Двадесети век ще остане в паметта на бъдещите поколения като век на крайности. В хронологическите рамки само на тези сто години от човешката история светът преживява две световни войни, десетки регионални конфликти, стотици етнически прочиствания, хиляди терористични актове и атака с атомно оръжие. И въпреки всичко, този век на крайно отрицание и омраза, този век на хуманистичната мисъл, но не и на хуманизма, бележи връх в научно-техническите, социално-икономическите, държавно-политическите и духовните достижения на човечеството. Морските дълбини са преодолени, земните ширини са пребродени, тайните на атома са разкрити, дори и космоса е покорен, но човешкото общество продължава да се вълнува. Политическата мисъл на двадесетото столетие не успява да намери най-добрата обществена система. В търсене на оптималното политическо устройство преминава живота на няколко поколения, за да се стигне до общоприетото схващане за универсалния характер на демократическия строй. Именно той излиза като победител в смъртоносната схватка между двете големи системи на века – Демокрацията и Тоталитаризма.
* * *
I. Фашизъм – Националсоциализъм – Тоталитаризъм
Понятието Тоталитаризъм се появява през 1925 г., а тоталитарната концепция започва да се развива и утвърждава най-вече в годините на Студената война. Съгласно нея комунизма и фашизма представляват два аспекта на един и същ феномен. Германският националсоциализъм, известен повече с по-общото название фашизъм започва да се схваща като една от разновидностите – дясната на Тоталитаризма, докато съветския строй се явява лявата негова част. В най-новата научна литература се налага ясно разграничение между германския националсоциализъм, наричан също нацизъм и италианския фашизъм, считан за типичен представител на авторитаризма. В класическия си вид десният тоталитаризъм се появява само на едно място – Германия и само в един времеви диапазон – годините между Първата и Втората световна война. Една от най-кратките дефиниции за десния Тоталитаризъм принадлежи на професор Милен Семков и гласи, че това е „движение, което чрез национализъм и социална демагогия прониква във всички слоеве на обществото и с легални и илегални средства се стреми към тоталитарна диктатура – съюз на новата политическа класа с ръководещите икономиката кръгове”. Би било коректно, като се има предвид, че националсоциализма е част от Тоталитаризма, да се потърси поне бегла дефиниция и за него – Тоталитаризмът е форма на държавно управление, основана на пълен контрол от страна на управляващия елит върху всички сфери на обществения живот. Тоталитарната държава се характеризира с открита диктатура, репресивни методи на управление и погазване на човешките права и свободи. Основните същностни характеристики придаващи облика на Тоталитарната система са посочени от Карл Фридрих и Збигнев Бжежински и са шест на брой: 1. Официална идеология; 2. Единствена и тотално идеологизирана масова партия; 3. Пълен идеологически контрол върху средствата за масово осведомяване; 4. Пълен политически контрол върху
въоръжените сили; 5. Полицейско-терористичен контрол върху цялото общество, а не само върху ’’враговете’’; 6. Централизиран контрол върху икономиката; [1]
II. С. Пейн за типовете подходи и изследователски школи
Поради спецификата на темата в научната литература посветена на фашизма се наблюдава изобилие от концепции и исторически школи. В опита си да класифицира изследователите на фашизма професор Стенли Пейн ги групира в дванадесет школи и ги подрежда по следния начин[2]:
1.Авторите, които интерпретират фашизма като оръдие на буржоазията в борбата й срещу пролетариите;[3]
2. Тези, които го схващат като Бонапартизъм на двадесетия век;
3. Поддържащите становището, че той е израз на уникалния радикализъм на средните класи след ПСВ; [4] 4. Четвъртата група го тълкува като последица от уникално национално историческо развитие; [5]
5. Разбиращите го като продукт на морален и културен упадък; [6]
6. Считащите го за изключителен феномен на политическото развитие;
7. Схващащите го като резултат от остри невротични, или патологични импулси; [7]
8. Приемащите фашизма за продукт на възхода на аморфните обществени маси; [8]
9. Школата, за която фашизма е типична проява на тоталитаризма;
10. Авторите възприемащи фашизма като бунт срещу модернизацията;
11. Гледащите на фашизма като на фаза в социалнополитическото развитие;
12. И групата на отричащите съществуването на фашисткия феномен;
III. Хитлер – зараждането на злото
Историята на Хитлер е история на едно подценяване. Появата на неговата личност в гостоприемната среда на следвоенното германско общество изпълнено с огорчение и жажда за мъст, разкъсвано от противоречия и остро противопоставяне между леви и десни, води до консолидирането на една партия от нов тип, поставила си за цел тоталното преустройство на обществото и обединяването на всички германци във велика Германия. Създаването на НСГРП е предшествано от няколко погълнати от нея по-ранни десни формации, в които се откриват части от идеологическата платформа на нацистите като: расизъм, пангерманизъм, антисемитизъм, арийство, свастиката като символ [9], антиболшевизъм и други. Началото на Германската работническа партия ( наречена НСГРП през 1920 г. ) е поставено на 5 януари 1919 г. от механика в мюнхенското жп депо Антон Дрекслер. През септември 1919 г. Адолф Хитлер попада на събрание на Германската работническа партия и остава впечатлен от идеите `и за синтез между националистическата мисъл и социалистическите тези. Талантливият оратор бързо се налага като един от лидерите в партията и се превръща в нейно официално лице. През 1920 г. е изготвена и партийната програма съдържаща 25 точки ( копие на тази на Мусолини ) и нямаща равна по демагогския си характер. В нея е обещано всичко на всички социални групи, а сам Хитлер признава пред Грегор Щрасер: „Програмата няма значение, тя е средство към главното – властта.”
През 1921 г. демоничният водач на партията е избран за нейн президент и получава повече власт. Момента в който НСГРП излиза на политическата сцена е особено критичен за вътрешнополитическото състояние на Ваймарската република. Териториите й са разграбени, властта й е нестабилна и постоянно заплашвана от узурпация. Двете въстания на агресивната комунистическа партия и опита за преврат на генерал Лудендорф се допълват от икономическа криза, непосилно репарационно бреме и взиряваща инфлация. В началото на 1923г. ( януари ) правителството обявява фалит и съгласно Версайският договор Франция и Белгия окупират Рурската област. Решени да се възползват от удобната ситуация, комунистите подготвят ново въстание, избухнало през октомври в Саксония и Тюрингия. Нацистите решават да отвърнат на удара и правят свой опит за завземането на властта. Пучът избухва на 8 ноември 1923г. в Мюнхен и остава с името „биреният бунт”. В последвалата схватка с полицията падат 16 нацисти, а Фюрера се покрива изплашено, след което обяснява, че всъщност автоматично се е задействал рефлекса му за прикритие, останал от службата на ефрейтор в окопите през ПСВ. НСГРП и Комунистическата партия са забранени, Фюрера е арестуван и попада в затвора с присъда от 5 г., която в последствие е намалена на 13 месеца. Престоят в затвора се оказва ползотворен за бъдещия диктатор и на бял свят се появява „библията на германския националсоциализъм” – книгата Моята борба. В двете `и части са разяснени идеите на Хитлер за бъдещето на вътрешното и съответно на външнополитическото развитие на Германия и германската нация, както и вижданията му за основните елементи, които определят движението в световната история – расите и пространството. Посоката по която германците трябва да поемат става ясна: вътре в страната – към унищожението на еврейската антираса и премахването на Ваймарската република; навън – към ликвидирането на вековния исторически враг Франция, извоюването на жизнено пространство от непълноценните славяни и изковаването чрез победоносния арийски меч на новия и хилядолетен Трети райх. Най-силното оръжие в тази борба е унизителния Версайски договор. Посланието на Хитлер е посрещнато с възторг от хиляди германци уверени до мозъка на костите си, че виновници за поражението в Голямата война са евреите и комунистите. Същевременно положението на Германия се стабилизира под вещото управление на канцлера Щреземан и неговите наследници Маркс и Лутер. Хитлер не губи време и заздравява възстановената НСГРП като я изгражда на фюрер принципа и спечелва нови членове от различни социални прослойки. Взето е решението властта да бъде спечелена по легален път, тоест чрез избори. Голяма роля за въздигането на Хитлер и неговата НСГРП като влиятелна сила оказва Световната икономическа криза и въздействащата пропаганда на партията ( силни социални лозунги комбинирани с бесен национализъм и обвинения срещу удобен враг ). След тежка правителствена и парламентарна криза ( 1932 г. ) и не без натиск от страна на едрия германски капитал, президентът Хинденбург е склонен да приеме Хитлер и на 30 януари 1933 г. назначава лидера на НСГРП за канцлер. Оттук пътя към едноличната власт, еднопартийната система и диктатурата на малцинството над мнозинството е открит. Два месеца по-късно вътрешния враг е елиминиран чрез подпалването на Райхстага ( 27 февруари 1933г. ) и цялата власт е подсигурена по законен път с изборната победа от 5 март 1933г. В края на март е гласуван закона за отстраняване на бедствията на народа и райха. С него изпълнителната власт на канцлера получава извънредни пълномощия и правото да променя конституцията; месец по-късно е ликвидирана автономията на отделните области и започва чистка на евреи и комунисти от държавните служби. Комунистическата и Социалдемократическата партии са забранени ( май и юни ), а през юли е приет закон срещу реконструкцията на партиите. Разчистването на пътя от външния враг позволява на Фюрера да обърне внимание и на пречките вътре в НСГРП. На 30 юни 1934 г. е организирана чистка, наречена по-късно „нощта на дългите ножове”; Елиминирани са Ернст Рьом – шеф на СА отрядите и Грегор Щрасер, оглавяващ лявото крило в партията. Смъртта на престарелия президент Хинденбург през лятото на 1934 г. още повече улеснява Хитлер и канцлерския пост е слят с президентския.
IV. Десният Тоталитаризъм
В изследването си „Фашизмът” професор Милен Семков предлага свой модел на фашистката идеология и изброява като нейни принципи следните шест основни характеристики: 1. Антикапитализъм ( антидемократизъм, антиплутократизъм ); 2. Култ към партията, водача и държавата; 3. Антисоциализъм ( антикомунизъм ); 4. Социална демагогия; 5. Антиинтернационализъм ( шовинизъм, антихуманизъм ); 6. Култ към силата и милитаризма;
От изброените принципи става ясно, че германският националсоциализъм е система на управление, основaна изключително много на отрицанието на буржоазнодемократичните държавен строй и неговия антипод – социалистическото интернационално общество на СССР. В научните дискурси е изказана тезата, че нацизмът се появява като отрицание на комунизма. ( твърди се, че без Ленин не би имало Хитлер )[10]
Според професор Стенли Пейн типологичното описание на фашизма се съдържа в следните три групи особености: 1. Отрицания ( антилиберализъм, антикомунизъм, антиконсерватизъм );
2. Идеология и цели: създаване на нова имперска държава и нова икономическа структура, създаване на нова култура поддържана от специфична идеология;
3. Стил и организация: зрелищни процесии с ефектна хорeография, военизиране на обществото, одобрение на насилието, изтъкване на мъжкия принцип, авторитарен стил на ръководство, вяра в харизматичния лидер;[11]
От по-горе посочените отличителни белези може също така да се констатира стремежа на нацистките архитекти, по подобие на съветските ’’демиурзи’’, да създадат един нов и ’’по-добър’’ свят като се започне от загиващата и тлееща според тях западна цивилизация. Това съвпадение в усилията към търсенето на новото и отрицанието на старото навежда на мисълта за приликите между двата варианта на тоталитарното обществено-политическо устройство и революциите, които те извършват.
Придържайки се към тезите на професор Семков, но и съобразявайки се с критериите на Х. Арендт[12], професор Д. Драганов в труда си „Политически системи на XX век” съпоставя принципите на германската националсоциалистическа система със основните черти на тоталитаризма и доказва тяхното сходство. Според професор Драганов хитлеристката система на управление е основана на монистка и неоспорима идеология ( расизъм, антисемитизъм, арийска идея, антиболшевизъм ), при нея държавата превзема и подчинява целия държавен апарат, от друга страна пък, тя е подчинена на партията, която се ръководи от фюрер принципа, т.е. има един господар и това е Водача. Партията е единствена в държавата, което я прави масова, тотално идеологизирана и издигната в култ. Безспорното `и лидерско място отстъпва единствено пред висшия авторитет на Фюрера. Фашистката триада: партия – водач – държава се превръща в своеобразна света троица. Масовият терор и ежедневната пропаганда поставят под контрол и непрекъснат страх всички членове на обществото. Партията-държава е господар на средствата за масово осведомяване и така пропагандата `и се превръща в несломима, тя притежава специална хореография и символика за да може както всяка религия да поглъща енергията на обожателите си чрез многобройни обреди и ритуали. Репресивният апарат и въоръжените сили са безпрекословно подчинени на партията. Ръководството на икономиката е централизирано ( известна е службата за четири годишния стопански план ) и предприятията са поставени под държавен контрол.[13]
По-нататък професор Драганов сравнява единадесетте интерпретации[14] на Стенли Пейн за фашизма с болшевизма и убедително показва, че те са двете лица на една физиономия – тази на тоталитаризма.
Запознавайки се с основните характеристики и отличителни черти на десният тоталитаризъм, накрая стигаме до извода, че тоталитарната система на управление е закономерната, но и твърде негативна алтернатива на демократичното обществено-политическо устройство. Нейните ръководители са еднолични господари, тоталитарни фараони на своята държава и докато автокрацията на първия – Генералния секретар е неоправдана и превзела функциите на колективното ръководство, то цезаризмa на втория – Фюрера е признат и утвърден по-начало. Десният тоталитаризъм, който се появява в идеалния си вид само в третия Райх на Адолф Хитлер може да се разгледа и от страната на демокрацията. В този случай той би могъл да бъде определен като недемокрация, но консолидирана,т.е. устойчива недемокрация. В нея партийния елит е тесен и силен, властта му се освобождава от всички потенциални конкуренти, пази се възможно най-дълго и не се споделя с никого.
* * *
Германският тоталитаризъм е едно чудовищно постижение на танатоса в човешката природа, резултат от сложни взаимопреплетени и дълго наслоявани фактори не само в германското, но и в цялото западноевропейско икономическо, политическо, географско, социално и духовно пространство. Родил се в напрегнатите години на подготовка за голямата разплата и за второто империалистическо преразпределение на света, той става изразител на декаденса в психиката последвал ПСВ. Нацизмът се явява достоен конкурент по жестокост на съветския си съперник и само благодарение на неминуемия им сблъсък не го задминава по унищожителност. Сатанисткият план на Хитлер за пречистването на планетата от неарийските раси чрез Втората световна война и превръщането на германците в народ от робовладелски господари не успява. Непълноценните „човекоподобни” неарийци за щастие преодоляват различията си и доказват максимата, че пред общ и страховит враг и най-големите неприятели се съюзяват. Светът е спасен, или поне така изглежда, защото старата болшевишка заплаха набира нови сили след войната. Остава само да се замислим за човешката жестокост и преклонението към грубата сила, които заслепяват и изпепеляват милиони и някак си ни напомнят за тъмната страна на човека.
Бонус – ВИЦ – за всички, удостоили с вниманието си скучната ми курсова работа !!!
Едно малко момче тъкмо се върнало от училище и майка му решила да го изпита по география.
– Я кажи сега, коя е столицата на Германия?
– Бъррррлин – отговорило детето.
– А коя е столицата на Чехия?
– Бъррррлин – пак казало момчето.
– А коя е столицата на Франция?
– Бъррррлин – пак отвърнало то, а майката казала – Ох, колко си ми умен, мой малки Адолфчо!
Използувана литература:
[1] Драганов, Д. Политически системи на XX век. С., 1998, с. 52-53.
[2] Семков, М. Фашизмът. София., 1989, с. 22.
[3] Школата на Социалистите
[4] Към авторите, които С.Пейн е посочил в тази група принадлежи С. Липсет
[5] Според тази школа структурните политически промени характерни за фашизма се наложили благодарение на икономическото развитие и индустриализацията довели до вътрешни конфликти в обществата
[6] Представител е видният Б.Кроче; според С. Пейн тази група само обяснявала условията за Фашизма
[7] Психопатологическо-социалната школа
[8] Създател на школата е Х. Ортега-и-Гасет с труда „Бунтът на масите”, в групата е причислена и Х.Арендт
[9] „Германски орден” и неговия филиал „Германска секта Туле”
[10] Семков, М. Фашизмът. София., 1989, с.216
[11] Драганов, Д. Политически системи на XX век. С., 1998, Приложения
[12] Автор на световноизвестната книга „Тоталитаризмът”
[13] Драганов, Д. Политически системи на XX век. С., 1998 с.61-63
[14] Те са изброени на стр. 3
The President of the Galaxy 