Момчето с голямата глава

Някога в античния град Августа Траяна на римската провинция Тракия  живееше грозният Евстатий. Той бе роден с много лош късмет и с огромна деформация на главата. Не се знаеше всъщност дали едното не произлиза от другото, или обратно. Черепът му беше издължен назад горе-долу половин път колкото на една нормална глава – сякаш мозъкът му беше троен. Още при самото му раждане майка му беше починала от родилните мъки, а баща му си беше взел нова жена и го беше захвърлил на милостинята на хората веднага щом бебето Евстатий проходило.

Животът в „Преблестящият Град на Траянците“ към края на третото столетие от новата ера беше чудесен. По-ранните императори Антонин Пий и Марк Аврелий се бяха погрижили мястото да краси подобаващо провинция Тракия. Градът се ползваше със специален статут в сърцето на римляните, които му бяха дали всички условия за търговски и културен възход със строежа на прави улици, градски стени с кули, водоснабдяване, канализация и множество внушителни обществени сгради – амфитеатър, бани, красиви храмове, оживени пазари, голям форум…

Гражданите имаха самостоятелно общинско управление с Градски съвет и Народно Събрание. И наистина просперираха като богоизбрани. А варварските народи на север, настръхнали от злоба по границите, завиждаха и стискаха зъби, чакайки удобен момент да настъпят. За щастие в града бе разквартирован силен военен гарнизон, ценен високо от всички жители. Пенсионираните ветерани от армията избираха спокойния и сигурен Августа Траяна и се устройваха тук след службата си, защото –  кой не би харесал този златоносен град, отдаващ заслужена почит и привилегии на римската военна машина.

Стокообменът с целия познат свят кипеше на градското тържище. Златните солиди се изсипваха в кесиите на предприемчивите траянци. Най-успелите от тях си вдигаха кой от кой по-големи и пищни домове с изящни мозайки и водоскоци, както и разкошни  крайградски вили с басейни и луксозно обзавеждане. Именията им можеха да си съперничат с най-богатите дворци от Палатинския хълм във вечния град Рим.

На градския театър се провеждаха зрелищни гладиаторски битки, религиозни шествия, тържества, или важни събрания, а спортните събития се състояха на големия стадион.

Но всичко това беше нищо за родения с деформация на главата Евстатий. В града на щастливците той беше вечния прокълнат, най-нещастният от нещастните, приносителят на лош късмет. Прокаженият, който всеки отбягваше.

От както се помнеше, деца и възрастни, мъже и жени, бедни и богати го подиграваха и ругаеха само заради външния му вид и заради това, че е отритнат от всемогъщата сляпа сила на Фортуна. А когато той порасна, за неговото препитание оставаше само презряната работа, нежелана от никой  – да чисти оборите и да събира тор за крайградските градини.

Евстатий не можеше да живее спокойно от задявки и подвиквания, от призивите да напусне града на Щастливците, защото  е отлъчен от Фортуна – благодетелката на Траянците.

Наистина опита да се впише със своя принос по оборите, но задръжките на това ранно време не му го позволиха. Дори за малко не си намери невеста. О, как щеше да се радва да бъде приет в общноста порай жена си.  За да не я отблъсква с външния си вид на песоглавец, я взе сляпа, но още в началото на познанството им тя разбра за уродливата му глава и ужасена го изпъди. Не можеше да е с такъв изрод, прокълнат от съдбата.

Огорчен и неприет от никой, Евстатий беше решил да потърси утеха при най-мирните и толерантни хора за времето си. Той поиска да стане послушник и да приеме новата  юдейска секта на християните, станала страшно модерна напоследък сред аристокрацията на Запад. Беше чул, че братята и сестрите на Христа уж приютявали всеки преследван, всеки хулен, всеки грешник, дори и варварин, приел техния прочит на истината. А Евстатий само това искаше – утеха и покой, да е част от някоя общност, независимо коя.

Но и при тях той не беше намерил разбиране. „Бог обича красивите форми, затова и природата, която е сътворил, е така божествено красива“ –  казваха му братята от местния клон на Христа с укор:   „А ти си от Сатаната, чадо Измаилово, защото си по-грозен и от черния дявол.“.

След всичко преживяно, за Евстатий самоубийството  се беше видяло като най-доброто решение за избавяне от мъките – щеше да си отиде веднъж завинаги от този несправедлив свят и да загърби грубостта на хората.

Една вечер той беше опитал да се обеси, но главата му натежала прекомерно и клонът на дървото – млад и чепат Чинар в покрайнините на града –  се прекършил. Пробва да се хвърли и в близката река с каменни тежести, вързани за кръста. Пак напразно – възголямата му глава беше подействала като нещо, което в бъдещето се наричаше шамандура.

И така, отритнат и неприет, презрян и хулен, целият в рани от опиттие за самоубийство, той се свлече безпомощен на централния градски площад пред храма на залязващите стари божества и зачака избавление от Юпитер, бога-баща на всички богове, който в тази част на империята се наричаше Зевс.

И, о – чудо на чудесата! Изглежда, че Зевс Олимпийски, вероятно отегчен от поредната оргия, за кратко беше насочил погледа си от висините на Олимп към низините на смъртните. И в своя величествен проблясък на милост, чул брътвежите на „урода“ и помогнал на бедния Евстатий, като го ударил  с мълния, та го отървал от земните му мъки. Това беше официалната версия за смъртта на Евстатий в доклада на градския надзорник. 

А истинската причина за края на мъките  му беше генерала от запаса и нов командир на градския гарнизон –  Гай Корнелиус Нерва. Той беше пратен на лека служба  в  спокойната тракийска провинция, заради големите си успехи на Персийския фронт. Генерал Нерва обаче не умееше още да управлява добре новата си колесница с буйни арабски жребци и без да иска прегази с гръм и мълнии зевсови тътрещия се по форума Евстатий с голямата глава. Градският надзорник покри случая и дори беше облекчен, че се е отървал от лошия късмет на града.

Трагично завърши житейския път на Евстатий. Без късмет и без уважение, както и беше започнал.

*******************************************************************************************

Случи се така, че скоро след гибелта на Евстатий голямо зло се беше изсипало  над Августа Траяна. Варварите, зовящи се готи, се спуснаха от свирепия север и започнаха да грабят богатата римска провинция Тракия.  Дислоциираните по Дунавския лимес легиони успяха да ги отблъснат, но в битките намери смъртта си предводителят на траянския гарнизон Гай Корнелиус Нерва. В покрайнините на града видни граждани на полиса съградиха за него куполна гробница за чудо и приказ. Събраха погребални дарове от цялата общност и положиха покойника в последния му дом с идеята мястото да се превърне в обект на вечна почит.

Тялото на генерал Нерва обаче, разказваха на форума запознати и преки свидетели, останало нервно и след смъртта. Немалко от суеверните жители на Августа Траяна се кълняха, че той беше се преобразил във вампир и обикаляше след полунощ правите улици на града, търсейки още вероломни варвари за убиване. След като заколвал по двама-трима нещастници, жадният за кръв мъртвец се успокоявал и се прибирал на пръсти обратно в куполната гробница на края на града.

Градската управа взела крути мерки. На спасителя от готските войни, на който дължаха такава голяма чест, нямаше как да му се отреже главата, както при обикновените бродници от плът. Трябваше по друг начин да се попречи на доблестния вампирясал римски пълководец да излиза нощем от гроба и разсича със своя остър гладиус  ужасяващите и нечистоплътни варвари готи, припознати в мирните жители на полиса. 

Затова и Градския съвет взе решение над тялото му да изсипят камара с други тела, които да го задържат в света на мъртвите, а мавзолея му да запечатат завинаги и да го покрият с много камъни и пръст.

Така и стана. От близкия некропол бяха изровени труповете на стотина от починалите наскоро бедни жители на града, сред които и този на Евстатий с голямата глава. Всички те бяха запечатани с генерал Нерва дълбоко под земята, за да пазят града от някогашния му спасител. А по някаква случайност, най-отдолу се беше оказало точно тялото на бедния Евстатий. Сигурно за да затиска с масивния си череп генерала като с вековен печат.

О, Фортуна, точно си като луната, ту изгряваш, ту залязваш; постоянно се изменяш – отвратителен живот.

Днес е трудно, утре лесно, мамиш с подлостта си! Бедност, слава – топят се като лед. Съдба чудовищна и празна, наречена късмет! 

******************************************************************************************

Лошият късмет на Евстатий обаче не беше свършил дотук.

След 2000 години на забрава и успокоение, след цяла вечност на утеха и покой, съдбата му на неудачник отново го застигна.    

В днешно време върху руините на отдавна разрушената от варварските набези антична Августа Траяна стои гордо изправен бетонният социалистически град Стара Загора, чиято емблема  е фениксът – символ на възстановяването му след пепелищата на многото унищожения през вековете.

Градът се слави със своята богата история, изчислявана смело от родолюбците-грандомани на повече от 8 хилядолетия. А археолозите от регионалния исторически музей по закон са длъжни преди всеки изкоп за строеж и ремонт в рамките на античния град да правят рутинно обследване. И така внезапно, в един хубав есенен ден, изпод шосето в покрайнините на града, при изкопни дейности за подмяна на водни тръби Фортуна им се усмихна. И те откриха куполната гробница на генерал-вампир, герой от Римско-персийските войни и почетен носител на печата на Августа Траяна –  Гай Корнелиус Нерва.

Изумителна находка, която моментално привлече медийното внимание, а специалисти и любители на старините дойдоха от близо и далеч, за да видят с очите си напълно запазения мавзолей от римската епоха без паралел на Балканите. Голямата работа стана и когато се обяви, че върху трупа на знатния мъж в гробницата са положени един тон други покойници.

Откритието още по-бързо надхвърли степента на събитие само в гилдията на професионалните среди, когато опитното око на местните антрополози се натъкна на скелета на бедния Евстатий с издължения череп и плахо съобщи за това в социалните мрежи. 

Национални и регионални медии разгласиха моментално това и новината бързо се превърна в сензация: „Скелет с издължен череп откриха при разкопки на некропол в Стара Загора.“

Според обяснението на учените, Евстатий бил не нещо друго, а именно раннохристиянски мъченик, убит от жестоките езичници римляни и принесен в жертва на кръвожадния вампирясал генерал.

– Mоже би е бил разкъсан от диви зверове на голямата арена. За такъв го смятам именно поради множеството контузии по скелета му – градял хипотези един от местните белокоси учени. 

За други обаче той беше нещо много повече! Модерното време и младите търсеха по-съвременни и не толкова скучни обяснения.

Конспиролозите го нарочиха напълно сериозно за потомък на извънземните божества с издължените черепи – Анунаките, дошли на земята преди хилядолетия и помогнали на първите цивилизации в Месопотамия с технически иновации и генетичен материал. Освен всичко друго куполната гробница не била за генерала Невра, а за полу-божеството с издължения череп. 

В отчаян опит да покачат интереса и комерсиалността на музея, от ръководството изложиха скелета с черепа на Евстатий в стъклена витрина и започнаха да го рекламират като невероятна находка, надявайки се, че във времената на масово прехласване със зрелища от типа на възголемия гъз на Ким Кардашиян, или пък млекоцентралите на Памела Андерсон, то и извънземно голямата глава на тяхния експонат Евстатий щеше да привлече интерес и държавни субсидии към скучното археологическо дело и камарите римщини, извиращи изпод земята. Не след дълго черепът на Евстатий беше станал национална новина, докато… не се превърна в световна!

Една нощ в музея беше извършен взлом. Мародери бяха похитили черепа на Евстатий. 

На сутринта, преди да започне работното време, първите подранили музейни служители започнаха дежурния си обход по залите, за да се уверят, че всичко е добре подредено.

Това бяха двама млади и всеотдайни учени – Северина и Никостас – пресни, пресни и зелени, току-що излезли от университета. Сред всички останали служители те бяха  най-енергични и изпълнени с ентусиазъм от работата си по старините. Само тя бяха влезли и след честен конкурс по програма на университета им за млади научни кадри. Всички останали в музея дължаха позициите си на принадлежността към една или друга политическа партия.

Докато Северина и Никостас обикаляха по залите на музея, Северина се сети за странния си сън от предната нощ. Някакъв античен младеж с огромна глава й говореше на древногръцки и повтаряше думата за „помогнете“. 

Северина: Никостас, хайде да проверим находките от куполната гробница. Снощи ми се присъни мъченикът с издължения череп. Молеше ме за помощ.

Никостас: Хм, добре, да я проверим.

Когато се приближиха до етажа, Северина забеляза малките начупени стъкълца, които хрускаха под обувките й. Погледна Никостас и двамата се втурнаха към изложбената зала.

Северина: Черепът липсва! Това е невероятно! Как са могли!

Никостас: Какво? Не мога да повярвам? – намести по-добре очилата си, за да се увери повторно. 

Северина: Да, ужасно е. Виж как грубо са го изтръгнали от гръбначния стълб през счупената витрина. Трябва веднага да се обадим на полицията – взе телефона си в ръка и започна да набира номера.

Никостас: Да, но преди това, по-добре да се уверим, че всички врати на музея са още заключени и да разберем дали е било взлом, или е бил вътрешен човек. 

Северина: Добре, тръгвам да проверя от задния вход, а ти виж мазето и аварийните изходи.

Никостас (след 10-тина минути): Виждя ли нещо подозрително?

Северина: Не, всичко изглежда наред. Вратите навсякъде  са заключени, няма никакви признаци за взлом.

Никостас: Тогава може би е бил наш колега?

Северина: Не може да бъде, целият персонал  много добре знае, че е забранено да се изнасят експонати.

Никостас: Ще трябва да разгледаме записите на видеокамерите и да видим дали можем да засечем някакво подозрително поведение. На служител или на посетител.

Северина: Добре, да го направим. Но нека първо викнем всички.

В този ден музеят остана затворен, а полицията и управата  дълго преглеждаха записите от охранителните камери, но на тях всичко изглеждаше нормално. Северина и Никостас си предложиха помощта на органите на реда, но предвид тяхната младост никой не ги взе на сериозно и след като им свалиха нужите показания, любезно ги помолиха да не се пречкат на професионалистите.

Междувременно директорът на музея свика пресконференция, на която обяви за грабежа. Медиите буквално пощуряха и за пръв път от дълго време насам обективите на всички мейнстрийм телевизии ден и нощ бяха насочени към Стара Загора, която няколко дни подред беше център на Вселената.

След поредица от безрезултатни седмици, когато от следите на крадеца все още нямаше и помен, а полицаите по случая вече не се губеха във всевъзможни догадки за паралелни измерения и антиматериен двойник, а по-скоро в следобедната си дрямка, Северина и Никостас решиха да вземат нещата в свои ръце.

Те отправиха публичен апел към всеки, който има някаква информация за местонахождението на черепа на Евстатий. И обявиха награда, равняваща се на сбора от месечните им заплати, която не беше чак толкова изкусителна, но върна за кратко позаглъхналия медиен интерес в местните новинарски агенции.

Северина и Никостас нямаше да се откажат така лесно като професионалистите с партиен билет от „старата школа“ на музея. Не за някакви си малки заплати, или пък заради удобното работно време на държавни служители те бяха станали музейни уредници. Те вършеха работата си със страст. Възпитаници на едно ново поколение млади учени, които вярваха, че могат да постигнат всичко със собствените си сили и упоритост, а не благодарение на слепия случай на Фортуна, или връзките на някой роднина-милиционер.

В обедните си почивки те засядаха зад компютрите с кутия храна в скута и зорко преглеждаха отново и отново записите на камерите, търсейки нещо, което е убягнало на полицаите и колегите им.

Двамата млади най-накрая успяха да засекат един подозрителен посетител. Той беше мъж с дребна фигура, който носеше широка шапка и се движеше напосоки между всички останали, докато не се закова пред витрината с черепа и не му направи скришом няколко снимки с телефона си. 

– Спри го на пауза! Да направим копие на този субект за полицията – крещи нервно Никостас, докато дъвче сандвич.

– Да, да, пипнахме крадеца – приглася му Северина. Това ще да е ключът към обира.

Когато представиха диск със записа  в полицията, следователят Тюхчев им каза с насмешлив тон само: – Тюх, гууг джоб на вас, май колигс! 

Той беше от старата школа на големите шамари. От онзи вид застаряващ чичко полицай в пенсионна възраст, който упорито отказваше да излезе от редиците на органите, съблазняван от възможността да си прибира в джеба хем заплатката, хем тлъстата пенсийка. Освен това боядисваше косата си и се мъчеше да учи английски език. Сякаш искаше да докаже, че по нищо не отстъпва на младите и е напълно в крак с новото.

– Обаче, знаете ли какво: Елате утре и ми го донесете всичко това на хартия, щото тука нямаме кампютри – намигна им – иф ю ноу уат ай мийн.

Но и няма как само заради няколко снимки да го опандизим въпросния сополанко. Това не доказва нищо. В града ни постоянно стават криминълс. Ето сега ни засипват с кражби на коли. Утре ще са кражби  на чанти, а вдруги ден – кражби на гащи.

Вашият случай с черепа оставихме в графата неразкрити мистерии, демек колд кейсес, а сега екскюз ми, но имам да се занимавам с по-важни дела за живи хора, със съразмерни глави, а не с отдавна изгнили скелети.

Северина и Никостас се спогледаха неловко. И двамата си помислиха, че някой по-млад инспектор вероятно щеше да им обърне повече внимание.

Напуснаха стаята. 

– Ще видим тази работа – си казаха един на друг, след като затвориха вратата. Най-добре да потърсим помощ от съседните научни клонове, за да напреднем в разследването. А после пак в полицията. 

**********************************************************************************************

Кой ли беше отмъкнал черепа на Евстатий и къде ли беше в момента ценната за музея и историята на града находка?

За да се справят с криминалния ребус, двамата млади изследователи решиха да помолят за помощ далечния братовчед на Северина от столицата. Той се занимаваше с компютри, или нещо подобно, и според леличките от родата й бил страшен спец в намирането на загубени данни по Интернета и справянето със всякаква компютърна техника. Можел, като някакъв чудодеен факир, да изважда за ушите изтрити снимки от бомбето си, или като нов Худини да отключва заключени фейсбук профили, когато някоя зълва, стринка, или тъща по съребрена линия  имала такъв подобен зор.

Северина: Братвчедът Кранков със сигурност ще предложи някаква свежа идея по нашия казус. Веднага ще му звънна.

Никостас: А, така. Вкарваме в борбата с криминогените млад спец по киберпрестъпления, няма да се дадем толкова лесно, я.

Само 10-тина минути след обаждането им, отзивчивият братовчед – специалист по науката за данните, върна обратно обаждане на младите учени. 

Братовчеда Кранков: Ами, какво да ви кажа, приятели. Това видео много помогна. Всичко ми е ясно вече. Не се учудвам, че милиционерите са пропуснали нещо толкова очевадно. Трябвало е само да използват сакралната функция на бутона ZOOM, и после да цъкнат върху бутона ROTATE, ама кой ти знае пустия английски език в МеВеРе-то. Те кампютри нямат, казвате…

Така, де, само след тези прости действия, забелязах, че по дисплея на смартфона на субекта е излязло съобщение от социална мрежа, чийто текст гласи: „Мартин Щръклеров, имате ново съобщение: Взе ли черепа?“. 

Северина и Никостас заедно: Ето това се казва разследващ детектив, браво, братовчеде!

Братовчеда Кранков: Името на заподозрения е доста рядко, пуснах го в търсачката  и воала – пращам линк към профила му със снимки, за да видите как изглежда. Междувременно извадих списък с фамилиите на всички ваши колеги и целия обслужващ персонал на музея. Има съвпадение между въпросния Мартин Щръклеров и служителя по чистотата Цура Щръклерова. Проверих в градските регистри – син и майка са.  Ето това обяснява как е влязъл през вратите. Що се отнася до това, че по видеото няма запис на грабежа – Щръклеров младши е пипал записите с програма за видео манипулации, най-вероятно. Успех от мен и поздрави на МеВеРе-то.

На следващия ден Северина, Никостас и инспектор Тюхчев посетиха дома на чистачката Цура, където младежът Щръклеров – дребен тарикат с едър компютър и шапка идиотка на главата –  всичко щеше да си признае, когато инспекторът го хвана за яката и му удари няколко леки шамарчета и една тежка глава.

Щръклеров: Хе-хе, не мислих, че сте толкова умни, за да стигнете до мен, хе-хе. Аз доста се постарах да скрия тракшъна – хе-хе – каза той, с лигав глас, и си дръпна дълбоко от електронната цигара в ръката си. 

Никостас: Защо ти трябваше да крадеш черепа, не знаеш ли колко е ценен за историята на града ни?

Северина: Първо ни кажи къде е, а после обяснявай. У теб ли е, господинчо?

Инспектор Тюхчев: Тюх, само изчакайте да му щракна белезниците, защото тук вече имаме признание за углавно престъпление – ЩРАК  – и сега питайте каквото ви интересува. Заслужихте си го с добрата работа. А ти, пей всичко, сополанко, че виждаш ли как ми треперят ръцете? Ондорстенд ми?

Щръклеров: Хе-хе, аз знам много повече от вас, защото се интересувам от всички скрити теории. Знам всичко за илюминатите и банкерите Ротшилд, за Орион и Сириус и за рептилите със синя кръв знам. За сивите и белите, за посявката на хората от Анунаките, а не като вас – да лапам лъжите от дебелите книги на професорите. Всичко е вече в нета, драги зубрърчета. Има си клипчета за всяка тайна, ама вие криете истината, щот не ви отърва…

След тази своеобразна пледоария, инспектор Тюхчев се приближи до крадеца и изпука заканително пръстите на двете си ръце.

А, да, ами за черепа, аз такова… Значи, първо мислих, че е от истински потомък на извънземните. Че е наистина вълшебен. Че е способен да ми покаже тайните на Вселената. И как няма с формата му на Анунак, само идиот не би го сметнал за такъв.

А аз съм чел доста по темата. Значи, чаках го няколко дни да ми разкрие тайната на вековете, но не щеше. Тогава ми спряха и нета… и ми потрябваха спешно кинти.

– Иии…

– Ми,  пуснах го за продажба в дарк интернет. И се намери един къстъмър. Не знам кой е, но в чата само ми обясни, че е за богат колекционет. Онзи щял да го показва на разни евенти и подобни. Пратих стоката по куриер и от тогвава нямам инфо к’во е станало. Нищо повече не знам. Честно, хе-хе, отново дръпна от вейпа си крадеца Щръклеров. 

Въоръжени с новата информация, органите на  МеВеРе-то пуснаха червен бюлетин на Интерпол за световно издирване на Тайнствения Колекционер.

Въоръжени с новата информация, Северина и Никостас решиха да пробват интердисциплинарния подход на братовчеда Кранков, и здраво заседнаха над компютрите си, търсейки с ключови думи и преглеждайки хиляди клипове от конференции на уфолози, конспиролози и други пощръклели лапни-шаранови блюстители на знанието.

И го откриха.

НЛО изследовател и колекционер от страната на промитите мозъци – САЩ, се хвалеше на семинар в Невада, че скоро се е сдобил с автентичен череп от потомък на Анунаките. „Най-мъдрият и словоохотлив издължен череп с екстрасензорни способности, откриван някога.“ – както го рекламираше колекционерът.

Но все още не бил готов да го разкрие пред света, защото в момента двамата с него провеждали задълбочени телепатични разговори за живота, вселената и всичко останало. Обаче по-късно дословно щял да ги опише в най-новата си езотерична книга с дебели лъскави корици, на цена само от 15 долара, която се надявал да излезе в тираж от 5 милиона тома. Обмислял и да я представи на световно турне.

– О свещена простота – плясна се по челото Никостас и веднага телефонира на инспектор Тюхчев да задейства английския си и бюрократичната машина на МеРеВе-то за връщането на черепа на Евстатий у дома.

Отне доста време, достатъчно за Колекционера да издаде книгата си и да си прибере милионите от издателски права, но в крайна сметка черепът бе върнат в музея по история на Стара Загора с полагащите се фанфари от медиите и властите.

Инспектор Тюхчев получи почетен плакет от директора на музея и се замисли за оттегляне от служба, докато е на върха на славата си.

Келешът Щръклеров получи повиквателна за общественополезен труд като помощник-чистач в музея.

Братовчедът Кранков нищо не получи.

А младите и самоотвержени музейни служители Северина и Никостас получиха специални благодарности и повишение в ранг, но не и на заплатата.

Това, което ги направи наистина щастливи беше вътрешното им морално удоволствие от добре свършената работа.

Удовлетворението, че успяха да запазят ценната находка и да спасят честта на музея си.

Надеждата, че след признанието гласът им ще започне да се чува, когато предлагат  нови интерактивни и технологични методи за развитието на модерната наука. Защото голямата им цел беше да работят за това следващите поколения да си служат повече с разума и критичния поглед, да бъдат образовани повече с мислене и научна методика, а не със зубрене  и вяра в недоказани твърдения. И никога да не се отказват пред пречките на закостенялата традиция.

Повторното откриването на черепа на Евстатий  запали интереса на хората в града към живота и културата на античната Августа Траяна, а много световни телевизии изявиха желание да направят филми за загадките на необикновения череп.

По този начин, дори и смъртта му да беше така тъжна и предшествана от болезнено неприемане; макар и Авгуса Траяна и античните й жители да бяха причина за толкова много от нещастията му, Евстатий най-сетне бе приет като много важна и уважавана част от общността и винаги щеше да бъде помнен и почитан като един от геройте на града. 

 

Колекционерът на Галактиката