Онези светлини в небето

Както винаги, вечерта над Пивот се спуска плавно и красиво. В онзи горещ летен ден на 1994 г.  всичко в града е спокойно, докато и последните лъчи на слънцето не се скриват зад хоризонта. Без да издава нищо, съвсем в реда на нещата, небето отново потъмнява до черно синьо, заприличвайки  на своя близнак – дълбокото  море в близост до града.

Хладен въздух застила нагорещените през деня двуетажни къщички на Пивот. Те са правени като че ли на конвейр и са редени като на шахматна дъска. Гордите стопани на тези бижута на средната класа могат да се похвалят със озеленен преден двор, ниски бели огради, гараж и окачен над вратата му баскетболен кош. Улиците в Пивот са добре поддържани. Чисти и гладко асфалтирани. На покривите на повечето домове триумфално се вее националният флаг, който пази спокойния сън на своите подопечни с мощната енергийна защита на извезаните си звезди.

Закъснелите морски птици по крайбрежието бързат да се приберат по местата си за нощуване и хвърлят тревожни сенки по стените на морския фар и индустриалните здания в покрайнините. Чайките обаче нямат национален флаг и свръхзвукова ескадрила от изтребители F 35, които да ги пазят. Те се осланят на инстинктите и усещат, че в това привидно блаженство над тях се спуска опасност. Полъхът на вятъра пръв я подсказва. Той носи вибрациите на заплахата.

От съседната на морския фар гора, разприказвани от вечерния бриз, се чуват за сетен път странните разговори на стогодишни исполини. Това са широколистни дървета, които протягат разкривените си ръце нагоре, сякаш да предупредят скитниците в небесната шир да не доближават. Клоните им са силни и с тях удрят безпощадно.

Преди да легне в грижовно оправеното от майка му легло, на прозореца на детската си стая в една от къщите на Пивот се показва Ник и вперва поглед в звездното небе. Ник е 13-годишно хлапе с чуплива светла коса, оформена в прическа тип паничка. Облечен е с тениска на Чикаго булс, има вредния навик да носи кецовете си вкъщи и обича да играе баскетбол на двора с баща си. Като изключим това стандартно описание, той е с доста причудливи интереси. Поне така казват всички, които го познават.

Една от странностите му, може би най-странната, е че вярва в извънземни. По стените на стаята му са залепени плакати от научно-фантастични филми, показващи летящи дискове и посетители от други измерения, лигави чудовища и стърчащи разполовени трупове от устите им. А над леглото му е окачена  изключително подробна таблица, изобразяваща всички видове пришълци, идвали на Земята още от времето на егиептските фараоните та чак до ден днешен  – все люспести гадове с големи глави и дълбоки черни очи.

Скоро в стаята на Ник с войнствената крачка на майор от военноморските сили ще влезе майка му и ще изкомандва решително: „Всички по леглата“ – но преди нея там се промъква малкото братче на Ник – Боби.

Дребничкият Боби боязливо и без да поглежда минава през страховитите плакати с извънземни и чудовища и се шмугва под рамото на батко си.

– Пак ли гледаш за марцианци, Ники? – обръща нагоре блесналите си очички Боби.

Ник отлепя поглед от простора, усмихва се и поставя длан върху главата на брат си като му разрошва бухналата черна коса с бащински жест.

– Не са марцианци, дребен, а сивите. Високи са точно колкото теб, но имат огромни глави, дълги до земята ръце и черни очи на бухал.

– А за какво са им такива големи главите, Ники? – задава за пореден път любимия си въпрос Боби, макар да е чувал историята десетки пъти.

– За да могат да пилотират корабите си със силата на мисълта, дребен. Те владеят така добре психическата енергия, че могат да задвижат летящия си диск само с една мисъл и да пътуват така стотици хиляди мили. 

– Ама, наистина ли е така, Ники?

– О, да – отвърща повече от убеден Ник и подхваща това, в което е по-добър дори и от баскетбола. Да говори за извънземните. 

– Но и те се изморяват, Бобсън, защото Вселената е огромно място. И затова им трябва много, много мозъчна енергия. Затова идват на Земята… И когато срещнат някой беззащитен, като теб, поглеждат го с огромните си черни очи и за две секунди  го хипнотизират.

– И какво става после, братле? Като те хипетезират, какво става? – търси си белята Боби.

– Е, как какво! Нали знаеш?

– Не, не! Не знам. Нещо не помня – подхилква се Боби, очакващ с нетърпение завършека на страшната история за лека нощ.

Ник хваща братчето си с две ръце за главата и я стиска здраво с думите:

– Изпиват ти мозъкааааа, дребен. Изсмукват го през ушите. И после си облизват пръстите от кеф. 

В този момент малкият Боби  се разпищява силно и хуква да се крие на единственото сигурно място в къщата – под завивките на леглото в стаята си, намираща се срещу тази на Ник.

Ник вече се е съгласил да играе любимата игра на малкото си братче и се превъплащава в ролята на хищен извънземен мозъкоядец. С бавни тежки стъпки той влиза в стаята на Боби. Драска с нокти по вратата. Съска на змийски език. Издава гърлени звуци. А малкият Бобсън пищи ли пищи.

– Децаааа – чува се гласът на майка им.  Тя се качва по стълбите към тях.

– Всички земляни и извънземни по леглата, моля. И Ник, спри да пълниш главата на брат си с глупости.

Вечерната емисия новини с дежурните вести за кризата в Близкия изток,  финансовите пазари по света и стрелбата на уличните банди по Западнато крайбрежие отдавна е минала. Светлинките в Пивот, гледан от птичи поглед, една по една гаснат, докато не се възцарява пълен мрак.

И от утробата на мрака се ражда чудовище.

Три летящи диска, досущ като онези от плакатите в стаята на Ник, захождат за спускане над градчето. Пилотите им явно нямат добър опит със земната гравитация. Един от неидентифицираните летящи обекти се заплита в армията вятърни турбини, размахващи витла на голото поле в северната част на града. Чува се страховит скърцащ звук. Кучетата в Пивот се разлайват бясно. По крайбрежието спящите морски птици изпадат в паника. Клоните на дърветата в гората пращят заканително.

Перките на две турбини са разкривени до неузнаваемост, но летящият диск е невредим. Извънземната армада не се отказва заради катастрофата и продължава захода към града. Трите диска застиват хоризонтално на 10-тина метра от земята над района от Пивот, където живеят Ник и Боби. Подреждат се в триъгълна формация.

След кратко затишие, от небето над белите мирни къщурки се процежда дразнещ звук, като от скърцане с нокти върху черна тебеширена дъска. Звукът постепенно се усилва.

Хората излизат от къщите си по пижами. Децата и жените се държат за ушите. Някои от мъжете са грабнали бухалки, други имат в ръцете си огнестрелни оръжия. Всеки се пита какво става.

Съседът на семейството на Ник  изкарва на улицата кръвожадния си питбул Хълк. Кучето е с размерите на малък санбернар и е толкова злобно, че нито едно дете от квартала не смее да доближи двора на стопанина му. Хълк лае ожесточено към дисковете и от устата му излиза пяна. Собственикът му – мускулест татуиран мъжага –  едва го удържа на веригата му. 

Вечно пияният Джим от края на улицата също е излязъл да разбере каква е тази врява. Очите му се разширяват от почуда, когато вижда извънземните кораби. Той вади бутилка уиски от задния джоб на гащеризона си. Вдига я по посока на дисковете и крещи силно: Пия за вас, приятели от Сириус. И Бог да благослови страната ни.

Изведнъж цялото небе над града се озарява от три  ослепително ярки светлини с цвета на северното сияние. Трите НЛО диска са източникът й. Красиво е и хората не могат да откъснат поглед от тях. Светлините скоро се обединяват в една хипнотична зелена пелена, която се спуска надолу и надолу, докато не обгръща целия град.  Дразнещият звук започва да притихва. Всички на улицата стоят като препарирани и не помръдват. В домовете на Пивот също всичко е спряло на пауза. Сякаш времето е изключено с копче. 

Чува се само настървеният лай на кучето Хълк и нищо друго. 

НЛО корабите се снишават все повече и повече…

Както винаги, сутринта над Пивот се издига плавно и красиво. В тази прохладна дъхава утрин на лятото на 1994 г.  всичко в града е спокойно. Така спокойно, както и през всички онези прекрасни и блажени години за градчето, започнали с ерата на просперитета  след Втората световна война. Тогава бе сключен и  40-годишният договор за защита на цивилните, подписан между президента Айк и сивите от Зета Ретикули. Договор, който изтича през 1994 г.

Първите парещи лъчи на слънцето надничат от хоризонта и неканени влизат през прозорците на малките двуетажни къщички, правени по конвейр и редени като на шахматна дъска. Без да издава нищо от случилото се предната нощ, съвсем в реда на нещата, небето отново става  светло синьо, заприличвайки  на своя близнак – чистото море в близост до града.

Преди да седне да закусва на масата, грижовна оправена от майка му в трапезарията на долния етаж, на прозореца на детската си стая се показва Ник. Той вперва поглед в синьото небе.  Прозява се дълбоко и протяга ръце нагоре. Спането очеводно не му стигна. Все още си мисли за съня си от снощи – летящи дискове, зелената светлина, сивите навсякъде по улицата,  медицинските процедури със съседите (както при фермери, които наглеждат добитъка си)  – това напълно прилича на обичайните му сънища, но все пак бе толкова реално – като далечен спомен. Внезапно Ник се втренчва в ръката си.  Забелязва малка дупчица на китката. Правена като че ли от игла.

В този момент в стаята влиза братчето му –  дребничкият Боби. Целият пребледнял, Боби  се пъхва под рамото на батко си. Поглежда го с унилите си очи и казва:

 – Хей, Ники, какви бяха онези светлини в небето?

– К-к-какво каза, дребен?

Долу на улицата мускулестият съсед с татуировките вика и проклина безспир. Ник се вглежда в него и не може да повярва на очите си. Проснат на земята лежи питбулът Хълк. Огромната му глава се търкаля наблизо.

В края на улицата вечно пияният Джим  е излязъл необичайно рано. Без да отпива, той държи пълна бутилка с уиски  по посока на небето и не престава да си мънка нещо под носа. Разбират се само последните му думи: “ И Бог да благослови страната ни.“

Рептилът на Галактиката