Може би е заради симетрията. Винаги съм обичал реда и геометричните пропорции. Възхищавам се на добрия порядък навсякъде, където го срещна.
Затова ми харесват толкова много правите улици на моя роден град. Устройственият му план е разчертан като шахматна дъска по подобие на най-модерните за времето си архитектурни шедьоври от цивилизована Европа и САЩ.
Още от ранна възраст научих всичките имена на важните му улици. А след първите ми уроци по география аз измерих булевардите от картата с детска линийка и ги мащабирах, както ни показа в клас госпожата. После педантично ги включих в каталог по дължина в километри, който закачих над леглото си и наизустих напълно. И досега, даже на сън да ме пита някой, мога гордо да му издекламирам подред 10-те най-големи улици с точната им дължина и разположение.
Още по-интересно стана, когато малко по-късно се задълбочих в историята на града ми. Тя е от древна по-древна. А най-древна е в централната градска част. Където и да копне някой багер на строителни предприемачи, изотдолу бликват пластове забравени старини от османско, старобългарско, римско и тракийско време. В ранното детство скачах като козле по многото разкопки на старини в центъра, а по-късно, вече разбиращ и мислещ, вдъхновен от старините и находките в музея, аз назубрих всички регионални сборници и краеведски изследвания от колекцията на местната библиотека. Четях в несвяст всичко за миналото – от времето на каменната епоха през античността, средните векове и възрожденския период, та до големите строежи в развития социализъм и заличаването на колоритния еснафски облик на града. Така станах не по-малък познавач от всеки уредник в градския музей.
И досега, даже на сън да ме пита някой, да речем: „При кой римски имератор градът получава правото да сече собствени монети?“, или пък: „При кой хан градът преминава към българската държава?, или може би: „По времето на кой ромейски василевс градът е преименуван от Берое на Иринополис?“. Аз гордо ще се стъпя на стола и с патос ще издекламирам: Марк Аврелий, Тервел, Константин IV Погонат…
Ти си маниак, ще ми кажете вие!!!
Да, маниак, но никога в живота си не съм бил по щастлив от онова златно време на юношестки възход и интелектуален подем в лоното на светлия град на мечтите ми.
На родна почва цялото ми същество преливаше от позитивна енергия. Качен на верния си велосипед, след училище аз редовно обикалях инсулите на градското пространство. А когато позаякнах, започнах да правя колопоходи по възвишенията на близките местности. Наградата след всяко от тези спортни постижения ме чакаше в низината, където се потапях под дебелите сенки на градските паркове и си купувах нещо сладко за хапване. И така, благоговеещ, съзерцавах със смирение как красивите и пъстри симетрични форми на урбанизирания пейзаж преливат в естетична симбиоза с уличните дървета и градинки. Тогава можех да усетя напълно хармонията, за която дерзаят в ашрамите – сливането на личния ми душевен аз – Атман с единната универсална, абсолютна реалност на Вселената Брахман. Пръц!!!.
„Градът на мечтите“ ми все още не е наречен така официално, освен в няколко стихотворения на заклети романтици и носталгици, както и в солиптичния свят на моя засекретен дневник.
Засега официално той носи три съперничещи си прозвища:
„Градът на правите улици“ – заради това, че след пълното му опожаряване през 1877 г. градската управа е поканила европейски архитект да начертае плановете за възстановяването;
„Градът на поетите“ – заради първоначалната адресна регистрация на дузина отдавна творили лирични души, постигнали върховете на творчеството си в чужди и далечни краища на Татковината;
И – „Градът на липите“, защото тези благоуханни дървета, наред с правите улици и литераторите от скучните учебни христоматии, са една от емблематичните му черти. Те не само ухаят на неподправен липов парфюм през ранното лято и красят с изящните си зелено-жълти корони сивия паваж, но и обдаряват жителите с прекрасния си цвят. Неслучайно липовия чай е любим на всички там.
Като че ли „Град на липите“ се налага повече от останалите, особено дойде ли юни месец – времето за цъфтежа им. Тогава всеки се улисва по опияняващия аромат и забравя за всичките си лоши мисли и преживелици. Отпуска нерви, неврози и психози в унеса на приятната ароматерапия.
След дълго отсъствие в един слънчев юнски ден, пропит с хипнотизираща сетивата миризма на дъхав липов цвят, пристигнах изненадващо и за мен самия в обетованата земя – моят град на мечтите.
Как се случи така, че изобщо напуснах града?
Защо ми е притрябвало да ходя някъде другаде, щом единствено и само там се чувствам на мястото си?
Какво съм правил на друго място, след като вече съм намерил онова земно кътче, за което съм приспособен и предназначен, на което съм се себереализирал?
Отговорите са точно три: образование, работа, и една женичка…
Нормално е за всеки добър ученик да напусне родното си градче след завършването на гимназия, за да следва в някои престижен университет в Столицата.
Повече от нормално е за всеки буден младеж с пъргав ум, завършил висшето си образование с пълно отличие и с перспектива за добро бъдеще, да остане в Столицата, за да преследва кариерни успехи и да се изкачва нагоре по стъпалата в определена област, докато не стигне върха на възможностите си и големите пари и слава.
И най-вече, след големите пари и слава, най-тривиалното продължение на това развитие за всеки отговорен и успял млад мъж е да си намери класна женичка, с която да свият гнездо и да се обединят в основната градивна единица на всяко здраво капиталистическо общество – семейството.
И така, животът ме засили по своите обичайни коловози и аз се унесох в рутината на нормалния семеен средностатистик. А, както знаете, монотонния ритъм увлича и приспива разума.
И при мен също се получи така, че започна да ми харесва илюзията, че съм повече от другите, защото някак си съм станал вече столичанин, имам голяма заплата, дават ме по телевизията и се возя на метрото.
Залисан в гореизброените тривиалности почти забравих родния си град и своята привързаност към неговите прави улици, паркове с липови дървета, вдъхновени поети и богата история. Задържах се дълго в Столицата, обаче дълбоко в мен, омоломощено, но не и напълно изчезнало, бе останало да мъждука пламъчето на носталгията по родния град.
Накрая, от столичния хомеостазис ме извади постепенното нарастващото чувство за безмислие и убеждението, че изграждам своята крепост на погрешното място, докато младостта ми намалява, а животът само преминава вяло край мен.
Зачестилите семейни неразбирателства, усещането, че слугувам на чужди и алчни корпоративни господари, динамиката и агресията на многомилионния град; всичко което търпях, но вече беше станало нетърпимо, ме накара тайно, всяка вечер преди лягане, да си представям, че се завръщам в „Града на мечтите“. Тогава, закрепен за тази спасителна идея, наистина можех да видя как един ден мога да оставя целия натрупан стрес, угрозите от провала, недоволството от битието на корпоративен червей и да се върна в Града на мечтите.
Отрезвяващото преживяване дойде в пророчески сън, сякаш спуснато от някакъв Висш Аз. Сънувах как малко преди градския празник, в хубавия летен юни, когато шатри разпъват ежегодния цирк и панаир, аз се намирам в Града на липите, в малка квартира с гледка към един от парковете.
Това съновидение узря в мен и се превърна от кристална мечта във идея фикс.
И ето, днес станах рано сутринта. Събрах си най-необходимото. Залепих прощална бележка на хладилника за жена ми, в която й казах последно сбогом и я пратих ласкаво на майната й.
Не забравих и службата в телевизията, за където пуснах един мейл на шефа, наричайки го неграмотен орангутан и други подобни. Пуснах и едно писъмце в общия чат за колегите интриганти – да вървят и те под дяволите.
Както бях под пара, за последно сбогом ритнах два нахални гълъба пред блока, които редовно ми цвъкат по колата. После се качих на моя спортен автомобил Мазда 6, надух рок енд ролла и с висока скорост потеглих към Обетованата земя. Оставям всичко друго зад гърба си. Махнете се от живота ми, нещастници, аз отивам да си гледам кефа и да карам колело в един прекрасен град без гълъби.
Нямам търпение да стигна…
Два часа скоростна надпревара по магистралата и вече съм тук. След дългото ми отсъствие, в този прекрасен юнски ден, аз отново ще мога да вдъхвам до насита от миризмата на липов цвят. Пак ще дишам с пълни гърди. Свободно.
**************************************************************************
Странно!!!
Любимият ми час за разходки по градските улици винаги е бил рано сутринта – някъде преди седем. Тогава навсякъде още е пусто и мога пълноценно да се насладя на чистите пропорции на архитектурата без пред очите ми да се пречкат разни двукраки и четириколесни замърсители. Правите улици се разкриват в цялото си геометрично великолепие. А ако плъзнеш поглед по някоя от тях, с лекота можеш да видиш линията й чак до другия край на града. Симетрията те изпълва отвсякъде.
А сега, странно, сега сякаш отново съм пристигнал много рано сутринта, въпреки че наближава обяд. По това време на деня би трябвало навсякъде да е пълно с щастливи и млади хора, по улиците да гъмжи от цвят и глъчка. Ученически кикот да изпълва тротоарите при пешеходната зона, а в парковете разсърдени старци да критикуват шумните и невъзпитани младежи, шушукайки, че по тяхно време такива сополанковци ги пращали директно в трудовия лагер, или на разстрел.
Странно. Къде са всички?
Ще паркирам до гарата и ще се отправя пеша към центъра и общината, за да разнищя тази работа.
Колко странно?
– Наистина, наоколо няма никой – да не би да съм пропуснал някаква обща евакуация; във война ли сме? Какво за бога се е случило с това място? Тъкмо пристигнах, а руският диктатор междувременно е натиснал копчето на неутронната бомба?
А миризмата на липа… Защо не я усещам?
Повървях десетина минути, но наоколо всичко продължаваше да пустее. Самият център блестеше след наскоро направеният му ремонт, за който четох в новините. Брей – изглежда, че това е най-добрата му версия досега.
Накрая започнах да наближавам общината и централния градски парк до нея. Това е мястото, в което прекарах най-щастливите си детски години. Там неуморно карах малкия си велосипед по алеите с кестените. Там с приятелите ми извършвахме всеки ден приключения след приключения.
В Градската градина и кафенетата около нея преминаха и най-хубавите ми години от гимназията. Събирахме с моята компания през горещите лета и оставахме до късно през нощта. Първото влюбване, първата целувка и първото разбито сърце…
– Но, какво е това? – Не, не мога да повярвам на очите си!!!
На любимата ми пейка с изглед към часовниковата кула на пощата, на мястото, където се събирахме преди толкова много години с компанията ми, там стои… най-добрият ми прител.
– О, мой човек, много се радвам да те видя – поздрави ме той, както някога.
– Виж се само, още си здрав и корав мъжага. Дай гепи, бе, менннн.
– А, ама – к-к-к-как ти? Какво е всичко това?
– Да, това съм точно аз, не ме ли позна? Най-добрият ти приятел отпреди 20 години.
– Чакай, чакай малко! Не се шегувай така. Човекът, за който ми говориш, го няма отдавна . Той, той загина, доколкото помня.
– Именно, как, не се ли досещаш… защо се срещаме сега? Аз ако не те чакам на нашето място, в нашата градина, кой друг да те чака?
– Не помниш ли как като деца се запознахме точно тук и колко геройски бяха игрите ни, пак точно тук. Тук, където озлобените комунисти ни биха шамари, задето ритахме топка по паметника на техните партии-мартии. Където преследвахме крадливите циганета и помогнахме на полицаите да ги хванат. Където хвърчхме по алеите с колелата ни. Или катерехме смело стените на римските постройки. Да изброявам ли още?
Но, какво правиш тук? Ти си мъртъв от доста време….
Да, а сега съм тук. Колко странна среща, нали. Но, не се притеснявай. Слушай сега…
Така, както стоят нещата пред теб има две опции.
Първо – да преминеш нататък и след разпределение да дойдеш отново от плът и кръв тук. Да започнеш нов пълноценен живот в нашия любим град.
Или второ – да останеш затворен в тази подредена до съвършенство солиптична микровселена, която ще съществува само и единствено за теб, без никой друг да ти се върти наоколо и да разваля хубавата гледка.
Кое избираш?
* Солипсизъм e философски възглед, според който съществува само индивидуалното съзнание. Целият останал свят, включително и всички хора, фактически не съществуват, а са създадени от разума и въображението.
The President of the Galaxy 