Green Green Grass of home (фрагменти от живота на Темерутий Пенчев)

Стандарт

Срещнах един джентълмен на Автогарата. Джон Томпсън от Кънектикът. Дошъл да развива аутсорсинг бизнес у нас, но ударил на камък – навсякъде родните бюрократи му искали, я такса спокойствие, я такса партньорство. И човекът решил да си се върне у дома’. Само че така го изцоцали с всички такси и таксички, така го обидили с глоба за несъразмерен багаж в градския транспорт (1000$ някъде), че не му останали пари за самолетен билет и решил да хване рейса за west coast на Англия, а оттам с параходa – ПУФ-ПАФ-ПУФ-ПАФ- до вкъщи.

Та, аз съзрях завалията тъкмо когато двамина индобългари го бяха сгащили до оградата на автогарата и го прикоткваха да си купи от „новото оргинална марка парфюм Дончо и Габара“ на микс от всички възможни езици, появили се след „великото разбъркване“ при Вавилон.

– Адие, бе бате, онли фифти юро паунда, порфавор-битте! – нахалстваха тъмнокожите сарафи.

Реших да демонстрирам малко булгериън гостоприемство и нешънъл чест.

Викнах на циганята: „Ей, манго, я бегай – марш от тука, че ей ся идва чичо Волен със скинарите“.  И така спасих горкия човечец от безскрупулните братя на Джако.

Седнахме в кафетерията с мистър Джон Томпсън от Кънектикът, да ме черпи една лимонада за благодарност, и се разприказвахме.

Джон, порядъчен и честен протестант с издължено лице, тъжни дълбоки очи и фамилиарен вид, ми сподели разочарованието си от сблъсъка с варварска Бългериа.

Уж проучил нашата мила Татковина в Интернета, но повечето статии за нас били на бългериан ленгуидж, а единствената англоезична литература, която намерил, били дописки за Стоичков и „мамата“.

Казал си, че, макар и на Балканите,  като член на ЕС ние сме еволюирали повече от братята сърбе и фундаменталните следовници на Шериата в Турция.

Имал очакванията всички в Европа да притежават възпитанието на Гьоте, мисълта на Ницше и одухотвореността на Шекспир, но не предполагал, че в Източна Европа шествал духа на посредствения им братовчед, някой си Ганьо Балкански.

На втория ден от престоя си тук Джон Томпсън така силно закопнял за зелените поля на родната земя в Кънектикът, че излязъл на бегом от хотела си по средата на бизнес закуска с наши Ганьовци-търгаши, за да търси парк с езерце и зелени градинки, в чието утешение да притъпи паник атаката си от сблъсъка с балканските нрави. 

Още помня развълнувания му глас и нервните движения на треперещите му ръце, докато обръщаше шотове уиски посред бял ден и ми обясняваше за културологичния шок, който бе изпитал тук.

– Казвам ви, мистър Пенчев, варварска държава е Бългериа, а София, столицата ви, е на върха. Тръгнах да се разведря от поредната ауфъл среща и затърсих малко зеленинка, а навсякъде около мен – бетон, асфалт и прах. Мол до мол, билдинг до билдинг. Бесни шофьори ме подканваха да пресичам улиците на бегом с викове „ма-ма-та, ма-ма-та“, а лукави таксиметрови драйвъри с Владимир Путински искри в очите ми предлагаха курс до летището, при молбите ми да ме упътят към най-близкия парк.

– Накрая ми притъмня, отбих се в една тясна уличка за да повърна и  – О, май Гаднесс, пред малка билдинг, зад плътна стена от паркирали аутомобайлс, като по чудо изникна китна градинка с тревица, цветя и пейка. Седнах веднага и зареях поглед върху полянката с райграс, вдхъвайки аромата на здравец. И точно когато се отпуснах, точно когато вече мислено препусках по зелените поляни на дома – ХРАСС – ПРАСС – очите ми се сблъскаха с едно голямо, лъскаво, накацано от мухи и леко препечено от слънцето кучешко лайно.

Варварви.

Тъпотата на самовлюбения (фрагменти от живота на Темерутий Пенчев)

Стандарт

Тръгнал съм на интервю за работа. Барнал съм се със сако и риза. Шпицарите – излъскани, така че с лекота и негър да може да си огледа счупения от скинари зъб в тях. Фризирал съм перчема на прекрасната ми и изящна кубична глава по последна патрицианска мода – с половин тубичка гел Брилянтин. Лъснал съм и очелките с микрофибърна кърпичка.

Качвам се на автобуса – пуссфффффф – изсъскват вратите –  след известно време забелязвам, че няколко симпатични девойчета ме гледат в захлас, така, както някога Жулиета е въздишала по своя Ромео, или Касандра по своя Освалдо Риос.

По принцип не съм класически красавец, но мисля, че хващам окото, поне така казва мама. Обаче в конкретния ден съм се издокарал, както се вика, к’ат на сгоден циганин брат му. Просто съм неустоим за женюрята.

Залисали са се мадамите по мен, че чак ми става неудобно. Една по-закръгленка направо ме изяжда с поглед. Друга изкусителка мърка, а трета си вдига дънките с похотлив въртеж на седалището. Викам си – брей, сигурно новия ми дезодорант с феромони от древногръцкия полубог Ахил ги побърква.

Аха да тръгна да искам телефона на най-изящната нимфа от тях (онази закръгленичката), когато  виждам, че и няколко пича са се вторачили в мен. Брей, то действало на всички полове, значи. По-добре да внимавам, че ако ме натисне някой по-якичък батка загивам. Хгъъллл.

По едно време анализирах ситуейшъна със супер мощния си мозъчен процесор, made in  Albania и загрях к’во става.

С тоя мой фанатичен поглед, наболата брада и  синята яка на ризата ми, де факто са ме сметнали за контрольор в градския транспорт. Ех, суета, суета…