Великата стена на егоизма

Мислиш си, че си неудачник. Мислиш си, че никога няма „да се оправиш“. Смяташ, че от теб по-зле няма, че си пълна скръб, че държавата е отврат. – И аз така. Но…

Погледни към близкия контейнер! Огледай се добре! Виж лицата на човекоподобните, които ровят в боклука ти и помисли пак дали няма по-зле от теб.

************************************

Коледа на лето господне две хиляди и поредното. Грее слънце като за май месец.  Глобалното затопляне мори само обитателите на полюсите, а на нас засега ни е добре – ще платим по-малко ток. Е, няма сняг, ама карай, нали по телевизора  го дават как вали в Лапландия.

Коледа е. Коледа е още от 1 ноември, поне според елхите в мола и декораторите на сносните магазини.

Коледа е и народът е отворил сърцата и кесиите си. С коледно настроение хората са заредили резервоарите на 15-20 годишните си автомобили от бензиностанциите на олигархията и са поели по друмищата на градове, села и паланки с една върховна цел. Да напазаруват за празниците.

Хипермаркетите гъмжат от човекопоток. Едрите капиталисти са пуснали „примоциите“ на макс, а подивелите им клиенти вилнеят по стелажите с продукти  като същински комунисти – къде що видят червен етикет – разграбват го. 

Резултатът  – кръгооборотът стоки-услуги получава мощен тласък. Коланът на съседа чичо Пешо получава още една-две нови дупки коледно разширение, а яките кълки на жена му леля Пенка изненадващо спраскват новите  „данки“ от мола и тя получава като коледен подарък от дъщеря си Габи чифт още по-нови, но този път xxxl размер. 

Народът плюска като за последна Коледа, сякаш ей оттам го дебне Апокалипсиса. Нагъват се пържоли, луканки и суджуци, печени пилета, агнета и свини така, както и попско дете на задушница не е нагъвало в най-смелите си мечти.

Чичовците шкембелии и лелите дупарани удвояват количеството на изхвърления боклук от домакинствата и напразно се чудят защо вече започват да се запъхтяват дори като слизат от колата и се качват на асансьора.

***************************

До контейнерите на кварталната агломерация от панелни небостъргачи са насядали на припек група циганки. Дебнат кой какво ще хвърли. Не празнуват. Както мнозина  клети каторжници и те са на работа по празниците. Знаят, че тогава отпадъците винаги са по-изобилни.

Приближавам кошовете за боклук с щедри коледни подаръци в ръце. От върхарите на найлоновите торбички се подават обелки от краставици, опаковка от сирене Бри, флакон дезодорант, рекламна брошура на мобилен оператор, в която прилежно са загърнати десетина изрязани нокътя, мухлясал крайшник хляб и тук-таме някоя изхабена ролка тоалетна хартия.

Черешката на коледните ми подаръци е плюшена играчка. Стар боклук, който отдавна събира прах на секцията. Една от циганките многозначително ме гледа как се боря с капака на претъпкания контейнер. Момичето е на моята възраст. Подавам  играчката безмлъвно в ръцете й. Лицето й грейва.

Забравям да й кажа „Хоу-хоу-хоу Весели празници“, понеже не съм циник, но се замислям обратно по пътя за случилото се. 

За пръв път не изпитвам онова неудобство, когато хвърлям боклука и до мен е някой от онези нещастни човекоподобни хорица, орисани от съдбата да обикалят и ровят по сметищата; някои от онези клетници, чиито деца са обречени вечно да са по-зле от теб и мен, и за които кошът с боклуци е детска площадка за игра, училище, социална мрежа, луксозен търговски център и извор на живот.

Неудобството, което съм изпитвал винаги в такива случаи е просто сконфуз, мимолетно и сектантско чувство на срам, че аз имам, а те нямат, но все пак е Коледа и мисълта за това чувство някак си не иска да изчезне така бързо, както преди.

Разсъждението над проблема ме повежда по наклоните на въпроса защо е така, защо ми е неудобно, и ме изправя в крайна сметка пред Великата стена на егоизма.

Често, когато до мен има клошари, докато хвърлям боклука си, се опитвам да ги погледна, да ги разгадая, да узная как са стигнали до този хал, но без да ги питам и предлагам помощта си, разбира се. Никога не успявам.

Сега обаче е Коледа и е вълшебно време. Сега успявам да ги разгадая, но чрез вглеждане в себе си.

Боклукчиите не са чак толкова различни от нас. Нима някои от предците ни не са изпадали в подобно трагично състояние? Нима не са били неуки, мръсни, дрипави, изоставени от всички и преследвани от лоша поличба?

Забелязал съм, че често боклукчиите са прилично облечени със стари дрехи, дори маркови. Значи някои полага грижи за тях!

Забелязал съм и обаче, че ако скитниците не са част от развеселена ромска бригада, те държат главата си приведена и не поглеждат в мен. Никога не успявам да видя очите им. Крият се.

Неудобството помежду ни взаимно ли е? Или просто те знаят, че ако отговорят на погледа ми ще ми стоварят най-тежкия срам, най-голямата вина и затова решават да ме пощадят.

Този най-тежък срам, тази неудобна истина е, че аз, ти, ние, вие на ТЕОРИЯ сме част от едно социално, хуманно общество на християнските ценности, на състраданието и взаимната подкрепа.

И макар че аз, ти, ние, вие сме образовани и млади, със силен дух за борба с неправдите, със изострена чувствителност към социалната несправедливост, с претенциите да сме добри и възпитани, всъщност стоим безучастно изправени пред ВЕЛИКАТА СТЕНА НА ЕГОИЗМА и в разрез с всичко човешко позволяваме това да се случва. Позволяваме в обществото ни хора да ровят по кофите и да подават ръка за милостиня. Това е унизително и античовешко. Това ни връща 100 години назад.

Да, всички ние плащаме данъци, с които социалните институции би трябвало да се грижат за социално слабите. Това обаче не бива да снема отговорността ни, защото сме на ясно, че грижите са некачествени и не оказват истинска помощ на нуждаещите се, не ги превъзпитават и не ги учат как да излязат от лошото положение, да избягат от неволята.

Всички роптаем срещу живеещите на наш гръб, сърдим се за социалните им надбавки, при все че и ние сме нуждаещи се, но не правим нищо за да прекратим това.  Институциите наистина помагат, но те само забавят, не прекратяват агонията.

А ние? Ние сме съучастници в неправдата с егоизма си, защото виждайки, че друг не може да свърши важната социална работа, не я вършим сами, чрез личния си пример, чрез натиска, който можем да окажем като гражданско общество и гласоподаватели на дебелогъзите и самодоволни некадърниците, приемащи и изпълняващи законите.

Махам с ръка на всичко това без дори да се опитам да променя нещо, било с разговор, или с друг малък жест, или може би казвам просто ТУКА Е ТАКА, знаейки, че по нашите ширини да променяш манталитета и възпитанието на когото и да било е изгубена кауза. Рано или късно ще ти отхапят подадената ръка.

Стискам малкото, което имам: – Богатите да дават, аз нямам!

Неудобната истина изчезва така бързо, както съм достигнал до нея и аз се прибирам на топло в своята крепост на невъзмутимостта, обградена от ВЕЛИКАТА СТЕНА НА ЕГОИЗМА.

Коледа е, а там някъде някой остава да рови в боклуците ми…

Президентът на Галактиката