна отпред с букетите и другите подаръци (зае и двете места до шофьорското), а отзад, като заклет кавалер, само Тонин остана прав. Чичото-шофер му направи забележка да седне някъде, защото по завоите щяло да стане опасно безтегловно. Никой не се смести заради Тонин. А Дългия Пабло се бе намърдал до една палава хубавелка и съвсем забрави за добрия си приятел.
– Ей, момченце, ето, ела при мен – викна един нежен глас на Тонин. Той се обърна и видя най-прекрасното създание на света да му се усмихва.
– Ето, сядай в мен. Ти си лекичък, ще те издържа – каза момичето от модните ревюта, което бе харесал преди малко.
– Но, как така! А-а-а, аз съм мачо. Не, не мога.
– А можеш ли да си сцепиш тиквата, а? – каза тя и без да пита повече го дръпна в себе си, защото буса вече бе ускорил. Той се озова в скута й като малко плюшено мече, но веднага се задърпа.
– Мирувай – скастри го момичето. Ти си моят мечо. В този миг Тонин усети сладникавия й парфюм и срещна отблизо красивия й подчиняващ поглед. Потръпна. Вече беше роб на тези две хубави очи. Завинаги.
– Аз съм кака ти Джанина. Но може да ми викаш Джани. А ти имаш ли си име, бе, сладур?
– А-ъъ-ъ-ъ. Викай ми Тонин, малката. В училище ме знаят и като Тигъра (още една пълна лъжа – викаха му Зайо). Сама се сещай защо.
– Пхихихи – закикоти се девойката. Какъв ти тигър, повече приличаш на пухкаво котенце. И с тази сламена косичка… – Рош-разрошш – разроши го тя като непослушно малко момченце.
Пътят мина бързо. От приказките помежду им Тонин разбра, че Джанина учи в медицинския колеж, където всичко е много строго и трудно. Глътка свобода не й оставала от залягането над уроците. А този рожден ден бил едно от малките удоволствия в напрегнатото й ежедневие.
Тонин леко се срамуваше. Сякаш цветната палитра от лафове, които бе пускал пред съученичките си, се изпари. През целия път той успя да каже само нещо като комплимент на прекрасната Джанина. Нещо като: – Имаш мушица на ръкава. Изтупай я. Ха-така, сега вече този ръкав е отново прекрасно изтупан като стопанката си.
Щом пристигнаха в голямата богаташка вила на рожденичката-мецана приготовленията още не бяха приключили. Гостите в пубертетна възраст се разпръснаха по къщата и Тонин изгуби Джанина. Някои се втурнаха да разглеждат луксозните стаи, други се шляеха в добре поддържаната градина с пейки и ренесансово фонтанче на двора. Трети изчакваха във фоайето да ги настанят, налягали по удобните кожени кресла и дивани. А четвърти се дивяха на картинната галерия с голи рубенсови жени в огромната тоалетна. Икономът и останалите домашни помощници не смогваха да опазят ценната покъщнина от развилнелите се пъпчивковци. Дългия Пабло се появи отнякъде и подшушна на Тонин, че научил от достоверен източник, че рожденичката му е хвърлила око и разправяла на приятелките си, че по-късно вечерта ще отвлече русия зайко в стаята си. Тонин се ужаси от чутото.
Първата част на рождения ден протече нормално. Родителите на Мецаната се бяха погрижили добре за храната и напитките и след като всички се почерпиха добре, богаташите и прислугата им благоразумно се оттеглиха в лятната къща в другия край на имението и оставиха децата да се оправят сами и да се почувстват като възрастни.
Дойде време за танци и свалки под съпровода на модерните парчета. През цялото време на почерпката Тонин бе гледал към Джанина и с радост видя, че и тя погледна няколко пъти към него. С голяма трудност най-накрая събра кураж да се приближи отново към нея и да я покани на танц.
– Бягай от тука, бе дребен. Някакъв едър и хормонално дисбалансиран тип с широки като фототапет рамене и гръден кош на кашалот, видимо по-стар с 2-3 години, го избута и я отмъкна пред него.
– Ей, ти, тъпак с тъпака… – запротестира Тонин.
Вените му запулсираха. Главата му се напълни с кръв. Дим започна да излиза от ноздрите му. Прилив на енергия изпълни цялото му тяло, а юмруците му инсинктивно се свиха. Усещаше ги като чукове. С лекота можеше да разбие и бетонна стена, камо ли някакъв си грубиян с размерите на Кинг-Конг.
– Уау, какво опиянение – каза си Тонин, докато сърцето му препускаше бясно.
Беше прехапал език и всеки момент бе готов да скочи срещу крадеца на жени, чудейки се с каква реплика да завърши побоя над него. Непозната дотогава изумителна сила му даваше кураж и го подтикваше да прегази похитителя на Джанина.
В този миг, като изневиделица, чифт силни ръце сграбчиха Тонин отзад, за кръста. Някакъв грамаден гад с дебел глас изрече думите: мой си зайко.
– Аааааа-яяяя – Тонин приклекна, пое тежестта на противника с гръб и с мощен отскок изтласка възтежкия си нападател нагоре, като го просна на скъпите мраморни плочки. Тътенът разтресе всичко. Могъщият Кинг-Конг бе повален.
Тонин беше гледал по телевизията тази карате техника отдавна, но си я упражняваше винаги, преди гимнастическите си упражнения с розовите гирички и йога килимчето на мамма си.
Какво видя обаче пред себе си?
Рожденичката тупна на дансинга като чувал с картофи и погледите на гостите се впериха обвинително в извършителя на атаката. Музиката спря. Чуха се възклицания и пренебрежителен кикот.
– Извинявай, кукло – изцепи той и подаде ръка на рожденичката да стане. Помислих, че някой сумист ме напада – изцепи се отново Тонин, за да влоши още повече положението си.
След като ситуация се поуспокои, и слугите превързаха жертвата на „разярения бик“, Тонин се чудеше къде да се тикне от срам. До края на партито имаше още доста време, а ако тръгнеше сам и пеша, в тъмницата, щеше да стигне вкъщи след около 1-2 дни и то само в случай, че не го разкъса някой побеснял пес по пътя. Той се сви на масата с храната и заби глава в една купа с пуканки.
Купонът не се провали заради този дребен инцидент и развеселената мецана-рожденичка си намери друга жертва – Дългия Пабло.
– Хей, добре ли си, мечо? – най-нежният глас откъсна Тонин от мрака и тъпотата. Видя пред себе си прекрасната Джанина. Някак беше успяла да се откопчи от лапите на ухажора си. Тя стоеше пред него и се усмихваше с белите си перли.
– Искаш ли да се поразтъпчем малко в градината? – предложи тя.
– Да, тук нещо ми дотъпя.
– И на мен. Онзи пъпчив трол не се спря да ме кани на танци, само за да ми опипва дупето. А ти изчезна някъде.
Двамата излязоха навън. Междувременно, вече се беше стъмнило.
– Преди малко се получи доста неловко, мечо, нали? ХАХА – голям смях падна.
– Ами, какво да ти кажа. Помислих рожденичката за твоя сваляч и реших да му приложа карате хватка номер 5. А то какво се получи! Голям провал, като всичко в живота ми – въздъхна Тонин и усети как Джанина го хвана за ръката. Слепоочията му щяха да се пръснат.
– Ти си моят рицар-спасител, дечко. Мислих си, че вече не са останали мъже като теб! Сега и стихове ако ми посветиш и ми паднеш на колене, веднага ще се омъжя за теб.
– А-ъъъ! А става ли да го отложим за утре, защото нещо съм си забравил партитурата? Или пък да беше антологията… Хех!
Те останаха навън през цялата вечер и говориха без да спират до края на празника. Разказваха си спомените от детсвото, споделяха всичко за училище и приятелите си. Споделиха и мечтите си.
Той впрегна цялото си очарование и чувство за хумор. Този път му се получи. Вицове, разговори за литература и филми, за свободата и красотата на живота в Рим. Прескачаха от тема на тема и се удивяваха на всички свои общи интереси и на неизброимите съвпадения, които ги свързваха.
Джанина бе толкова по-зряла от него. Знаеше какво иска да направи с живота си. Знаеше, дори какво ще завърши и работи след 10-15 години.
На тръгване, когато се разделиха на пиаца дел Пополо, тя му даде телефонния си номер… И му взе сърцето.
Вкъщи Тонин не можа да заспи от вълнение. Дълго се въртя в леглото и премисля вечерта. Не можеше да откъсне мислите си от Джанина – приказната фея от Медицинския лицей.
Щеше ли да има смелостта за още една такава среща? Или щеше позорно да избяга, както бе правил винаги досега?
Вместо овце, Тонин започна да изрежда цифрите на телефонния й номер. На сутринта се събуди с огромно вдъхновение и написа малък куплет, който бе сънувал.
В очите ти видях неща чудесни, тъй силно твоята усмивка ме плени. Аз влюбих се във теб безумно силно. За пръв път омагьосан както никога преди!
В новия хубав и топъл почивен ден само една мисъл с размерите на планетата Юпитер гравитираше около главата на Тонин. Да покани Джанина на среща. Хвана телефонната слушалка и усети как ръцете му се потят като водопади. Набра номера и зачака. – Бонжорно принципесоо… – започна разговора той.
Срещата бе уговорена. Мястото – пиаца дел Пополо. Сега оставаха само подробностите – да лъсне лачените обувки, да помоли мамма да изглади синята риза и черния панталон, да отмъкне малко от скъпия одеколон на батко си и да се сдобие някак с ключовете от паркинга, където го чакаше чисто новият червен скутер на патер фамилияс.
Брммм, брррмммм – изфорсира моторчето Тонин и се понесе на крилете на любовта към пиаца дел Пополо. Около него нямаше нито сгради, нито градинки, нито автомобили и стълпотворения от хора – всичко от пренаселените улици на Рим се беше сляло в един шарен тунел от цветове и лица, водещ го право към площада и любимата.
Само миг го делеше от мястото на срещата, когато съдбата се намеси и безпощадно го повали на земята. Черен джип с черен тип вътре го помете от пътното платно. Момчето лежеше проснато на червения асфалт с разбита глава. До него червения скутер, обърнат на една страна, още въртеше гумите си. В далечината се чуха сирени.
С последния си ясен поглед преди затъмнението Тонин се обърна към стърчащия обелиск на пиаца дел Пополо.
– Ще се срещнем ли пак? – прошепна и потъна в мъгла. В ръката си стискаше току-що написания стих.
*********************************
Няколко дни след това, в живописния квартал на Рим – Трастевере, в заможното и порядъчно младо семейство Джованиоли, се роди малкият Джовани. Всичко около неговото раждане протече нормално и цялостното му здравословно състояние беше отлично. Но въпреки това и макар да беше отрупано с цялата любов на света и куп лъскави дрънкулки, бебето Джовани не бе щастливо като останалите новородени.
То никак не искаше да плаче. Обръщаше се на една страна, когато го дундуркаха и някак си отегчено въздишаше. Сякаш беше недоволно от това, че се е родило. Изобщо не се усмихваше на идиотските физиономии на мамма и папа. Напротив. Постоянно бе намръщено. Като че ли някаква голяма тъга го разкъсваше отвътре. Като че ли имаше в себе си мъдростта на вековете и всичко в живия живот му носеше печал и досада.
Какво ли си беше наумил малкият Джовани Джованиоли? Ако изобщо в този крехък стадий от човешкия живот са възможни някакви умствени процеси, освен инстинктивните?
Да, той наистина имаше мисли. Не просто мисли, а цялостен план! Но тябваше да изчака 20 години, за да го реализира. Тогава щеше да се представи в пълния си блясък пред Джанина и да й разкрие истинското си име. Тя щеше да е на 32, а той на 20.
А дотогава!? Дотогава ще се наложи да пази тайната си. Да влезе в роля и да повтори детството си отново. Но нима това не е късмет? Животът, не, по-скоро добрият случай, му даваше втори шанс да преживее блаженото детство. А след това?
След това щеше да може да спечели отново момичето на мечтите си.
Край
Ангелът-черноработник на Галактиката
The President of the Galaxy 