Моята голяма любов – колeлoто

Казват, че емпромптю в сол бемол мажор на Шуберт от 1827 г. е най-красивата музика на света. За класиците може и да е така, но те не са карали колело. Според мен най-прекрасната музика на света е мелодията на велосипедните гуми при съприкосновението на грайферите с гладкия асфалт. Песента на колелото е магичен звук, който гали ухото по-приятно от майчиния глас за новороденото, тоналност от небесата, която шепти на сетивата по-мило от гласа на любимата в студена вечер пред камината.

Спомням си първото ми колело  – бебешка триколка от СОЦ-а;  с педали, монтирани на предната гума и без никакви спирачки; Засилвах се бясно с „агресивното“ си превозно средство и имах чувството, че се изстрелвам от космодрума в Байконур заедно с Георги Иванов и Александър Александров. Подкарах триколката още преди да се науча да вървя нормално. Имах и детска кола с педали – сив Москвич с тапицирани седалки – далеч по-комфортно возило, спрямо което обаче аз настойчиво предпочитах триколката. И ако това не е предопределение!?

Честно да ви кажа, и досега съм така. И сега бих предпочел велосипеда пред най-лъскавата и модерна лимузина. Е, ако Господ-Бог ми звънне някой ден и предложи да се разберем нещо да свършим, аз за него, той за мен, след което ме попита с гръмовен глас: 

„Грешнико, искаш ли нещо в замяна?“, да речем: „Едно Ферари с цвят червен, и вътре гадже с бронзов тен + 1 милион със цвят зелен“, или пък само ново колело“.

То, аз бих взел Ферарито с парите, разбира се, но после ще продам колата, ще изхвърля мургавелката и ще си купя няколко велосипеда за по 2-3 хилядарки и каравана-кемпер към тях, с която да обикалям света.

За пръв път се научих да карам без помощни колелца, когато бях на пет години. Бях така горд, сякаш съм първия Хомо Сапиенс, стъпил на Луната.

– Мамооооо, Татеееее – крещях, ли крещях – вижте ме как карам без колелцатааааа – тряс, буффф…

Забелязал съм, че повечето момченца се влюбват спонтанно първо в колелото си, а към момиченцата не проявяват чак такъв интерес, освен ако и те не са с колела. Тогава ситуацията става по-особена: всяко момиченце на колело е неустоима гледка за малкия калпазанин и си заслужава да бъде „свалено“ с едно хубаво бутане от седалката, или пък с удряне посредством пръчка, последвани от падане и ожулени колене.

Естественият порядък при „малките джентълмени“ повелява първата им голямата любов,  колелото-фетиш, скоро да бъде изместена от влюбването в някое капризно и кокетно момиченце с розови дрешки, бяло личице и руса косичка, но след години страдания и унижения нещата отново придобиват циклична завършеност, чрез разлюбването на „русия звяр“ и заместването й със силната привързаност към автомобила. За някои осъзнати романтици обаче „автомобилният стадий“ на развитие никога не може да бъде достигнат. Те се потапят завинаги в преизпълващата ги любов към карането на колело и „вятъра в косите“. И според мен са напълно оправдани.

Спомням си и първото ми чисто ново колело,  карано само от мен. Син и по седесарски бляскав китайски Бе-Ем-Хикс, последен писък на велосипедната индустрия от Прехода.

Преди това в градския парк обяздвах престижните соц-марки Зайка и Дружок – втора ръка руски таралясници, взети назаем от вече пораснали съседчета. Но с Бе-Ем-Хикс-а вече нямаше кой от приятелите да ме стигне. Голямото колело си е голямо колело. С него скачах по стълбите, избягвах ударите с бастуни на озлобените от синия цвят и още „нещо“ „червени бабки и дядковци“ от парка и със свръхзвукова скорост отлитах към звездите, изпреварвайки дори самия Капитан Планета. Ех, само да беше от българските  Бе-Ем-Хиксове и моят, тогава сигурно още щеше да бъде здрав и да го оставя в наследство.

В по-зряла възраст, вече като юноша бледен, подкарах по кварталните улици на панелния комплекс здравата рамкова конструкция на доброто старо Балканче. Проблемът беше, че отново бях „малко“ поизостанал от модата. Приятелите ми вече караха огромните и тежки колела с дебели гуми, наричани по детински – „планински бигачи“. Скачаха през бордюрите с лекота, а аз пуках гуми с лекота. Катереха баирите на един дъх, а аз кретах отзад на хиляда и сто дъха зад тях. Да, когато си хилав 12-годишен келеш, 40 кила с мокри гащи и по два големи камъка в джобовете, я пробвай да изкачиш дори и най-невинното половин километрово „нанагорнище“ с Балканче – мъка, мъка: „краката почват да не се усещат, но волята трае“.

На това унизително положение трябваше да се сложи край. Моя милост заработи за няколко месеца приличната заплатка от 230 лв.  като служител в будка за копирни услуги и един хубав пролетен ден възседна най-прекрасното колело на света: Cross Leader с 21-а скорости, комфортна седалка и преден амортисьор.

В деня, в който се появих при бандата от квартала с новото си колело, бях хлапето с най-многото завистници в целия град. Искам-не искам, колкото и да ми се свидеше, както и да се въртях насън, трябваше да докажа, че съм готин пич и да дам на гамените по едно завойче, че да не им изпопадат „чушлетата“.

И като се започна едно каране, едни екстремни спускания по стръмните планински пътеки, едни славни колопоходи, аз за отрицателно време навъртях 4-5 хиляди километра.

Абе, хубава работа, но все пак българска работа си беше този  Cross Leader. Следствието от навъртения солиден километраж се оказа безвъзвратната амортизизация. Велосипедът-мечта съвсем се разнебити.

За капак на всичките му технически неизправности някакъв гневен шофьор с Москвич Алеко ми сплеска задната гума на нерегулирано кръстовище, а преди това нацепен 130-килограмов батка под въздействието на стероиден бяс ми съсипа с ритник предната капла. Cross Leader-ът предаде Богу дух и оставих скелета му да гние на тавана на село. И досега е там – костите му се белеят като на отдавна изчезнал ultimate хищник от времето на периода Юра. С навършването на пълнолетието изоставих колоезденето и след няколко години забравих дори, че някога съм карал като истински шампион от Обиколката на Франция. А какви мигове имахме заедно с колелото ми, на какви върхове сме се качвали, откъде сме скачали, каква скорост сме развивали, колко селски кучета са ни гонили!

„Истина, истина ви казвам“, когато си самотен и потиснат колелото винаги може да влезе в ролята на твоя най-добър приятел. Карането му може да ти донесе утеха, а вятъра в косите да прогони неспокойните ти мисли. Колелото може да е твой най-верен слушател, който да те успокоява с мълчанието си и да е единственият психотерапевт, който те разбира. То може да те отнесе до края на света,  да те закара до последните граници на мирогледа ти… И там, задъхан, с корави като камък крака, на върха на възвишенията и сред тишината и усамотението на природата, доказал на себе си, че можеш да преодолееш и най-високия хълм със собствените си сили, колелото може да ти помогне да премислиш, да решиш, да приемеш предизвикателствата на живота.

В последните 10 години карането на колело стана изключително опасно занимание. Автомобилите се увеличиха, на пръв поглед, поне десетократно. Затлъстелите мързеливи задници в колите вече са се сраснали със седалките и да изминат разстояния от километър-два пеша им се струва непосилно за шкембешката им натура и достойно за подигравки. Уменията за шофиране на мнозинството автомобилни хуни са много под прага на минимално допустимото. Ръмжащият господар на пътя и изнервеният седалищен придатък зад волана му не признават никой друг за равноправен участник в пътното движение, освен ако не е в кола, или в нещо по-масивно, като   БТР-60 например.

Единственото място, където човек може да намери добре заплатена работа днес е големият град. И ето ме сега – възмъжал и напуснал провинцията – сплескан в претъпкания автобус с още 280 човекоподобни, опитващ да избягам от скотската си същност с поглед, прикован в прозореца. Ето ме днес в окото на бурята, като непосредствен участник в трафика на асфалтовия апокалипсис София. Ден след ден. Докато почти не се превърнах в епилептик.

Градската джунгла и натовареното автомобилно движение ме принудиха да търся алтернативен начин за придвижване в бетонната клоака София, и аз си спомних за моята голяма любов – колелото. Извадих изпод дюшека спестените левове и направих най-разумната си покупка за последните 10 години. Избрах си велосипед DRAG, стандартен модел с 29 инча гуми и запрепусках всеки ден по прашните улици, за да печеля време и съмнително здраве. Наистина ги спечелих, но играта на „руска рулетка“  с подивелите автомобилни хуни е „гугъл опасна“, още повече, че куршумите са с размери на коли и шансът да ме гръмнат е много повече от едно към пет.

Карането във враждебната среда на големия град, сред  безумния варварски трафик, може да превърне човек от възпитан и хрисим гражданин с екомислене в невъздържан и вулгарен простак с богат репертоар от обиди и цинизми, от който дори Христо Стоичков би се изчервил. В такъв  мизантроп бавно, но безвъзвратно се превръщам и аз, тяхната м*ма шофьорска. 

А в ранг-листата на най-мразените от мен неща неминуемо на едно от първите места се нареждат паркиралите хоризонтално заплеси, които си отварят вратите без да се оглеждат, както и онези идиоти, които завиват без да дават десен мигач.

Войната по пътищата е безмилостно жестока и положението няма да се подобри в обозримото ни бъдеще, защото племето ни е варварско. Въздухът ще става все по-мръсен, трафикът все по-тежък, дробовете ми – все по-отровени, а нервите ми – все по-изпилени, докато накрая не скоча от колелото по средата на пътя си и не се превърна в огромно зелено чудовище, което със страшен рев ще разхвърли автомобилите на улицата като детски тенекиени колички, и ще изяде колкото се може повече шофьори.

Просто искам да бъда с моята голяма любов. Просто искам да карам колелото си!