Някой момчета си имат фетиш към руси мацки, други към червенокоси мадами, трети си падат по по-пухкавки бамбини, а четвърти извратеняци се кефят на 40-килограмови манекенки-анорексички с тунинг в джуките и татуировки на кръста, специализирали при Митьо Пищова дълго време подводно спускане в джакузи. Определен вид меркантилни красавци пък си мечтаят за богата наследница, без оглед на външния вид, притежаваща голяма спретната вила на Св. Влас с два мерджана отпред (подарък от Тати за 18-я рожден ден).
А аз, аз съм по-прозаичен. От малък си падам по циганки. Може би това психическо изкривяване съм получил от прекомерното телевизионно интоксикиране със сериала „Касандра“ на детска възраст. Може и да е наследствено, и да имам някаква ромска жилка в кръвта. Кой знае!
Колкото по-черни и раздърпани са циганките, толкова по-добре.
Но, любовта на моя живот, ооо, тя превъзхожда всички прекрасни цветя, разцъфвали някога в полята на пловдивския Столипиново, столичния Факултета, варненския Максуда, бургаския Меден Рудник, старозагорския Лозенец, сливенския Кумлука и цял Индостан.
А мирисът й! Мирисът й можеш да усетиш от километри!
Как я срещнах ли?
Магията се случи изведнъж. Зад националсоциалистическите ми убеждения, придобити в часа по Родинознание в 3-ти клас, ненадейно избуя стаеният ми фетиш към ромки дълбоко и навътре скрит в недрата на подсъзнанието ми. Изскочи без да ме пита, и ме повали със здравата си хватка.
Хвърлях си боклука пред блока в панелния комплекс, и, както обичайно, метнах торбичката в контейнера със забивка, достойна поне за човек с ръста на Шакил О’нийл. А от там, изневиделица, подаде глава една мърлява циганка и ми каза:
„Леко, бе, бате, че ме утепеш.“ И аз познах любовта от пръв поглед.
Сякаш мълниите на обичта ме пронизаха от очите й, ток мина по тялото ми така, както е минавал само през батковците от родата й при кражба на кабел и жица от Енергото.
А сърцето ми, то бе прободено завинаги със стрелите на циганския Купидон – Орхан Мурад.
Край. След тази среща оставих света ми на бял расист далеч и назад и прегърнах новия свят на мангасарката. За мен тя беше светът и светът беше тя. Смисълът на живота ми се отразяваше само в нейните не много чисти, но пък кривогледи очи.
Времето сякаш забави своя ход. До късно през горещите летни нощи на пейката до кошовете слушахме от транзисторчето й Сашо Роман, Софи Маринова, Кондьо, Азис, Бони, Фики и Тони Сторарови, Кеба и Орхан Мурад.
Слушахме и припявахме шепнешком с насълзени очи, вплели пръстите на ръцете си:
„И хиляди слънца да засветят на този свят твоята усмивка ще ги затъмни. И всички диаманти и злата да заблестят няма да блестят като твоите две очи.“ – мълвях й влюбено сред нощната тишина и песните на щурците. А тя от своя страна ми се вричаше: „Хали, хафти, приготви 20 хил. марки за пазара на булки доругата пролет, и щя сам саму твоя, бе, бате!“
Романсът ни започна наистина бързо и, за жалост, се изхаби още по-бързо, като избухваща звезда – жарко, страстно, красиво, ефектно, но мимолетно.
Уви, любовта на живота ми – казваше се Зюмбила – не можа да се откъсне от расовата си природа и ме окраде след първата прекарана нощ у дома. Задигна лаптопа, айфона, котлона, одеколона и златното ми пречупено кръстче. Както и всички мой спестявания. Даже не ми бе оставила бележка, милата, – може би защото не можеше да пише.
Чух, че заминала да работи в Дисниленд Париж, като ротен командир на ударна джебчийска група нейни сънародници.
Но, аз й прощавам. Само да ми върне айфона.
„Любов на моя живот, ти ме нарани! Разби сърцето ми и сега ме изоставяш! Любов на моя живот, не разбираш ли? Върни всичко назад, върни ми айфона! Любов на моя живот, не ме напускай! Върни се. Върни айфона!“
The President of the Galaxy 