Срещнах един джентълмен на Автогарата. Джон Томпсън от Кънектикът. Дошъл да развива аутсорсинг бизнес у нас, но ударил на камък – навсякъде родните бюрократи му искали, я такса спокойствие, я такса партньорство. И човекът решил да си се върне у дома’. Само че така го изцоцали с всички такси и таксички, така го обидили с глоба за несъразмерен багаж в градския транспорт (1000$ някъде), че не му останали пари за самолетен билет и решил да хване рейса за west coast на Англия, а оттам с параходa – ПУФ-ПАФ-ПУФ-ПАФ- до вкъщи.
Та, аз съзрях завалията тъкмо когато двамина индобългари го бяха сгащили до оградата на автогарата и го прикоткваха да си купи от „новото оргинална марка парфюм Дончо и Габара“ на микс от всички възможни езици, появили се след „великото разбъркване“ при Вавилон.
– Адие, бе бате, онли фифти юро паунда, порфавор-битте! – нахалстваха тъмнокожите сарафи.
Реших да демонстрирам малко булгериън гостоприемство и нешънъл чест.
Викнах на циганята: „Ей, манго, я бегай – марш от тука, че ей ся идва чичо Волен със скинарите“. И така спасих горкия човечец от безскрупулните братя на Джако.
Седнахме в кафетерията с мистър Джон Томпсън от Кънектикът, да ме черпи една лимонада за благодарност, и се разприказвахме.
Джон, порядъчен и честен протестант с издължено лице, тъжни дълбоки очи и фамилиарен вид, ми сподели разочарованието си от сблъсъка с варварска Бългериа.
Уж проучил нашата мила Татковина в Интернета, но повечето статии за нас били на бългериан ленгуидж, а единствената англоезична литература, която намерил, били дописки за Стоичков и „мамата“.
Казал си, че, макар и на Балканите, като член на ЕС ние сме еволюирали повече от братята сърбе и фундаменталните следовници на Шериата в Турция.
Имал очакванията всички в Европа да притежават възпитанието на Гьоте, мисълта на Ницше и одухотвореността на Шекспир, но не предполагал, че в Източна Европа шествал духа на посредствения им братовчед, някой си Ганьо Балкански.
На втория ден от престоя си тук Джон Томпсън така силно закопнял за зелените поля на родната земя в Кънектикът, че излязъл на бегом от хотела си по средата на бизнес закуска с наши Ганьовци-търгаши, за да търси парк с езерце и зелени градинки, в чието утешение да притъпи паник атаката си от сблъсъка с балканските нрави.
Още помня развълнувания му глас и нервните движения на треперещите му ръце, докато обръщаше шотове уиски посред бял ден и ми обясняваше за културологичния шок, който бе изпитал тук.
– Казвам ви, мистър Пенчев, варварска държава е Бългериа, а София, столицата ви, е на върха. Тръгнах да се разведря от поредната ауфъл среща и затърсих малко зеленинка, а навсякъде около мен – бетон, асфалт и прах. Мол до мол, билдинг до билдинг. Бесни шофьори ме подканваха да пресичам улиците на бегом с викове „ма-ма-та, ма-ма-та“, а лукави таксиметрови драйвъри с Владимир Путински искри в очите ми предлагаха курс до летището, при молбите ми да ме упътят към най-близкия парк.
– Накрая ми притъмня, отбих се в една тясна уличка за да повърна и – О, май Гаднесс, пред малка билдинг, зад плътна стена от паркирали аутомобайлс, като по чудо изникна китна градинка с тревица, цветя и пейка. Седнах веднага и зареях поглед върху полянката с райграс, вдхъвайки аромата на здравец. И точно когато се отпуснах, точно когато вече мислено препусках по зелените поляни на дома – ХРАСС – ПРАСС – очите ми се сблъскаха с едно голямо, лъскаво, накацано от мухи и леко препечено от слънцето кучешко лайно.
Варварви.
The President of the Galaxy 