Since 1879

Стандарт
     Това е една изцяло прозаична история. Тя се случи  съвсем обикновено по напълно необичаен начин.

    Е, как?! – възмути се  служителката – админстраторка зад гишето на пощенска станция номер 1700. – Как ще Ви се изгуби пратката!? Че ние пращаме от 1879г., някой да се е оплакал оттогава? От 35 години съм тук и не сме загубили пратка! От 35 – натърти тя.

    Подателят погледна надолу и се извини за нетактичния въпрос. Искаше само да се увери, че колетът му  безпрепятствено ще достигне Фелдфебел Дянково, Добричко. Остави с неуверен жест малкото кашонче и с едвам доловимо трептение в ръцете попълни бланката за препоръчано писмо и обратна разписка, за което заплати и съответната сумичка.

  Оттук насетне малкото кашонче, където така старателно бе поставена реликвата, заживя собствен живот. То напусна света на физическите реалии и материални закони и навлезе в онова изначално и хаотично измерение на време-пространствения континуум, подвластно само и единствено на феномените на случайността, ентропията и безхаберието. Велични, в чиито дебри и субквантови констелации Български пощи са се специализирали от 1879г. насам.

    И тъй, читателю любезни, ако не си се запитвал какъв е пътят на изпра- тените от теб писма до дядо Коледа по обичната ни Поща, то сега ще ти се удаде възможността да разбереш.

      Странствуването на Пратката започна от разпределителния център на Пощата в София. Там  попадна в чевръстите ръце на един служител, който имаше за задача да дешифрира адреса на получателя и да я експедира за товарене в буса за пренос по определената транспортна дестинация.

     И като казвам дешифрира, точно и така си беше, защото смутеният интроверт с  треперещите кунки така беше разкривил адреса, че пощаджията трябваше да впрегне целия си опит в разчитането на глифи и криптограми. Както и незаменимите си умения  по капиталистическа диверсия  и логика на нелогичното в постструктуралистката парадоксална теорема на вероятностите, придобити в двусеместриален курс на тайната школа на ДС за топ социалистически куриери в Тутраканската селищна система. Накрая кадровикът на ДС успя да разкодира наименованието на населеното място, а именно – село Дянково, Разградско – поне според неговата интерпретация.

Какво казвате? - Не е това адресът! - Нищо, нали посоката е вярна.

    И за има-няма 3-4 дена Пратката пристигна в китното Лудогорие. Началникът на пощенската станция в Дянково  – народен човек с чревендалесто лице и възпълна фигура,  я прие с известна доза вълнение, все пак от Софията иде, и я складира на полупразния рафт, за да си отдъхне от дългия път. По прашната лавица имаше само два плика и самотен колет.

     – Пич, ти  закъде си? – обърна се към малкото кашонче самотникът . Той пренасяше  хендмейд свещ, направена от  един заточен при дядо си хипар за гаджето му хипстърка от Банишора, Шопското поле.

     – Мисля, че съм за Фелдфебел Дянково, община Добрич, но не съм сигурен. Би ли ми прочел закъде съм? – продума със завидно изискан маниер за пръв път в съществуванието си Пратката.

    – О-оу, пич, не си за тука. Тука е село Дянково, Разградско. – отговори хипарът. –  Ти верно си за Фелдфебелово, ама нищо. Ще поседиш малко и ще те препратят. То е наблизо Добрич. Иначе, как е хавата в столицата, мадамите хващат ли окото още…

      Мина се ден. Минаха се два. Изтърколи се цяла седмица и Началството взе, че се попритесни. – Тюх, да му се не види, дай да взема да пратя едно известие на тез мискини, че колетът им седи вече цяла неделя  тука!

   Взе Началникът верния си химикал Шнайдер, плюмна два пъти по навик от времето, когато химическия молив му бе настолен другар, и запишува: Пенко Сенокозлиев, ул. 5, село φελδφεβελ Дяηково, Доπηιç.

  – А сега, де. Ма то си е объркало получателя. У наше село нямаме такъв Сенокозлиев, нито пък 5-та улица, тука са само три.

    Разтърси се Началството из азбучния показател на населените места, заразплюмчи ги тез пръстища и криво-ляво стигна до проникновението, че посоката е към Дупнишко, село Дяково.

– Айде обратно моето момче –  обърна се към Пратката по свойски Началникът, когато я предаде на ведомствения шофер, дошъл да вземе седмичната поща. – И, ха на добър път – благослови я бащицата.

                                                                              *     *     *

    Бръм-бръм, бръм-бръм. Ха – на лево, ха – на десно,  във кръчмето е най-лесно. Шоферът на Разградската  околия бачо Ачо хич и не си даваше зора да стигне навреме с пощата. Тук се отбие да похапне, там се отбие да попийне. Опалянкааааа – и една дрямка да му удари по пътя, че да не се преумори, завалията, и да се бастиса някъде по шосето. И увеличи се от 3-4 дни предвиденото време за доставка на Пратката до десеторно повече. Когато я оставиха в село Дяково, област Дупница, Пратката  почти беше изгубила търпение. Даже малко се беше научила да пусува по шофьорски. За нещастие я очакваше такова изпитание, което щеше да кали завинаги крехкия й характер и да остави суров отпечатък за цял живот. С тръгването й по лабиринтите на Български пощи тя се превърна в мъничка отломка, люшкана безмилостно от океана на бюрократичните неуредици и култивираното всенародно нехайство.

   А подателят й интроверт, горкият наивник, вече я беше прежалил и сметнал за безвъзвратно изгубена, след като получателят  се оплакал, че не е пристигнала в срок.

– Пиши я покойник, чиче Мише – му натякваше по телефонията племенникът му от Фелдфебел Дянково.

   Чакайте малко. Тук нещо не се вързва. Историята не е убедителна. Как така пратката изгубила търпение и се научила да ругае? Какви са тези бабини деветини?
   Ако щете вярвайте. Обвинявайте в анимизъм, шаманизъм и какво ли още не, но  някои просветени мъдреци твърдят, че предметите, и всички наши неодушевени вещи,  живеят свой собствен живот. Да, извън живия живот на хората, но понякога, когато непоколебимата вяра на съществуванието, подсилена от светъл и благороден идеал, срещне благоволението на силите на Провидението, предметът се сдобива с този най-висш природен дар - душата.И границите меду двата свята изтъняват, ако не се и слеят.

      В „пренаселената агломерация“ село Дяково, Дупница, където акостира пощенският самолетоносач Форд Транзит ’84г., делегация от няколко високопоставени баби-столетници посрещнаха шофера и му отдадоха дипломатически почести. Случваше се само веднъж в месеца колата да носи нещо, обикновено пенсии, и старейшинките решиха, че може да е някой бонус, покрай предстоящите избори за кмет.

        Разочарованието бе повсеместно, когато се разчу, че дилижансът носи само някаква пършива пратка. Мъката в запустялата паланка бе двойно по-голяма, като се разбра от пощенската служителка леля Пена Цоцоланестата, че адресът е объркан, и че съгласно рицарския кодекс на почтената й служба, тя – вярната труженичка,  трябва да препрати объркания колет в рамките на три работни дни.

    Ама като замина колата с ведомствения шофер, къде ще ходи, а?

    Ще, не ще, наложи се корпулентната леля да си вдигне каросерията и да измине 333 метра до ж.п. гарата, за да препрати неканения гостенин. А това си е цяла маратонска дистанция за 140 килограмов хипопотам като Пена Цоцоланестата. Горката, заоплаква се наляво и надясно, че ще изгори най-малко 28 килокалории и реши да си иска вредни за прекомерния труд.

       Междувременно, разкривеният надпис върху кашончето вече се беше и позацапал. Па и Пена като разтвори с кебапчетата си показателя, реши да не се мъчи  повече. И понеже и хипохондрията я захвана, щото хороскопа й предвиждал здравни проблеми от сряда до неделя (Персеидите минавали, Соросоидите се активизирали), взе че си внуши, че не бива да се претоварва. Затова  само затвори очи, и като се престори, че тегли билет от Беднолотария България,  посочи произволен код от страницата с буквата Д (единственото незамърсено място от надписа).

                                                                             *     *     *

    Пуф-паф, пуф-паф, пуф-паф. Ту-ту-уууууууу!!! Железницата трещи по ръждясалите релси през Искърското дефиле. От вси страни – проломи, скали и чукари. Геологическите пластове на родната земя протягат вратове от историческата скованост на битността си и надничат в бъднините да видят що е тя, чутовната сила на механизирания железен кон, менажиран не от кой да е, а от вездесъщите крадливи властелини на държавната компания БДЖ.

     В товарното отделение, насред  разскрибуцания  вагон, седи нашият герой многоопитен и пътува познайте за къде. Не, не е за Фелдфебел Дянково, Добричко, а за Динково, Ружинци, Видинско.

   И гърмя тренът, бумтя, трака и трополи има 5 часа, но преумори се машината, поизпоти се и взе, че прегря. И спря машинистът на най-близката малка гара, че да се охлади локомотивът. И хитър манго се измъкна от кебапчийницата на гарата. Прокрадна се тъмната му невестулска сянка през вечерния зрач. Сръчно разби катинара на товарното с щанга за кола и ловко се метна да чопне нещо за чаветата. Хареса си Робинхудът индобългарски няколко по-обемисти пакета, крадна и едно „колллуло мантинбайк“, и изчезна като  фантом в нощта.

    Зачатка пак влакът, задумтя и забумтя по линията с възстановени силички. Набра прилична скорост и аха да премине звуковата бариера, но машиниста чичо Крум се сети, че не е Вин Дизел, макар че като малък отрязваше Заставата на баща си по селската писта като същинский Мика Хакинен. Преди да се сети обаче, на един по-остър завой Пратката изхвърча през вагона с няколко свой другарчета. Смуглият Зоро явно беше оставил вратата отворена.

    Пратката остана цяла нощ да лежи на релсите в гористата местност край Белоградчишките скали. През нощта заваля пороен дъжд и кожухчето й от велпапе прогизна. На сутринта Хелиос изсуши клетника, но към обяд почна да пече така жарко, че ощави кожата му и затри последните видими букви от надписа.

     Не стига и това, ами както чакаше спасение насред леса, изневиделица върху Пратката се спусна голяма сянка. Две  железни куки се забиха в мекия й картонен гръб и я вдигнаха в небесата.

      Едрата птица набра височина, а Пратката изпита неописуем страх. Полетът бе дълъг и тя имаше време да премисли критичната ситуация.

    –  Сигурно е някакъв вид орел или сокол, който ме носи на пиленцата да кълват. То е ясно, че ще се мре. Но аз имам правото да реша по какъв начин да е и не искам да свърша като закуска на малките орлета. Ще скоча, да – ще скоча. Дано поне това сложи край на страданията ми и се преродя в благороден индус с перспектива за бодхисава.

    Това бе от онези преломни мигове в живота, в които с едно решително действие, дума или постъпка, с надскачане на отреденото ти място и природа, предрешаваш цялата си съдба. Доказваш, че си достоен да бъдеш наречен мъж, или завинаги оставаш невзрачна личинка, вегетираща в изпаряващата се локва на боязънта; стъпкван от големите и силните, раздиран от терзания за пропуснатите възможности.

 – Скочи, скочи, скочи, скочи – повтаряше си малката пратка. – Ти си голям и силен, той е малкият. Ти си смелият. Ти си силният. Ти си Давид. Голиат  е смъртен, също като теб.

    И малката пратка скочи над себе си. Картонената й обвивка изпука и две мускулести ръчички се въздигнаха от торса й. Подадоха се също чифт еластични крачка. Кашончето размаха мишци, напрегна бицепси и впи телбодните си ноктенца в мощните крака на сграбчилия го орел.

   – Пусни ме проклетийо. Хвъркат демон от Ада. – разпали се за пръв път жарта в сърцето на възпитаната пратка.

      Орелът на свой ред се превърна в жертва. Повече изненадан, отколкото наранен, той се освободи от разбунтувалия се товар и продължи полета си към висините.

       Пратката премина в режим на свободно падане. За нейн късмет мястото на сблъсъка със земната твърд бе близо до железопътната линия. Тя забави скорост в короните на няколко дървета и тупна до релсите.

       Под открито небе премина още една нощ. На следния ден дивата природа отправи ново предизвикателство към антропоморфния ни герой. Две лисици  нападнаха малкото кашонче, но може би щяха да размислят, ако знаеха, че то вече не е така хрисимо, както преди месец.

       Като опитен трапер Пратката тръгна срещу тях и с наблизо захвърления винкел, плюс акомпанимент от няколко здрави шофьорски псувни, тя успя да ги обърне в бяг. След това се отправи да търси цивилизацията, или поне някоя малка култура от северозападнала България, по пътя на влака.

      Усилията й се увенчаха с успех, когато отдалеч съзря човек на линията. Веднага замръзна и прие обичайната си форма.

      Кантонерът прибра загубения колет и най-отговорно го занесе в близкото село. Пощенската стнация там беше като че ли застинала във времето. Досущ като при последния си основен ремонт през 1971г. Само един предизборен плакат с лика на Бойко Борисов разваляше автентичността на интериора.

      Случи се, че служителят там имаше дългогодишен стаж и немалък опит с объркани пратки. Привидно начетен и съобразителен човек, математиката му се отдаваше и дори имаше абонамент за едно политическо списание, от което научаваше какво става по широкия свят. Знаеше, че има начин да се научи откъде пристига пришълецът, въпреки липсата на писано слово. Той реши да заобиколи ненадеждния протокол и да изпрати кашончето обратно в разпределителния център в столицата. Оттам би трябвало да успеят, с модерните си технологии, да разчетат по баркода му кой е подателят.

     Така и стана. Този път куриерските услуги се оказаха на  по-високо ниво. Пратката пристигна там, откъдето бе тръгнала, но разочарованието в душата й бе голямо. Не знаеше с какви очи ще погледне подателя си, как ще му обясни, че се е загубила по пътя и не е изпълнила заръката да предаде товара си на въжделеното място.

      В нощта преди да я върнат при припряната служителка от станция номер 1700, Пратката избяга. Прекара следния ден като скитник под един мост. Настроението й бе олицетворение на съдбата на героите на Виктор Юго. Душата й бе стон, и зов, и птица устрелена към обетования адрес.

     Както си седеше и оплакваше клетата си орис, Пратката чу в далечината откъс от песента на Васко Кръпката „Кучето на крайния квартал“. Тогава, като фар на надеждата, като светъл лъч в сумрака на моста, я  осени спасителната идея. Еврика.

      Под маскировката на нощта кашончето отиде в един от натоварените софийски подлези. Извади от вътрешността си  малка хармоничка (именно това бе и скъпоценния товар, който трябваше да се изпрати до Фелдфебел Дянково) и с пукването на зората засвири. Сърцето й бе потопено в блус и меланхолия. Мъката й се изливаше във и през музиката, която  озвучаваше натоварения трафик. Серенадата  стопли сърцата на коравосърдечните и студени минувачи.

     За по-малко от половин ден Пратката бе събрала няколко десетки лева – достатъчно, за да ползва услугите на частните куриерски фирми и да се самоизпрати до Фелдфебел Дянково, каквато бе и елементарната й идея от под моста.

     Това беше амбициозен и труден план, но въпреки всичко осъществим. С преправен глас и обяснение по телефона, 3 лв. за такси до офиса на куриерите и 5 лв. такса, одисеята завърши след два дни, когато Пратката пристигна благополучно на адреса на получателя си.

      В днешно време да не попадате в лапите на Бг-пощите и по-отблъскващата им сестрица  БДЖ. Минавате от една неприятност на друга, въртейки се в незаобиколим и нестихващ ураган, съставен от завихрените в неумолим вортекс за-кони на Мърфологията. 
   
      Ще продължавате ли да пращате по Български пощи? По-добре си вземете     поука от тази история, за да не се превърнете в косвен съучастник на        поредната трагедия!!!

Един ден, съвсем скоро след като Пратката изпълни своя дълг и премина отново в света на неодушевените предмети, телефонът на треперещия интроверт звънна. Беше племенникът му:

–  Чиче Мише, получих колета. Еее, мерси много за подаръка, ма нещо не е по мой вкус, нали знаеш, че си падам по чалгийката. Ще ти го върна по пощата, че е по-евтинджос.

Президентът на Галактиката

Реклами

А, ко речи? Кажи баба тенкю! Ко, не!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s