На 13 март в далечната 1492г. от пристанищния град Палос де ла Фронтера един безумен мъж, воден от непоколебимия си авантюристичен дух и безрезервната си религиозна вяра тръгва на рисковано пътешествие, променило завинаги съдбата на човечеството. Този смел мъж се нарича Кристофоро Коломбо, а неговото дръзновено приключение поставя началото на Великите географски открития.
Петстотин години по-късно, в една забравена от Бога малка географска област, експедиционната мисия на фамозния откривател става повод за поредната словесна престрелка и изостряне на националистическите страсти между два братски народа с общо минало, настояще и бъдеще – това са народите на македонците и българите.
„Македонец ја открил Америка со Колумбо“, пише македонското популярно електронно издание „Утрински весник“.[1] На следващия ден, в съседна България, пресата изригва със саркастично – сардоничен патос в заглавията си: „Македонец взел, че открил и Америка. Сериозно“.[2]
Познатите ни до болка „игри и закачки“ с историческата памет срещаме всеки ден и от двете страни на барикадата, както на донаучно и научно ниво, така и в официалните изявления на държавните лидери. Причините за тези грозни съседски кавги, водещи до взаимна ненавист и омраза, можем да потърсим и намерим в изкуството за управление и създаване на общности и държави, на „въобразени общности“ или просто – изкуството на национализма.
В настоящото импровизирано изследване ще бъде направен опит да се разгледа изключително сложния и проблематичен въпрос за водещата обществено-политическа доктрина в република Македония, а именно – съвременния македонски национализъм, по-известен у нас като македонизъм. Огромния обем от гледни точки и нестихващата колизия по вечната тема Македония, ни задължават да подходим много деликатно и да се опитаме да отразим безпристрастно всички приемливи за добрия научен тон становища. В хода на проучването ще се запознаем с драматичната история на географската област Македония и нейното население, ще преминем през превратните моменти на радост и страдание и ще видим как възниква македонската идея. Квинтесенцията на нашето занимание ще ни покаже съвременна Македония и част от важните проблеми, пред които е изправен македонския народ. Ще видим как и с какви средства се създава и утвърждава една млада нация, и как се пази тя от своите ревниви съседи. Ще надникнем в „академичните арени“ на историците и в „баталните полета“ на виртуалното пространство.
За анализа на темата са използвани разнообразни източници: научни трудове – „Кръсте П. Мисирков и за българските работи в Македония“ от Веселин Трайков, „Югославия последната балканска империя“ от Велизар Енчев, „България и Балканите: европеизацията не е завършила“ от Венелин Цачевски; електронни научни, информационни и публицистични издания – списание „Анамнезис“, вестник „Култура“, блогът на авангардния български асистент Чавдар Маринов и полемиките около неговите „провокативни“ тези.
* * *
I. Македонизъм = Национализъм. Определение и същност.
Въпроса за съвременния македонизъм може да бъде определен като класически вид антиномия[3], ако разбира се, бъде разгледан веднъж от позицията на македонски гражданин, поддал се на официалната доктрина и втори път от позицията на български ( или гръцки ) гражданин, също станал жертва на „патриотични абстракции“. Понятието македонизъм кореспондира с понятието национализъм; де факто те са едно и също обществено-политическо явление и средство за социо-културна употреба, но в българската научна и битова лексика, а и в гръцката, македонският национализъм носи свое собствено наименование, заредено с пейоративен отсенък, който силно политизира темата.
В република Македония, официално, такова екзотично създание като македонизма не съществува. Самите македонци декларират лаконично в своя вариант на свободната енциклопедия Уикипедия, че македонизъм е шовинистично название, с което в Република България се отрича автохтонноста на македонския етнос и се твърди, че македонците са българи. Във въпросното пояснение става известно и че македонистите, според Република България, отричат същесвуването на всичко българско във Вардарска Македония и фалшифицират и унищожават българските исторически паметници в Македония. Уики-страницата завършва със съждението, че македонизма се смята за антинационална и антихуманна политика на сръбски и коминтерновски агенти за дебългаризация на населението на Вардарска Македония, като не е посочено в кой период се е случило това.[4]
В съседната на Република Македония, Гърция, определението на македонската Уикипедия намира свой резонанс: „Македонизмът е термин, който се отнася до политическата идеология и предполага, че славяните в Македония са с националност отделна от българската, със собствен език, история и култура. Терминът също така описва това, което българите считат за фалшифициране на историята си от македонските учени. Той включва силна негативна конотация“, според гръкоезичните членове на Уики общността.[5]
Какво е представянето в Уики отдела на „лингва франка“, универсалния английски език? „Македонизмът е политически термин използван в полемики и се отнася до набор от идеи, характеризиращи агресивния македонски национализъм, според някои български и гръцки автори. Терминът се използва също за описание на господстващата идеология в Югославска Македония насочена към превръщането на славянски и до известна степен неславянски части от населението в етнически македонци. Тази държавна политика е актуална и днес в Република Македония. Понякога се използва в международните научни форуми като защита от някои македонски автори. Македонизмът е изправен пред остра критика от умерените политически възгледи вътре в Македония и навън, от международните учени.[6]
Къде сме ние? В свободната енциклопедия на български език проблематичния термин се радва на поредната си нюансирана интерпретация: „Македонизмът е политическа доктрина и идеология, която обосновава съществуването в миналото и днес на македонска идентичност и самостоятелна македонска нация, език и култура, различни от българската, гръцката и сръбската. Македонистката идеология е официална доктрина в Република Македония. (..) Според македонизма славяноговорящите македонци в различните части на географската област Македония представляват отделен народ със своя собствена история и традиции, различаващи ги от всички съседни народи.“[7]
В опита си да разрешим тази загадка от сферата на Лексикологията ще си позволим да разгледаме една непретенциозна дефиниция на сложното явление национализъм и да го сравним с нашия верен приятел македонизма. Според въпросната дефиниция национализма е доктрина, която защитава идеята, че политическата и националната общност трябва да се припокриват ( държавата е политическата форма на съществуването на нацията ). Тази доктрина описва два феномена – чувствата, които общността изпитва по отношение на своята идентичност и действията, които общността предприема за постигане на самоопределението или запазването си. Национализмът съществува в два основни модела – граждански национализъм ( френски път – включване в нацията на всеки, който признае лоялност към държавата ) и етнически национализъм ( германски път – включване в нацията само на тези, които са част от нейните етнически и културно-исторически рамки ). Според по-горе изложените определения от Уикипедия, които считаме за доминиращи в обществените нагласи на заинтересованата по темата аудитория, македонизмът, освен всичко морално осъдимо от противниците му, е и набор от действия, които македонците, подтиквани от официалната позиция на държавните ръководители, прилагат за постигането, утвърждаването и запазването на своята идентичност.
Оттук стигаме до извода, че съвременният македонски национализъм или македонизъм е чиста проба европейски национализъм разкъсван между двата пътя – етнически и граждански, а употребата на имплицитно негативното му название от балканските съседи България и Гърция изразява тяхното несъгласие с дадена част от неговите позиции и претенции в исторически, културен и географски аспект.
II. Македония – ябълката на раздора
Историята на македонската земя е напоена с кръв, страдание и мъка. Да се забрави тази история е много по-лесно, отколкото да се помни и разказва. Един обективен поглед върху нея би трябвало да обхване няколко национални гледни точки и позиции, но възможността от комбинирането им крие риск от допълнително объркване и по-скоро то би отворило нови полета за противоречие, отколкото да изясни старите. Като че ли, историческите събития на горещите Балкани от последните сто и тридесет години са най-взривоопасни за добросъседските отношения между балканските държави. Различните интерпретации на важни поанти като Берлинския договор, Илинденското въстание, Балканските и двете Световни войни подклаждат отново и отново вечния „балкански“ огън в сърцата и душите на българи, македонци, гърци и сърби. Мегали идеята от ранните години на Гърция, Начертанието на Сърбия и Сан Стефанския идеал на България се сблъскват дълго време на бойното поле в Македония и дори интернационалната сила на комунизма не успява да ги обгърне в червения си помирителен плащ.
Несъмнено първата половина на XX век е по-тежка за Македония, отколкото втората. Попарените през 1878г. надежди за свобода от прогнилата ориенталска империя са възродени, с появата на нова и силна пътеводна звезда – македонската революционна организация. Погледа отправен към княжество България и последвалото разочарование след крушението на Илинденско-Преображенското въстание тласкат населението на Македония към друг тип идеи и въжделения. Вътрешните борби и подмолни съюзи между проводниците на различни културно – политически влияния от съседите също оказват въздействие върху тежката съдба на македонците. Балканската война дава нов лъч на надежда и наистина се оказва спасение от деспотичния тиранин, но предизвикателствата на времето разделят отново лелеяната мечта от нейното осъществяване. Следват тежки изпитания за отказващите да скъсат със старата си национална идентичност, изградена през будната възрожденска епоха и постепенно еволюиране към „редът“ на победителите. Преломен момент за съдбата на Македония се оказва Втората световна война. След българския неуспешен „жребий“ през 1944г. е даден пълен напред в окончателното отделяне на македонците от българите и превръщането им в нова нация с провъзгласяването на 2 Август 1944г. на Демократична федерална Македония, като част от Социалитическа федеративна република Югославия.
Зрелищното сгромолясването на генетично увреденото създание Югославия, дава възможност на македонците сами да коват собствената си съдба и през 1991г. те се втурват с възрожденски плам да строят държава и нация със срок на годност до „во веки веков“. За тяхното усърдие и увереност в битката за идентитетот ( идентичността ) говори дългия спор за името с Гърция и мегаломанския проект на ПП „ВМРО–ДПМНЕ“ за „Скопие 2014“ – една европейска барокова столица.
III. Възникване на Македонизма
Терминът македонист за първи път се употребява в статията „Македонският въпрос“ на българския общественик Петко Рачев Славейков, публикувана във вестник „Македония“ през 1871 година. В нея дядо Славейков критикува македонистите за безпочвените им твърдения, като същевременно посочва, че техните идеи са чути от него за първи път около 1860 г.
Много добър поглед върху възникването на македонизма дава статията на академик Христо Христов от 1969г. – „Македонизмът като политическа концепция в края на XIX и началото на XX век“[8]. Характерното за нея е, че с оглед на годините, в които е писана, е изпълнена с присъщия за времето марксистко-ленинистки ритъм и класово-партиен подход, но ако се абстрахираме от тези нормативи можем да проследим в кратък, точен и ясен вид възникването на македонистката политическа концепция.
Според академик Христов основни предпоставки за възникването на македонизма са великодържавните аспирации на сърбите и стремежа им да властват над всички южни славяни на Балканския полуостров, изразени в пословично известното „Начертание“ на Илия Гарашанин ( 1844г.). Македонизмът се ражда в Сърбия като заместител на по-нереалистичната идея за сръбския етнически и национален характер на македонското население, проповядвана от хора като М. Милоевич и др. в отговор на заплахата, в която се превръща фактическото признаване на българите като доминиращ етнос със създаването на Екзархията и очертаването на нейната юрисдикция по епархии през 1870г[9] ( признание, подсилено и от решенията на Цариградската посланическа конференция, свикана след Априлското въстание ). Съединението на княжество България с Източна Румелия и последвалата неуспешна сръбско-българска война от 1885г. подтикват сръбските държавни лидери да засилят пропагандата си в Македония и да потърсят нови, по-ефикасни начини за спиране на българите. В техен най-голям страх се превръща опасението от едно ново българско Съединение, този път на България с Македония.
През 1886 г. се създава специалната организация „Св. Сава“ за водене на сръбска национална пропаганда в Южна Сърбия и Македония. Организацията се стреми да открива сръбски училища и да привлича на обучение в Сърбия деца от двете области. Тази сръбска политика започва да се подкрепя от руските консули, които след българо-руския разрив при Стефан Стамболов започват да отричат българския характер на славянското население в Македония.
Политическата конюнктура и дипломатическата преориентация в съглашенските блокове на Великите сили са фундамента от който, според анализа на Христов, се стига до генезиса на македонизма. Неговата роля, преди всичко, се явява като инструмент за осъществяването на сръбските политически планове:
„От 80-те години на XIX в. Сърбия се стреми да се освободи от австроунгарска опека, като търси подкрепата на Русия. Нейните интереси са близки с интересите на Русия за преграждане пътя на Австро-Унгария и Германия на изток и за освобождаване на намиращите се под австроунгарска власт славянски земи. В края на XIX и начачалото на XX в. Германия и Австро-Унгария се превръщат окончателно от съюзници в главни врагове на Русия, които заплашват нейните интереси в Европа и на Балканите. Оттук и сближението на Русия с Франция и подкрепата на Сърбия, гледана като преден пост в борбата на Русия и на славянството против Австро-Унгария и против експанзията на германизма. За да се освободи от икономическата и политическата опека на Австро-Унгария, Сърбия се нуждае от излаз на море. На запад нейният път е препречен от Австро-Унгария, която владее Далматинското крайбрежие, Босна и Херцеговина и има влияние сред католическото население в Северна Албания. При това положение ръководните кръгове на Сърбия си поставят за цел да търсят излаз на море на юг през Македония. Този факт лежи до голяма степен в основата на изкуствено създадения „македонски въпрос“ и на сръбско-българските отношения от края на XIX в. Той стои в основата и на македонизма като политическа концепция.“[10]
За основател на Македонизма се счита сръбския учен и политически деец Стоян Новакович. Неговите думи до сръбския министър на просветата от края на 1887 г. говорят красноречиво за хитрия сръбски маньовър срещу младото българско княжество: „Тъй като българската идея, както е известно, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз мисля, че е почти невъзможно да се разколебае тя напълно, ако противопоставим само сръбската идея. Тази идея, опасявам се, не би била в състояние като чисто и голо противопоставяне да подтисне българската идея и затова сръбската идея би имала полза от някакъв съюзник, който би бил рязко против българизма и който би имал в себе си елементите, които биха могли да привлекат към себе си народа и народните чувства, като ги отцепят от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма.[11]“
Така наред с официалната теза на сръбската пропаганда, че населението в Македония е сръбско или сърбо-македонско, Новакович формулира друга паралелна теза за съществуването на отделна македонска народност, различна от българската и сръбската, която трябва да бъде подпомогната в процеса на своето самоутвърждаване, за да се постигнат целите на сръбската политика. Новата теория започва да си пробива път и спечелвайки популярност в „креатурите“ на дружеството Св. Сава, тя ражда групата на т.нар. „национални сепаратисти“ – самоотвержени македонски патриоти, прегърнали идеята за търсене на нова, коренна и чисто македонска идентичност и за скъсване на родовите връзки с България. Една Македония сама за себе си, в която трябва да се създаде нова нация – македонската.
За утвърждаването на тази теория допринася творчеството на противоречивата „македонска икона“ в най-ново време – Кръсте Мисирков. В основното си съчинение „За Македонските работи“ ( отпечатано през 1903г. в София ) той обосновава с привидно научни аргументи тезата за самородността на македонския народ и правото му на място под слънцето. Спорната фигура на македонец номер едно в XX век, за какъвто бе обявен Мисирков през 1999г., продължава и досега да инспирира конфронтации в „българо-македонската война за историята“. Отказвал се[12] и приемал на няколко пъти концепцията си от „За Македонските работи“ ( която се оказва градивна за македонската национална идея ), Кръсте Мисирков остава в голяма част от документалното си наследство и в паметта на съвременниците си като непоправим български патриот, изживял живота си в България и живял за българската национална кауза. Непопулярните му идеи преди 1944г. не остават за дълго в забвение. Удобството на научното му творчество за маршал Йосип Броз Тито и сие, заедно с македонския му произход, го издигат на пиедестал и го превръщат във важна национална светиня, част от историческото наследство на създаващата се нова нация.
По време на опитите за сключване на българо-югославска федрация ( 1944 – 1948г. ) македонизмът набира скорост, подпомогнат от слабохарактерната позиция на българските комунисти по въпроса с предаването на Пиринска Македония. С течение на времето македонистката идея разширява диапазона си, а след приемането на югославската конституция от 1974г., в която е утвърден суверенитета на Република Македония и правото `и на самоопределяне и отцепване, македонския национализъм стъпва на още по-здрава основа.
IV. Строителство на съвременна Македония ( проблеми ).
Съвременната република Македония е единствената държава отделила се по мирен път при разпадането на Югославия. Тя е създадена след референдума за независимост, проведен през 1991г. Веднага след обявяването на независимостта си на 8 септември 1991г. младата държава се изправя пред въпроса за своето международно признаване. Първоначално то идва от България ( 15 януари 1992г. ), последвана от Хърватска, Турция, Словения, Литва и др. Избухването на тежкия спор с Гърция за конституционното наименование на новата държава стопира за известно време нейното признаване. Частичното решение на проблема идва през 1993г. с приемането на Македония в ООН под временното название – „бивша Югославска република Македония“. Според Съвета за сигурност на ООН това наименование ще бъде използвано до преодоляването на възникналото различие по името на страната. До края на 1993г. Македония е призната с временното си име от повечето европейски държави, а от САЩ, Русия, Китай, Япония и др. с конституционното си име.
Новата епоха пред македонците отправя нови задачи към все още незавършения национално- образувателен процес. Асимилирането на важни части от историческата памет на съседните Гърция и България води до преки и косвени сблъсъци и до поява на остри ксенофобски настроения. Заедно с това се повдигат неразрешимите казуси около статута на македонското малцинство извън граница и на чуждите малцинства вътре в Македония. Най-сериозното предизвикателство за суверенитета на БЮРМ идва през 2001г. ( февруари – август ), когато в северозападната част на страната избухва въоръжен конфликт между албански сепаратисти и македонски военни сили. В сблъсъците между албанската армия за национално освобождение и македонската армия загиват 200 души, а броят на бежанците и вътрешно разселените достига 150 – 200 хил. души. Целта на албанските размирници, по думите на професора по външна политика и международни отношения Венелин Цачевски, е не сепаратизъм, а промяна на статуса им чрез получаването на конституционни гаранции за по-голяма роля в управлението на страната и по-широки граждански права; установяване на своеобразен етнически федерализъм[13]. Конфликтът намира своето разрешение с подписването на Охридския рамков договор при посредничеството на международната общност ( САЩ, НАТО, ЕС ). Със споразуменията от Охрид са направени съществени промени в държавния модел на Македония. С тях албанците придобиват статут на конституционна народност. Въвеждат се децентрализирано управление, равно разпределение на двата етноса в държавните институции, изменения в образованието и употребата на езиците ( признаване на албанския за официален език ).
Въвеждането в темата за албанското население на Македония ни задължава да се срещнем със статистическите данни на ЦРУ[14] за западната ни съседка, според меродавното преброяване от 2002г..
Друг важен аспект, с който е препоръчително да се запознаем са споменатите от по-горе казуси с малцинствата извън границите на Република Македония. По македонски оценки, броят на македонците в съседните България и Гърция е значителен, съответно за България – 750 хиляди[15] и за Гърция – над 200 хиляди[16]. За тези свои граждани македонското правителство иска да получи статут на национални малцинства. На обратната страна, Гърция твърди, че в Македония живее етническа група власи, които са от гръцки произход и чийто брой възлиза на около 250 хиляди души. В България пък, за цялото неалбанско население на Македония се счита, че е от българска народност, въпреки че според официалната демографска статистика на територията на република Македония през 2002г. са живеели едва 3500 българи[17].
Реална опасност за македонската държава представлява албанския етнически национализъм и сепаратизъм, чиято стратегическа цел е да се постигне обединяването на албанците в една обща държава. Идейната основа на този стремеж е създаването на „Велика Албания“, въпреки че в съвременните условия той официално се отрича от лидерите на албанците. За нас обаче, а и за всички македонци, твърде обезпокоителен си остава факта, че в началото на 90-те години албанската академия на науките обосновава историческата основателност и очертава основните цели за постигане на националното обединение на албанците[18]. Тези опасения, подсилени от някои искания на албанските партии „ДПА“ и „ДСИ“[19], както и заплахите за отцепване от държавата заради неуспехите в евроатлантическата интеграция, обясняват националистическото надигане и потрес, наблюдавани на всички нива на македонския социум.
- Българо – македонската „война“ за историята.
Събирателното понятие „война“ за всички „студени“ спорове и конфликти между Македония и България отразява възникналите противоречия не само на официално, но и на до официално ниво. За това доколко типични са похватите от този вид за запазване на статуквото и стабилитета в една млада и неуверена в силите си нация и сблъсъците породени от тях, ще посочим само един пример: статията на скопския вестник Дневник от ноември 2010г., посветена на новоизбраният президен на Бразилия Дилма Русеф. В нея с гръмкото заглавие „Македонска мома го води Бразил“[20] е оповестено, че въпросната дама е с македонско потекло и управлява държава с огромна територия и население от 200 млн. души, която е икономически и политически лидер в Южна Америка. Във водещия македонски ежедневник не са се поколебали да нагласят малко и фактите, като са посочили, че бащата на Президента Русеф е родом от българския град Габрово, намиращ се в Пиринска Македония. Не закъснява и българската медийна реакция, която естествено възроптава срещу „узурпаторите“ на напомпаната със старателен пи ар ентусиазъм нова „българска“ гордост ( поредната след Джон Атанасов и Карл Джераси ). Обясними и оправдателни от държавническа гледна точка в подобни случаи са поведението на родните ни политици – нека се отвлече виниманието от тежката финансова криза, нарастващата инфлация, голямата безработица и политическите скандали с тази блага вест; както и действията на македонските им колеги – в тежки и непоносими времена за народа, бягството от непоносимото настояще се компенсира с бляскавото минало държавно величие; или в частния случай, с широко тълкуване на националната идентичност .
Няма оправдание обаче за ксенофобията и омразата на шовинизма, изливащи се върху невинни българи в Македония, като Спаска Митрова и други клетници! В този случай българските държавници не останаха безпристрастни и предупредиха, че недобросъседското отношение на македонската страна ще се окаже пречка при оценяването `и в изпълнението на критериите за европейска интеграция. От българското МвНР излязоха с позицията ( зам. външ. мин. М.Райков ), че е необходимо Скопие категорично да скъса с практиката на провокативни оценки на съседите, говорене на езика на омразата, а също да разреши съвместното честване на дати от общото ни културно и историческо наследство[21]. Месец по-късно ( ноември 2009г. ) в изявление пред НС, българският министър-председател Бойко Борисов представя съгласуваната позиция на българските институции относно действията, които Македония трябва да предприеме за провеждането на добросъседска политика и изглаждането на отношенията с България[22]. Само при изпълнението на тези условия, българите ще подкрепят евроинтеграционните процеси и желанието на Македония да членува в НАТО и ЕС. С този силен коз, според нашата преценка, бихме излезли морален и реален победител, но докато има губещ, конфликтите в българо-македонската „война“ няма да изчезнат; нужно е примиряване в сърцата и душите или поне нова обща кауза, която да потули старите противоречия и да измести национализма към по широки полета на разбиране .
- Гръко – македонската „война“ за името.
„Европейският път на БЮРМ минава през Гърция“ – думи на заместник външния министър на Гърция Дмитрис Друцос по повод предложението на ЕК към Македония за започване на преговори за членство в ЕС.
„На всички онези, които ни критикуват, че сме пропуснали този шанс ( започването на преговори за влизане в ЕС – бел.авт. ), искам да отговоря, че този шанс е самозличаване от картата на нациите и изтриване на собствената идентичност“. – думи на македонския премиер Никола Груевски след гръцкия блокаж при гласуването в Съвета на министрите на ЕС и отлагането на старта на присъединителните преговори през декември 2009г.[23]
„Проблемът ( за името – бел. авт. ) не е толкова за академичните полемики, а за жизнените интереси на гражданите на Македония и особено на албанците, които повече не искат да бъдат роби на нереалните претенции и на грандоманията, която се проектира в цинично самосъзнание. (..) Ясно е, че в Македония е толкова силно развита и задълбочена идеята за македонския идентитет – като наследници на Александър Македонски, като люлка на християнството и славянското просветителство, че Груевски не може да си позволи да стане причина хиляди книги, анализи, студии, манифестации, художествени творби да бъдат изхвърлени като безполезни остатъци.“ – думи на Арбен Джафери, създател и почетен председател на Демократичната партия на албанците в Македония (ДПА)[24].
Решението на Гърция да наложи вето на молбата за члнство на Македония в НАТО и последвалия през април 2008г. отказ на НАТО да изпрати покана за членство към Македония, плюс отлагането на присъединителните преговори за ЕС, са кулминацията на проточилия се двадесет години спор за конституционното име на Република Македония. Този спор е резултат от поредното проявление на негативните черти на македонския национализъм – агресивния македонизъм и от не по-малко раздразнените отбранителни националистични рефлекси на засегнатия съперник Гърция.
Част от поддръжниците на т.нар критукувано лице на македонския национализъм са привърженици на идеята, че има расов континюитет между модерния македонски етнос и автохтонното население на македонския регион, от което произлизат и македонците на великия завоевател и македонски цар Александър III. Тази идея, заедно със своите производни ( като мнението, че античната епоха на Елинизма е по-правилно да се нарече Македонизъм ) и подсилена от проявите на иредентистки аспирации към Егейска Македония, превръща спора за конституционното име в мощен източник на антиматерия, анихилираща трудоемкия мост прокарван от македонците към евроатлантическия райски архипелаг. Официалното становище на гръцките власти е, че мнозинството от жителите на съседната страна са потомци на славянските племена, поради което те нямат историческо право да претендират, че са македонци, или да назовават собствената си държава Македония. Според МвНР на Гърция, изборът на името Македония би могъл да доведе до отправяне на претенции за изключителни права върху цялата географска територия на Македония[25] и да стане основа за провеждането на политика в противоречие с установените от ЕС стандарти и поддържането на добросъседски отношения[26].
Тази позиция се отхвърля от македонското правителство като неоснователна. Основния аргумент на македонската политика е, че всяка страна има право сама да определя своето име, което да съответства на националната идентичност на нейните граждани. Доказателство за македонската увереност в отстояването на възприетата идентичност е резултатът от проведеното в края на 2009г. от правителството социологическо проучване[27]. Според него 60% от анкетираните македонци са отговорили отрицателно на въпроса дали биха подкрепили промяна на конституционното наименование на страната. Положителен отговор са дали по малко от 30%, но 85% от тях са заявили, че това не бива да става за сметка на отказа от македонската идентичност. Друго потвърждение за тази решимост и провокация на македонизма спрямо сприхавите южни съседи ( така и останали без имунизация срещу синдрома Фалмерайер ) е кръщаването с името „Александър Велики“ на македонското летище в Скопие и на европейския коридор номер 10.
Задържането на процеса по асоцииране с европейските трансдържавни структури изправя македонците и пред вътрешната съпротива на гражданите с албанска етническа принадлежност. Проучване на „Галъп – Европа“ сочи, че 70% от албанците биха подкрепили промяна на името, ако това доведе до премахване на гръцкото противопоставяне на членството на Македония в ЕС и НАТО. Някои политически лидери, в стремежа си да потърсят максимално бързо излизане от блокажа дори предупреждават, че албанците ще „предприемат радикални действия, които ще се изразят в създаването на още една собствена държава на Балканите“[28].
IV. Между Сцилата на „националистите“ и Харибдата на „ревизионистите“.
Като разкъсан корабокрушенец от двете митични морски чудовища се оказва всеки пътешественик в дискурса за демоничната „Пандора на Балканите“, вечния Македонски въпрос. Спасението или истината, може би са възможни само за неустрашимите сърца на съвременните герои, загледани единствено в бъдещето, където ги чакат неизвестни, невиждани и недостигнати от никой друг цели. Нашата цел обаче е по-прозаична. Ние ще се спрем предпазливо до страховития пролив и няма да се опитваме да повторим подвига на античния герой многоопитен. Следва представянето на няколко обобщени, хипотетично допълнени и субективно – генерализирани противостоящи си позиции за историческата памет, съвременния национализъм и критикуваната му фаланга ( македонизмът ) в Македония. Тези концепции са изведени от редица мнения, изказани на научни и медийни „форуми“ посветени на злободневната македонска тематика.
- Съвременен Македонизъм и България.
а) На „битово“ ниво.
Президентът на РъБъ Георги Първанов е историк по професия, а едно от най-известните лица в медийното пространство свързано с историческата наука е професор Божидар Димитров, бивш министър отговарящ за българите в чужбина и поредния политиканстващ историк. На историята в България, изглежда, се отдава голямо значение и няма спор, че това е важно за държавния суверенитет. Оношението на българския народ към войнстващия македонски национализъм, бихме определили като едновременно носталгично ( резултат от образованието в училище и други патриотични наслагвания ) и иронично раздразнително. Подигравките и насмешливите национални подмятания в коментарите под поредната статия за македонското екстравагантно тълкуване на исторически събития и факти, са нещо обичайно за всеки здравомислещ индивид. Раздразнението е продукт на болезнения и достигащия до шовинистични предели национализъм на дадени крайни групи македонски граждани и тяхната реакция срещу съгражданите им с българска национална идентичност. Носталгията е по-скоро неприсъща за младите и проявление на нереалистичната за българската историческа действителност, но скрепяваща нацията идея за Сан Стефанска България. Деформацията на историческото ни съзнание и памет е очевидна.
б) На политическо ниво.
Официалната позиция по „международния казус“ има вид на обективна и добре премерена. Изчистена е от всякаква идеология и тенденциозност, нещо като превъплащение на умерената арахангелска фигура, в чиято роля се е вживял Президента на РъБъ. В свое политическо изказване г-н Първанов окачествява отношението на България към Република Македония като към „по-малък брат“, с който имаме обща история. По неговите думи на тази страна е „простено, каквото и да напишат там по адрес на България“, но това не означава, че „българите ще заровят томахавките и ще се примирят с кражбата на история“[29]. Моралната отговорност пред българските политици и ръководната им позиция в обществото ги превръща в медиатор на позициите, споделяни в научното и битовото равнище по проблема с Македония. Политиката на бартерна размяна с Македония – подкрепа в евроинтеграционния процес срещу добросъседски отношения, културен обмен и разбирателство, кореспондира с шаблона, наложен от космополитичния дух и рационализма на европейската общност. Дисонанс в това отношение са единствено националистическите формации, но те са отдавна компрометирани и дискредитирани в общественото съзнание като популистки и дори фашизоидни.
в) На научно ниво
В началото на нашето проучване изяснихме, че с понятието македонизъм се обозначават всички онези неприемливи аспирации и груби посегателства върху културно-историческото и териториалното имущество на съседните на Република Македония, България и Гърция. Именно в научната полемика на последните две се употребява това язвително дефанзивно оръжие. Точно в научните среди то намира своето разпространение, афиширане и приложение. За мнозина занимаващи се с конкретната проблематика, българската позиция от преди 1989г. спрямо Македония е била безропотно подчинена на партийната идеология. Алтернативните мнения по същество не са се различавали много от нюансите на официално прокарваната партийна линия. След демократичните промени положението в научните кръгове се изменя, за да се стигне до появата на първите защитници на бавно прокарващата си път нагласа за примиряване с реалността и признаване на отделната ( от българската ) македонска нация за свършен и необратим факт.
Интересна е ожесточената дискусия между участниците във форума Бойна Слава, свързана с друга престрелка – на страниците на в-к Култура, посветена на острата рецензия на Чавдар Маринов върху излязлата през 2008г. книга „Македония на кръстопът“. Епичната битка разиграла се във виртуалното пространство на форум Бойна Слава[30] преди две години, се води от видимо посветени в научното дело рицари. Техните усилия се концентрират в защитата и нападението на позицията на Чавдар Маринов от въпросната рецензия, станала пример за апологетика на правото на македонците да бъдат македонци и за отричането на трафаретните от близкото минало, живи и до днес, позиции на българския национализъм. Някои от бойците са разбрали, а други не до там толкова същината на спора, но след изморително текстуално надцакване, изпълнено с изпускане на нервите и епитети поставени в неподходящ личностен контекст, темата е заключена със соломоновското решение на един от модераторите: „Темата за Македония не е донесла нищо добро за този форум. Ако някой модератор прецени – да я отключи“.
Нека насочим вниманието си към първопричината предизвикала умиротворителната стъпка на изстрадалия модератор. В рецензията си посветена на книгата на Петър-Емил Митев, Антонина Желязкова и Горан Стойковски ( по-точно само на три от нейните глави, публикувани във в-к Култура [31] ), Чавдар Маринов[32] възнегодува срещу „карикатуризирането на съседите като националистични параноици“[33], преповтарянето на клишета от националистическата публицистика, омаловажаването на македонската нация и принизяването `и като изкуствена – всички пълноправни членове от семейството на македонизма са взети под въпрос. Той твърди още, че съществуват десетки примери за преувеличения и манипулации в българската историография по „македонския въпрос“ и че се бори за изясняване на историческата истина. В хода на дискусията, продължена на страниците на Култура, страстите експоненциално се развихрят и се оказва, че според един от рецензентите, схватката е илюстрация на оформилите се две армии в българската македонистика: „свещенните крави“ от комунистическия период и младата генерация от иновативни учени завършили на „Запад“, търсещи преразглеждане на старите исторически истини в променения контекст. Очевидно, тази теза е нацелила действителното съотношение, защото подобен уестърн излиза и на „екрана“ на списание Анамнезис. Главен герой отново е звездата на Маринов, но този път срещу него застава тежката артилерия на катедрата по история на Византия и балканските народи в ИФ на СУ „Св. Климет Охридски“ – проф. дин. Георги Даскалов. Оставяме на читателите да преценят кой е крив и кой е прав[34]? Вероятно е да се появят и други подвизи на тартора на крилото на новото македонско мислене. На това ни навява говора му, в който той си спестява евфемизмите и нарича открито враждебното българско отношение към македонската идея божидар–димитровизъм, визирайки научно-популярната книга „Десетте лъжи на Македонизма“ ( нейното заглавие прави алюзия със спускането на десетте Божи заповеди на върха на Синай, където са изковани със свръхестествена менторска загриженост за изгубените в идолопоклонството евреи).
- Идеологизация и деидеологизация на историята в Република Македония
Своеобразна черта на македонските историческо съзнание и памет е, че малко или много, трите им степени на възприемане – битова, официална и научна, се припокриват. Това означава, че в днешно време има консенсус и единство в общността на гражданите с македонско самосъзнание относно официалната национална политика, неизменно съпътствана и от прилежащата `и идеология. Съждението не е напълно всеобхватно и известни спектрални слоеве се изплъзват от тази категоризация, бунтувайки се срещу някои противоречиви и будещи съмнение масови убеждения. Кастата на ренегатите е условно наречена ревизионисти и се представлява от учени оспорващи едно или друго от еклектичните несъответствия задвижващи македонската доктрина. От своя страна, македонисткото националистическо съзнание е разкроено на две основни крила – едното от тях акцентира на славянския характер на македонците, а другото, тиражирано предимно от управляващите и в момента ВМРО – ДПМНЕ, залага на античното минало. Всяка една от двете посоки конфронтира отношенията по-отделно, но ( парадоксално ) и заедно с България и Гърция. Третата страна в този еднополюсен модел са албанските граждани на Република Македония. Те протестират срещу подминаването им в националната идеология и дори откриват с изненада, че също са станали обект на кражба – албански велики личности като Скендербег и майка Тереза са обявявани за македонци.
Кои всъщност са тези „ревизионисти“? Заслужават ли усилията им някакво внимание и имат ли въобще шанс да подредят историческите факти и тълкувания по правилен начин. Възможно ли е обръщане отвътре и скъсване с фрапантно амбициозния космически македонски национализъм от типа „Македония на три океана“?
За запознаването с гореспоменатите господа ще ни помогнат спомените на Чавдар Маринов и Пламен Димитров, присъствали лично на Международната научна сбирка през 2003г.[35] посветена на сто годишнината от издаването на „За македонските работи“ от Кръсте Мисирков и на конференцията на Скопския институт за национална история от 2008г.[36] под наслов „Македонският идентитет през историята“.
От конференцията през 2003г. Маринов разказва за конфликта възникнал между двете основни струи в македонската историография – почитателите на ВМРО и революционните борби, и застъпниците на етнонационалния Македонизъм. Техни водачи са академик Катраджиев и академик Блаже Ристовски. Научаваме, че за Иван Катраджиев македонското съзнание започнало да се появява едва след Първата световна война. Върху основата на българската нация се е създало отделянето, националния сепаратизъм на македонците, а тяхната нация се е създала след ВСВ по политически причини. Друга скандална теза, Катраджиев изказва и за творчеството на Кръсте Мисирков. Според академика, националната програма от „За македонските работи“ била напълно несъстоятелна и в издаденото документално наследство на Мисирков били пропуснати някои негови писания, които рязко контрастирали с наложеното в македонската историография мнение за него. Опонирайки на Катраджиев, академик Блаже Ристовски контрира с това, че Мисирков планира внимателно всичко до образуването на македонската държава, а ВМРО в нито един документ не се е изяснила за македонския език, народ и църква, защото е слуга на българската екзархия. Ристовски обвинил още Катарджиев в опасни за македонската историография гледища. Чавдар Маринов завършва преразказа си с мнението, че изказаните в този сблъсък истини се дължат повече на стратегии за дискредитация на противника отколкото на дълбоки разлики във възгледите.
Второто мероприятие – от 2008г., посветено на 60-годишния юбилей на Скопския институт, не остава в историята като арена на решително непримирими противници. Пламен Димитров споделя като по-открояващи се диспутите за преимуществено заявеното отношение към Кръсте Мисирков за сметка на революционерите и за изтъкването, че македонското освободително и национално движение трябва да се тълкува като мултикултурно ( за да се намесят и албанците ).
Разбира се, авторитетното влияние на историците е спорно и съвсем не може да бъде смятано за определящо. Неговата сила зависи в голяма степен от начините на разпространение, от това колко индоктринираща може да бъде „медийната история“[37], а и от степента на податливост на влияния във всеки отделен индивид. Колкото по образован става един човек, толкова повече се увеличава неговата критичност. С прогреса на обективната историческа наука националната идентичност ще бъде във все по-голяма опасност и въпреки, че масите не са склонни към рационално разбиране и им е нужен идеологически тласък, индивидуалната гледна точка в един момент ще пречупи този начин на мислене.
* * *
Поставяйки диагноза на едно душевно състояние, на една хистерия, вживявайки се в ролята на психоаналитици, можем да отсъдим строго и научно, че агресивния македонски национализъм не е нищо повече от отражение на вътрешна несигурност и като част от официалната идеология цели да прикрие държавната слабост и социалните противоречия. Но откриването на подобни грандомански симптоми, дори и в по-слабо проявена форма, в нашия собствен мироглед, ни кара да се откажем от подобна оценка. Колкото и налудничево да ни звучи, ние също робуваме на въпросните идеологеми и за да подкрепим думите си с поетично изящество и интелектуална острота на помощ ни идва класика Арнолд Тойнби: „Миражът на отминалото държавно величие и военни триумфи ослепява наблюдателя за реалността на историческата истина“, казва той. Опасността от ангажиране с крайни оценки ще оста- вим на професионалистите и ще добавим само перифразираната аксиома на Чърчил, че Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да консумират, но в случая тази история е повече идеология и пропаганда!
Използвани източници
Енчев, В., Югославия последната балканска империя. Изд. Ренесанс, 2005г.
Трайков, В., Кръсте П. Мисирков и за българските работи в Македония. Изд. Знание, 2000г.
Цачевски, В., България и Балканите: европеизацията не е завършила. Изд. Изток Запад, София, 2010г.
Христов, Х., Македонизмът като политическа концепция в края на ХІХ и началото на ХХ век. сп. Исторически преглед, 1979, кн.3, стр. 23-40
Бележки:
[1] <http://www.utrinski.com.mk/?ItemID=21C536FE44C7EB47A2BED38F408AC179> ( 15.04.2011г. ) – Статията, е прочетена 14 хиляди пъти ( два пъти повече от подписите нужни на една партия за участие в избори )
[2] <http://www.dnes.bg/mish-mash/2011/04/15/makedonec-vzel-che-otkril-i-amerika-seriozno.116331>(15.04.2011г.)
[3] Антиномия ( от гръцки – противоречие в закон ) – противоречие между два взаимоизключващи се принципа или две положения, които еднакво убедително могат да се докажат.
[4] <http://mk.wikipedia.org/wiki/Македонизам_(појаснување)>; последното коригиране на информацията от тази страница е извършено на 27 Януари 2011г.
[5] <http://el.wikipedia.org/wiki/Μακεδονία_(ορολογία)> (11.12.2010г.) Ορολογία κατά εθνότητα/ Μακεδονισμός (Македонизъм)
[6] <http://en.wikipedia.org/wiki/Macedonian_nationalism> (12.04.2011г. ) Позоваването на Уикипедия на претендира за обективност и изчерпателност в никакъв случай и би било погрешно да се счита за напълно научно. То по-скоро има за цел да покаже представата за Македонизма, която е най-достъпна до масовия читател.
[7] <http://bg.wikipedia.org/wiki/Македонизъм> (21.01.2011г.)
[8] Христов. Х., Македонизмът като политическа концепция в края на XIX и началото на XX век., Исторически преглед., Н.3, 1979г.
[9] Ферманът на султан Абдул Азис от 28 Февруари 1870 година обявява за български следните епархии: Търновска, Доростоло-Червенска, Варненско-Преславска без Варна и 20 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата „Св. Богородица“ и без Станимашката кааза и някои села и манастири), Софийска, Видинска , Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска , Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска (Пиротска).
[10] Христов. Х., Цит. Съч., с.24
[11] Пак там, с.26
[12] В труда си „Бележки по южно-славянската филология и история“, обнародван в сп. „Македоно-одрински преглед“ и „Българска сбирка“, Кр. Мисирков заявява: „Читателите на тая статия ще бъдат вероятно изненадани от грамадното противоречие, което ще срещнат в нея в сравнение е онова, което те прочетоха или могат да прочетат в брошурата ми „За македонцките работи“. За отгатването на това противоречие достатъчно е да се припомни, че аз там (се) изтъкнах като импровизиран политик . . . Мислите ми. . . и всичкото съдържание на брошурата дотолкова далеч стояха от безпристрастната наука, щото аз счетох за крайно неудобно да се срещна през двумесечното живеене в София с какъвто и да е от софийските филолози и историци. . .“
[13] Цачевски. В., България и Балканите: Европеизацията не е завършила., София., 2010г., с.128
[14] <https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/mk.html> ( 28.04.2011г. ) Данните за процентното съотношение между етносите са от преброяването през 2002г.
[15] По данни публикувани в края на 2007г. от македонското Министерство на външните работи – Цачевски. В., Цит. съч.., София., 2010г., с.65
[16] Пак там, с.63
[17] Пак там, с. 63
[18] Тези цели са както следва: Косово да стане независима страна и към нея да премине източно Косово. Албанците в Македония да получат статут на конституционна народност. Албанците в Черна гора да постигнат автономно управление.
[19] Като предложения за промяна в териториално-административното деление, приемането на албанския за официален на територията на цялата страна, а не само там, където се говори от повече от 20% от населението и др.
[20]< http://www.dnevnik.com.mk/default.asp?ItemID=3318A1B4C532404786505239EEB081C8> ( 03.11.2010г. )
[21] Цачевски. В., Цит. съч.., София., 2010г., с.290
[22] 1) Политика на добросъседство; 2) Спиране на говора на омразата с-у българите от политически лица и държавни служители и прекратяване на враждебността в учебни помагала и държавни медии; 3) Отказ на Македония от малцинствени претенции спрямо България и прекратяване подстрекателствата към наши групи граждани; 4) Спиране на макед. антибългарска кампания в международни организации и форуми; 5) Демонстриране на стремеж за разрешаване на спорове свързани с общата култура и история на двете държави. 6) Подписване на договор за приятелство и добросъседство ( Негов прототип е Подписаната през 1999г. декларация между Б-я и М-я за отказване от териториални претенции една към друга.
[23] През 2004г. Македония подава молба за присъединяване към ЕС, а през 2005г. получава статут на кандидат-член.
[24] Цялата статия на Арбен Джафери „Македонския национализъм е циничен“ може да се намери на адрес: <http://e-vestnik.bg/4827> ( 16.10.2008г. )
[25] Географската област Македония е разпределена в пределите на Р. Македония, Гърция и България в съотношение 30:50:11 съответно за Вардарска, Егейска и Пиринска Македония
[26] Цачевски. В., Цит. съч.., София., 2010г., с.70
[27] Пак там, с.90
[28] Думи на Мендух Тачи, лидер на ДПА – Пак там. С. 93
[29] Цачевски. В., Цит. съч ., София., 2010г., с.82
[31]< http://www.kultura.bg/bg/article/view/15102> ( 09.01.2009г. )
[32] Чавдар Маринов е защитил през 2006 г. в EHESS-Париж дисертация, посветена на българско-македонските спорове за историята, езика и националната идентичност, работил е като асистент в НБУ и ФФ на СУ „Св. Климет Охридски“. За повече информация – http://tchmarinov.blogspot.com/
[33]<http://www.kultura.bg/bg/article/view/15149 > ( 23.01.2009г. )
[34]< http://anamnesis.info/fonts/versiq.1.3/journal/flash_journal/broi11-Daskalov_recenzia/Daskalov_recenzia.html > ( брой 1/2010г. ) – Статията на проф. Даскалов и <http://anamnesis.info/fonts/versiq.1.3/journal/flash_journal/broi11-Daskalov_recenzia/Daskalov_recenzia.html > ( брой 1-2/2011г. ) отговорът на Чавдар Маринов
[35]< http://www.makedonskatribuna.com/KMISSOFIA.htm>
[36]< http://anamnesis.info/fonts/versiq.1.3/journal/flash_journal/broi8-Dimitrov/Dimitrov.html> (бр.3/2008г.)
[37] Прекрасен пример за това е пропагандния клип „Македонска молитва“: http://www.youtube.com/watch?v=PZJ62MGF7xI (21.12.2008г.)
The President of the Galaxy 