Момчето крадешком се огледа около себе си. По пустия училищен двор няма жива душа. То подкара багажната количка към физкултурния салон. Слабите му ръце за миг се изгъват, докато качва количката по десетината реда стъпала към вратата на салона. Настръхва. Колкото и да внимава, усеща, че вдига лек шум с тракащите колелца. Краката му треперят. От челото му се спуска струйка пот. Горещо е.
В ранното юлско утро и училищният двор, и училищна сграда са пусти. Тук са само чистачките, но те са далеч от полезрението момче, което се промъква. Отдават се на заслужена почивка с кафе, цигарки и сладки приказки в стаичката за персонала от другата страна на игрищата.
Спортните игрища и физкултурният салон заемат централно място в училищния ансамбъл. Макар и леко западнали, площадките за спорт идеално функционират за нуждите на учениците. Футболните, баскетболните и волейболните игрища рядко остават празни. В този ден те отново ще се изпълнят с деца, но по-късно, през хладната късна част на деня. За разлика от тях класните стаи са призрачно празни и ще останат необитаеми чак до есента. Дотогава обаче има много време. Времето на лятната ваканция, което е свободно за детските игри и приключенията; време, изпълнено със следобедната протяжност под сенките на кестените и копнежите по първото влюбване; време, натежало от жегата и нехаещо за изненадите, които подготвя съдбата.
Салонът по физическо обикновено е отворен и почистен в седем сутринта. Спортната зала очаква своите любими посетители за летните им занимания и тренировки, но, разбира се в седем е още рано и няма никой. Рано е и за треньора хер Петров, пълничък бивш състезател по борба, който през лятото е длъжен да надзирава малките спортисти с работно време чааак след обедните новини.
Незнайно защо двама от питомниците му са подранили…
Единият от тях влиза през масивната метална врата и тегли пазарска количка. Другият го чака в „мъжката съблекалня“. Помещението сега е спокойно, но в учебно време е истинска светая светих за тормоз над зубърите. На това място подрастващите мъжкари алфа суетно се ежат един на друг и демонстрират силите на пилешките си мускулчета върху нещастните жертви-изтривалки, попаднали в лапите им. А това от незапомнени времена са все умници с големи диоптри и пълно шест по всички предмети, освен по физическо.
Чакащото момче в съблекалнята също има напрегнат вид. То седи на една от пейките и подсвирква познатата мелодия от сериала за ФБР агентите, който дават късно по телевизията. Към изпълнението си момчето добавя и барабанене по едно от високите стоманено сиви шкафчета за спортни принадлежности, прикрепени към стените. Фигурата на момчето е слаба и издължена. То все още е запазило невинното детско излъчване, с което връстниците му вече се сбогуват. Челото му се скрива зад пластове буйна червеникава коса, като че посадена на скалпа му като каска, а нахлузените на носа и залепени с тиксо по средата очила са първото нещо структуро определящо нещо, което човек забелязва в него.
Шумът от колелата на товарната количка прекъсва нервната „симфония“.
– О, дойде значи – обърна се червенокосия към запотения си посетител – момчето от стълбите с количката.
То е по-дребничко, също доста слабо – с ръце и крака като клечки за зъби, сякаш нарисувани от малко дете; има сламена коса и светъл тънък мъх по горната устна, наместо мустачките, които вече са наболи при навлизащите в пубертета му набори. Лицето му е слабо, жълто и луничаво, прилично на лимон, на който са инсталирани големи като пеленгатори уши.
– Вече си казах, че не ти стиска и си ме оставял сам да се оправям. Я, това ли е возилото на баба ти? – червенокосият пое превозното средство и се качиотгоре му, за да го тества за стабилност.
– Колко кила издържа, знаеш ли?
– Шшшт, полека, не викай! Не съм спал цяла нощ – нервничи русият с количката. Чак на сутринта успях да дремнах малко, но ме сепна кошмар. Дай да караме, ъъъ, стоката и после дим да ни няма. Давай, че жегата е адска… И по миризмата дори могат да ни спипат.
– Споко, бе, мой! – потупа го братски по рамото очилатият. Така става като не гледаш хоррор филмчета – ех-хе-хе – слаби са ти нервичките и после сънуваш кошмари. Аз пък спах катоооо къпан. Не помня откога не съм бил толкова споко ..(прозява се, разтърквайки очи) ..еееен! Аре, давай да караме, ъъ, стоката, към, ъъъ, пазара.
Двете момчета бавно отварят шкафче номер 13 и със суетня поемат обемното му съдържание, което трябва да напъхат в пазарската количка, взета на заем от бабата на Ивайло – отдавнашен и най-верен приятел на издължения червенокос очилатко Тихомир. И двамата ученици в 7-ми „Бе“ клас на 13-то градско училище.
Те не забелязват, че още един чифт очи стават свидетел на тайното рандеву във физкултурната съблекалня. Две някога хубави и чисти очи, чийто странен жълтеникав блясък се впива в тях от прозорчето на олющената стена. Чифт очи, нереално жълти, магично кехлибарени, останали от една отдавна погубена душа. За тях от край време големите ученици разказват страховити истории на по-малките.
**************
Да си в седми клас е невероятна възраст.
Ивайло, Тихомир и съучениците им не го разбираха. Уморените им учители, свикнали на какви ли не издевателства над крехката си човешка природа също не го съзнаваха. Родителите на самите ученици, улисани в ежедневните грижи за дома и хляба, замислени за бъдещото препитание на потомството и проблемите в службата – и те не го усещаха, макар че често с изненада възкликваха – „А, абе, я колко бързо си пораснал, бе, комсомолец!“.
Седми клас е възраст характеризираща се с бърз растеж, с разцвет на умствените и физическите сили, с промяна. Време, в което моментите за изява и доказване на превъзходството са ежедневие. Период, в който тялото е неуморно и пращи от енергия. Хормоните бушуват и подбуждат непреодолими сигнали към всички органи и системи на физиката. Кръвта кипи, чувствата са наситени, а доброто настроение и смеха са всекидневни другари, освен когато отстъпят внезапно мястото си на необуздания гняв и така характерната за децата крайна жестокост.
В седми клас жизнената сила струи от всяко движение на превръщащите се в личности деца и не оставя място за бездействие, камо ли пък време за почивка пред телевизора. Когато си на 12-13 години и живееш в малък работнически квартал, нищо не е така сиво, както го виждат възрастните.
А компаниите, компаниите са най-хубавото нещо. Освен това те са големи. Те са самородно общество, носещо в себе си първичните белези на всяка друга социална единица, обитавала някога широкия бял свят. В тях има явни и скрити врагове. В тях се разменят тайни погледи между момичета и момчета, както и първите целувки. В тях завистта разяжда отрано характери и съдби. Там се учат най-важните етични правила. В тези компании се коват лидерите и аутсайдерите на живота.
В подобна компания бяха Ивайло и Тихомир, героите на тази история.
Тяхната компания се бе формирала постепенно в продължение на година или две, по съседски или съученически принцип. В нея постоянно се вливаха други деца от околността. Повечето бяха като Иво и Тишо – добри ученици, скромни по характер и забавни. Някои се задържаха дълго в компанията, а други изчезваха или се присъединяваха към съседните детски протообщества. Групата на Ивайло и Тихомир обаче бе по-добра от останалите, поради това, че в нея членуваха и няколко момичета, а съотношението между Марс и Венера бе разделено по равно. Ивайло и Тихомир смятаха своята компания за най-готината на света, защото в един прекрасен пролетен ден, когато времето навън стана подходящо да излязат за игра и момичета, техните приятелки от съседния клас Мирослава, Симона и Петя доведоха Пламена. Онази Пламена от училището на богаташите в центъра, за която толкова пъти бяха питали: „Хубава ли е, хубава ли е?“. За нея и за нейната хубост само бяха чували, но сега за пръв път се запознаха с нея.
В този чуден ден двамата приятели окончателно се откъснаха от детското и поеха по пътя на промяната си в млади мъже, в джентълмени, за които вече бе недопустимо да ударят момиче нито с цвете, нито дори със саксия.
В грациалните черти и изящните движения на Пламена, в смеха й, в струящата от нея женственост Ивайло и Тихомир намериха своята муза, своята вълшебна фея от приказките, своята хубава Елена, за която бяха готови да се борят цял живот и дори да загинат геройски под стените на Илион…
Копнежът по Пламена неусетно ги извади от равновесие и те започнаха да се държат коренно различно.
Слабичкият, свит и притеснителен Ивайло за нула време стана наперен пуяк и взе да се пъчи с енциклопедичните си знания в присъствието на ефирното девойче, с цел да блесне като същински продължител на Наполеоновия гений. Когато се убеди, че това не работи и е скучно, той се превърна в яростен питбул при глупавите момчешки схватки с приятелите си „петлета“, само и само тя да го забележи. Ивайло започна да си слага парфюм, купи си пяна за коса и възприе стила и маниерите на модерните сред момичетата красавци от американските бой банди.
Какво да кажем за Тихомир – издължения червенокос кълвач със счупените очила, който също стана някак си доста по-суетен, реши да събира пари за контактни лещи, а всяка негова шега, докато Пламена бе наоколо, се получаваше два пъти по-остроумна и смешна. Комплиментите които й правеше, пък, аха, аха и на няколко пъти дори да засенчат поезията на най-изтънчените и лирични стихоплетци.
Самата Пламена беше будно и нежно момиче с изящна фигура. Имаше кафеникава коса и искряща усмивка ледоразбивач, манекенска походка и спиращи дъха спортни извивки на тялото. И при това пълна отличничка. Тя живееше малко по-далеч от обичайното място за събиране на компанията, което автоматически превръщаше двамата най-добри приятели Ивайло и Тихомир в непримирими конкуренти за това кой да я изпрати до дома й. За щастие Пламена винаги оставаше загадъчно равнодушна към усилията на обожателите си, и мъдро предлагаше заедно да я ескортират.
***************
Злодеите, убийците, изнасилвачите…, престъпниците в нашия свят, като цяло, не са се материализирали в нашето измерение като завършени злосторници през отваряща се всяка година на Хелоуин дупка във време-пространството. Някога те също са били деца. Малки, лоши деца, които под влиянието на едно или друго, на тъмна патология, лош ген, или баща-кретен, са формирали психиката и характера си в разрез с повелите от християнското неделното училище. Повечето от тези малки гадове знаят забранените за добрите дечица думи и жестове още от времето, когато са минавали прави под масата, рано са започнали да пушат цигари и често мъчат животинки за удоволствие.
В квартала на Ивайло и Тихомир имаше немалко такива екземпляри, събрани от естествения закон на привличащото се подобно в банди. А една от най-лошите банди, която ужасяваше безкрайно много Ивайло и Тихомир, беше тази на техния съученик Иван Димитров – здраво и охранено добиче с триъгълни плещи и квадратна глава.
Иван Димитров беше трътлест грубиян, който в бъдеще със сигурност щеше да се превърне или в уличен бияч с алкохолни проблеми, или в успешен и добре облечен бизнемен, самодоволно търкащ с дебелия си задник тапицираните кресла в някой борд на директорите, обграден от много, ама много пари, коли и красиви жени.
Отношенията на кварталните грубияни с Ивайло и Тихомир не бяха чак толкова зле след училище. За късмет техният „Велик инквизитор“ Иван Димитров в повечето пъти се навърташе с отвратителните тлъсти, уригващи се свине от бандата му само около своя блок, който, за щастие, беше далеч от местообитанието на Ивайло-Тихомировата компания.
Лошото ставаше в учебно време. Тогава настъпваше царството на джунглата и училищния произвол. През междучасията, и понякога в часовете, особено при учителите, които нямаха умението и волята да наложат дисциплина в клас, се разиграваха сцени от Световната федерация по кеч и шампионатите „Разбиване“ и „Първична сила“. В тези сцени на кастинга за ролята на спаринг партньори на носителя на шампионския пояс – Иван Димитров, принудително бяха избирани Ивайло и Тихомир.
Шамари, запалки, чумбери, спъвания, мечки в снега, изобилие от борчески хватки, по някой ритник и други разнообразни гаври бяха част от ежедневното меню, което къдравоглавият и як като бивол Иван и кортежът му сервираха на двамата сбутани приятели в опит да излеят навън дяволския си прилив на енергия.
Родени жертви, Ивайло и Тихомир отдавна трябваше да направят решителна и смела крачка напред в израстването си като личности. Трябваше да се противопоставят и да се опълчат. Голяма крачка, според тях, която постоянно отлагаха за утре или вдругиден. И така, ден след ден, час след час, минута след минута тормозът над тях продължаваше.
Докато един ден…
Един ден Иван Димитров навлезе по-навътре в жизненото пространство на Ивайло-Тихомировата компания с амбицията на завоевател от ранга на Александър Македонски, и ги удари там, където болеше най-много. Започна да се навърта около Пламена.
Все по често в извънкласно време недодяланият „дон Жуан“ Иван и сбирщината му от изпускащи летални газове дебили се натрисаха изневиделица на обичайното място за срещи на Ивайло, Тихомир, техните приятели и най-вече приятелки. Гаднярите редовно манифестираха мачовските си обноски пред момичетата чрез фукане и неприлични намеци. Увъртайки се около нежната част на компанията, целта им беше повече от ясна – да отговорят на грубите нагони и първичните си подтици по животински. Горките девойчета, те напразно очакваха защита от своите приятелите-обитаци Тихомир, Ивайло, Мирослав и Добчо. Не помогна нито пасивната съпротива чрез тотално игнориране на нахалните разгонени глигани, нито неколкократната смяна на мястото за срещи на компанията.
И така, адът за двамата приятели експанзира от паник стаите за мъчения в училище към между блоковото пространство на квартал Казински. Може да се каже, че терорът стана целодневен, защото, за да се представи като истински мачо пред Пламена, Иван Димитров се превръщаше в „пръхтящ и издищаш вулканична пепел Минотавър“ пред недостойните женчовци около нея и ги унижаваше безчовечно.
Целта на къдравоглавият нерез бе повече от ясна. Той искаше да уязви благословените с нежното момичешко внимание конкуренти и така да спечели почитанието на самката. Нападките Ивайло и Тихомир можеха да преглътнат стоически, както винаги, толкова бяха изтърпели досега. Но да ги унижават пред тяхната муза, да се опитват да осквернят тяхната богиня, да похитят тяхната хубава Пламена – това бе вече равносилно на светотатство и основателна причина за повеждането на нова Троянска война.
Мисълта за мерзостите на Иван Димитров ги караше скришом да стискат юмруци и всяка вечер преди да заспят да мечтаят как го наказват зверски заедно с тайфата му неандарталци. Как ги надвиват решително и бляскаво, като в най-ожесточените схватки от турнирите по американски кеч, когато омаломощеният и благороден рицар-кечист отвръща с изумителна сила на удара на злодеите и изненадващо удържа поредната си славна победа.
………………
Лятото дойде изведнъж. Дните навън започнаха да стават все по-дълги и по-горещи. За сметка на това пък прохладните нощи предразполагаха момичетата да остават до все по-късно. А отшумяването на дневната какафония и глъчка, в съчетание със задушевната романтика на осветление над пейките в близката градинка и песента на щурците караха девойчетата да се отпускат и омекват като пластелин в компанията на кавалерите им.
В групичката с равноделно съотношение момичета/ момчета се събра и първата влюбена двойка млади гаджета. Това бяха, колкото и смешно да звучеше, Мирослав и Мирослава. Куражът в издължения, едър и скован колкото 400 килограмово муле математик Мирослав Магарето, съученик на Ивайло и Тихомир, винаги беше доста повечко отколкото на другите обитаци от компанията. Толкова повечко, че да се реши на най-смелата постъпка – да предложи „гаджеосване“ на момиче.
С приближаването на лятната ваканция надеждите на Ивайло и Тихомир за скорошно спасение от уригващата се свинска чета на Иван Димитров се засилваха. Те добре знаеха, че повечето прасета в човешки облик редовно си заминават на село през летните ваканции. По селата примитивите намираха изява на неградската си природа и закаляваха грубите си обноски с разнообразен селски труд, пасене на семейните стада от едър и дребен рогат добитък и вечерни частни уроци по етикция „на маса“ от дъртите пияници в Хоремага.
Лека-полека настъпи краят на учебния срок. Годишните оценки бяха оформени, а на задните страници в бележниците на Ивайло и Тихомир се занизаха завъртулки от шестици и още шестици. Единствено петиците по физическо разваляха строя равнис-мирно на отличните оценки, но Ивайло и Тихомир имаха план как да ги поправят. През лятната ваканция си обещаха да ходят редовно на извънкласните занимания при треньора по борба Петров, където да усъвършенстват спортните си умения, евентуално да заякнат за бъдещата си схватка с Иван чрез уроци по кеч при хер Петров, и в крайна сметка да увеличат годишните си оценки по спорт.
………………..
Дългоочакваният последен учебен ден най-накрая се сбъдна. Финалният звънец би с тържествено величие, за да извести опразващите училищната сграда деца, че на есен, когато се завърнат, те ще бъдат доста по-различни, невероятно пораснали за двата месеца извън кошера-майка и дори помъдрели от преживените патила. Някои нямаше да се върнат повече в училището, което 8 години бе за тях втори дом, пристъпвайки в следващия етап на образованието си – гимназията. Други щяха да излязат като деца, и да се завърнат като юноши.
Една нощ, незнайно коя от целия космически безкрай на започващите летни и щастливи дни за Ивайло-Тихомировата компания, приятелите се бяха събрали в прохладата на близката до квартал Казински градинка и разпускаха с лафчета след изморителните игри привечер:
– Абе, Мирослава – подвикна Тихомир към изгората на Миро Магарето, – баща ти има ли мустаци?
– Не, що, зачуди се тя, а гаджето й изведнъж се накокошини и тръгна заплашително към Тихомир.
– Ааа, значи съм видял майка ти – хи хи хи, захили се като пача Тишо на успешно станалата шега и ловко избяга от засилилия се към него тромав Мирослав.
– Хайде, предложи Пламена, да си разказваме страшни истории. Знаете ли онази за Дама Пика и Валето Спатия?
– Ааа, тъпо, викна някой от групичката.
– Чакай, чакай, прекъсна я Тихомир, чакайте да ви кажа каква страхотия сънувах миналата седмица:
Така, нали брат’чеда Тошко живее в Севера – онова гето там на баира – и като му ходя на гости често излизаме да играем мач. Значи, сънувам, че сме на поляната, където се събираме за мача, но аз нещо съм закъснял и тъкмо пристигам. Гледам как другите ритат вече, но не виждам брат’чеда. И като се позагледах по-добре – какво да видя?! Гадовете ритат вместо топка… вместо топката, ритат на брат’чеда Тошко главата. Един от тях й вкара здрав шут, тя мина покрай мен, но не успях да я спра, и продължи да се търкаля, завалийката, по някакво нанадолнище. Търкаля се тиквата му, но в същото време ме зяпа и подвиква: Тихоооомиррррееееееее, Тихомиреееееееееее…
– Яко, а?
– Тихомирееееее, ти си болен мозък, беееее – избъзика го Пламена – и всички прихнаха силно да се смеят, за ужас на живеещите около градинката хора, оставили отворени прозорците си в горещата лятна вечер.
– А, знаете ли историята за „Очите“? – попита дребничката, напориста и бъбрива Симона, момиченце-кокиченце с ръст не повече от 1.40 м.
– Я, я, кажи-кажи, подкрепи я Петя, най-свитата от малките афродитки. Аз съм чувала нещо, ма не помня добре. Май беше гадничко, а?
– Това се случило много отдавна. Може да е било преди 15, 20, дори 30 години – кой знае? – започна сладкодумната Симона. Нашето 13-то градско училище тогава било още ново. Едно от децата, момче в 6-ти или 7-ми клас, може би, било постоянно тероризирано от гаднярите в даскало. Тормозът продължавал така вече няколко класа. Накрая на момчето му кипнало и събрало кураж. След училище пак било обградено от двама-трима побойници, за да получи редовната си доза шамарин. Но то стиснало зъби и им се опълчило за пръв път. Успяло да цапне някак си единия, обаче другите го повалили и набързо излели цялата си проклетия върху него. Горкото момче, умряло от побоя в интензивното. Хулиганите били пратени в ТВУ и никога повече не се върнали в града, но…
– Сега тихо, защото тук идва важната част – призова за внимание разказвачката, след което всички притаиха дъх, а Мирослав се сгуши в Мирослава.
… но след известно време в Даскалото започнали да стават странни неща. Много от децата се заклевали, че виждат отражението на убития им съученик в огледалата на тоалетните, във витрините със спортни трофей по коридорите, по прозорците на стаите. Доста от тях се психирали и даскалите ги пращали на психолог.
Казват, че през няколко години духът на загиналото момче се вселявал в случайни деца и ги карал да изперкалясват и убиват кой където сварят. Така си отмъщавал за това, че никой не му помогнал срещу онези, които дълго го тормозили и накрая го затрили. Казват още, че духът му бил сключил договор с дявола да убие поне още 10 деца и чак тогава щял да намери покой.
Една съученичка на кака ми Цвети била видяла „Очите“ няколко пъти преди 5 години! Точно като била на нашата възраст! Видяла ги веднъж в прозореца на кабинета по Химия, след това в тоалетните и още някъде другаде ги била видяла…
…………….
Оставен сам от селската си банда грухтящи отпускари, якият и недодялан бивол Иван Димитров все по-често започна да минава самотен покрай компанията на Ивайло и Тихомир и да се застоява при тях. Най-учудващото бе, че за кратко време той стана хрисим и любезен към неотдавнашните си боксови круши. Дори се натискаше да играят заедно мач и тенис на маса с довчерашните „изтривалки“. Щат-не щат, двете добри момчета склониха и с Иван, смъртния им враг, след седмица бяха станали спортни другари. През един горещ следобед под сенките на около блоковото пространство Иван Димитров дори направи опит за нещо като извинение към тях с думите: „Нали, ако има нещо – няма нищо, бе братоци. То т’ва бяха само бъзици. Вие сте стабилни пичаги, нъл тъй?“
Новият мек подход на Иван Димитров към компанията на Ивайло и Тихомир даде резултат. Той бе приет лека-полека от компанията. Откъсна се от маниерите на общуване на старите си свински приятели и придоби нов, почти задръстеняшки облик. Сближи се и с момичетата, главно чрез подмазване с ходене до магазина и купуване на всевъзможни сладоледчета и сокчета. Пускаше шеги, на които почти всички, без Ивайло и Тихомир, се забавляваха. Даже даде няколко добри предложения за игри и заведе компанията да краде сливи в една от градините наблизо.
Зад всичко това за бързите умове на Ивайло и Тихомир лесно прозираха истинските намерения на Иван – той искаше Пламена и беше сменил тактиката. Недодяланите му комплименти към нея не оставаха скрити, както и новите му дрехи, мазната усмивка и зализаната с гел прическа на пачата глава.
А останалите от момчетата? Не се мина и седмица и те вече го боготворяха. Усещаха се едва ли не като част от новосформираща се гангстерска банда. При тях също подейства подмазването чрез почерпки, но и чрез уроци по малко юмручен бой и финтове във футбола. Личеше си, че още малко им остава да обявят Иван Димитров за свой неоспорим лидер и месия.
Чашата на търпението преля за двамата, застрашени от чуждото инфилтриране, приятели, когато Иван реши да изкавалерства Пламена и една вечер й предложи да я изпрати. Ивайло и Тихомир веднага настояха и те да дойдат, но „вълкът в овча кожа“ им изсъска агресивно да стоят мирно и те не посмяха да тръгнат.
Това, което направиха впоследствие не бе никак мъжествено, но оправдаха като добър дипломатически пройом, взимстван от византийците. На следващия ден започнаха да обработват психологически Пламена и да я предупреждават да стои далеч от Иван.
– Тази хиена, тази ехидна си е все същият простак. Не му вярвай, Плами! – предупреждаваше я Тихомир. Много добре трябва да ти е ясно защо ти прави мили очички! Знаем ги ние такива влечуги. Утре – в други ден ще те извика у тях си да „гледате филм“, ако ма разбираш накъде та бия!!!
– Да, да – допълваше Ивайло
– Не виждаш ли как невероятно бързо стана „добро момче“, за да се задържи по-дълго около теб. Когато онези прасита се върнат от селата и паланките, Ванчо-Калпазанчо пак ще обърне палачинката!!!
Но Пламена оставаше соломоновски равнодушна към предупрежденията, което те си обясняваха с природната глупост на жените – и ги увещаваше с мили и благородни по християнски думи да му дадат шанс да се поправи. И той душа носил, грубиянчото.
Носенето на душа е едно, но съвсем друга работа си бяха все по-честите изпращания на Пламена от Иван, редовните почерпки със слънчоглед, все по-усъвършенстваните му комплименти и нейните все по-чести изчервявания.
Развръзката на любовния четириъгълник скоро щеше да се реши. Ивайло и Тихомир знаеха това и насаме споделяха един пред друг, че предпочитат хиляди пъти жестокостите на Иван от училище, отколкото доброто му отношение сега, когато е на път да им открадне пиратското съкровище, тяхната хубава Пламена.
………………
Посещенията във физкултурния салон на Ивайло и Тихомир следобед и привечер станаха ежедневие. Треньорът хер Петров ги беше понаучил на някоя и друга хватка, с която да обезвредят превъзхождащ ги противник, дори с размерите на възрастен. Самочувствието им нарасна. На шега, или на истина те често си подвикваха:
– Кога ще го ступаме онзи шопар? Дон Жуанчо ли беше, Иванчо ли беше?
Омразата им се натрупваше и ставаше по-силна и по-силна. Те буквално се събуждаха и лягаха с мисълта за Иван Димитров и за това какво може да направи на Пламена. Бяха стресирани до краен предел.
И наистина, негодникът Иван беше напорист и смел, а и му липсваше джентълменското достойнство, с което Ивайло и Тихомир се разбраха никой от тях да не предлага „интимност“ на Пламена, докато тя самата не подскаже това на някой от двама им. Такива като него получаваха всичко в живота, стига само да пожелаят да го вземат.
Във физкултурния салон на 13-то градско училище оставаше прохладно през целия ден. Ето защо винаги след тренировките по борба при хер Петров, към Ивайло и Тихомир се присъединяваха момичетата и момчетата от компанията им, за да поиграят заедно на сянка. На единия ден приятелите играеха волейбол, на другия баскетбол, тенис на маса, федербал, или просто се мятаха по омекотителните дюшеци и се люлееха на висилката. Навън също бе пълно с деца, които играеха футбол, гоненка и всичко друго, което е способен да измисли изобретателният детски ум в стремежа да се наслади на лятната си ваканция.
Една вечер, след поредната изморителна игра в салона, когато всички останали се бяха разотишли, Тихомир и Ивайло останаха да си подават волейболната топка и да отрепетират някой пас. След това трябваше да минат през стаята на нощния пазач, за да му върнат ключовете за салона. Пламена днес не беше дошла с компанията, както и предните няколко дни. Тя бе заминала на море със семейството си. Но мисълта за нейното похищение и оскверняване от Иван не преставаше да им причинява световъртеж.
Между подаванията Тихомир каза развеселен:
– Намислим съм тези дни да сритам Иванчо по къдравата чутура. Вкарвам му едно маваши и е труп. Ако реша, мога с един удар да го претрепя! – и нанесе карате ритник във въздуха срещу въображаем противник.
– Чудесно, мой, брой ме и мене – каза Ивайло, само дето не вярвам, че ти стиска.
– Добре, щом не ми вярваш, дай да се хванем на бас за 5 кинта, че ще му избия зъбите. Ако искаш мога да пробвам първо на тебе, а, к’во ша кай’ш?
– Много си отворен, нещо, бе, Тишо! Ами ако сега Калпазанчо се върне? Сам! И дойде при теб? И те предизвика? Ти ще имаш ли куража да му кажеш това, което казваш на мен?
Навън вече започваше да се стъмва. Ивайло спря топката и отиде да включи осветлението. Луминисцентните лампи на обширния физкултурен салон започнаха да святкат една след друга и пространството се изпълни със синкаво-бялата им светлина.
Двамата продължиха да си подават. Опитвайки се да посрещне един по-силен пас, Тихомир изтърва топката и хукна да я гони към прозорците на салона. Отвън вече почти се беше стъмнило и не се виждаше нищо, но той реши да погледне дали има още някой на игрищата в училищния двор. Вторачи се през стъклото и изведнъж подскочи назад:
– Уууу, ааааа, ууу – в гласа му се четеше силна уплаха.
В отражението на прозореца за миг бе зърнал лицето на момче, горе-долу на неговата възраст, което с тънка, злокобна усмивка го наблюдаваше. Стори му се за миг, че келешът имаше очите на котка.
Плю в пазвата си три пъти.
– Ей, Иво, я ела да видиш един олигофрен как ни зяпа през джама! – викна приятеля си на помощ. Как ме стресна тоя тъпак, само! Ей сега ще изляза да му скоча на веждите! – запеняви се Тихомир под въздействието на адреналина.
Ивайло се приближи и двамата се огледаха, но зад стъклото на прозореца вече нямаше никой. „Очите“ се бяха преместили от другата страна на залата. Върху един от най-високите прозорци, където можеха да продължат наблюдението си необезпокоявани от никого.
– Айде да си ходим, че стана късно. Бай Кольо може вече и да е задрямал, а трябва да му оставим ключовете – подкани Ивайло.
Ненадейно в салона запъхтян влезе Иван Димитров.
– Брей, негри, добре че ви хванах още тука. Абе, забравил съм си часовника, бе, дай ва мама му, дай ва. Да не го гепахте? У вас ли е? Аъ…
– Ти на кой ша викаш негър, бе, шопар! – изведнъж му се изрепчи Тихомир, чувствайки как кръвта му кипва и сякаш някаква невидима сила го изпълва с най-големия гняв, който някога е изпитвал.
Иван Димитров го погледна изненадано и се опита да отговори с нещо като половинчата усмивка. След момент за асимилация на чутото му отвърна:
– На тебе викам, що, проблем ли имаш нещо, бе негърррр… РРР? Май забрави кой стои пред теб? Я мирно-равнис и козирувай тука пред мен веднага – свъси вежди Иван и посочи с показалец земята пред себе си.
– Споко, бе Ванка, той само се бъзика, нали сме приятелчета, нали сме стабиляги – опита се да влезе в ролята на парламентьор Ивайло.
Тихомир беше стиснал юмруците си и усещаше неописуем прилив на енергия. За миг не се поколеба да откъсне поглед от Иван. Усещането беше опияняващо. Беше като под хипноза. Беше убеден, че има силата на най-смелия боец от кеча.
Гледаше врага си „на кръв“. Очите му сякаш изскачаха от орбитите си. Гласът му се промени, устата му пресъхна и от нея наизскачаха куп ругатни, за които никой не би повярвал, че възпитаното момче с добро чувство за хумор някога може да изрече.
В заключение към бясната си тирада „разяреният бик“ Тихомир допълни:
– Освен това си долен и миризлив селяндур! Пламена никога няма да е с теб.
Невярващ на очите си, Иван се окопити, скочи пред Тихомир и го бутна силно в гърдите. Противникът падна на земята, но моментално скочи на крака и с ужасяващ вик се хвърли върху здравия бивол насреща му.
Очилата на Тишо изхвърчаха и се плъзнаха по оранжевия балатум. За секунди претендентът за шампионския пояс Тихомир се уви около тялото на носителя на пояса в международната федерация по кеч Иван Димитров. Усука се като гигантска змия около торса му и приложи най-опасната хватка за предаване от борбата, на която хер Петров го беше учил. Бе го хванал през гърлото с дясната си ръка, а с лявата натискаше главата му отзад. Имаше реална опасност да го удуши.
Отстрани Ивайло стоеше вцепенен и трепереше от преклонение към епохалния момент. Давид най-сетне се изправи срещу Голиат – бе мисълта, която се загнезди в главата му. Скоро обаче момчето осъзна, че ако Тишо не отпусне хватката, Иван наистина щеше да пукне.
– Тишо, пусни го, бе, ще го удушиш, бе. Стига му толкова! Разбра кой е шефът. Виж го как се гърчи…
– Тишо, стига, бе. Пусни го, бе, мой, чуваш ли ме?
За секунда Тишо вдигна глава и със странно променен глас изкрещя: – Предател! Нали беше с мене, бе? Или те е шубе…
– Моля те, бе Тишо… Заради Пламена го пусни, какво ще си каже тя, ако разбере, че сме го осакатили заради нея! – през сълзи на очите крещеше Ивайло.
Тутакси Тишо се опомни и отпусна хватката. Сякаш гнева му стихна, сякаш злата сатанинска сила, която го бе обладала, изгуби своята настървеност.
Тихомир се изправи, пое дъх и се обърна към лежащия на пода Иван.
– Т’ва да ти е за урок, Ванчо – пое отново дълбоко въздух, изпука си врата и добави – Калпазанчо.
Иван обаче не отговори. Той лежеше на земята и се разтрисаше от конвулсии. Якият бивол държеше с две ръце гърлото си и приритваше с крака.
– Какво му има, бе Иво? – притесни се на свой ред дошлия на себе си Тихомир.
– Трябва да му бръкнем в устата, мой, май си е глътнал езика!
Двете момчета опитаха да помогнат на Иван, но в паниката си той започна да буйства и да рита като побеснял. Цялата му глава беше зачервена, ушите му пламтяха, устата му бълваше лиги. Не можеше да поеме въздух и издаваше гърлени и цвилещи звуци в ужасяващия си агоничен пристъп.
След минута лежащият на земята застина в поза мирно, но не и в равнис. От крачола му се процеди малка жълтеникава струйка.
В средата на изпълнения допреди малко с пръхтене и ръмжене салон стоят три фигури. Две от тях са се изправили над третата, неподвижно просната на оранжевия балатумен под. Над тях, в стъклото на най-високия прозорец на физкултурния салон, едвам се забелязва как проблясват две кехлибарени очи.
*******************
„Инцидентът“ с Иван Димитров накара двамата неразделни дотогава приятели Ивайло и Тихомир да преустановят контакт. Те се отърваха от тялото, хвърляйки го в близкия канал, където се надяваха, че намерилите го ще помислят, че е удавник. След това, по предварителен план, те се покриха. Тихомир помоли родителите си да го изпратят на село за няколко седмици, а Ивайло поиска да отиде на гости на братовчедите си в един морски град, под предлог да изкара там безплатна почивка.
Самообвиненията и кошмарите съпътстваха целия престой на Ивайло в курортния град и той не можа да се порадва на ваканционните усещания, на които се наслаждаваха всички останали летовници. Когато мина достатъчно дълго време, за да се убеди, че никакво подозрение не би паднало върху него, Ивайло се качи на автобуса и се върна в града. Вкъщи той продължи да премисля станалото и последствията му. С нетърпение зачака следващия ден, за да потърси на вечерта приятелите от компанията и да чуе новините. През целия следобед преди да излезе навън сърцето му биеше учестено от вълнение, а когато започна да се свечерява то вече галопирше.
Постепенно градската жега се оттегли, за да отстъпи мястото си на вечерния хлад. Дневната мараня на квартал Казински се смени с далеч по-привлекателната, дори празнична атмосфера, пресъздадена в тъмната част на денонощието от почивката по квартирите, музиката на щурците и песните на пияниците в кварталните заведения. Ивайло намери повечето от компанията на обичайното място – на беседката зад блок 31. Симона, Петя, Мирослава, Мирослав, Добчо и лелеяната Пламена – всички бяха там. С учудване Ивайло откри, че и Тихомир се бе върнал.
Двамата се спогледаха многозначително в началото на срещата, като в погледите им се четеше недоизказаното след „убийството“. Но докато Ивайло, от онази вечер насам, нямаше нито един спокойно прекаран ден, през който да не мисли за направеното и да не изпитва вина, то Тихомир бе в необикновено приповдигнато настроение. Сякаш бе господар на света, сякаш притежаваше най-голямото богатство на земята.
– Иво, ти сигурно не си разбрал, но Иван от вашия клас се удавил в канала. – ни в клин, ни в ръкав, изцепи лошата новина бъбривката Симона.
– Уж се чудихме как да се отървем от него, а тя каква стана! На всички ни беше много тъпо като разбрахме. Горкото момче, може и да е бил гадничък, но тъкмо беше взел да се поправя и се сближихме. Тъкмо щяхме да… станем приятели с него.
– Ейй – плесна се по челото Мирослав! Като му каза за Иван и се сетих за още едно лошо нещо. Знаете ли какво ми каза един Петър от другия клас? Онзи от неговата банда, на Иван бандата, де, се казваше Илиян Малкия, нали? Тоя, дето му беше като дясна ръка. Та, той, той също се бил удавил. Само че в един язовир на селото му – Колена. Петър от „В“ клас, дето живее от другата страна на казармите до блока на Илиян, видял капака на ковчега му, който бил подпрян на вратата на кооперацията.
– Тихомире, ти нали си беше на село Колена за две седмици? – с тъжна нотка в гласа се обади Пламена. Защо нищо не си казал?
– Изобщо не съм разбрал, Плами. Нито съм го виждал, нито съм го чувал Илиян – нищо, че сме от едно село. Сигурно е станало като съм си тръгнал.
– Направо ми идва на ума, че сякаш самият дявол е излязъл от ада и ги е погнал всички от онази банда. Бррлллл – възкликна леко суеверното момиченце-кокиченце Симона. И това ако не е свързано с черното проклятие за „Очите“ от 13-то училище, пък на. Нали убитото момче било тормозено от такива същите като Иван и Илиян.
– Стига Симона, стига, че няма да мога да спя довечера. Това са бабини деветини. – умолително я прекъсна Пламена, а по кожата на нежните и ръце излязоха иглички.
– А като са бабини деветини, защо те хвана бъзето, а? Аз нали ви казвах, нали ви казвах, че на кака приятелката ги е видяла. Всичко си пасва. „Очите“ са излезли на лов.
– Няма да се плашункаш, Пламенче, аз ш’та пазя, каза шеговито Тихомир, като гордо се изправи, намести на носа си залепените очила, застана в позата на Супермен и затананика героична мелодийка от филма.
– Довечера задължително ще те изпратя до вас – бъди спокойна, добави той и тръгна да я прегръща нахално. Ивайло ревниво ги изгледа.
Докато понаплашените приятели продължиха да обсъждат темата за смъртта на Иван и Илиян, не защото не уважаваха паметта им, а защото тръпката от разказа и близостта им с тях ги задължаваше да го направят, Ивайло трепереше. Спокойният и равен тон на Тихомир, пък, който отхвърляше като невъзможна всяка връзка с училищните митове и легенди, както и разсеяният маниер, с който се оглеждаше насам-натам, когато някой изкажеше предположението, че ако не е случайно, то убиеца може и досега да се разхожда някъде необезпокояван в квартала, накараха през главата на Ивайло да мине една вледеняваща мисъл. Мисъл, която цяла нощ продължи да го измъчва наред с нарасналата близост между Пламена и Тишо.
– Ами ако е той? Ако е бил той и в Колена. Ако е направил същото на Илиян, което направихме с Иван?
На тънката граница между съня и будността умората на Ивайло едвам бе успяла да го спаси от безпокойството, когато нервите му го тласнаха към друга господстваща мисъл:
Ами ако направи нещо на Пламена?!
****************
Когато парещите лъчи на слънцето над квартал Казински достигнаха своята най-голяма сила и когато дори дебелите сенки на кестените не можеха да спасят децата навън от жегата, настана психологическото време на предела – лятната ваканция бе вече преполовена. Ужасната мисъл на всички ученици за наближаващото ставане по тъмно, недоспиването, студените сутрини, мрачните северни кабинети на 13-то училище и трудните изпити нарастваше с приближаването на 15-ти септември, първият учебен ден. Но все още потопени в безгрижието на празните следобеди и безкрайните незапочнати списъци с книги за четене, децата търсиха спасение в няколкото плувни басейна, пръснати из различни точки на града, където водата, както обичаха да казват възрастните, беше станала на „чай“.
Може би преполовената лятна ваканция, а може би развилнелите се от високата температура хормони и чувства на подрастващите, бяха дали сигнал на още един „Казанова“ от вярната компания на Тихомир и Ивайло да се сдобие със своя „дама на сърцето“. Сбутаният Добромир с кривите си краченца, астмата и другите си безбройни болежки, също се оказа по-голям куражлия от другите. Добчо, както му викаха на галено, събра смелост, пое си дълбоко въздух с риск да се задави и в една прохладна нощ на беседката зад блок 31 наметна с якето си настръхналата от внезапно появилия се вятър Симона. Но Добчо-Дробчо, както често шеговито го наричаше изгората му, не спря дотам. Добчо пое още по-дълбоко въздух в дробовете си и покани нахаканото и бъбриво момиченце-кокиченце на среща в сладкарница Приказка.
– Вярно е, че противоположностите се привличат! – подхилкваха се приятелите от компанията, смигайки един на друг с едно на ум – че послушният и кротък Добчо-Дробчо идва като по поръчка на командажийката Симона-Лимона. Шеговитите подвиквания „Дробчо и Лимона, гаджета-гаджета“ по адрес на „младоженците“ омръзнаха за няколко дни на гавраджийте. Така необвързаните в компанията станаха малцинство, а срещите на тайфата по пейките, беседките, парковете и басейните се превърнаха в нещо като семейни събирания.
„Ергени“ и „моми“ останаха единствено Ивайло, Тихомир, Пламена и Петя, но по всичко личеше, че Тихомир няма да остави нещата така за дълго. Джентълменското споразумение между него и най-добрия му приятел явно бе пренебрегнато едностранно. След случилото се с Иван Димитров двамата с Ивайло охладняха взаимно и не се викаха един друг, както преди време. Срещите, или по-точно сблъсъците по между им, се случваха само в рамките на компанията. Косвените заяждания и спречквания на двамата не оставаха незабелязани от очите на останалите им приятели. Макар и всички да бяха сигурни, че знаят коя е ябълката на раздора, те не знаеха за подробностите.
Тихомир прекарваше доста време насаме с Пламена, докато я изпращаше сам до блока й, или се появяваше изневиделица под терасата й следобед, викайки я да обсъдят любимия й латиноамерикански сериал. Той буквално бе влязъл под кожата на оглупялото девойче, което, под въздействието на чуждия пример, някак си не искаше да остане последна от приятелките си без гадже за лятото.
– Ще размажа мазната физиономия на този рижав цайс. Само да я пипне още веднъж с пръст и ще му счупя главата. Убиец. „Тихомир е убиец“!
Общо взето в тази философия се изразяваше цялото същество на заслепения от ревност Ивайло, а когато наблюдаваше някоя от по-недискретните забежки на Тишо към Пламена, той полудяваше. Ако ли пък се случеше на шегата да бъде отговорено не с обичайното „Тихомирееее, престани“, а със стеснителен кикот, то тогава Иво се изправяше на нокти и едвам се сдържаше да не скочи върхи превърналия се за него във „враг номер 1“ Тихомир.
*****************
В началото на септември месец ужасът за всеки средностатистически ученик, че началото на училището идва със шеметната бързина на влак-стрела, отравяше пълното удоволствие от игрите и забавите. Всяка почивка и благинка бе покварявана от тревогата, че заедно с училището ще свършат лятото, безгрижните и щастливите дни, и ще настъпи краят на извоюваната за поредна година свобода от света на големите.
Да, идваше и този кошмарен ден и час, когато родителите трябваше да приберат насила децата си от игра, викайки ги настоятелно от прозореца, и да ги изпратят в прилежно облекло и с букет цветя по омразния им път към Даскалото. И сякаш в тези последни дни на носталгия по отминаващото лято и очакване на предстоящите училищни мъки, бързайки да довършат всичко, децата се вкопчваха силно във всяка една свободна минута и прекарваха повече от когато и да е било времето си навън – в игри и събирания.
В един от последните уикенди на лятната ваканция, когато времето започваше да се разхлажда, и благодарение на ниските цени и добрата реколта по трапезите на хората от работническия квартал Казински започнаха да се появяват дарове на природата, като гроздето и подобните на него сезонни амброзии, Ивайло срещна на улицата „почти случайно“ Пламена. Той й предложи да отидат на разходка до центъра на града. Молбата му бе под предлог тя да помогне като моден консултант в избора на нови маратонки. Срещата с Пламена бе „почти случайна“, защото всъщност бе планирана до най-малката подробност от страна на Ивайло, който през този ден буквално дебнеше момичето да излезе. Той беше взел решение да й каже нещо, с което да попари завинаги надеждите на Тихомир за близост с нея.
Дълго замисляната маневра срещу Тихомир бе само началото на атаката към предателя, който се бе отвърнал от уговорката никой от двамата да не ухажва феята на феите, без тя да го предразположи. Ивайло успокояваше съвестта си и оправдаваше планираните действия и с това, че не търси само възмездие, а провежда вид спасителна мисия – откъсва своята хубава Пламена от паяжината на един формиращ се психопат и вероятно убиец.
Времето на удара също беше точно изчислено. Ивайло избра за своето „откровение“ уикенда, в който Тихомир замина отново на село, за да помага на родителите си в започналия гроздобер. Идеален момент, в който лукавата му особа нямаше да може да се защити веднага и ефектът от акцията по предпазването на Пламена щеше да я тласне директно в прегръдките на нейния спасител в бляскави доспехи.
Уговорката с нищо неподозиращата за спасителя си Пламена стана лесно. Наивното момиче на драго сърце прие предложението да помогне на своя добър приятел в покупките. По пътя на отиване обаче тя забеляза, че от челото на Ивайло се стича струйка пот, издайническа струйка пот, която явно се дължеше на стаявано напрежение отвътре. Тя веднага се сети защо добрият й приятел се държи така сковано откакто се срещнаха по-рано.
– Само не и той – мислеше си момичето и прехвърляше на ум начините, по които да му отговори. Накрая реши да бъде директна и твърда.
– Плами – обади се Ивайло, докато пресичаха голямото кръстовище надолу към града, от което вече се навлизаше в централната част с магазините. Дай да спрем малко в онази градинка да пийна вода, че ми пресъхна устата нещо. Ако искаш и да поседнем на пейката за малко, а?
Седнали на пейката, те се умълчаха. Всеки от тях предчувстваше, че идва моментът на истината.
– Виж, Плами, аз… – изпъшка Иво, преглътна насъбралата се слюнка в устата и си взе дълбоко въздух. Аз трябва да ти кажа нещо много важно. Става дума за това, че…
– Охххх, и ти ли, бе, Иво – прекъсна го драматично Пламена, решавайки да изиграе ролята си на отегчена от ухажори красавица като на театър и така по-лесно да се отърве от неудобния разговор, завършващ с „предпочитам да си останем само приятели“.
– И ти ли реши да ми се обясняваш? Не ви ли омръзна на вас, а?
– Но, ъъ, защо „и аз ли“? – объркано каза Ивайло. Аз друго щях да ти кажа, но кой е този с мен, който също ти се е обяснявал? – преглътна отново и се почеса нервно по крака, след което се наведе, взе една малка сламка трева и започна да я усуква около пръста си. Последваха 10-тина дълги секунди мъчително мълчание.
– Ами, първо Тихомир ми се обяснява в любов три дни под ред, а сега ти? Мислих, че с него сте се разбрали и знаеш. Не знаеше ли?
– Да, да Плами, точно за Тихомир исках да си поговорим! – внезапно се оживи Ивайло, погледна Пламена за миг и извърна погледа си надолу.
– Но, я кажи, Тишо какво ти е казал по-точно? И ти съгласи ли се?
– Какво, какво… – отегчена повтори тя. Какво друго може да ми каже, освен… последва отново пауза.
– Предложи ми да сме гаджета, бе глупчо. Каза, че сте се разбрали и ти си нямал нищо против. Нали знаеш, че аз не исках да заставам между вас, но след като сте се били разбрали и си постъпил така, ъъъ… благородно да се откажеш от мен (Пламена нервно пририта с краче и леко сви ръката си в юмруче), то аз му казах, че ще му дам отговор като се върне от гроздобера.
– И най-вероятно отговорът ми ще бъде „да“.
– Не – извика Ивайло. В никакъв случай не го прави. Не знаеш с какъв човек се забъркваш. Тишо много се промени от известно време. А това, че съм се отказал от теб е поредната от долните му лъжи! – лицето на ухажора пламна в пристъп на яд.
– Ти просто не знаеш, Плами, ти не знаеш, че… трудно ми е да ти го кажа, но ти не знаеш… че Тишо е много опасен. Всъщност Тишо удуши Иван Димитров в салона по физкултура и двамата с него хвърлихме тялото в канала. – избълва греховете си наведнъж Ивайло.
– Ивайло, бе, подскочи от пейката Пламена, и го плесна силно по коляното.
– Как може да говориш такива неща за най-добрия си приятел? Не те ли е срам? Толкова ли го мразиш, задето се сближихме? Тихомир бил лъжец и опасен – виж кой го казва, господин почтеност. – просъска тя.
– Само да довърша, чакай малко – отговори с пресипнал глас Ивайло. Всичко, което ти казвам, е истина. Аз съм свидетел. Тишо удуши Иван, защото те ревнуваше. Може и да е било без да иска, но… Преглътна тежко. След това е убил и Илиян от селото му, онзи Илиян от Колена – приятелят на Иван. Тишо знае една хватка от борбата и я прилага убийствено добре. Заклевам ти се в майка и баща. Да пукна, ако лъжа!
– Ивайло, аз ще си ходя. Наслушах се на глупости. Омръзна ми от теб. Купувай маратонките сам – сопна се Пламена и стана да си ходи.
– Добре Плами, щом не ми вярваш – подвикна след нея Ивайло – тогава как ще обясниш, че Тихомир започна да слуша музиката на Вагнер и всичките му сънища, които е споделял с мен, са изпълнени с подсъзнателното желание да убие Иван. А фактът, че и двамата с Тихомир изчезнахме след като Иван се удави не ти ли подсказва нещо?
– Това да не е някоя от шегите на Тишо, а? Тишо те накара да кажеш това, нали? Ивайлооо, ако пак сте намислили с Тихомир да ми правите номера, няма да стане. АЗ СИ ТРЪГ-ВАМ! Ще се видим някой ден с другите. Чао!
– Но, Плами, чакай…
-КЕЛЕШИ! – чу я да казва, отдалечавайки се от него с наперено фръцкане в походката.
От този ден нататък Ивайло изпадна в тежка депресия и не излезе нито веднъж с компанията зад блок 31. Мисълта, че Пламена ще приеме предложението на Тихомир, го потискаше и го превръщаше в зомби на депресията.
А подозрението, че по този начин тя се вкарваше в голяма беля, невероятно много го плашеше. Ивайло се затвори в тесния и задушен апартамент, почти спря да говори със семейството си, и под влиянието на обсесията си придоби съвсем различен вид от обичайния – момчето заприлича на душевноболен, обладан от зъл дух или всесилна мания, на сянка, чиито жадни за мъст очи единствено оставаха будни и живи. В тях определено се усещаше нещо. В тях се зараждаше злото.
Изолацията на Ивайло от външния свят продължи няколко дни, прекарани на тъмно пред телевизора, или до късно през нощта с книга в ръка. От нея го извади една умопобъркваща мисъл, която заседна безутешно в главата му. Той случайно видя през терасата си Тихомир да минава отдолу и изпита необясним вътрешен порив да метне върху главата на приятеля си 5 килограмовите гири, с които тренираше понякога. Гирите вече бяха в ръцете му, но за щастие от транса го извади майка му, която излезе с леген дрехи на балкона и му викна да се отмести, след което го нахока:
– Тук не е място за тренировка с тежести, ще вземеш да залитнеш и да изхвърчиш надолу, сине майчин. И после какво ще обяснявам на комшиите!
Ивайло се прибра целия облят в студена пот и се опомни чак като наплиска лицето си няколко пъти с вода. В огледалото обаче му се стори, че видя нечие друго лице вместо своето. Толкова ли се беше замаял от депресията – помисли си и легна да спи. Спа непробудно цял ден и цяла нощ.
***********
– Тише, ела, търсят те по домашния. Май че е Ивчо от твоя клас! – викна към сина си майката на Тихомир на следващия ден.
– О, мой, реши да се обадиш най-накрая, а? К’во става, питаш кога ще излизаме довечера ли? – развеселен, както винаги, се обади дразнещият глас на очилатия рижавикав дълганак Тихомир.
– Тихомире, да, питам кога ще излизате – дежурно отговори Ивайло. Тези дни не бях добре и няма да е лошо да подишам малко въздух. Вие за колко часа сте се разбрали с другите?
– Ами, мой, то, довечера сме на кино по двойки. Ако искаш звънни на Петя да я питаш дали й се ходи с теб, щото с другите сме се уговорили по семейно, ако ма разбираш накъде та бия?
Ивайло много добре разбра какво означава това. Всъщност той вече го знаеше, предчувстваше го, но чувайки думите на Тихомир, му причерня. Неконтролируемите емоции от миналия ден с гирите отново се пробудиха и започнаха да взимат превес над свободната му воля.
– Ами, ти имаш ли работа днеска? Да речем, можеш ли да излезеш след час, да ти кажа нещо. Важно е.
– Какво ще ми казваш, бе, градски? Хич не ми се излиза сега. Дават един филм с Джекито Чан по кабелната и съм си опукал пуканки.
– Трябва да поговорим за Калпазанчо, ако ма разбираш накъде та бия – вяло каза Ивайло, а в гласа му се четеше ирония. Чакам те на канала. На същото място след час. Ако искаш ела, ако ли не – тогава – сори, последствията са за теб и само за теб – каза той и затвори.
****************
На тръгване към срещата с Тихомир Ивайло взе скришом ловния нож на баща си. Ножът беше с голямо и блестящо острие, с назъбена обратна страна, с масивна дръжка, имитираща слонова кост. По-скоро трофеен сувенир за секцията, отколкото за уред за употреба по време на смъртоносна битка с тигри и крокодили. Мачетето беше зле наточено, но достатъчно остро, за да вдъхне респект на всеки, пред когото изненадващо бъде извадено.
По пътя за канала, към мястото, което по подразбиране и двамата знаеха, точно там, където хвърлиха безжизненото тяло на задушилия се Иван Димитров, Ивайло се опитваше да измисли план за действие: Трябва да го предупредя, че знам всичко! Трябва да го накарам да се откаже от Пламена. Ако не иска доброволно, трябва да събера смелост и да го заплаша с ножа. Трябва, ако се наложи, и да го използвам. Трябва! Другото е лесно – каналът ще поеме всяка мръсна тайна и ще я отнесе далеч.
Каналът се намираше на юг от блоковете на квартала. Около него беше обрасло целогодишно с треви, храсти и други труднопроходими гъсталаци Съоръжението бе построено преди 40 или 50 години. С негова помощ плодните градини и посевните площи извън града биваха напоявани през горещите лета. Но в него имаше и много печал. Там бяха намерили смъртта си десетки деца от квартал Казински. Десетки смели експериментатори на слабите си физически възможности, които, подлъгвани от привидно спокойното течение, потъваха завинаги и оставяха във водата своята младост и невинност, оставяха своя живот. Сякаш над канала тегнеше черно проклятие, сякаш той ежегодно, като кръвожаден речен бог от Амазонка, поглъщаше поредното лятнo жертвоприношение. Дали това беше проклятие, или всичко бе резултат от лош късмет, никой в квартал Казински не можеше да знае истината.
Ивайло навлезе в гъсталака, опасващ канала от двете му страни, и веднага забеляза, че тревата, водеща към мястото за срещата, е прясно отъпкана.
– Тихомир е дошъл вече – каза си на ум.
По чорапите, които бе обул под олющените си сандали, полепнаха досадни трънчета и осили. Момчето се наведе да премахне един особено дразнещ го бодил и от задната част на панталоните му го сръчка масивната дръжка на ловния нож. Ивайло се замисли:
– Какво съм тръгнал да правя? Изобщо, как ми хрумна да взема този нож? А ако всичко е било случайно съвпадение? Иван наистина сам се задуши. Тишо не го е убивал. Иван започна боя. А онзи Илиян – сигурно просто не е можел да плува добре и затова се е удавил в язовира на селото си. Тихомир, пък, бързо забравя всичко лошо. Той си е такъв. Това обяснява и хладнокръвното му понасяне на инцидента.
– Та Тихомир ми е най-добрият приятел! Аз трябва да се радвам, че е с Пламена. Ако съм наполовина смел и доблестен колкото Тишо, трябва да му я отстъпя. Отстрани погледнато, той си я спечели честно. По-забавен е от мен, по-висок е, ако не бяха очилата му и рижата коса, щях да кажа, и че е по-красив. Това, което си въобразявах досега, трябва да е от ревността. Тишо не е убиец. Аз щях да се превърна в убиец. Веднага ще му кажа, че се отказвам от Пламена. Всъщност, Петето също е доста хубавка, а и остана сама…
Ивайло извади грамадния ловен нож и с все сила го метна към канала. Чу се цопване. Момчето продължи към мястото, където се отърваха от тялото на злия тиранин Иван Димитров и със свит корем се замисли отново за срещата със своя най-добър приятел Тихомир. Какви думи трябваше да подбере. Как щеше да започне извинението си?
Неусетно той се видя след няколко седмици. Училището вече беше започнало. Той и Тихомир седят заедно на един чин, както винаги, звънецът бие и те излизат в голямо междучасие. В коридора срещат Пламена и Петя. Тихомир хваща Пламена за ръката, а Ивайло поема ръката на Петя. Пламена му е вече безразлична, сива. Сега Петя е любовта на живота му. Сега тя е неговата хубава Елена. Всички заедно слизат надолу по стълбите и сядат да закусват в лафката. Тихомир е във вихъра си и ръси шега след шега. Те двамата отново са най-добри приятели.
Изведнъж зад едно дърво с дебел ствол изсвири метален лост и цапна Ивайло в тила. Момчето изстена и се строполи на земята в безсъзнание. Минаха няколко минути на затъмнение, след което Ивайло започна да се свестява. Със все още разфокусиран поглед той извърна врат нагоре и видя двете слаби и издължени ръце с дълги пръсти, които държаха лоста. Над ръцете имаше глава. Глава на очилат човек с червеникава коса. Ивайло осъзна, че това бе не някой друг, а Тихомир. Зад стъклата на очилата обаче очите му бяха различни. Това не бяха неговите очи. Това бяха злобни, нечовешки, търсещи мъст очи. Очи с нереален жълт ирис. Очи, като на котка в тъмното. Очи, в които гореше сатанински огън.
The President of the Galaxy 