Те се наслаждаваха пълноценно на приглушената лунна светлина под ясното пернишко небе. Прохладният планински въздух на късния юни край Витоша ги ободряваше в този вълшебен нощен час, а любовният елексир на тяхната пламенна авантюра ги изпълваше с трепет и вълнение.
И той, и тя се бяха появили на белия свят неотдавна, но вече бяха научили толкова много. Изпитанията на живота затвърдиха характерите им. Борбата със себеподобните ги направи по-силни, уверени и самостоятелни. Наистина бяха узряли и мислиха, че всичко са узнали, щом знаеха, че съдбата е борба. Но вечна истина е, както е казал поета, че „радостта е двойно по-богата и мъката наполовин горчи, когато те се гледат не с две, а с четири очи „.
И тъй, беше им останало само да намерят своята половинка, с която да споделят тайнствата на живота. Да отгледат потомството си. Да го възпитат в най-добрите ценности на тяхното време, а в старостта си да се порадват за няколко кратки и мимолетни мига на внуци и правнуци. След това трябваше да напуснат вечния житейски мъдър кръговат и да се превърнат на пепел, а душите им да полетят към звездите.
Магнетичното въздействие на биологичните импулси и инстинкти им помогна да се открият бързо. Познаваха се едва от миналата нощ, но скоростно преодоляха взаимната си неуверена нежност и вече се бяха сгодили. Именно в ободряващата лунна нощ край Перник той събра смелост и й предложи брак. Тя пък подкоси крачета.
Предложението бе прието мигновенно. Новата двойка бе буквално окрилена от щастие и пърхаше в простора на житните поля. По време на една кратка почивка честитите младоженци съставиха планове за бъдещето си. На първо място неизменно стоеше сватбата, в чието заплануване той нямаше голяма роля, защото, както знаете, всяко чувствително и властно момиче е намислило още от ранна детска възраст до последната подробност как да подготви сватбата си.
След избора на гостите и мястото за отпразнуване, след подбора на резервацията за меден месец и решението за закупуването на семейно возило, дойде и тежкият въпрос за жилище. Цените бяха повече от символични и мястото бе локализирано в сравнително спокоен квартал. А когато той почнеше да изкарва добре от новата си работа в гардеробиерната на химическото чистене, щяха да се преместят на по-хубаво и скъпо място – с меки кадифени дивани, сатенени завивки и завеси от кашмир. Дотук нещата се развиваха повече от идеално за тях.
Те живееха в приказката си, в своя романс с розови отенъци. В чудната феерична идилия на слънчевата страна на мечтите, но черната паст на хаоса завидя на щастието им… и се намеси. Злите й сили вселиха демоничната си духовна утайка в безволевото тяло на един фатален шофьор и преобърнаха целия им свят. За кратко време проклятието на тъмата нацапа с черната сгур на нечестивите си ръце красивия шедьовър на техните мечти, изрисуван така смело и вдъхновено, и по този начин обрече нея и него на непосилното страдание на хомота.
Споменах ли, че „те“, влюбените ни герои, са молци?
Да, молци. От онези дребни хвърчащи буболечки, който се лепят на синкавата светлина на луминисцентната лампа и обичат да си погризват лакомо от старото палто на баба ви, закачено в дрешника на село. Същите гадинки, които зоват помежду си Дявола не с името Сатана, Луцифер, Лукавия или Рогатия, а с названието – Нафталин.
В конкретната, отначало прекрасна, а по-късно злощастна за нашите герои, нощ край Перник силите на злото насочиха ръцете на шофьора на пернишкия научен институт „Винкелбахмумамата“ да завият точно към мястото, където си летяха двете влюбени и доволни от даровете и благата на любовта си гълъбчета. А, извинете, грешка – молчета.
Учените от пернишкия институт слязоха от своята Лада Нива и закрачиха през житните класове, лъщящи извънземно от светлината на ярката и пълна Луна. Спряха се по средата на полето и включиха портативна виолетова лампа.
За зловещия им н’аучен експеримент бяха необходими два екземпляра молци – мъжки и женски. С хипнотичната за всяка хвърчаща нощна гадника синкава светлина те се стремяха да примамят нищо неподозиращите диви и незасегнати от градските изпарения и вредни въглеродни емисии молци.
Примката на учените надделя над опиянението от любовта между двете малки молчета и те се лепнаха тутакси върху коварната и измамна лампа. Работниците на институт „Винкелбахмумамата“ разпънаха ловко мрежите си и уловиха нещастните жертви без капка жал и състрадание.
Опитите на садистите от научния институт в Перник бяха поръчани от армията, а заповедта за секретния проект „Мульо и Мула“ бе подписана лично от безличния генерал и министър на отбраната – перничанина Мико Миков.
Целта на проект „Мульо и Мула“ бе с малко финансови средства и чрез генетични манипулации по технологията на професор, д-р, академик, доцент трета степен естествоизпитател Ставри Дупенхаймер (наполовина австриец) да се създаде оръжие от ново поколение за всяване на смут и диверсия във вражеските части.
Гениалната идея предвиждаше да се отгледат няколкостотин хиляди клонирани и генномодифицирани молци, чиято оперативна мисия по време на война и нахлуване в българските граници да бъде оглозгването на дрехите на чуждите армии.
След изпълнението на задачата, врагът – гол и бос, засрамен от паласките и тлъстините по тялото си. Смутен от разобличителните размери на достойнството си и неловко притеснен от окосмяването под мишниците си, ще захвърли оръжието и в панически пристъп ще побегне ужасен към най-близкия български мол, за да си купи бельо. В едно с унизяващия разгром над агресорите, съгласно проект „Мульо и Мула“, би трябвало да се постигне и стимулиращ ефект за родната икономика, водещ до нарастване на БВП чрез шопинга в мола.
Веднага с пристигането на Ладата в мрачната и порутена сграда на институт „Винкелбахмумамата“ екип от биолози, под ръководството на професор Дупенхаймер, се зае с генетичното вмешателство и процеса по клонирането. На двата обекта бяха дадени, съвсем неочаквано, кодовите имена Мульо – за мъжкия екземпляр, и Мула – за женския. Горкичките буби моментално бяха упоени. Любовта им, общият им живот, всичко, за което бяха мечтали, сега щеше да е просто опорочен резултат на на’учен експеримент. Част от подигравката и гаврата на вероломният Хомо Сапиенс с достойнството на майката Природа и нейните невинни рожби.
След няколко дни Мульо и Мула се събудиха от съня, който бе замъглил съзнанията им. Навсякъде около тях пърхаха с криле техните зомбирани двойници и повтаряха само едно – „Гладни сме, гладни сме“.
Мульо и Мула се спогледаха и откриха, че се намират в затворен плексигласов контейнер. Те разговаряха дълго за случилото се и решиха да станат предводители на оргомното ято от клонинги, за да го освободят от черната прокуда на игото. Да го превъзпитат и да му помогнат да излезе от зомби режима.
В продължение на няколко седмици Мульо и Мула успяха да въведат ред сред колонията от техни копия. Промивката на мозъците им изчезна и спомените на прототипите в репликите им, за това кои са и как са се озовали в лабораторията на института, се възродиха във всеки клониран индивид.
До един – 332-ма хиляди Мульовци и 332 хиляди Мули жадуваха свободата. Копнееха да излязат навън и да се съберат с половинките си. Да черпят с пълни шепи от даровете на биосферата.
Решението за бягството беше взето от оригиналната двойка молци след консилиум с по един излъчен представител от всеки 1000 бройки буби . В един паметен ден Мульо държа дълга и екзалтираща своите братя и сестри реч, под надслов „Имам една мечта“. И тя подейства. Запали огъня на съпротивата. Кипна буйната революционна кръв и форсира мотора на крехките им мишци към порива за свободата.
По време на тренировка за опустошаване на вражеска бронирана жилетка клонираната армия изригна вкупом срещу дресьорите си и мина като тайфун през професор Дупенхаймер, оставяйки го да хлипа по голо дупе и разкъсани гей-жартиери.
По-късно клонингите се разделиха на няколко части и се заселиха по домовете на перничани. В умовете им властваше само една идея – изконна и чиста, дълбоко закодирана и задвижена от прототипите им по време на прохладната и магична нощ в пернишките покрайнини – въжделението да си устроят свое уютно гнезденце, в което да отгледат малките си молчета.
Обсебилият ги глад за плат обаче не им даваше мира и възможност за нормално съществуване. Невъзможният им блян, химерата им щеше да бъде изпълнена в сърцата на всички, дори само една двойка от тях да успееше да се задържи, и да отгледа потомство, но манипулацията в организма и генома им, които извършиха пернишките учени, им пречеше. Преграждаше пътя към добруването в лелеяната обетована земя извън института.
Те изглозгаха до последното влакно всички дрехи и сукмани на гражданите на Перник и провокираха ответна реакция и закономерно следствие от набезите над върховния хищник на планетата и последната брънка в хранителната верига – ядосания от буболечка човек. В рамките на месец групата на клонираните молци претърпя хиляди жестокости и масови убийства. Нечовешко и зверско клане. Злосторно отмъщение за изпоизядените якета, дънки, пуловери, комбинезони, кюлоти, че и одрискани гащи.
Сечта след консумацията на дрехи наистина беше безпощадна, но и малките бандити не си поплюваха много. Даже на кметицата на Перник й висна цицата по време на една хищническа атака в общината, а вехтошарят дон Пепи Парцалана пак остана без кожухче.
За тази инсектоидна инвазия на неизтребимата напаст не се съобщи по националните медии. Дописки излязоха само в няколко малки пернишки вестничета. Тогавашното правителство на ПП „ГЕРБ“ контролираше здраво големите издания и не допусна теч на информация за грешката на военните.
Проблемът беше решен с евакуация на населението по време на земетресението от лятото на 2012г., когато голяма част от жителите на града бяха принудени да напуснат домовете си. Тогава молците бяха ликвидирани от една натовска ескадрила, която напръска изобилно града с ефикасни us пестициди срещу мутирали и резистентни на всякакви химически отрови вредители.
Официалната версия гласеше, че изпразването на къщите е заради разрушенията от голямото земетресение, което усетихме на територията на цялата страна. Но малцина посветени, сред които и част от пострадалите, знаят, че заметресението бе предизвикано умишлено от тайното оръжие на американците „HAARP“ по молба на правителството ни, за да се прикрие вината на генерал Мико Миков и професор Ставри Дупенхаймер. Общественият гняв щеше да се излее и върху генерал-лейтенант Бойко Де’ниров, шеф на кабинета, който щедро субсидираше некадърниците от пернишкия на’учен институт по време на мандата си. Той прекара дълги дни на низкопоклонничество и слагачество при посещението си във Вашингтон, за да измоли от президента Обама задействането на „HAARP“ на Балканите.
Не се знае какво е станало с първите Мульо и Мула. Дали са добре и дали са могли да се устроят след толкова премеждия и борби? Не знаем!
Аз знам само, че веднъж отворих шкафа с чорапите в старата ми квартира в София и видях, че от тях са останали само няколко конеца. Изведнъж оттам излетяха, като изтребители Стелт, два молеца и ме нападнаха. От ударната вълна отлетях 20-30 метра назад. Докато се усетя, ми биха два шамара с крак и един удар в гръбначния кош. За секунди вече бяха опоскали половината ми тениска.
Без да губя самообладание (нападали са ме много гадни насекоми през годините, включително и извънземни от инсектоидната раса от планетата Кошер-Мошер-Барабошер), аз хванах свещенната си джапанка, с която съм ликвидирал стотици комари, оси и пчели, и размазах един от молците. Половинката му излетя през прозореца в пристъп на обезвереност и малодушие, вместо да приеме гибелта си и да умре като доблестен войн.
Повдигайки бойната си реликва, видях, че молецът се вгледа мъжествено и неустрашимо в мен и с фанатична непоколебимост на гласа си промълви тихо: „Аз паднах, но друг ще ме смени и… толкоз! Какво тук значи някаква си личност?!“. След това издъхна.
П.П.
Ще ме попитате откъде разбирам езика на молците, нали? Преведох го с разширената версия на „Google Translate“. В Интернет можеш да срещнеш какви ли не чудеса днес, даже и автоматичен преводач от молецски език.
Президентът на Галактиката
The President of the Galaxy 