Реферат по история (цъкнете на лилавия надпис „Реферат по история„, за по-хубав и подреден текст с картинки, а и ако искате да изтеглите във pdf)
СУ „Св. Св., Вси светии – Климент и Одрински
РЕФЕРАТ
на тема
Историческата памет на българите
Изпълнил Възложил Президентът на Галактиката Херодот от Халикарнас
Пред вас е преработената версия на един от най–добрите ми доклади. Първоначално той бе предназначен за „минаване на номера“ по един предмет от втори курс в историческия факултет – „Дидактика на Историята“, но впоследствие интересът ми към темата се възобнови и реших да го доусъвършенствам и представя пред компетентна аудитория (Ваша милост). Това, което ще прочетете тук, навярно ще ви ощипе, или ще шибне здрав шамар на патриотизма и на националистическото ви съзнание! Но това е нуда веритас!
Начало
Ученикът в гимназията си казва: „Защо да си уча уроците по история, няма смисъл! С какво тя ще ми помогне в практическия живот? Не ми е нужна тази тъпотия!“.
Наистина, нужна ли ни е историята, нужна ли ни е историческата памет? Отговорът, макар и доста съмнително, е – „ДА“!
Какво помним от историята и защо го помним? Какво не трябва да забравяме? Какво е отношението и знанието на българите към историческото им минало? Откъде сме придобили познанията си за него и стереотипна ли е представа ни за историята на българският народ?
Критерии за определянето на една нация като такава са общото историческо и обществено съзнание на съставляващите я человеци. Историческото съзнание обединява националните общности, то им дава вяра в собствените сили по време на трудност, утвърждава общоприетата ценностна система и ги сплотява духовно. Ние, българите, се чувстваме като едно цяло благодарение на общото ни историческо съзнание. Именно заради него сме нация и сме си наши, а етническите малцинства са мръсни и чужди.
Историческото съзнание (съвкупност от представи, възгледи, идеи и теории за миналото) провокира развитието на историческата памет, а историческата памет, ако е добре съхранявана, улеснява целите на историческото съзнание. Първоначално историческата памет на българите се е съдържала във фолклора (народната творческа култура), където е била примесена с митологичните представи на простите и добродушни селяни. Възмутен от сребролюбието на гърчеещите се чорбаджии и от невежеството на потиснатите селяни, един средно образован свещеник решава да помогне на своите братя по род да излязат от непрогледната тъма, в която се намират, и отправя към тях паметните слова: „О, неразумни и юроде, поради ч‘то се срамиш да се наречеш българин?“. След неговия призив силата на историята става известна на мнозина и те скоро се научават да използват нейните възможности за управлението на историческото съзнание.
Началото на научния процес за систематизирането на знанията за миналото ни е е даден през Възраждането с дейността на народните будители. След оформянето на българската нация и създаването на суверенната българска държава историческите изследвания се поемат и протежират от държавния апарат. Грижите за гражданското, включително и историческото възпитание на народа, също са в държавните юрисдикции. След 9 септември 1944г., с идването на комунизъма, дирижирането на общественото и историческото съзнание става още по строго регламентирано и мащабно, но тоталитарната държава изживява времето си, идва пазарната демокрация, а с нея свободата на мисълта и прикритата манипулация.
Историческата памет на българския народ е натрупвана в хода на неговото многовековно историческо развитие (нали българите са с държава още от 681г., къде-къде преди безисторическите американци). В същността си историческата памет представлява информация, фиксирана с ралични социо-културни средства, която се предава от поколение на поколение и служи на обществото във всеки един етап от неговото развитие. Чрез историческата памет обществото се самоопознава.
Има различни нива на историческа памет.
Първото и най-добре осведомено от тях е това на професионалните историци, но тук ще ви занимавам съвсем малко с него.
С оглед на поставения проблем, в настоящия ми „труд” ще се опитам да ви запозная с останалите две нива на историческо съзнание: (ехеее, получи се точно като онези претенциозни и предвзети, засукани по типичен зубърски начин изречения, с които псевдоинтелктуалчетата се подмазват на ограничените и опиянени от академичния изказ асистенти).
Така, другите две нива са: нивото на хората с някаква историческа памет, но без интерес към историята (болшинството от българите) и нивото на хората, които се интересуват от история, но знанията им не са професионални (като моя скромност например ). Историческата памет на последните две категории человеци е повлияна от колективното (житейско) историческо съзнание, което се формира от продуктите на народното творчество, разказите и описанията на очевидци (за дадено събитие), художествената литература, историческата публицистика (историческите романчета), образователната система, битовата история (на каквото ви учат вкъщи), медиите (телевизия, радио, вестници) и много други. При колективната историческа памет знанията за миналото са предимно емоционални и често им липсва подреденост и пълнота. Важно е, и че отделните поколения человеци носят в съзнанието си различни представи и понятия за миналото.
При възприемането на историята си сегашните българи приемат един почти напълно хомогенен и трудно опровергаем стереотип. Неговите основни очертания се изобразяват в следните описания: предимно се помни политическата история и помпозните факти от нея, които прославят нацията. Естествено, те са силно преувеличени и са резултат главно от комплексите на българските патриотични и политиканстващи учени за малоценността на държавата ни – комплекси, които са породени от сравнението с някогашното ни отминало регионално значение на Балканите! Помни се точно това, което повишава патриотичните чувства на скъпите ни съотечественици, а грешките почти не се споменават и бързо се забравят. В паметта на българина остава трагичното и героичното, което възвеличава народа му и го кара да се гордее с произхода си.
Прекаленото изтъкване на трагичното и героичното от българската история води след себе си някои изключително негативни последици, като лютата омраза срещу нашите съседи и презирането на всичко, свързано с тях и с тяхната култура, колкото и да е близка до нашата. Независимо че проявите на ксенофобия и шовинизъм, както и техните привърженици, намаляха в последно време (благодарение на държавните поръчки за възпитание в толерантност и притъпяване на етническата нетърпимост), тази отрицателна нагласа в българското обществено мнение трудно може да се изкорени на място като Балканите (които произвеждат повече история, отколкото могат да изконсумират), за разлика от западноевропейските държави, които вече са се справили с този проблем.
Когато се опитваме да си отговорим на въпроса – Кое от историята точно се помни?, – трябва да знаем, че това са основно сведенията за миналото, с които человеците осъществяват масово контакт, тоест онова, което е предоставено от т. нар. „гнезда на историята“. В тях първенствуващо място заемат медиите.
Не вярвайте на всичко, което чувате и виждате по телевизията. Телевизията е официална трибуна и макар да се стреми да представи истината, тя се нуждае от пари, от печалба и затова с лекота е готова да я пренебрегне и да ви баламоса здравата! Телевизорът е изкривяващо действителността и дневния ред на важните теми огледало. Функцията й е да държи в перманентно състояние на вечно развеселен идиот българския зрител. Голяма част от историята се помни просто защото обслужва целите на съвременността. Но историята не е като дядовата ръкавичка и в нея няма място за всички. Нейните съдържатели и разпоредители използват само потребното и удобното от нея, съгласно интересите си, а неизползваемите герои и сюжети се отстраняват, за да се направи място на полезните. Ето защо е важно да се каже, че историческата памет може да послужи като силно идеологическо оръжие на мазните дупетати. Тя се използва още и от търговеца, предприемача, телевизионера и много други.
Аз, преди около 5 минути, стигнах до извода, че общество като нашето е обречено на разруха без идеологическата спойка, която му дава историческата памет.
Както знаете, или може би не знаете, всяка власт, за да остане цяла, се нуждае от един могъщ крепител, наречен идеология.
Идеологията, това е последователна система от идеи, възгледи, ценности и представи за света, които определят отношението на групите и индивидите към процесите и явленията в света, насочват поведението им в обществото, определят легитимния социален ред и вида действия, необходими за неговото постигане и запазване. (Хей, Вие да не би да си помислихте, че съм достатъчно умен, за да измисля сам подобно определение? Не! Просто го взаимствах, така да се каже – изплагиатствах го.)
Идеологията ни в момента е премереният национализъм , който с прекъсване от около 45г., властва в българските умове от края на възрожденския процес, когато е създадена и българската нация. Национализмът е универсално политическо явление, разпространено надлъж и нашир по нашата хубава планетка, но и неговото време ще премине с отмирането на модерния тип държава. Това, което ни очаква след него, е космополитността – гражданството на света. Но навярно ние няма да доживеем до тези светли времена, в които етническата нетърпимост и експанзионистичните войни между нациите, народите и държавите за вечната борба за оскъдните ресурси на Земята няма да ги има вече.
Мисълта ми беше, че макар историята да изглежда ненужна на пръв поглед, тя е необходима и полезна, защото има функцията на нещо като невидима сопа, с която пастирът (дупетатите, политиците и държавостроителите) наставлява (манипулира) незабележимо стадата (народите и нациите).
Освен че е средство за управление на народните маси, историята обслужва още няколко непосредствени (демек важни) цели: да се запомнят и да се забравят определени неща (служейки си с нея, новите социални сили се стремят да премахнат предходните и да утвърдят своите идеи); да се отхвърля тежестта на историческия спомен (целта тук е да се парира крайния национализъм и отмъщението, за което той ламти); да се върне забравеното и да се повиши патриотичното чувство на народа (с цел замазване на положението по време на криза ).
Май повтарям като папагал едно и също нещо, но за да го запомните, ще го кажа пак. Общоприето е, че една от най-важните функции на историческата памет е сплотяването на обществото. Ето защо при всеки повод, с причина, или без, властите организират чествания на различни героични и по-често трагични (поради спецификата на българската история) исторически събития.
Аз не съм счетоводител, но е лесно да се досетя, че парите, пропиляни за повечето от глупавите чествания и възпоменания, могат да се пренасочат, като се игнорират част от тях, за да се нахранят и подслонят, и да се осигурят с работни места доста от мургавите гладници – братяту роми, но и самите бедстващите наши братя българи от бедните региони! Все пак България е социална държава, а ние не сме сами в нея. Наш граждански дълг е да подпомагаме социално слабите. Ненавистта е запазена марка на глупаците! Умните человеци разсъждават!
Когато определени индивиди биват изключени от областта на хуманните ценности, това не само снема тяхната вътрешна ценност, но е и причина за нанасянето на злини, унищожения и смърт – крайна форма на отрицанието от отсрещната страна на барикадата. Бездушието, жестокостта и безразличието към съдбата на по-слабите, на „другите”, се проявяват лесно, когато те са отхвърлени и представени като незаслужаващи милост, уважение и равни начала.
Познайте кой етнос е с доминиращ демографски прираст в милата ни татковина – братяту роми. Шибаните националисти предлагат геноцид. Ако някои от тези брилянтни демографи започне спор с вас – просто го попитайте какво щеше да направи, ако той беше циганин! Горепосоченото прочувствено обръщение беше предизвикано от осмислянето на един от негативните резултати на национализма – расизма и движението за расова чистота.
Каква е историческата памет на циганите, щом те са българи по националност? Не трябва ли и те да са приобщени към обществените ценностите на нашето историческо познание?
Различни в единството и единни в различието – всички сме хора и всички сме равни, е посланието на олимпийските игри. Интеграцията трябва да се извърши първо в душите, сърцата и умовете на человеците, иначе тя няма да постигне задоволително ниво на успеваемост.
Проблематиката на темата за историческата памет на българите ни изправя пред въпроса – Колко назад трябва да се помни историята? Две от мненията по този въпрос са: първо, че трябва да се помни много, ако то е важно, и второ, трябва да се помни самотова, което е нужно за съвремието и практиката (българите се доближават повече до втората теза).
В историческата памет на българите са налице някои особености, с които бих желал да се запознаете:
1)Установено е, че обществото няма силна фактологическа памет – по-скоро се помнят оценките за фактите, отколкото самите факти!
2) В историческата памет остават трайно т.нар. „исторически явления“ – това могат да бъдат силни и влиятелни личности, важни периоди и др., а т.нар. „исторически факти“ се размиват с течение на времето!
3) Друга особеност е, че знанието за миналото има голяма връзка с географското място на живот – т.нар. „географска детерминираност“.
4) Следващата характерна особеност за историческата памет е, че хората забравят по-бързо съвременната, или по-новата история, докато далечната, по-старата, се знае по-добре от тях. Я бързо кажете през коя година е създадена България? А кога е приета в ЕС?
Историческата памет най-често се провокира при старото поколение (от 60г. нагоре). Старите хора – пенсиите, имат по-силно развита историческа памет, за което допринасят свободното им време и донякъде старческата им припряност.
Важни фактори при оформянето на историческата памет на даден социален индивид са социалният му произход и статус, професията, видът образование (ако то е добро и човекът е по-учен, то той ще е по-критичен, и обратното) и степента му на податливост на внушения.
За да подкрепя с долу-горе (с тенденция към горе) научни аргументи твърденията си от по-горе, но и от по-долу, а и за да докажа няколко от вижданията си за историческата памет на българите, аз съм приготвил анализ на специално проведената от мен анкета за целите на това докладче.
Анкетата е попълена от три групи хора (всяка група е от седем души), принадлежащи към младото, средното и старото поколение, и приспадащи към средната социална класа по отношение на материалното благосъстояние (не познавам синчета на банкери, иначе щях да им дам и на тях анкети, и после да се подиграя с малоумието им). Статистическите данни от импровизираното ми допитване в никакъв случай не претендират за обективност и пълнота на информацията. Те просто разкриват, до известна степен, чрез мнението на ограничен брой хора (предимно мой близки) ползата от историята, начините, по които тя функционира в обществото, представите на различните поколения за отделните исторически събития и личности, и нивото им на историческа култура.
Според почти всички от анкетираните историята трябва да се помни. Те оценяват и стойността и на фактор, който допринася за консолидирането на обществото. Само една малка част от младото поколение е изразила чрез отговорите си своята негативна нагласа към историята, вероятно поради неприязненото си отношение към обучението по история в училище и лошия спомен от „даскала” по този предмет.
Наистина, на повечето гимназиални учители по история им липсва всякакъв подход и учениците остават със спомена, че историята е просто един безкрайно скучен хронологичен наниз от факти и събития. Това е често срещано явление в училища, където не е застъпен хуманитарният профил на обучение – от такова място съм излязъл и аз, – там историята и литературата не носят удоволствие, напротив, те водят единствено до отегчение и объркване, а питомците на тези прекрасни училища излизат привидно ограмотени и напълно подготвени за манипулацията, която са им приготвили господа дупетатите.
Една от главните функции на историческата памет, както вече споменах некол- кократно, е да възпитава хората в патриотичен дух, като им предлага информация за велики дела, извършени от техните предци в славните далечни времена на отминало държавно величие. Имунната система на мнозина от тях се пропуква и те падат заразени от вируса на „комплекса Златен век“ (психологическо явление, чието схващане се корени в това, че за приелия този начин на мислене (вид отрицание), едно друго време (друго настояще) е по-добро и различно от това, в което живеем; това е недостатък в съзнанието на романтичните хора, които живеят трудно в настоящето.).
Други пък не устояват на микробите на параисторията (грешната история, творена и разкривана предимно от неспециалисти и любители с безкритичен подход и езотерични пристрастия)[1] и протохронизма[2] (Голяма част от историческата памет на болшинството от „ограмотените” българи съдържа именно такива хиперболизирани схващания: българин е измислил компютъра, бомбардировките от самолет, българския чадър, атентатите срещу разни папи, кражбата на мумията на Чарли Чаплин, киселото мляко, лактобациликус булгарикус, чушкопека и виенското колело, което първо се е наричало българско (това за чушкопека и за колелото обаче, откровено казано между нас си е доста вярно.
На въпроса – „Дали са възпитавани в патриотична среда и трябва ли децата да се възпитават в такава?“, всички от старото поколение са отговорили с категорично „ДА!“.
Фактът, че самите те са възпитавани в силен дух на патриотизъм и положението с нравствеността на младото хулиганско поколение, в сравнение с техните нрави, може би ги кара да си мислят, че родолюбието неизменно носи и високи морални ценности (Ами родолюбивите националистчета – ултраси, които развяват знамена със свастики по мачовете?). Старите хора, като имат предвид нравствения упадък при последвалите ги поколения (конкретно младото), твърдо застават зад искането за патриотично възпитание. Половината от средното поколение е възпитавано в патриотична среда (вероятно заради убежденията на родителите си и провежданата държавна политика по времето на развития социализъм) и почти всички желаят патриотично възпитание за децата си.
Не така стоят обаче нещата при мл‘аото поколение, батка. Зарад нестабилността по времето на няка‘ф си там преход човек, и ш‘от човек, там зарад някв‘а си криза, в куяту са луталу българскуту общиство, властта батка, в смисал, нали ма разбираш, на държавата над гражданското възпитание батенце, казват, че отслабнала неимоверно и нали се сещаш к’во станало после – повечето пичове са се обезверили нещо, отстъпили от националните ценности, мееннн (тревожело ги, значи, как да свържат двата края, ръзбирашш ли?), и после сме са пръкнали ний батка.
Тази и още много други неприятности са се отразили на възпитанието на младото поколение – почти всички от анкетираните наивни младежи не са възпитавани в патриотична среда и по-малко от половината от тях подкрепят възпитанието в патриотичен дух.
Независимо от това негативно явление почти всички от младото поколение, плюс всички от средното и старото поколение, са убедени, че българин е измислил компютъра. Само един човек от анкетираните е отговорил на въпроса от анкетата, че „за измислянето на компютъра гoлям принос имал един българин“.
Това е типичен пример за повишаване на патриотичното чувство на нацията, чрез фалшифициране, подправяне и силно преувеличаване на действителността с валенции на протохронизма. Макар че Джон Атанасов (Между другото, какво хубаво българско име – Джон?) е с баща българин, едва ли е имал самосъзнание за българската си идентичност. В интерес на истината, в кръвта му е имало и френска и ирландска жилка (по линия на майка му), а той си е бил пълноправен гражданин на САЩ, служил е на страната си през Втората световна война и напълно естествено се е гордеел с това, да бъде член на спряганото от холивудската пропаганда за най-могъщо и демократично общество за онова и това време, а не на комунистическа и авторитарна България.
Атанасов наистина е признат за изобретател на компютъра след дълъг съдебен процес за патентни права, но в България се пропуска споменаването на неговия помощник и съдружник в изобретението – Клифърд Бери, а и онзи компютър не е компютърът, който ние познаваме. Машината на Атанасов първоначално служи за пресмятания на сложни математически задачи. Тя по-късно е доусъвършенствана за нуждите на армията и е наречена „ABC“ (Atanasoff – Berry Computer).
В САЩ дълго време друг се е смятал за автор на това значимо изобретение. Много малко изобретения са създадени еднолично. По-често творците им „стъпват на раменете“ на други учени преди тях => компютърът, какъвто си го знаем ние, е взаимно, колективно изобретение на човешкия гений, развиван, допълван и усъвършенстван от десетки хиляди техници, за чийто старт е допринесъл началният тласък, даден от АМЕРИКАНЕЦА с български, френски и ирландски жилки в кръвта си – JohnVincent Atanasoff, който е бил само два пъти в майка България.
Голяма част от причините за куриоза с „чистия” българин Джон Винсент Атанасов се коренят, според мен, във подхранваната и умишлено угоявана от държавните власти вътрешна психическа нагласа за стремеж към мегаломанство на нашите братя родолюбци (Нужно е уточнение, че немалка част от народа ни е неродолюбив).
Ами ако Хитлер беше наполовина българин, щяхме ли да се гордеем с произхода му, или нямаше да го споменаваме? Според мен щяхме да се пукаме от гордост, дори повече, отколкото с Джон Атанасов! Ей, това българите сме опасно племе – тц тц тц!
Съществува възможност историческата памет да се използва като средство за манипулиране на общественото мнение, и тази възможност се използва много по-често, отколкото си мислим. Най-предразположени към манипулация, посредством историческата им памет, са средното и старото поколение, защото при тях патриотичните чувства са много по-изострени, поне се предполага че е така!
Повечето от анкетираните от техните групи са посочили в анкетата, че смятат, че с историческата памет може да се манипулира обществото, и те вероятно са напълно уверени, че такова нещо не може да се случи с тях, и че никога не биха се поддали на подобна заблуда. Хм, изненада – Вас ви манипуират, драги приятелчета, и то толкова ловко, че въобще не забелязвате.
Естествено – почти всички от анкетираните вече са наясно с най-явното манипулиране на историческата памет, осъществявано от белокосото перчемче на Боленчо Сидеров, неговите националистически другарчета и фракциите на дупепартия „Атака“. Затова и много от анкетираните са изказали негативно менение срещу националистическите партийки на въпроса в анкетата за това дали ги одобряват, но и малка част подкрепят тези формации (средно и старо поколение), кой знае защо.
Може би намират Боленчо за доблестен и харизматичен мъж. Например, в началото на политическия живот на младото княжество България именно партийният шеф е бил причината за привличането на симпатиите на масите, а не програмата за действие и реформи.
На въпроса: „Кой допринася повече за будността на историческата памет днес?“, запитаните са дали разнообразни отговори. Домът, училището, медиите – за всеки един от анкетираните отговорът е напълно различен и изцяло обусловен от средата, в която е възпитаван, и от факторите, които са повлияли на историческото му съзнание.
Несъмнено, между по-горе изброените три гнезда на историческа памет се води борба кой да определи какво и колко да се помни от историята. Измежду тях най-могъщ провокатор на историческата памет са медиите. Това се потвърждава и от отговорите на въпроса: „Дали са интересни историческите предавания по телевизията?“. Почти всички са отговорили с „ДА“. Отговорите не са изненадващи. В желанието си да привлекат по-голяма аудитория телевизиите представят историята по по-привлекателен и атрактивен начин. Телевелеливизионните предавания влияят силно върху колективната историческа памет и често разчупват дори здраво закостенели стереотипи, като това, че Ной е българин!
Мощта на медийната история при формирането на историческата памет и историческото съзнание ме кара да предположа, че най-традиционното гнездо на историческата памет – училището, би повишило много коефициента си на полезна дейност, ако взаимства някои от способите на телевелеливизионерите.
Получените отговори на въпроса от анкетата: „Какво е мнението ви за социалистическото управление на България в периода 1944 – 1989г.“ доказват тезата за разликите в историческата памет на отделните поколения.
Те гласят, че младото и средното поколение са по-информирани, с по-правилни възгледи и неробуващи на идеологеми, за разлика от старите, които почти никога не променят историческите си убеждения. Почти всички от старото поколение имат положително мнение за „комунистическа България“, въпреки че митът за силата на тоталитарната държава рухва пред очите им, а последвалата го критика бе така изпепеляваща, че допринесе за пейоративното (негативното) значение на думата комунист (нещо, според демократите, по-лошо и от фашист).
Предполагам, че позитивизмът на червените бабички и на бившите червени барети, сега дядковци, се дължи на незасегнатостта им от репресиите на режима на злобния комунистически диктатор, с иначе умилителния прякор – Тато, и на материално обезпечения живот, който са имали тогава.
За разлика от старите, другите две поколения – средното, огорчено дълбоко от партийната схоластика (консервативност, закостенялост) и променило историческите си убеждения, и младото, възпитавано в дух на отрицание (самият аз, когато бях в 4-ти и 5-ти клас, писах в една малка тетрадчица обидни стихчета за Жан Виденов и Първанов, под влияние на това, което съм гледал по телевизията) напълно и безкомпромисно отричат „комунизъма”.
По-горе в изложението, или каквото там се пада, бях споменал за няколко особености на колективната историческата памет на нашето размирно, но и робско племе – българите. Тези особености намериха своето потвърждение в отговорите на анкетираните от мен опитни зайчета – байчета. Резултатите от анкетата показват, че хората, нямащи особен интерес към историята, имат по-добра памет за оценките за фактите, отколкото за самите факти; те са запознати по-добре с т.нар. „исторически явления“, но не и с т.нар. „исторически факти”; предимно помнят по-добре старата, отколкото новата история, и на повечето не им пука много за това кой е Симон Боливар, или Мартин Лутер, но са наясно с Наполеон и Крали Марко.
Нека обобщим: българите помним повече своите „грандиозни успехи“ , а на грешките в историята не обръщаме голямо внимание, освен ако не се изтъква евентуалното величие, което щеше да пребъде, ако не бяха станали грешките.
Политическата история се ползва с най-голям авторитет в колективната историческа памет.
Историческата памет е неизбежно необходим консолидиращ фактор за обществото и нейната липса, поне за сега, е немислима.
Чичковците дупетати злоупотребват с историята и заедно с много други манипулаторчета ни баламосват здравата!
Трагичен извод направи веднъж един мой преподавател-либерал (доцент Попнеделев, специалист по историческо познание), който констатира, че историкът е разпънат, досущ като раннохристиянски мъченик, между държава и общество.
Той (историкът) иска да представи историята истинно, осъзнавайки риска, че с напредването на обективните исторически изследвания все повече се застрашава националната идентичност. Но държавата не иска истината, тя иска да използва историята за целите си и да променя погледа върху историческата действителност. Обществото също не се интересува от историческата „нуда веритас“. То иска славно минало (за да се гордее с него, като компенсаторен механизъм на успехите на проспериращите развити държави и завистливите съседи) и има надежди в него при непоносимото настояще.
Българинът вярва в силата на нацията си и в нейното отминало величие, но не разбира, че голяма част от идеалите му са оформени чрез обилна доза преекспониране и същевременно – потулване на неудобното.
Големият историк Арнолд Тойнби казва, че „Миражът на отминалото държавно величие и военни триумфи ослепява наблюдателя за реалността на историческата истина“. Ще се съгласим ли, или ще упорстваме като инато магаре, истински достойното животно за държавния герб, олицетворяващо националния ни характер най-правдиво в момента (лъвът се явява доста силна хипербола спрямо най-новата ни история – хе-хе!).
Не е лошо да си патриот, или по български казано – родолюбец, но наред с националните успехи (те никак не са малко) идват и смешните заблуди.
Един доцент по Етнология – лицето Джени Маджаров (Джендо май френдо) също ме беше разсмял с подобна горделива нелепост. Със засегнато национално честолюбие той ми каза на изпита по Етнология, след като ми завъртя цафуняка, че ние сме притежатели на най-стария рудник в Европа – Ай бунар (Старозагорско), както и на най-старото злато в света (открито във варненския халколитен некропол). Това е поредното доказателство за комплекса на национална незначителност в съвремието и дебелашкото мегаломанство, непощадили дори и един уважаван, но не от мен, доцентчо.
„Наш‘то село най-голямо“, „Мойто гардже най –хубаво“. Оставаше да ми каже още, че и българите са го направили.
Сигурен съм, че хората, отговорни за тези постижения на ранната человеческа култура, изобщо не са били българи и пет пари не са давали за нашата нацийка. В разширената pdf версия на тази публикация, която можете да свалите свободно от мястото точно под картинката на зеления глупак от тримата глупаци (намира се в началото, най-отгоре на заглавната страница; така изглежда: Реферат по история. Просто шаблонът на блога ми е тъп и го поставя там, или пък аз съм тъп – май и двете) ще се убедите в тезата ми, когато се натъкнете на интересните илюстрации и се запознаете с интересната личност на митичния и загадъчен цар-жрец Гунга Дунга Мунга Бунга, погребан в гроб номер 43 и по една невероятна случайност истински собственик на варненското злато.
В заключение към квинтесенцията на темата за историческата памет – негово величество национализма, моето мнение е, че всички сме хора, и че всички сме равни. Очаквам с най-голямо нетърпение века на космополитността, когато постиженията ще са общи и хората няма да се презират един друг заради цвета на кожата, величието на нацията, културните достижения или древността на произхода, а Вие?
Край.
[1] Параистория, по аналог с парахронизма (историческа грешка), би могла дословно да се преведе като грешна история, недоразбрана и некомпетентна. Относително е кой и как попада в тази пренебрегвана категория, но е лесно и видимо от твърденията и изводите на един любителски исторически труд, с оглед на емпиричната му част, за набитото око на професионалния историк, да се отгатне дали работата е от сферата на параисторията.
* Когато чуете, че Исус Христос е бил българин, а тайнствените думи изречени на кръста от него са от прабългарски произход, когато прочетете, че родът Дуло е в пряка кръвна връзка с някой от синовете на библейския патриарх Ной, или пък че траките са култивирали световната цивилизация с помощта на извънземните си контакти, то вие се натъквате на параисторията.
[2] Интересна подчаст на параисторията. В широкия си смисъл той цели да легитимира една нация или раса, чрез изтъкването на най-древния произход на нейните представители и обвързването ѝ с различни големи изобретения, открития или велики личности от световната история. Протохронизмът може да бъде част от параисторията, но не изчерпва явлението.
The President of the Galaxy 