„К’во, Вучков, тоя ненормалник, ти луд ли си, бе?“ – ще възкликне с недоумение и присмех всеки предубеден нехранимайка, който няма преки впечатления от професор Вучков. И с право. На пръв поглед Професора звучи и изглежда като притежател на жълта книжка, пуснат в смекчен клиничен режим. Заслушайте се малко повече в думите му обаче, и ще осъзнаете, че те са правдиви. Речите му наподобяват истеричните делириуми на Хитлер по своя патос и въодушевеност, но изобилстват от точни и критични съждения срещу държавно-политическия, обществено-икономическия и културно-идеологическия ни роден хоризонт.
Стереотипното ни мнение за професор Вучи, както на галено го наричам, след като ми стана любимец, е наслоявано години наред от подигравките и преекспонирането на емоционалното му и експресивно поведение в комедийните сюжети на „Господари на ефира“ и „Шоуто на Слави“. Въпреки че се държи като шут, пряко на това, че се тресе от заразата на мегаломанията, Професора е повече от интересен обект за наблюдение и оценка, върху когото в последно време се стовари огромен медиен интерес.
BTV, NOVA, TV7 и някои от напредничавите кабеларки се надпреварват да го канят като гост-коментатор и събеседник, знаейки, че с него върви и многобройната вярна публика, която той си е създал през последните близо 15 години на телевизионен възход.
Стилът му на контакт, на диалог, на неопосредствен досег с прецепцията на рецепиента е неподражаем и недостижим за която и да е друга особа в българския телевизионен ефир. Вулканичните му критики и експлозивните му закани, преките обръщения към авторитетни държавници, пикантните му шеги и високата доза артистичност, която се лее от исполинския, импозантен интелект на Вучи са неповторим тв спектакъл.
Смея се от сърце на цялата му импресия. На тези изригвания, на интонирането на гласа му, и, разбира се, на оригиналните епитетни квалификации и обидни класификации, които щедро използва, за да нагруби един или друг виден политикан, певец, артист.
Заради богатия и цветист речник на Професора включих в речевия си арсенал думи и изрази, като: разгащен, разпасан, телеса, мъжкарана, казанлъшка леля, гавраджийски, кълчотения, гологъзеници, тралалакане …
Пред очите ми е култовото интервю с Бойко Борисов, в което Вучи го нареждаше като провинил се петокласник в директорския кабинет.
Позволете на Професора да излезе веднъж и от вашия „талавизор“, както много пъти му се иска, и му дайте шанс за изява. В зависимост от културата или халтурата Ви, съобразно интересите и предпочитанията Ви, ще си съставите ново мнение за него, или ще затвърдите предубежденията си, но гаранцията, че ще се посмеете, е сигурна.
Изпитвах наложителна необходимост да излея гледището си за този иначе така симпатичен титан на мисълта, за тази фурия на словесната еквилибристика, за лудата и извънземно голяма глава на професор Вучков. Сега, по същество – за книгата.
В много от тв включванията си Вучков изтъква като голямо свое постижение написването на повече от 20 книги и научни трудове. Затова ми стана прелюбопитно, когато видях най-новата му книга на главната витрина на книжарницата, редом с останалите бестселъри по лавиците. Беше ми достатъчно да фиксирам налудната му физиономия, за да поискам да разлистя „тухлата“ и да видя какви ги е измъдрил старият мърморко.
Останах заинтригуван от видяното, още повече, че като любител на книгите се впечатлявам от твърдите корици на томовете, материала на хартията, нейната полираност и привлекателния графичен дизайн на фасадата. Цената от 20 лева ми се видя множко, но след някой и друг ден закътах двайсетачка и се върнах в книгопродавницата.
Излъгах продавачката, че купувам книгата за подарък на един приятел, за да се избъзикам с него – какво да се прави – литературен снобизъм. Вие няма ли да се посвените при закупуването на расистките книжлета на чичо Волен и да скалъпите някоя „опашата“? И Вучков и Болен си имат лепнати етикети на перковци, а никой не иска да го гледат като изкопаемо при закупуването на нещо подобно. Е, хайде де, признайте си, че слагате тъмни очила, шлифер и каскет, когато пазарувате в секс шопа за голям вибратор с име на латино певец или надуваема кукла, на име кака Памела! Извратеняци такива! При мен беше същото, само че с книга.
* * *
Книжлето е с повече от пълно и всеобхватно заглавие „България преди, днес и утре. Мемоарна история на страната 1944-2013г. Светът, Родината, бележити хора. Романът на моя живот“. Наистина, доста амбициозна задача, поставяща в риск автора да забърка накрая някакъв хибриден буламач, нещо като „манджа с грозде“.
В интерес на истината, още с погледа на съдържанието се убедих, че нещата май клонят натам. Неопровержима амалгама. Ето го и доказателството:
Съдържание
1. Психология на българите, тяхната земя и хилядолетните човещини
2. Народът и властта в България
3. Образованието и възпитанието в България
4. Здравеопазването в България и тайните на човешкия живот
5. Съдебната система в България и по света
6. България, ДПС, мюсюлманите, Турция, ромите
7. Българската култура
8. Човешки нрави
9. Вярата на всички човеци
10. Моралът, религията, Българската църква и душевното здраве на народа
11. Лицата на съвременния свят
(Няма ли край тази пущина вече, бе?)
12. Романът на моя живот – тази радост и тази болка
13. „Социалистическата младеж“. Психология на магнетофонната младеж
14. Личности
15. Бележити хора за Юлиан Вучков
Не оставайте разочаровани от 15-те глави. Всички те са преизобилно допълнени от подглави и други параграфи, членове и алинеи. Изглежда, че Професора малко се е поразпищолил и се е опитал да събере всичко, за което се сети, в един том от колосалните 940 страници. Това е неговата „книга на книгите“, в която той описва абселютно всичко, което го вълнува. Онова, за което не му е стигнало ефирното време. Това, което са му забранили да каже. Мненията за множеството знайни и незнайни негови близки интелектуалци, творци и познати, с които е имал досег и съприкосновение през дългия си живот. В „книжката“ си професор Вучи довършва стари и започва нови битки. Отвръща на отдавна отминали обиди и излага позицията си пред съдебните заседатели в лицето на своите читатели.
Но всъщност, питали ли сте се по какво, по-точно, е професор Професора? Той е специалист в тясната област на театъра и драматургията и е изключително компетентен в сферата на културните въпроси. С това не се ограничават обаче всеобхватните му интереси. Те се простират на далеч по-обширни територии що се отнася до общата култура, но лично според мен неговата сила е в обзора, в погледа през телескоп.
Симпатичният нам сърцат телевизионер и теоретик на драматургията има докторантура по филологически науки и професура в „Университета по библиотекознание и информационни технологии“ от 2012г. Той дълги години е преподавал в УНСС, където е почетен професор по теория на художествената култура. Преди това е бил главен редактор на неизвестното за младото поколение списание „Театър“. Мисля, че имам известни отклонения в калибрирането на биографичната сводка, но забравих на кое точно място в „тухлата“ бяха описани тези подробности и сега не ми се търси щателно. За бърза справка можете да погледнете следния линк към Уикипедия: http://bg.wikipedia.org/wiki/Юлиан_Вучков.
В запазената територия на Професора има място за всичко, което той желае да сподели. Интимности, лични терзания, детински вълнения, среднощни кошмари, явни и скрити обсебености, недоизказани и недовършени глупости. За жалост, трябва да призная, че професор Вучков е графоман, колкото и да недолюбва и жлъчно да изобличава колегите си писарушки в графоманство.
От прочита на всички страници, без да пропускам отегчителните и неинтересуващи ме, аз стигнах до констатацията, че Професора страда от неутешим комплекс за малоценност, допълнен, парадоксално, с нарцистични изблици.
В редица пасажи и поучения на Вучи открих незамаскирания му стремеж да се изтъкне, да се обяви за по-добър и по-знаещ от „вся и всьо“. Безусловно, той е един велик, но и много емоционален и чувствителен, неспокоен ум. Но по родните ни географски ширини шестват далеч по-мастити интелектуалци от „негова скромност“.
Вучков страда силно от липсата на собствено предаване и завижда на доста сиви и нищожни журналисти (христоматиен пример е невзрачният Антон Хекимян) за ефира, с който разполагат. Безспорно, публиката му го обожава и величае. Но сериозните продуценти и мениджъри в медиите го гледат с насмешка. За тях той е неуравновесен и неконтролируем градоносен облак. Ако аз бях шефче в Би Ти Ви Ту, обезателно щях да му направя ток-шоу. Вучков щеше да срине гологлавия необрязан филистимец Трифинов в земята по рейтинг.
На Юлиан Вучков не са му чужди и тежненията към политиката. Непрекъснато повтаря в книгата си (получавайки сякаш факсове от кораба-майка и откъсвайки се от наратива и последователността на заченатата от него тема – този подход се нарича“екскурз“, но при него е стихиен и нелогичен), че на върховете на държавата трябва да стоят интелектуалци с висок авторитет, учени хора, обаятелни и с дар слово, като читателят остава с нагласата, че Вучата визира себе си.
В книгата ме удивиха някои от изключително мъдрите и философски прозрения на Професора за живота. Той започва изложението си като опитен народопсихолог и прави майсторски антропологичен анализ на битуващите в няколко поколения българи нрави, разбирания, характерологически особености и психически нагласи. В едно с тези анализи Вучков препраща към съвременния политически живот и здравата „храни“ правителството на втората Тройна коалиция. Личи му, че е про ГЕРБ. Даже много му личи.
С разлистването на страниците се натъквам още в началото на описание на премиерите и президентите ни – скука. Следват жените в българската политика – редица от тях, по думите на Професора, са лишени от чара на половата им принадлежност. Държат се като фелдфебелки, червени болярки. Преизпълнени са със змийска отрова, а некроложните им лица са цирково гримирани. Ето тук вече идва истинската естетическа наслада от вулканичното изригване на словесната лава. Салют Везувучков. Да се покефим на „хейта“.
Корнелия Нинова е „сталиновидна червена диктаторка“, Клара Маринова (тази лелка не я знаете, беше говорителка на Бе си пе ту при Виденов) е „сатанински усмихната“, настоящата евродупетатка Илиана Йотова „търкаля само баналности“, а Татяна Дончева „кудкудяка“, освен това прилича на „казанлъшка леля“ (тук иронията идва от един разказ на Чудомир). Тетка Цецка Цачева има „езика на изостанала учителка“ и се облича „като коледна елха“. Обемистата Искра Фидосова прилича на „тантурест бикоборец“ – на друго прилича тя, ама нали Вучи е про бате Бойко, и я е съжалил завалийката. Мая Манолова се „размахва като пощръкляла хиена“ и прилича не на жена, а на „проходила карикатура“. Сал една Лили Павлова била „всеотдайна, енергична, даже пъргава в разгръщането си, въпреки крайно обемистата си физика“. Надежда Михайлова пък била сексуално привлекателна. Абе, тоз дъртел много освободено го раздава.
Тук отново ще отворя една скоба, и ще кажа, че Вучков не спестява критиките си на никого и за нищо. Опитва се да е обективен, но все не е дотам. Аз имам какво да допълня и окрася към дефинициите му за политическия небосклон, но сега думата е негова. От моя страна и аз ще бъда критичен и безпощаден по вучковски маниер. След като хапе толкова, трябва да е готов да изтърпи сам някоя друга захапка. Нъл тъй?
Политическите разисквания в книгата тръгват от тежките времена на турското робство и стигат до наши дни. Специално внимание Вучата отделя на комунистите и Прехода. Отразени са позициите и нагласите му за много скандали от бившето злободневие и за още повече, които продължават да обсипват българина днес. Големите енергийни проекти, фалшификациите на изборите, кражбите и корупционните схеми. Провалите в банковата система, валутният борд, любовниците на Параванов, женствеността на Чехльо (Плевнелиев), аграрното поведение на Жельо Желев, тарикатлъците на бат Петьо Стоянов и злите планове на Гаргамел (Костов). Ахмед Доган пък е първенец сред антилюбимците на Професора.
Моралистът Вучков изсипва „кални потоци от ропот и град от словесна атака“. Малко са похвалите, които отправя. Тук-таме се четка на сегашните си „меринджей“ от Евроком, на академичните си колеги (включително боклука и ректор на УНСС – Стати Статев) и на преподавателите си от студентските години. За своите скъпи приятели не пести венцехвалебствия. На някой е отделил цели подточки, оформени като рескрипти.
Изумление и учудване ме стъписаха, когато прочетох, че един от най-добрите живи комици у нас, за Професора, е Краси Радков. Човекът, който допринесе най-много за окарикатуряването на личността му. Явно до катарзиса се е стигнало след дълбока промисъл и разговори между Вучков и актьора, уверил го в своето най-искрено доброжелателство.
С тези малки изключения и подточките-рескрипти, общо взето, се изчерпват похвалите. Всичко останало е безпардонно „хейтване“. Вучи не е пощадил дори малкото си братче – минутковеца Петър Вучков. Изпод смъртоносните му куршуми (гумени стоп патрони в случая, ако ми позволите да използвам тази метафора) не се е измъкнала даже и родната му майка, която е обвинена в посредствена игра в театъра (тя е била актриса), бездарна поезия и майчина незаинтересованост.
Стискам зъби да не ме подхване и мен някой ден, ако ме публикуват на място, което се чете от повече от двамина души, или пък, „не дай си Аллах“ ако реша да стана дупетат и да чопна малко от държавната баница.
Цитиране заслужават фрагменти от описанието на Сегей Станишев: „(…) държи се хем като мъж, хем като жена в менструален цикъл. (…) Вземе ли да говори, той се зачервява като домат, поти се. (…) демонично пробляскващите му телени очилца ми напомнят за Лаврентий Берия.“ Споко деде, Серго сдаде поста на председател на Бе си пе ту днес, 05.07.2014г. и стяга куфарите за Европата, където ще си играе на евродупетатче.
Параванов също отнася малко-много шамари. Наречен е косвено некадърен учен и историк, плагиатор.
В частта за здравеопазването Вучков споделя коя е най-добрата болница в София – Военно-медицинската академия, и признава, че никога през живота си не е пушил, нито пък е пил алкохол. Ние отлично знаем, че той взима само наркотици и не се занимава с дреболии! Многозначително е, и че чете д-р Тони Филипов – основателят на партията на лудите в България.
Противно на очакванията, в главата, посветена на братюту роми, Турция и мюсюлманите, турците и ДПС, Юлиан Вучков демонстрира много осъзната позиция. Той описва конспирацията около ДПС, ДС и официална Турция. Атакува Доган, наричайки го смело „безкрайно монотонен лентяй с манталитета на паша и султан от турски харем, безцеремонен еротоман“ и го описва като част от Възродителния процес, негов поддръжник. А сега – желязно поддържан агент на Анкара.
Заедно с политиката и нейния слугинаж, на безпощадна сеч над вразите е подложен и жанрът на турските сериали, като част от официалната пропаганда на Ердоган, още повече, че заради тях е било отнемано от ефирното време на Професора, докато е бил на работа в ТВ7, тази месомелачка на журналистическата съвест.
Мисля, да не Ви отегчавам с разсъжденията и етюдите, посветени на културата в книгата на Вучков. И без това този фриволен опит за рецензия стана прекалено дълъг – 2302 думи дотук, но няма как – за тукмак от 940 стр. требе да се напише малко повечко, а и Професора е ярка и контрастна личност, за която винаги има какво още да се каже. Кратка рецензия би го обидила съвсем сериозно и би накърнила репутацията му на величие, макар и лудо.
Не съм съгласен обаче с оскърблението му срещу актрисата Елена Петрова, която има прекрасно и позитивно излъчване, и е сравнително добра артистка. Вучков я нарежда по следния начин – имала излъчването на „слугиня за развлечение на млади войничета“. Еее, бива ли така злобно, бе, дядка? Тук вече прекали! Значи, Краси Радков, който те спуква от бъзици, е „обогатил в крайна сметка дарбата си“, въпреки че в първите си изяви „ревал като недозаклан глиган“, а хубавата Елена (нищо, че е мафиотска булка) лоша дума не е казала за никой, а ти я нагрубяваш. Да ти имам двойните стандарти! Зловонен си.
Немалко критики и откровени злосторни подмятания има срещу „Шоуто на Слави“ и „Господари на ефира“. „Око за две – зъб за чене!“ Риалити форматите са обявени за най-голямата тъпотия на екрана.
Да поцитирам малко злосторни бисери за почивка, а?
„Румен Луканов от „Сделка или не“ реве като мечка стръвница“.
„Юксел Кадриев прилича на бикоборец“, „Венелин Петков спи и хърка пред камерите“.
„Косите на Гена Трайкова висят като водорасли“.
Васил Найденов има „много увяхнало лице, прилича на баба“.
Краси Аврамов трябвало „да се раздели с пискунската си дейност“.
Софи Маринова е „пискун“, а Азис е „най-голямото падение и квичи като недозаклано псе, докато се кълчоти и масажира мазните си телеса“.
Любен Дилов е „сватбарски ухилен фъфлю и фуклю“ (Тук Вучи прави две груби правописни грешки, не че аз не правя, де. Думите се пишат с „ьо“ накрая.).
Денис Ризов (от „Шоуто на Денис и приятели“) се „пули като квартална пачавра“, а Фънки „прилича на кошмарна планина от безмерно разлети тлъстини“.
И-и, гвоздеят на програмата: „Иначе Марийка Игнатова е хубавелка, гизди се разнообразно и ефектно. (…) Много става за гушкане. (…) два пъти сънувах, че ми гризе гърлото, докато се опитвах да я пипна и да узная дали мога да я укротя.“. Смях, смях… Дъртел с дъртел, не го е срам!?
В частта „Романът на моя живот“ професор Вучков ни чете по художествен начин автобиографията си. В тази си глава той прави сурова равносметка на изминатия път, съжалява, обяснява, жалва се от своята неприятна съдба като дете, гневи се и понякога сякаш плаче. В нея е поместен и откъс за сложните взаимоотношения с половинката му – гимназиалната учителка Диана – ерудирана и импулсивна жена, която прави живота му интересен и динамичен, но и труден, заради тежкия си характер. Историята им е жива. Запознанството им датира още отдавна. В разказа си Вучков стига до сегменти и детайлности, които сигурно никак не са приятни на неговата любяща благоверна.
Към края на четивото авторът е предвидил за разнообразие да включи няколко десетки илюстрации. Измежду тях голяма част изобразяват неговата стройна и аристократична осанка, което ме навежда на мисълта, че това е поредната еманация на пословичната му самовлюбеност.
Виждам пред очите си голия Вучков, като малко бебе. Петгодишният Вучков с прическа на дете-идиотче. 35 и 45-годишният сериозен млад мъж Юлиан и дузина фотографии и колажи от участията му по разни телевизии, както и снимка от ролята му в реклама на хапчета Vitaslim (витамини и помади за отслабване). Следват кориците на поне 15-ет негови книги и – забележете – изрезки от статии за него.
На една от снимките е увековечен, цитирам, „знаменитият и широко популярен афоризъм „Гледам и не вярвам на ушите си“. Ха-Ха. Ноу комент. Има снимки и с гаджето му, на ордените и грамотите му.
Как е разцъфтял нарцисизмът в обемистата му кратуна само, а!?
После срещам и снимки на известни картини на Владимир Димитров – Майстора, за които става дума в изложението. Общо взето, всичко общо е взето.
По установения канон за списване на рецензия май трябваше да започна с това, с което ще приключа?
Юлиан Вучков е български театровед, културен и телевизионен критик. Професор по теория на художествената култура и доктор на филологическите науки. Книгата му „България преди, днес и утре…“ е с обем от 940 страници и е издадена в София през 2013г. от издателство „Свурия България“. Структурата на книгата е хаотична, като авторът галопира през разнообразни теми, впускайки се в непрестанно философстване и поучаване – отзвук от неговия импозантен и моралистичен стил, проявяван редовно от телевизионния екран.
Съдържанието на изданието е в началото. В края е сложен раздел, в който авторовите приятели говорят хубави думи за негова скромност – Автора.
Целта на автора, според самия него, е „да бъде обичаният съветник и приятел“ на качествените нему читатели. Квинтесенцията, според мен, е старият дърдорко да си каже абселютно всяка дървена философия, която някога му се е въртяла в главата, но редом с това – да остави един проникновен и аргументативен спектрален анализ на българското общество, култура, политически и художествен елит, институционална и икономическа инфраструктура. Евала – получило се е чат-пат добре.
Относно публицистичния стил и изобщо начина на изразяване на Юлиан Вучков в писано слово, смея да твърдя, че той е сносен и предимно забавен, но на места, там, където трябва, сериозният изказ и точният подбор на думите не му убягват.
Набива се на очи обаче (Ей, ни са спря т’ва рецензентче с туй „обаче“ да го повтаря!), че начинът му на писане понякога е досаден, натрапчив и изморителен. В края на всяко изречение слага по няколко синонима след завършващото прилагателно, може би за да докаже колко богат речник има и да „си го премери“ с дядо Вазов, който също е психоанализиран в книгата.
Видно е от статията на Вучков „Психология на Магнитофонната младеж“, писана в зрялата му младост (бил е на 27 години), че ранният му стил е по-витален, не толкова затормозяващ и досаднически. По-пивък и смилаем. Без излишна дидактика.
Ясно е, че книгата е нещо като хартиен Франкенщайн с „вучковизми“. В нея е събрано и съшито към телевизионните му брътвежи част от по-ранното творчество на Професора, което, може би, е останало в страни от светлината на прожекторите.
Това прочетох, измислих и написах. Професора е „суперстар“ (амфибола) писател и жива легенда. За рожденния си ден искам тениска с неговия лик и автограф.
Благодаря за вниманието. Адиос.
Президентът на Галактиката
The President of the Galaxy 