Ще ви разкажа историята на един човек, един обикновен смъртен, чието име вече се превръща в легенда.
Яни Атанасов беше студент последен курс по философия на спедицията. Той разсеяно сърбаше супата топчета без топчета в студнетския стол. В усърдието си да намери поне малко каймичка в бистрия като планински ручей бульон, младежът съвсем изгуби такт и неусетно потъна в угрижени мисли за скапаната псевдо наука спедиция и за живота си като цяло.
С тъпата специалност щеше да му е трудно да си намери хубава работа, в която да може да прояви най-пълноценно блестящия си талант по скатаване, лаф-мохабет, висш пилотаж в тарикатлъците и задяване на мацки. И това го потискаше.
Огромната столова, почти празна заради приближаващите всенародни празници, метафорично резонираше с гадното му предчувствие, че го чака кофти седмица, вследствие на прогресивно изтъняващия му портфейл. Хронична негова болест от край време.
С ръст под средния, но не и дребен, добро телосложение, остър нос, смугъл тен и дяволит поглед, начеващият бонвиван се котираше добре сред не чак толкова невинните бамбини в Студентското градче. Атанасов бе един малък Аполон, като изключим незабележимия му физически недостатък – вроден дюстабанлизъм. Но този малък кусур Дон Жуанът прикриваше добре, защото никога не сваляше чорапите си в интимна компания.
Магическата мантра в свалките „Искаш ли да ти прочета приказка за лека нощ, кукло?“, действаше безотказно на по-леконравните студентки от блока и Яни грабеше с пълни шепи от така наречения „студентски живот“. На скромната възраст от 23 г. в тефтерчето му за бройки вече бяха прелистени няколко странички и това не се дължеше само на разкривения му и груб почерк. Неговите почитателки го бяха удостоили с помпозния и леко насмешлив прякор Дон Чорапко, заради момента с чорапите, разбира се. Но, да се върнем в столовата.
След като се убеди, че няма и грам месце в чинията, Яни, или Дон Чорапко, както бе по-известен, с унило движение мина на основното блюдо от мусака, естествено без кайма, и скоро отново потъна в меланхолията на тягостните си мисли.
Приближаващият край на охолния парти живот, заради предстящото завършване го караше да унива още повече. Купоните, свалките, мадамите, гуляйте, щуротийте, сдърпванията в дискотеките и всички дребни шмекерлъци, с които си бе взимал изпитите – нямаше да може да преживее раздялата с тях. Това щеше да бъде една малка смърт за него. Той се гласеше едва ли не за ада.
От интровертното съзерцание го извади образът на някакъв скитник, седнал в дъното на голямата трапезария. Съвсем незабележим, почти прозрачен, беше той. Явно влязъл да стопли премръзналите си крайници. Като бездомно куче се оглеждаше за някоя забравена чиния с огризки.
Макар че не беше светец, Яни Атанасов носеше латентна доброта дълбоко и навътре в себе си. След известно колебание той се реши на волното пожертвование да дари на окаяния човек невероятно редкия си млечно-воден десерт грис. Да му купи цяла порция не можеше, понеже му бавеха аванса, а в квартирата нямаше тоалетна хартия и трябваше да изхарчи последните си пари за този наложително необходим продукт. Яни тайно съжали, че така лекомислено е харчил за жени и късал салфетки в дискотеката миналата нощ, но таквоз беше положението. Пари нямаше за себе си, камо ли за някой друг.
Докато се накани да стане, за да направи своето коледно дарение, Атанасов беше изпреварен от черната осанка на младеж, нагизден в рокерски одежди, който мина покрай гладния бездомник и без да го погледне в очите му подхвърли с пренебрежение смачкана двулевка – толкова, колкото беше и купонът за стола.
– Е, май ме изпревариха. Няма смисъл да му давам десерта. Той вече си има за цял купон. Ще пирува. Яни загреба воднистия грис. Преживя като теле към 5 минути блудкавата смес, замисли се колко мрази специалността и работата си. И стана да си ходи…
През следните няколко дни Атанасов заместваше болния си колега Кольо Нежната революция на работа в спедиторската фирмичка, в която бачкаше почасово. После се освободи за ден-два, през които да отиде на лекции – малко да блесне в края на семестъра и да го запомнят, че цяла година не се беше вясвал.
Минавайки зад една от прилежащите постройки на Политехническия университ Яни отърка рамо в някакъв маркуч, който потропваше ведро с кубинки и потракваше с веригите на колана си. „Гле‘ай де ходиш, бе, метъл! – раздразнено се обърна той към наглеца. С учудване видя, че беше същият от стола. Едър тип с дълга черна грива, катинарче на муцуната, дебел врат и трътлест задник, натикан в тесни дънки. С пентаграм, окачен на ланец около врата и обърнат кръст, татуиран на дланта. Типичен демонопоклонник.
Металистът не остана равнодушен и, изглежда окуражен от дребния ръст на опонента, му изрева с мощен бас: „К‘ъв ти е проблема, уе, паляк?“. След което двете млади пуйчета леко се посдърпаха.
Туп… Неочаквано върху тях се стовари пикиращ във въздуха зеленикав, мазен, тежък половин тон, достолепен струг „Перун“. Някой каза – опаааа.
* * *
За разлика от друг път на автобусната спирка в 7:00 сутринта – там, откъдето Яни Атанасов тръгваше за работа към спедиторската фирма, нямаше жива душа. Това го озадачи, но още повече се учуди от факта, че след малко в сутрешния сумрак изникнаха, като от нищото, няколко белокоси старци на преклонна възраст, оглеждащи се с недоумение. Един туберкулозно бухащ чичка му кимна за добро утро. Зад гърба си Яни усети така ненавистната миризма на тютюнев дим рано сутрин. Обърна се, и какво да види – металистът, с който се бяха сбили до Политехниката, го гледаше настръхнало и изпускаше от устата си малки кълбета дим.
Автобусът пристигна точно по разписание, както никога досега. Чисто нов, ароматизиран и добре затоплен. Вътре обаче нямаше никой. Атанасов и метъл- маниакът влязоха и седнаха възможно най-далеч един от друг, а старците останаха да чакат на спирката – може би някой крайградски рейс до лозята извън града.
Пневматичните врати изфъскаха и рейсът потегли с комфортно свистене на метановия си двигател. Звучеше една от песните на Рут Колева. И двамата пътници веднага запушиха уши.
– Алоо, шофьорчето, аре моля ти се пусни нещо за душата. Глория, Ивана, може и Галена – излагате се градския транспорт! – провикна се Яни към шофьорската кабина след 5 минути непоносим шум по пътя.
– Вие българите все сте недоволни, бе, мама ви стара. От снабдяване ми отпуснаха перфектния транспортер с нисък процент вредни емисии, аудио уредба, даже и ароматизатор Ванилия, а на теб музиката не ти харесвала. Аман от вас, бе!!!
Всичко това Яни чу сякаш някой му шептеше в мозъка. От кабината се подаде смразяваща кръвта гледка – закачулена фигура с блестящи в тъмнотата на качулката демонични очи. Сега Атанасов забеляза и подпряната до шофьорската врата коса за косене на души. В главата му ребусът взе да се подрежда.
Младият покойник скочи към изхода и безпомощно започна да блъска. Беше като уловено за пръв път диво зайче– изплашено, треперещо и ранимо.
– Няма смисъл. Не можеш да избягаш. – му подвикна метълът, който междувременно се беше приближил към него. – И двамата сме мъртви. Такъв ти бил късметът.
– Отиваме на купон при Господаря на мрака. – поде някаква тъпа песничка в спонтанен пристъп на екзалтация той. Ще се кълчим до сутринтаааа. – продължи да си припява сатанистът, очевидно развеселен от очакваното посещение на Ада и паниката на Яни.
Още ошашавен, но с пробудените рефлекси на разярен бик, Яни замахна с един здрав десен прав към металиста, но без никакъв ефект, защото ръката му премина като холограмна проекция през трътлестия дългокос нечистоплътник.
Не му оставаше нищо друго, освен да се примири с пленничеството си в зловещия транспортер и да слуша песните на Рут Колева по пътя.
* * *
Душетранспортерът на Смъртта се носеше бясно по коридор номер 666 към ядрото на Земята, където се намират и централните адови комплекси. През цялото време надолу металът-сатанист бе извънредно ведър и заговори Яни само още веднъж, като му каза, че трябва да са благодарни, че климатикът работи, защото температурите по шосето варирали от 1300 до 5000 градуса и дори вече умрели от премазване, щели пак да умрат – този път от жегата.
Дългото пътуване завърши след няколко часа, когато качулатата Смърт стовари пасажерите си пред входа на Ада. Той бе опасан от непристъпната долина на Мрачната сянка – каньон, много по дълбок и обширен от този при река Колорадо, в който милиони измъчвани души с дребни прегрешения търпяха своите наказания. Докато двамата новопристигнали чакаха да бъдат поети от портиера и пазител на портите адови протодемон Бесарионис, метълът обясни на колегата си, че мъченията на грешниците от долината са разпределени по зони, определени съобразно тежестта на провиненията. Едни били осъдени като плантаторни работници, други – като миньори, трети изпълнявали друг вид каторжна дейност.
– Аз например, като начинаещ почитател на Нечестивия с безупречно окултно CV и няколко спиритични сеанса зад гърба си, отдавна съм си спечелил работното място на бригадир на грешници. Най-вероятно ще ми дадат страховита средновековна маска на инквизитор и ще ме пратят да ръководя някой трудов колектив с камшик в ръка. – А теб, хе-хе, сигурно ще те вкарат в денталния демонски институт, където младите демонозъболекари ще те ползват за учебен екземпляр. Ще се гърчиш доста, като се има предвид колко много „дяволски“ добри зъболекари бяха командировани на Земята, за да лекуват смъртните. На тяхно място постъпиха да следват нови, необлизани стажантчета.
Щом чу за възможността за работа, Яни Атанасов, който до този момент като че си беше глътнал езика, се опомни и в изобретателната му нашенска душица започна да се плете паяжината на изкусен службогонски план.
* * *
– Здравствуйте товарищи комсомолци. – протодемон Бесарионис накрая се появи,тътрузейки копита по осеяния с паваж от кокали адски тротоар. Удивително много приличаше на един земен тоталитарен лидер, може и да беше той – но Яни не успя да се сети кой беше тоя, защото бягаше често от часовете по история.
– И так, да видим що имаме във вашите досиета, молодци.
Пазителят на портите отвори две средно дебели папки с надпис ДЕЛО и зачете с леко помръдващи устни под съпровода на пръста си – Металист, един брой – от юноша е поклонник на Господаря. Така-така – продължи да чете – незначителни бели като дете, бил груб с баба си, подпалил като тийнейджър гаража на съседа – дотук върви добре.
– Какквооо! – Бесарионис се спря на абзац с голямо болдвано заглавие СВТОТАТСТВО от последнтата страница. Проява на милосърдие – дал на скитник по Коледа пари за храна. – Лошоооо, много лошо. Дай да видим атестация.
– Атестиращият препоръчва да се изпрати на южния адов склон, отвъд долината на Мрачната сянка, където има недостиг на пастири за личните стада добитък от тролски кози на Луцифер.
Туф. Протодемонът затвори папката и не обърна ни най-малко внимание на протестите на метъла.
– Но, аз – аз, аз – зазаеква дългокоското, аз редовно пусках силен нео метъл на съседите с изпити от общежитието и даже веднъж препиках вратата на домакинката леля Ирина. Дължите ми да съм бригадир с бич и страховита маска!
– Момче, ти си пълен кокошкар. Не ме занимавай повече с малките си детски пакости. Поверява ти си отговорната длъжност на пастир на тролски кози. Освен това, да знаеш, че леля Ирина е един от най-старателните ни нещатни сътрудници горе. Бъди благодарен, че не си разжалван още. – разгневи се протодемонът, като мустакът му се повдигаше заплашително от пуфтенето на разпалената му паст.
– А ти, ха-хо-хе – обърна се Бесарионис към Яни с нескрита ирония? Имаш ли някакви предпочитания къде искаш да прекараш мъченията си в пъкъла? Може би в харема със сукуби на шефа, или пък в шпионското му студио със скрити камери към душ кабините на манекенките от Виктория Сикрет?
– Аз искам да говоря с него за нещо. – каза смело Яни Атанасов. За да подкрепи желанието си с аргумент, той добави следното. – Имам важна информация за няколко диверсии, които ви готвят от Светлата страна и ще я дам само на Сатаната. На никой друг. Не се бъзикам!
– Хм, диверсия, казваш. Информация, казваш. – Мм-добре, може да ти уредим една аудиенция при Принца на мрака. Но, само да разбера, че се лигавиш нещо, ще получиш абонамент за целодневна запръжка в един от най-горещите казани на фелдфебел Берилиус – началникът на адската леярна. Мда. Хайде да те водя, пажалоста – изсумтя протодемонът-пазител.
* * *
От дверите на Ада до бърлогата на Луцифер имаше експресен път, предназначен за неговите приближени. Както и за спешната доставка на шоколадови дядоколедовци – любимият десерт на Лукавия и негова малка странност от известно време.
Знае се, че Козелът обожава швейцарски шоколад и мрази безкрайно много Коледата по обективни причини. В старанието си да му направи хубав подарък за юбилея от 6000 години миналата есен дясната му ръка архидемон Аазазел измисил тази дяволия с шоколадовите фигурки, имитирайки малчуганите от капиталистическите общества, които често отхапвали и изяждали главите на шоколадовите си, обгърнати в целофан, дядоколедовци, а тялото изхвъряли (атавизъм от канибалския архетип на човешката праистория според Карл Юнг и оня другия, кажете го, де, на езика ми е, ама!!!).
Така и Велзевул хапел ли хапел главите на коледните десерти, след всяко свое ядене. И съответно бил основен спонсор на шоколадиерниците в Алпите.
Пред пещерата на Шейтана стоеше на пост Звяра, познат предимно от евангелието на Йоан. Яни много се заинтригува от вида му защото този страж приличаше много на Ламята Спаска от народните приказки. Още повече му стана любопитно като я видя как си похапваше лакомо от една щайга с торсове на шоколадови дядоколедовци. Той поразпита водача си за тази неестествена чудатост и се впечатли много от прищявката със шоколада.
В чакалнята за покоите на Дявола не беше кой знае колко неприятно, като изключим музиката – дебютният албум на Рут Колева. Тук-таме по стените имаше картини и скулптури на Салвадор Дали и драсканици на Пикасо, както и творби на някакви други душевноболни авангардисти. Най-много се открояваше един непознат автопортрет на Ван Гог, който изобразяваше как именитият художник дъвче ухото си и си покарва с бохемско пиво.
Чакането след първите 10 минути стана повече от изнервящо. Яни Атанасов бе дошъл с добри намерения да си изпроси хубва работа, но след 20-тата изтекла минута във фоайето на Дявола той се зарече да му се качи на главата така, както побъркваше учителите си в прогимназията, но по много по-изобретателен и сатанински начин, съотвестващ на високия пост на мъчителя му.
– Ще ми пуска Рут Колева, тоя! Т‘ва си е повече от изгаряне на кладата. Предпочитам казан с лава.
Накрая секретарката Горгона Медуза го повика да влезе. Атанасов не я огледа добре, защото се сети от един холивудски филм, че имаше нещо гнило в погледа й, свързано с мъчително и болезнено вкаменяване, пък и така го цепеше главата от Рут.
– Ааа, ти ли си доносникът – чу се гласът на Рогатия и в тона му се четеше нескрита апатия. Той бе висок към 1.65, с кози крака, дълга опашка, завършваща с триъгълник, и извити зад главата рога. Лицето му – няма да повярвате, но във физиономията беше наказан от бога, пълна трагикомедия – все едно че гледате клепоухия близнак на Уди Алън. Очила с двойни диоптри и дебели рогови рамки, рядка коса, прикриваща лустросана като църковно кубе плешивина и възможно най-тъпоумното изражение, което може да има изобщо някой, различен от тапир. По-авторитетен вид му придаваше само вампирската пелерина и часовника Картие на дясната ръка. – Влизай, настанявай се. – подкани госта си Луцифер.
Младият службогонец се настани тежкарски в едно удобно кресло и набързо огледа кабинета. На рафта по стената имаше матрьошки с лика на Путин, Ленин , Мао, Хитлер и разни други диктатори. До камината едно малко демонче разпалваше огъня с новите броеве на вестник Шарли Ебдо. На вратата беше окачена дарц мишена със снимка на папата. Голям смях. Нищо не направи по-ярко впечатление на госта, отколкото портретът на Рут Колева върху писалището.
Като че ли свръхестественият повелител на подземното царство предугади мислите му и каза: – Е-хе-хе, това ли – знам, знам – и аз едва издържам на музиката й, но няма как – единствена племеничка ми е и все някой трябва да уважи таланта й. Затова тормозя и обслужващия персонал с нея. За разлика от работата или дома си, синко, човекът или дяволът, няма значение, не може сам да си избере роднините – Е-хе-хе. Знаеш как е…
– А сега, кажи ми за какъв заговор става въпрос, че ме заинтригува. Всъщност, – промърмори с гъгнещия си глас Сатана, откъде си ти, приятелю? – и с тези думи разтвори папката с надпис ДЕЛО, донесена му от портиера Бесарионис.
– Ъъмм, нямаш сериозна злодейска школовка, като ти гледам досието. България, значи! Интересно. Чувал съм, че българите сте по-големи дяволи и от нас. Е-хе-хе. Какво пише тук докалдващият? – майстор 7-ми дан в прабългарското изкуство на Цаката на хитростта. Брей, това пък какво е?
– Кажи сега, кой ми мисли злото, или доброто, както и да е – малко е объркващо, нали разбираш.
Без да губи самообладание, така самоуверен сякаш е на изпит по философия на спедицията и в джобчето му дрънкат пищовчета, а в тъпанчето му припуква магнитна слушалка, Атанасов започна. – Виж, ся, чичо Сатана, аз нямам кой знае к‘ва информация за заговора на доброто, освен за дежурните им действия по спасяването на застрашените видове в природата, строежа на сиропиталища и изнамирането на нов месия, но мога да ти предложа превъзходните си услуги като служител по изкушението. Така ще подсилим Тъмната страна още повече и никаква диверсия няма да ви спре.
Сатаната изкриви уста в тънка усмивка и се почеса леко по брадавичката на брадичката. Продължи да слуша.
– Отдавна си търся хубава работа, в която да мога да разгърна уменията си. Тук Яни реши да поукраси малко земния си път, понеже умря циганката, дето го хвалеше.
От CV-то ми, което не нося, си личи, че не съм света вода ненапита. Още като бях в детската градина изгорих библията на съседчето Цецко, син на заклети дъновисти. Сега е непоправим наркоман и обмисля самойбийство. Аз съм несравним мошеник, особено на белот и кент купе. Веднъж пък, като малък, откраднах свещи от църквата и ги продадох на едни лели. После звъннах на розов телефон с парите и с какичката си говорихме мръсотии. Както виждаш съм цапнат и в устата. На фрийстайл батъл бия Татяна Дончева. Дай да подпишем един договор и да ме пращаш горе да бачкам, а?
– Синко, напомняш ми на един мой стар пенсионирал се служител – Сен Жермен. Навярно не си чувал за него, но имаш някои от същите качества. Мислил ли си за кариера в политиката?
– Не, но мога да опитам. – отговори несигурно Атанасов. Всичко с времето си обаче. Политиката е много мръсна работа. Ти ме пусни да поживея още година-две в Студентския град, пък ще видиш колко неопетнени гълъбици ще покваря с чара си. Нали тялото ми още си е цяло и все така неустоимо – със стария си имидж и някоя магическа дяволия цял Студентски град ще ми завижда, като на Устата.
– Хер Атанасов, но това е невъзможно. Няма как да те върна в тялото ти. То е безжизнен труп, храна за земните твари. Не съм Христос, че да те възкреся. Не можеш и да се преродиш. Онези гадове илюминатите пускат от Нова година плана си за Нов световен ред в действие и задействат депопулацията на Земята. Знаеш ли какво ще последва? Ще обгазяват с изпускани от пътническите самолети контрацептивни химикали. Само малцина избрани рептилни хибриди със специално раздадени антидоти ще могат да имат деца. Още се чудим с колегата от горе как да противодействаме на тези технологични злодеи на новото време. Иначе губим клиентите си и буквално загиваме.
Лукавият продължи с изложението, видимо притеснен от споделеното: – Има един начин. Ще те пуснем да се вселиш в тялото на някой луд. Техниката за изпъждане на душата му лесно ще я научиш. И после можеш да почнеш работа. Съгласен ли си?
– Не ми харесва, че няма да съм си в моето тяло, но щом само така мога да се върна на земята – добре.
Атанасов и Лукавия стиснаха ръце. Остана само да подпишат трудовия договор. За пъкленото си дело сред студентките Яни получаваше правото на представителни разходи плюс луксозна квартира с джакузи. Дяволът обаче си я дявол. Пробута му граждански договор без осигуровки и с точкова система за получения хонорар. По една изкушена душа всяка седмица през времето на изпитателния срок от половин година. После, по две, а след две години – ще-не ще, влизане в политиката. В партия националистическа по избор.
Яни от своя страна не остана по-назад. Той се подписа с фалшивия си подпис и умишлено се направи на разсеян по време на клетвата във вярност, като нарочно изфъфли не „заклевам се в Сатаната“, а „заклевам се в басмата“. Беше си сключил и пръстите на ръката.
* * *
Двете години за Яни минаха бързо и неусетно. С приближаването на датата за стартиране на политическа кариера бъдещият популист се укри. По най-актуална информация на нечестивите шпионски служби на Ада е забелязан да минава западната граница на страната си с фалшив паспорт, заедно с група мигранти от Близкия Изток. В Белград обикалял известно време централния пазар, дегизиран като продавач на дискографията на Рут Колева. Във Виена пък излязла на пазара книгата бестселър „20 съвета как да прецакакате Луцифер“ от някой си Дон Чорапко. От нея били продадени 3 милиона копия. Демоните успели да проследят парите до сметки в Швейцария на офшорната фирма от Гибралтар „Яни – Ей – груп – дубълве“. Тя била и притежател на дяловия пакет от акции на любимия производител на шоколадови дядоколедовци на Дявола. Но фирмата „Яни – Ей – груп – дубълве“ била от своя страна била собственост на други две офшорки, регистрирани в Антигуа и Барбуда, и на свой ред притежавани от две очевидно подставени лица – шамана на бушменското племе кгатле от Ботсвана и един скитащ жрец на аборигените от пустинята Гибсън в Австралия.
Дотам стигнали силите на демоничните следователи, защото шаманите бушмен и абориген знаели много опасни и по инквизиторски жестоки заклинания срещу съществата от отвъдното и нямало как да бъдат притиснати да кажат къде е Яни.
Така по горния свят полека тръгна легендата за непобедимия дух на Яни Атанасов – човекът, който излъга Дявола. Така, както я чух от, ви разказах тази история и аз, клетият бачкатор в спедиторска фирма Еконт, Кольо, по прякор Нежната революция..
The President of the Galaxy 