Философски разказ

Кварталният гамен от 20 минути стоеше в заседналия асансьор. Аварията на соц-елеватора го остави да виси в асансьорната шахта в 2 часа след полунощ. Той нямаше нито телефон, нито фенерче. Поне да беше с някоя мацка – казваше си в началото – можеше и да му излезе късметът.

Мрак и тишина. Смразяващо чувство на откъснатост от света след първите 15 минути, прекарани под земята. Покачващи се клаустрофобични импулси. И повтарящото се възклицание:  „Да бях тръгнал по стълбите, да го ева.“.

Изведнъж го завладя някакъв солипсистичен модел на Вселената. Ами ако навън нямаше нищо друго освен празнота и тъмнина? – мислеше си.

Тишина. И гробовна непрогледност. Беше в състояние за пръв път в нищожния си живот да съзерцава мислите си. Да се вслушва в тях и да разсъждава върху звученето на гласа си и способността да говори на ум. Да обърне взора си навътре.

И тогава, в непроницаемото за очите му пространство на асансьора, отвело го до преминаването към различен аспект на сетивността, се случи интелигибилният поврат.

Даймонът заговори:

–        Синко, привет от глъбините на разума.

–        Навестих те в този късен час, за да ти направя предложение, продължи даймонът.

–        Желаеш ли оттук нататък да бъда твой личен съветник, да ти помагам в преценките и да напътствам бъднините ти в името на твоето благо?

Гаменът настръхна, пулсът му се ускори, вдигна и кръвно налягане, което за крехката му възраст си беше аномалия. Едвам промълви: –  Б-б-б-брат, кой си ти, уе?

–        Свой – лаконично отговори гласът и добави – част от теб, дълбоко вкоренен в разума ти промисъл, божествен глас на твоята същност, който има за задача в критични моменти да те предпази и осени с мъдрост и трезва преценка. Разкрих се на хората преди близо 2500 години и оттогава съм незаменим помощник на поколения мъдри мъже и жени. Известен съм като Даймон, вътрешния глас на философа Сократ.

Гаменът се опита този път да зададе въпроса си мислено. Престраши се и конструира следната мисъл-форма. – Напикан бъзльо с хвърчащи около него рогати дяволи.

Не му се получи и произнесе думите, свързани с предната си модалност: – Ма, то, т‘ва демоните нали бяхте гадни изчадия от ада? Как искаш сега да ми помагаш? А за философите знам само, че са пълни изперкаляци!

Гласът отново заговори. – Синко, довери ми се, зло няма да ти сторя. Даймон буквално значи божество. Наричай ме божествен глас, дори и съвест, връх на съзнанието, може и по-друг начин.      С мен ще откриеш истината. Ще прозреш незримото познание и ще се откъснеш от земята.

–        Да кажем, че е така. А някакви кинти или яки каки можеш ли да ми предложиш, уе, Мончо? Нали може така да ти викам?

–        И искам гаранция, че няма да ме мислят за мръднал, каза гаменът.

Гласът Мончо реши да бъде многословен и убедителен. Каза му:

–        Момче, предлагам ти да стана твой водач по Златната пътека към мъдростта. Другото е материално и плътско удоволствие, щом решиш, можеш да го придобиеш, но първо трябва да познаеш значимото. Нека те попитам нещо. Знаеш ли кой си ти? Защо си роден и съществуваш? Каква е целта на твоето пребиваване на Земята? Кое е добро за теб и кое лошо? Какво очакваш от живота си?

На сутринта, когато асансьорните техници извадиха момчето от шахтата, то вече не приличаше на кварталния гамен от миналата нощ. След като си почина, отиде в училищната библиотека и прекара деня там. Привечер се прибра с том от съчиненията на Платон. Родителите му решиха да потърсят медицинска помощ, но той им обясни, че се е увлякъл по философията благодарение на даскал Мончо. Кварталната банда го отлъчи и от Бадема го прекръсти на Кирил философа. Раздели се с тях и пое по друг път. По-щастлив.

Президентът на Галактиката