Труп

– Това е за баща ми! – извика строго най-високото  момче и хвърли първия камък във водата.

То бе широкоплещо. С гордата стойка на спортист. Пращящо от заряд и сила. То бе и най-вироглавият от компанията мъстители с качулки, спрели се на един от бродовете на канала, за да излеят мъката си в онзи дъждовен ден .

Купер имаше за какво да мъсти на режима и партията.  С горест бе разказал на приятелите си как в миналото баща му бил партиен функционер от средния ешелон. Влязъл на партийна служба като млад идеалист и добър специалист по технически науки. Бил честен и човечен, и въпреки тези му качества, а вероятно точно заради тях, го  наклеветили и пратили в един от лагерите. Човекът останал там две тежки години. Върнал се  като развалина – треперещ и увреден психически.

– А това – процеди през зъби Еди, второто от момчетата, – е за цензорите на режима – и хвърли също камък в разпенената мътилка на буйния канал.

Еди по природа бе до болка откровен. Винаги казваше това, което мисли. Но нагнетената шпиономания  го принуждаваше да потиска думите си. Затова бе и винаги изнервен – цял вулкан от неизказани критики. Той бе интелектуалецът с дълбоката, но невротична мисъл. Умът му, повече от пъргав и потеклото му – с чисти дела, с лекота можеха да го изведат до върха и един ден да стане част от елита, но духът му се противеше. За него имаше само една светиня – истината. За истината бе готов на всичко. Как само му се искаше да крещи в лицата на околните истината.

Третото момче на брега – Ози – дребничък и тантурест субект, вдигна някакъв камък с размерите на кариерна отломка. Олюлявайки се, с яростен вик го метна във водата, като за малко сам щеше да цопне.

– За председателя на Комитета е това! Дано му строши главата!

Ози носеше малки очилца и имаше лек говорен дефект. Минаваше за зевзека на компанията. Не търпеше авторитети. Всяко възвеличаване, всяко издигане на пиедестал задействаше автоматичния механизъм на убийствения му сарказъм. Компанията здраво се смееше над злъчните апокрифни стихчета, които посвещаваше на светилата на режима.

Атаката на тримата отмъстители продължи с бомбардировка над всички короновани глави от Комитета на съветите; над всички знайни и незнайни властници и сатрапи, извисили себе си над масите в разрез с проповядваното от идеологията на лицемерния режим равенство. Всички големци получиха по един Малчуган, Дебеланко, или в случая на Ози – цар Бомба.

Умората  спря след известно време тримата идеалисти от артилерията на Сизиф. Те застанаха изправени един до друг. Съзерцаваха мръсния канал с отходни води, стискаха юмруците си, а дъждът плющеше равномерно и невъзмутимо върху им.

Всеки преживяваше своята болка в тази тягостна антиутопична действителност, в която се бе превърнала родината им след възкачването на режима.

                                               *********************************************

Режимът се бе появил в края на 20-я век. За неговия възход смътни спомени имаха само най-възрастните им роднини. Авторитарната идеология се бе излюпила плаха, дори симпатична в началото, но израсна постепенно до размерите на хищен и тираничен тоталитаризъм. Звяр, който от дълги години безпощадно поглъщаше всяка индивидуалност и я претопяваше по калъп, превръщайки я в поредната тухла от стената на бездушието.

Купер, Еди и Ози не знаеха какъв е бил живота преди да настъпят големите промени. Нямаха идея колко различно, колко пъстро е било преди колективистичния мрак на режима да затъмни светлината над свободния човек. Липсваше им база за сравнение. Контактите с външния свят, непоправимо покварен, според официалната линия на партията, бяха отрязани. Считаше се, че навън са останали само враговете и неверниците.

Съдбата на момчетата обаче ги бе помазала. С истината. Техният вътрешен ориентир повдигаше доктриналното наметало и интуитивно подсказваше, като на посветени пророци, че всичко това не е истина. Че има друг път.

Трите 17-годишни момчета от техникума се бяха родили бунтовници. Те обитаваха един малък и сив град, един вял и меланхоличен мравуняк, една нищожна колония от цяла серия подобни общества с унифицирани стандарти за бедност, мизерия и дажби.

Заедно, през годините си в училище, Купер, Еди и Ози се бяха открили  един на друг като съмишленици в споделянето на различието, на тихия протест.

Често се срещаха скришом след дългия и изморителен учебен ден в техникума. Обичаха да се размотават по спотаените места. Там, на спокойствие, споделяха възгледите си против шаблона на масите и потискащата, обграждащата ги отвсякъде студена сивота на  сградите, хората, живота.

Никой от тях не желаеше да стане поредният клониран член на работническото общество, заемайки мястото на техник или шлосер в тежката индустрия.

На сбирките си те разменяха забранени книги и… мечтаеха. Мечтаеха с цвят. Мечтаеха за зелено, синьо, жълто. За прасковено и циклама. Само в мечтите си бяха свободни… и цветни.

Напук на Комитета на съветите – елитното звено, което изпълняваше волята и завета на Великия баща на народите и против повелите на Партията-майка, те жадуваха за свобода от оковите на обявения далеч преди раждането им равен, справедлив и безкласов работнически строй. Искаха да имат силата да строшат задръжките на този строй, или да избягат от черно-белите емоции и  кишавото битие.

                                        **************************************************

От две седмици валеше ситен, непрестанен, проникващ през мускулите и костите дъжд. Стъмваше се рано и усещането за въздигането на мрака беше повече от травмиращо за тримата духовни бунтовници.

На момчетата им се струваше, че валежите са агенти на Комитета на съветите и искат да влязат вътре в душата на всеки един от тях; да научат тайните им копнежи, да минат през цялото им същество и да излязат, снабдени с дебела папка с улики и надпис ДЕЛО.

По рано през деня на „бомбардировката“ по канала те се заприказваха в междучасието за едно момче от съседния клас – някой си Арвин. Съучениците му си шушнели, че изчезнал внезапно и без обяснение преди седмици, и то точно след като в час по литература пуснал шега за Великия баща на народите.

На обяд в столовата на техникума отново им сервираха от онези кюфтета с боб, пълни с всичко друго, но не и с прясно свинско месо. Готвачите също не се бяха постарали много-много. В супата на Ози, както често се случваше, някакво насекомо взимаше своите първи уроци по плуване.

Купер, Еди и Ози не можаха да си кажат нищо един на друг в столовата. Разпределиха ги на различни маси, а на опашката за порциите не бе безопасно за разговори – отговорниците по дисциплината бдяха. Имаше и много доносници от младежката организация.

Под прикритието на засилващия се дъжд четиримата решиха да разменят няколко откровени думи навън след часовете.

Срещата им, както обикновено, стана зад стария училищен завод. Тук обаче се виждаха отдавна и можеха да събудят подозрение. Затова тръгнаха към близкия канал, намиращ се съвсем близо до Техникума, в покрайнините на града.

Говори се, че каналът някога е бил живописна река, която сега се бе превърнала в неугледен, мръсен и мъртъв път на отходните води – сподели в началото на похода енциклопедистът на компанията Еди. – Щом прескочим загражданията спокойно можем да останем насаме.

Пътят по канала бе обграден от храсталаци, а разходката ставаше все по-неприятна, заради хлъзгавата и лепкава кал по земята. Но все пак мократа пустота на крайградските полета им даде това, което търсиха – отдушник на стаените емоции.

– Момчета – подвикна ухилен Ози, хлъзгайки се в калта. –  Ще ви кажа нещо забавно…       – На обяд в стола за малко да си счупя зъба в няк‘ва пластмаска, която ми беше в кюфтето. Направо не ми се мисли, какви неща ядем. Човек веднъж да свикне с мухите ала Майкъл Фелпс и… хоп, ново двайсе– кюфтак с пластмаса.

– Поне ядем нещо – отвърна Еди. Може скоро да минем и на половин дажба, ако великодушният ни партиен елит отново реши да увеличи ядрените глави и армията.

– Абе, не ми се мисли – повтори Ози с усмивка – ама казвам ви, щях да  повърна т‘ва кюфте и после да ми снижат дисциплината.  Вижте  т‘ва тука, дето го извадих. Запазих си го за спомен, да се хваля. Може и на медальонче да го окача. На какво ви прилича?

– Я, дай да погледна по-отблизо. –  Купер взе находката в ръка.

– Честно да ти кажа, същото е като мидата от слуховия апарат на братовчед ми. Странно.

– Ей, Купер – обади се и Еди. Не казаха ли онези от другия клас, че липсващият съученик бил леко глухар. Носил слухов апарат?

– Не сме чули такова нещо – отговориха другите.

Момчетата повървяха още 20-тина минути. Дъжда, колкото и неприятен и противен да беше, все пак ги ободри, дарявайки им няколко мига свобода от веригите на часовете.  Спряха се до един брод на канала.

Купер хвърли първия камък, приятелите му го последваха и бомбардировката над партийния елит започна.

Когато умората ги спря, те застанаха неподвижни, стискайки юмруци под засилилия се дъжд. Така изправени, с качулки на главите и леденото изражение, което придобиха лицата им,  приличаха на истински отмъстители.

Човеееееек! – провикна се изведнъж Еди и възбудено повтори: Вижте, там има някой!

Лошото време пречеше да се каже с категоричност дали наистина във водата има давещ се.

Купер се събу и без колебание скочи в мътилката. Явно бе по-сигурен от другите, че по канала се носи не някоя купчина с боклуци, а точно човек.

Течението беше бързо и повлече момчето и давещия се надолу по канала. Еди и Ози ги последваха от брега, движейки се възможно най-бързо по лепкавата кал на пътя.

Знаеха, че 200 метра надолу е помпената станция, обградена със непреодолима стена и бодлива тел. Ами ако не успееше да се върне преди началото й.

– Купер, Купер, връщай се, там става опасно.

Купер не успя да ги чуе навреме и заедно с удавника попадна в малкък водопад, след който течението се засили многократно повече. Момчето се добра до давещия се, и се остави на водата. Скоро изчезнаха от погледа на другите.

Оградата, зад която изчезна Купер, попречи на Еди и Ози да продължат след него. Те застанаха до прегражденията и зачакаха с нарастваща уплаха. Еди започно нервно да снове, докато Ози подхвана някаква тъпа песничка.

– Тихо – кресна му Еди. – Чуй, ако до 5 минути не дойде, не ме интересува какво ще стане с нас, но влизаме в станцията да търсим Купер.  Не ми пука!

– Ами, ако няма никой? – отвърна Ози. – Дай направо да влизаме, че не ми се мисли какво може да е станало в тази ледена вода. – Ех, Купер, Купер – луда главо…

След близо 10 минутно чакане студът и тревогата ги обзеха напълно. Накрая видяха Купер да се връща, плувайки с голямо затруднение срещу течението. Ози и Еди го хванаха под мишниците и го измъкнаха от водата. Целият се тресеше от конвулсиите на измръзването. Беше почти в несвяст от усилията  да стигне брега. Свлече се на земята.

– Братле, дръж се!

 Поеха го и свалиха мокрите му дрехи. Преоблякоха го с част от малкото останали свои сухи.

– Няма да повярвате какво става там! –  каза още много задъхан Купер и пак се срина в калта.

– Трябва да се махаме, говори по пътя.

Еди и Ози го повлякоха назад.

Когато се успокои от шока, и вече на безопасно разстояние в подстъпите на града, по лицето на Купер се изписа погнусата.

Той се спря.

– Слушайте.  В плитчината на помпената станция е пълно с трупове – каза  на приятелите си Купер. Удавникът беше отдавна мъртъв.

– Бреееей – прекъсна го Ози. – Да не сме го утрепали ние с онез камънаци?

– Чуй ме – развика се Купер и хвана Ози, разтрисайки го. – Едва се измъкнах от ситото, в което събират труповете след оттичането на водата. Страшен ад, ти казвам, братче…

-Там, преглътна със затруднение Купер, и продължи, – там има работници, които събличат труповете и ги слагат в месомелачка. После ги правят на кайма. Видях го.

– Бълнуваш ли си? Сигурен ли си? Побърка ли се… – попита Еди – Не мога да повярвам!

– Само това оставаше. – възкликна и Ози. – И аз да се чудя после какво беше онова  в кюфтето ми! Пфуууу…ял съм от горкото момче!  Пфуу, пфуу – пфуу – започна да плюе по земята.

Купер възвърна самоувереността си и им каза:

 – Братлета, това няма да го оставим така. Кой е с мен?